Барбара Делински
Три желания (6)

Шеста глава

Том реши всяка вечер, преди да отиде у Брий, да се храни в закусвалнята. Искаше да го считат за редовен посетител, да го приемат, искаше да се почувства част от града.

Странно. Чувството за общност не беше нещо, върху което бе мислил, когато избра Панама. Беше търсил място, където да се скрие, докато реши какво да прави с остатъка от живота си. Панама отговаряше на плановете му най-вече защото не беше Ню Йорк. Ако някой бе предположил, че Том търси очарованието на малкото градче, той щеше да отрече. Беше израснал в малък град и го напусна при първата възможност с мисълта, че по-голямото е и по-добро.

Сега трябваше да преосмисли това. Панамците изглеждаха напълно щастливи, доволни, будни и предприемчиви, дори изтънчени по един нов, направляван от медиите начин. Градът не тънеше в мизерия. Всеки, който желаеше, можеше да напусне.

Фактът, че малцина заминаваха, беше красноречив.

Том мислеше за това ден след ден, седейки в своето сепаре, докато тукашните хора бъбреха помежду си без стеснение. Мислеше и за изненадващото облекчение, което изпитваше сега, след като самоличността му бе разкрита. Приятно бе да не се налага да отмества очи или да се крие зад тридневна брада, приятно бе да не се страхува от разкриване. Не че някой тук изглеждаше впечатлен от самоличността му. Погледите в негова посока бяха малко и рядко.

Том мислеше, че егото му ще възроптае, поне малко. Че това не се случи, беше знак колко далеч е стигнал. Но фактът, че е пренебрегнат в такъв сплотен град като Панама, беше умишлен. Той показваше, че хората ясно съзнаваха какво върши, наблюдаваха го и очакваха.

Когато втора седмица продължи да прекарва нощите у Брий, чакането свърши. Том започна да приема посетители в своето сепаре.

 

 

Всичко започна със Сам, Дейв, Анди и Джак — местни момчета, връстници и приятели на Брий. Те се надвесиха над него, на път към вратата, четирима яки мъже, още по-едри в катовете ноемврийско облекло и по-внушителни със сериозното си изражение.

— Чуваме, че често навестяваш Брий — рече Анди, чийто опит в продажбите в семейния магазин за инструменти очевидно го правеше най-удачния говорител. — Тя ни е приятелка. Ще се отбиваме при нея, за да сме сигурни, че е добре. Решихме, че е хубаво да знаеш това.

Преди Том да реагира, те се изнизаха.

 

 

Елиът Бонър се задържа по-дълго. На следващия ден, след като се нахрани в компанията на Ема и Ърл, той се вмъкна в сепарето и седна срещу Том.

— Снощи пак видях колата ти пред къщата на Брий — каза той. — Става ли нещо, за което трябва да знам?

Без увъртания, помисли Том и каза:

— Зависи. Играхме табла и гледахме телевизия. Да не би градът да е издал забрана срещу някое от тези неща?

— Не. Не може да се каже. Значи ще продължаваш да ходиш там?

Том изчака малко, колкото да даде вид, че обмисля отговора.

— За известно време. Струва ми се, тя няма нищо против.

— Може да е запленена от славата ти.

— Съмнявам се — усмихна се Том.

Брий никога не отваряше дума за книгите му.

— Смяташ ли да останеш в града?

Беше си дал срок от една година. Сега чувстваше, че може би ще му трябва повече.

— Имам къща тук. Тук съм регистриран за гласуване.

— Това не означава нищо — отбеляза Бонър. — Кое те кара да ходиш при Брий? Чувството за вина?

— Не.

Може и това да е било в началото, но сега не беше.

— Какво тогава?

Том помисли за спокойствието, което изпитваше, когато беше с нея. Усещането бе искрено, непокварено, дори облагородяващо, ако трябваше да се изрази поетично. Но освен това влияеше пристрастяващо.

Том започваше да зависи от нуждата да вижда Брий, всеки ден.

На Елиът той просто каза:

— Харесвам Брий.

— И къде ще свърши всичко това?

