Барбара Делински
Три желания (10)

Десета глава

— Кой би предположил — рече Джейн след многобройни ахкания и охкания при вида на пръстена.

Вълнението й бе искрено. Тъй като самата тя би дала всичко да се омъжи, реакцията й беше още по-красноречива.

— То-о-о-лкова — прегърна тя Брий — се радвам за теб. Това е сбъдната мечта.

Брий хвърли поглед към шублера, видя, че все още няма готови поръчки, и хвана Джейн за ръка.

— Трябва да поговорим.

Преведе я през кухнята на закусвалнята към малкия офис отзад и затвори вратата.

— Имам нужда от твоето мнение.

Джейн вдигна ръце.

— Но аз нищо не разбирам от сватби.

— Не става въпрос за това.

Брий още не беше мислила сериозно. Сватбата щеше да е само миг от бъдещето. Имаше други, по-неотложни неща.

— Познаваш ме много добре. Знаеш, че съм уравновесена. Знаеш, че съм здравомислеща. Нали така?

Джейн закима енергично.

— Вярваш ли ми, когато твърдя, че съм имала преживяване извън тялото?

Джейн отвори уста, после я затвори. След малко каза:

— Не би твърдяла подобно нещо, ако не вярваш в него.

— Но вярваш ли, че такива неща се случват?

— Ако някой друг ми каже, може и да не повярвам, но ти не си фантазьорка.

Брий стисна устни. Размисли за последен път. После пое дълбоко въздух и разказа на Джейн за трите желания. Очите на приятелката й ставаха все по-ококорени.

— Искаш да кажеш, че ако само си пожелаеш нещо, то ще се сбъдне?

— Не зная. Не съм сигурна, че мога. В това е проблемът.

— Че как това може да бъде проблем? Получила си топлина. Сдоби се с още по-хубав дом. Винаги си мразела своята къща.

— Но тя е наследството ми. Когато изрекох желанието си, нямах намерение да я изпепелявам.

— Мина ли оттам сутринта?

— Не. Аз съм страхливка, Том отиде.

„Ужасно е“, беше казал той и я бе убедил да почака, докато шокът отмине. Една част от нея искаше да разбере какво е оцеляло и какво е изгоряло. Останалата част от съществото й — тази, която не искаше нищо да застрашава щастието й — с удоволствие щеше да стои настрана.

— Том каза, че инспекторът по пожарите е пристигнал от Сейнт Джонзбъри. Ами ако реши, че е било палеж? Ще ме обвинят ли за пожара?

— Палеж означава да използваш кибритени клечки и бензин. Ти не си правила нищо такова.

— Не. Аз само си пожелах топлина.

Джейн размисли малко, сбърчи нос, поклати глава.

— Вероятно това няма нищо общо.

— Значи желанията не са истински?

Джейн гледаше скептично, но Брий не можеше да се откаже. Саймън Мийд имаше бенка на тила. Би могла да я забележи само отстрани, което означаваше, че преживяването й извън тялото наистина е съществувало. И ако това беше така, не виждаше причина защо съществото от светлина и трите желания също да не са истински.

— Може би трябва да попитам Верити.

— Недей да питаш Верити. Тя е побъркана.

— Не е побъркана. Просто е чудновата.

— Тя мисли, че гръмотевицата се появява, когато Господ играе боулинг.

— Като малка, аз също мислех така.

— Но после порасна.

А Верити не беше пораснала? Не много отдавна Брий може би щеше да се съгласи с Джейн. Това беше, преди да изживее онези неща, за които някога би се заклела, че не съществуват.

— Може и аз да съм побъркана. Кълна се, казаха ми, че мога да си поискам три неща. Кълна се, че се върнах на земята само за да осъществя желанията си.

— Тогава опитай пак — предложи Джейн. — Нещо по-конкретно, за да разбереш дали ще стане. Топлината е твърде неопределена. Може да се получи по много начини. Този път си пожелай някаква вещ.

— Не искам вещ.

— Това може да е единственият начин да разбереш дали желанията са истински.

— Но тогава това ще е второто. А после?

— Ще използваш третото.

— А после?

Три удара и отпадаш, помисли си Брий. Джейн просто се ухили.

— А после ще бъдеш вечно щастлива?

В следващия миг вратата се отвори с трясък и усмивката й изчезна.

— Джейн.

Доти отрони многострадална въздишка и погледна Джейн смразяващо.

— Чакам вън от двайсет минути. Ако искаш да вземеш колата, трябва да ме откараш вкъщи, а ти имаш нужда от нея, ако ще ходиш в Ашмонт. След трийсет минути ще те очакват в общинския център.

