Барбара Делински
Три желания (16)

Шестнадесета глава

Снегът заваля на двайсет и първи декември. Снежинките бяха едри и почти толкова плътни, колкото в онзи съдбоносен ден преди четиринадесет месеца. Сега обаче градът беше подготвен. През деня пътищата бяха почистени и опесъчени, особено тези около „Уест Елм“. Всеки знаеше, че Брий ще ражда скоро. Никой не искаше тя да се окаже заклещена от снега, когато времето й настъпи.

Том не гореше от нетърпение да шофира в снега, но този следобед беше последният редовен преглед на Брий при Пол Сийли и той нямаше да позволи тя да го пропусне.

Много преди да наближат болницата, Том реши, че ако Пол сметне, че раждането наближава, ще останат.

Пол каза, че Брий още не е получила разширение.

Думите му притесниха Том. В „Интернет“ беше чел статия за жени, които умират от затруднения при раждането, и сметна, че една от причините може да е липсата на разширение. По принцип тези случаи се наблюдаваха в страните от третия свят. Все още.

— Това проблем ли е? — попита той Пол спокойно, така че да не разтревожи Брий, макар че тя изглеждаше доста по-спокойна, в сравнение с него.

— В никакъв случай — отвърна Пол. — Понякога знаем точната дата на зачеването и въпреки това не успяваме да определим датата на раждане. Всяка жена е различна. Всяка бременност е различна. Брий може и да не роди още десет дни.

На Том му хрумна, че Пол би могъл да направи цезарово сечение сега и да избегне несигурността на времето. Но не го попита заради онази другата несигурност. Тя тежеше като камък на сърцето му. Не беше готов за раждането на бебето. Искаше да прекара още малко време сам с Брий.

Бавно, внимателно, той я откара у дома през снега. Минаха покрай кметството, където, въпреки времето, всеки момент щеше да започне Танцът на зимното слънцестоене, но и двамата нямаха желание да се веселят, не и с останалите. Том запали камината във всекидневната, забърка здравословна вечеря, направи пуканки, пусна музика. Двамата с Брий по-скоро се поклащаха, отколкото танцуваха, търкаха се един о друг, заливаха се от смях. После легнаха прегърнати на дивана и загледаха пламъците.

— Имаме пелени — рече Брий, като преглеждаше списъка за трети последен път. — Имаме бебешко коритце и хавлии. Имаме бебешка пудра и мехлем. Имаме бебешки книжки, бебешки дрешки и седалка за хранене. Имаме костюмче за сняг. Имаме рецепта, в случай че…

Тези думи не се понравиха на Том.

— Ш-ш-т — прошепна той и я притисна към себе си.

— В случай, че нямам мляко — уточни Брий.

— Ще имаш.

Как би могла да няма. С топлото си ухание и богатите си, напращели от плод форми, тя бе олицетворение на жената. Гърдите й бяха наедрели, коремът й бе заоблен и стегнат. През последните няколко седмици, когато физическата близост помежду им бе затруднена, те бяха открили нови начини да си доставят удоволствие. Оргазмите на Том бяха мощни. От стенанията, които издаваше Брий, същото се отнасяше и за нейните.

Тя бе най-сладкият плод, който Том някога бе вкусвал, най-възбуждащото създание, което някога бе държал в прегръдките си.

Макар че, Бог му е свидетел, се беше опитвал, фотоапаратът му не успяваше да улови душевността на Брий. Двуизмерните образи бяха безсилни. Те не можеха да пресъздадат сърцето и душата й. Брий внасяше дълбочина, оптимизъм, невинност и доброта в живота му.

И все пак Том се питаше дали не трябваше да настоява тя да роди в Ню Йорк. Но Брий бе щастлива тук. Тя вярваше в Пол. След като го опозна, Том също повярва в него.

— Обичам те — прошепна Брий в устните му. Том я притисна, но не проговори. В гърлото му сякаш бе заседнала буца.

 

 

На двайсет и втори Брий помогна на Том с украсата — „помогна“ бе относително понятие, тъй като той не й позволи да направи много. Ако имаше, макар и нищожна, вероятност да спечели, тя щеше да оспори решението му.

Но Том й даде да разбере, че няма никакъв шанс да го убеди, и тя се примири с даването на указания за украсата.

