Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (69)

Шестдесет и осма глава

Няколко дни по-късно, когато Ричард почти напълно бе възстановил силите си, вуйчото на Тристан Башкар, Крал Джорин Башкар, Крал на Джара, въведе в Ейдиндрил конен отряд кралски копиеносци. На върха на всяко от стоте копия имаше забодена по една глава.

Калан наблюдаваше през прозореца как отрядът, под зоркото око на Д’Харанските стражи, се прегрупира в две прави като стрела редици и се подрежда пред входа на Двореца на Изповедниците. Първата двойка войници носеха националните знамена, развяващи се на високи колове. Джорин Башкар, следван от гадателя по звездите Джавас Кедар, изчака копиеносците да се подредят в перфектна форма, с лъщящи на слънцето оръжия, след което царствено мина през коридора от набучени глави и се насочи към входа.

Загледана през прозореца, Калан докосна Кара по ръката.

— Върви да извикаш Ричард. Кажи му, че го чакам в заседателната зала.

Кара изхвърча от стаята още преди Калан да е успяла да се обърне, за да тръгне.

Калан Амнел, Майката Изповедник, разположена на първия стол под ликовете на Магда Сеарус и магьосника й Мерит, изрисувани в купола на високия таван на заседателната зала, чакаше своя магьосник.

Когато го видя да влиза, с развяващо се на гърба му златоткано наметало, облечен в поръбените си със златни нишки черни дрехи на магьосник-войн, с проблясващи на слънчевата светлина златен и рубинен амулет, с лъчисти сребърни накитници на ръцете, сърцето й подхвръкна. Мечът на истината, полюшващ се на хълбока му, улови слънчев лъч и изпрати по лъскавия мраморен под весел отблясък.

— Добро утро, Кралице моя! — провикна се той и гласът му отекна в просторната зала. — Как ти се отразява последният ден независимост?

Калан рядко се бе смяла в заседателната зала. Винаги й се бе струвало, че е някак неприлично. Но сега се засмя сърдечно, веселият звук изпълни величествените простори и предизвика усмивки на лицата на стражите.

— Бих казала чудесно, Господарю Рал — отвърна тя, щом той се изкачи на подиума.

— Какво става? — попита той вече по-сериозно. — Чух, че току-що пред Двореца спрял някакъв Крал, придружаван от сто глави, набучени на копия.

— Кралят на Джара. Помниш ли? Изпрати му главата на Тристан, изисквайки капитулацията му.

— О, този Крал ли — Ричард се отпусна на стола до нея. — И чии са главите?

— Ами струва ми се, че ще разберем всеки момент.

Стражите отвориха двойната врата. През нея нахълта светлина, която обгърна двете приближаващи фигури. Щом стигна до подиума, Кралят разтвори виолетовото си наметало, поръбено с кожа от петниста бяла лисица, и падна на едно коляно в дълбок поклон. Гадателят зад него изпълни своя поклон, свличайки се изцяло на колене.

— Станете, деца мои — поздрави ги Калан според етикета.

— Майко Изповедник — каза Крал Джорин, — колко е хубаво да ви видим отново.

Спретнатата му фигура, сребристата му коса, подстригана безупречно и пригладена назад сякаш от насрещен вятър, елегантната му ножница и меч, панделките, шарфът около кръста, избродираната в червено, синьо и златисто дреха, накитите със скъпоценни камъни му придаваха вид на един от най-величествените Крале, които Калан бе виждала.

— И аз се радвам, Крал Джорин — Тя вдигна ръка встрани. — Това е Господарят Рал, владетел на Д’Харанската империя и бъдещ мой съпруг.

Кралят повдигна вежда.

— Слухът достигна и до мен. Поздравления.

Ричард се наведе напред.

— Изпратих ви съобщение. Какъв е отговорът ви?

Калан си помисли, че я чака доста работа по обучаването на Ричард в дипломатическия етикет.

Кралят се засмя дълбоко.

— За мен ще е удоволствие да стана част от империя, ръководена от човек, който не ме забаламосва с празни приказки. — Той посочи с пръст гадателя зад себе си. — Като някои хора.

— Това означава ли, че обявявате капитулацията си? — настоя Ричард.

