Барбара Делински
Три желания (11)

Единадесета глава

По време на закуската и през цялата сутрин, докато сваляха сивата боя от чамовите корнизи във всекидневната на Том, Брий стоеше на тръни. Работещи рамо за рамо, двамата разменяха пълни с очакване погледи.

И най-лекият шум отвън ги караше да извръщат глави, но входният звънец мълчеше.

Брий не се обезсърчаваше.

— Може да отнеме време. Пожарът избухна шест часа, след като произнесох желанието си. Може би трябва да съм на работа, да мисля за други неща.

Но въпреки това беше благодарна, когато, вместо да я остави сама в закусвалнята, Том паркира и също влезе.

Докато тя работеше, той четеше в своето сепаре, после, когато суетнята по обед набра скорост, се премести на плота. Присъствието му, както и пръстенът върху ръката й, успокояваха Брий. Така не се чувстваше толкова самотна.

Редовните посетители идваха и си отиваха. Сред новите лица, които се появяваха, нямаше ни една жена. Обедът отмина. Брий все повече се изнервяше.

— Какво мислиш? — попита тя Том, който отново бе заел сепарето си.

— Може да идва отдалеч. Нека почакаме още малко — в гласа му нямаше присмех. Той бе погълнат от мисълта за желанието също толкова, колкото и Брий. Ако още не го обичаше, само заради това би се влюбила в него.

— Ами ако трябва да чакаме дни наред? — попита тя, загубила търпение.

Том се усмихна окуражително.

— Чакала си толкова дълго.

Да. Наистина. Сега, докато чакаше, Брий си спомни онези години. Късчета от някогашното любопитство — въпросите за външността на майка й, за желанията и характера й, я разсейваха цял ден и тя забрави, че Карл предпочита бърканите яйца сухи или че Травис Фич харесва към порцията чили да има сирене. Но Том бе прав.

Бе чакала толкова дълго. Още малко нямаше да е фатално.

Върна се към работата. Но след още час й хрумна нова идея.

— Ако гледаш млякото, то никога няма да изкипи — каза тя на Том. — Мисля, че е по-добре да си тръгнеш.

— Ще остана с теб — поклати глава той.

— Ами ако тя чака край къщата?

Том се замисли.

— Има ли такава вероятност?

— Не зная — отвърна Брий объркана. — Нищо не зная. Отметна от лицето си няколко свободно падащи къдрици и погледна вратата.

— Това ме влудява.

Том затвори книгата пред себе си.

— Как ще се почувстваш по-добре?

Брий сложи на кантар успокоението, което й вдъхваше присъствието му, и страха, че майка й може да я потърси някъде другаде.

— Ако отиде до къщата на улица „Саут форест“ и види, че е изгоряла, може да спре някого от местните и да попита. Повечето хора ще я упътят право тук. Някои вероятно ще я пратят в твоята къща. Или пък тя сама може да реши да отиде там — добави Брий по-тихо, защото в този случай не би имало каквото и да е разумно обяснение.

Но пък нямаше разумно обяснение и за трите желания, а ето че тя вече бе изрекла второто.

— Мисля — каза Брий, — че трябва да си подсигурим тила. Просто, за да сме спокойни.

— Ще се върна и ще проверя — кимна Том. — Ще се отбия и на „Саут форест“.

Той стана от масата.

— Добре ли ще си тук?

Брий вдигна очи и преглътна, притисна лице към рамото му, вдиша чистия, само негов, мъжки мирис. В този миг осъзна, че никога, никога не би могла да се справи без неговата подкрепа.

Ако желанието не се сбъднеше, Том бе спасителният й пристан.

— Ще се справя — каза тя. — Трябва да направя заявки. Мога да сложа компютъра си тук и да наблюдавам вратата. Посетителите не са много. Времето за вечеря е още далеч.

Том обеща да се върне преди десет и излезе. Брий постави преносимия компютър в сепарето му, откъдето можеше да наблюдава едновременно закусвалнята и паркинга. Погледът й блуждаеше навън.

В три и половина дневната светлина започна да избледнява, но именно късният януарски студ насищаше Панама в сиво и бяло. Земята бе покрита със сняг, пътищата бяха кални. Вечнозелените растения изглеждаха мрачни и неприветливи. Скрежът очертаваше всичко наоколо, от прозорците и бронята на камионите до клоните на дърветата и човешкото дихание.

