Барбара Делински
Три желания (3)

Трета глава

— Събуди се, Брий. Време е да се събудиш.

Брий се опита да отвори очи. Измина минута, през която се насилваше и се отказваше, и която й струваше прекалено много усилия, преди да успее.

— Точно така. Чуваш ме, нали?

Тя кимна, по-скоро мислено, отколкото в действителност, и опита да се огледа около себе си. Жената, която й говореше, бе бледозелена. Отвъд нея имаше стая, слабо осветена, студена и стерилна, съвсем различна от мястото, където се бе намирала допреди няколко секунди. То бе ярко и топло. Споменът я успокои.

— Будна ли е? — попита друг глас, този път мъжки, и за миг Брий помисли, че е неговият. Но това лице имаше черти. Другият бе обгърнат в ярка светлина.

Тогава откъде бе сигурна, че е бил мъжки глас? И че се беше усмихвал? Или само си е представяла усмивката му?

— Здравей, Брий — обади се пак неговият глас. — Добре дошла.

Гласът беше познат, но само толкова.

— Познавам ли те? — попита тя с дрезгав шепот.

— Аз съм Пол Сийли, един от екипа, който те оперираше през последните пет часа.

Опита се да навлажни езика си, но устата й бе пресъхнала.

— Къде съм?

— В стаята за възстановяване. Как се чувстваш?

Чувстваше се объркана. Тъжна, сякаш е била на по-хубаво място и не искаше да се връща. Но и щастлива, че е тук.

— Боли ли те нещо?

Може би болката в гърдите, но тя бе по-скоро тъпа, отколкото остра. По-трудно й беше да се справи с прехвърчащите през ума й мисли.

Все още виждаше себе си върху операционната маса, сякаш бе напуснала тялото си и се възнасяше към друго, по-красиво място. Ако бе наивна, щеше да реши, че е умряла и е отишла в рая. Но това тук определено не беше раят. Значи е била изпратена обратно на земята. Което наистина бе странно хрумване. Много по-лесно бе да спре да мисли и да бъде отнесена от съня.

 

 

Първият ден измина в прииждащи и оттеглящи се пристъпи на замаяност. Брий заспиваше и се събуждаше, заспиваше и се събуждаше. Питаха я дали се чувства добре, дали я боли, опипваха я, ръчкаха я и я блъскаха отвсякъде, докато изминаваше в количката пътя по коридора до своята стая. Лекари и сестри кръжаха наоколо. Но един път тя се опита като в мъгла да им обясни, че ще се оправи, защото бе сигурна в това. Не знаеше откъде идва убедеността й, но вярваше в нея.

Тази увереност бе единственото сигурно нещо. Между бавно отслабващата упойка и успокоителните Брий се питаше къде се намира и защо усеща болка. Чувстваше се объркана, тъй като в един момент виждаше познати лица, а в следващия нови и всеки път, когато си спомнеше за случилото се в операционната, се питаше кое е реалност и кое сън.

Сънят си оставаше блажена забрава.

На втората сутрин действието на упойката бе изчезнало и Брий беше достатъчно будна, за да отговори на въпросите на сестрите. Да, усещаше болка в стомаха. Не, не й се виеше свят. Не, не й се гадеше. Да, беше жадна.

Никой не спомена операцията. Брий реши, че са оставили това на Пол Сийли. Когато той се появи, беше късна сутрин и под разкаялото се октомврийско слънце снегът на покрива падаше на капки покрай прозореца й, съзнанието й се избистряше и тя се нуждаеше от отговори.

Застанал до леглото й, с ръце, пъхнати в джобовете на престилката, той разказа за разкъсването в коремната й кухина.

— Имаше силен кръвоизлив. Трябваше да открием източника му и да го спрем, а след това да те зашием. Беше на косъм.

— На косъм? — попита Брий дрезгаво.

— За известно време изгубихме пулса ти — смекчи лекарят думите си с усмивка.

— Значи съм умряла?

— Не точно. Поддържахме те, докато сърцето ти отново заработи.

— Използвахте електрошок.

Това не бе въпрос, но лекарят не го осъзна.

— Всъщност, да. Това е най-ефикасният метод в подобни случаи.

— За колко време бе спряло сърцето ми?

— Не толкова дълго, че да предизвика увреждания — махна с ръка докторът.

