Барбара Делински
Три желания (4)

Четвърта глава

Том изчете десетки лични разкази за преживяванията на границата със смъртта. Прочете откъси от книги, мнения на изследователи, записи на разговори. Чете, докато очите му взеха да смъдят и се почувства твърде уморен дори за горещата вана, за която копнееше тялото му. Захвърли дрехите си на куп, вмъкна се в леглото и потъна в мъртвешки сън до обяд, когато го събуди само болката от невнимателното обръщане на лявата страна.

Взе вана и едно хапче, катурна се в леглото и спа до ранна вечер. Събуди го гладът. Не беше слагал нито хапка в устата си, откакто се бе събудил горе-долу по същото време предния ден, когато бе глътнал няколко залъка от една изостанала пица и бе отпътувал за болницата.

Този път пицата нямаше да помогне. След един горещ душ той се отправи към закусвалнята.

Пътищата бяха чисти и сухи. Единственото доказателство за връхлетялата преди три дни буря бе все още подгизналата земя и случайните кръпки неразтопен сняг. Въздухът бе топъл, есенната шума грееше ярко дори в здрача. Именно за такава мека октомврийска вечер бе мечтал Том, когато дойде на север, вечер, в която би могъл да прекоси двора до потока и да го последва нагоре по течението, да седне на някоя осветена от луната пейка и да осъществи толкова нужната връзка със себе си.

В такава тиха нощ щеше да успее да долови най-стаените си мисли, ако не бе погълнат от Брий.

Бе неделя и закусвалнята работеше с пълни обороти. Всички сепарета бяха заети, а още две групи от по четирима стояха в очакване, имаше само едно свободно място на барплота. Том предпочиташе уединението в сепарето, но бе твърде гладен, за да чака, твърде нетърпелив да тръгне към болницата. Проправи си път между осмината, които стояха точно до вратата и бе изминал половината разстояние до празния стол, когато бръмченето на разговорите замря. В настъпилата сега тишина ясно долиташе плесването на бургерите върху грила, потракването на чиниите в кухнята и самотният и тъжно звучащ Винс Гил. Том добре познаваше усещането да си в центъра на вниманието.

Бе блестящ защитник от първа линия в отбора на гимназията и колежа, бе първи гребец в екипажа на своята лодка в юридическия факултет, изявен защитник на бедните в качеството си на обществен адвокат и също толкова изявен, често зрелищен спасител на богатите като юрист на частна практика с нарастваща известност.

Като писател още с първата си книга получи вниманието на списанията „Таим“, „Нюзуик“ и „Пийпъл“, та до последната, когато възникналият в „Лютес“ спор с издателката му, по съвпадение на обстоятелствата негова приятелка в онзи момент, бе подробно отразен в „Инсайд Едишън“.

По онова време, уверен, че дори лошата слава е добра реклама, Том не се безпокоеше. Но сега бе различно. Това внимание разрушаваше преградата, която той се опитваше да изгради между себе си и миналото.

Не познаваше добре тези хора. Те бяха от онези провинциалисти, на които бе подарявал автографи по улиците, от онези, които му пишеха на адреса на издателя му и които в отговор получаваха еднотипни писма от издателя.

Предишният Том щеше да погледне на тях единствено като на средство за себевъзхваляване. Онзи Том щеше да обгърне закусвалнята с широка усмивка, да навири брадичка в отговор на вниманието, да вдигне ръка в престорено скромен жест и да каже: „Моите благодарности, приятели, но, моля ви, продължете с яденето.“

Новият Том, този, който се питаше дали внезапно настаналото мълчание отразява миналата му слава или се дължи на факта, че неговата кола бе блъснала обичаната от тези хора жена, впери поглед пред себе си и се отправи към барплота. Не бе и наполовина толкова уверен, колкото изглеждаше, когато седна на стола. След кратък, останал без отговор, поглед към Фран Райт и Мартин Спрейг, изучи менюто пред себе си, после вдигна очи към специалитетите на дъската.

Флаш влезе в полезрението му. Той бършеше ръце в една хавлия, но погледът му бързо пробяга покрай Том към сепаретата зад гърба му. Последва гласът му, красноречиво силен:

— Хей, хора, да не би да очаквате нещо?

Дочуха се няколко изсумтявания и една-две неясни думи. Всичко останало потъна в подновените наоколо разговори.

Флаш погледна сухо Том.

— Това се получава щом влизаш тук с насинено око. Как се чувстваш?

— Схванат — отвърна Том.

После, понеже Флаш бе явно най-близкият приятел на Брий, а и понеже тя бе главната грижа на Том, той попита:

— Виждал ли си Брий днес?

— Преди малко. Кисне в болницата. Каза ми, че си бил там през нощта. Каза, че си й помагал. Добре си направил.

— Това бе най-малкото, което можех да сторя.

— Как ти изглеждаше?

— Не се чувстваше особено добре.

— Имам предвид умствено — каза Флаш, сега по-колебливо. — Стори ли ти се объркана?

— Не прекалено.

— Спомена ли нещо особено?

