Барбара Делински
Три желания (7)

Седма глава

— Ако можехте да избирате, какви три желания бихте си намислили? — попита Брий и погледна подред трите жени в сепарето — Лиз, Лий Ан и Джейн.

Малкият й компютър стоеше затворен след няколко часа наваксване на осчетоводяването.

— Три желания? — повтори Джейн колебливо.

— Три мечти? — попита Лиз с надежда.

— Зная какво бих поискала — оповести Лий Ан. — Първо, щях да си пожелая пари — може би един милион долара. После щях да поискам яхта, голяма, с красиви спални и екипаж, който да ми сервира храната. След това щях да си пожелая един принц.

— Принц? — направи гримаса Джейн.

— Истински. Не е задължително да е могъщ. Но трябва да е истински. Искам тиара.

— Тиара? — въздъхна Лиз. — Наистина е хубаво. Но не бих поискала такова нещо.

— Какво би си пожелала? — попита Брий точно когато синът на Лиз Джоуи дотърча. Той подари широка усмивка на майка си, изписка, завъртя се и се втурна обратно към другия край на закусвалнята.

— Една бавачка — отговори Лиз. — Но не каква да е. Може би Мери Попинс, така няма да се чувствам толкова ужасно, когато двамата с Бен затваряме вратата на офиса и започваме да работим.

— Това е само едно желание — отбеляза Лий Ан. — Какво друго би поискала?

Лиз помисли малко.

— Ежегодна почивка на Карибските острови. И самолетни билети дотам за следващите петнайсет години. И плаж за децата. Всичко това се брои за едно желание.

— А кое е третото?

— Гъста къдрава коса — ухили се Лиз. — Винаги съм мечтала за такава.

Брий не би включила гъстата къдрава коса в собствените си желания. Обърна се към Джейн, чиято гъста права коса бе единственото й голямо предимство.

— Аз си харесвам косата — рече Джейн.

Брий се засмя на ехото на собствените си мисли.

— Екскурзия до Дисниленд.

Лий Ан вдигна ръка.

— Аз също. Включи го в моите желания. Екскурзия до Дисниленд заедно с децата.

— Мен не ме пиши — каза провлечено Лиз, когато Джоуи отново цъфна. Той или подскачаше, или препускаше напред-назад, а крачетата му изглеждаха толкова малки на фона на големия памперс. Когато Лиз го хвана, Джоуи изписка неразбираемо, отскубна се и хукна да бяга.

— Но ще платя на Мери Попинс да заведе децата вместо мен.

Известно време Брий наблюдаваше очарована Джоуи, преди да се обърне към Джейн.

— Защо Дисниленд?

— Защото мисля, че ще е забавно. Винаги съм мечтала да отида.

Нямаше нужда да казва, че животът с Доти не беше забавен или че Доти напускаше Панама само ако бе абсолютно наложително. Това беше закон.

— Добре — каза Брий. — Дисниленд. Какво друго?

Изненадващо бързо Джейн каза:

— Бих поискала стипендия за училище по изкуствата.

Лиз се усмихна любопитно.

— Сериозно ли говориш?

Брий трябваше да се досети. Без да е учила, Джейн беше художничка. Тя правеше листовките за църквата и изписваше всички съобщения. Работата й бе от такова голямо значение за Панама, че мнозина я считаха за предопределеност.

— Кое е третото? — попита Лий Ан.

— Смелост — преглътна Джейн. — Бих си пожелала смелост.

Никой не проговори. Брий, която знаеше, че за Джейн смелостта означава свобода, стисна ръката на приятелката си.

— Можеш да поискаш това — прошепна тя.

— Като лъва от „Магьосникът от Оз“ — провъзгласи ликуващо Лий Ан и се обърна към Брий. — Ами ти?

— Аз ли?

— Какви биха били твоите три желания? — попита Лиз, присвивайки очи. — Чакай. Спомням си, че миналата година, когато на рождения си ден духна свещичките на тортата, отказа да си пожелаеш нещо. Не каза ли тогава, че желанията не могат да се мерят с къртовския труд? Откъде се появи този внезапен интерес?

— Не зная — отвърна безгрижно Брий и сви рамене. — Сигурно, защото сега умът ми бездейства. Нали разбираш. Забавно е да се замисли човек. Хрумна ми просто ей така.

— Та какви ще бъдат желанията ти? — попита Джейн.

— Първо — подразни я Лий Ан, — ще поискаш да се върнеш на работа.

Брий погледна компютъра.

— Това вече е факт — тази седмица беше идвала за по няколко часа.

— Все още не си обслужвала клиенти. Сигурно ще си го пожелаеш, защото много ти липсва.

— Така е. Всички ми липсват — Флаш изникна отнякъде.

— Желанието ти е изпълнено. Ще те впиша в графика за ненатоварените часове през следващата седмица. Ще се справиш ли?