Но Брий искаше да знае. Сякаш цяла вечност бе наблюдавала работата им и след това бе започнало издигането нагоре, беше се появила ярката светлина и усещането за пълно и всеобхватно щастие.

— Секунди? Минути?

— Мозъкът ти нито за миг не е оставал без кислород — каза докторът.

Думите му не бяха отговор на въпроса й, така че Брий опита по друг начин.

— Колко човека ме оперираха? — беше видяла петима.

— Бяхме седем — трима лекари и четири сестри.

— А когато спря сърцето ми?

— Не — помисли докторът. — Тогава в стаята имаше пет човека — Джак Уорън и аз, две сестри и Саймън Мийд от Сейнт Джонзбъри.

Саймън Мийд. Високият мъж с тъмносинята престилка. Този, който бе използвал електрическите лопатки, за да я разтърси и върне обратно към живота. Беше си служил с тях не един път.

— Усетих разтърсванията — промърмори Брий. Беше в самия край. Бе в хармония със себе си и света, истински щастлива и в този момент, хоп!

— Пациентите често казват това — усмихна се докторът, — но всъщност болката е предизвикана единствено от мисълта за процедурата. Ти беше под пълна упойка.

— Усетих ги — настояваше Брий, но меко, защото съществуваше възможността лекарят да е прав. Мисълта за онова, което бе видяла, изглеждаше налудничава. Може би причината бе в нейното въображение. Беше упоена с всевъзможни лекарства. Може би в съзнанието й изплуваха образи от миналото. Все пак беше гледала „Спешно отделение“. Знаеше какво става в операционните.

Знаеше и за преживяванията на границата със смъртта — при всичките тези книги и статии по въпроса би било невероятно за ненаситен читател като нея да не е чувала. Така че може би това, което бе приела за истинско, не е било нищо друго, освен силата на внушението. Може в крайна сметка да е сънувала.

 

 

Но сънят не се разсейваше.

Усилваше объркването й бавно, полека и все повече с напредването на деня. Приятели се отбиваха, за да й се обадят, но сестрите ги подканяха да побързат, Флаш бе един от малкото, които можеха да остават.

Той пристигна късно следобед с поднос лакомства от закусвалнята. Брий беше будна, но изобщо не й се ядеше твърда храна. Стомахът я болеше. Цялото тяло я болеше — лицето, ръцете, тазът, краката. Последното нещо, което усещаше, бе глад. Жажда, да. Глад, не.

— Поне една бисквитка? — примоли й се Флаш. — Специално за теб съм донесъл масленки. Нали ги обожаваш.

— Ти ги обожаваш — отвърна Брий дрезгаво и лицето й се изкриви от болка, когато протегна ръка към чашата, оставена върху масата до леглото. — Устата ми е пресъхнала, Флаш, помогни ми. Не мога да достигна чашата.

Когато той й я подаде, Брий измъкна няколко ледчета и ги сложи в устата си.

— Какво има тук? — попита Флаш, докато отиваше към прозореца.

На перваза стоеше обла ваза, пълна с изящно подредени цветя.

— Розово мушкато, някакви виолетови цветчета, бели минзухари. И много стръкове местна декоративна трева. От Джулия Дийн. Много мило.

Флаш се върна до леглото.

— Говорих с лекарите. Още пет дни, казаха, и ще си бъдеш у дома. Няколко седмици вкъщи и пак ще се върнеш в закусвалнята. Сега Джили те замества и ако после не ти се занимава със сервитьорство, ще остане. Ти ще седиш в офиса и ще ръководиш закусвалнята. И в двата случая ще ти плащам. Няма за какво да се тревожиш.

Брий не се тревожеше. Не бе мислила за това, което предстои, все още се опитваше да проумее случилото се.

— Умрях върху операционната маса.

— Не е вярно. Сърцето ти е спряло за малко, преди да го накарат отново да заработи. Това не е умиране.

Брий продължи, Флаш бе един от най-добрите й приятели. Тя имаше нужда да му разкаже какво се бе случило.

— Разбрах кога спря сърцето ми. Усетих нещо.

— Какво? — погледна я Флаш недоверчиво.

— Лекота. Усещане, че се измъквам от тялото си. Минах през тавана.