Том знаеше накъде бие Флаш. Това, което не знаеше, бе дали някой друг, освен него е научил мислите на Брий. С Франк от лявата си страна и Мартин от дясната, и двамата пренебрегващи присъствието му, но със сигурност слухтящи за всяко негово изречение, Том внимателно подбра думите си.

— Каза, че е била отвъд. Стори ми се напълно нормална.

— Така ли?

Том кимна и когато Флаш придоби облекчено изражение, попита:

— Как е телешкото?

— Крехко и леко.

— Ще го опитам. С една голяма чаша леденостудена вода.

Явно Флаш не желаеше да говори повече. След като хвърли поглед към другата част на тезгяха, изчезна в кухнята.

Готвачът извика поръчката на Лий Ан, която мина покрай Том, без да го погледне, Фран довърши сладкиша от боровинки, извади пари от джоба си и разгледа сметката. Мартин равномерно отхапваше от своето задушено по американски.

Том се вгледа в отражението на закусвалнята в неръждаемата стомана над грила. Различи познати лица — Къртис Лам и Джон Дилард, едно сепаре пълно с тукашни шофьори, Санди и Джак Шварц с малкия Тайлър, триото Ърл, Елиът и Ема. Без съмнение хората го наблюдаваха. Предположи, че го обсъждат. Някога бе жадувал за такова внимание, така че си заслужаваше неудобството, което то му носеше сега. Внимавай какво си пожелаваш, все повтаряше майка му. И за това тя също беше права.

Фран остави шепа пари на тезгяха и си тръгна. Джили занесе пица на мъжа през два стола и профуча покрай Том обратно към кухнята. Лий Ан мина с накамарени в ръцете мръсни чинии и нито дума.

Том се чувстваше като парий, преди Флаш да сложи пред него чаша с вода и каже:

— Чух, че джипът ти е помлян.

— Двигателната ос е заминала.

— Ще си вземеш ли друг?

— Джип ли? Не. Искам нещо по-стабилно.

— За самозащита?

За всеки случай, помисли Том и го изрече с поглед, Флаш тръгна. В неръждаемата стомана Том наблюдаваше хората от едно от сепаретата, които станаха и се отправиха към вратата.

Лий Ан едва бе заредила отново масата, когато други четирима седнаха.

Мартин Спрейг прокара салфетка по устните си.

— Чувам, че си адвокат — каза той, без да поглежда Том.

Том щеше да отрече, но нямаше смисъл.

— Бях.

— В Панама нямаме много нужда от адвокати.

— Не съм дошъл тук да практикувам.

— Това е добре. Аз върша това, което е нужно.

Том помисли, че наистина е така. Панама едва ли гъмжеше от престъпления. Откакто бе дошъл, единственото нарушение, за което беше чул, бе случаят с четиригодишното дете, откраднало шепа изкуствени мухи от магазина за инструменти.

Мартин Спрейг можеше да я кара по този начин години наред, но Том предполагаше, че и без друго правните потребности в такъв град са прекалено отегчителни, за да се занимава с тях.

— Ти ли си единственият адвокат тук?

— Няма работа за други.

— С какво се занимаваш?

— Нищо, което да представлява интерес за теб — отвърна Мартин и рязко повиши глас. — Лий Ан, къде ми е сметката?

Том отпи малко вода, остави чашата и плъзна пръсти по повърхността й. Порязванията по ръцете му започваха да хващат коричка. Хладният допир му действаше добре.

Веднага щом Лий Ан му донесе сметката, Мартин се отдалечи и изчака за рестото до касовия апарат в края на тезгяха.

Елиът Бонър седна на стола вляво от Том. Том го стрелна с поглед.

— Ти си смелчага. Когато влязох, всеки побърза да се махне. Коя е причината — писателството или катастрофата?

— Предполагам и двете. Докато си кротуваше, никой не се замисляше много за теб. Сега се открояваш. Панама е като лодка. Ти се изправи и я разтърси.

— Да, само че не го направих сам. Имам помлян джип и разнебитено тяло, с които да го докажа.

— А освен това съществуваше и Брий.

— Някакви следи от камиона?

— Не. Говорих с общинските управления. Говорих с щатската полиция. Надявах се, че ще са засекли някой, който е карал като луд в онази нощ. Има още няколко катастрофи и един-два ареста, но нищо, което да включва пикап. Трудно е да се повярва при толкова много камиони наоколо. Късмет, може би.

— Брий казва, че бил син — ухили се Елиът, — ти казваш черен, твоят джип казва тъмночервен.

— Довери се на джипа — посъветва Том и може би щеше да направи забележка за тежестта на веществените доказателства в съда, ако точно в този момент не бе пристигнало телешкото му. Устата му веднага се напълни със слюнки. Телешкото изглеждаше толкова добре, колкото всичко, което бе опитвал в Ню Йорк. Разбира се, сигурно устата му щеше да се изпълни със слюнки и при вида на парче сухар, толкова беше гладен.

— В града има няколко човека с тъмночервени пикапи — каза Бонър. — Всеки от тях е с алиби. Никой няма чукнато място, което да съответства на случилото се.

Том реши, че Флаш се хвали не без основание. Телешкото бе крехко и леко, сосът „Мадейра“ приятно топъл. Подгони следващата хапка с помощта на пресни домати и печени аспержи.