— Пътят дотам не е дълъг — отвърна Джейн, но бързо прегърна Брий и тръгна към вратата.

Брий знаеше, че Доти изобщо не е чакала двайсет минути. Джейн оглеждаше паркинга, когато Брий я замъкна в офиса, а това беше станало преди не повече от пет минути.

Но всякакви спорове само щяха да влошат положението на Джейн.

— Нямам ли право да видя пръстена? — попита Доти.

Брий би го скрила с удоволствие. Но това също щеше да влоши положението на Джейн. А и самото споменаване на пръстена накара Брий да се усмихне. Тя подаде ръката си. Доти завъртя пръста с подаръка на една страна, после на друга.

— Диамантът изглежда сносен.

— Майко!

— Какво? — намръщи се Доти на Джейн.

— Диамантът е съвършен.

— Да не би сега пък да се правиш на бижутер? Ако искаш да знаеш, този диамант е пукнат, нащърбен, долнокачествен или фалшив. „Диамантът е съвършен“. Това показва колко малко разбираш. Друг въпрос щеше да е, ако ти самата имаше свой собствен диамант.

Брий дръпна ръката си.

— Джейн не е глупачка. Ако трябваше да избирам между калпав мъж и това да нямам диамант, аз също щях да предпочета второто.

— Уорд Хокинс е отвратителен човек — промърмори Джейн под носа си.

Брий беше съгласна. Той живееше през два града и имаше четири брака зад гърба си. Беше направил предложение на Джейн на общо основание.

— Поне й предложи — изсумтя Доти.

Хвърли лукав поглед към часовника си и излезе от офиса.

— Тръгвай — подкани Брий Джейн. — Ще поговорим по-късно.

— Наистина се радвам заради пръстена ти.

— Зная. Сега тръгвай.

И леко я побутна. Джейн едва беше излязла, когато се появи Флаш. Той гледаше назад към двете отдалечаващи се жени.

— Защо Джейн търпи всичко това? — попита той. — Защо просто не я напусне?

Брий беше задавала този въпрос много пъти. И отговори на Флаш по същия начин, по който й беше отвръщала Джейн.

— Къде да отиде?

— Където и да е ще е по-добре, отколкото да живее с Доти.

— С какво? Как ще изкарва пари?

— Също като теб. Разликата е, че ти работиш.

— Джейн също, само че не й се плаща.

— Трябва да определи цена за своите произведения.

— Не може. Градът няма да плаща.

— Нито пък аз, ако не се върнеш на работа.

Брий излезе от офиса.

— Готови ли са поръчките?

— Още не. Но всички искат да видят пръстена ти. Сега, след като ще се омъжваш за такъв човек, ти самата си знаменитост. Прилича на приказка, нали?

 

 

Сега, след като Том щеше да се ожени за любимката на града, собственият му статут на знаменитост беше затвърден. Популярността на Брий в Панама караше хората да го посрещат с топлота, която доскоро му бе отказвана. Поздравиха го, когато отиде за писмата си в пощата, в банката, когато остави на съхранение кралските си хонорари, получени в Ню Йорк, в железарския магазин, откъдето купи боя за стените в свободната спалня. Докато шофираше покрай парка, случайни минувачи вдигаха ръце за поздрав, а когато наближи къщата на Брий, беше заговорен дори от местните мъже, които помагаха на инспектора по пожарите да се промъкне през развалините.

— Колко бързо всъщност се разпространява мълвата — каза Том на Елиът Бонър, когато се върна в закусвалнята, за да изчака Брий до края на смяната й.

Седнаха един до друг с бира в ръка.

— Когато е намесен пръстен с диамант ли? — изкиска се Бонър. — Със светлинна скорост. Пръстенът е хубав.

Том забеляза блещукането му върху пръста на Брий, докато тя сновеше из закусвалнята. Не беше най-големият диамант, който бе видял в „Тифани“ през онзи ден, но по-голямото невинаги бе по-добро. Том беше усвоил трудно този урок и нямаше да допусне същата грешка отново. В продължение на часове беше избирал подходящия пръстен за Брий. Този притежаваше нейния блясък, нейната простота и изящност. Стоеше на ръката й също толкова красиво, колкото Том си бе представял, а и Брий изглеждаше красива с него. Излъчваше вътрешно сияние. Лъчезарна. Това бяха клишета, но прилягаха.

— Значи сега, след като ще се жениш тук — наруши мълчанието Бонър, — предполагам, ще останеш?

— Сигурно — усмихна се Том.

