Барбара Делински
Три желания (17)

Седемнадесета глава

Том не можеше да заспи. Опитваше се само защото Брий го бе помолила, но всеки път подскачаше, за да погледне часовника, сновеше от стая в стая, преливащ от гордост и облекчение. Искаше да се върне веднага в болницата, но знаеше, че Брий се нуждае от сън. Така че се зае да подготви фотоапарата за първите снимки на своя син.

Тъкмо поставяше фотоапарата обратно в калъфа, когато се сети за последната проявена лента. Пликът лежеше неразпечатан върху готварските книги на кухненския плот. Том извади снимките и веднага потърси онези с разхубавилата се, в разцвета на бременността си Брий. Усмихна се безпомощно. Тя беше нещо различно.

Сега усмихнат при мисълта да снима майката и детето заедно, той разсеяно заразглежда останалите снимки, направени по време на гостуването на Нанси Андерсън. Беше стигнал до дъното на купчинката, когато усмивката му замръзна. Върна се назад и се вгледа по-внимателно в една снимка, сетне в друга, в трета. На всички Нанси, Джулия и Брий бяха заедно. На всяка, трите жени имаха сходни усмивки — и внезапно, внезапно всичко придоби смисъл: Джулия, убедена, че жената от закусвалнята не е майката на Брий… Джулия, която предлага на Брий своята сватбена рокля… Джулия в своята градина, защитаваща майката на Брий пред Том… Джулия, която окуражава и подкрепя Брий по време на бременността й.

Ако всичко не беше толкова хубаво, Том може би щеше да почувства пристъп на гняв.

Но сега бе време за прошка. А и той искаше Брий да узнае.

Вдигна телефона, за да се обади, но се отказа и хукна нагоре по стълбите да се изкъпе. Тъкмо бе привършил с обличането, погълнат от представата за пътуването до болницата, промъкването в стаята на Брий и опита да сдържи вълнението си, докато тя се събуди, когато телефонът иззвъня.

Беше пет сутринта. Том посегна към слушалката усмихнат, решил, че е невероятната му съпруга, която отново е уловила мислите му, но не беше тя.

— Господин Гейтс, обажда се доктор Либер от болницата.

Гласът беше напрегнат, тонът припрян.

— Мисля, че трябва да дойдете.

Том замръзна.

— Какво има?

— Наистина се нуждаем от вас — сърцето му заби лудешки.

— Какво става?

— Страхувам се, че възникна проблем.

— Какъв проблем?

— С Брий. Тя получи удар.

Том спря да диша.

— Удар?

— Сърдечен удар.

О, Боже. Том повиши глас.

— Жива ли е?

— Мисля, че трябва да дойдете.

— Жива ли е? — изкрещя той. Настъпи мълчание, после се дочу тихото:

— Не. Направихме всичко възможно, но тя бе умряла много преди да я открием. Съжалявам.

Студът се просмука в тялото му, кръвта в жилите му замръзна.

— Ще дойдете ли? — попита лекарят.

— Да — преглътна Том. — След петнайсет минути. Затвори телефона и се взря в него, прокара ръка през косата си, премигна.

Три желания. Едно за топлина, едно за майка, едно за дете. А след последното?

Не е възможно, помисли си той. Сигурно има някаква грешка. Брий бе минала през раждането и допреди два часа бе изглеждала чудесно. Освен това не би могла да получи сърдечен удар. Беше твърде здрава. Беше твърде млада.

Преглътна отново и усети, че му се гади. Нима обаждането беше някаква шега? Невъзможно. Никой, никой не би се пошегувал така, не и на Коледа.

 

 

Но ако не бе шега, значи имаше грешка. Като си повтаряше, че това е обяснението, Том грабна тичешком ключовете от кухненската маса.

Беше се качил в джипа, когато реши да се обади на Джулия. Остави вратата полуотворена, хукна обратно към къщата и почти бе стигнал до телефона, когато промени решението си.

Не можеше да й се обади. Брий не беше мъртва.

Просто бе станала някаква грешка.

Потегли в мрака преди развиделяване със скорост, каквато не бе посмял да използва предишната нощ, но сега Брий не бе в колата, а и всяка минута беше ценна.

Трябваше да отиде в болницата, за да оправи нещата.

Паркира джипа пред главния вход, влезе тичешком и се втурна нагоре по стълбите. Един поглед към мрачните лица, събрани в стаята на сестрите, застинали на фона на гирляндите и веселието, и обзелия го хлад се превърна в ужас.

Пол Сийли пристъпи напред. Със съсипан вид той стисна ръката на Том.

— Сестрата минала на проверка в три и половина. И Брий, и бебето спели. Когато след по-малко от час отново проверила, Брий била мъртва.

Том не можеше да проумее. Нито Пол.

— Сърцето й просто е спряло. Никакво предупреждение. Никакво насилие. Дежурният лекар опита дефибрилация, но бе твърде късно. Може и да е починала веднага след обиколката в три и половина.