Брий не пропусна веселбата в гората. Навлечена дебело, тя заедно с Том и Бен Литъл избра коледно дърво, окуражаваше ги, докато го отсичаха, заведе ги у дома и ги насочваше от ъгъл на ъгъл, докато избраха място за елхата във всекидневната.

Украсиха дървото — Брий ниските клони, Том по-високите — с повече гирлянди, по-големи панделки, по-ярки играчки от предишната година. Когато дойде моментът да сложат коледната звезда, Том качи Брий на раменете си и я държа здраво, докато тя изпълни задълженията си на домакиня. Бяха вълшебни дни. На всяка врата бе окачен имел, из стаите се разнасяше уханието на големи, дебели свещи, през цялото време звучаха коледни песни, нежни, сладостни и трогателни.

Откривайки празничния сезон отрано, се отбиваха приятели на чашка шейк или греяно ябълково вино, една сбъдната мечта за Брий. Тя обичаше Коледните картини, звуци и ухания — сега оживели пред очите й, за разлика от онази октомврийска вечер преди четиринадесет месеца, когато стоеше в снега срещу закусвалнята и мечтаеше.

Животът й бе богат и пълнокръвен. Имаше всичко, което бе желала. Чувстваше се благословена — дори преди да види подаръка, който Том й бе приготвил. Той пристигна малко преди здрачаване, с огромна червена панделка върху лъскавия червен покрив — нейната собствена чисто нова луксозна кола.

— С бебешка седалка — каза Том и наистина, тя стоеше прикрепена отзад.

Брий бе поразена. Изобщо не бяха обикаляли из магазините да й търсят кола. Тя просто не беше от първостепенна важност, тъй като разполагаха с джипа на Том, а и без друго излизаха винаги заедно. Брий не бе и сънувала, че Том ще купи кола сам. Сякаш безкрайно дълго тя просто стоеше и се взираше изумена в подаръка си.

— Харесва ли ти?

— Много.

Хвърли се на врата му и го притисна толкова силно, колкото можеше. След миг се отдръпна, за да се качи зад волана, и подаде дланта си.

— Дай ми ключовете. Искам да покарам.

Том поклати глава.

— Том — запротестира тя. — Хайде, Том.

— След като бебето се роди.

— Няма да го нараня. Ще карам бавно.

— Та ти дори не можеш да стигнеш волана.

— Мога — отвърна тя и му показа.

Лактите й бяха почти изпънати, но това беше без значение.

— Само до края на алеята и обратно.

Накрая успя да го склони. Всъщност Том й позволи да отиде чак до края на улицата и обратно. Брий беше на седмото небе.

Сутринта на двайсет и трети Том се събуди, плувнал в студена пот. Беше сънувал, че мястото на Брий в леглото е леденостудено, и бързо протегна ръка нататък. Брий бе топла и будна. Том я придърпа към себе си.

— Трепериш — прошепна тя.

Тя е тук, каза си Том. Винаги ще бъде тук, каза си той.

— От колко време си будна?

— Отскоро. Наблюдавах те, докато спеше.

Том обви ръка около корема й.

— Как е бебето?

— Уютно и на сигурно място.

— Умно хлапе.

— Какво сънува?

— Нищо особено.

Не бе нужно много, за да се облее в пот. Една мисъл. Една-единствена. През повечето време, погълнат от подготовката около Коледа, Том успяваше да я отхвърли, но не можеше да контролира мислите си през нощта.

Брий докосна лицето му.

— Всичко ще бъде наред.

— Зная.

Очите й светнаха.

— Следващата седмица по това време ще бъдем родители.

Том поднесе ръката й до устните си, целуна я и я задържа там.

— Направихме всичко необходимо — отбеляза Брий. — За бебето и за мен. Минахме през всички изследвания — сърце, дробове, кръв — и лекарите не откриха нищо, нищичко, което да не е в ред. Раждането ще мине успешно за всички ни. Убедена съм. Усещам го ето тук.

Брий посочи сърцето си.

Какво би могъл да отвърне Том на това? Не можеше да й каже за мрачното си предчувствие. То беше точно обратното на дълбокото убеждение, което бе изпитал, докато седеше в чакалнята заедно с Флаш в нощта на катастрофата, че Брий ще се оправи.