— Ами тъмночервени пикапи в околните градове? — попита той, докато ядеше.

— Работим върху тази възможност. Брий каза да не се главоболим. Каза, че е жива и че само това има значение.

Том остави вилицата.

— Така е, ако сметнем, че който и да е бил в онзи пикап, си е изкарал акъла достатъчно, за да промени привичките си, но това предположение е твърде смело. Той сигурно дори не е разбрал, че блъснах Брий, сигурно е помислил, че просто е ударил друга кола. Сигурно си седи някъде и си казва: „Недей да се потиш, колата е застрахована, няма нищо по-лошо за дрехите от потта.“

Том осъзна колко е ядосан.

— Кой ще гарантира, че следващия път, когато занесе в снега, няма да блъсне и убие на място едно или повече деца?

— И аз й казах това.

— Трябва да е бил побъркан или пиян. Как иначе би могло едно човешко същество да извърши това, което той направи, и после просто да натисне газта? По дяволите, та Брий едва не умря.

Бонър хвърли поглед към неръждаемата стомана.

— Чух, че е умряла на операционната маса. Чух, че отишла в рая, преди някой да я прати обратно на земята. Тя спомена ли ти за това?

Том имаше желание да отговори, че това, което Брий му бе разказала, е поверителна информация, само дето не бяха адвокат и клиент.

Не бе съвсем сигурен какви са — приятели, може би — но каквито и да бяха отношенията им, той нямаше да я предаде.

— Рая? — повтори Том. — Тя ли ти каза това?

— Не, братовчед ми работи заедно с Пол Сийли. Брий казала на Пол.

Брий бе казала на Пол, който бе казал на своя колега, който бе казал на Елиът, който щеше да каже на Ърл и Ема. Ема щеше да каже на Доти, която пък щеше да разкаже на всеки друг в града.

Том се ядоса заради Брий.

— Поверителен ли е бил разговорът на Брий и Пол?

— Кой знае. Виж, не е много важно. Тя ще съди Пол толкова, колкото ще предяви обвинение срещу шофьора на камиона. Ако питаш мен, всички тези приказки за преживявания на границата със смъртта са небивалици, но не виня Брий. Изплашила се е. Има право да халюцинира. Просто не искам някой друг да изпита истинско смъртоносно преживяване само защото не съм успял да пипна копелето още първия път.

Надигна се от стола, оправи колана под шкембето си, прочисти гърлото си.

— Тъй. Чувам, че си участвал в предаването на Лари Кинг.

Том се втренчи първо в него, после наоколо. Внезапно разговорите отново бяха стихнали. Половината закусвалня бе вперила очи в двамата.

Том хвърли поглед към полицая в стил „Благодаря. Няма защо“ и отново се зае с телешкото.

— Неведнъж — продължи Бонър. — Явно си му допаднал.

— Допадна му това, което правех — промърмори Том и забучи вилица в храната си. — Пишех за зрелищни съдебни процеси. С тях лесно се прави предаване.

— Ами Барбара Уолтърс?

Том изсумтя.

— Написал си си домашното.

— Това ми е работата. Панама разполага само с мен. Тъй. Как се отнасяше с теб? Измъчи ли те? Понякога е много печена. Но точно това й харесват хората. Човече, та тя е в тоя занаят от много време. Как изглежда на живо?

Том набоде хапка телешко, огледа я, върна я в чинията. Ако някой в закусвалнята не знаеше до този момент кой е, сега вече бе научил и нямаше да се приключи с това. Беше само въпрос на време, преди да узнае целият град.

В такъв случай нека научат още нещо, реши Том.

С покорна въздишка и многозначителен поглед, отправен към вперените в него очи, той изрече високо и без заобикалки:

— Купих къща в Панама, защото градът приличаше на място, където хората се уважават, където мога да работя, без да бъда разпитван за миналото си. Избрах Панама, защото търсех усамотение и защото е далече от Ню Йорк.

Въпреки че бе вперил поглед в Бонър, гласът му звучеше като предупреждение за останалите.

— Ако исках светът да научи, че съм тук, щях да публикувам съобщение в „Таймс“. Ако медиите ме открият, с мен е свършено. Ясен ли съм?

Като по чудо довърши вечерята си. Без съмнение неговият инат помогна, тъй като гладът му се беше изпарил със споменаването на Лари Кинг. Не че имаше нещо против него или против Барбара Уолтърс или против когото и да е от останалите, които го бяха интервюирали. Повечето от тези журналисти просто бяха задавали въпросите, с които издателят на Том ги бе захранил. Това бяха въпроси, измислени с помощта на Том, всеки един формулиран така, че да разкрие още една бляскава страна от характера му, и Том бе вършил това, без да изпита и капчица вина. Такива бяха правилата на играта. Бе излизал от тези интервюта, носейки се в облаците, напълно запленен от себе си.

Гадеше му се от спомена за това. Но ако възнамеряваше отново да стои в болницата, имаше нужда от храна, а той твърдо бе решил, че ще стои. Чувстваше се добре там, чувстваше се почтен и добър. Така че довърши телешкото, изпи две чаши кафе, поръча десерт за из път и тръгна.

