Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (33)

Тридесет и втора глава

Калан гледаше през прозореца падането на нощта и сипещия се сняг. Зад нея Ричард седеше на масата си, златотканото му наметало бе провесено на облегалката на стола. Докато чакаше офицерите, помагаше на Бердин в разчитането на дневника. Повече говореше Бердин. Той само от време на време измърморваше по нещо като коментар на казаното от нея относно значението на една или друга дума. Калан си помисли, че колкото е уморен, едва ли е много полезен на Морещицата.

Хвърли поглед през рамо. Дрефан и Надин се бяха скупчили край огнището. Ричард ги бе помолил да дойдат с тях, за да могат да отговарят на евентуалните въпроси на генералите. Надин се бе съсредоточила в Дрефан, съзнателно избягвайки погледа на Ричард и особено на Калан. Може би защото знаеше, че Калан би усетила триумфа в очите й.

Не. Триумфираше не Надин, а Шота. Но те само отложиха сватбата. Само докато… докато какво? Докато успеят да спрат чумата? Докато измрат повечето жители на Ейдиндрил? Докато те самите се заразят и умрат, както предричаше пророчеството. Калан се приближи до Ричард и отпусна ръка на рамото му. Отчаяно се нуждаеше от близостта му. С благодарност усети как той я хваща за ръката.

— Само отлагаме за малко — прошепна тя, надвесена над ухото му. — Това нищо не променя, Ричард. Просто забавя нещата, само толкова. Обещавам ти.

Той я потупа по ръката и й се усмихна.

— Знам.

Кара отвори вратата и се вмъкна в стаята.

— Господарю Рал, идват.

— Благодаря, Кара. Остави вратата отворена и ги покани.

Райна запали цепеница в огъня. Подпря се на рамото на Бердин за равновесие, докато се навеждаше да запали лампата в другия край на масата. Дългата й тъмна плитка се плъзна през рамото й и погъделичка Бердин по лицето. Морещицата се почеса и дари Райна с бърза усмивка.

Да види човек двете Морещици да се докосват или да си обръщат каквото и да е внимание пред чужди погледи, бе рядко явление. Калан знаеше, че се дължи на видяното от Райна през деня. Младата жена също се чувстваше самотна, имаше нужда от близко присъствие и утеха. Колкото и ужасяващо да бе обучението им, колкото и издръжливи да бяха на болка, човешките им чувства бяха започнали да се възвръщат. Калан започваше да забелязва в тъмните очи на Райна, че видяното страдание и смърт, особено на деца, й бе повлияло.

Чу как Кара казва на мъжете в коридора да влязат. Мускулестата фигура на посивяващия генерал Кърсън, както винаги внушителен с безупречната си кожена униформа, се появи на прага. Под ризницата изпъкваше релефът на силните му ръце.

Зад него вървеше командирът на Келтонските части — набитият генерал Болдуин. Той бе по-възрастен, с тънки бели мустаци, краищата на които се спускаха надолу покрай брадичката. Както винаги изгледаше великолепно, наметнат с изящното си късо наметало, закрепено на едното рамо с две копчета. На гърдите на жълтеникавата му униформа бе извезан хералдически знак, състоящ се от жълт и син щит, разделени диагонално от черна линия. Светлината на лампите се отразяваше в орнаментираната тока на колана му и в сребърната му ножница. Беше колкото жесток, толкова и ослепителен на вид.

Преди групата офицери от армиите на двамата да влязат изцяло в стаята, генералите вече се покланяха пред Ричард. При поклона темето на генерал Болдуин просветна сред оредяващата му сребриста коса.

— Кралице — поздрави той. — Господарю Рал.

Калан сведе глава, а Ричард се изправи, избутвайки стола си назад. Бердин скочи от своя, за да не застава на пътя му. Не си направи труда да вдигне глава от книгата. Все пак беше Морещица, при това си имаше работа.

— Господарю Рал — поздрави и генерал Кърсън, като в същото време вдигна юмрук към сърцето си. — Майко Изповедник.

Всички офицери зад тях бяха свели глави. Ричард изчака търпеливо да приключат с поздравите. Калан си представяше с какво нетърпение очаква да започне.