Тя се справяше с дългите разходки, с шофирането, със счетоводните книги. Сервирането беше следващата стъпка, при това разумна. Брий се страхуваше, че става твърде зависима от Том.

— Ще се справя.

— Благодаря.

Флаш хвърли поглед към Лий Ан.

— Трябва ми някой, който да работи, вместо по цял ден да седи на приказки.

— Идвам — отвърна Лий Ан, но в мига, в който Флаш се отдалечи, тя се обърна към Брий в очакване.

Също и Лиз.

— Обзалагам се, че ще поискаш нова кола, която да изминава километри, без да се разваля, както старата. Ако имаше нова кола, би могла да отидеш в Калифорния. Беше ми казала, че искаш.

Някога беше искала. Баща й бе споменал, че майка й е оттам, и Брий си беше представяла как ще я намери. Но не знаеше дали майка й е все още в Калифорния, още по-малко как да я открие. Освен това точно сега много неща я задържаха в Панама.

— Какво ще кажеш за Том? — попита Джейн с интуитивна точност. — Би ли си го пожелала?

— Да, ако бях на твое място — каза Лий Ан.

— Лий Ан! — изръмжа Флаш.

Тя му хвърли поглед, измърмори, че ще си пожелае по-дълги почивки, и излезе от сепарето. Джоуи се настани на нейното място и завря глава в скута на Лиз, която го придърпа към себе си и попита:

— И така, би ли си пожелала Том?

Лицето на Брий доби уклончиво изражение.

— Ти го харесваш — рече Джейн.

— Какво не му е за харесване? — попита Брий.

Лиз внезапно стана сериозна.

— Много, твърди мълвата. Парите изтичат между пръстите му като вода. Има зъл нрав. Не спазва договорите.

— Нима мълвата знае всичко това от първа ръка? — попита Брий.

Нямаше нужда от отговор.

— От първа ръка знам, че винаги е спазвал обещанията си към мен. Ако каже, че ще ме навести, го прави. Нито веднъж не е избухнал, дори не е показвал признаци. И не пилее парите си. Бях с него, когато си купи новия джип. Беше проучил и знаеше каква цена предлага търговецът. Беше търпелив, но твърд с продавача и сключи страхотна сделка. Освен това, не зная какво бих правила без него през последните няколко седмици.

— Колко, мислиш, че ще остане в Панама? — попита Джейн.

Брий не знаеше.

— По-конкретно — обади се Лиз, — искаш ли той да остане? Нали такива са желанията.

— Струва ми се, че не си му безразлична — каза Джейн.

Лиз повдигна вежди.

— Прекарва много време в къщата ти. Наистина е забележително, като се има предвид кой е той. Само помисли. Всяка нощ в дома ти приспива световноизвестен писател, който по една случайност е страхотен.

Лиз повдигна вежди в размисъл. После се усети, притисна укорително пръсти към устните си и ги отмести.

— Не е моя работа.

Брий погледна Джоуи, който, с пръст в устата и притворени очи, излъчваше топлина и уют, и я прониза неочаквана завист. Вдигна очи към Лиз.

— Отношенията ми с Том са съвсем платонични.

— Значи не сте… Може ли вече?

— Да.

Тази седмица лекарят я бе прегледал и бе изброил всичко, което може да прави. Сексът бе в списъка.

— Но не сме правили нищо.

— Защо? — попита Джейн тихо.

Лиз ококори очи.

— Няма привличане?

— Не, струва ми се, че има.

Имаше. Брий бе сигурна. Беше го усетила, вглеждайки се в дланите му, в издължените му крайници, в малкото косъмчета по ръцете му, които бе забелязала, когато Том беше запретнал ръкавите на ризата си.

Джейн впери поглед в Брий.

— Добре — отстъпи Брий, защото Джейн знаеше, че тя не е монахиня. — Знам, че звучи странно в моята уста, но това, което се опитвам да кажа, е, че заради болестта и всичко останало привличането е доста назад в списъка ми.

— Но вече не си болна — ухили се Лиз. — Пак питам. Ако имаше три желания, щеше ли да поискаш Том?

Брий не знаеше. Том беше или най-доброто, или най-лошото в живота й. Беше силен, но чувствителен, вглъбен в себе си, но внимателен, всичко, което тя искаше от един мъж, но никога не бе получавала. Ала той беше и мъж, чието минало лесно би могло отново да го призове и тогава щеше да си отиде. Не само Лиз и Джейн я предупреждаваха. Почти всеки, на когото попадаше, искаше да сподели с нея някаква тайна за Том. Елиът каза, че бил хитър, Ема заяви, че е надут, Доти, че е груб. Флаш се обзаложи, че щял да се върне в Ню Йорк. Лий Ан твърдеше, че щял да отиде в Холивуд. Мартин Спрейг стигна дотам да заяви, че бащата на Брий щял да се обърне в гроба, ако разбере с какъв човек излиза дъщеря му.

„Какъв човек“, беше попитала Брий.