Том се намръщи. Прокара ръка през косата си.

— Не зная какво се е случило — каза Пол. — Изследвахме я. Сърцето й беше здраво.

— Къде е тя? — попита Том с прегракнал глас.

— В стаята си. Преместихме бебето в детското помещение. То е добре.

Том едва чу последното. Вече се беше устремил по коридора към стаята, където бе оставил Брий жива преди толкова малко време.

За миг спря на прага. Тя спеше. Това бе всичко. Тя спеше. Три стъпки и той бе до леглото, но щом докосна страните й, разбра.

Бяха леденостудени. Попипа шията, ръката й, дланта й. Бяха студени, твърде студени.

Разтърка дланта й, за да я стопли и извика името й дрезгаво. Лицето й беше бледо и восъчно, миглите тъмнееха върху страните й, също като косата й върху възглавницата. Носът й беше изящен, брадичката й нежно заоблена. Устните й бяха извити в лека, сладостна усмивка.

Изглеждаше спокойна, дори щастлива и красива, твърде красива, за да е мъртва.

— О, скъпа — прошепна Том и целуна ръката й.

Тя носеше уханието на маслото за вана с мирис на люляк, което Брий бе използвала предната вечер, и на спирт, там, където анестезиологът бе разтъркал с памук, за да сложи упойката.

Докато Том стоеше, миризмата на спирта изчезна и остана само мекота с ухание на люляк. Долепил устни до нея, Том издаде продължителен, приглушен, скръбен вопъл.

Нямаше шега. Нямаше грешка. Брий — неговата Брий — беше мъртва.

 

 

Времето спря да тече. Том седеше край леглото й, държеше дланта й, галеше ръката й, целуваше страните й. Повтаряше й, че я обича, и вдъхваше топлина в студените й пръсти. Притискаше ги към шията си, вглеждаше се в лицето й, проследяваше всяка черта, запаметяваше всяка тъкан и форма. Опитваше се да приеме, че Брий няма — никога вече няма — да се събуди и да разцъфне в усмивката, която той толкова обичаше.

По някое време Пол влезе в стаята и тихо попита:

— Мога ли да помогна с нещо?

Внезапно връхлетян от безумна ярост, Том бързо се извърна към него. Какво стана? Идеше му да изкрещи.

Тя бе поверена на твоите грижи, така че защо те нямаше тук? Защо никой не мина на проверка по-рано? Човече, ти знаеше, че тя умря веднъж. Знаеше това! Как можа да направиш всички онези изследвания и да не разбереш, че сърцето й е слабо?

Яростта отстъпи при мисълта, че сърцето на Брий не беше слабо. Единственото, което Том успя да промълви, бе съкрушеното.

— Върни ми я.

Пол разтърка шията си с ръка.

— Какво не бих направил, за да мога. Малкото пациенти, които съм губил, са умирали в резултат на катастрофа, неизлечима болест или старост. Никога преди не съм губил някого като Брий.

Нито Том. Той докосна бузата й. Хладът на кожата й премина през него, потискайки всичко.

— Да се обадя ли на някого? — попита Пол.

Джулия. Том трябваше да позвъни на Джулия. Но все още не беше готов да дели Брий с другиго. Затова само поклати глава.

 

 

Развидели се след седем часа. Том не беше помръднал, освен, за да погали другата част от Брий — косата й, бедрата й, краката й. Нозете й бяха ледени. Веднъж му беше казала, че нозете й винаги са студени. Том помнеше, че й бе повторил онова, което майка му беше изрекла за женската топлина, съсредоточена в областта на сърцето.

Също като мъжката, помисли той сега. Сърцето му беше разбито. Цялата му топлина беше изтекла през зейналите пукнатини. Том бе студен почти колкото Брий.

— Том? — долетя уплашен глас зад гърба му.

На вратата стоеше Джулия, бледа като призрак и трепереща. Очите й бяха приковани върху Брий.

— Събудих се преди час със странно усещане. Не можах да го преодолея. Затова пристигнах. Спряха ме на рецепцията.

Джулия пристъпи към леглото с поглед все още вперен в Брий. Носеше малък подарък. Когато протегна ръка, за да докосне лицето на Брий, той падна на пода незабелязан.

После Джулия закри с длан устата си. Погледът й се отмести към Том.

— Сърцето й не издържало — рече той.

— Не. Тя просто е заспала и се усмихва в съня си.

Том поклати глава.

— Но тя беше добре — запротестира Джулия. — Здрава. Силна. Жените не умират по време на раждането. Не и тук. Не и в наше време.

Извърна се към вратата, сякаш за да повика лекар, който да излекува болката на Брий. Том я възпря с дрезгав глас:

— Твърде късно е. Тя е мъртва.

— Не е.

— Мъртва е. Тук съм почти от пет часа. Брий вече я няма.

Все още отказваща да повярва, Джулия поклати глава, но когато отново погледна Брий, избухна в сълзи.