Това решение не беше съзнателно. Но единствената радост, която бе открил в Ню Йорк, беше да избере подарък за Брий и след това нямаше търпение да си тръгне. Прибирането в Панама беше, като да се завърне у дома.

Том обичаше Брий и харесваше приятелите й. Харесваше чистия въздух и спокойния живот. Допадаше му дори физическото усилие от риенето на снега два пъти седмично. Добре, мълвата беше основна храна тук, а той бе толкова одумван, че да му стигне за цял живот. Но това беше малко облаче на фона на ведрото небе. Градът приличаше на голямо, разклонено семейно дърво, което не беше лоша придобивка, ако човек е отчужден от собствените си близки. Том си помисли, че не би могъл да намери по-добро място за отглеждането на деца.

— Какво ще правиш тук? — попита Елиът.

— Ще довърша разопаковането. Ще боядисам няколко от стаите. Може би ще направя гараж.

Планът не беше продуктивен в смисъла, който влагаше баща му, но засега го удовлетворяваше.

— Направи хубав дом за Брий — заповяда Елиът. — Тя го заслужава.

Той поклати глава.

— Жалко за къщата. Беше стара, но не лоша. Какво ще правите с нея? Ще я строите наново или ще я продадете?

Том поднесе „Слийпи Крийк“ към устните си. Дори бирата тук му допадаше.

— Това зависи от Брий. Къщата е нейна.

— Ще получи парите от застраховката. Може да ги внесе, да събори останалото от къщата и да продаде земята.

Извърна се към Том озадачено.

— Странна работа. Инспекторът не можа да установи причината за пожара. Нищо не откри. Всички знаем, че пещта й не работеше добре, но Брий каза, че когато тръгвала за работа, лампичката „включено“ изобщо не е светела. Какво е станало? Трябва да е припламнала искра. Само че около пещта е имало само бетон. Какво тогава е пламнало? Инспекторът не откри никакви следи. Всичко беше еднакво изгоряло. Той предполага, че пожарът е предизвикан от внезапна експлозия, нали разбираш — и Елиът размаха ръце — па-а-т-т, с пламъци, стигащи до гредите на покрива. Така ще да е станало.

— Сигурно — рече Том.

Представи си експлозията, внезапно необуздано изригване на светлина, подобна на светещото същество, което Брий се кълнеше, че е видяла. Том не вярваше твърдо, че нейното желание е предизвикало огъня, но не го изключваше. Понякога ставаха необясними неща. Например неговият собствен живот. Преди пет, десет, двайсет години изобщо не би предположил, че ще открие щастието в малък град с местно момиче. Дори на върха на славата никога не бе живял толкова добре, толкова пълноценно, както сега. При мисълта какво бе причинила катастрофата на Брий, беше готов да прекара живота си в опит да компенсира нещастието и съществуването му щеше да бъде толкова хубаво и пълнокръвно.

— Здравейте, момчета — каза Брий, но очите й гледаха само Том и това увеличи още повече усещането му за пълнота, която сякаш нямаше насищане. Най-странното бе, че когато за пръв път беше дошъл в закусвалнята, дори не бе забелязал Брий. Бе потопен твърде дълбоко в своята болка, за да се възхищава на нечии задни части и бедра. Но Брий беше хубава. В месеците след пристигането си, когато болката му започна да утихва и той взе да се оглежда около себе си, Том постепенно забеляза хубостта й. Дори тогава обаче не осъзнаваше, че е привлечен. Знаеше единствено, че Брий му харесва. Харесваше косата й, тъмна, гъста и непокорна, и очите й, с топъл лешников цвят. Харесваше усмивката, която озаряваше лицето й така, сякаш радостта извираше от цялото й същество. О, да, харесваше задника и бедрата й. В края на лятото с нетърпение очакваше да я види в закусвалнята, но едва след катастрофата, когато я наблюдаваше с часове, когато я докосна и я остави да се облегне на гърдите му, усети истински силата на физическото привличане. Още преди това помежду им съществуваше здрава емоционална спойка. Том предполагаше, че именно тя бе придала такава сила на физическата им връзка.

А тя наистина беше силна, но не в обичайния смисъл. Не беше нужно да се вглежда в устните на Брий, в гърдите й или в меките очертания на корема й, за да усети това привличане. Трябваше само да се взре в очите й.

Елиът силно се покашля.

— Деца, извинете.

Том подскочи. Не беше осъзнал, че Елиът все още е там. Брий се изчерви. Усмихна се смутено на Елиът, хвърли последен поглед на Том и тръгна към сепаретата.

Том пое въздух да се успокои.

— Здравата си хлътнал — отбеляза Елиът.