„Лукав. Той е твърде умен, за да стои тук и да бездейства. Намислил е нещо, помни ми думата. Знаеш ли какво мисля? Мисля, че пише. Изобщо няма да се изненадам, ако открия в следващата му книга Панама, а теб в образа на главната героиня. Възможно е да те използва. Възможно е да използва всички ни.“

Брий не мислеше така. Беше виждала къщата на Том. В кабинета му имаше паяжини. Вярно, че по компютъра му нямаше, но Том не пишеше. Поне така й се струваше.

Работата бе в това, че колкото повече я предупреждаваха, толкова по-силно се чувстваше привлечена от Том. Защитата на някого, който нямаше на кого другиго да разчита, беше само една от причините. Брий му беше полезна в други неща, нищо общо с оправянето на леглото или приготвянето на закуската. Той никога не я бе молил за такива неща. С нея Том се чувстваше добре. Брий го разчиташе в спокойно отпуснатите му рамене, в кротко почиващите му ръце, в удоволствието, което озаряваше лицето му и му придаваше по-младежко и сърдечно изражение. Всичко това беше далеч от образа на мъжа, който преди седеше със сведени очи в самотното си сепаре в закусвалнята.

Дали това беше искрено или само игра? Дали Том беше божи дар или кошмар?

 

 

— Какво има? — попита Том, застанал на вратата на спалнята.

Гласът му бе леко дрезгав като след скорошен сън.

Беше три часа сутринта. Брий се бе събудила преди половин час, бе отишла до банята и оттогава се въртеше в леглото. Явно движенията й го бяха разбудили.

— Просто ми е неспокойно — отговори тя.

— Притесняваш се заради сервирането утре?

— Не. Просто ми е неспокойно.

— Искаш ли малко топло мляко?

Брий не мислеше, че този път топлото мляко ще помогне, и поклати глава. С въздишка светна лампата. Изправи се в леглото, подпря възглавниците една върху друга о кованите от желязо спираловидни пръчки и се облегна.

Том се усмихна разбиращо.

— Искаш ли да поговорим?

— Да.

Ризата му беше разтворена, горното копче на дънките разкопчано, ходилата му боси. Изглеждаше топъл от съня, първичен и възбуждащ, когато седна на леглото с кръстосани крака и се вгледа в нея. Чувстваше ли се привлечена към него? Разбира се.

— Защо си толкова неспокойна? — попита той.

— Заради трите желания.

— А-ха. Това е важна причина. Мислиш ли, че са истински?

— Не. Но е интересно да мислиш за тях. Непрекъснато се питам какво бих си пожелала.

— Какво би си пожелала?

— Не зная. Винаги ми хрумват глупави неща като например екскурзия до някое място или нов часовник, или телевизор с голям екран.

— Това не са глупави неща.

— Но са материални. Не искам да хабя желание за нещо материално.

Беше решила това много след разговора с приятелките си. Не че ги винеше. За тях тези желания бяха само една игра, а играта беше за забавление.

— Ами ти? — попита Брий. — Ако имаше три желания, какви щяха да бъдат?

Той помисли малко. Бръчките по лицето му се задълбочиха. Накрая с покорно изражение каза:

— Бих поискал да върна времето назад и направя някои неща отново.

— Какви неща? — попита тя не толкова уверена, че иска да узнае. Почувства, че ако Том отговори, ще навлязат в неизвестна територия. Той се вгледа в юргана. После вдигна очи към Брий.

— Винаги съм обичал да се надпреварвам. Бях такъв като дете. Бях такъв в колежа и в юридическия факултет. Бях такъв като адвокат от самото начало, подтикван да правя все повече и да ставам все по-добър. Взимах най-добрите случаи дори ако това означаваше да ги отнема от адвокати, които можеха да се оправят също толкова добре, но не бяха така настъпателни. Пробивах си път към върха и когато се налагаше да стъпча някого, за да продължа нагоре, си казвах, че моите клиенти са тези, които печелят, и че само това е от значение.

— Същото беше и с първата ми книга. Бях си създал име като адвокат, така че без никакви пречки се свързах с най-влиятелния литературен агент. Още преди ръкописът ми да бъде даден за редактиране, бяхме наели журналист за рекламата. Тази книга можеше да е пълен боклук и пак да бъде публикувана, толкова добра беше кампанията ни. Някои редактори предложиха да я закупят още преди да са я прочели докрай.

— Тя наистина беше добра — каза Брий.

— Много книги са добри — усмихна се тъжно Том. — Много книги са по-добри. Тогава защо моята удари десетката? Защото бях умен. След като тази книга стигна първо място сред бестселърите, всичко, написано от мен, макар и със съмнителна стойност, със сигурност щеше да се продава, защото шумотевицата продължаваше. Успехът предизвикваше успех. Правеха рецензии и интервюта. В списанията се появиха биографични очерци. Организираха се партита в Ню Йорк и Лос Анджелис. Бях богат, безочлив и известен — добави Том със сарказъм.