Том бе започнал да си задава същия въпрос.

— Засега никъде. Тя съвсем не се е възстановила.

— Не. Доколкото познавам Брий, мога да се обзаложа, че след две седмици ще е тук. Така че те предупреждавам. Внимавай.

— Да внимавам?

— Какво правиш с Брий. Тя е добро момиче. Нали ме разбираш? Не искам да й се случи нещо сега, когато най-после животът й взе да се подрежда. Човече — поклати той глава, — баща й дълго време беше на смъртно легло.

Пое въздух със сумтене, приведе се напред и каза поверително:

— Тежък характер беше Хейуд Милър. Не беше грубиян. Не налиташе на бой. Но беше безчувствен като камък. Нещата щяха да бъдат съвсем различни, ако Брий имаше и майка, но тя не щеше да чуе за тях. Ако можех, щях да я осиновя. Разбира се, но онова време не бях шеф на полицията. Все още работех в дъскорезницата заедно с Хейуд, с изключение на онази година, докато го нямаше. Чак месец след като той се завърна, разбрахме, че е донесъл със себе си бебе. И преди да замине не беше от най-приказливите, но после стана дори по-лошо. Научихме за бебето само защото то се разболя и трябваше да се закара в болницата.

— Но защо е било това мълчание?

— Питай него. Беше странна птица. Чудо е, че Брий е съвсем нормална. Тя има вътрешна сила, каквато повечето хора не притежават.

Бонър вдигна предупредително пръст.

— Така че не се забърквай, чуваш ли?

Отново седна. Сякаш след двоумение отпи глътка кафе.

— От какво умря баща й? — попита Том.

Все още с чашата в ръка Бонър се измъкна от сепарето.

— Последен стадий на злокачествена липса на хумор — каза той и наперено се отдалечи.

 

 

Том допиваше кафето си, когато на мястото на Елиът седна Мартин Спрейг. Обичайното му уморено изражение бе още по-видимо от обикновено. С изпитото си лице и свъсени вежди той беше въплъщение на деловитостта.

— Струва ми се, трябва да знаеш, че аз се занимавам с правните въпроси на Брий — започна той без встъпление.

Том беше изненадан. Тъй като не знаеше какво да каже, се задоволи с учтивото:

— Да?

— Така че, ако си разорен, защото си похарчил всичко — предупреди Мартин, — не търси пари от нея. Тя няма пукнат долар.

— Аз не съм разорен.

— Няма да си първият, който мисли, че след като идва от това семейство, Брий е богата, но аз се занимавах с делата на Хейуд и с тези на баща му, така че знам. Няма наследство. Никакво.

— Имало ли е някога?

— Никога. Осгуд Милър притежаваше една от най-хубавите широколистни гори в околността. Разбираше от дървета, но нямаше капка търговски усет. Когато трябваше да строи собствен склад за дървен материал, така че да продава всичко, което сече, той влагаше парите си в щуротии. Повечето се стопиха още преди Брий да се роди. Останалата част замина след това. И Хейуд не боравеше по-добре с парите на Осгуд. Изгубиха и земята, и камионите, и фирмата. Къщата беше единственото, което Брий получи, а и тя е една тъжна стара купчина дърво.

Том беше престанал да забелязва овехтелия й вид. Брий прекарваше времето си в спалнята и кабинета, също и Том. И двете стаи бяха по-приветливи.

— Изглежда ми добре — каза той.

— Вгледай се по-отблизо — посъветва го Мартин и стана от масата. — Стените прогниват, пещта е на доизживяване. Не след дълго Брий ще трябва да вложи много пари в тази къща.

Мартин му хвърли последен поглед и каза:

— Така че по-добре си стой там, където ти е мястото.