Разбира се, сега залогът бе по-голям. Но откъде идваше това силно предчувствие? И какво би могъл да каже на Брий?

Нищо, освен:

— Уайът, ако е момче, Клоуи, ако е момиче?

Брий се ухили и кимна.

— Искам голямо кръщене, всички да присъстват и Джулия да бъде кръстницата.

— А не Джейн?

— Джейн отива в училище по изкуствата. Доти не знае още, но Джейн ще отиде. Тя ще бъде страхотна леля, която ще идва от време на време, но Джулия е тук. Тя има времето и обичта да бъде кръстница. Това ще значи много за нея… Знаеш ли, мислих си за мястото на улица „Саут форест“. Нека го продадем.

— Сигурна ли си? Можем да изчакаме. Няма да ни избяга.

— Убедена съм. Ти се оправяш добре с парите. Внеси ги за бебето. И веднага щом се роди, се обади на Алис. Тя ще каже на баща ти. Той ще ни позвъни, сигурна съм.

— Ти им изпрати хубави подаръци.

— Беше лесно — усмихна се Брий.

— С пожелание за всекиго поотделно.

— Какво иначе щях да правя с времето си? Ти не ми позволяваш да върша нищо.

Усмихвайки се, Брий закачливо докосна с устни неговите.

— Том, колата много ми харесва. Благодаря ти. Нямам търпение да видиш подаръка си.

— Какъв е?

— Няма да ти кажа. Ще го видиш утре сутринта.

— Подскажи ми.

— Но така ще отгатнеш.

— Няма. Обещавам.

Брий се засмя. Погали с длан брадичката му, белега върху скулите, слепоочията, веждите, косата му.

Често правеше това — гледаше на него като на скъпоценен дар — и всеки път Том се чувстваше едновременно смирен и горд. Ако изобщо бе живял преди идването си във Върмонт, той не помнеше. Никога не се бе чувствал толкова доволен, толкова удовлетворен, толкова преизпълнен, толкова обичан.

Сутринта на двайсет и четвърти пристигна подаръкът му, голяма сенокосачка, която бе решил да купи през есента, но за която после, сред останалите вълнения, бе забравил.

— Представям си — рече Брий — как косиш тревата с бебето в скута си. Обещаваш ли, че ще го направиш?

Том обеща. Нямаше друг избор. Споделяше мечтата на Брий и харесваше подаръка. Това, което го притесняваше, бе онова вътрешно усещане — в разговорите за кръстници и кръщенета, в запасяването с продукти, които да ги изкарат с месеци — че Брий подсигурява всичко, от което ще се нуждаят, когато няма да я има.

— Не прави това — прошепна той, като зарови ръце в косите й и притисна лице към нейното.

Тя не се престори, че не разбира какво иска да каже Том, а стисна ръцете му и очите й се напълниха със сълзи.

— Просто толкова много те обичам.

Думите, сълзите, докосването — всичко отекна в сърцето му. Изпълнен с пламенност и решимост, Том каза:

— Точно затова всичко ще бъде наред. Самата ти го каза. Взехме всички мерки. Бебето ще е добре. Ти ще бъдеш добре.

И притисна лицето й към гърдите си.

— Уморих се да чакам — рече Брий в един от редките моменти на слабост. — Искам да свършва, Том.

— Скоро, любима, скоро.

 

 

Денят ту препускаше лудешки, ту застиваше неподвижно. В един миг Брий беше спокойна, а в следващия се тресеше от главата до пети. Разопакова и подреди наново собствения си багаж. Изпра малкото дрехи, които с Том бяха слагали, откакто бе прала предния ден, забърса масите, които не бяха успели да прашасат, пусна миялната машина, оправи леглото. За десети път провери фризера, за да се убеди, че има достатъчно храна. Позвъни на Флаш. Позвъни на Джулия. Позвъни на Джейн. Позвъни на Алис.

Всичко бе подготвено. Беше едва обед. Брий седеше във всекидневната и се чудеше какво да прави с времето си, когато Том каза:

— Отвори подаръците си.

Те бяха закачливо опаковани и сложени под елхата — подаръци за нея, подаръци за него, дори подаръци за бебето.

Брий помисли малко, но после поклати глава.

— Ще почакам до утре сутринта.

— Миналата година не се стърпя. Помниш ли?