— Също и аз, когато Елиът ми съобщи за катастрофата. Знаех си, че трябва да те закарам до дома. Ако го бях направил, сега нямаше да лежиш тук. Който и да е карал онзи камион, здравата е загазил.

Той не я слушаше. Ядосана, Брий затвори очи. Но друга, по-силна нужда я принуди да ги отвори.

— Какво знаеш за преживяванията на границата със смъртта?

— Колкото ми трябва — изсумтя Флаш, което значеше, че не вярва в тях. — Умираме и толкоз. Не вярвам нито в рая, нито в ада.

Не вярваше и в Бог. Беше й го казвал не един път и макар че не бе съгласна с него, Брий уважаваше мнението му. Уважаваше и факта, че Флаш има диплома по история на изкуството от Колумбийския университет. Не беше глупак.

— Ами ако ти кажа, че съм надзърнала в рая? — попита Брий.

— Ще отговоря, че е от лекарствата. Дават ти морфин. Доста силен наркотик.

— Не е от лекарствата — поклати леко глава.

— Така ли? Чуй се само. Завалваш думите. От лекарствата е.

Може би. Но Брий ясно виждаше онази картина и усещаше светлината, усещаше нейното милосърдие.

— Обикновено не вярвам в такива неща.

— Дяволски си права, че не вярваш — сгълча я Флаш. — Верити вярва. Да не би да искаш и на теб да ти се присмиват, както на нея?

— Но тези образи са толкова ясни — защити се Брий.

— Казвам ти, от морфина е или може би от упойката. Ще мине.

Обхванат по-скоро от страх, отколкото от прилив на хумор, Флаш добави:

— Още по-добре. Искам те здраво стъпила на земята. Ти си с всичкия си, Брий. Не се занасяй с мен.

Брий не се занасяше, Флаш бе прав. Тя беше с всичкия си. Но всеки път, щом затвореше очи, се пренасяше в операционната, кръжеше над масата, после се издигаше нагоре, нагоре и после се появяваше онази светлина. Въпреки объркването си да прецени кое е реалност и кое сън, не можеше да отрече усещането за спокойствие. То преминаваше през нея всеки път, щом се сетеше за онази светлина.

Но не бе само това. Брий не бе разказала на Флаш другата половина от преживяването си. С всяко събуждане се завръщаха нови спомени, голяма част от които все още оскъдни, но вълнуващи, смайващи, дори плашещи, ако вярваше, че онова, което е чула, наистина е станало.

 

 

Падна здрач. Брий отново сънуваше операционната, сънуваше, че кръжи над нея и гледа надолу. Този път забеляза бенка върху тила на една от сестрите.

Събуди се убедена, че това изобщо не е сън. В онази нощ беше видяла тази бенка. Но как, след като е била в безсъзнание? Имаше само един начин.

Разтреперана, Брий се насили да отвори очи. Единствената светлина в стаята бе приглушеното мъждукане на една лампа в ъгъла. Тази светлина бе нежна, не толкова ослепителна като лампите по тавана, успокояваща. Брий не искаше да се събуди в пълен мрак и да се пита на кой свят се намира.

Известно време лежа неподвижно, като се опитваше да разграничи болката от другите си нужди и преценяваше коя да задоволи и как. Като че ли най-важно бе да пийне вода, беше й най-лесното нещо. Устата й все още бе ужасно пресъхнала.

Едва бе протегнала ръка към гредата над главата си, опитвайки се да се изправи, когато столът в ъгъла оживя. Очите й се разшириха при вида на мъжа, който пристъпи към леглото. Необичаен ръст, издължено тяло, светлокафява коса, отдавна загубила всякаква форма — бе невъзможно да го сбърка.

Той наля вода в чашата, оставена до каната, огъна сламката, за да може Брий да пие по-лесно, и я прихвана през гърба.

— Не напрягай мускулите на стомаха си. Аз ще свърша тази работа.

Брий впери очи в него, като се питаше защо той се намира в стаята, но гърлото й бе твърде сухо да задава въпроси. А и той имаше право. Болката й намаля, когато пое тежестта на тялото й. Полуизправена, отпи, поспря, отново отпи и прошепна:

— Защо съм толкова жадна?

— От упойката е. Системите вкарват течности в тялото ти, но това като че ли не променя особено положението.