Ако това означаваше да си седи във вилата далеч от Брий, Том не бе съгласен. Времето, прекарано с нея, му носеше повече удовлетворение от всичко останало, което бе правил от години насам. Когато тя се усмихваше или се смееше, или вдигаше към него очи, пълни с топлина, Том се чувстваше безкрайно богат, толкова, че взе да удължава престоите си с нея. Вместо да си тръгне след закуска, той оставаше цялата сутрин. Вместо да чака до девет вечерта, идваше право от закусвалнята. Извеждаше я с колата, когато Брий чувстваше, че стените я притискат, газеше заедно с нея шумата в задния двор, когато й се искаше да повърви, водеше я в смесения магазин на порция кисело мляко „Орео“ с шоколад, когато ненадейно закопнееше за нещо пикантно. Елиът бе прав. Брий се възстановяваше бързо.

В края на втората й седмица у дома Том я заведе в закусвалнята. Едва ли кралска особа би получила по-възторжено посрещане. Брий беше съпровождана от едното сепаре до следващото, от едно почетно място до друго. Излишен, Том се озова на заден план.

Там го намери Ема.

— Може ли да поговорим една минута? — попита тя и посочи с ръка към празното сепаре в далечния край на редицата.

Веднага щом седнаха, Ема го погледна в очите и каза:

— Безпокоя се за Брий.

— Тя се възстановява добре.

— Не това ме тревожи. Хората взеха да говорят.

— За…?

— За Брий. И за теб.

Изненада, изненада.

— А-ха.

— Прекарвате твърде много време заедно. Приятелите й се чувстват пренебрегнати. Не мога да ти опиша колко много хора идват при мен да ме питат дали знам какво става.

— А ти какво казваш? — полюбопитства Том.

— Какво мога да кажа? Аз не знам какво става. Какво става?

Той самият се опитваше да разбере. Единственото, което със сигурност можеше да каже, бе:

— Нищо лошо.

— Може и така да е, но твоето присъствие издига преграда между Брий и приятелите й, а това е ужасно. Някой ден ти ще си заминеш и какво ще стане с Брий тогава? Тя има нужда от своите приятели. Сега, след като бедничкият Хейуд си отиде, те са единственото й семейство.

Погледът й се зарея някъде. Тя смутено опипа перления си гердан.

— Бедничкият Хейуд. След толкова много години той не успя да се възстанови.

Ема отново се вгледа в Том.

— Майката на Брий беше волна като птица и той се влюби лудо. Когато се завърна без нея, Хейуд приличаше на сянка.

— Бях останал с впечатлението, че още преди това е бил такъв.

— Кой ти каза това? — намръщи се Ема. — Изобщо не е вярно. Хейуд може и да беше мълчалив, но си бе съвсем нормален. Винаги се държеше възпитано и учтиво. Един път не пропусна градска сбирка. Всяка неделя ходеше на църква.

Някои от най-големите негодници също го правят, помисли си Том.

— Бедничкият Хейуд — продължи Ема, вече потънала в спомени. — Не му беше лесно с такава майка. Хана Милър беше сурова жена. Тя придаде нов смисъл на думите „възпитан“ и „учтив“. Дълго след като другите жени бяха скъсили дължината на полите си, тя продължаваше да носи рокли, закопчани до брадичката. Всичко около нея светеше от чистота. Всичко беше под строй. Такава жена те кара да бъдеш благодарен за собствената си майка.

— Тя помогна ли в отглеждането на Брий?

— Налагаше се. Бедничкият Хейуд не би могъл да се справи сам, защото трябваше да изкарва пари за прехраната. В онези дни още не съществуваше детската кухня в приземието на църквата. Ози беше мъртъв, или все едно, че бе, и цялата тежест се стовари върху раменете на бедничкия Хейуд — поклати глава Ема. — Това, което му причини онази жена…

Том се канеше да попита Ема дали говори за Хана Милър или за майката на Брий, когато в сепарето цъфна Доти. Макар и сестри, двете жени не си приличаха много. Въпреки че беше по-младата от двете, Доти бе по-висока, по-слаба и с повече побелели коси от Ема, която винаги изглеждаше като част от градския елит със стилния си костюм, лек грим и коса с твърде силен тъмночервен оттенък.

Сега разликата бе още по-голяма заради намръщената физиономия на Доти.

— Ема, какво му говориш?