— Да, точно това означава, Господарю Рал, Майко Изповедник. В Сандилар пристигна голяма делегация от Императорския орден с покана да се присъединим към тях. Чакахме знак, както ни препоръча присъстващият тук Джавас Кедар. Тристан реши да вземе работата в свои ръце и се опита да сключи изгодна сделка с Ордена. Щом започна чумата, си помислихме, че тя е доказателство за силата на Ордена, и трябва да го призная, това ни поуплаши. Но когато вие сложихте край на заразата, за мен бе ясно. Джавас без съмнение съвсем скоро ще открие подходящия знак от звездите, който ще потвърди правилността на решението ми. Ако ли не, то има и други гадатели.

Пламналият Джавас Кедар се поклони.

— Както ви казах, Ваше Сиятелство, като ваш гадател по звездите ще мога без проблеми да потвърдя решението ви.

Кралят се намръщи през рамо.

— Добре!

— А главите? — попита Ричард.

— На делегацията на Императорския орден са. Донесох ги, за да ви засвидетелствам искреността си. Исках да разберете, че това е решение, което взимам по дълбоко убеждение. Реших, че отговорът ми е достоен за хора, които не се свенят да потопят в чума цяла една земя, да убиват безогледно. Това разкрива истинската им природа — показва, че всичките им думи са били лъжовни.

Ричард сведе глава пред Краля.

— Благодаря, Крал Джорин.

— Кой нареди обезглавяването на племенника ми Тристан?

— Аз — отвърна Ричард. — Бях на балкона на Майката Изповедник, тя бе до мен. Тристан влезе в стаята й и започна яростно да забива нож в натъпканата с възглавници нощница, оставена в леглото й. Мислеше, че я убива.

Кралят сви рамене.

— Справедливостта е за всички, независимо от положението и сана. Действията ви не ме изпълват с лошо чувство. И без друго Тристан не служеше добре на народа ни. С нетърпение очаквам деня, в който ще се отървем от заплахата на Императорския орден.

— Както и ние — отвърна Ричард. — С ваша помощ се приближаваме към този ден.

Докато отвеждаха Краля към една маса встрани, за да подпише документите и да обсъди стратегически въпроси с Д’Харанските командири, а Ричард и Калан се канеха да тръгват, при тях влетя страж.

— Какво има? — попита Калан.

— Трима души искат да се видят с Господаря Рал.

— Трима? Кои са?

— Не си казаха имената, Майко Изповедник, но твърдят, че са Рауг’Мос.

Ричард се отпусна обратно на стола си.

— Въведете ги.

Докато трите фигури — с огромни наметала с вдигнати качулки и скръстени пред гърдите ръце — влизаха в залата, насочвайки се към подиума, Калан обви с пръсти дланта на Ричард и я стисна успокоително.

— Аз съм Господарят Рал — каза той.

— Да — отвърна единият от тримата, който стоеше по-напред. — Вдигна ръка встрани. — Това е брат Керлоф, а това — брат Хоук. — Свали качулката си, под която се показа дълбоко набраздено лице и глава, покрита с изтъняваща сива коса. — Аз съм Марсден Табур.

Ричард гледаше тримата строго и напрегнато.

— Добре дошли в Ейдиндрил. Чух, че сте искали да ме видите. Какво мога да направя за вас?

— Търсим Дрефан Рал — каза Марсден Табур.

Ричард плъзна пръст по ръба на масата, погледът му продължаваше да следи внимателно тримата.

— Съжалявам, но вашият Първи свещеник е мъртъв.

Двамата, застанали по-назад, се спогледаха.

— Първи свещеник ли? Аз съм Първият свещеник на Рауг’Мос. И така е още отпреди Дрефан да се роди.

Ричард се намръщи.

— Дрефан ни каза, че той е Първият свещеник.

Марсден Табур се почеса по слепоочията, търсеше думи:

— Господарю Рал, опасявам се, че брат ви се е поддал на… една заблуда. Щом ви е казал, че той е Първият свещеник, значи ви е лъгал поради причини, които дори не смея да си представя. Дрефан бе оставен при нас от майка си още като малко момче. Отгледахме го, знаейки какво ще направи баща му с него, ако открие, че му се е родил син без дарбата. Дрефан се оказа опасен. Щом го разбрахме, започнахме да го държим затворен, вътре в нашето общество, за да му попречим да нарани някого. Беше талантлив лечител и се надяваше, че един ден ще намери покой в себе си. Надявахме се лечителските му качества да му помогнат да осъзнае стойността си, правото си да съществува. Преди време той изчезна. Няколко от лечителите ни бяха намерени мъртви. Убити по най-ужасяващ начин — чрез мъчения. Оттогава го търсим. Попаднахме на няколко места, където е бил, и намерихме убити по подобен мъчителен начин жени. Дрефан бе изпълнен с ненаситна страст за жени. Баща му също не бе особено мил с тях. Макар да избяга от баща си телесно, духовно, струва ми се, остана свързан с него. Моля се да не е причинил зло никому тук.