— Май не е точно така — отбеляза Брий, тъй като банята бе следващата в списъка й.

— А-ха.

Остави чашата на масичката.

— Може би имаш нужда от сестра.

— Не. И преди са ме повдигали. Ако можеш само да ми помогнеш да прекося стаята.

Брий отметна завивките и премести краката си на ръба на леглото въпреки болката, която изпитваше от кратките, леки вдишвания.

— Може ли да те пренеса?

— Не — отвърна тя задъхана. — Трябва да повървя. Не само заради стомаха. Цялото ми тяло се е схванало от бездействие.

Той огледа отеклата й буза.

— Но и цялото ти тяло е в синини. Само времето и почивката ще го излекуват.

Извърна поглед, пак я погледна.

— Съжалявам, Брий. Ако имаше някакъв начин да избегна удара, щях да го направя.

Тя знаеше това от мига, в който Елиът й бе описал катастрофата. Том винаги й беше правил впечатление на свестен човек. В закусвалнята се държеше почтително и оставаше големи бакшиши. Освен това Брий помнеше как бе станала злополуката и знаеше, че той е бил в джипа, а не в пикапа. От вида на лицето му — жестока ивица шевове под насиненото око — личеше, че не се е измъкнал невредим. Но въпреки това беше тук. Великият Томас Гейтс.

Трудно й бе да проумее този внезапен обрат. Ако се чувстваше по-добре, сигурно щеше да се вцепени от страхопочитание, но в този момент справянето със знаменитости не беше сред основните й грижи. Нито пък разговорите за книги. А и тялото й си искаше своето.

Като придържаше превръзките на стомаха си, Брий се придвижи до ръба на леглото и с помощта на Том прехвърли тежестта върху краката си. Измина дълга минута на неравномерно дишане, преди да се изправи достатъчно, за да може да върви.

С едната ръка Том я подкрепяше, а с другата придържаше системата, докато Брий бавно пристъпяше напред. Още преди да приключи в банята, остана без сили.

Том я настани в леглото, оправи системата и зави Брий.

— В кухнята има бонбони желе — каза той. — Ще ми кажеш, ако ти се прииска да хапнеш, нали?

Брий кимна със затворени очи и потърси спомена за светлината, който да облекчи болката й.

Явно беше задрямала, защото когато пак отвори очи, малката стрелка на часовника се бе преместила от девет на десет.

Една сестра проверяваше превръзките й, отчиташе състоянието на жизнените й процеси, нагласяше системата да работи, даваше й болкоуспокоителни.

Брий се опита да открие бенка, но осветлението бе твърде приглушено и ъгълът, от който наблюдаваше, различен. Жената едва бе потънала в нощната тишина на коридора, когато Брий си спомни за Том.

Отправи поглед към стола в ъгъла и го видя. Изгърбен, с глава, полегнала върху облегалката на стола и със скръстени ръце, той съвсем нямаше вид на знаменитост. Книгата в скута му подсказваше, че възнамерява да остане известно време.

Брий първо помисли, че Том е заспал. Очите му бяха затворени, а тялото му съвсем неподвижно. В този момент устата му се раздвижи в едва забележима усмивка.

Досега не го бе виждала да се усмихва. Обикновено бе сериозен и вглъбен.

Но дори само тази лека усмивка бе нещо различно. Тя й напомни за красивите му ръце, които Брий сега си представи как пробягват по клавиатурата. Картината я накара да се замисли за живота, който е водил преди идването си в Панама, за хората, които сигурно е познавал, за това, че в сравнение с тях тя е едно голямо нищо, и се запита защо той бе като залепен за стола в стаята й.

Тъй като не й се щеше да мисли, че причината е чувството му за вина, Брий не попита.

— Как убеди сестрите да ти позволят да останеш? — рече тя вместо това.

Том се протегна.

— Казах им, че ако аз ти помагам, за тях ще има по-малко работа.

— Знаят ли, че пишеш книги?

За миг настъпи напрегнато мълчание, после Том каза внимателно:

— Надявам се не. Кой ти каза? Елиът ли?

— Да.

— Предпочитам да забравиш това. Не харесвах особено човека, който пишеше тези книги. Опитвах се да се отдалеча от него.

— Успя ли?

— Не зная. Сега животът ми със сигурност е по-различен. Неизвестността помогна.