— Само му изнасям лекция по история — отвърна тя и стана от масата. — Не се мръщи толкова, сестричке.

— Ти си тази, която винаги казва, че аз говоря твърде много.

— Вярно е — заяви Ема и се отдалечи.

Доти я изгледа втренчено, после все тъй втренчено се обърна към Том.

— Не ме питай защо избрахме нея за председател на градските сбирки. Оттогава е направо непоносима.

— От колко време е председател? — попита Том.

Беше пристигнал в града малко преди последната сбирка, но не си бе направил труда да присъства. Чудеше се дали избирането на Ема не е едно от нещата, които е пропуснал. Очевидно не беше.

— От осем години — отвърна Доти — и с всяка изминала става все по-лошо. Въобразява си, че като седи ден след ден с Ърл и Елиът може да си пъха носа в работите на всекиго. Джон сигурно ще се обърне в гроба. Той искаше жена му да си седи у дома. Ако беше жив, никога нямаше да й позволи да върши това. Ако знаеше дори само половината, щеше да я държи под ключ.

Тя седна в сепарето. Обноските й станаха по-мили.

— Какво ти разправяше?

— Разказваше ми за бедничкия Хейуд — отговори Том. Доти завъртя очи.

— Бедничкият Хейуд, как не! Работата е там, че тя винаги го е харесвала, но той не можеше да върже две думи, камо ли да ухажва жена, така че тя се омъжи за Джон, но дори и след това харесваше Хейуд. Каза ли ти, че беше красавец?

— Не.

— Много изненадващо. Обикновено казва това най-напред. Е, трябва да призная, че наистина беше красавец. Красив и глупав. И скучен. И кисел. Дори той усещаше, че нещо в живота му куца. Затова замина онази година. Отиде в Бостън да си търси работа. Тогава е срещнал онази жена.

— Майката на Брий?

— Че коя друга? Нито веднъж не спомена името й след завръщането си. Едва ли е била на повече от двайсет години. Хейуд наближаваше четирийсетте. Един ден я срещнал в някаква закусвалня и толкова му трябваше — махна с ръка Доти. — Той замина. Лудо влюбен. Но такава любов не трае дълго, не и между толкова млада и жизнена жена, и мъж, чиито корени са дълбоко в земята на Нова Англия. Той искаше да се върне тук, а тя не можеше да го последва, така че Хейуд се върна сам с Брий.

Доти извиси глас.

— Можеш ли да си представиш да зарежеш собственото си дете по такъв начин?

Том, който добре умееше да влиза в ролята на защитник на дявола, реши, че може би в някои случаи най-доброто наистина е да изоставиш едно дете, особено ако то има дом и баща.

Но не познаваше добре случая с майката на Брий, за да прецени.

— И какво стана после? — запита Доти с нотка на обида в гласа. — Хората започнаха да говорят. Говореха, когато той се прибра в града, без да обели и дума къде е бил и какво е правил, говореха, когато научиха, че има бебе, но няма жена. Още говореха, когато Брий порасна достатъчно, за да върви сама по улицата, и продължават да говорят, ако им дадеш повод. Така че — погледна го тя право в очите — ето защо това, което й причиняваш, е лошо.

Том отдръпна глава назад.

— Какво й причинявам?

— Няма значение. Така смятам аз. Хората приказват, ако им дадеш и най-малкото основание, а Брий заслужава нещо по-добро.

— Може би ти би могла да им кажеш да не говорят — не се стърпя Том. — Би могла да им дадеш пример. Нали знаеш, живей и остави другите да живеят?

— Да не би да искаш да кажеш, че аз говоря? — наежи се Доти. — Аз съм не по-лоша, от който и да е друг в града. За бога, и да не говоря, останалите ще го правят и тогава ще се разправят неверни неща.

Тя бързо стана от пейката и се измъкна от сепарето.

— Нямаш основание да ме нападаш. Аз само исках да ти дам приятелски съвет — с праведно изражение върху лицето Доти се отдалечи.

