Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (11)

Десета глава

След последното изсъскване на факлата коридорът потъна в тъмнина. В единия край лежеше отпуснатото тяло на войник — сякаш захвърлена купчина мръсни дрехи, очакващи някой да ги събере. В средата на пътеката се въргаляше почернелият му меч с превърнато в сноп стоманени отломки острие.

Калан спря и се вгледа в застиналата тъмнина отпред. Нито чу, нито видя нещо. Марлин можеше да е навсякъде, сврян зад всяко разклонение, притаен зад всеки ъгъл, намъкнал самодоволната усмивка на Джаганг на лицето си и готов да изскочи от тъмнината и да сложи край на преследването.

— Надин, оставаш тук.

— Не, казах ти вече, че по нашия край сме свикнали да защитаваме своите. Той иска да убие Ричард. Няма да го оставя да му се размине, не и докато имам някакъв шанс да помогна.

— Единственият шанс, който ще имаш, е да бъдеш убита.

— Идвам с теб.

Калан нямаше нито време, нито желание да спори. Щом Надин толкова искаше да дойде с нея, поне можеше да е полезна: Калан имаше нужда от ръцете си.

— Тогава вземи онази факла.

Надин я измъкна от решетката на стената и застина в очакване.

— Трябва да го докосна — каза Калан. — Докосна ли го, ще го убия.

— Кой? Марлин или Джаганг?

Сърцето на Калан се блъскаше бясно в ребрата й.

— Марлин. Щом Джаганг може да се намъкне в съзнанието му, предполагам, че може и да се измъкне. Но кой знае? Ако не друго, поне Джаганг ще се е махнал, а подчиненият му ще е мъртъв. Това ще оправи нещата. Засега.

— Значи това се опитваше да направиш там в дупката? Какво искаше да кажеш с това, че трябва да избираш — един живот срещу всички останали?

Калан я сграбчи за лицето и я стисна за бузите.

— Чуй ме. Тук не става въпрос за някакъв си Томи Ланкастър, който иска да те изнасили. Този човек иска да ни изтреби до крак. Трябва да го спра. Ако, докато го докосвам аз, до тялото му се допре друг, ще бъде унищожен заедно с него. Ако ти или някой друг го докосне, няма да се поколебая. Ясно? Не мога да си позволя колебание. Залогът е твърде голям.

Надин кимна. Калан я пусна. Пренасочи гнева си към предстоящата задача.

Усещаше по пръстите на лявата си ръка да се стича кръв. Не мислеше, че ще успее да я повдигне, а дясната й трябваше, за да докосне Марлин. Надин можеше поне да държи факлата вместо нея. Калан се надяваше, че не прави грешка, че Надин няма да я забави. И че „гостенката“ й не тръгва с нея с нечисти подбуди. Надин взе дясната ръка на Калан и я притисна до кървящото ляво рамо.

— Сега нямаме време да оправим това. Притискай мястото колкото можеш по-силно, докато не стане време да използваш ръката си. Иначе ще изгубиш твърде много кръв и няма да можеш да направиш каквото трябва.

Малко изненадана, Калан притисна раната си.

— Благодаря. Ако ще идваш с мен, стой плътно зад гърба ми и просто осветявай пътя. Щом войниците не са могли да го спрат, едва ли ти ще можеш да направиш нещо повече. Не искам да пострадаш напразно.

— Ясно. Плътно зад теб.

— И не забравяй какво ти казах — не заставай на пътя ми. — Калан се изпъна и хвърли поглед зад Надин към оцелелите войници. — Ако ви дойде на мушката, използвайте стрели или копия, но стойте зад мен. Вземете още факли. Трябва да го притиснем до стената.

Неколцина се върнаха да изпълнят заповедта й, тя тръгна напред. Надин държеше факлата си високо горе и гледаше да не изостава. Пламъкът трептеше и пукаше на вятъра от бързия им ход, осветявайки стените, тавана и пода на малко разстояние около тях, създавайки непристъпен остров светлина в море от тъмнина. Близо зад тях мъжете с другите факли също образуваха малки островчета светлина. Докато бягаха, коридорът се изпълни с тежкото дишане на мъже, придружено от трополене на ботуши, дрънчене на ризници и стомана и пращене на пламък. Над всичко това в главата на Калан все още отекваха крясъците на Кара.

Задъхана, тя се спря при едно разклонение, взря се напред, докато си поемаше дъх, и се втурна по десния коридор.

— Виж! — посочи Надин пода. — Тръгнал е насам!