 

 

Когато Том стана гимназист, беше висок 152 см, което щеше да бъде чудесен ръст за петнайсетгодишно момче, ако не бе желанието му да играе футбол. Беше прекарал лятото в боядисване на къщи през деня и игра на футбол вечер и бе загорял и трениран, но му липсваше ръстът, който притежаваха по-големите играчи.

— Ти си страхотен футболист — отбеляза майка му, когато го видя да се мотае унило във футболен екип.

— Няма значение. Няма да успея. Прекалено съм дребен.

— Дребният ръст е душевно състояние — отвърна тя, докато оправяше възглавниците във всекидневната, с изключение на онези, върху които бе стъпил. — Излез на игрището с високо вдигната глава и ще изглеждаш с трийсет сантиметра по-висок. Погледни съдията в очите и той ще помисли, че си по-едър. Дръж се като защитник от първа линия и хората ще те възприемат като такъв.

Съветът проработи. През първата година Том игра като резервен защитник, а през останалите три като титуляр. Преди да завърши, вече бе 195 см висок и силен.

Въпреки че нямаше вече нужда от преструвки, урокът по вдъхване на увереност бе дълбоко вкоренен.

Сега този урок му бе от полза. На третата поредна нощ, доста след изтичането на часовете за посещение. Том влезе в болницата, мина покрай сестрата на рецепцията, кривна към стълбището, изкачи стъпалата до втория етаж и тръгна по коридора към стаята на Брий, сякаш бе в пълното си право да е тук. Нямаше значение, че дежурните сестри бяха други и че с насинената си физиономия приличаше на главорез. Но може би сестрите знаеха точно кой е той и не се осмеляваха да го спрат. Така или иначе никой не го погледна повторно.

Том беше този, който премигна от изненада, когато не откри Брий.

Брий седеше в тъмнината на пустата чакалня в далечния ъгъл на коридора. Музиката, достигаща от тонколоните на стената, беше класическа, нежна и успокояваща, точно това, от което имаше нужда. Стаята все повече я потискаше. Дори сега, много след като последният от приятелите й си беше заминал, тя все още ги чуваше да казват, че им липсва, че й желаят бързо оздравяване, че всякакви халюцинации за преживявания извън тялото ще изчезнат веднага щом съзнанието й се проясни.

Работата е там, че съзнанието й си беше съвсем ясно. Бе спала почти цяла сутрин, бе спряла болкоуспокоителните и споменът за операцията се бе изострил. Не каза на приятелите си за това. Не бяха склонни да я изслушат, а и тя нямаше силите да отстоява мнението си. Докато седеше там и мекият нощен въздух шепнеше в полуотворените прозорци, й се струваше трудно да повярва, че преди три дни бе връхлетяла такава силна снежна буря, и още по-малко, че бе умряла, бе отишла в рая и се бе върнала.

Всичко бе едновременно кристално ясно и съвсем нереално. Нереално, че бе валял такъв силен сняг толкова рано за сезона. Нереално, че точно в онзи момент се бе озовала точно на онова място на „Бърч Хил“. Нереално, че бе наблюдавала какво става в операционната. Нереално, че все още чувстваше успокояващата сила на онази ярка светлина. Нереално, че мълчаливият Том от закусвалнята бе известният в цялата страна Томас Гейтс.

Томас Гейтс. Нереално.

Като се наместваше внимателно в креслото, тя повдигна крака, за да подвие премръзналите си ходила. Болката в стомаха й попречи да го направи и Брий се задоволи да покрие едното стъпало с другото и да зарови ръце в гънките на халата си.

Знаеше за Томас Гейтс. Като почитателка на книгите му, бе чела статии за него. Много от тях не бяха ласкави. Не създаваше впечатление за много мил човек.

Странно, но този Томас Гейтс, когото тя познаваше, бе изключително мил.

С въздишка Брий облегна глава на облегалката на стола и затвори очи. Помнеше тези статии в подробности.

Томас Гейтс минаваше за коравосърдечен и самовлюбен, но тя не бе видяла нито една от тези черти у него, а колкото до намеците, че е женкар, в Панама не беше тичал подир жени. Не беше й подвиквал като другите мъже в закусвалнята, не беше се подсмихвал похотливо, не беше я задявал или опипвал неприлично.

Откъм коридора се зададоха стъпки и внезапно той изникна. Брий помисли, че си въобразява, и премигна, но той стоеше там.

Не беше си пожелавала Том да се появи. Внимаваше да не би случайно да си пожелае нещо. Но бе извънредно радостна, че е дошъл.

— Здрасти — каза той.

Тъй като Том беше с гръб към светлината, Брий не можеше да види лицето му, но гласът му бе нежен, усмихнат.

Сърцето й затуптя по-бързо. Усмихна се в отговор.

— Здрасти.

— Нима си изминала целия път дотук сама?

— А-ха.

С пресъхнала уста добави:

— Взех всичко, което имах.

Том демонстративно огледа наоколо.

— Няма системи. Това е напредък.

— Ъ-хъ. За вечеря ядох твърда храна. Пиле.