Том я прегърна, колкото заради нея, толкова и заради себе си. Двамата с Джулия имаха нещо общо помежду си. И двамата обичаха дълбоко Брий. Сълзите на Джулия даваха израз на неговата собствена скръб по начин, който бе невъзможен заради студа в гърдите му.

След известно време Джулия се отдръпна и притисна кърпичка към очите си. Гласът й бе дрезгав и приглушен.

— Щях да й кажа днес. Написах всичко в малката тетрадка, която да прочете, всичко, което се случи в онези дни, моите причини и чувства.

Погледна Том с насълзени очи.

— Ти се досети след онзи разговор в градината, нали?

— Не. Не и допреди няколко часа. Разглеждах снимките, на които си заедно с Нанси и Брий. Има семейна прилика.

Хрумна му, че трябва да промени времето, но не можеше, просто не можеше.

Джулия докосна рамото на Брий. Приглади болничната нощница и също тъй нежно разтри кожата отдолу.

В усмивката й имаше толкова скръб, че ако сърцето на Том бе все още здраво, в този миг щеше да се пръсне на парчета.

— Красива Брий — прошепна Джулия. — Красива от самото начало.

Думите започнаха да се леят от устата й, привидно уместни, дори утешителни.

— Толкова се уплаших, когато разбрах, че съм бременна. Обичах я през цялото време, докато я носех в утробата си, а и Хейуд ме обичаше. Той ме накара да забравя за Виетнам. Двамата си изградихме един вълшебен живот. Когато Брий се роди, бях толкова щастлива. Мислех си, че някак, независимо как, всичко ще се нареди.

Джулия замълча. Том поднесе ръката на Брий към устните си и я целуна. Вдигна поглед и се зачуди дали Брий усеща присъствието му. Зачуди се и дали усеща присъствието на Джулия и дали може да чуе нейния разказ. От цялото си сърце искаше да е така.

— Знаеше ли твоето семейство за Брий? — попита той. Въздишката на Джулия беше бурна.

— Не, за бога. Бяхме католици. Бях извършила прелюбодейство. Те нямаше да ме разберат. Бях отишла на изток, за да бъда със съпругата на един от военните другари на Теди, и семейството ми не можеше да приеме това. Теди беше безследно изчезнал. Считаха, че трябва да си седя у дома. Но, Господи, това беше толкова потискащо. Обаждах се вкъщи веднъж седмично, за да разбера дали има някакви вести. Не можех да се насиля да звъня по-често. Брий беше на две седмици, когато научих, че са открили Теди. Бяха го откарали в болница в Германия. Беше загубил единия си крак и щеше да се нуждае от грижи. Не знаех какво да сторя.

— Обичаше ли Хейуд? — попита Том, както би направила Брий.

— Така, както обичах Теди ли?

Преди да погледне отново към Брий, Джулия се усмихна все тъй тъжно.

— Хейуд беше нещо, за което да мисля, когато мислите за Теди ставаха непоносими.

Гласът й потрепери.

— Но обичах Брий. Наистина.

По бузите й отново се затъркаляха сълзи. Почти благоговеещо Джулия погали страните на Брий, челото, брадичката й.

— Брий — прошепна тя. — О, Брий. Може би ако бях по-зряла или по-уверена в себе си. Бях убедена, че Теди е мъртъв. Когато открих, че е жив, почувствах огромна вина. Докато съпругът ми изживяваше кошмар, аз бях пристъпила брачната си клетва. Болката да те изоставя изглеждаше справедливо наказание.

— Мислила ли си да промениш това?

— През цялото време. Но в началото Теди беше болен, а после се родиха първо Нанси, след това и Скот, и с течение на времето ставаше все по-трудно да им кажа за Брий. А и Хейуд ми беше забранил да я виждам. Заплаши, ако го направя, че ще ме разобличи. Трябваше да чакам, докато умре. Теди почина месец преди него.

Джулия потрепери.

— Странно съвпадение.

Вече нищо не можеше да изненада Том. Абсолютно нищо.

— През цялото това време — рече Джулия със съжаление, — през цялото това време аз бях тук и не проговорих. Страхувах се, че Брий ще ме отхвърли. Стигаше ми, че мога да я виждам. Затова не казах нищо до деня, в който тя помисли, че онази жена е майка й, но дори тогава не разкрих цялата истина.

Том бе поразен от бързина, с която се беше сбъднало желанието на Брий. В същия ден, когато тя бе пожелала да види майка си, Джулия бе излязла от сянка. Жената с мерцедеса бе заблуда.

— Значи си родена в Калифорния? — попита той.

— Близо до Сакраменто.

— Коя е Мати Райън?

— Аз. Райън е моминското ми име. Мартина е средното. Като малка всички ме наричаха Мати. Всички, освен Теди. За него винаги бях Джулия.

— Откъде дойде името на Брий?

— От баща ми. Брайс.

Тя погали косата на Брий.

— Поне това Хейуд ми позволи да запазя. Не бях сигурна, че ще го направи. Като разбрах, много се зарадвах. Баща ми беше силен човек, с гъста кестенява коса.