Когато Том отиде на паркинга да докара колата, за да качи Брий, го настигна Джейн Хейл. Огледа се, за да се увери, че са сами, загърна се в палтото си с пръсти, чиито нокти бяха изгризани, и тихо каза:

— Съжалявам заради майка ми. Тя си мисли, че постъпва правилно. Не й позволявай да те разубеди.

Том се усмихна. Това, което липсваше на Джейн като външност, се компенсираше щедро от добротата й. Беше трудно човек да не я хареса.

— Няма. Тя постъпи като много други през седмицата.

— Просто се безпокоят, това е всичко. Обичат Брий. Също и аз. Тя е най-старата ми приятелка. Искам да кажа, не че е стара, но сме приятелки от много време.

Том кимна в знак, че разбира.

Джейн отново се озърна, повдигна яката си, за да се предпази от острия въздух.

— Сприятелихме се в първи клас. Брий се чувстваше самотна, защото баба й не я пускаше никъде, а аз бях самотна, защото майка ми винаги си бе вкъщи и беше по-добре да не идват приятелки.

Джейн сведе очи, после извърна поглед назад, сетне отново погледна Том право в очите.

— Не се оплаквам. Майка ми ме обича. Иска ми се и Брий да има това.

— Баща й не я ли обичаше?

— Сигурно я е обичал. Но беше нещастен. Може би искаше да е добър баща, но не знаеше как. Явно майка й е била по-колоритната от двамата. Брий трябва да е наследила жизнеността си от някого, но това не е баща й.

Джейн веднага се разкая.

— Не трябваше да говоря така за него, след като е мъртъв.

Помълча, после избухна:

— Но си го спомням, той беше мрачен човек. Сигурно майката на Брий е била най-вълнуващото нещо в живота му. Сякаш той прекара остатъка от дните си в скръб по нея.

— Така ли мисли Брий?

— Често разговаряхме за това — кимна Джейн. — Винаги се питаше каква ли е майка й. Въобразяваше си за нея какво ли не, най-вече хубави, ласкателни неща.

— Баща й нищо ли не й е разказвал?

— Баба й не им позволяваше да говорят за нея, а след смъртта на Хана, предполагам, това вече е било навик. Хейуд ставаше все по-затворен и мрачен. Брий въртеше къщата и се грижеше за себе си. Когато навърши петнайсет, започна почасова работа в закусвалнята само за да се измъква от къщи. Искаше да се среща с хора, които говорят и се смеят. Закусвалнята беше неин дом много повече, отколкото къщата на „Саут Форест“.

Пъхна ръце в джобовете си.

— Ето че и аз се разбъбрих като майка ми.

— Това е различно — отбеляза Том, осмелявайки се по този начин да критикува Доти пред Джейн. — Правила ли е някога опит майката на Брий да се свърже с нея?

— Не.

— Опитвала ли се е Брий да открие следите й?

— Не. Още преди смъртта на Хейуд тя вече бе загубила интерес.

Том се замисли за онази Брий, която започваше да опознава.

— Тя е забележителен човек, щом е преодоляла всичко това.

— Така е.

Джейн сякаш вече не бе толкова загрижена, че някой може да я види на паркинга, колкото обзета от желанието Том да знае.

— Ето защо хората я бранят така.

— Разбирам.

— Безпокоят се, че тя ще стане зависима от теб и после ти ще си заминеш.

— Брий става все по-независима с всеки изминал ден.

— Може и да е по-уязвима в резултат на катастрофата.

— Имаш предвид преживяването й на границата със смъртта.

Джейн кимна.

— Ще внимавам — каза той.

— Джейн!

Гласът идваше отдалеч, но определено беше на Доти. Джейн замръзна. Хвърли му последен, умолителен поглед, който го изпълни със завист заради предаността й към Брий, и се запромъква между колите, така че да е далеч от Том, когато майка й я открие.

 

 

Флаш удържа думата си и няколко дни по-късно се отби да види Брий. Том четеше в кабинета, а Брий спеше на канапето. При звука на отварящата се задна врата тя сънено отвори очи. Том хвърли още една цепеница в огъня и направи знак на Брий да не става.