Калан се взря в тъмния коридор пред себе си, извеждащ към стълбището за горните нива на Двореца. Той минаваше през лабиринт от складови помещения, изоставени пространства, използвани при изкопаването на основи те на Двореца в скалата, ремонтни и водоотводни тунели. В края на водоотводните тунели имаше масивни каменни улеи, които отвеждаха водата извън основите, но не позволяваха на никого да влиза вътре.

— Не — каза Калан. — Насам, надясно.

— Но кръвта — възропта Надин. — Тръгнал е насам.

— Досега никъде не видяхме кръв. Това е за отвличане на вниманието. Този коридор води към Двореца. Джаганг е тръгнал насам, надясно, където няма хора.

Надин я последва по десния коридор.

— Но защо ще го е грижа дали има хора? Нали уби и рани всичките онези войници пред вратата на дупката?

— Магьосническата кула — каза Калан. — Джаганг не притежава друга магия освен тази на пътешественик по сънищата, но може да използва човек, роден с дарбата. От онова, което видях до момента обаче, мога да съдя, че не умее да си служи с друга магия. Нещата, които направи там долу — най-елементарно боравене с въздух и огън, са далеч под възможностите на един магьосник. Джаганг използва само най-простите похвати, онези, свързани с брутална сила. Това е в наша полза. Ако бях на негово място, щях да се опитам да се добера до Кулата и да използвам магията, заключена в нея, за да причиня колкото се може по-голямо унищожение.

Калан сви по древна стълба, издълбана направо в скалата, прескачайки по две стъпала наведнъж. Най-долу грубият, приличен на тунел коридор, се разклоняваше в две посоки. Тя се обърна към войниците, които все още тичаха по стълбите отзад.

— Разделете се на две и тръгнете по двете разклонения. Това е най-ниското ниво. Щом стигнете до нови разклонения, разпределете се така, че да покриете всичките. Помнете добре накъде завивате, иначе с дни няма да можете да излезете от лабиринта. Видяхте на какво е способен нападателят. Ако го намерите, не рискувайте да се изправите срещу него. Оставете постове, за да знаем дали ще тръгне да се оттегля, после изпратете куриери да ме уведомят.

— Как ще ви намерим? — попита един. Калан погледна надясно.

— При всеки възможен избор ще тръгвам по дясното разклонение, за да знаете в коя посока съм. А сега бързайте. Мисля, че ще търси начин да напусне Двореца. Не бива да му позволяваме да го стори. Ако се добере до Кулата, може да проникне през щитове, през които аз няма да мога.

Следвана от Надин и половината войници, Калан се спусна по влажния коридор. Минаха през няколко стаи, всичките празни, и не след дълго през още няколко коридора. При всяко разклонение тя разделяше хората, като онези, които оставаха с нея, продължаваха надясно.

— Какво представлява тази Магьосническа кула? — попита Надин, докато напредваха в тъмнината.

— Масивна крепост, укрепление, където някога са живели магьосници. Кулата е по-стара от Двореца на Изповедниците — Калан вдигна ръка, посочвайки Двореца над тях. — В отдавна забравени времена почти всички хора са се раждали с дарбата. През последните три хиляди години тя започнала да отмира в човешката раса.

— Какво има в Кулата?

— Жилищни помещения, отдавна изоставени, библиотеки, всякакви стаи. Там се пазят много магически вещи. Книги, оръжия, такива работи. Най-важните и опасни помещения са оградени от щитове. Хората, които не са родени с дарбата, не могат да минат през тях. Понеже аз съм родена с магия, прониквам зад някои, но не зад всички. Кулата е огромна. В сравнение с нея Дворецът на Изповедниците изглежда като схлупена къщурка. По време на Голямата война отпреди три хиляди години в Кулата гъмжало от магьосници, които живеели там със семействата си. Ричард казва, че това било място, изпълнено с живот и смехове. По онова време магьосниците притежавали както Субстрактивна, така и Адитивна магия.

— А сега не притежават, така ли?

— Точно така. Единствен Ричард е роден с двете страни на магията. На някои места в Кулата аз и магьосниците, с които отраснах, не можем да влизаме, тъй като щитовете са твърде мощни. На други места не е влизано от хиляди години, тъй като щитовете са изтъкани от двете магии. Никой не може да премине през тях. Никой, освен Ричард. И, опасявам се, Марлин.

— Май мястото е наистина ужасно.

— Прекарах доста голяма част от живота си там, с магьосниците, в изучаване на езици и обучение. Никога не съм мислила за Кулата по друг начин освен като за свой дом.