Том бавно вдигна глава. Очите му се устремиха към стената от неръждаема стомана и в отражението на закусвалнята откриха Брий. Образът бе леко изкривен, но дори така беше хубав. Том отново пое въздух.

— Обясни ми какво имаш предвид.

— Не-е-е. Друго трябва да ти кажа. Мартин ми спомена, че си му помогнал.

Том погледна Бонър изненадано.

— Някаква работа със семейство Литъл — продължи Елиът. — Ще получат пари, които не са очаквали, че ще вземат.

— Хей, Том — рече Лий Ан в движение, — пръстенът е страхотен.

Том се усмихна в знак на благодарност, но се зарадва, че Лий Ан не се спря.

— Мартин ли ти каза за помощта? — попита той Елиът.

— А-ха. И аз бях изненадан. Не знам дали Мартин е приел съветите ти, защото е решил, че са добри, или се е страхувал, че ако той не направи нещо, ти сам ще се заемеш с въпроса, но важното е, че Литълови ще получат това, което им се полага по право.

Вгледа се намръщено в чашата с кафе и забарабани с пръсти по ръба й.

— Мога ли да те помоля нещо?

Том се подготви да чуе предупреждение, задето се е намесил в работата на Мартин.

— Онзи ден получих обаждане — започна Елиът с тих, поверителен глас. — Не зная какво да правя.

Ако беше това, което си мислеше, че е, и Том не знаеше.

— Медиите? — попита той, като се чудеше дали похвалните му думи за сдържаността на панамци не са били прибързани.

— Не. Беше семейството на човек, който е в града отскоро.

Елиът облиза с език долната си устна и хвърли предупредителен поглед на Том.

— Мога ли да ти се доверя?

Том изпита такова облекчение, че бе готов да обещае почти всичко. А и умееше да пази тайна.

— Да.

Гръбнакът на Елиът се преви около тайната му. Гласът му още повече се сниши.

— Обади се синът на Джулия Дийн. Каза, че според него тя е в беда. Твърдеше, че някой я държи като заложник.

— Като заложник? Съмнявам се. Виждам я често.

— И аз това му казах. Той обясни, че говори за психическо давление. Според него жената била с промит мозък или под контрола на друг човек. Помоли ме да проведа разследване. Така че аз се отбих в цветарския магазин, за да поговоря с Джулия, и тя ми се стори съвсем нормална. Когато се обадих на сина й и му казах, мислех, че ще се зарадва.

Елиът поклати глава.

— Иска да я съдя за кражба.

— Каква кражба?

Очите на Елиът се устремиха зад гърба на Том. Още преди той да успее да се обърне, някой го потупа по рамото.

— Хей, шефе, това ли е момчето?

Четирима мъжаги стояха зад него. Том разпозна в тях шофьори, които се бяха отбивали в закусвалнята и преди.

— И още как — отвърна Елиът. — Том Гейтс, запознай се с Джон Хагън, Кип Тъкър, Джийн Маки, Ти Джей Кърнс.

Четири месести ръце, всяка от които придружена с коментар, последователно се здрависаха с Том.

— Страшно момиче взе. Брий е най-добрата.

— Само като я погледнахме и разбрахме, че нещо става.

— Ако не бях вече женен, аз самият бих тичал подир нея.

— Грижи се за нея, човече.

Том ги наблюдаваше, докато се отдалечаваха. Когато отново се извърна, изпита предишното усещане за пълнота. Положението на знаменитост никога не му се бе струвало толкова хубаво.

— Пари — прошепна Елиът в ухото му. — От завещанието, оставено от съпруга й. Явно е трябвало да ползва само лихвата, но тя не е спряла дотам. Когато му казах, че майка му има цветарски магазин и малка къща, той се изненада. Помисли, че тя само работи в цветарница и живее под наем. Мислех, че ще се успокои, щом разбере къде са отишли парите. Точно обратното. Ядоса се още повече.

— Как може да не е знаел какво прави тя? — попита Том, но в мига, в който изрече въпроса, осъзна абсурдността му.

Неговото семейство също не знаеше повече за сегашния му живот от адреса и телефонния му номер, които им бе съобщил, и то в писмо. Беше се надявал, че ще му пишат и ще питат. Тъй като не се обадиха, Том ги обвини в безразличие, което вероятно му служеше за собствено оправдание.

Вероятно ли? Със сигурност.

За втори път Елиът го върна към разговора.

— Синът и дъщерята живеят в Де Мойн. Джулия ги посещава два пъти годишно, но тук не говори много за тях, така че, струва ми се, там не говори много за нас. Сякаш има два отделни живота.