Със свалянето на коледната украса задачата по осигуряването на цветни петна падна върху жителите на града. Докато Брий наблюдаваше, група ученици от местната гимназия, навлекли якета в ярки цветове, се изсипа от един червен шевролет и влезе да хапне. Цял камион, пълен с работници от телефонната компания, с оранжеви отразителни якета и зачервени бузи, поръчаха топло кафе и сандвичи. Ангъс, Оливър и Джак, сложили карираните си якета и ярки вълнени шапки, се вмъкнаха, за да опитат от кифлите. Джулия Дийн пристигна с жълтия си микробус, понесла куп свежи цветя. Брий винаги се възхищаваше от работата на Джулия, особено през мрачните зимни месеци. Джулия забелязваше невидими за другите цветове. Отиваше на разходка в гората и се връщаше с купища вейки, елови клонки и стръкове от горски растения. Самите те бяха красиви. А ако към тях се прибавеше и някое парниково цвете, се получаваше поразителен букет. От всички месечни сметки, с които се занимаваше вместо Флаш, Брий плащаше с най-голямо удоволствие тази, представена тихо, почти извинително от Джулия.

Откъм „Ийст Мейн“ се зададе кола. Брий насочи поглед към прозореца навреме, за да види как автомобилът спря встрани от стълбите на мястото, запазено за инвалиди.

Макар че маркировката бе скрита под снега, редовните посетители на закусвалнята избягваха да паркират там.

Това бе първото, което привлече вниманието на Брий. Второто бе самата кола, малък спортен мерцедес, чиято броня би трябвало да е опръскана от зимната киша, както останалите автомобили от околността, но такива следи липсваха. Третото беше дамата зад волана. Тя излезе от колата, жена със среден ръст, и прекара ръка през косата си, която бе по-къса отколкото на Брий, но със същия тъмен цвят. Когато миг по-късно вятърът я развя, жената се обърна и бързо заключи вратата. Като придържаше реверите на разкошния си син костюм, за да се защити от студа, тя заприпка нагоре по стълбите.

Сърцето на Брий заби учестено. Тя видя, че жената влезе в закусвалнята, оправи яката си и се огледа наоколо с любопитство.

Погледът й докосна Брий и се отмести. Брий се опитваше да прецени дали той се бе задържал върху й миг по-дълго, отколкото върху другите, когато жената тръгна към нея.

Спря да диша.

Жената седна през две сепарета, сложи подобната си на куфарче чанта върху масата, охлаби копринения шал и се вгледа в менюто.

Тенът й е подходящ, реши Брий. Както и чертите. Кожата й изглеждаше млада, а в косата й нямаше бели нишки. Брий знаеше, че този ефект може да бъде постигнат по изкуствен начин, но шията никога не лъжеше. Нито пък ръцете. Ако се съдеше по тях, жената спокойно би могла да бъде петдесет и три годишна.

Лий Ан заобиколи тезгяха, но Брий скочи и я отпрати с ръка.

— Аз ще взема поръчката — каза тя и затършува нервно за тефтера си. Беше на масата още преди да е успяла да измъкне химикала от престилката си.

— Здравейте — рече Брий със затаена усмивка. — Добре дошли.

Прибра една къдрица зад ухото си и й се прииска да бе направила нещо повече, страхувайки се, че изглежда ужасно. Вятърът навън може и да бе разбъркал косата на тази жена при слизането й от колата, но сега всеки кичур беше на мястото си. Тя имаше делови и изтънчен вид, ухаеше на скъп парфюм и всичко това съответстваше на колата, костюма и големия пръстен със смарагд върху пръста й.

Жената погледна Брий, а после и менюто, без да се усмихва.

Брий не се обезсърчи. Помисли си, че ако това изобщо е майка й, сигурно е уплашена до смърт да види дъщеря си за пръв път след трийсет и три години. Бе се постарала да изглежда добре. Това беше явно. Закусвалнята от години не бе виждала толкова добре облечен човек. Нито пък градът.

Брий потърси думи, с които да я заговори.

— За пръв път ли сте в Панама? — попита най-накрая тя.

— Определено да.

— Само минавате оттук?

— Такава е божията воля.

Жената махна пренебрежително с ръка към менюто, докосна шията си и открито погледна към Брий.

— Устата ми е пресъхнала. Бихте ли ми донесли бутилка „Перие“? Освен това искам да хапна нещо горещо, но леко. Какво ще ми препоръчате?

