Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (64)

Шестдесет и трета глава

Разпознал приближаващия дух, Ричард стана от магьосническия стол. Не можеше да вика конкретни духове и невинаги познаваше онези, които го посещаваха, но специално този разпозна. С него бе имал дълбока връзка.

Човека, който бе представлявал някога този дух, Ричард бе мразил дълбоко, бе се страхувал от него. Едва след като я разбра, едва след като й прости онова, което му бе сторила, успя да се освободи от чувствата си. Той я бе убил и по този начин я бе освободил от мъчението й.

Същият дух по-късно събра Калан и Ричард на онова място между световете.

— Ричард — промълви духът и сякаш се усмихна.

— Дена.

— Виждам, че носиш Агиел. Не е моят.

Ричард бавно поклати глава:

— На друга Морещица, която умря заради мен.

— Райна. Някога, в света на живите я познавах, познавам я и сега, тук. Тъй като премина при духовете след обругаването на ветровете, тя не може да ти се яви тук. Но знай, че духът й е в покой. Ти я дари с радост в живота и тя ме помоли да дойда при теб сега.

Ричард завъртя червения Агиел в ръката си.

— Дадох твоя Агиел на Калан. Както ти обещах веднъж, само тя може да ми причини повече болка от теб.

— Само ти, Ричард, можеш да причиниш на себе си повече болка, отколкото можех да ти причиня аз.

— Както кажеш. Не ми се спори. Радвам се да те видя, Дена.

Ричард се усмихна на прозрачната й, чиста форма на Дух.

— Тук не можеш да ме нараниш, Дена.

— Така ли мислиш? Може да нямам власт да нараня тялото ти, но въпреки това мога да ти причиня болка. — Тя кимна на себе си. — О, да, Ричард, наистина мога.

— И как ще стане това?

Дена вдигна ръка.

— Мога да те накарам да си спомниш — да си спомниш и споменът ти да стане реалност. Ние с теб имаме минало.

Ричард разпери ръце.

— И с каква цел?

Дена също разтвори искрящите си ръце.

— Това ще трябва да решиш сам, Ричард.

С мощна светкавица, прорязваща мозъка му, Храмът на ветровете изчезна, стопи се от съзнанието му и той попадна на добре познато му място: двореца в Тамаранг.

Отново бе там.

Вкуси ужаса. Дена го бе заловила. Бе го измъчвала с дни. Той бе замаян и слаб.

Докато следваше Господарката си през огромната трапезария, изпитваше болка на всяка крачка. Китките му бяха наранени и подпухнали от белезниците, с които тя го закачваше на гредата. Когато Дена се спираше и разговаряше с някого, Ричард не отместваше поглед от плитката й, мълчаливо чакайки отзад.

Тя контролираше живота му, имаше власт над съдбата му. Беше му позволено само онова, което тя пожелаеше. Откакто го бе заловила, не бе ял. Копнееше за хапка храна. Не бе слагал в уста нито троха.

В главата му се надпреварваха хаотичните звуци на разговарящите и веселящи се гости на Кралицата. Дена също бе неин гост. Ричард, чийто свят се ограничаваше между веригата, закачена на колана на Дена, и яката на врата му, бе затворник на Дена.

Не му даде да яде през тези дни на мъчение, а той имаше нужда от храна. Докато сядаше на мястото си на трапезата, Дена щракна с пръсти и посочи зад гърба си на пода. Ричард се свлече ниско, с облекчение приел този нищожен комфорт. Щеше да може да почине. Нямаше да виси на белезниците. Нито да стърчи прав цяла нощ. Не го измъчваха.

Всички гости ядяха. Разнообразните аромати го мъчеха зверски. Умираше от глад. Всички други лапаха лакомо, а той трябваше да стои зад Дена и да наблюдава как останалите се наслаждават на нещото, което му бе отказано.

Припомни си вечерите, прекарани с Калан, когато си правеха бивак, приготвяха си заек на огън или каша, подсладена с боровинки. Облиза устни, представил си сочното, горещо, крехко месо, златистокафеникаво и с хрупкава коричка. Толкова му бе приятно да се храни с Калан. Храната и компанията й бяха най-прекрасното нещо на света.

Сега този живот му бе отказан. Бе захвърлен в друг живот.

След като всички останали се бяха хранили известно време, един прислужник донесе паница каша. Дена му посочи да я остави на пода пред Ричард. Той я вдигна в треперещите си ръце. Преди почти със сигурност би я бутнал встрани с отвращение, но сега тя бе всичко, което имаше.