Направи го възможно най-просто.

— Господа, с прискърбие трябва да ви съобщя, че в Ейдиндрил върлува чума.

— Чума ли? — не повярва на ушите си генерал Кърсън. — Чума от какво?

— Болест. Чума, която кара хората да се чувстват зле и да умират. Такава чума.

— Черната смърт — допълни Дрефан с мрачен глас изотзад.

Всички новодошли сякаш едновременно изохкаха. После залата притихна.

— Започнала е неотдавна — продължи Ричард, — така че, за щастие, имаме време да вземем някои предпазни мерки. Засега имаме информация за не повече от няколко десетки случая. Разбира се, няма как да знаем колцина ще са загинали междувременно и какъв ще е броят им за напред. Половината от онези, за които знаем, че са заразени, вече са мъртви. До сутринта броят им ще нарасне.

Генерал Кърсън се покашля.

— Предпазни мерки ли, Господарю Рал? Че какви могат да се вземат? Имате ли лекарство за хората, а населението на града?

Ричард потърка пръсти в челото си, заби поглед в масата пред себе си.

— Не, генерале, не разполагам с лекарства — прошепна той. Всички чуха думите му, въпреки че ги изрече едва-едва. В стаята цареше гробна тишина.

— Тогава какви…?

Ричард се изпъна.

— Трябва да разделим войниците. На отряди. Брат ми и друг път се е сблъсквал с чумата. Склонни сме да вярваме, че се разпространява от човек на човек — както кога то в една къща има грип и останалите членове на семейството, поради близостта си до болния, също се разболяват.

— Чувал съм, че чумата се предизвиква от лош въздух на определено място — отбеляза един офицер в дъното на групата.

— Това също бе отбелязано като възможност — каза Ричард. — Казаха ми още и че може да бъде предизвикана от редица други неща — лоша вода, лошо месо, сгорещена кръв.

— А от магия? — попита някой.

Ричард пристъпи от крак на крак.

— Това също не е изключено. Някои казват, че може да е прокоба на духовете към нашия свят, наказание за нещо. Самият аз не съм склонен да вярвам. Днес следобед бях в града и с очите си видях как умират невинни малки деца, как страдат. Не мога да повярвам, че духовете са способни да причинят подобно нещо, независимо колко са недоволни от хората.

Генерал Болдуин потърка брадичката си.

— Тогава как мислите, какво разпространява болестта, Господарю Рал?

— Не съм специалист, но се осланям на мнението на брат си, че чумата е като всяка друга заразна болест — предава се по въздуха или чрез пряк контакт. Това ми се струва по-логично, макар тази болест да не е просто обикновена. Чумата, както ми бе обяснено, почти във всички случаи има летален изход. Ако наистина се предава от човек на човек, значи нямаме нито секунда за губене. Трябва да направим, каквото е по силите ни, за да я задържим далеч от войската. Искам да разделите частите си на по-малки отряди.

Генерал Кърсън разпери отчаяно ръце.

— Господарю Рал, защо просто не използвате магията си и не ни отървете от напастта?

Калан докосна Ричард по гърба, подсещайки го да си държи нервите. Той обаче и без това като че ли не беше ядосан на генерала.