Изпълнителен директор на голяма корпорация, реши Брий. Поемането на отговорност беше необходимо качество за човек на такъв пост. Във ведомостта й несъмнено фигурираха стотици, може би хиляди служители. Без съмнение имаше не един кабинет и не един дом. Без съмнение навърташе внушителен километраж. Посещаваше интересни места и общуваше с интересни хора. Имаше амбиции.

Брий се зачуди дали тези амбиции са я подтикнали да изостави детето си. А ако бе взела друго решение, какъв ли щеше да е животът на Брий сега? Едно бе сигурно. Тази жена — някога волна птица, ако историята беше вярна — бе оставила Хейуд Милър в прахта.

— Извинете — каза жената. — Вие сте тук, за да вземете поръчката ми, нали?

Брий изпусна химикала си. Наведе се да го вдигне.

— Да. Съжалявам. Искахте „Перие“. И нещо топло и леко. Погледнахте ли специалитетите върху дъската?

— Не. Има ли там нещо топло и леко?

Брий взе да посочва написаното върху дъската, но забеляза изражението на жената. Нетърпението й показваше, че не желае да се вглежда, а очаква предложение. Като се чудеше дали това не е някакво изпитание, Брий препоръча:

— Домашна зеленчукова супа. Флаш пасира зеленчуците, така че супата е здравословна и хранителна, без да е тежка. Поднася се с препечени филийки с пармезан^[1].

— Звучи чудесно — отвърна жената и насочи поглед към чантата си. Извади чифт очила, бележник и дебела автоматична писалка с луксозен вид. Свали капачката й и погледна към Брий.

— Проблем ли има?

Брий забърза да вземе водата, като непрекъснато си повтаряше, че избухливостта на жената е от напрежение. Дори най-опитният директор би се чувствал неловко в подобна ситуация. Едно беше да ръководиш компания. Съвсем друго да се справяш с щекотлив семеен въпрос. Брий не можеше да си представи нещо по-деликатно и интимно от подобна среща между майка и дъщеря:

— Заповядайте — рече тя и постави на масата висока чаша.

Обикновено Оставяше бутилката „Перие“ отстрани. Сега сама наля водата. След като напълни чашата, внимателно постави бутилката зад нея.

— Супата ще е готова съвсем скоро.

Жената се намръщи.

— Исках резен лимон.

Брий се отдалечи. Наряза един пресен лимон и се върна. Остави чинийката до чашата и приглади с ръка тясната престилка. Движението беше несъзнателно и имаше за цел да успокои кълбото нерви в стомаха й, но Брий съзря и друга, допълнителна полза. Без съмнение, никоя жена не би подминала пръстена й. Той бе също толкова смайващ, колкото и смарагдът на тази дама. И със сигурност предразполагаше към разговор. Жената не реагира.

— Откъде сте? — попита Брий небрежно. Жената я стрелна с поглед над очилата.

— От Ню Йорк.

Остави писалката, взе няколко лимонови резена, изстиска ги над водата, пусна ги вътре и отпи.

— Там ли отивате сега?

Жената поклати глава.

— В Монреал.

Взе писалката и започна да пише.

— По работа?

Този път жената само кимна.

Може би на нейно място Брий също не би била словоохотлива. Никой трезвомислещ човек не би подал ръка прибързано и не би станал уязвим, освен ако не е сигурен, че ще бъде добре приет.

— Някога баща ми имал приятелка. Всъщност повече от приятелка. Бил лудо влюбен в нея. Предвид описанието му, това може да сте вие.

Не беше съвсем вярно. Въпреки молбите на Брий, баща й не беше казвал много. Но тази дребна лъжа бе подчинена на едно добро дело.

— Х-м — произнесе жената в отговор, но нищо повече. В гласа й имаше незаинтересованост дори безразличие.

Брий се запита дали това също не е прикритие.

— Била ли сте някога в Бостън?

Жената остави писалката с въздишка.

— Израснала съм в Бостън.

— Наистина ли? А не в Калифорния?

— Не. Не в Калифорния.

— Живяла ли сте някога в Калифорния?

— Не.

Жената хвърли поглед към кухнята, после към Брий.

— Готова ли е супата ми? Трябва да свърша малко работа тук.

— Ще проверя.