Ричард мълча дълго, преди да отговори:

— Тук върлуваше чума. Ужасна чума. Умряха хиляди. Пренебрегвайки себе си изцяло, подбуждан от благородните идеи на Рауг’Мос, Дрефан неуморно се грижеше за болните. Споделяше знанието си с другите и по този начин помогна на мнозина да не се заразят. Брат ми по свой начин спомогна за спирането на чумата и правейки това, намери смъртта си.

Марсден Табур скръсти ръце пред гърдите си и се вгледа в очите на Ричард.

— Така ли искате да бъде запомнен?

— Той ми беше брат. Неговото присъствие тук ми помогна да осъзная силата на прошката.

Калан стисна ръката му под масата.

— Благодаря ви, че ми отделихте от времето си, Господарю Рал — поклони се Марсден Табур. — В светлината ви разцъфтяваме.

— Благодаря — прошепна Ричард.

Тримата лечители се извърнаха да си вървят, но Марсден Табур се обърна.

— Познавах баща ви. Вие не сте поели по неговия път. За разлика от Дрефан. Малцина са онези, които ще скърбят за това, че баща ви или брат ви си отидоха от този свят. В очите ви виждам, Господарю Рал, лечител, истински лечител, освен войн. Един магьосник, като лечител, трябва да е в равновесие, иначе е загубен. Най-сетне Д’Хара намери своя водач. Ако се нуждаете от нас, повикайте ни и ние ще се отзовем.

Щом вратата се затвори, Улик въздъхна шумно.

— Господарю Рал, отвън чакат още представители. Искат да ви видят.

— Ако сте достатъчно добре — добави Кара.

— Винаги има някой, който иска да ни види. — Ричард стана и подаде ръка на Калан. — Генерал Кърсън може да се заеме с тях. Нямахме ли по-важни задачи?

— Сигурен ли си, че си добре? — попита Калан.

— Никога не съм се чувствал по-добре. Не си си променила решението, нали?

Калан се усмихна, пое ръката му и стана.

— За нищо на света. Ако Господарят Рал се е възстановил напълно, какво чакаме? Нещата ми са готови.

— Време е — измърмори Бердин.

* * *

Докато чакаха Ричард да се върне, Калан погали успокоително Кара по рамото.

— Плъзгата не би ни излъгала, Кара. След като казва, че можеш да пътуваш, значи наистина можеш.

Плъзгата бе пробвала Кара, Бердин, Улик и Иган, които като стражи и пазители си мислеха, че трябва да са неотлъчно до Калан и Ричард и да ги защитават.

Само Кара бе преминала през теста й. Ричард си го обясняваше с това, че Кара се бе свързала с Андолианския водач, легат Риши, който вероятно е имал в себе си двете страни на магията. Кара не искаше да има нищо общо с магията, а Плъзгата определено бе магическо същество.

Калан се надвеси над нея и прошепна в ухото й:

— Преминавала си през по-големи изпитания от това — тук, в тази стая. Аз съм твоя сестра по Агиел. Ще те държа за ръката през цялото време.

Кара погледна първо Калан, после Плъзгата.

— Трябва да го направиш, Кара — замоли се Бердин. — Ти ще си единствената Морещица на сватбата на Господаря Рал и Майката Изповедник.

Кара свъси чело и се наведе към Бердин.

— Нали Господарят Рал веднъж те лекува — Бердин кимна. — И оттогава чувстваш… особена връзка с него.

Бердин се усмихна.

— Да. Точно затова искам да отидеш. Аз ще се оправя. Освен това знам, че и Райна би искала да отидеш. — Тя перна с опакото на ръката си Улик по стомаха. — Пък и нали някой трябва да остане тук, за да държи във форма двете момчета.