— Няма да кажа на никого.

— Не ти си проблемът, а Елиът. Една дума, казана на Ема, и Доти ще узнае, а щом знае Доти, значи целият свят знае.

Том пое дълбоко въздух.

— Но всичко е наред.

Остави книгата настрана и стана от стола.

— Рано или късно това трябваше да се случи. Как се чувстваш?

Брий изпитваше болка. Но освен това си мислеше, че устата й е като пясък и нещо гладко, хладно и влажно ще свърши работа.

— Нали спомена за бонбони желе?

— Да. Назови желанието си — ягода, череша или лимон?

Назови желанието си. Странно.

— Череша.

— А може би първо банята?

— Ако обичаш.

Заведе я до банята и след това обратно до леглото. Отупа възглавницата и я обърна, подаде вода на Брий и я сложи да легне.

Беше благодарна, че може да си почива, докато Том отиде за бонбоните, но се възпротиви, когато той предложи да я храни. Така че Том разклати горната част на леглото и се оттегли на стола, докато Брий хапне.

Ядеше бавно. Китката й трепереше, цялата ръка я болеше. Чувстваше се немощна, ужасно немощна и напомнянето за преживяното не й помогна особено. Това, което наистина помагаше, бе мисълта за светлината. Тя й даваше сили.

Брий искаше да разкаже на Том за нея, искаше й се да чуе от него, че не си е въобразявала, че преживяванията на границата със смъртта наистина се случват, че светлината и всичко останало съществуват. Но щеше да се почувства унижена, ако Том погледнеше скептично, особено сега, след като знаеше кой е той. Така че дояде желето, остави Том отново да разклати леглото, затвори очи и потъна в сън.

 

 

Събуди се бавно, без да отвори очи, без да помръдне, само мислеше — първо за светлината, защото я бе сънувала, после за нощната тишина, сетне за стомаха си. По време на един от прегледите бе зърнала какво има под превръзките. Разрезът бе огромен, всъщност две пресичащи се резки. Вярно, че бяха нищожна цена за живота й, но не бяха красиви.

Бе видяла тези разрези преди, когато бяха широко зейнали. И тогава не бяха красиви. Трудно беше да повярва, че онова там бе собственото й тяло.

Така че може би не е било. Може би в съзнанието й бе изплувала сцена от някой филм.

Само дето нейните кичури коса се подаваха изпод шапката и хората наоколо повтаряха напевно: „Хайде, Брий, дръж се… Ти можеш, Брий.“

Беше толкова реално. Жадуваше да е реално. Никога преди не се бе докосвала до някой толкова весел, загрижен и добър като онова същество в светлината. Опиянението от срещата с него бе нещо неописуемо, нещо, в сравнение, с което пушенето на канабиса, който Къртис Лам отглеждаше у дома си, бе нищо, а неговият канабис бе добър.

С въздишка отвори очи. Погледът й се отправи първо към часовника, който показваше два, после към мъжа на стола, който четеше. Още бе там. Удивително.

Кажи му, Брий. Ще се смее. Какво от това? Ами това, че е Томас Гейтс.

При мълчаливото произнасяне на името му, Том вдигна поглед и видя, че е будна, подпря буза о лакътя си и се усмихна. Внезапно й се стори, че не е честно той да е човекът, който е, и че тя трябва да се интересува дали ще й се присмее. Не беше честно, че дори пребит и насинен, той изглеждаше добре. Не беше честно, че тя не е като него.

— Не си ли уморен? — промърмори Брий, по-скоро обвинително, отколкото въпросително.

— Не. Спах през по-голямата част от деня.

— Не е нужно да седиш тук. Злополуката не бе по твоя вина.

— Не затова съм тук.

— Тогава защо?

Измина цяла минута, преди той да отговори.

— Защото това е по-хубаво, отколкото седенето в снега в очакване на линейката или висенето пред операционната в очакване на лекарите.

Брий забрави раздразнението си.

— Бил си тук?

Той кимна.

— Какво ти казаха за операцията? — попита тя предпазливо.

— Достатъчно — отвърна Том красноречиво и думите му прозвучаха като покана само дето Брий не можеше да се престраши да я приеме.

Но защо не? — запита се тя. Забрави кой е той. Една зима в Панама и ще си замине. Какво значение има, ако те помисли за луда?