Брий се наведе и хвана ръката му. Той се вгледа в мрежата от резки върху дланите си.

— Не бях добър човек. Знаеш ли, че бях женен?

— Не.

— Малцина знаеха. Казваше се Емили. Бяхме гаджета от колежа. Докато бях в юридическия факултет, тя работеше, за да издържа двама ни. И как й се отблагодарих? След като завърших, се зарових в правните документи и не я забелязвах. Така продължи две години и тя поиска развод. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че бях изненадан? Изобщо не подозирах, че е нещастна. Ето колко внимателен съм бил.

Брий не знаеше какво да каже.

— Наскоро тя се омъжи отново и нищо чудно. Беше страхотно момиче. Сега има четири деца. От това, което чувам, наистина е щастлива. И с нея бих искал да върна часовника назад.

— Все още я обичаш?

Брий не проумяваше как е възможно това. Не беше умряла, отишла в рая и след това завърнала само за да се влюби в човек, който все още обичаше бившата си съпруга. Но всъщност какво знаеше самата тя за Том?

— Не. Не става дума за любов. Става въпрос за това какъв мръсник бях дори след развода. Веднъж тя дойде на едно раздаване на автографи. Когато стигнах до магазина, опашката беше чак до ъгъла на улицата. Видях Емили и трябваше да я дръпна от опашката и я взема със себе си. Но бях твърде зает със собствената си личност. Махнах й с ръка и продължих напред — погледна встрани.

— Много пъти постъпвах така — виждах някого, когото познавах, и вместо да му се обадя, аз се отнасях към него както към някой от другите си почитатели. Случваше се в ресторанти, на летища, на приеми. Явно притежавам вродена високомерност. Имам цял списък с отхвърлени приятели.

— Имаше — прошепна Брий.

Том отново се вгледа в сплетените им ръце.

— След Емили имах две продължителни връзки. Първата жена беше партньор във фирмата ми. Бяхме заедно три години. Зарязах я, когато излезе първият ми филм, защото ми се струваше неподходяща за компанията от холивудски знаменитости. Другата беше помощник-режисьор във втория ми филм. Беше холивудска красавица от глава до пети — дълги бедра, руса коса, еротично излъчване. Бях с нея две години, когато тя започна да говори за женитба.

Том щракна с пръсти.

— Това беше краят. Зарязах я. Но не преди да й кажа, че сигурно е луда, ако се мисли за единствената красавица на този свят.

Том погнусено въздъхна.

— Изобщо не се държах добре с нея. А след това и със семейството си.

Погледът, който отправи към Брий, беше пълен със самообвинение.

— Не съм говорил много за тях, нали? Те са моят най-голям срам.

Брий би могла да го опровергае, би могла да се опита да облекчи бремето му с кухи слова. Но искаше отношенията им да са откровени. Това бе мигът на неговата изповед.

— Идвам от малък град в Охайо — започна Том. — Бяхме шест деца — пет момчета и Алис. Тя беше най-малката. Аз бях преди нея. Баща ми работеше в пътното управление, но не в администрацията. Ринеше сняг, кърпеше шосетата и хвърляше премазани от колите животни в каросерията на камиона. Бяхме работническа класа от глава до пети. Бях първият, който успя. Получих стипендия за футболист. Само как се гордееха с мен. Когато ги посещавах, се отнасяха с мен като с цар. Прибирах се не повече от един-два пъти годишно, и то най-много за няколко дни. Все нещо ме възпрепятстваше — пролетни тренировки, екскурзия с приятели, наваксване на учебния материал — и те приемаха всички тези оправдания. Не им хрумваше, че вече не желая да бъда провинциалист, че искам да се разгранича от всичко, което имаше стойност в техните очи. Веднъж двамата ми най-големи братя се хванаха на моите доводи и аз им казах колко е трудно да се оцелее в един безмилостен свят и че фактът, че не проумяват това, само показва колко са непросветени — Том прехапа горната си устна.

— Само че не го казах по този начин. Думите, които използвах, бяха много по-сурови.

Той я погледна в очакване на презрението й. Брий не каза нищо.

Все още с вперен в нея предизвикателен поглед Том каза:

— След като забогатях, изпращах пари, най-вече по празниците, обикновено да компенсирам своето отсъствие. Имаше период, когато не ги бях виждал в продължение на две години. През това време веднъж отидох в Кливлънд на среща с читатели. Разстоянието до родния ми град беше два часа с кола, те можеха да дойдат или аз да отида при тях, но дори не им казах, че пристигам. Разбраха го в последствие. Майка ми го прие много тежко.

Споменът замъгли погледа му.

— Беше храбра жена — дребничка като сестра ми Алис, но волева. Някога мислех, че баща ми командва в семейството. Той се прибираше от работа, засядаше в голямото си старо кресло и ни оставяше да му прислужваме. Само че майка ми решаваше какво да му занесем. Тя поддържаше къщата, плащаше сметките и ни караше да пишем домашните си. Дълго след като баща ми вече беше заспал в креслото, тя сгъваше прането, бършеше пода или ни подстригваше — Том се усмихна. — Едва когато навърших осемнайсет, отидох за пръв път на бръснар.