Брадичката й потрепери.

— О, Брий — прошепна Джулия. — Трябваше да ти кажа по-рано.

И тихо заплака.

Том вдигна от пода забравения подарък. Беше малък и компактен, досущ като дневник. Сложи го в ръцете на Брий.

— Мисля, че тя знаеше. Каза ми колко много значиш за нея. Искаше да бъдеш кръстница на бебето.

Джулия заплака още по-силно. Изпод кърпичката, която притискаше към носа си, долетяха думите й, накъсани и изкривени.

— Бях толкова щастлива… рано тази сутрин… не можех да заспя… затова отворих подаръка на Брий… албум за бебешки снимки… заедно с това.

Извади от джоба си един сгънат лист и го даде на Том.

„Скъпа Джулия,

Този подарък е всъщност от моето бебе, така че ще имаш къде да слагаш неговите снимки (сигурна съм, че ще е момче). Той ще те обича. Ще знае, че при нужда, винаги може да се обърне към теб. Ще знае, че ти го обичаш. И тъй като самата аз зная всичко това, ще бъда поласкана, ако станеш негова кръстница. Ще бъда поласкана, ако мислиш за Том, бебето и мен като за твоето Панамско семейство.

Ти започна да означаваш толкова много за мен. Не зная защо, но винаги, когато сме заедно, нещо става. Караш ме да се чувствам по-добре дори когато преди това не съм се чувствала зле. Твоята подкрепа ми беше много нужна особено през последните месеци. Бременността бе малко плашеща за мен. Ти ми помогна да мина през нея. Имам късмет, че си тук. Благодаря ти за приятелството.

С обич:

Брий“

Том се взря в бележката, после внимателно я сгъна и я върна на Джулия. Хвана я за раменете, но мина известно време, преди да проговори.

— Не знаех, че е написала това. Но се радвам, че го е направила.

Трогателните думи го накараха да изпита още по-голяма празнота.

Когато Джулия утихна, подсмърчайки, погледна край леглото.

— Къде е бебето?

— В детската стая.

— Беше ли там?

— Не.

— Том, аз ще помагам. Ще ми позволиш ли?

Нима имаше някакъв избор? Не можеше да мисли за бебето. Не можеше да мисли за бъдещето, точка. Неведнъж бе присъствал в съда, когато подсъдимият беше осъждан на доживотен затвор без право на обжалване.

Бе се опитвал всячески да си представи какво е усещането да се изправиш пред безкрайни години на мрачно и пусто съществуване. Сега за пръв път Том разбра какво е усещането.

 

 

Възможностите за избор в малкия град са ограничени. Панама имаше само един погребален агент и само едно гробище. Том уреди нужните приготовления от болницата и остана при Брий до пристигането на катафалката. Едва след като я изнесоха, той събра сили да си тръгне.

Тъй като знаеше желанието й, Том закара бебето у дома. Сестрите го облякоха в малките дрешки, сложени в сакчето му, и го увиха в одеяла, за да не настине. Джулия го притискаше, докато Том шофираше.

Заедно го сложиха в кошарката, която Брий бе избрала, а после, сякаш безкрайно дълго, Том просто застина на място, взирайки се наоколо.

Брий беше там — в лампата във формата на зайче върху бюрото, в нарисувания палячо, в закачената над кошарата костенурка. Беше изпробвала удобствата на десетина люлеещи се стола, преди да купи този, боядисан в бяло, с дамаска в тъмносиньо и жълто.

Беше го поставила до прозореца с обич.

Къде си Брий? — крещеше ужасът в гърдите му. Нуждая се от теб. Не мога да се справя. Не и сам.

Съсипан, той сновеше от стая в стая с вдървени нозе и изтръпнали крайници. Брий бе навсякъде — на тоалетната масичка в спалнята, в чекмеджето за лекарства в банята, по стените на кабинета му, върху рафтовете с книги във всекидневната и кухненския плот. Уханието й направляваше стъпките му, следвани от екота на гласа й. Том се обръщаше назад и виждаше, че нея я няма. Самотата се затвори над него, пуста и мъртвешка.

После иззвъня входният звънец. Беше Флаш, който изглеждаше също толкова съкрушен, колкото Том. След него се появи хлипащата Джейн, търсеща утешителна прегръдка. След Джейн се появиха майка й и Ема. След малко, с плъзването на новината, пристигнаха и други — Лиз, Аби, Мартин, Лий Ан, Елиът, Ърл и съпругите им, свещеникът, който бе бракосъчетал Том и Брий преди по-малко от година. Очевидно никой не се сещаше, че е Коледа. Скръбта им бе дълбока, състраданието им искрено.

По обед къщата се бе напълнила с панамци, дошли да изразят съболезнованията си.

