Барбара Делински
Три желания (18)

Епилог

Снимките са нещо чудесно. Те улавят мигове, които иначе ще бъдат изгубени, и ги запазват завинаги. Някои казват, че снимките са плоски и безжизнени. Аз не съм съгласна. Когато фотоапаратът попадне в умели ръце, се появява снимка, която улавя цялата вселена от чувства.

Къщата на Том Гейтс е пълна с такива снимки. Непрестанно се удивлявам, когато отида да се грижа за Уайът и открия нови фотографии. Това са обикновено нови снимки на Уайът. Том никога не се уморява да го снима. Но има и други, които не са правени скоро, а са наскоро промити и поставени в рамка. Те са на Брий. Нали разбирате, това е двупосочна улица. Том документира живота си с Уайът, за да види Брий, и живота си с Брий, за да види Уайът.

О, зная. Считате, че Брий всъщност не може да види тези снимки. Може и тъй да е. А може и да ги вижда. Понякога забелязвам, че в един миг Том е развълнуван от нещо, а в следващия внезапно поема въздух, изправя рамене и се успокоява. Не казва нищо, но аз зная, че мисли за Брий. Дали тя присъства в къщата му?

Не мога да кажа, че не е така.

Именно Брий започна историята със снимките и нямам предвид албума, който ми даде. Сред подаръците, които остави под коледната елха, имаше специална кутия за Уайът. Тя съдържаше три нейни, поставени в рамка, снимки, направени от Том по време на твърде краткия им брак. Никой, който ги види, не може да сдържи усмивката си. Те улавят всичко онова, което беше Брий — нейната топлота, одухотвореност, любовта й към живота, който бе открила.

Изминаха месеци, преди Том да отвори онези коледни подаръци. Дълго след като елхата беше изнесена, той ги държеше накуп. Твърдеше, че е получил всичко, което е желал — своя син и изплетения от Брий шал във виненочервено. Едва когато настъпи пролетта и луковиците на нарцисите, които, противно на моите ботанически разбирания, той бе посадил на гроба й в един ветровит януарски ден, избуяха в красив жълт цвят, Том се почувства достатъчно силен, за да отвори останалите подаръци. Сред тях имаше книги, които бе искал, фирма с надпис за кантората и шофьорски ръкавици. Имаше красиво кожено куфарче, върху което бяха гравирани инициалите му. Имаше малко стъклено сърце, в чиято вътрешност се преплитаха многоцветни завъртулки и чиято единствена стойност бе неговото послание. Дори сега, пет години по-късно, Том го носи в джоба си всеки ден.

Онези първи месеци след смъртта на Брий бяха най-тежки за него. Често го намирах седнал в люлеещия се стол с бебето, заспало в скута му, с насълзени очи и съкрушено изражение. Сякаш Брий беше ампутиран крайник и Том продължаваше да я усеща, и скърбеше отново и отново, когато откриеше, че нея я няма. С времето прие мисълта, че това, което бе останало от Брий, бе душата й. Това не означаваше, че престана да чувства липсата й. През онази първа година прекарваше много време у дома, грижейки се за Уайът, да, но неспособен да излезе и просто да се повесели. И с мен беше така след смъртта на Теди. Усещането за празнота, за вина, че аз продължавам да живея, за страх от бъдещето без него, бе непреодолимо.

Особено празниците — без човека, когото обичаш повече от живота — бяха болезнени. Понякога Том привързваше Уайът към гърдите си и се включваше в празненствата, но всеки можеше да забележи, че сърцето му е другаде.

Две неща промениха това. Не, три неща. Не, четири.

Първото беше градът. Ако не друго, панамци бяха настойчиви. Не изпускаха от поглед Том, като му носеха храна дълго след погребението, обаждаха се често, за да разберат как е, отбиваха се, за да се грижат за бебето. Включваха го в своите планове, дори когато той се съпротивляваше, застанаха зад него, когато пресата най-накрая го откри, отнасяха се с него като с дългогодишен жител на града. Показваха му по десетки безмълвни начини, че не е сам.