— Това не е престъпление.

— И аз така му казах. Той отвърна, че всичко щяло да е наред, ако не били парите.

Том не разбираше от завещания и имуществени въпроси повече, отколкото от закона за защита на интелектуалната собственост, но някои правни положения бяха азбучна истина.

— Щом има попечителство, трябва да съществува и попечител.

— Това е тя.

— Значи съпругът й й е вярвал.

— И аз това казах на сина. Той отвърна, че след смъртта на баща му тя се е променила. Работата е — рече Елитът и се завъртя притеснено на стола си, — че мога да кажа на Джулия за обажданията, но нямам особено желание. Тя е симпатична жена, нали разбираш?

Том разбираше. Джулия беше сдържана и приятна, работеше много и беше талантлива. Бе изпратила на Брий четири букета цветя — един в болницата, а после още три по време на възстановяването у дома й. Често я виждаше да аранжира свежи цветя в малките вазички по масите тук в закусвалнята, Флаш му бе казал, че цените й са дяволски ниски.

Значи не беше търговка. Парите от попечителството й бяха нужни, за да преживява. Това също не бе престъпление.

— Може ли синът да заведе дело? — попита Елиът.

— Не се знае, докато не бъде прочетен документът за попечителството. В много от тях се предвижда теглене на пари при извънредни обстоятелства. Ако и в случая е така, може би синът има по-различно схващане от майката за думата „извънреден“. Тъй или иначе, ти не можеш да направиш нищо. Ако се повдигнат обвинения, това трябва да стане в Де Мойн, където вероятно е бил изготвен и приведен в действие документът за попечителството. Синът трябва да се обърне към тамошните власти.

— И аз така му казах — кимна Елиът. — Но не бях сигурен дали трябва да предприема нещо друго. Не искам да ме обвинят, че бягам от отговорност.

— Погледни я само — намеси се Флаш.

Брий сервираше ранна вечеря на местните момчета Сам, Дейв, Анди и Джак.

— На седмото небе е.

Откри, че още един галон мляко се е вкиснал, Флаш се отдалечи.

Том наблюдаваше Брий, докато тя му намигна на връщане към кухнята. Окрилен, той каза на Елиът:

— Не бих се тревожил за измъкването от отговорност. Не можеш нищо да направиш, без да нарушиш гражданските права на Джулия.

Том добре познаваше тази област от законодателството. Някои от най-шумните му дела се занимаваха с въпроса за гражданските права.

Елиът вдиша дълбоко и изправи рамене.

— Добре. Тази жена ми е симпатична. Ако питаш мен — изсумтя той, — предпочитам да живея в един град с Джулия, а не с алчния й син.

 

 

Това, което порази Том в разговора, не беше Джулия или синът й, а фактът, че липсата на общуване е толкова често срещан проблем. Всичко можеше да се случи в едно семейство. Изричаха се гневни думи, нанасяха се обиди. Разбира се, подобни неща ставаха и между приятели, но това бе друго. Хората бяха по-уязвими в семейните отношения. Гневните думи са по-парливи, обидата по-болезнена. Постепенно мълчанието се превръщаше в натрапчив член на семейството.

Трудността бе в това да се прекъсне мълчанието. Нужна беше сила, а в неговия случай това означаваше да преодолее гордостта и страха си. Том се бореше с тях от няколко месеца. Различното сега бяха чувствата му към Брий.

Тя спеше дълбоко, когато той излезе от спалнята и вдигна телефонната слушалка в кабинета си. Беше единадесет часа вечерта, десет в Охайо.

С малко късмет баща му щеше да е заспал.

Набра номера и зачака нервно с пръст върху бутона за прекъсване, двоумейки се до мига, в който чу гласа на Алис, а не на баща си.

— Здравей, Лиса. Обажда се Том.

Последва слисано мълчание, а след това тихото:

— Зная кой е. Никой друг вече не ме нарича така. Никой друг няма твоя глас.

Том не беше сигурен дали това е комплимент или обида.

— Мина време.

— Много време — каза Алис.

Не беше от хората, които говорят със заобикалки. На такива хора им казваха куражлии.

— Как си? — попита той.

— Добре. А ти?

— Не зле. Всъщност, чувствам се чудесно.

— В Ню Йорк ли се върна?

— Не. Ще остана тук във Върмонт.

Отново последва мълчание, а после недоверчивото:

— Ще останеш за постоянно?

— Забавно, нали? Бях толкова нетърпелив да опозная света. А ето ме сега в друг малък град.