Брий се спусна право през кухнята към служебната тоалетна. Вчеса косата си, ощипа силно бузите си, отново начерви устни. Изруга тихо и изчетка прашеца от черните си дънки. После изми ръце, потърка пръстена о крака си и отиде за супата.

Когато се върна на масата, жената говореше по мобифон. Докато поставяше чинията със супа върху подложката, Брий дочу изрази като „съдебни заседатели на предварителното дело“ и „значима кауза“. Отдалечи се, за да не обезпокоява жената, но в мига, в който мобифонът бе оставен на масата, отново се приближи.

— Съжалявам, но дочух част от разговора ви. Адвокат ли сте?

Тъкмо се канеше да каже, че годеникът й също е адвокат, когато жената я стрелна със смразяващ поглед.

— Не. Не съм адвокат. Вижте, пропътувах дълъг път и съм уморена и гладна.

Взе лъжицата и повдигна вежди.

Брий се насили да се засмее извинително.

— Съжалявам — каза тя и се оттегли обезсърчена. Том я бе предупредил, че майка й може да е различна от представите й, и всичко беше наред. Брий не беше очаквала, че ще се хвърлят в прегръдките си и ще бъдат неразделни. Не го искаше, нямаше нужда от това. Имаше свой собствен живот. Досега се бе справяла чудесно без майка и можеше да продължи така. Ако тази жена беше майка й.

Разтреперана и несигурна, Брий се върна в своето сепаре и затвори компютъра, Флаш спеше в кабинета, отпуснат на стола, с крака върху бюрото. Тя се провря, остави компютъра, измъкна се от стаята, после от телефона в кухнята се обади на Том и прошепна:

— Тук е, поне така мисля, но не съм сигурна. Тя е красива и богата и толкова различна от обичайните посетители, че не зная какво да й кажа или как да я предразположа да признае в случай, че ми е майка.

— Какво прави сега?

— Яде супа. Но не говори, изобщо не е дружелюбна и аз не зная какво да кажа.

— Дръж се, скъпа. Веднага идвам.

Брий затвори телефона, втурна се към вратата и надзърна през прозорчето. Жената бе все още там, елегантна и някак не на място в закусвалнята. Положението щеше да е по-лошо, ако заведението бе пълно, но затишието преди вечеря беше в сила. На тезгяха Лий Ан говореше с Гавин, Джулия слагаше последното стръкче в букета, момчето от грила и готвача пушеха.

Брий взе една влажна кърпа, пое дълбоко въздух и се зае да забърсва незаетите места в очакване на вечерната навалица. Работата й позволяваше да наднича от едно сепаре в друго.

Жената ту нахвърляше записки в бележника си, ту загребваше супа от чинията. Ръката й бе уверена, движенията й плавни. По едно време проведе още един телефонен разговор. Изглеждаше вглъбена, сдържана. От време на време вдигаше очи. Всеки път Брий отместваше поглед и потъваше в работа, но колкото повече мислеше за ставащото, толкова повече се плашеше. Времето минаваше. Скоро жената щеше да довърши супата, да плати сметката и да си тръгне. Ако това бе сбъдналото се желание на Брий — тази кратка среща с майка й — тя искаше да знае.

Представи си съществото от светлина и се остави да я обземе спокойствието му, но не получи отговор.

Кажи ми, че е тя, помоли се Брий. Дай ми знак. Само така ще разбера, че съм я видяла веднъж, така ще зная, че желанието ми се е сбъднало.

Нищо.

Тогава Том, замоли тя, като надничаше през заскрежените прозорци и оглеждаше „Ийст Мейн“ за следа от джипа му.

Доведи го бързо. Той ще знае как да постъпи. Може да се справи по-добре от мен.

Но Том не идваше. Тя бе сама, както през по-голямата част от живота си, и защо? Защото една жена — може би тази — бе решила, че не желае да бъде майка едва след като това вече бе станало.

Изгаряща да открие отговора на това „защо“, Брий пъхна кърпата зад тезгяха и се отправи към сепарето, в което седеше жената.

— Трябва да ви попитам нещо — каза тя с глас, който несъмнено издаваше страха й, но бе единствено възможният.

Жената извади портмоне от голямата кожена чанта.

— Колко ви дължа?

— Говори ли ви нещо името Хейуд Милър?

Жената извади от портмонето десетдоларова банкнота.

— Опасявам се, не. Готова ли е сметката ми?

Брий измъкна тефтера от джоба си.