Той се умълча.

Но Брий не продумваше. Би дала всичко, за да има майка, която да върши такива неща. Всичко, за да има някого, който да се грижи за нея.

Мълчанието на Том се проточи, после се смени от тъга.

— Изобщо не можех да проумея, че е болна. Болестта просто не й прилягаше. Може би затова не се прибирах.

— Какво й имаше?

— Рак. Може би тя също е отказвала да приеме мисълта толкова дълго време, че когато най-накрая отиде на лекар, болестта бе разяла цялото й тяло. Помня, когато ми се обадиха, за да ми кажат. Имаше три съобщения на телефонния ми секретар, преди най-накрая да се обадя, и дори тогава, въпреки че от почти двайсет години живеех съвсем отделно и независимо от тях, се почувствах така, сякаш някой ме беше ударил в стомаха.

Гласът му се прекърши. Самопрезрението отново се появи.

— Аз се възстанових. Тя не можа. Затрупах се с работа. А майка ми все повече гаснеше.

Том преглътна.

— О, изговорих всичките онези неща, че трябва да се чуе мнението и на специалист от Ню Йорк, да се направи експериментален протокол от Хюстън. На нейно място може би щях да поискам всичко това. Но тя не пожела. Искаше да си стои в своя град при лекарите, които познава. Така че аз потънах отново в собственото си надменно съществуване с мисълта, че съм направил всичко по силите си. И нито веднъж не я посетих.

— Нито веднъж? — попита Брий невярващо и, да, с разочарование.

Тя не можеше да си представи, че ако има майка, при това добра, ще се отнася с нея лошо.

— Всъщност я посещавах, но не достатъчно. Отидох веднъж в началото, после към средата. Беше болезнено. Беше по-лесно да стоя настрани.

Отново погледна предизвикателно Брий в очите.

— Ето що за човек бях. Правех това, което ме устройваше. Те оставяха съобщения, че състоянието й се влошава или че ракът се е разпространил още повече, и аз изпращах картичка или се обаждах по телефона, защото така беше по-лесно. Винаги имах оправдание. Или работех върху нова книга, или пък пътувах с рекламна цел. Най-нелепото е, че аз не пишех. Нямах време за това. Бях твърде зает с ролята си на знаменитост.

Бръчката между веждите му стана по-дълбока.

— Когато тя умря, аз почивах в компанията на също тъй известни и обичащи лукса приятели. Бяхме на една яхта в Адриатическо море. Семейството ми не знаеше къде съм. Оставяли съобщение след съобщение на телефонния ми секретар. Тъй като не получили отговор, не им оставало нищо друго, освен да направят погребението.

Гласът на Том се прекърши.

— Появих се една седмица след това.

— О, Том.

— Не ми съчувствай — махна той с ръка. — Отървах се лесно. По дяволите, пропуснах болката да премина през цялото дълго изпитание на едно погребение.

Адамовата му ябълка се раздвижи.

— Но всяко изпитание има своята цел. Погребенията са отдушник на скръбта. Аз се опитвах да отрека болката и вината си и нямах такъв отдушник. И внезапно болката, вината и скръбта разпръснаха всички глупости, с които бе пълна главата ми, и аз получих ясна представа за това, в какво се бе превърнал животът ми. А телефонния секретар, за който споменах? Докато плавах безгрижно из Адриатика, докато са балсамирали майка ми и семейството ми се е опитвало да се свърже с мен, никой друг не се бе обадил. Освен техните съобщения други нямаше. Изпитвах болка, а около мен нямаше никой. Но вината беше моя. Само и единствено моя. Бях лош приятел, лош човек.

Без да се замисля, Брий се приближи и обви ръце около врата му. Болката му бе реална, като самата действителност. Брий отчаяно желаеше да я облекчи.

Сега, след като бентът се бе срутил, думите на Том се отприщиха.

— Опитах да се обадя на баща ми, но той не желаеше да говори с мен. Нито братята ми. Само сестра ми. Като най-малки в семейството, винаги сме имали по-особени отношения. Но и с нея беше трудно. Така че се качих на самолета и тръгнах натам. Отидох право на гробищата.

Разтреперан, Том пое въздух. Очите му се изпълниха със сълзи.

— Като гледах гроба, върху който още не беше поникнала трева… плочата с пресен надпис… си помислих, че това е най-ужасният момент в живота ми, но се лъжех. Само десет минути, след като бях отишъл, се появи баща ми. Вървеше с наведена глава и прегърбени рамене, сякаш бе на деветдесет години. Беше на не повече от шест метра, когато вдигна очи и замръзна на мястото си. Изправи рамене, хладно пое въздух и ми каза какво мисли за мен. После се обърна и тръгна надолу по хълма.