Пристигнаха приятели от детските години на Брий, приятели на баща й, нови приятели, редовни посетители на закусвалнята. Те отваряха вратата, за да приемат новодошлите. Отговаряха на телефонните позвънявания. Донасяха храна, въпреки че Том не можеше да сложи залък в устата си. Изразяваха съболезнования, проливаха сълзи, говореха за Брий с приглушени гласове. Когато си тръгваха, други пристигаха. Том получаваше прегръдки и от приятели, и от познати. Всички до един бяха съкрушени.

Единственият светъл лъч беше бебето. Посетителите, които се промъкваха в детската стая на горния етаж, се връщаха усмихнати.

— Голям красавец — каза някой на Том.

А друг:

— Висок и снажен като татко си.

Самият Том не знаеше какво изпитва към бебето. Беше достатъчно уморен и вцепенен, за да го признае пред Джейн, която го откри сам в кухнята. Той пренареждаше върху плота увитите в станиол пакети, ненужно занимание при всички жени наоколо, но просто не знаеше с какво друго да се захване. Не можеше да се засмее, не можеше да се разплаче.

Някога експерт в светските разговори, сега не знаеше какво да каже.

Джейн започна със своето признание.

— Том, аз зная за желанията. Брий ми каза. Страхуваше се, че това може да стане.

Том прокара ръка през косата си.

— Тя знаеше повече от мен. Трябваше да се вслушам в думите й.

— Тя не знаеше, поне не със сигурност. Просто се безпокоеше. Но толкова се радваше за бебето. Копнееше да те дари с него. Не би искала да изпитващ угризения.

— Защо не? Тя ми върна живота, а какво направих аз? Отнех нейния.

— Не си.

— Тя умря заради моето бебе.

— Тя избра да роди твоето бебе.

— Да, добре.

Том отпусна рамене.

— Ще ми се да не го беше правила. Ще ми се да ме бе попитала. Щях да предпочета нея пред някакво бебе.

— Том, бебето няма вина. В никакъв случай не го обвинявай.

И Том си повтаряше все същото. Би било толкова лесно да каже, че ако не беше бебето, Брий щеше да е жива. Толкова лесно, толкова жестоко, толкова грешно.

Том въздъхна.

— Не зная дали мога да направя това.

— Кое?

— Да живея без Брий.

— И преди си живял без нея.

— И обърках всичко.

— Сега имаш бебето. То ще те държи в пътя.

Том се вгледа в терасата, която Брий обичаше, в гората, която Брий обичаше, в потока, който Брий обичаше.

— Исках Брий. Исках двамата заедно да бъдем родители. Няма да е същото.

— Не го ли обичаш? — попита Джейн.

— Обичам го.

Том пое въздух. Миг по-късно той сякаш експлодира в гърдите му.

— Но как да преглътнеш такова нещо? На кого да се разгневиш? Кого да обвиниш? Какво да направиш?

Откъм задната врата дойде тихо почукване.

Том видя Верити през стъклото и чувствайки странна необходимост да поговори с нея, отвори вратата.

Верити притискаше към гърдите си едно малко пакетче, обвито като за подарък. Когато се поколеба и внимателно погледна зад гърба на Том, за да види кой друг ще разбере за идването й, той я придърпа навътре.

В началото Верити не продума, сякаш нямаше сили да го направи. Очите й бяха пълни с такава скръб, че Том разбра защо е изпитал потребност от присъствието й.

— Рядко се срещат хора като Брий — рече тя най-накрая.

Мекият й южняшки провлачен говор звучеше още по-бавно заради скръбта.

— Умря твърде рано.

— Непрекъснато се питам дали можех да предотвратя това.

— И с мен е така.

— Тя умря, осъществявайки желанието си.

Том искаше да възрази, но не можеше. Припомни си лицето на Брий в смъртта. Онази усмивка, онова спокойствие щяха винаги да го съпътстват.

— Тя искаше да си щастлив — рече Верити.

— Без нея?

— Не беше сигурна, затова пое риска. Не изпитваше съжаление.

— Но сега аз съм сам с нейното бебе.

— Това е твоето бебе.

— То се нуждае от Брий.

— Но не може да я има. Тогава кой ще го обича и ще го отглежда така, както би правила тя?

Том знаеше кой. Но не знаеше как.

Верити погледна обезпокоена Джейн, а после внезапно появилите се Доти и Ема.

— Трябва да тръгвам — прошепна тя и се обърна.

Но Том я хвана за ръка и посочи пакетчето, което Верити притискаше към гърдите си.

— Какво си донесла?

Все тъй шепнешком тя рече:

— Може да почака.

Внезапно Джейн се озова до Том.

— Направила си нещо, нали?

Верити изглеждаше смутена.

— Не е кой знае какво. Исках да бъде готово за даряването.

— Съжалявам за тогава. Брий искаше да си там. Аз също. Каквото и да е казала майка ми, е било подло и абсолютно невярно.

Зад гърба им се дочу възмутено мърморене. Джейн не му обърна никакво внимание. Нито пък Том.

Брий се бе възхищавала на Верити. Би се зарадвала на този подарък.