— В някои отношения малките градчета са за предпочитане — в гласа й се долавяше очакване, сякаш се подготвяше за още някоя изненада.

Том не я разочарова.

— Запознах се с една тукашна жена. Казва се Брий. Сгодихме се.

— И ще се жениш?

Том се усмихна на смайването й.

— Да.

— Сигурен ли си?

Том знаеше, че сестра му помни обзелата го гордост, когато в списание „Пийпъл“ го бяха посочили като един от двайсет и петте най-привлекателни ергени. Перчеше се дни наред след излизането на онзи брой.

— Сигурен съм. Брий е забележителна жена. От известно време исках да ти разкажа за нея. Много ще я харесаш, Лиса. Иска ми се да се запознаете.

— Ще я доведеш ли тук? — попита рязко сестра му. Искаше му се. Но ако отидеха сега, посещението щеше да се превърне в кошмар.

— Първо трябва да позакърпя това-онова — рече той тихо.

— Мъдро решение.

— Още ли са ядосани?

— А не трябва ли? — попита тя. — Том, те никога няма да забравят онова, което направи не само след смъртта на мама.

— Зная.

— Татко не желае парите ти.

Том знаеше и това. Всеки чек, който изпращаше, се връщаше неосребрен.

— Как е той? — попита Том тихо.

— Стар, стиснат и своенравен.

— Повече от обикновено?

— Ти по-добре можеш да прецениш.

После гласът й се промени, смелостта я напусна.

— Не е доволен от мен. Извърших немислимото.

Имаше само едно нещо, което бе немислимо за дъщерята на Харис Гейтс.

— Точно така — припя тя. — Бременна съм.

Най-напред Том се развълнува, после се замисли.

— Правилно — наруши Алис мълчанието. — Бременна и неомъжена.

— Все пак… това е страхотно. Кой е мъжът?

— Мой колега.

— Ще се омъжиш ли за него?

— Не.

— Защо?

— Не го обичам.

— Той предложи ли ти?

— Да. Аз отказах.

— Искаш ли бебето?

— Не съм на подсъдимата скамейка — възропта Алис по начин, от който Том разбра, че сестра му е подложена на бавен огън от всички страни.

— Съжалявам — рече Том нежно. — Искам само да зная дали си щастлива.

— Да. Желая това бебе. Обичам децата, а и годините ми напредват.

— Та ти си само на трийсет и осем.

— Следващия месец ще направя трийсет и девет.

И все още живееше под един покрив с баща си, също като Брий. На теория, това означаваше или голяма душевна сила, или голяма слабост. Том знаеше, че и у двете жени е второто. Те много си приличаха.

— Кога трябва да се роди бебето?

— През април.

След три месеца. Значи беше бременна в шестия.

Опита се да си представи малката си сестричка със заоблен корем, но не успя. Едва ли същото се отнасяше за укорителния поглед на баща му.

— Лиса, ела да живееш при нас — рече Том, без да се замисли. — Ще родиш бебето тук.

Когато Алис проговори, в гласа й имаше тъга:

— И да зарежа живота си тук? Не мога да направя това, Том. Ти излезе от този дом на осемнайсет години, без да погледнеш назад. А аз винаги съм живяла тук. Не мога да си тръгна сега. Няма да причиня това на себе си, нито на хората, които обичам.

— Но ако баща ми ти вгорчава живота…

— Ще се оправи. Ако не сега, после. Може и да има търкания с децата си, но обича внуците. Ако беше прекарвал известно време тук, щеше да знаеш това.

Том го знаеше. Още преди да настъпи отчуждението, къщата беше пълна с внуци. Бе виждал отношението на баща му към тях.

Тогава беше отдал нежността му на възрастта. Сега осъзнаваше, че причината не е само в годините.

— Ще дойдеш ли поне на гости? — попита той.

Желанието му Алис да види Панама бе дори по-голямо от това да я запознае с Брий. Беше сигурен, че градът ще й хареса.

— Няма да е лесно.

— Заради работата ли?

Алис пишеше за местния вестник.

— Заради татко. И Карл, Макс, Питър и Дан.

Вражеският лагер беше внушителен. Том реши да действа бавно и внимателно.

— Ще дойдеш ли на сватбата?

— Кога е насрочена?

— Скоро, надявам се.

— Нищо не мога да обещая, Том.

Но не беше затворила телефона при звука на гласа му, а това вече бе нещо.

— Лиса, радвам се за бебето. Ще бъдеш най-добрата майка на света. Имаш ли нужда от нещо?

— Имаш предвид пари? — попита тя рязко.

Да, това бе имал предвид. Беше го изрекъл автоматично. Вече по-внимателно, Том каза:

— Каквато и да е подкрепа.