— Обзалагам се, че не е било толкова вкусно, колкото на Флаш.

— Не. Но няма значение. След две хапки бях сита — сега, след като той бе тук, се почувства възродена.

— Искаш ли да включиш някоя лампа?

— Не, ако предпочиташ мрака.

— Не.

Том плъзна ръка под сянката на една лампа наблизо. Меката светлина, която изпълни стаята, го направи реален по един нереален начин. Беше красив, с разрошената си коса и атлетична фигура и беше тук.

— Не мислех, че ще дойдеш — изрече тя.

— Обещах, че ще дойда. Просто си проспала обещанието.

Не. Беше го чула. После се бе зачудила дали просто не е сънувала, защото толкова й се искаше да е вярно.

— Хрумна ми, че може би ще се прибереш вкъщи, ще размислиш и ще решиш, че съм луда.

— Ако е така, значи много други хора също са луди — докато сядаше на един стол, Том свали раницата от рамото си и я сложи на пода между краката си. Развърза връзките и измъкна един дебел свитък хартия.

— Разпечатки от компютъра ми. Съдържат личните разкази на хора, които са преживели същото като теб.

Сърцето на Брий затуптя още по-бързо. Премести поглед от свитъка към Том и отново към свитъка. Не знаеше дали да се радва повече, задето има и други като нея или задето Том си беше направил труда да ги издири.

Първото надделя. Брий пое свитъка, сложи го в скута си и го покри със собственически жест.

— Прочете ли ги? — предпазливо попита тя.

— До едно.

— Какво казват?

— Много от нещата, за които ти говореше — отвърна нежно той.

Беше подпрял лакти на бедрата си, ръцете му висяха надолу.

— Възниква злополука или усложнение при операцията. Пострадалият осъзнава, че напуска тялото си, издига се и поглежда обратно надолу. Понякога това става на мястото на катастрофата, друг път в операционната. Вижда хората, които работят върху тялото му, чува гласовете им. После се появява светлината. Винаги е много ярка. Винаги е доброжелателна. Внушава усещане за щастие. Говори, без всъщност да изрича думи.

— Така беше — Брий пое въздух зарадвана.

Не беше осъзнавала колко самотна се чувства, докато внезапно не изпита това усещане за единение.

— Какво друго се казва?

Закри с пръсти устата си, за да сдържи вълнението си.

— Има много от тази обърканост, която чувстваш ти. Човекът знае, че е имал преживяване извън тялото, но все още не е убеден.

— Точно така.

— Знае, че хората не му вярват, но не може да забрави случилото се. Страхува се да говори за него. Някои го таят в себе си години наред — според един разказ двайсет и пет.

— Как е възможно? Но познавам страха, изпитан от този човек.

Брий промени положението на краката си, премествайки едното ходило върху другото.

— Някой друг споменава ли да са му обещавани три желания?

Том бързо поклати глава.

— Но това не значи нищо. Няма два разказа, които да си приличат напълно. Един твърди, че около съществото от светлина имало лилаво сияние. Друг по време на преживяването си минал през едно дърво и се събудил, покрит с мъзга. Трети напуснал тялото си и преди да се събуди в болницата, кръжал известно време над града. Четвърти, докато бил извън тялото си, се опитал да отвори една врата, но не могъл. Някои помнят, че са изпитали усещането за единение с това същество.

Сега, като се замисли, Брий също го бе изпитала.

— Много хора съобщават — продължи Том, — че са били изсмукани от тялото си и са преминали през един тъмен тунел. Ярката светлина е в края на този тунел. Някои от тях разказват за шум, предизвикан от бръмчене или дрънчене. Някои казват, че са се съпротивлявали срещу звука и светлината, срещу напускането на тялото си.

Брий поклати глава. Не бе изпитала нищо подобно. Не бе имало нищо, срещу което да се съпротивлява. Просто в един момент бе в тялото си, а в следващия извън него. Попаднала при съществото от светлина, не беше се съпротивлявала. Това същество бе неустоимо. Във всеки случай беше изпитала тъга, че го напуска.

— Някои хора твърдят, че са можели да избират и съзнателно са решили да се върнат към живота. Други са убедени, че са били възкресени поради някаква причина. Даряването с три желания е причина.

— Но никой друг не споменава да е получил желания? — попита тя, съзнавайки, че ще е по-достоверно, ако се е случвало преди.

Леките бръчици, прорязали челото му, не го загрозиха. Въпреки насиненото око и всичко останало, той изглеждаше прекрасно.

— Никой друг не споменава да е получил желания — рече Том. — Един човек казва, че се е върнал, за да се грижи за един болен пациент, друг, за да бъде с любимата си, но никой не твърди, че завръщането му е било отговор на желание. Има разкази на хора, които казват, че са вършили злини и са получили втори шанс, други твърдят, че съществото от светлина им показало какво представлява адът, и се променили. Някои изрично заявяват, че са били в рая. Пишат за срещите си с мъртви роднини и приятели.