— Съжалявам, но точно сега не знам що за магия би могла да излекува града. Не съм чувал някога магьосник да е спасявал хората от чума. Трябва да разберете, генерале, че това, че някой притежава магия, не означава, че може да отблъсне самия Пазител, когато той протегне ръка към него. Ако магьосниците можеха да го правят, уверявам ви, гробищата щяха да изчезнат поради липса на клиентела. Магьосниците не притежават силата на Създателя. В нашия свят съществува равновесие. Също както всички ние, и особено войниците, помагаме на Пазителя да носи смърт в този свят, можем да станем част от делото на Създателя в сътворяването на живота. Ние знаем, може би по-добре от другите хора, че на плещите на войниците лежи задължението да пазят мира и живота. Равновесието се постига, като понякога се налага да отнемем живот, за да спрем враг, който би причинил много повече злини. Това остава след нас, с това биваме запомнени, а не с живота, който се опитваме да спасим. Магьосникът също трябва да е в равновесие, в хармония със света, в който живее. Както Създателят, така и Пазителят играят определена роля в нашия свят. Не е във властта на обикновен магьосник да им диктува какво да правят. Той може да полага усилия в съчетаването на събития, които да доведат до определен резултат — например сватба. Но не може да диктува на самия Създател да извика на живот ново същество, като резултат от този брак. Един магьосник трябва винаги да помни, че той действа тук, в този свят, и трябва да прави всичко, което е по силите му, за да помага на хората, също както фермерът би помогнал на съседа си в жътвата или пък в потушаването на избухнал пожар. Има неща, които магьосникът, за разлика от хората които не притежават магия, може да направи. Също както вие тук, силни и здрави мъже, можете да въртите в ръцете си тежка бойна брадва, която един старец не би могъл дори да повдигне. Макар да имате мускули и сила, за да го направите, не сте способни да извършите нещо, което не е предвидено за мускулите ви. Като например мъдростта, трупана у стария човек с годините и опита. Той може да ви победи с познанията, а не с мускулите си. Независимо колко велик е един магьосник, той не може да създаде живот. А една млада жена, без каквато и да е магия, опит или мъдрост, може да го направи. Значи в крайна сметка излиза, че тя има повече общо с магията от него. Това, което се опитвам да ви кажа, е, че фактът, че съм се родил с дарбата, не означава, че дарбата ми може да спре чумата. Не можем да разчитаме на магията, за да решим всичките си проблеми. Да познава границите на силата си е толкова важно за един магьосник, колкото е важно за един командир да познава възможностите на войниците си. Мнозина от вас са виждали какво може мечът ми срещу врага. Но колкото и жестоко оръжие да е той, не може да достигне този невидим враг. Други видове магия вероятно ще се окажат също толкова безпомощни.

— В мъдростта ти е нашето смирение — тихичко повтори генерал Кърсън един ред от отдаването.

Мъжете изразиха високо съгласието си и закимаха, доволни от разумното обяснение, дадено им от Ричард. Калан се гордееше с него. За това, че успя да ги убеди. Запита се обаче дали той е успял да убеди себе си.

— Тук не става толкова въпрос за мъдрост — измърмори Ричард. — Колкото за проява на здрав разум. — Моля ви, повярвайте — продължи той, — че това не означава, че няма да търся начин да се справим с чумата. Правя всичко, каквото е по силите ми. — Той отпусна ръка на рамото на Бердин. Тя вдигна глава. — Бердин ми помага да разчетем древните книги, останали от магьосниците от миналото, за да видим дали не са ни завещали своята мъдрост. Ако има начин магията да повлияе на чумата, ще го намеря. При все това засега трябва да използваме други средства, за да защитим хората. Трябва да ги разделим едни от други.

— Да ги разделим, и после какво? — попита генерал Кърсън.

— След като ги разделите, ще напуснете Ейдиндрил.

Генерал Кърсън настръхна. Ризницата му заблестя на светлината на лампата, той засия като същински дух.

— Да оставим Ейдиндрил на произвола на съдбата?

— Не — настоя Ричард. — Не на произвола на съдбата. Предлагам да разделим частите си, за да има по-малка вероятност болестта да се разпространи между войниците, след което да се заемат позиции около целия град. Можем да поставим постове на всички проходи, пътища и долини, през които може да се мине към града. Така ни кой няма да успее да влезе.

— Ами ако все пак успее? — попита генерал Болдуин. — Тогава тези малки, накъсани части няма да успеят да отблъснат атаките.

— Ще имаме съгледвачи и куриери. Ще трябва да увеличим броя им, за да не се стига до изненади. Не мисля, че частите на Ордена са стигнали толкова на север, но все пак, ако бъдем атакувани, ще има кой да ни предупреди и ще можем бързо да се съберем отново. Отделните отряди не бива да са твърде раздалечени едни от други — така че да не могат да защитават града, — но трябва да са на достатъчно разстояние, за да не си предават болестта. Всяка ваша идея ще бъде обсъдена внимателно. Точно това е една от причините да ви повикам тук. Ако някой иска да каже нещо по тези въпроси, да заповяда.