— Имам си всичко.

— Ще ми кажеш ли, ако имаш нужда?

Алис не отговори.

— Мога ли пак да ти се обадя? — попита Том и този път изчака.

Сякаш измина цяла вечност, преди Алис да прошепне тихо:

— Да, докато татко не разбере — и тихо затвори телефона.

 

 

Когато Том се върна в леглото, Брий се събуди. Предположи, че просто е бил в банята, и с изненада установи, че ръцете и краката му не са студени. Когато той я придърпа към себе си, тя потрепери.

— Къде беше? — промърмори Брий с лице към възглавницата.

— На телефона — прошепна Том в косата й. — Обадих се на сестра ми.

— Наистина ли? — ококори очи Брий.

Извърна се в прегръдките му, за да разгледа изражението на лицето му, макар че едва ли можеше да види много в тъмнината.

— Как мина?

— Добре.

— И тя не затвори?

Той тихо се разсея. Звукът беше приятен и показваше, че Том се радва.

— Накрая. Казах й за теб. Поканих я на сватбата. Обещах, че следващия път ще й съобщя датата. Е, какво мислиш?

Брий обви ръце около шията му.

— Мисля, че е страхотно. Гордея се с теб. Ти направи първата стъпка.

— А за сватбата? — притисна я Том. — Какво мислиш?

— Не мога да определя дата, преди да свикна с мисълта, че съм сгодена. Разкажи ми за Алис. Беше ли дружелюбна?

— Почти.

— Почти?

— Тя е нещо средно между камък и твърда почва.

— Нещо средно между баща ми и теб?

— И между братята ми и мен. Сдобряването няма да е лесно.

— Но ти го искаш. Знам това.

— Така е.

Брий засия.

— Толкова се радвам, че й се обади.

Том се отдръпна.

— Нали не си пожелала това?

— Аз ли? Не.

Том продължи да я гледа втренчено и тя добави:

— Кълна се. Но можеше да го направя. Струва си да се жертва едно желание за такова нещо.

Том въздъхна, отпусна се и я придърпа към себе си.

— Преди си мислех, че семейството не е от значение.

— Напротив.

— Съжалявам, че не познавам твоето.

— Недей — отвърна Брий.

Баба й и дядо й щяха да бъдат скандализирани от репутацията на Том. А баща й със сигурност щеше да потъне вдън земя.

— Така е по-добре.

— Ами майка ти?

— Какво?

— Мислиш ли за нея?

Да. По-често през последните няколко месеца.

— Понякога.

— Хрумвало ли ти е да я издириш?

— Преди съм си мислила за това. С течение на времето изоставих тази идея. Може би трябва да си пожелая да я видя — хрумна й мисълта, — да превърна това в едно от трите си желания. Хубаво би било, не мислиш ли?

— Да. Теоретично погледнато.

— Знам, знам. Страхуваш се, че мога да се вкопча в мисълта да я видя, а после, ако желанието ми не се изпълни, да се разстроя.

— Не искам да страдаш.

— Но би излязло хубаво желание — отбеляза Брий, радвайки се на идеята. — Не е алчно, като например да поискам някоя вещ. Не е и неопределено. Ако си пожелая да видя майка си, тя или ще се появи, или не. Тогава ще разбера.

— Дали желанията са истински?

— Да.

Стоплена и изведнъж сънлива, Брий се сгуши в прегръдките на Том.

— Щастлива съм заради теб — прошепна тя.

— Аз също — промълви той в отговор.

Хрумването да пожелае да види майка си може и да се бе появило случайно, но на Брий й се стори гениално. Годежът бе събитие, което трябва да се сподели с родителите, а тази жена беше единственият жив близък на Брий. Ако изобщо някога щеше да се опитва да я открие, сега бе моментът.

Така че една сутрин седмица по-късно, докато Том слагаше да вари кафе, Брий се приближи към него до кухненския плот и каза:

— Том, ще го направя. Ще поискам да видя майка си.

Той спря да отмерва кафето.

— Истинско желание?

— Ако действително са такива.

Том сложи остатъка от дозата кафе във филтъра. Още преди да е приключил, Брий забеляза издайническите бръчки между веждите и около устата му.

— Какво има? — попита тя.

Той се обърна към нея.

— Не искам да страдаш.

— От какво? Че желанията може да не са истински? Или че майка ми няма да е такава, каквато ми се иска?

— И двете.

Брий бе помислила много за това.