— С мен не се случи — каза Брий и изпита благодарност за това. Може би, би се зарадвала да види баща си, но ако мъртвите се събираха, той щеше да е с родителите си, а те бяха мрачни хора. Присъствието им в стаята угнетяваше всеки и всичко. То със сигурност би помрачило блясъка на съществото от светлина. Брий се радваше, че е останало неопетнено.

Разбира се, все още съществуваше възможността да няма такова същество.

— Как мислиш? — попита тя Том. — Било ли е реално станалото с мен?

Леките бръчици отново прорязаха челото му. Том се загледа намръщено в дланите си, отпусна ги върху бедрата си и срещна очите й.

— Не зная. Твоето твърдение звучи доста по-правдоподобно от нечии други. Вземи например малки деца, изживели подобни случки. Децата на три-четири, дори на седем-осемгодишна възраст имат богато въображение. Те са изключително податливи на внушение. Освен това, трудно ми е да повярвам в разказите на хора, които твърдят, че са имали преживявания на границата със смъртта в пияно състояние или в пристъп на умопомрачение. Трудно ми е да повярвам и в историите на хора с нестабилна психика, защото може би са склонни към халюциниране. Същото се отнася и за някой с тежко мозъчно увреждане. Освен това има и такива, които разказват за внезапното си пробуждане. Вървят си по улицата и — хоп — изведнъж виждат, узнават или усещат нещо, което може, но може и да не е пратено от Бога. Не бих нарекъл това преживяване на границата със смъртта. Може би Богоявление. Същото важи и за онези, които оздравяват след тежка болест и разказват, че са видели Свети Петър и златните порти. Тежката болест съвсем естествено поражда мисли за човешката тленност, която на свой ред насочва мислите към религията.

— Не и при мен — поклати глава Брий. — Татко бе конгрегационалист, но аз не принадлежа към определена църква.

Том се усмихна и се изправи на стола.

— Значи съществуват и хора като теб. Те са намерили своето място. Притежават интелигентност. Може и да не са религиозни, но са добри хора. Не са наркомани или пияници, биват въвлечени в катастрофи, които не са предизвикали, и в един момент сърцата им спират. Медицинският персонал потвърждава това и после го анулира. Тези за миг умрели хора се завръщат в света на живите с толкова приличащи си разкази, че те побиват тръпки. Тези хора са с най-различни професии. Може и никога да не са чели истории за преживявания на границата със смъртта, но техните собствени разкази странно си приличат.

Том въздъхна.

— Трудно е да не повярваш на такива хора.

Внезапно Брий усети, че й олеква.

— Умееш да убеждаваш.

— Когато събереш всичко това на куп, наистина е убедително. Единствената правдоподобна теория, която открих, бе схващането, че краят на живота наподобява самото начало, че цикълът се затваря, че има прилика между процеса на раждане и разказите за границата със смъртта. Тъмният тунел, в който някои хора твърдят, че са били засмукани при настъпването на смъртта, е като детеродния канал. Ярката светлина е като осветената родилна зала, която вижда появилото се на този свят бебе след тъмнината в утробата. Същото е и с шума. Тълкуването е, че в момента на настъпването на смъртта или точно преди него човешкият мозък се връща назад във времето към мига на раждането.

— Значи, това, което съм видяла, са моите спомени?

Брий отново поклати глава.

— На бебетата не им подаряват три желания. Освен това, видях една бенка.

— Бенка?

— На шията на една от сестрите, която беше в операционната през онази нощ. Бе се навела над мен и на тила й имаше бенка. Как бих могла да я видя, ако не съм я гледала отгоре?

Брий вдигна ръка.

— Добре. Знам. Може би, когато съм се събудила, сестрата е била в стаята и когато се е озовала с гръб към мен съм видяла бенката и просто бъркам зрителния ъгъл. Но разпитах и открих, че в стаята за възстановяване е имало само една сестра и тя не е била в операционната, когато сърцето ми е спряло, а и няма бенка. Проверих.

— Провери ли другите сестри?

— Една от тях. Тя няма бенка. Другата е с дълга коса и я вдига, само когато е в операционната.

Брий сплете ръце над свитъка.

— Трябваше просто да се престраша и да я попитам, но се чувствам като глупачка.

Понякога се чувстваше като глупачка, точка.

— Новината вече е плъзнала из града. Ами ако всичките тези приказки за преживявания на границата със смъртта са измислица?

Отново промени положението на ходилата си и ги потърка едно о друго, за да ги стопли, Флаш й бе донесъл халат, пухкав, широк и топъл, но не се беше сетил да вземе чехли. От болницата даваха пластмасови, които едва ли помагаха особено.

Том се наведе, взе ходилата й в скута си и започна да ги разтрива. Топлината обхвана чак бузите й.

— Няма нужда да правиш това — каза Брий.

— Но искам.

— Можеш да прекараш времето си по-приятно.

Том поклати глава с доволно изражение.

— Чувстваш се виновен — настояваше Брий, — но вече ти казах, злополуката не беше по твоя вина.

А и той беше знаменит и красив като филмова звезда. Но тя не измъкваше краката си от ръцете му.

— Чувствам се неловко.

— Защо? Имаш хубави ходила. Хубави измръзнали ходила.

— Винаги са били такива.