Затвори очи и зачака да чуе прелистването на страници, което да й подскаже, че се е върнал към книгата, но такова нямаше.

Най-после, без да отваря очи, тя попита:

— Казаха ли ти, че сърцето ми спря?

— О, да.

— Страшничко, нали?

— О, да — рече той с чувство.

Мисълта за умирането и раждането й прошепна да рискува, Брий отвори очи и каза:

— Вярваш ли в преживяванията на границата със смъртта?

Известно време Том мълча, с книгата в скута си и подпрял крак върху коляното си.

— Не зная.

— Познаваш ли някого, който да го е изживял?

— Не. Но това не означава нищо.

Отмести книгата, стана от стола — предпазливо, както й се стори, но Брий веднага забрави за това, когато той пристъпи към леглото и попита:

— Ти имала ли си такова преживяване?

Брий потърси в думите му присмех, но не откри.

— Може би. По принцип не вярвам в подобни неща.

— Нито пък аз. Но това също не означава нищо. Понякога да видиш значи да повярваш.

— О, аз видях — поде Брий, окуражена от неговото насърчаване. Внезапно се почувства опиянена, но гърлото й отново бе пресъхнало.

Том я повдигна, допря сламката до устните й. Обърна възглавницата и положи Брий върху свежата й, по-хладна страна. После седна на празното място в краката й.

— Разкажи ми за това, което видя.

Изглеждаше искрено заинтригуван. Подмамена от това, Брий каза:

— Най-напред долових гласове. Чух ги да казват, че са загубили пулса, чух страха в гласовете им. После сякаш бях изсмукана от тялото си нагоре и виждах какво става долу. Правеха електромасаж. Двама се занимаваха с това, един наблюдаваше отчитането на жизнените процеси, а друг ми биеше инжекция с адреналин, но кръвното ми налягане продължаваше да пада и се задушавах. Те наистина почваха да се плашат, долавях страха им. Само дето аз не бях уплашена — сега тя почувства прилив на спокойствие — защото бях заедно с това… същество, а то бе толкова мило.

Не знаеше откъде черпи сили да говори, но думите продължаваха да напират.

— Не виждах да има ръце, но ръцете му бяха разтворени в прегръдка за добре дошла. Беше силно, но нежно. И могъщо. Можеше да направи каквото поиска — чудеса, кълна се. Може би случилото се с мен беше чудо. Не зная. Знам само, че бях при това толкова ярко същество. То искреше от светлина и интелигентност, бе непорочно, приветливо и мило и ме обичаше.

Брий млъкна, за да възпре пороя от думи, уплашена, че е отишла твърде далеч.

Но Том изглеждаше заинтригуван.

— Какво стана после?

— Мислиш ли, че съм се побъркала?

— Не.

— Всичко е много странно.

— Разкажи ми какво стана след това.

— Използваха електрошок. Наложи се да го направят два пъти. Всеки път цялото ми тяло се разтърсваше. Наистина е като по телевизията, само дето не е толкова забавно, когато онова долу е собственото ти тяло. Беше ужасно да се наблюдава, беше ужасно да се почувства.

— Ти си го почувствала? — попита Том.

— Само последния път. Преди това бях с онзи човек, с онова същество и се чувствах щастлива, спокойна и облекчена.

— Облекчена? Защо?

Не беше сигурна. Думата сама бе изхвръкнала от устата й.

— Предполагам облекчена, че съм там. Може би облекчена да разбера, че там наистина съществува. Раят ли е било?

— Не зная. Видя ли нещо друго, освен това същество?

Брий поклати глава и посегна към водата.

Том хвана чашата и доближи сламката до устата й.

— Как изглеждаше?

Брий отпи няколко глътки и пусна сламката.

— Беше светлина. Само светлина. Нямаше лице, но се усмихваше, беше красиво и говореше.

Брий се намръщи.

— Нямаше никакъв глас. Но някак… усещах мислите му.

— Какво си мислеше това същество?

— Не съм сигурна, че мога да намеря подходящи думи — каза тя и за пръв път сама се възпря. Тази част от спомена й бе най-скорошната и може би най-налудничавата. Смущението я предпази от опасността да прозвучи като глупачка в очите на този всъщност непознат човек, който при това бе красавец. Вярно, че без малко щеше да умре, но все пак имаше някаква гордост.