Наредено му бе да я сложи на пода и да яде като куче. Все едно. Важното бе, че най-сетне му бе дадена храна.

Макар да бе най-проста каша, в този момент, в състоянието му на мъчителна нужда, му се стори чудесна — тя бе неговото спасение от болката на глада, от ужаса да гледа как останалите се хранят, докато той умира от глад. Задоволяване на толкова проста и тъй дълго отказвана необходимост.

Той започна да лочи лакомо, наслаждавайки се на чувството. Не можеше да избяга от оковите на новия си затворнически живот и реши, че щом кашата е единственото, което му се позволява, ще трябва да приеме този факт и да задоволи глада си с това, с което може.

Светкавицата се върна в мозъка му.

Цветовете се стопиха, изчезнаха почти болезнено, отново видя бледите мъгляви пространства на Храма на ветровете.

Беше паднал на колене и ръце, задъхвайки се от ужас. Искрящият бял дух на Дена се полюшваше над него.

Тя бе права. Все още можеше да му причини болка. Но в случая болката бе от любов.

Ричард с мъка се изправи на крака. Как е могъл да си мисли, че преди е бил невежа, а Храмът на ветровете му е отворил очите. Знанието винаги си е било в него, само дето не е имал очи да го види. Знанието без сърце бе празно.

Магьосник Рикер му бе оставил чрез Плъзгата съобщение, но той не се бе вслушал в него.

„Пази се отляво навътре. Пази се отдясно навън. Пази сърцето си от камъка.“

Бе пропуснал да пази сърцето си от камъка и това едва не му бе коствало всичко.

— Благодаря ти, Дена, че ме дари с болката.

— Тя научи ли те на нещо, Ричард?

— Че трябва да се върна обратно в моя свят.

— Благодаря ти, Ричард, че оправда очакванията ми.

Той се усмихна.

— Ако не беше дух, щях да те целуна.

Дена му се усмихна тъжно.

— Мисълта е твоята дарба, Ричард.

Той я погледна за миг — поглед, прехвърлящ разстоянието между световете.

— Дена, моля те, кажи на Райна, че ние всички я обичаме.

— Райна го знае. Чувствата на сърцето прекрачват границите.

Ричард кимна.

— Тогава знаеш колко много обичам и теб.

— Точно затова исках да ти помогна.

Ричард протегна ръка.

— Би ли ме изпратила до коридора? Компанията ти ще ме дари с покой, преди да напусна това пусто място. Най-лошото тепърва предстои.

Дена се плъзна до него, той тръгна към изхода, прекосявайки за последен път Коридора на ветровете. Пътьом не говориха. Думите бяха безсилни да изразят чувствата на сърцето му.

Близо до входните порти ги чакаше духът на Мрачния Рал.

— Отиваш ли някъде, сине? — гласът му отекна болезнено сред каменните стени.

Ричард изгледа гневно духа на баща си.

— Връщам се в моя свят.

— Там няма нищо за теб. Калан, истинската ти любима, е омъжена за друг. Дала е клетва пред духовете.

— Никога няма да разбереш защо се връщам.

— Калан е омъжена за сина ми, Дрефан. Вече не можеш да я имаш.

— Не затова се връщам.

— Тогава защо напускаш това място? Светът на живите ще се окаже пуст за теб.

Ричард се промъкна покрай духа на баща си. Нищо не го задължаваше да дава обяснения на човек, причинил му толкова много мъка. Дена се плъзна край Ричард.

На вратата Мрачният Рал се появи отново, препречвайки пътя им.

— Не можеш да си тръгнеш.

— Не можеш да ме спреш.

— О, напротив, сине, мога.

— Трябва да го пуснеш да мине — намеси се Дена.

— Само ако приеме условията ми.

Ричард се обърна към Дена:

— За какво говори той?

— Духовете имаха изисквания за твоето влизане в нашия свят. Тъй като ти бе отворена уникална пътека, Мрачният Рал бе извикан, за да обяви условията за идването ти тук. Да определи жертвата, която трябва да направиш. Той поиска най-тежката от всички — Дрефан да се омъжи за Калан. Ако онзи, участвал в определянето на изискванията ти за влизане, реши, може да постави изискване и за излизането ти.

— Просто ще го прогоня — каза Ричард. — Вече знам как да го направя. Мога да го прогоня от ветровете и да си тръгна.