— Мама често казваше, че това е женска черта. Женската топлина е съсредоточена в сърдечната област, затова крайниците са студени.

Брий се засмя, после притисна стомаха си от болката. Ръцете на Том спряха. Разтревоженият му поглед се насочи към корема й.

— Съжалявам.

— Недей. Сега съм добре. Но мисълта е толкова хубава. В книгите си ти казваш такива неща, които са като малки скъпоценни камъни на мъдростта. От майка си ли ги вземаш?

— Никога не ми е хрумвало — излъга той. — Мислех, че аз ги създавам.

— Майка ти жива ли е?

— Почина миналата година — каза тихо Том.

— Съжалявам.

— Аз също.

Този път подновеното търкане наподобяваше по-скоро масаж, нежно разтриване, в което участваха двете му ръце и двете й ходила, от пръстите на краката до глезените й.

Брий затвори очи и се отдаде на усещането. Мина й през ум, че ако историята с желанията бе истинска, би могла с лекота да жертва едното, като си поиска постоянен масажист.

Чудеше се дали е така. Никой до този момент не бе съобщавал, че са му подарили три желания. Може би тя бе единствената. Или може би някой бе използвал и трите желания и бе умрял, преди да напише за това. Тя нямаше да използва третото желание, нямаше да рискува. Но може би нищо от станалото не беше се случило наистина.

Масажът свърши. Том бръкна в раницата, извади един пуловер и щеше да го увие около краката й, когато тя каза:

— Уморих се. По-добре е да се връщам в леглото.

Той прибра пуловера, изправи се и метна раницата на рамо. Взе свитъка в една ръка, а с другата помогна на Брий да стане от стола. Докато вървяха, я придържаше с едната ръка.

Брий беше стигнала до чакалнята сама. С изключение на присвиването в стомаха, походката й бе забележително стабилна. Дори уморена, би могла сама да се върне в стаята. Но позволи на Том да я настани в леглото, да оправи одеялото и да я завие. Наблюдаваше го как поставя свитъка на масата така, че да може да го достигне, когато се почувства готова, как изважда книга от раницата.

— Тази торба е пълна с изненади — изрече учудено Брий. Лицето му грейна, придавайки му демонична красота.

Брий разбираше защо го наричаха покорител на женските сърца.

— Всъщност — той отново бръкна и извади две кутийки — това е пудинг. Един за теб, един за мен.

Брий беше трогната. Бе донесъл пуловер и книга, което означаваше, че ще остане. А сега и пудинг.

Предположи, че може би Том ще остане по-дълго, ако изяде и двата пудинга, докосна стомаха си и каза:

— Толкова си мил. Но пилето ме засити. Честна дума.

Том сложи едната кутийка на масичката и отвори другата.

— Не обичаш ли тапиока^[1]?

Остави я и се пресегна за другата, когато Брий рече:

— Обожавам тапиока, но съм преяла. Наистина. Изяж я ти.

— Това пък е индийски пудинг.

— Индийски пудинг? — преглътна Брий. Индийският пудинг й бе любим.

Том вдигна залога.

— В кухнята има микровълнова печка. Мога да ти го затопля.

Брий усети нарастващото изкушение.

— После, след като го стопля, мога да претършувам хладилника и прибавя отгоре малко ванилов сладолед.

Това свърши работа.

— Само едно съвсем, съвсем, съвсем малко парченце.

Том я дари с усмивка, която я заля с топлина. Като го наблюдаваше да се отправя към кухнята, Брий реши, че докато Том Гейтс е наоколо, не се нуждае от три желания.

 

 

В понеделник вечерта той измъкна от раницата чифт вълнени чорапи. Бяха меки, чисти и големи, и очевидно негови, което ги правеше още по-ценни, отколкото ако беше похарчил цяло състояние за луксозни чехли. Чорапите напълно стоплиха краката й.

Във вторник вечерта, точно когато бе започнала да усеща глад, Том цъфна с храна от закусвалнята и каза:

— Флаш препоръча специалитета „Янки“, но ризотото звучеше по-леко и прекалено хубаво, за да го подмина. Проявяваш ли интерес?

— Винаги, но не към специалитета „Янки“ — специалитетът представляваше печено месо в глинен съд, което й напомняше за ястието, приготвяно от баба й всеки четвъртък. И макар че печеното от Флаш бе несравнимо по-вкусно, споменът я караше да го отбягва. От друга страна, обожаваше ризото.

В сряда вечерта Том й донесе книга. Беше едно от работните копия, изпратени от агента му, адвокатски трилър, който разглеждаше въпроса за неприкосновеността на личното пространство и който, както Том каза, го накарал да мисли, за разлика от много от другите му книги.

Беше решил, че четивото може да допадне и на Брий и се интересуваше от мнението й.

— Ще я прочетеш ли? — попита той.

Като че ли би могла да му откаже.

В четвъртък вечерта, когато стените на стаята сякаш я притискаха, двамата с Том се прокраднаха край помещението на дежурните сестри, за да постоят на покрива. Брий пристъпяше бавно, но свежият нощен въздух си заслужаваше усилията. Осъзна, че никога досега не е виждала толкова много звезди. Сякаш блещукаха хиляди светове.