— Още по-добре — рече Флаш, когато Том му обясни. — Трябва да поговоря с теб насаме.

Остави един, увит във фолио, пакет върху кухненския плот.

— Лазаня с колбас и много сирене. Брий трябва да наддаде.

Том опипа с ръка корема си. Преди няколко дни беше ял фетучини „Алфредо“, а още по-рано яхния с говеждо, обилно напоена с мазнина. Тъй като Брий отказа да ги изяде, той така се натъпка, че после щеше да се пръсне.

— Още е топла — продължи Флаш. — Ако ще я ядете за вечеря, ще й трябват само десет минути в гореща фурна. Прибери остатъка в хладилника. Утре ще е още по-вкусна.

Облегна се на плота и погледна Том.

— Не съм дошъл заради себе си. Искам да знаеш това. Не смятам, че си толкова лош човек, а и Брий достатъчно дълго се е грижила сама за себе си, така че съм сигурен, че и сега ще се справи. Понеже съм толкова близък с Брий, не мога да се отърва от въпроси. Половината град ми виси на шията и иска да науча нещо.

Том се подпря на емайлираната мивка и скръсти ръце.

— Едва ли има нещо, за което вече да не са ме питали, но и ти можеш да се пробваш.

— Ако искаш да ни се надсмееш, продължавай, но трябва да знаеш, че това, което става тук, е много необичайно.

— Това, че помагам на Брий? Не е ли същото желанието на града? Ако аз не бях сега тук, някой от тукашните със сигурност щеше да пристигне.

— Не. Брий нямаше да позволи. Помниш ли, когато тя ме помоли да отменя нощните дежурства? Градът познава именно тази Брий, независима до неблагоразумие. Позволението й да се навърташ наоколо е необичайно и не ми казвай, че се нуждае от помощта ти, защото тя е напълно способна да се справи сама. Още повече — допълни той с удоволствие, — за пръв път, откакто я познавам, тя допуска мъж в тази къща.

Том бе изненадан, но зарадван.

— Сериозно ли говориш?

— Не ме разбирай погрешно. Брий не е прецъфтяващо цветче. Имала е връзки с мъже. Но нито един от тях не е нощувал в тази къща, за разлика от твоите многобройни преспивания тук.

— Шестнайсет — вметна Том.

— Мили Боже. Да не би да плащаш наем?

— Не, и ако щеш вярвай, аз спя на дивана, а тя в собственото си легло на горния етаж.

— Няма значение — каза Флаш. — Брий обича да има лична територия — добави той и се намръщи. — Може би сега е по-различно, защото не идва на работа. Там се среща с много хора. А тук не. Сигурно е самотна. Разбираш ли?

Том не отбеляза, че Брий продължаваше да избира неговата компания пред тази на останалите, които предлагаха да я посещават.

— Кажи ми, с кого от тукашните е излизала?

— С никого — автоматично отвърна Флаш. После сякаш изкушението той да е човекът, съобщил новината, надделя и каза:

— Или поне откакто съм тук. Чух, че в гимназията били гаджета с Къртис Лам, но оттогава не е имало други местни.

Том почака и после попита:

— Това ли е всичко? Само Къртис Лам?

— От Панама.

Том отново почака.

И отново Флаш не устоя.

— В закусвалнята винаги има мъже оттук-оттам. Отбиват се веднъж седмично, веднъж месечно. Известно време Брий се срещаше с някакъв шофьор, после с един търговец на компютри, но никога не ги е водила тук. Това й беше правило. И двамата бяха красавци от типа „малко забавление и после дим да ме няма“. Брий искаше да е тази, която да се забавлява, и след това да си тръгне.

— Изкарваш я коравосърдечна.

— Не. Тя просто знае как да се предпазва.

— Ако знае как да се предпазва, защо всички вие толкова се страхувате от мен? — попита Том.

— Защото тя спусна моста и ти позволи да влезеш в крепостта. Така че сега всички се чудят защо все още си тук и колко дълго смяташ да останеш.

— А-ха — рече Том.

— Какво означава това!