Усмихната, тя обви ръце около кръста му.

— Миналата година беше първата ми Коледа. Тази година съм пораснала. Но ако нямаш търпение, можеш да отвориш своите подаръци.

— Вече го получих, в добавка на този — потупа той корема й. — Искаш ли да хапнем в закусвалнята?

Обедът уплътни два часа. Филмът в киното още два. Когато се върнаха в града, бе здрач, ветровит й сив, но беше Бъдни вечер.

Дърветата в градската градина бяха окичени с ярки светлинки. На всеки прозорец грееше свещ. Църквата бе окъпана в бяло. Из въздуха се разнасяше уханието на дим и бор.

Докато обикаляха около парка, Брий изпита странното нереално усещане, че макар и потопена в празника, го наблюдава отстрани. Почувства се отдалечена. Почувства се отделена.

У дома Том запали камината. Брий поспа в скута му и се събуди с усещането, че тежи десет тона.

Не беше гладна, за да вечеря. Чувстваше се преяла още преди да седне на масата. Така че докато Том ядеше, тя хапваше по някой залък и посоляваше яденето внимателно.

Възнамеряваха да присъстват на службата в полунощ заедно с целия град. Брий се бе изкъпала и стоеше пред гардероба, облечена в халата си, чудейки се дали дори най-широките й дрехи ще поберат издутия й корем, когато водата й изтече. Известно време просто остана с поглед вперен в пода, съзнавайки какво е станало, но неспособна да помръдне. После дойде на себе си с продължителен, съкрушен вик. — Том? Том?

 

 

Том се разтревожи от безпокойството в гласа й още преди да съзре локвата на пода и уплашеното й изражение. Именно то го накара да запази спокойствие.

— Как се чувстваш? — попита той.

— Подгизнала — отвърна тя с писклив глас.

— Имаш ли контракции?

— Още не.

— Добре — рече Том.

Знаеше какво да прави, мислено бе репетирал дни наред.

След като я заведе в банята и й помогна да се подсуши, той я сложи върху тоалетната чиния с указания да не мърда и се обади на Пол Сийли.

Когато се върна, тя все още седеше върху тоалетната чиния, което бе показателно за страха й.

Том взе лицето й в дланите си.

— Пол е на път за болницата — целуна Брий по очите и носа.

— Хайде да те облечем.

Тя кимна и се опита да помогне, но така силно трепереше, че приносът й в обличането бе нищожен.

Том нямаше нищо против. Имаше сили и за двама им.

— Левият крак… добре, сега десния… добро момиче — каза успокоително той и след като се справи с долната половина, повтори същото и с горната.

— Така… другата ръка, добре. Сега да проврем главата. Браво.

Оправи с пръсти косата й.

— Добре ли си?

Брий кимна, разтърсена от конвулсии.

— Добре съм.

Привързана с предпазния колан към седалката в джипа, тя вече усещаше леки контракции.

— Ами ако раждането започне скоро? — попита тя. — Ами ако не успеем да стигнем навреме?

— Ще успеем.

— Карай бързо.

Като държеше ръката й непрекъснато и от време на време я целуваше, Том караше толкова бързо, колкото се осмеляваше. Нямаше нищо против да бъде спрян от някой полицай и да получи ескорт, но беше Бъдни вечер. Съмняваше се дали има полицейски патрули, поне не в тази затънтена гора. Къщите светеха, хората се бяха прибрали. Пътищата бяха пусти.

Последният път, когато Том бе шофирал нощем по това шосе, бе обхванат от ужас, че Брий ще умре. Сега същият този страх се спотайваше някъде дълбоко в него.

— Обичам те, Том — промълви Брий разтреперана.

— Всичко ще бъде наред. Това е раждането на нашето бебе. Няма по-хубав коледен подарък от този.

— Коледа. О, Боже.

Брий разтреперана пое въздух и се усмихна на. Том.

— Последен шанс за залагания. Как мислиш? Уайът или Клоуи?

— И двете ми харесват.

— Хайде, Том. Само на шега. Този, който загуби баса, ще сменя пелените през нощта в продължение на една седмица.

— Казвам Уайът.

— И аз също. Какво ще правим сега?

— Ще сменяме пелените заедно.