— Преди трийсет и пет години Хейуд Милър работел в Бостън, когато срещнал една жена на име Мати Райън. Мислех, че може би това сте вие.

— Аз ли? — потръпна жената. Посочи към тефтера на Брий.

— Трябва да тръгвам. Колко ви дължа — пет, шест долара?

— Влюбил се, но нещо станало и били принудени да се разделят. Той не успя да я забрави. Обичаше я до последния си час.

Жената остави десетдоларовата банкнота на масата и взе чантата си.

— Това би трябвало да стигне.

— Почакайте. Трябва да узная. Това може да е единственият ми шанс.

Но жената сложи чантата под мишница и тръгна към вратата.

Брий я хвана за ръка.

— Звучи налудничаво, но вие може би сте моята майка.

Чифт студени очи я приковаха на място.

— Вашата майка. О, моля ви. Вижте, не познавам никакъв Хейуд Милър, а и името ми не е Мати Райън и се кълна, че дъщеря ми не би нападнала непознат в закусвалнята. А сега — стрелна тя с поглед ръката на Брий, която стискаше ръкава на костюма й — ако не ме пуснете, ще ви дам под съд за нападение.

Брий пусна ръката й. Видя как жената излезе от закусвалнята, качи се в колата и потегли надолу по „Ийст Мейн“ към магистралата. Очите й се напълниха със сълзи.

— Всичко е наред — достигна тих глас иззад гърба й. Колеблива ръка докосна рамото й. — Тя не е твоята майка.

Пред Брий със съкрушен вид стоеше Джулия Дийн.

— Дочух разговора.

Брий погледна Джулия, а след това отвъд нея. Почти всички в закусвалнята я наблюдаваха. Издаде звук от смущение, тръсна глава и се запъти към първото от редицата от сепарета. Джулия вървеше с нея.

Брий подпря лакти върху грамофона автомат и притисна пръсти под очите си, за да спре сълзите.

— Всичко е наред. Наистина. Не зная какво съм очаквала — ядоса се тя. — Една жена трябва да е много коравосърдечна, за да зареже своята новородена дъщеря. Трябва да е голяма егоистка, за да живее, без изобщо да се обади по телефона или да изпрати картичка. Трябва да е безсърдечна, за да изчезне просто така — въздъхна Брий разтреперана. — Някога я чаках на рождения си ден. Мислех, че не би могла да забрави тази дата. Но беше така. Всяка година. Мислех, че може би ще дойде, когато баща ми умря, но сигурно и това не е било от значение за нея.

Отправи молещи очи към Джулия.

— Що за човек може да направи подобно нещо?

Джулия не отговори. Със същата болка в очите, която чувстваше Брий, погали леко рамото й. След това каза нежно:

— Може би има някаква причина. Може и да не е направила всичко това по свой избор. Може би е мислила много за теб.

Брий искаше да вярва. Почти вярваше, чувайки тези думи, произнесени убедително от Джулия. Но все още долавяше парфюма на жената, която току-що дошла, си бе заминала.

— Тази жена дори не прояви любопитство.

— Тя не е твоя майка.

— Как мога да зная? Как мога да съм сигурна?

— Твоята майка не би разговаряла с теб по този начин. Не би седяла и не би ти поръчвала да й занесеш това или онова. Не би изминала целия този път дотук само за да те нарани.

— Откъде знаеш?

— Защото ти не си такава — отговори Джулия, като стисна леко рамото й и й вля още от тази мълчалива убеденост. — А и всеки в града казва, че приличаш на майка си.

— Никой от тукашните не я е виждал — въздъхна Брий.

— Но все пак има логика, нали?

— Предполагам.

Със сигурност не приличаше на баща си.

Задъхан, Том се втурна към нея и ужасено изрече:

— Изпуснах я, нали?

Брий се отпусна в прегръдките му.

— Така е. Мили Боже. Изглеждаше страхотно.

— Тя не е твоя майка — повтори Джулия и се отдалечи.

— Не е ли? — попита Том Брий.

— Тя отрече.

— Нещо друго?

— Беше наистина хубава. Това винаги е било част от представата ми. Но не беше много приветлива. Може би се държах твърде настъпателно. Може би я подплаших.

— А може би Джулия е права и това не е майка ти.

— Може би. Но как да разбера, Том? Как да узная със сигурност?