Означаваше, че Том не знае отговора. Никога досега не бе изпитвал такова невинно влечение към жена, както към Брий. По дяволите, дори не я беше целунал.

— Просто „а-ха“.

— Какво означава това?

— Здрасти, Флаш — каза Брий, застанала до вратата. Отиде до него, обви ръка около кръста му и го целуна по бузата. — Как е днес любимият ми шеф? — Флаш засия.

— Гадно. Опитах се да напиша ведомостта и обърках цифрите. Трябваш ми, Брий. Кога ще се върнеш?

 

 

Джулия Дийн телефонира на Том у дома. Представи се, извини се за безпокойството и каза:

— Онзи ден изпуснах посещението на Брий в закусвалнята. Разговорите на хората после ме объркаха. Един каза, че изглеждала добре, друг, че била бледа. Някои разправят, че се движела с видимо усилие, други, че никой не би предположил какво й се е случило. Ти я виждаш непрекъснато. Знаеш повече от всички останали. Как е тя?

Том долови искрена загриженост.

— Много по-добре.

— Наистина ли?

— Наистина.

Джулия въздъхна с искрено облекчение.

— Това е добре. Бях разтревожена.

— Брий е влюбена в цветята, които й пращаш — всяка седмица пристигаха нови букети. — Имат специално място върху бюрото й, така че да ги вижда, когато се събужда. Трябва да наминеш някой път. Брий ще се зарадва.

Том долови непресторено задоволство в отговора на Джулия.

— Скоро ще се върне в закусвалнята. Там ще я видя. А дотогава ще й предадеш ли моите поздрави?

 

 

Том отново предусети желанията на Брий и ги изпълни. Тъкмо когато тя изгаряше от любопитство да разгледа дома му, той я покани.

— В къщата няма много за гледане — предупреди той, докато спираше колата под навеса, но Брий не бе съгласна.

Точно както беше предполагала, вилата имаше свое очарование. От кухнята се преминаваше в стая за закуска, трапезария, и покрита веранда, издигащи се над каменната тераса. Имаше просторна всекидневна, още по-голяма стая за гости, а нагоре по стълбището се намираха три спални и две бани. Таваните бяха по-ниски от тези в нейната къща, дъските на паркета по-широки и излъскани, камината беше от полски камъни и се издигаше над пода.

Фактът, че почти във всяка стая имаше неразопаковани кашони, че Том не бе сложил дори пердета и че не се забелязваше нито една семейна снимка, й подсказа, че той не се е установил на определено място, че не знае кой е и накъде върви. Брий беше готова да се обзаложи, че той би могъл да стегне куфарите си за час и десет минути след това да изчезне от града.

Тази мисъл я обезпокои. Посланието този път бе по-различно от онова, което Брий бе свикнала да получава от мъже, които знаят точно къде се намират. Когато беше с нея в нейната къща, Том присъстваше и тялом, и духом. Беше познавала достатъчно мъже, за да е сигурна в това.

Том беше влюбен, поне засега, а и тя, бог да й е на помощ. Когато той я поведе за ръка от стая в стая, физическият допир притъпи усещането на изоставеност, витаещо в къщата. То изчезна напълно, след като излязоха навън.

— Ето това исках да видиш — каза Том и Брий веднага отгатна.

Точно отвъд терасата се надигаше шумът на потока. Подмамени, те прекосиха поляната, покрита със сухи, пукащи листа, спуснаха се по неравния склон, набразден от корените на дърветата до хълмист откос с ширина от един до два метра и дълбочина от пет до няколко десетки сантиметра. Есенните дъждове заедно с голямата буря и нощните снеговалежи поддържаха нивото му. Бистрата вода препускаше над каменистите струпвания, чиито цветове преливаха от белезникаво в мъхесто зелено, синьо и сиво. Въпреки скритото зад облаци слънце, водата искреше от полюшващите се петнисти вечнозелени растения.

Брий събра длани.

— Вълшебно място.

— Може би.

— Със сигурност — каза тя и приседна върху един голям камък.

— Умори ли се?

— Не. Просто искам да погледам.

— Недалеч има още по-красиво място. Искаш ли да го видиш?