Том постави чашата обратно върху подноса.

— Тръгваш ли си? — попита Брий шепнешком.

— Ще поостана — той поклати глава.

— Не е нужно. Смятам отново да поспя. Няма да се нуждая от нищо до утре сутринта.

— В такъв случай просто ще почета.

Том стана от леглото и тръгна към стола. Отпусна се върху него, изпъна се и кръстоса глезени.

Носеше маратонки. Това бе последното нещо, което Брий забеляза, преди да затвори очи, но не беше последната й мисъл. Последната й мисъл бе, че няма значение дали Том е тук, воден от чувство за вина — никой досега не бе прекарвал нощта, бдейки край леглото й.

 

 

Болката го предизвика. След като бе спала почти два часа, Брий се събуди, чувствайки се ужасно. След миг Том бе при нея, звънеше на сестрата, после, когато тя не се появи, бързо хукна да я доведе.

Морфинът предизвика незабавно облекчение. Но обгърна Брий в гъста мъгла, която затрудняваше дишането й. Отново сама с Том, седнал на края на леглото й, сякаш е най-добрият й приятел, тя промълви с плътен глас:

— Има още нещо към историята за съществото от светлина.

— Още нещо?

— Още по-странно. Непрекъснато чувам думите му. Мислите. Без значение.

— Какви бяха те?

— Три желания. Имам три желания.

Гласът й бе равен, но думите все пак излизаха от гърлото й.

— Аз умрях. Само че не ми беше дошло времето. Затова с един замах бях върната обратно. Три желания, преди да умра отново. Нещо като награда.

— Като компенсация за злополуката?

Съществото от светлина не бе казало.

— Може би.

Луташе се из мъглата в търсене на други възможности.

— Или като компенсация заради майка ми. Или заради баща ми. Но животът ми е добър. Така че може би е било без причина.

Затвори очи. С усилие отново ги повтори.

— Тази част от случката е още по-невероятна.

— Защо?

Измина минута, преди да събере мислите си след морфина и си припомни.

— Желанията са в бъдещето. Другото, ярката светлина и всичко останало, е минало.

— Значи не можеш да докажеш, че ярката светлина е съществувала, но можеш да разбереш дали желанията ще се сбъднат.

— Именно.

— Искаш ли да се сбъднат?

Брий се намръщи.

— Предполагам, че да.

Не беше сигурна. Но не знаеше защо.

— Само предполагаш? Няма ли неща, които искаш да се сбъднат?

— Има.

Нещо я зачовърка.

— Тогава?

Тогава тя си спомни.

— Три желания, преди да умра отново.

Дали това бе посланието, което бе получила, или лекарствата я объркваха? Погледна Том.

— Предполагам, че съм малко притеснена какво ще стане след третото желание.

Впери поглед в лицето му, за да види дали е разбрал. Тъй като не забеляза нищо, тя продължи:

— Сякаш съм се върнала, за да осъществя желанията си, но ако е така, значи ли също, че след сбъдването на третото, времето ми ще изтече? Дали ще трябва да се върна там?

Очите му се разшириха и брадичката му се издаде напред.

— А-ха. Разбирам какво имаш предвид.

Челюстта му бе квадратна, с леко набола брада. Съзерцаваше я, докато Том размаха ръка пред очите й. Брий премигна, въздъхна сънено.

— Всичко е наред.

Гласът й бе далечен.

— Както и да е, вероятно в това няма нищо вярно.

Сякаш уловила нещо скрито зад думите, Брий се намръщи и хвана ръката, която Том бе размахал. Дланта му бе покрита с едва зараснали порязвания.

Когато го погледна въпросително, той каза:

— Докато се измъквах от джипа.

Брий погледна бузата му.

— Ще остане белег.

— Ще прибави мъжественост. Мога да се възползвам от това.

Клепачите й все повече натежаваха.

— Може би ще си пожелая да не ти остане белег.

— Да не си посмяла.

— Тогава да не ми останат белези.

— Не би изхабила желание за такова нещо, нали?

— Вероятно не.

Клепачите й се затвориха. Дали заради мисълта за съществото от светлина, или защото бе с Том, или пък защото чувстваше опиянението от морфина, Брий усещаше спокойствие.