Дрефан пристъпи напред.

— Трябва да стане много бързо. Колкото по-скоро напуснат войниците града, толкова по-голяма е вероятността никой да не се зарази.

Всички офицери кимнаха замислено.

— Офицерите, които бяха с нас днес, трябва да останат тук — продължи Дрефан. — Възможно е да са попаднали в контакт с някой заразен. Направете списък на всички, с които са били в допир, и тях също изолирайте тук.

— Ще се погрижим да бъде изпълнено незабавно — отсече генерал Кърсън. — Още тази нощ.

Ричард кимна.

— Всяка група войници трябва да поддържа връзка с другите. Но съобщенията ще се предават само устно. Никакви бележки, предавани от ръка на ръка. Хартията може да донесе зараза. Хората, които предават команди и съобщения, да го правят от разстояние. Поне толкова, на колкото сме сега ние с вас.

— Не е ли малко странна предпазна, мярка? — попита един от офицерите.

— Чувал съм — каза Дрефан, — че хора, заразени с чума, но все още на крака и поради тази причина незнаещи, че са болни, имат специфичния мирис на чумата в дъха си.

Мъжете закимаха заинтригувани.

— Но да усетиш този фатален мирис може да ти струва заразяване с болестта, което да погуби живота ти.

Хората отново замърмориха помежду си.

— Затова не искаме куриерите да се приближават един до друг — продължи Ричард. — Ако някой вече е заразен, трябва да направим всичко възможно да не предаде болестта на другарите си, а оттам и на цялата съседна група войници. Няма смисъл да се залавяме с всичко това, ако не сме изключително внимателни дори към най-дребните детайли. Това е смъртоносна отрова. Ако действаме бързо и мъдро можем да спасим голям брой хора. Ако не вземем предпазни мерки, и то сериозни, почти всички хора в града, наред с всичките ни войници, може да загинат само за няколко седмици.

В стаята плъзна притеснен, напрегнат разговор.

— Чертаем пред вас най-мрачната картина — каза Дрефан, приковавайки към себе си сериозните им погледи. — Не искаме да ви представяме нещата в по-добра светлина. Но има и някои хубави страни. Най-важното е времето. Чумните епидемии, които съм виждал и за които съм чел, се разпространяват най-ужасяващо в летните горещини. Не мисля, че тукашната ще успее да набере сила и мощ при това хладно време. Поне това е в наша полза.

Мъжете въздъхнаха с подновена надежда. Не и Калан.

— Още нещо — каза след малко Ричард и изгледа мъжете пред себе си един по един. — Ние сме Д’Харанци. Хора на честта. И ще се държим като такива. Не искам да лъжете хората относно опасността, надвиснала над всички ни, да ги уверявате, че риск няма. В същото време не искам и съзнателно да всявате паника сред тях. Те и без това ще се уплашат достатъчно. Освен това сте и войници. Тази битка е не по-малко сериозна от всяка друга. Такава ни е работата. Ще се наложи някои от вас да останат в града, за да помагат. Ще има нужда от въоръжени сили, които да потушат всеки смут, който е възможно да се надигне. Ако има бунтове, както по време на червената луна, искам да ги потушавате незабавно. Използвайте всички необходими средства, но не повече. Помнете, населението на този град е от наши сънародници — ние сме техни защитници, а не техни завоеватели. Ще ни трябват хора, които да помагат в изкопаването на гробове. Не мисля, че ще успяваме да горим толкова много трупове, ако чумата се развихри.

— Колко предполагате, че може да умрат, Господарю Рал?

— Хиляди — отвърна вместо него Дрефан. — Десетки хиляди. — Синият му поглед обгърна всички присъстващи. — Ако нещата се влошат, може би повече. Чел съм за епидемия, покосила всеки трима от четирима жители на близо половинмилионен град.

Един офицер в дъното на групата подсвирна тихичко.