Брий затаи дъх.

— Догони ли го?

— Извиках, но той не спря и беше много странно, след всичките тези години, но аз просто не можех да оставя майка ми, не можех да я оставя сама на това място, така че не помръднах. После отидох вкъщи. Баща ми беше там. Видях го през прозореца. Беше там, но когато почуках, той не отвори вратата и бе прав. Гледаше, съзнавайки всички възможности, които аз съм имал, за разлика от другите, съзнавайки всичко, което не съм направил, а съм можел, всичко, което съм пропилял, съзнавайки как съм разочаровал майка си в момент, когато буквално не е съществувал утрешният ден… всичко това сигурно е ужасно за него.

— Не си ли говорил с него оттогава?

— Опитвам се. Обаждам се на всеки няколко седмици. Той не желае да говори.

Том сведе очи.

— Това беше преди десет месеца. Върнах се в Ню Йорк, но вече мразех града. Нищо не ми харесваше както преди. Не се обаждах на никого и никой не ми се обаждаше. Седях самичък на тавана, който ми се бе струвал толкова изискан, и изпитвах ненавист към кожените мебели, фалшивия блясък, и застанал насред това… мъртвило, мислех единствено за хората, с които исках да бъда, но не можех, защото през годините ги бях зарязвал един по един и се бях отърсвал от тях като от досадни прашинки, полепнали по смокинга ми от Армани.

Том замълча. Бавно вдигна очи. Погледът му бе пуст в очакване да чуе какво нищожество е.

Но Брий не можеше да произнесе тези думи. Тя не познаваше онзи Том, който бе извършил всичко това. Човекът, когото познаваше, бе безкрайно грижовен, заради нея беше прекарвал безсънни нощи и бе забравил собствените си нужди.

— Ти не ме изостави — каза тя и нежно погали напрегнатото му лице.

Почувства лекото му облекчение.

— Нещата тук са различни. Добре постъпих, че се преместих.

— Нещата тук са изначални. А ти си изначално добър.

— Не съм сигурен, че е точно така — отвърна той, но Брий видя, че е отново радостен и така близо до нея, че усети топлината в очите му. Погали с пръсти страните му.

— Какво става с книгите?

Беше време да попита за това.

— От четири години не съм написал нищо стойностно — измърмори Том, отново обхванат от презрение.

— Не е вярно.

— Кажи ми откровено. Коя от книгите ми намираш за по-силна — първата или последната?

Брий се замисли.

— Трудно е да се сравнят. Последната беше по-кратка…

— И не толкова задълбочена, и с по-лош сюжет. Пишех, но не влагах душата си. Последната книга беше ужасна.

Брий не би употребила думата „ужасна“. Но Том беше прав за дълбочината и сюжета.

— Все пак много хора я прочетоха.

— Разбира се. Тя бе на върха на класациите за най-продавани книги и аз си казах, че е страхотна. Но сега зная, че не е така. Това би било второто ми желание. Да пренапиша последната и предпоследната книга.

— А третото желание?

Погледът му омекна. Лека усмивка докосна устните му.

— Една целувка.

Брий се усмихна в отговор, посочи устните си и повдигна вежди.

— Да, от теб — каза Том.

В съзнанието й се прокрадна мисълта за сериозността на това, което щеше да се случи, и за миг, само за миг, Брий се запита дали не си навлича неприятности, като си играе с огъня, с мъж като Том. После мигът отмина. Нямаше никакъв шанс срещу всичко онова, което Том означаваше за нея.

— Считай това за щастливия си ден — каза тя и не беше нужно да се спуска към Том, защото той я посрещна на средата на пътя.

Брий се отпусна в ръцете му, едната обгърна шията й, другата помилва косата й с нежни собственически движения, после и двете обгърнаха главата й в интимна ласка. Беше предположила, че ръцете му правят чудеса, и беше права. Дланите му умееха да целуват.

Не че устните му не можеха. Докосването им беше нежно, но настойчиво, утешаващо, предизвикателно. Те вкусиха от нейните, предусещайки желанията й, и когато главата й се замая, а дишането й се учести, се отдръпнаха.

Твърде бързо. Брий хвана раменете му и се опита да дойде на себе си. Твърде горещо, твърде бързо. Том облегна чело о нейното. И неговото лице гореше. Потрепервайки, той бавно пое въздух и простена измъчено, което показваше, че иска да продължи, но няма намерение да го направи.

Различен. Толкова различен от другите мъже. И чаровен. Ами ако ме обича? — помисли Брий, после отпъди мисълта и се наслади на мига заради споделената му интимност, надвишаваща многократно всичко, което бе изпитвала преди. Беше красиво дори ако нямаше любов.

След няколко минути охлаждане на страстите Том дръпна подпрените на железните пръчки възглавници и ги постави на мястото им. Загаси осветлението, зави Брий с юргана и се изтегна върху него. Легна настрана с лице към нея.