— И къде са сега тези магьосници? Не могат ли да ни помогнат?

— Всички се самоубиха в края на миналото лято, във войната с Мрачния Рал.

— Самоубили са се! Колко ужасно. И защо?

Продължаваха неумолимо напред в тъмнината, Калан забави отговора си. Всичко й се струваше като сън от някакъв друг живот.

— Трябваше да намерим Първия магьосник и да го накараме да избере Търсача на истината, който да спре Мрачния Рал. Първият магьосник беше Зед. Той се оказа в Западната земя, от другата страна на границата. Границата беше свързана с отвъдния свят, света на мъртвите, така че никой не можеше да я прекоси. Мрачният Рал също търсеше Зед. Наложи се всички магьосници да обединят силите си, за да направят магия, която да ме прехвърли през границата, за да мога да намеря Зед. Ако Мрачният Рал бе заловил магьосниците, щеше да използва злата си магия, за да ги накара да признаят каквото знаят. За да ми дадат време да успея да изпълня мисията си, магьосниците се самоубиха. Въпреки всичко Мрачният Рал успя да изпрати убийци по петите ми. Точно тогава срещнах Ричард. Той ме защити.

— При Отвесната скала? — възкликна Надин изумена. — На дъното на пропастта бяха открити труповете на четирима яки мъжаги, облечени в кожени униформи и накичени с всякакви оръжия. Никой не беше виждал подобни хора.

— Били са те.

— Какво се случи?

Калан я изгледа косо.

— Нещо като с теб и Томи Ланкастър.

— И Ричард го направи? Ричард уби тези мъже?

Калан кимна.

— Двама от тях. С третия се справих аз, като го докоснах със силата си, а след това той уби четвъртия. Това по всяка вероятност бяха първите хора за Ричард, които искаха да го наранят с повече от обикновен бой, задето се опитва да защити някого. Мен. От онзи ден край Отвесната скала на Ричард му се наложи да прави избор в доста трудни ситуации.

Вървяха из тъмните, вонящи коридори сякаш с часове, макар Калан да знаеше, че са изминали не повече от петнайсет-двайсет минути. Каменните блокове ставаха по-големи, някои толкова огромни, че стигаха от тавана до пода. Бяха грубо обработени, но напаснати с не по-малко прецизност от която и да е вечна стена в Двореца.

Коридорите бяха по-влажни, на места по стените се стичаше вода, отвеждана към специални улеи в пода, по които тръгваше към отточните тръби. Някои от тръбите бяха задръстени с мръсотия и растителност и наоколо се бяха образували локвички.

Плъховете използваха отточните тръби за тунели. С приближаването на шум и светлина започнаха да врещят и се разбягваха — някои към тръбите, други напред по коридора. Калан отново се сети за Кара и се запита дали е жива. Изглеждаше й твърде жестоко Морещицата да загине, преди да е имала възможност да вкуси живот, лишен от лудост.

Серия свързващи тунели най-накрая ограничи придружителите на Калан само до Надин и двама войници. Пътят беше толкова тесен, че трябваше да се движат в колона по един. Ниският, сводест таван ги принуди да се приведат.

Калан не виждаше следи от кръв — Джаганг вероятно използваше контрола си над съзнанието на Марлин, за да спре кръвотечението — но на няколко места забеляза, че хлъзгавият мъх по стената бе одраскан с хоризонтални ивици. При толкова нисък и тесен коридор беше трудно човек да не се докосва до стените. Калан се долепваше до тях повече, отколкото би й се искало. Когато кокалчетата на ръката, с която придържаше раненото си рамо, опираха в хлъзгавия камък, я пронизваше остра болка. Марлин-Джаганг — сигурно бе минал през същия коридор и се бе обърсал в същата стена.

Тя изпита едновременно прилив на облекчение, че не е изгубила следата му, и ужас от възможността да го залови.

Сводестият коридор отново се стесни и таванът стана още по-нисък. Трябваше да се наведат, за да могат да продължат. Пламъците от факлите се плъзнаха по тавана и пушекът се проточи напред, подлютявайки очите им.

Щом коридорът започна да се спуска рязко надолу, всички се запрепъваха и заподхлъзваха. Надин, без да изпуска факлата, падна и си ожули лакътя. Калан забави крачка, но не спря, а един от войниците помогна на Надин да се изправи. Тримата бързо настигнаха Калан.

Някъде напред се чу ромон на вода.