 

 

Том нямаше отговор. Същата вечер у дома, докато я разпитваше за жената, появила се в закусвалнята, Брий му разказа всичко, което си спомняше, включително и бледорозовия лак по ноктите й.

Но не знаеше номера на колата й и Том се съгласи, че един червен спортен мерцедес не е по-необичаен за Ню Йорк, отколкото жена с елегантен тъмносин костюм и чантичка, в която има мобифон.

Значи жената си беше тръгнала. Това, което оставаше, бе въпросът с трите желания.

Том не беше съгласен с тази част.

— Край, Брий. Това беше. Две желания, не повече.

— Ами ако не са били истински?

— Ами ако са били? Няма да поема такъв риск.

— Аз съм тази, която поема риска.

— Не, не скъпа — отвърна той с категорично поклащане на главата и убеденост, каквато Брий виждаше за пръв път.

— Този риск е и мой. Аз съм този, който те обича. Аз съм този, който има нужда от теб. Аз съм този, който иска да живее с теб до края на дните си. Преди три месеца рискът може да е бил само твой, но сега е наш. Казвам ти, забрави за желанията. Пожела си две и не можем да докажем, че не са се сбъднали. Не искам да опитваш трети път. Не и след онова, което ми каза в болницата за страха си, че след третото желание времето ти ще изтече.

Ако бе усетила, че Том настоява заради самия него, Брий може би щеше да се съпротивлява, но единственото, което съзираше зад тази пламенност, бе любов.

— Нека да определим дата — каза Том.

Брий потърси очите му. Бяха сиви, чисто сиви в един сив сезон, но по-топли и по-вълнуващи, от което и да е друго сиво в града. Зачуди се дали ще останат същите и след като осъзнае факта, че тя не може да има дете.

— Трябва да помислиш още за това.

— За какво има да мисля?

— За децата.

— Вече мислих. Решено е. Както и въпросът за трите желания. Точка и край. Няма да умуваме. Ще си осиновим дете.

— Том, помисли.

— Какво според теб правя, докато ти си на работа?

— Боядисваш стени. Стържеш ламперията. Посипваш улицата с пясък.

— И мисля за теб — Том замълча, намръщи се. — Има ли нещо друго, нещо, за което да не знам, нещо, което да те възпира?

— Господи, не. Аз те обичам.

— Но не ми вярваш.

— Разбира се, че ти вярвам.

— Заради предишния ми живот е, нали?

— Не! Никога не съм вярвала на друг, така както на теб.

— Тогава защо не вярваш, че мисля това, което казвам? Въпросът с децата отпада. Още преди да те срещна, бях изоставил идеята да имам деца, точка.

— Ти идваш от голямо семейство. Зная, че искаш собствено дете.

— Малко семейство, голямо семейство, можем да имаме каквото поискаме и — той вдигна предупредително ръка — не ми казвай, че осиновяването не е същото, защото няма да се съглася.

Том направи крачка назад.

— Осиновяването не е проблем. Мога да го повторя десет пъти, но ти очевидно не желаеш да бъдеш убедена. Така че явно има нещо друго. Може би, когато разбереш какво е то, ще ми кажеш.

В изражението му се смесваха гняв и болка, и Брий не знаеше какво да каже, а после стана твърде късно. За пръв път, откакто бяха заедно, Том си тръгна.

 

 

Мина известно време, преди Брий да открие онова, което я възпираше, а това стана едва след като тя се отдръпна и огледа цялата картина. Раждането на дете беше въпрос, който засягаше повече нея, отколкото Том. Именно тя трябваше да приеме дефектите на тялото си. Погълната от въодушевлението, че е с Том, че се влюбва и че получава пръстен от него, тя не бе направила това. Беше щастлива да се озове във фантастичния свят на своите малки съкровени мечти.

По-дълбокият въпрос беше свързан с целия този фантастичен свят. До миналия октомври Брий беше реалистка.

После стана злополуката и животът й се промени. Но следите от благоразумието й останаха. Те й напомняха откъде идва Том и какъв е бил, напомняха й за невероятната му поява в Панама и за още по-невероятната им любовна връзка. Дълбаеха в съзнанието й и питаха дали всичко това изобщо бе възможно. Те се опитваха да помирят предишния й живот, който бе считала за добър, с новия, който изглеждаше твърде хубав, за да е истински.

Брий се сещаше само за един човек в града, който можеше да й помогне да реши дали беше така.