— Още нещо — каза Ричард. — Някои от хората ще изпаднат в паника. Ще искат да избягат от Ейдиндрил, за да се отдалечат от опасността. Повечето ще искат да останат, не само защото това е единственият им дом, но и защото това е единственият живот, който познават. Не можем да позволим на хората да напускат града и да разпространяват чумата и по други места в Средната земя или дори по-надалеч, в Д’Хара. Тя трябва да остане заключена тук. Ако хората искат да избягат от града и да се скрият в околните възвишения, отделяйки се от съседите си, за които се съмняват, че са заразени, ще трябва да проявим разбиране към страховете им. Трябва да им позволите да отидат извън града, ако желаят, но ще са принудени да останат наблизо. Искам войниците, които ще се разделят на отряди, да оградят града и околностите му, завардвайки всички пътища към и от Ейдиндрил. Всички трябва да останат в тези граници. Всеки, който тръгне да бяга, може да е заразен, без да го знае, и по този начин да изложи на опасност и други хора извън града. Като крайна мярка ви е позволено да прилагате сила, за да им попречите да разпространяват чумата извън рамките на града. Моля ви да не забравяте, че това не са престъпници, а просто хора, уплашени за живота си и за живота на семействата си. Онези, които напуснат града, за да чакат утихването на епидемията, скоро ще останат без храна, каквато едва ли ще намерят в околните местности. Това, че ще умрат от глад, няма да е по-различно от смъртта, причинена о чумата. Припомнете им го и им кажете, че няма да се правят компромиси, ако някой бъде заловен, че опустошава чужди ферми. Анархия няма да бъде допусната. Е, засега като че ли това е всичко, което исках да ви кажа. Въпроси?

— Ще напуснете ли града тази нощ, Кралице, Господарю Рал? Или ще чакате до сутринта? — попита генерал Болдуин. — И къде ще отседнете?

— Нито аз, нито Ричард ще напуснем Ейдиндрил — отвърна Калан.

— Какво? Но вие трябва да бягате — настоя генерал Болдуин. — Моля ви, и двамата трябва да се спасявате. Имаме нужда от вас, за да ни водите.

— Нямахме представа с какво си имаме работа, преди нещата да отидат твърде далеч — продължи Калан. — Възможно е вече да сме се заразили.

— Не ни се вярва — допълни Ричард, опитвайки се да разсее страховете им, — но така или иначе трябва да остана, за да видя дали няма някакъв вид магия, която би могла да ни помогне да спрем епидемията. Трябва да се кача в Кулата. Ако се скрием някъде из хълмовете, няма да сме от голяма помощ. Така може да пропусна възможност да намеря разрешение. Ще останем и ще поемем управлението на града. Дрефан е Първи свещеник на лечителите от Рауг’Мос от Д’Хара. Двамата с Майката Изповедник не бихме могли да попаднем в по-добри ръце. Брат ми и Надин също ще останат в града, за да търсят начин за облекчаване страданията на хората.

Докато мъжете задаваха въпроси и обсъждаха ситуацията с храната и провизиите, Калан се приближи до прозореца и се загледа в снега и вятъра, завихрящи се в пролетна буря. Ричард говореше с офицерите така, както главнокомандуващ разговаря с командния състав на армията си в навечерието на битка. Опитваше се да ги мотивира, да ги обедини и сплоти за предстоящия бой. Както при всяка битка, смъртта щеше да прескочи отвъд укрепленията.

Макар Дрефан да бе на мнение, че при хладно време чумата няма да има възможност да набере сериозна мощ, Калан бе сигурна, че в този случай времето е без значение.

Тази чума не бе като никоя друга. Тя бе задействана от магия, от човек, който иска да унищожи всички.

Долу в дупката Джаганг нарече играта Джа’Ла д’Джин — Играта на живота. Джаганг бе обиден, че Ричард е променил тежестта на топката, че я е направил полека, за да могат всички деца, а не само най-силните и пробивните да изпитват удоволствие от играта. Джаганг започна сечта именно от тези деца. Това не беше случайно. Това беше вест.

Играта на живота.

Този свят можеше да се превърне в света на Джаганг, управляван с нечовешка жестокост. Ако той спечели.