Мисълта се понрави на Том, но няколко мига по-късно изскочи от съзнанието му. Спирайки пред входа за спешни случаи на болницата, връхлетян от страха, който се бе опитвал да заглуши, Том се зачуди за сетен път защо не бе завел Брий в Ню Йорк, където най-добрите лекари в света щяха да направят всичко възможно тя да живее. Отговорът дойде с появата на Пол Сийли и сестрите, добре познати и надеждни, които се спуснаха да сложат Брий в количката.

Том не се отделяше от нея. Държеше я здраво за ръката, докато я вкарваха вътре и я качваха нагоре по стълбите, и я пусна само за да сложи манта. После остана надвесен над нея, говореше й нежно по време на усилващите се контракции, опитваше се да я успокои, опитваше се да успокои и себе си — като не го напускаше страха, че се намира във влак, който се спуска надолу с шеметна скорост и няма надежда да спре, няма възможност да бъде овладян.

Твърде бързо Брий беше преоблечена, подготвена и вкарана в операционната. Твърде бързо й бе дадена упойка, анестезиологът наблюдаваше отчитането на жизнените й функции, върху корема й бе поставено платно.

— Обичам те — прошепна Том в дланта й, черпейки увереност от силното стискане на пръстите й.

Очите им се вкопчиха. Когато нейните се напълниха със сълзи, Том ги изтри с целувка. После се усмихна.

— Ти си красива. И толкова силна.

— Какво прави докторът? — прошепна тя.

— Изважда бебето.

Том отметна черните къдрици от страните й, които бяха пребледнели, но вълшебно топли.

— Не чувствам нищо.

— Помниш ли, той ти каза, че нищо няма да усетиш? Това е от упойката.

— Обичам те — промълви Брий.

Том прошепна същите думи в отговор и избърса новите сълзи с длан.

После, от другата страна на платното, се дочу радостното:

— Така, така. Очевидно имаме едно здраво, добре оформено малко… момченце… което… се готви… да заплаче.

Плачът се появи, силен и продължителен. Брий разцъфна в усмивка, но тя се удави в сълзите, нахлули в очите на Том. Той погали лицето й, целуна я, погали шията й, целуна я, толкова облекчен, толкова облекчен, че е жива, щастлива и негова.

— Момче е — прошепна той.

— Толкова се радвам — извика Брий през смях. Смехът й замря в бърза, сподавена въздишка, когато от тяхната страна на леглото се появи сестрата с леко повитото бебе. То бе зачервено и сбръчкано и очевидно се нуждаеше от нещо повече, освен беглото подсушаване, но бе най-красивата гледка, която Том някога беше виждал. В този миг, със сила непозната през месеците, когато процесът бе засенчвал продукта, го порази мисълта, че това е неговата плът и кръв. Това малко създание бе човешко същество. То бе малкото момченце, което двамата с Брий бяха създали.

Когато пое бебето от сестрата, ръцете му потрепериха, а движенията му бяха непохватни. Но нищо не можеше да го възпре. Да държи в ръце своето родено преди минути дете бе мечтата му, но само наполовина. Том изпълни другата част, като постави внимателно малкото вързопче в протегнатите в очакване ръце на Брий.

Тя плачеше отново, усмихвайки се също тъй широко, както Том. Той почувства замаяност и нищо чудно.

Камък беше паднал от сърцето му. Брий беше жива. Жива. И имаха син.

Точно по времето, когато вървеше среднощната служба, Брий бе откарана в стая, подобна на онази, в която бе настанена преди една година. Но сега атмосферата бе празнична и Брий беше съвсем будна, преливаща от енергия, фактът, че след отслабването на упойката, щеше да почувства болката от операцията, беше без значение. Обичаше Том. Обичаше бебето. И беше жива.

От мястото, където лежеше, имаше чудесна гледка към изражението на Том, застанал до бебешката кошарка в основата на леглото. Обичаше неговото благоговение, неговата обич, неговото вълнение, радост и благодарност. Обичаше живота, обичаше дори живота след смъртта, който я бе накарал да оцени всичко това.

Чувстваше се смела и силна и толкова щастлива, че ако в този миг умреше, щеше да умре благословена.

Признанието бе съкрушително, но Брий нямаше време да разсъждава над него. Скоро пристигнаха Джулия и Джейн. След като не видели Том и Брий в църквата, те се досетили, а когато никой не отговорил на позвъняванията им вкъщи, тръгнали към болницата.