Улик и Иган едновременно извъртяха очи.

Кара хвана Калан за ръката, наведе се към нея и прошепна:

— Когато Господарят Рал те излекува, ти… ти усети ли същото?

Калан се усмихна.

— Аз го чувствах и преди да ме излекува. Нарича се любов, Кара. Истинска привързаност и обич към някого не само защото си свързан с него, а защото част от сърцето ти е негова. Когато той те излекува, ти също го усети, усети любовта му.

— Но аз знаех, че е така, и преди това.

Калан сви рамене.

— Може би просто е изострило сетивата ти.

Кара вдигна Агиела си, повъртя го в ръка.

— Може пък той да е брат по Агиел.

Калан се усмихна.

— При всичко, което преживяхме заедно, ми се струва, че с вас сме повече от семейство.

Ричард влетя в стаята.

— Готов съм. Тръгваме ли?

Той не можеше да вземе в Плъзгата Меча на истината. Магията на меча бе несъвместима с живота, поддържан по време на пътуването. Беше отишъл да го остави в енклава на Първия магьосник, където щеше да е на сигурно място, недостъпен за чужди ръце. Освен за ръцете на Зед, разбира се. Но Зед вече не бе между живите. Поне Калан така мислеше. Ричард отказваше да приеме тази мисъл.

Скръсти ръце.

— И така, Кара, идваш ли или не? Наистина ще се радвам да присъстваш. За нас ще означава много. Кара се усмихна.

— Трябва да дойда. Без мен за къде сте! Кой ще ви защитава? Без Морещица ще сте напълно безпомощни.

Ричард се извърна към взряното в тях сребърно лице.

— Плъзга, знам, че те сложих да спиш преди, но ти не остана заспала. Защо?

— Ти не ми заповяда да изпадна в дълбок сън, от какъвто само такъв като теб може да ме събуди. Остави ме да почивам. Ако само почивам, могат да ме викат и други.

— Но не можем да позволим на тези други да те използват. Не можеш ли да откажеш? Не можеш ли да не се отзовеш, ако те повикат? Не бива да допускаме да приемеш магьосниците на Джаганг и други подобни създания.

Плъзгата го изгледа замислено.

— Тези, които ме превърнаха в Плъзга, ме направиха такава. Трябва да пътувам с всеки, който ме повика, ако притежава необходимата магия. — Тя се придърпа нагоре към ръба на кладенеца. — Но когато бях заспала, само ти имаше силата да ме събудиш, господарю. Тогава другите не можеха да ме използват.

— Но нали се опитах отново да те сложа да спиш, а не се получи.

Усмивката на Плъзгата се върна.

— Преди не притежаваше необходимото сребро.

— Сребро ли?

Плъзгата протегна ръка и докосна сребърните му накитници.

— Сребро.

— Искаш да кажеш, че когато предишния път кръстосах китките ти, за да те сложа да спиш, не се е получило, защото не съм бил с това? И че ако опитам сега, ще се получи?

— Да, господарю.

Ричард се замисли за миг.

— Боли ли те… или нещо такова, докато спиш?

— Не. За мен е истинско блаженство, защото съм в единение с душата си.

Ричард ококори очи.

— Когато спиш, отиваш в света на душите?

— Да, господарю. Не бива да казвам на никой как да ме сложи да спя, но ти си единственият ми господар и след като искаш да знаеш, няма да се ядосаш, ако ти кажа.

Ричард въздъхна с облекчение.

— Благодаря ти, Плъзга. Ти ни помогна да намерим начин да не допускаме лоши хора да те използват. Радвам се да разбера, че ти харесва да спиш.

Ричард прегърна Бердин.

— Грижи се за всичко, докато се върнем.

— Значи оставам твой заместник? — попита Бердин.

Той се намръщи подозрително.

— И тримата сте ми заместници.

— Сигурна ли сте, че чухте добре това, господарке Бердин? — попита Улик. — Не искам по-късно да кажете, че не сте чула подобни заповеди.

Докато Ричард помагаше на Калан да се качи на стената на кладенеца, Бердин изгледа смръщено Улик.

— Чух добре. И тримата трябва да поемем нещата тук.

Калан намести костения нож на ръката си и раничката на гърба си. Стисна Кара, която вече бе до нея.

— Плъзга — широко усмихнат каза Ричард. — Искаме да пътуваме.