В петък сутринта, точно седмица след злополуката и един час преди изписването й, Брий бе посетена от доктор Саймън Мийд от Сейнт Джонзбъри. Той я прегледа и извади конците. После придърпа един стол и с мек глас й съобщи новината, че никога няма да има деца.

— Когато наместваме отново вътрешностите, както в твоя случай, организмът създава срастваща се тъкан — обясни той. — Тя възпрепятства зачеването.

Брий бе поразена.

— Няма да имам деца? Никога?

— Не бих казал, че няма никакви шансове, но са съвсем нищожни. Нямаш деца, нали?

Тя поклати глава.

— На колко години си?

— На трийсет и три.

— Сега шансовете за зачеване са по-малки, отколкото са били преди десет години. Прибави към това и срастванията.

Брий не бе мислила за дете. Не беше усещала такава нужда, не беше доловила тиктакането на никакъв биологичен часовник. Затова, когато очите й се напълниха със сълзи, се изненада.

— Съжалявам — каза докторът. — Това е най-тежката част от работата ми. Добрата новина е, че си жива. Ако те бяха оставили да лежиш в снега, щеше да умреш от кръвоизлива.

Брий знаеше това. И беше благодарна. А и наистина не беше изпитвала желание да има деца.

И все пак усети ужасна празнота, внезапно чувство за загуба.

— Във всяко друго отношение се възстановяваш добре — продължи лекарят. — Съгласен съм с доктор Сийли. Не виждам причина да не можеш да се прибереш у дома. Не се натоварвай през следващите няколко седмици. Увеличавай движението постепенно. Вслушвай се в тялото си. То ще ти подскаже какво да правиш.

Брий продължи да го гледа с плувнали в сълзи очи. Той се изправи, потупа я по ръката и се усмихна.

— Трябва да се връщам в Сейнт Джонзбъри. Много е далеч, за да идвам чак дотук на визитации.

Брий преглътна заседналата в гърлото й буца.

— Е, хайде — каза той. — Желая ти късмет.

Тръгна към вратата.

— Доктор Мийд?

Когато той погледна през рамо, Брий рече:

— Ами ако лежа съвсем неподвижно?

Той изглеждаше объркан.

— Дали ако лежа съвсем неподвижно, срастванията ще са по-малко?

— Не. Белезите са естествена част от оздравяването.

— Няма ли начин да ги избегна?

— Не.

Брий отново преглътна, пое въздух, сети се за милосърдното същество от светлина и вече не бе толкова самотна. Всичко е наред, размишляваше тя. Значи не й е било писано да стане майка. Предположи, че в това има логика. Не беше израснала в къща, пълна с деца. Нямаше образец за добра майка, нито дори съпруг. Нямаше да знае какво да прави със собственото си дете.

Освен това сега, когато най-после след толкова дълго време бе свободна, не желаеше да се обвързва.

Така че съдбата просто беше затвърдила това, което инстинктите й винаги са знаели.

Потърка очите си с длани, пое въздух и се усмихна на доктора, който вдигна ръка за довиждане и отново се обърна към вратата.

В този момент Брий видя бенката на тила му.

 

 

След като сутрешният наплив в закусвалнята бе отминал, Флаш пристигна в болницата и откара Брий у дома. Тя не му съобщи думите на доктора, не виждаше смисъл, защото и сама не знаеше какво точно изпитва. Въпреки всичките трезви доводи усещаше неочаквана празнота. Така че престана да мисли за това.

Денят помагаше. Слънцето светеше ярко, въздухът бе топъл, пътищата сухи. Беше от онези есенни дни, които Брий обожаваше, дни, в които и най-малката купчинка бездомни листа, стоплени от слънцето, изпълваха с километри въздуха с уханието си.

И ако друсането от търкалящия се експлорър й причиняваше неудобство, то се смекчаваше от вятъра, галещ лицето й.

Пътят ставаше все по-познат. Като че ли нищо не се беше променило в нейно отсъствие. Ръждясалият джип шевролет на Кроуелови все още стоеше във високата полска трева край къщата им, моравата на Дилардови още бе пълна с тикви за продан, тримата тригодишни близнаци на Крампови пак се люлееха вкупом върху голямата стара гума, която висеше от разклонения дъб край дома им.

Всичко си беше както преди снега, седмица по-рано — съвсем същото и все пак различно. Дърветата изглеждаха по-високи, слънцето по-ярко, цветовете по-наситени. Усмивките на хората, които подминаваха, бяха по-широки, махването им за поздрав по-отривисто. Дори старата й викторианска къща не изглеждаше толкова сурова, когато я посрещна.

Брий мина по централната алея, притискайки облата ваза, която й беше изпратила Джулия Дийн. Няколкото запазили се цветя бяха толкова хилави, че Флаш искаше да ги остави в болницата, но Брий не щеше и да чуе и дума за това. Букетът от Джулия бе първото цветно петно, което беше съзряла при събуждането си в болничната стая. Тогава цветята сякаш бяха свързали отвъдния свят, в който бе надзърнала, със земния, където се беше завърнала. Сега, повече от всякога, Брий се нуждаеше от тази връзка.