В кратък изблик на чувство — опълчване в момент на безпомощност — Том каза:

— Ще се радваме на подаръка ти, бебето и аз.

Верити подържа пакетчето колебливо и най-накрая разтвори ръцете си. Пакетите бяха всъщност два. По-малкият, отгоре, бе останал незабелязан. Веднага щом се озоваха в ръцете на Том, Верити изскочи през вратата и си тръгна.

Отзад долетяха злорадите думи на Доти:

— Поне има благоразумието да излезе през задната врата.

Том погледна Джейн, която бе вперила поглед в него. В мълчаливо съгласие сложи пакетите на масата.

— Защо просто не ги прибера вместо теб? — предложи Ема.

Но Том вече отваряше най-големия, загърнат в ярка бебешка обвивка. Представи си как от вълнение Брий би разкъсала опаковката и почувства частица от нейното въодушевление. Вътре имаше друга хартия. Том я разкъса и извади едно одеялце. То беше с размерите на бебешка кошара, в тъмносиньо, жълто и бяло, за да подхожда на детската стая, и много по-красиво от всичко, което двамата с Брий бяха виждали в магазините.

— Прекрасно е — промълви Джейн и плъзна длан по меката плетена вълна.

— Да не би да е помислила, че бебето ще остане без одеяло? — заслюнчи се Доти от ярост.

— Сегашното не е ръчно изработено — рече Том. — Предпочитам да използвам това. Брий щеше да постъпи така.

— Ако не беше тази жена, Брий щеше да е жива.

Том погледна Доти.

— Откъде реши това?

— Верити Грийн я подкокороса. Брий бе твърде стара да ражда деца.

— Майко! Това е налудничаво. А и ти й каза да чака.

— О, млъкни.

— Не, ти млъкни — отвърна Джейн и сякаш стана още по-висока от Доти. — Брий направи онова, което желаеше. Никой не я е принуждавал. Ако пое риск, то бе, защото не искаше да живее с другата възможност. Трябваше ми известно време, но вече разбирам как се е чувствала.

Доти кимна с глава.

— Значи ще ходиш в училище по изкуствата. Ако не внимаваш, ще свършиш като Брий.

— По-добре така, отколкото да живея както досега.

Доти ахна.

Ема я изведе от стаята с думите:

— Разстроена е. Ще се оправи.

Джейн се вгледа след тях със стиснати зъби, после се обърна към Том.

— Вече съм се оправила! Да, ще отида в училище по изкуствата. Особено сега. Ще го направя не само заради себе си, но и заради Брий.

Очите й се насълзиха. Джейн притисна изгризаните си нокти към устните си. Съкрушено каза:

— Толкова много ще ми липсва.

Том не продума. В живота му отново бе зейнала празнотата, празнотата от отсъствието на Брий. Искаше му се да може да заплаче. Потискането на събиращите се в гърдите му чувства беше болезнено.

Джейн му подаде по-малкия пакет. Беше увит в коледна хартия, а отгоре имаше картичка с неговото име с почерка на Брий.

Първият му подтик бе да остави пакета при останалите под елхата. Още нямаше сили да ги отвори. Тези подаръци бяха последните, които някога щеше де получи от Брий. Щом ги отвореше, те щяха да изчезнат.

Но нещо го накара да вземе този пакет от Джейн и да отвори картичката.

„Мили Том,

Помолих Верити да ме научи да плета. Не съм много добра, но това е резултатът. Работех върху него през всички онези следобеди у Верити през последните няколко седмици. Представлява шал, в случай че не можеш да познаеш. Не придиряй много. Пълно е с грешки. Но любовта е повече от грешките. Обожавам те.

Брий“

Том остана цяла нощ в детската стая с виненочервения шал увит около врата си. Единствено изтощението го унасяше на пода, докато бебето спеше.

Будеше се заедно с него, сменяше пелените и го хранеше, както Джулия му бе показала. После сядаше в красивия бял стол и люлееше бебето, за да го приспи, както Брий би направила, и нито веднъж през цялото време не дочу гласа й и не видя усмивката й.

Тогава му хрумна, че всички тези приказки за разни същества от светлина и три желания бяха хубаво нещо, но смъртта бе истинска. Тя беше труден за приемане, но необратим факт.

Сега се люлееше в стола по-силно, търсеше утеха, но не намираше. С всяка следваща минута болката от липсата на Брий растеше.

Болката от нейната липса.

Страх от бъдещето.

Ужас. Всепоглъщащ ужас. Щяха да я погребват следобед на следващия ден. Том не знаеше как ще застане там, вледенен до мозъка на костите си, сам както никога преди, и ще гледа.

 

 

Но Том не беше сам. Когато пристигна на гробището до църквата, вече се бе събрала огромна тълпа, а после, докато чакаше на входа, катафалката се зададе, пробивайки си път през още повече хора. Очевидно целият град се беше стекъл. Докато ковчегът се пренасяше от катафалката по тясната пътека в гробището, хората протягаха ръка да докоснат Том, който вървеше отзад.