Невероятно, но докато заспиваха, те дори не се докосваха.

 

 

Като повечето ноемврийски нощи и тази бе студена. Ако отоплението работеше, Том щеше да се чувства чудесно. Но когато се събуди, стаята бе ледена, а на Брий, сгушена под юргана, явно й бе топло. Така че Том се вмъкна на празното място под завивката, придърпа я към врата си и отново заспа.

 

 

Призори Брий отвори очи. Главата й почиваше върху ръката на Том. Той лежеше на една страна със затворени очи, под тъмните мигли жълтееше удареното място и избледняващият белег от шевовете. Брий посегна да го докосне, но плахо спря и отдръпна ръката си. Притисна я до гърлото си и се вгледа в Том.

Косата падаше върху челото му в безпорядък. Ухото му бе красиво оформено, с малка месеста част, а бакенбардите средно дълги. Еднодневната брада придаваше на лицето му още по-голям загар от слънчевия. Тенът му бе започнал да избледнява.

Този загар беше станал предмет на много догадки. Лий Ан се бе обзаложила, че е получен от пътешествие из джунглата, Флаш, че е от козметичен салон, а Доти бе заявила с неодобрително сумтене, че е от някой плаж за „голи хора“. Брий винаги бе смятала, че не е задължително да си разсъблечен, за да се сдобиеш със загар по лицето, врата и ръцете, а това бе единственото, което всички бяха виждали от Том до този момент.

Тъй като сега ризата му бе разкопчана, Брий видя, че загарът покриваше гърдите му — нищо чудно, тъй като знаеше, че Том бе прекарал голяма част от лятото в двора зад къщата си в подготвяне на земята и наливане на основите на терасата, която тя така много харесваше.

Реши, че в резултат на тази работа гръдните му мускули са се увеличили, макар че, отсъди Брий, едва ли са били малки и преди това. Но наистина бяха впечатляващи, стегнати и добре оформени, а кожата му бе покрита със светлокафяви, широки в основата си косъмчета, които изтъняваха в края. Цялото му тяло се изтъняваше надолу към тънкия кръст и леко присвитите напред бедра.

Този път Брий остави ръката си да се движи свободно. Пръстите й погалиха косъмчетата между гърдите му, които бяха изненадващо меки, но топлината, излъчваща се от кожата под тях, беше позната. Том бе топлил Брий повече от юргана, докато стаята все повече изстиваше.

Пещта пак се нуждаеше от ремонт. След няколко дни щеше напълно да излезе от строя.

Но ако Том бе в леглото до Брий, пещта можеше завинаги да угасне и пак нямаше да я е грижа. Топлината му бе цяло чудо. Брий усещаше как тя се прокрадва в нея, бавно и все по-дълбоко.

Дланта й с разтреперени пръсти безшумно продължи пътя си надолу по гърдите му до разкопчаното горно копче на дънките. За миг застина, после, не толкова уверено, се вмъкна вътре. Топлината, която идваше оттам, както и възбудата му бяха съвсем истински.

— Забавляваш ли се? — долетя отгоре й дрезгав глас. Брий се опита да намери причина защо да не го прави.

Нищо не й хрумна, освен че животът бе твърде кратък, за да се подминат някои неща. Беше умряла и възкръснала. Следващия път също тъй лесно би могла да умре завинаги. Може би Том имаше тъмна страна и може би щеше да разбие сърцето й. Но точно сега, точно в този момент той притежаваше силата да я накара да се почувства обичана. И точно сега, точно в този момент това бе единственото й желание.

— Забавляваш ли се?

— Да — отвърна тя и се усмихна.

— Мога ли да се включа?

Брий поднесе устата си в отговор и в този миг разбра, че изборът й бе правилен. Целувката му бе мечтата й за утринна ласка. Тя носеше сладостта на почивката, топлината на интимността, искрата на пробуждането. Прегръдката му беше най-естественото, най-вълнуващото нещо на този свят. Именно към нея се бяха стремили, откакто преди малко повече от месец Брий се бе събудила в болницата и открила до себе си Том.

Той се нагоди към нея. Ръце, гърди, бедра — всичко се изви и зае своето място, сякаш движенията бяха отработвани десетки пъти. Само усещането беше ново. Разпалваше се от целувките, нажежаваше се от докосванията. Когато дрехите паднаха, то заискри, а после, с нарасналата интимност, пламна.

Брий беше очаквала, че при притискането към тялото му ще изпита болка, но такава нямаше. Не почувства болка и когато Том започна да я обсипва с целувки, защото и сега той бе много внимателен. Нежността му я възбуждаше, както и стаеният му дъх, когато за пръв път видя белезите й, и докосването на устните му миг след това.

Ако това беше любовта, Брий никога досега не бе получавала дори частица от нея. Ако това беше любовта, не искаше да я замени с друго.