Второто нещо бе семейството на Том. Сестра му и братята му си тръгнаха два дни след погребението, но баща му остана известно време. Краят на отчуждението помежду им означаваше всичко за Том, още повече с порастването на Уайът. На всеки няколко месеца някой от семейство Гейтс пристигаше в града. Когато Том почувстваше, че е изминало твърде много време от последната среща, той стягаше багажа на Уайът и двамата отиваха у дома. Семейството беше опората на Том като дете. Сега отново бе така.

Третото беше работата. Мартин беше най-добрият съдружник, който Том би могъл да си представи. Когато самоличността на Том бе излязла за първи път наяве, Мартин може и да се беше почувствал застрашен, но това чувство напълно бе изчезнало още преди смъртта на Брий. Всъщност ролите им се размениха. Мартин се превърна повече в помощник, отколкото в наставник. Под надзора на Том, той се занимаваше с работата, която Том не бе в състояние да върши през онези първи мрачни дни. Когато Том се почувства готов да се върне към задълженията си, го очакваше такава процъфтяваща практика, че двамата с Мартин наеха още един адвокат.

Дори след като той навлезе в работата, Том отказа да работи на 8 часа. Искаше да отглежда сина си Уайът.

Да, Уайът. Уайът беше четвъртият и вероятно единственият най-съществен фактор, който накара сърцето на Том да забие отново. Как да не се усмихваш и заливаш от смях с такова дете? Опасявах се, че скръбта на Том ще превърне Уайът в мрачно дете, но стана обратното. Уайът отрано започна да се усмихва, да се закача, да бърбори и да обича да е сред хора. О, той си знаеше интереса. Несъмнено обичаше много и най-вече своя татко. Но когато баща му го водеше в закусвалнята, както често правеше, той беше във вихъра си. На тригодишна възраст имаше неустоима усмивка и долавяше по необясним начин настроенията на хората. Притежаваше способността на Том да очарова и общителността на Брий, беше безстрашен, пълен с енергия и изобретателен. Повече от всеки или всичко друго, той върна Том в света на живите.

Том има десетки негови снимки, пръснати из цялата къща, и други десетки в албуми, които са толкова интересни за Уайът, колкото всяка нова приказка за лека нощ. „Татко, помниш ли тази? Бабо, виж тази, тук сме двамата с теб. Татко, разкажи ми пак за времето, когато си направил тази.“ Някои от снимките са цветни, други са черно-бели. На някои Уайът е сам, на други играе с приятелчета, помага на Флаш в закусвалнята да приготви сладоледа с плодове за Ърл, бере боровинки заедно с Верити, празнува дипломирането на Джейн от училището по изкуствата.

Джейн се справя добре. Работи като съдебен художник към една пресгрупа в Бостън и излиза с детектива, свидетелствал в едно от делата й. Доти казва, че бил гангстер и се интересувал само от парите й, но тъй като те не са много, а и тъй като въпросният детектив идва от семейство с три пъти повече пари, се съмнявам, че е така. Освен това, приятелят детектив на Том го познава и гарантира за почтеността му.

Том защитава Джейн.

Защитава Верити.

Защитава и мен. Дори в онези първи дни след смъртта на Брий, той не ме предаде. Връзката ми с нея беше наша обща тайна. Том чувстваше, че е мое задължение да кажа на хората, мое право да го сторя. Даде ми време. И не проявяваше припряност. Присъствието ми в живота на Уайът не будеше подозрение. Хората знаеха, че двете с Брий се бяхме сближили. Като кръстница на бебето беше съвсем естествено да помагам в отглеждането му.

Една кратка забележка, преди да продължа. Аз помагах. Това е всичко. Никога не се е поставяло под въпрос кой е главният пазител на Уайът. От самото начало Том вършеше всички онези неща, с които мъжете от моето поколение рядко се захващаха. Той повиваше и хранеше Уайът, къпеше го и играеше с него, напътстваше го и го възпитаваше. Никога не бягаше от неприятната работа, независимо колко мръсна е тя. Беше по-грижовен от всякога, когато детето капризничеше или боледуваше.