В отговор Брий скочи на крака и тръгна напред. Не беше далеч. Веднага след завоя видя водопадите. Бяха малки наистина, спуснаха се от около дванайсет метра височина, но размерите им само усилваха тяхното очарование. Купчинките кал, клечки и камъни в краищата говореха за неуморния труд на бобрите. На брега имаше пейка.

— Открих ги в деня, когато дойдох да разгледам къщата — каза Том. — Погледни изтърканите места върху пейката. Хъбърдови сигурно са седели тук с часове, а може би и собственикът преди тях. Това място изглежда древно.

Обзета от страхопочитание, Брий прокара ръка по потъмнялото от времето дърво, после се обърна и се нагласи така, че да седне върху вдлъбнатината.

Сложи ръка върху облегалката на пейката, пое дълбоко въздух и се усмихна широко на Том. Той седна от дясната й страна, метна ръка на другата облегалка, пое дълбоко въздух и се засмя в отговор.

Брий вдиша дълбоко и още веднъж, и още веднъж. Вдигна очи към върховете на елите над главите си, после се загледа в гората отвъд потока. Широколистните дървета бяха оголени. Малкото висящи по клоните им листа бяха спаружени, избледнели и сухи. Около тях надигаха глава вечнозелените растения, сякаш за пръв път след пролетта пуснати на воля.

В този миг Брий се почувства непобедима. В този миг тя избра да вярва. Беше здрава, Том й бе предан, животът криеше обещание за любов и три желания.

— Някога мразех есента — каза тя. — Мразех я, защото дърветата губеха листата си. Винаги съм мислила за нея като за сезона на смъртта.

— Сега гледаш на смъртта по друг начин.

— Ъ-хъ — рече Брий и неочаквано гърлото й се сви. Не познаваше друг мъж, който би я оставил да говори, камо ли да я слуша така, както го правеше Том. Той беше необикновен. Много, много необикновен.

— Често ли мислиш за него? — попита той. Преживяването й на границата със смъртта.

— Ъ-хъ.

Все повече мислеше за него, докато се завръщаше към обичайния си живот преди катастрофата, като да кара кола, да плаща сметките на Флаш, да се разхожда в гората.

Всичко беше същото и все пак нищо не бе както преди.

— И аз бих мислил — каза Том. — Всъщност, мисля. Разсъждавам какво бих чувствал на твое място.

Брий се опита да преглътне буцата в гърлото си, после попита:

— Какво би изпитвал?

Том пое дълбоко въздух, който изду гърдите му.

— Съжаление. Заради пропуснатите възможности.

Брий не искаше да мисли за другия му живот, онзи с етикета: „неустановен“.

Но онзи живот беше част от Том и тя се чувстваше силна, непобедима. Затова попита:

— Пропуснал си възможности?

— Да извърша неща, които са си заслужавали — този път той вдиша по-бързо и леко. — Щях да изпитвам и надежда. Сякаш току-що съм започнал остатъка от живота си и този път мога да постъпвам по-различно.

Погледна я и буцата в гърлото й отново се появи. Продължаваше да я усеща, когато Том обгърна раменете й с ръка и я придърпа към себе си.

— Брий, аз няма да си тръгна — каза той.

Така й се искаше да вярва, така отчаяно й се искаше да вярва, че затвори очи. Том ухаеше така, както изглеждаше, чист, мъжествен, свикнал с работата на открито, сега облечен като тукашен с вълненото си яке, разтворена фланела, под която можеше да се зърне топла, осеяна с косъмчета кожа. Носеше дънките си леко смъкнати в кръста и плътни по краката, като истински панамец. Единствено маратонките го отделяха от останалите жители.

Брий, аз няма да си тръгна.

Тя се сгуши в него и почувства как нещо ярко докосва клепачите й. Отвори ги едва-едва и премигна нагоре към мястото, където един-единствен блестящ слънчев лъч пронизваше облаците и дърветата. Измина само миг, преди лъчът да изчезне, но той бе достатъчен.

Брий беше непобедима. Беше влюбена.