Том предугаждаше желанията й и ги изпълняваше, неизменно внимателен. С тих глас, пресипнал от желание, той питаше: „Може ли? Боли ли те? Нека те целуна там“. Не стоварваше тежестта на тялото си върху нея дори когато разтвори краката й и въпреки че ръцете му трепереха от желание, попита дали да използва презерватив.

Брий, обезумяла, поклати глава. Предишните й любовници винаги слагаха презерватив, но с Том нямаше нужда. Привлече го към себе си. Той внимателно проникна в нея, сякаш бе девствена.

Емоционално погледнато, това беше вярно. За пръв път участваше сърцето й и красотата на това чувство беше смайваща. Тя докосваше всяко нейно усещане, правеше страстта по-гореща и дълбока, възнасяше я по-високо, отколкото й се бе струвало, че е възможно допреди няколко седмици. Караше я да чувства, че всичко, наистина всичко е възможно, ако само има смелостта да опита. За частица от секундата, в първия миг на върховното усещане, светът наоколо стана толкова ослепително ярък, че Брий помисли, че отново е умряла.

Мисълта, че е жива, само увеличи удоволствието.

 

 

Том се чувстваше чудесно. Седеше в любимото си сепаре в ъгъла с хубава книга в ръка, с превъзходна кълка от пуйка, двойна порция от дреболийки, предпочитаната светла бира „Слийпи Крийк“ и имаше Брий. Тя сновеше от маса на маса, от барплота до грила и кухнята. Всеки път, когато Том улавяше погледа й, тя се изчервяваше.

Накрая, седна в неговото сепаре с гръб към закусвалнята и с уж сурово изражение прошепна:

— Престани да ме гледаш по този начин. Не мога да върша работата си. Ръцете ми започват да треперят. Забравям какво трябва да правя. Чувствам се неловко.

— Справяш се чудесно.

— Знаеш какво имам предвид.

— Как се чувстваш?

— Изненадващо добре.

— Аз пък не съм изненадан — отвърна той.

Втория път се бяха любили по начин, който би бил невъзможен, ако Брий не беше здрава. Никога досега не беше държал в прегръдките си по-пламенна жена.

Сега Брий го погледна в очите, докосна с език крайчеца на устните си и за миг остана така, припомняйки си. След това хвърли дяволит поглед на Том и стана от масата.

Докато Брий бавно се отдалечаваше, той си представи полюшващите й се бедра.

Изстена тихо и се раздвижи неспокойно върху пейката. Гледаше Брий и си мислеше, че изкуплението носи греховна сладост, когато от другата страна на масата се показа една рошава руса главица. След миг се появи личицето на Джоуи Литъл.

— Здравей — каза Том.

Джоуи бе вперил поглед.

— Е, здрасти — рече Том.

Джоуи отмести очи само колкото да се настани на пейката.

— Ял ли си? — попита Том.

Джоуи кимна.

— Какво яде?

Тъй като Джоуи не отговори, Том каза:

— Имаш мустаци от макарони със сирене.

Джоуи облиза устните си.

— Макарони със сирене? — попита Том.

Джоуи кимна.

Том посегна към смачканата капачка от бирената бутилка. Постави я пред себе си, прицели се и леко я перна с пръст към Джоуи. Капачката едва подмина средата на масата, Том я взе и опита отново. Този път тя се приземи на сантиметри от ръба на масата.

Джоуи погледна капачката, после Том.

Том кимна и му направи знак да опита.

Една ръчичка се подаде и побутна капачката. Когато тя помръдна, ръчичката я тласна напред. Този опит беше по-добър, но все пак неуспешен. Джоуи се изправи на колене и замахна. Том улови капачката, която щеше да падне на пода, и я сложи в скута си.

Джоуи зачака. Тъй като капачката не се появи, той стъпи на пейката, подпря ръце на масата и погледна към Том. После, също тъй бързо, както се бе изправил, се свлече и изчезна. Няколко секунди по-късно под масата малките му пръстчета разтвориха ръката на Том и измъкнаха наградата. Малко след това Джоуи отново се появи на пейката, сложи капачката върху масата и се прицели.

 

 

Том реши, че това е знак. Нямаше значение, че хлапето е само на две години. Децата са мъдри. Инстинктивно различават приятеля от врага. Джоуи Литъл беше решил, че Том е приятел. Това беше начало.

След като се убеди, че Брий се справя добре със сервирането, че Флаш я наблюдава отблизо и че тя определено се радваше, когато редовните посетители си тръгваха, Том плати сметката си.

Отиде до бунгалото на „Уест Елм“, извади ножче с едно острие от комплекта за инструменти под кухненския плот и разряза първия пакет с книги, които не бяха виждали дневна светлина от заминаването му от Ню Йорк.

В пет часа беше обратно в закусвалнята, за да вземе Брий, закара я до дома й на улица „Саут форест“ и й направи масаж, пред който разтриването на краката й в болницата бледнееше. По-късно, във ваната с крачета, която едва-едва побираше двамата и поради тази причина беше незаменима, й каза, че я обича.