— Може би мога да използвам само две желания и да запазя третото. Разбираш ли?

— Това е идея.

Усмихната, Брий се остави да бъде отнесена от онова, каквото и да бе то, което я караше да се чувства толкова добре.

Брий спеше, когато Том си тръгна. Сестрите от сутрешната смяна бяха пристигнали, слънцето отново бе изгряло и той отчаяно жадуваше да облекчи собствената си болка с една дълга гореща вана и продължителен, здрав сън. Но първо искаше да се сдобие с малко информация.

Потегли към дома с наетата предния ден кола. По пътя все още имаше сняг, но двата дни на топене под слънцето и мекия въздух значително бяха изтънили бялата покривка.

Клоните, счупили се под тежестта на снега, бяха отстранени от пътя. Есенната шума отново се беше появила. Самите пътища бяха мокри, но чисти, през отворения прозорец на колата с равномерен съскащ звук долиташе пръскането изпод гумите.

 

 

„Уест Елм“ беше след „Пайн Стрийт“, на две мили от градската градина. Къщите тук бяха по-отдалечени една от друга, отколкото в центъра, и скрити зад вечнозелени щитове. Точно това бе харесал Том най-напред във вилата. Второто бе нейната скромност, третото — разликата с предишните му домове.

Сви в алеята по дирите, уголемени от отдръпването на снега, и се появи навреме, за да поздрави пощальончето, което въртеше педалите на своето колело в кишата. Вестникът, който носеше, не беше местен. Панама не бе толкова голям град.

Този вестник идваше от Бърлингтън и съдържаше тукашните новини на последната страница.

Том измъкна един долар от джоба си. Момчето спря, възсядайки колелото.

— Казаха ми, че трябва да се абонираш.

— Скъсах с вестниците, след като напуснах Ню Йорк.

— Тогава защо продължаваш да ме спираш?

— Защото понякога трябва да съм в крак със станалото.

Всъщност искаше да узнае дали се съобщава за катастрофата и ако е така, дали се споменава самоличността му. Натика долара в джоба на момчето.

— Джонсънови са на почивка. Ето ти техния вестник.

С вестника под мишница, Том се придвижи с усилие до колата и я вкара под навеса. Докато влизаше в кухнята, изу маратонките си, остави вестника на масата и взе стълбите по две наведнъж. На горния етаж имаше три спални. Единствената стая с отворена врата бе тази с голямото легло. Той отвори вратата в дъното на коридора и влезе. Това бе стаята, която при пристигането си в Панама преди седем месеца бе определил за свой кабинет. Можеше да преброи на пръсти колко пъти е влизал в тази стая оттогава, а и беше видно. Неразопакованите кашони стояха на същите места, където ги бяха оставили носачите. Стените и прозорците бяха голи. Единственото цветно петно бяха двата претъпкани куфара върху красивото бюро от махагон, зад което някога бе практикувал закона.

Том дръпна ципа на един от куфарите, извади преносим компютър и го включи. Докато машината, бръмчейки, сама извършваше задължителните начални операции, той потърка болното си място. Приведе се към бюрото, осъзна, че тялото му няма да издържи дълго в тази поза, придърпа стола и извърна компютъра така, че да вижда по-добре. Първото, което забеляза, бе, че има поща.

Нищо изненадващо. Ежеседмичните новини от агента му пристигаха като по часовник.

Докато подминаваше получените съобщения, Том размисли; все пак винаги имаше вероятност някой друг да се интересува как е той.

Когато извика пощата на екрана, откри едно, две, три съобщения от Нейтън Гън, изпратени, да, през всяка от изтеклите три седмици. Нямаше нужда да ги чете, за да разбере, че Нейтън иска друга книга. Молбата бе неизменно една и съща.

Поне Нейтън си правеше труда да поддържа контакт. За разлика от всички останали, за което Том можеше да обвинява единствено себе си. Приятелите, които някога редовно му пращаха съобщения по електронната поща, още преди месеци бяха изтрили името му от бележниците си.

Това го гнетеше, но самосъжалението, което обикновено следваше тази мисъл, не се появи. Затвори файла, превключи на Интернет, изписа на празното място „Преживявания на границата със смъртта“.

Натисна клавиша „Сърч“.