— Не е толкова просто — каза Дена. — Ти си дошъл от света на живите, през отвъдния свят, до това място в сърцето на света на духовете. Трябва да се завърнеш пак през отвъдния свят. Духовете имат право да поискат цена за това. Тя все пак трябва да е справедлива от гледна точка на силите и замесените светове и освен това трябва да е такава, която ще можеш да изпълниш.

Ричард прокара пръсти през косата си.

— И съм длъжен да я платя?

— Ако той обяви цена в рамките на възможностите ти, трябва да я платиш, щом искаш да се завърнеш в света на живите.

Мрачният Рал се плъзна по-близо, на устните му грееше същата зловеща усмивка.

— Имам само две мънички, незначителни изисквания. Изпълни ги и ще можеш да се върнеш при брат си Дрефан и съпругата му.

Ричард го стрелна с гневен поглед.

— Назови ги, но ако цената ти е твърде висока и реша да не я платя и да остана тук, се кълна да посветя вечността си на това душата ти да изпитва вечни мъчения.

— В такъв случай трябва да решиш на момента кое колко е важно за теб, сине. Мисля, че ще пожелаеш да я платиш.

Ричард не искаше да му каже колко е важно да се завърне, защото цената щеше да скочи.

— Назови я и ще реша дали да я платя. И без друго бях решил да остана тук, може да размисля.

Мрачният Рал се приближи толкова, че болезненото му присъствие едва не накара Ричард да отстъпи назад. Щеше му се да може да удържа на напрежението без щита от магия около себе си.

— О, цената наистина ще бъде висока, но мисля, че ще я платиш. Познавам те, Ричард. Познавам глупостта на сърцето ти. Дори на това ще си готов.

Мрачният Рал наистина познаваше сърцето на Ричард, та нали в крайна сметка именно той го бе унищожил.

— Кажи цената или се махай.

— Първо: преди да дойдеш тук, познанието на Храма на ветровете не ти принадлежеше. Ще се върнеш така, както дойде — без познанието, придобито тук.

Ричард очакваше да поиска това.

— Приема се.

— О, чудесно, сине. Колко си нетърпелив, как напираш. Дали ще приемеш и второто изискване със същата готовност? — Усмивката му можеше да раздели плът от кокал. — Не мисля.

Гласът му се превърна в смъртоносен съсък.

Щом Мрачният Рал произнесе второто изискване, краката на Ричард се подкосиха.

— Може ли да го направи? — успя да прошепне. — Има ли право да поиска това?

Дена му отвърна с тъжен поглед:

— Да.

Ричард обърна гръб на двата духа. Свел глава, притисна очите си с длан.

— За мен наистина е важно — прошепна. — Приемам цената.

— Знаех си. — Зловещият смях на Мрачния Рал отекна в Храма на ветровете. — Знаех си, че заради нея си готов да платиш дори тази цена.

Ричард се посъвзе. Обърна се бавно, повдигайки ръка към злия дух.

— А с това ти ми показа яловия си дух. Трябва да знаеш обаче, скъпи татко, че допусна грешка, тъй като сега мога да използвам празнотата срещу теб.

Смехът заглъхна.

— Ти се съгласи да платиш цената, която определих по право и власт. Дори да ме прогониш от ветровете, цената ще остане. Светът на духовете ще я поиска, след като веднъж я обявих и след като ти я прие.

— Да, така ще бъде: — каза Ричард. — Но ти ще вкусиш от отмъщението ми за всичко, което ми причини, включително и за поисканата цена. Още повече, че би могъл да спреш само до първата.

Ричард освободи мощен поток Субстрактивна магия, примесен само със струя Адитивна. Беше освободил магията на празнотата.

Духът на Мрачния Рал потъна в мрак.

От дълбините на вечността се надигна пронизителен писък. Мрачният Рал бе захвърлен в прегръдките на своя господар — Пазителя на отвъдния свят. Бе потънал там, където не достигаше нито лъч от Светлината на Създателя.

Именно болката от липсата на тази Светлина бе същинското мъчение в мрачната вечност на Пазителя.

Щом духът си отиде, Ричард се извърна още веднъж към коридора, извеждащ в света на живите.

— Съжалявам, Ричард — погали ушите му нежният глас на Дена. — Единствен той би могъл да поиска това от теб.

— Знам — прошепна Ричард и повика светкавицата, за да го върне обратно. — Добри духове, знам го.