Този допир му вдъхваше известна топлина. Денят беше мрачен. Гробището бе засипано с трийсетсантиметров сняг.

Том носеше тъмен костюм, палто и виненочервения шал от Брий, но беше гологлав и без ръкавици.

На гроба хората се скупчиха около него. Той смътно осъзнаваше кой къде е, усещаше единствено, че те са наблизо и са загрижени. Свещеникът говори простичко. Солистът на хора пя красиво. Очите на Том бяха приковани в ковчега, в Брий. Беше облечена в роклята, която носеше в сватбения си ден. Джулия бе настоявала за това. Том винаги щеше да я помни такава, както бе изглеждала в онзи ден, неговата невеста, неговата първа и последна, единствено истинска любов.

Когато се приготвиха да я спуснат в земята, Том бе разтърсен от ужас. Протегна ръка и сграбчи дървото, сякаш за да предпази Брий от необратимостта на смъртта. Но дървото беше студено. Онова, което беше Брий — нейната ведрост, нейната жизненост, нейната обич — не бе там.

Тази мисъл се стовари върху плещите му. Съкрушен, Том отстъпи назад. Ковчегът бавно бе спуснат в земята. Докато гледаше, Том почувства толкова силна болка, че започна да се тресе. Тогава внезапно един-единствен слънчев лъч прониза облаците и докосна дървото, придавайки му меко кестеняво сияние и онази топлина, която търсеше Том. Той затвори очи и ги отвори, но топлината остана. Тялото му се стегна. Сърцето му подскочи. Като насън, той усети присъствието на Брий. То започна от топлината на този вълшебен слънчев лъч и се премести в шала около врата му, но не остана там. Том го усети в хората, които протягаха ръце и го прегръщаха един по един, преди да си тръгнат. Съзря го в окъпаната в бяло камбанария на църквата, където се бяха венчали, в градския парк, където се бяха смели, по улиците, из които бяха вървели. Дори знаеше, че ще го открие във вилата на „Уест Елм“, където спеше синът им под зоркия поглед на баба си.

Брий бе неговата сродна душа. Смъртта й не можеше да промени това. Брий беше слънчевият лъч в мрачен ден, беше неговият слънчев лъч от самото начало и все още бе с него, надхитряйки смъртта по свой собствен изобретателен начин.

Наистина усещаше присъствието й толкова силно, че когато най-накрая тълпата се разпръсна, почти очакваше да я види.

Вместо това съвсем наблизо в отъпкания скоро сняг стоеше баща му.

Нещо вътре в Том се пропука. Смътно съзнаваше, че Алис и трима от братята му също са там, но стоеше с поглед, прикован в баща си, баща му, който изправи превитото си от възрастта тяло до височината на Том и тръгна към него, баща му, който спря едва когато приближи съвсем, а после, в продължение на минута, постоя мълчаливо и скръбно.

Том не бе сигурен какво вижда, защото погледът му беше замрежен от сълзи. Но почувства неща, които дотогава, вцепенен, не беше усетил, почувства обич, скръб и потребност. Почувства разкаяние и прошка, почувства приемане. И внезапно се усети десетгодишен да се връща у дома — към мястото на безусловна обич.

Една протегната ръка бе единствената покана, от която се нуждаеше. Прегърна силно баща си и зарови лице в яката на палтото му, което носеше познатия и пълен с топлота, дори след толкова много години, мирис на дома. И заплака така, както бе неспособен до този момент. Плачеше за Брий, плачеше за майка си, плачеше за всички онези неща, изгубени в блатото на успеха. Всичко това излизаше от гърдите му като задавени хълцания, които щяха да го смутят, ако баща му бе направил и най-малкия опит да го отдръпне от себе си. Но дори когато Том изплака всичките си сълзи и остана все тъй вкопчен, баща му продължи да го прегръща.

След известно време се приближиха и останалите. Том прегърна всеки един от братята си в безмълвна благодарност и поплака заедно с Алис, която бе познавала Брий и усещаше загубата й. Заведе ги на гроба, сигурен, че Брий би оценила това, и разбра, че е така по топлината в гърдите си. После, намирайки отново топлина, ги покани у дома.

 

 

Сега усети нова припряност. Независимо от краткото разстояние до къщата нетърпението му нарастваше.

Щом пристигнаха, той остави семейството си с онези най-близки приятели, които отново се бяха събрали, и се втурна нагоре по стълбите към детската стая. Джулия се бе навела над кошарата и галеше гръбчето на бебето. Том видя, че е плакала. По погледа й разбра, че и тя е отгатнала неговите сълзи.

— Току-що го нахраних — каза тя. — Вече се унася.

С облекчение и разбиране потърси очите му, стисна ръката му и излезе от стаята.

Бебето беше завито с изплетеното от Верити одеяло. Том го отметна и го вдигна, като придържаше с едната ръка главичката и гърба му, а с другата дупето. Бебето нямаше нищо против. Нито правеше физиономии, нито шаваше. Малките ръчички и крачета бяха извити почти като в ембрионална поза. Притворените оченца бавно се отвориха.