— Дори желанията да не са истински, всичко ще е наред. Но така или иначе трябва да разбера, а това няма да стане, ако не опитам пак. Пожарът може да е бил причинен от пещта и просто да е съвпаднал по време с моето желание. Сега е различно. Каква е вероятността тази жена да се появи след всичките тези години точно след като изрека желанието си?

— Нищожна.

— Прекалено нищожна. Името й е било Мати Райън. Баща ми се запознал с нея в Бостън и я последвал в Чикаго. Там съм се родила аз. Той никога не я е водил тук. Така че вероятно тя няма представа къде се намирам. Желанието ми ще помогне и на двете ни.

Том изглеждаше огорчен.

— Добре — отстъпи Брий. — Може би щеше да ме открие, ако е искала. Ами ако се е страхувала, че няма да искам да я видя след всичките тези години?

— Сигурна ли си, че все още е жива?

— Не. Но когато съм се родила, тя е била двайсетгодишна, така че сега ще е само на петдесет и три. Не е много възрастна. Само помисли — рече Брий, тъй като Том продължаваше да гледа недоверчиво, — какво ще загубя? В най-лошия случай, никой не се появява и аз забравям за желанията.

— В най-лошия случай — поправи я той, — тя се появява и въобще не отговаря на твоите очаквания.

Обгърна лицето й с ухаещите си на кафе длани.

— Докато не забравяш за тази възможност, всичко е наред.

Брий обви пръсти около китките му, опитвайки се да му покаже убедеността си, че желанието й е правилно.

— Баба и дядо казваха, че тя не ме искала, а баща ми никога не се възпротиви срещу думите им. Така че цял живот съм им вярвала. Не е ли това най-лошият случай? Че тя не ме иска?

Погледът й омекна. Даде воля на вълнението, което се опитваше да възпре.

— Но ако ме иска? Чела съм разкази за жени, които дават децата си, а след години ги откриват. Ами ако и аз изживея подобна среща с майка си? Ами ако е имало причини тя да ме изостави? Баща ми я обичаше. В очите му имаше нещо, което никога, преди да те срещна, не съм можела да си обясня. Когато те погледна, чувствам същия копнеж, който виждах в очите му. Той не престана да я обича. Но ако тя не е била влюбена в него? Ами ако любовта му я е плашела? Ако е усещала, че се задушава от тази обич? Ами ако не е имала никакви пари и е решила, че за мен ще е по-добре да бъда при баща си? Може би е предполагала, че той ще дари малко от тази любов на мен?

И двамата замълчаха.

— Но той не го е направил — каза Том тъжно.

— Не. Аз не можех да я заместя. Трябва да е била необикновена.

Том я прегърна.

— И ти си такава.

Брий почувства убедеността му в начина, по който я прегръщаше. Това й даде сили.

— Том, искам да го направя.

Той отново взе лицето й в дланите си и този път я целуна.

Брий сякаш почувства неговата уязвимост и отчаяние.

— Всичко ще е наред — успокои го тя. — Нима не разбираш? Можех да я потърся още преди години, но тогава не се чувствах достатъчно силна. Не можех да поема такъв риск. Нямах нищо, което да ме крепи, ако тя ми обърне гръб и си тръгне. Сега имам.

Повдигна се на пръсти, обви ръце около шията му и силно го притисна. Усещането за пълнота се появи отново, този път по-силно от всякога. Тя го вдиша дълбоко и се усмихна.

— Ами ако това е второто желание? — прошепна Том. — После какво?

— Няма да има други.

Този отговор явно бе правилният, защото след малко Том я прегърна и Брий разбра, че е спечелила. Тревожните бръчки бяха изчезнали от лицето му. На тяхно място се беше появило очакване.

— Е, как го правиш? — попита Том. — Има ли някакъв ритуал?

Брий усети прилив на вълнение.

— Нямаше точни указания. Ще направя същото както миналия път.

Преплете пръсти и затвори очи. В следващия миг ги ококори.

— Нали няма да се смееш?

— Не, разбира се.

— За някой, който не вярва, това сигурно изглежда ужасно глупаво.

— Брий.

— Добре.

Стисна очи, този път по-силно, подпря преплетени ръце на брадичката си и изрече:

— Искам… да видя… майка си.

Извика в съзнанието си образа на съществото от светлина, изчака, докато почувства неговата топлина и спокойствие, и изрече думите отново.

После отвори очи и срещна изпълнения с очакване поглед на Том. Тишината се нарушаваше само от дишането им.

Брий бавно разплете пръсти, отпусна ръце и въздъхна облекчено.

В продължение на един безкраен миг двамата се взираха един в друг. Накрая, Том прошепна:

— А сега?

— Сега ще чакаме.