Уайът знае, че аз съм баба му. Знае това, откакто порасна достатъчно, за да разбира, защото целият град вече бе научил. За мълвата нямаше почивен ден! Новината се разпространи мълниеносно и се чуха не една и две нелюбезни думи. За известно време отново се почувствах изолирана, бях жената, измамила Хейуд и Брий, дошла в града с „тайна цел“, лъгала в продължение на четири години. Но после се държаха почтено. Разголих душата си и се подготвих за тяхното порицание като част от покаянието си. Когато вместо това получих разбиране и прошка, разбрах, че Панама наистина е моят дом.

Но всичко това дойде след още едно изпитание. Преди да съобщя на града, трябваше да кажа на Нанси и Скот. Беше трудно. Бях крила тайната от тях много по-дълго, отколкото от Панама. Нанси прояви разбиране по-бързо и това бе разбираемо, защото беше виждала и харесала Брий. Докато тя се отъждествяваше с отчаянието, което бях изпитвала при мисълта, че Теди е мъртъв, Скот се отъждествяваше с баща си и му бе по-трудно да приеме моята изневяра. Разбира се, ако не друго, Скот обичаше да бъде победител. Когато Нанси започна да ми гостува в Панама, той нямаше намерение да остане по-долу от нея и също започна да ме посещава. По онова време, поради стабилната фондова борса, парите от попечителството бяха започнали да се увеличават.

Скот се успокои.

Животът ми тук в Панама е хубав. Работата ми като продавачка на цветя поглъща такава част от времето ми, каквато аз съм готова да дам, а това означава, че мога да посрещна моя малък ученик в детската градина от училищния автобус всеки път, когато Том е в съда. Естествено, Том се извинява. Той се отнася с уважение към факта, че аз имам свои собствени задължения като делова жена, и дори само заради това щях да го обичам. Но се радвам, че мога да се грижа за Уайът така, както не можах да се грижа за Брий. Получих втори шанс. Тук кръгът се затваря.

Забелязвам такова затваряне и на още един фронт. Том има нужда от жена. Уайът може да е само петгодишен, но съвсем скоро ще порасне и ще прекарва много от времето си със своите приятели.

Том знае това. Разказвал е на Уайът достатъчно за Брий, така че нейното споменаване е неотменна част от живота на детето.

Така ще бъде винаги, и за двамата. Но те трябва да продължат напред.

В онези моменти, когато започвам да се гневя при мисълта, че Брий умря твърде млада, се сещам за катастрофата в онази снежна октомврийска вечер. Брий умря тогава. Ако не беше възкресена, тя никога нямаше да опознае нито Том, нито мен. Никога нямаше да изпита радостта, която изживя. Никога нямаше да остави частица след себе си чрез Уайът. Така че гледам на тези четиринадесет месеца като на дар.

Както постепенно и Том. Сега той знае, че може да оцелее без Брий. Може да бъде добър баща и способен адвокат, и да живее така, че Брий да се гордее с него. Тя е неотменима част от същността му. Но също както Брий охотно даде живота си, за да го дари с дете, Том знае, че тя не би искала той да остарее сам.

Наскоро в града пристигна нова жена, вдовица с подрастваща дъщеря и преуспяваща фирма за статистически анализ, която възнамерява да ръководи от дома си. Този дом е красива постройка вдигната на мястото на старата къща на Милърови на улица „Саут форест“.

Да, толкова много време бе нужно на Том да направи нещо с мястото. Чак две години след смъртта на Брий той събори старата изгоряла къща и след още две, през които теренът стоеше празен, построи новата, а после прояви голяма придирчивост кой ще я купи. Лично помогна на тази жена да изтегли заем. Името й е Даяна, съкратено Дий.

Твърде много съвпадения, ще кажете?

Някога и аз сигурно щях да мисля така. Това беше преди трите желания на Брий.

Но съществуваха ли желанията? Ще попитате вие.

Справедлив въпрос. Една случайна искра в повредената пещ би могла да причини пожара в къщата. Брий ме бе виждала из града три години, преди да пожелае да се срещне с майка си. А и не един лекар каза на Том, че е вероятно напрежението по време на раждането да е предизвикало спирането на здравото й сърце.

Съществуваха ли наистина желанията? Никога няма да узная със сигурност. Знам само, че Брий вярваше в тях. През онези последни четиринадесет месеца от живота си тя повярва, че всичко е възможно.

Иска ми се да вярвам, че е така.