Том почувства тяхната топлина и в този миг Брий отново беше с него. Бебето имаше нейната уста, нейните изящни уши, формата на лицето й, спокойния й нрав. Беше му завещала всички тези неща. Те щяха да му отиват. Но у него имаше и други неща, дори като се изключеха очите на Том.

Имаше свой собствен нос и брадичка, свое собствено сладко гласче и мозък, който караше — малките му пръстчета да помръдват по начин, направляван единствено от него.

Том сложи бебето в сгъвката на лакътя си и провря пръст в малките му пръстчета. Те веднага се обвиха около него и го стиснаха. Том седна в люлеещия се стол и започна да се поклаща бавно, утешително, напред-назад.

Брий одобряваше това. Той усещаше силата на съзаклятническата й усмивка. Ами ако това бе невъзможно? Жалко. Но така или иначе той я усещаше.

Когато Брий се усмихнеше по този начин, Том се чувстваше силен. Чувстваше, че може да бъде добър баща, че може да бъде добър човек, че въпреки всичко може да продължи да живее и да я накара да се гордее с него. Когато Брий се усмихнеше по този начин, той вярваше.

— Хубаво момченце — долетя от вратата дрезгав глас.

Том вдигна очи.

— Казва се Уайът.

Харис Гейтс се приближи да го погледне отблизо.

— Определено е смесица и от двама ви. О, зная. Никога не съм се срещал с нея. Но видях онези снимки. Изглеждаше добър човек.

— Най-добрият — рече Том.

Въздъхна дълбоко, по-дълбоко, отколкото бе въздишал от смъртта на Брий насам. Болката все още съществуваше, но вече бе поносима.

— Удивително е. Преди две години не подозирах за съществуването й. Познаваме се едва от четиринадесет месеца. Понякога си мисля, че тези четиринадесет месеца са били предопределени. Може би това е всичко, което ни е било писано да имаме.

Погали копринената кестенява коса на бебето и преглътна. Очите му отново плувнаха в сълзи. Несмущаван, той не посегна да ги изтрие.

— Някога ми се струваше, че тя е възкръснала, единствено за да изкупя греховете си.

— Не го ли направи?

Беше ли го направил? Беше дал на Брий дом, който тя обичаше, бижута, венчална халка, сватбено пътешествие, кола. Беше неин готвач, сервитьор, шофьор. Беше я слушал, когато тя говореше. Беше заедно с нея ден и нощ, черпейки радост от нейната радост. Беше я превърнал в център на своята вселена и я бе обичал с цялото си сърце.

Нима изкуплението можеше да бъде толкова сладко? Всичко бе възможно.

— Тя ми написа бележка — каза баща му. — Беше с подаръка, който ми изпрати. Пишеше, че си я направил по-щастлива, отколкото е подозирала, че е възможно. Заблуждавала ли се е?

Том се вгледа в бебето. Малката му бузка беше долепена до шала, изплетен от майка му. Очичките му бяха затворени, малките му устенца помръдваха в съня. Том си спомни, че устните на Брий правеха нещо подобно, а после, когато той я събуждаше с целувка, се разтягаха в усмивка.

— Не. Не се е заблуждавала.

— Само заради катастрофата ли го направи? Защото чувстваше, че й го дължиш?

— Не. Направих го заради нея. Защото я обичах. Защото исках да бъде щастлива. Защото нейното щастие ме правеше щастлив.

Което пак звучеше егоистично.

— Значи пак се въртя около себе си? Баща му поклати отрицателно глава.

Том се вгледа в изрязаното му като канара лице. Възрастта го беше изсушила и бе добавила бръчки и белези, но това лице оставаше все тъй твърдо, лице, от което хората се възхищаваха. Майка му със сигурност се бе възхищавала. Том я беше виждал да го търси навън, взирайки се през прозореца в края на деня, дори когато я беше видял за последен път и когато бе отказал да признае пред себе си колко болна е тя.

— Направих ужасни грешки.

— Да — рече баща му. — Така е. Настъпи тишина, а после буря от думи.

— Както и аз. Трябваше да приема извиненията ти по-рано, трябваше да се запозная с твоята Брий. Пропуснах своя шанс. А сега е твърде късно.

Като размишляваше над това и гледаше заспалото в скута си бебе, Том си спомни думите върху картичката, която бе пристигнала с шала му.

Не придиряй много, беше написала Брий. Пълно е с грешки. Но любовта е повече от грешките.

Любовта е повече от грешките. Хрумна му, че животът се състои именно в това. Мъдра жена беше неговата Брий.

Нежно докосна меката бебешка главица. Пулсът там приличаше на шепот, но сладък шепот. Вдигна глава към тавана. Беше го боядисал в снежнобяло, чиято яркост се подсилваше от сиянието на лампата, купена от Брий. Сгрян от тази светлина, Том почувства близостта на Брий и се усмихна.