Тъй като е празник, а и те се заклели, че са най-близките хора на Брий след Том, сестрите ги пуснали да влязат.

— Толкова е красив — каза Джейн.

 

 

Джулия не продума, но изразът върху лицето й и в очите й потвърди това и когато тя отиде до Брий, хвана ръката й и я стисна здраво, Брий чу още нещо. Джулия беше щастлива. Радваше се за Брий и Том. Гордееше се с бебето — макар и още да не знаеше, че Брий иска тя да стане кръстница на Уайът. Тази молба придружаваше подаръка, оставен от Брий за Коледа в къщата на Джулия.

След няколко минути пристигна Флаш. След него се появиха Лиз и Аби. Никой не се интересуваше от късния час. Беше празник и нищо по-хубаво не би могло да се случи. Брий бе потънала в блаженство и заобиколена от съпруга си и сина им, заспал в кошарката си до леглото, не чувстваше никаква болка.

В два часа сутринта сестрите отпъдиха всички, освен Том. В три Брий отпъди и него.

— Имаш нужда от сън — рече тя.

— Не, нямам.

С едната ръка бе обгърнал главата на Брий, а с другата стискаше дланта й. Очевидно, нямаше желание да помръдне оттам.

— Но аз имам.

— Аз ще остана и ще те гледам, докато спиш.

— Няма да мога да заспя, ако знам, че си тук, но ако никой от нас не си почине, кой ще се погрижи утре за бебето? Аз няма да имам много сили, а и ще се чувствам ужасно, ако зная, че изобщо не си спал. Освен това бебето няма да се събуди скоро.

Брий вече го бе сложила на гърдите си, макар че млякото й още не се бе появило. Том беше сменил първата пелена. Двамата бяха охкали и ахкали над всеки сантиметър от телцето му, от малките пръстчета и крачета до устата на Брий, очите на Том и гъстата кестенява косица, която бе наследена бог знае от кого.

— Поспи няколко часа. После се обади на Алис и баща си. Зареди фотоапарата и ела към осем. Може би тогава ще ми позволят да ставам. Би могъл да ме заведеш до банята както някога, в добрите стари времена, нали се сещаш?

Том остана непреклонен.

Брий закачливо разтърси ръката му.

— Аз ще съм тук.

Том въздъхна с облекчение.

— Разбира се, че ще бъдеш.

Целуна я, после отиде до кошарката и целуна бебето. Когато се приближи към Брий, за да я целуне още веднъж, гласът му секна.

— Ти си най-прекрасната жена на този свят. Притисна ръцете й между дланите си и ги целуна.

— Знаеш ли какво си представям в този момент?

Брий поклати глава.

— Как остаряваме заедно — рече Том. — Гледаме как бебето пораства и има свои собствени деца. Как се разхождаме бавно, когато вече няма да можем да вървим бързо. Как седим на верандата и се приличаме на слънцето, защото старите ни скърцащи кости ще имат нужда от топлина. Не са ли невероятни тези картини?

Наистина бяха. Те останаха с Брий дълго след като Том си тръгна, и я караха да се усмихва в мрака. До този момент тя не беше се осмелявала да мисли толкова напред в бъдещето. Сега вече можеше и мислите й донесоха известно спокойствие. То растеше в нея, светло, ярко и ведро като съществото от светлина, което бе сложило началото на всичко това.

Съществуваха ли наистина желанията? Брий вярваше, че е така. Беше заченала дете, защото го бе пожелала, а това означаваше, че повече няма да има деца, но всичко беше хубаво, толкова хубаво. Имаше Том и неговото дете и щастие, което не знаеше граници. Съществото от светлина беше благосклонно към нея. Дължеше му дълбока, дълбока благодарност.

Затвори очи и го призова. Този път не се наложи да чака. Съществото от светлина беше там, вероятно я бе съпътствало през цялата съдбовна нощ. Брий почувства любовта и одобрението му, и топлината на неговата усмивка. Когато то разтвори ръце да я посрещне, Брий също се усмихна. Чувствайки се сияйна и въздушна, майка и любима, тя отрони дълга, тиха въздишка на удовлетворение и се издигна нагоре към зовящата я прегръдка.