Тесният коридор се разгърна в широк, сводест тунел. От огромна тръба, съставляваща част от отводнителната система под Двореца, течеше вода. Калан спря на ръба.

— Ами сега, Майко Изповедник? — попита единият от войниците.

— Ще се придържаме към плана. Двете с Надин продължаваме по течението вдясно. Вие се качвате срещу течението наляво.

— Но ако се опитва да се измъкне от Двореца, ще тръгне надясно — продължи същият войник. — Ще се надява да излезе заедно с водата. Трябва да тръгнем с вас.

— Освен ако не знае, че сме по петите му и не се опитва да ни заблуди. Вие двамата тръгвате наляво. Хайде, Надин.

— Вътре? Водата може да е до кръста.

— Малко повече, бих казала. Събрала се е от пролетното топене на снеговете. Обикновено е не повече от един-два фута. От другата страна покрай стената има камъни за стъпване, но сега са под водата. В средата трябва да има дълъг каменен парапет за стъпване.

Калан се протегна и пристъпи напред, поставяйки крак в центъра на водния поток, върху равния камък точно под повърхността на водата. Повдигна другия си крак през течащата вода и го спусна внимателно, докато напипа един от камъните покрай стената. Стисна Надин за ръката и се придвижи напред. Стъпила на камъните, водата стигаше само до глезените й, но бързо се просмука през ботушите й и ги напълни. Беше леденостудена.

— Видя ли? — прокънтя гласът на Калан. Надяваше се да не се чува много надалеч. — Но внимавай. Пътеката може да прекъсва на места. Някои от камъните може да са се повредили.

Калан се придвижи към следващия камък и подаде ръка на Надин. Махна на мъжете да тръгват нагоре по тунела. Те наджапаха във водата и бързо се изгубиха в тъмното. Светлината от факлите им угасна зад един завой и Калан и Надин останаха в сумрака, осветяван единствено от тяхната факла. Калан се надяваше огънят да издържи.

— Внимавай сега — предупреди тя Надин.

Надин покри ухото си с длан. През шума на бучащата вода се чуваше трудно. Калан приближи устни до ухото й и повтори предупреждението си. Не искаше да крещи, с което да предупреди Джаганг, че го приближават, в случай беше наоколо.

Дори факлата да светеше по-силно, нямаше да могат да виждат надалеч. Тунелът се виеше из подземията на Двореца, извеждайки водата навън. За да запази равновесие, Калан трябваше да се подпре с ръка на влажната, студена каменна стена.

Тук-там тунелът тръгваше рязко надолу, камъните отстрани образуваха стълбичка, потопена в бушуващата вода. Леденият поток замъгляваше въздуха и се просмукваше под кожата им.

Дори при по-равните участъци беше невъзможно да се тича, тъй като трябваше да се придвижват внимателно от камък на камък. Ако забързаха ход и пропуснеха камък, можеха да си счупят глезен. А тъмният тунел, с Джаганг, спотайващ се в някой ъгъл, не беше най-подходящото място за инциденти. Кръвта, която продължаваше да тече от раната на Калан, й напомни, че вече е претърпяла един. Добре поне, че можеше да ходи.

Точно тогава Надин изпищя и падна във водата.

— Не изпускай факлата! — изкрещя след нея Калан.

Надин, потънала до гърди в ледената вода, светкавично вдигна факлата нагоре, за да не я намокри. Калан я сграбчи за китката и като се опитваше да надвие течението, я задърпа нагоре. Нямаше къде да се хване с другата ръка. Затъкна токовете на ботушите си в ръба на камъка, върху който бе стъпила, опитвайки се да се задържи на мястото си.

Надин опипваше около себе си с другата си ръка, търсейки камък. Напипа един и се вкопчи в него. С помощта на Калан се вдигна горе.

— Добри духове, водата е студена!

— Нали ти казах да внимаваш!

— Нещо — плъх, струва ми се — ме стисна за крака — каза тя, опитвайки се да си поеме дъх.

— Сигурна съм, че е бил мъртъв. Видях други да се носят по водата. А сега бъди по-внимателна.

Надин кимна смутено. Тъй като Калан я беше издърпала напред, Надин се озова пред нея. Калан не виждаше как ще успеят да си сменят местата без борба, затова направи знак на Надин да върви напред.

Надин се обърна, готова да продължи. Изведнъж от тъмната бездна изникна огромна фигура. От водата щръкна мократа глава на Марлин. Той сграбчи Надин за глезена с една ръка. Тя изпищя, и полетя с краката напред към мастиленочерната вода.