Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (21)

Двадесета глава

Докато се промъкваше към сумрачното помещение, Зед установи, че тежката му тъмна роба с черни ръкави и смъкнати рамене е пораздърпана. Меката светлина разкриваше по три ивици сребрист брокат на маншетите, а по-плътна златиста брокатена нишка обикаляше врата и се спускаше отпред до нозете. Червен копринен колан със златна тока пристягаше богатата одежда в кръста.

Семплата роба му липсваше, но отдавна се бе разделил с нея — по настояване на Ейди. Старата чародейка бе избрала новата им маскировка — всеки би разпознал могъщия магьосник по задължителната семпла роба. Зед подозираше, че тя просто не е харесвала любимата му дреха и е предпочитала да го гледа облечен в тази.

Ейди му липсваше, сърцето му се свиваше при мисълта колко ли страда тя, смятайки го за мъртъв. Почти всички предполагаха така. Когато им остане време, може би ще накара Ан да прати вест по дневника, за да разбере Ейди, че той е жив.

Но най-много го болеше за Ричард. Момчето има нужда от него. Ричард бе роден с дарбата и без точни указания как да я използва, можеше да се окаже по-безпомощен от орле, изпаднало от гнездото си. Добре поне, че Мечът на истината е с него да го пази — засега. Зед възнамеряваше да тръгне към Ричард веднага щом заловят Натан. Това щеше да стане съвсем скоро.

Ханджията огледа лъскавите дрехи на Зед, погледът му се спря върху златната тока на колана му. От няколко сепарета край стената вдясно наблюдаваха два-три чифта очи на мъже, загърнати с дрипави кожи и прокъсани вълнени шалове. Върху покрития със слама под се мъдреха две празни дървени маси, чакащи някой да яде и пие върху тях.

— Един сребърен грош за стая — вяло подхвърли собственикът. — Ако искаш компания — още толкова.

— Както изглежда, изборът ми на дрехи ще ми излезе соленичък — отбеляза Зед.

Набитият ханджия се усмихна накриво и протегна напред месестата си ръка с дланта нагоре.

— Цената си е цена. Искаш ли стая или не?

Зед метна в дланта на мъжа сребърна монета.

— Третата врата вляво. — Той наклони къдравата си кестенява глава към коридора в дъното. — Не искаш ли компания, старче?

— Ами така ще трябва да си поделиш сухото с момичето, което ще повикаш. А си рекох, дали няма да си склонен да спечелиш малко нещо отгоре. Всъщност не съвсем малко.

Мъжът присви любопитно чело и стисна сребърната монета в дланта си.

— В смисъл?

— Ами подочух, че един скъп стар приятел бил отседнал тук. Доста отдавна не съм го виждал. Ако е тук тая нощ, може да ми посочиш стаята му. Ще бъда толкова щастлив и опиянен от радост да го видя, че може да извърша глупостта да се разделя с една златна монета. Цяла-целеничка.

Ханджията отново го изгледа от глава до пети.

— Тоя твой приятел има ли си име?

— Е — поде Зед тихо, — като много от другите ти гости и той има проблем с имената — май не може да ги помни дълго и затова все му се налага да си избира нови. Но мога да ти кажа, че е висок, по-възрастен и с бяла коса до широките му рамене.

Мъжът прокара език по вътрешната страна на бузата си.

— Ами… в момента… е зает.

Зед извади златна монета, но дръпна ръката си, щом ханджията се протегна да я вземе.

— Според теб. Защо не ме оставиш да преценя сам колко е зает?

— Ами ще ти струва още един сребърен грош.

Зед положи усилия да не повишава глас:

— За какво?

— Ами за компанията и времето на момичето.

— Нямам намерение да се възползвам от момичето ти.

— Така говориш. Като я видиш с него, може да се отметнеш от думите си и да решиш да си възвърнеш… младостта. При мен практиката е първо мангизите. Ако тя рече, че си я удостоил само с усмивка, ще си получиш обратно сребърния грош.

Зед знаеше, че е абсурд да се надява на това. Неговата дума щеше да тежи срещу нейната, около която щеше да витае сладкият ореол на допълнителната печалба. Не че цената имаше значение, но не му бе приятно да го прави. Бръкна в един вътрешен джоб и подаде сребърна монета.

— Последната врата вдясно — каза ханджията и се обърна. Веднага след това отново погледна Зед. — До неговата стая имаме гостенка, която не желае да я безпокоят.

— Няма да безпокоя гостите ти.

Той се усмихна лукаво на Зед.

— Както е сама, й предложих малко компания — без допълнително заплащане, — а тя рече, че ако някой смути почивката й, жив ще ме одере. На женска, на която й стиска да дойде сама на такова място, съм склонен да вярвам. Ако я събудиш, трябва да й върна парите. Ще си ги удържа от теб. Ясно?

Зед кимна разсеяно, докато обмисляше набързо възможността да си поиска нещо за ядене — беше гладен, — но с неохота прогони тази мисъл.

— Случайно да имате задна врата, в случай че… имам нужда от малко нощен въздух? — Не му се искаше Натан да се измъкне от другаде. — Бих проявил разбиране, ако се изисква допълнително заплащане.

— Гърбът на сградата опира при ковача — каза ханджията и се отдалечи. — Няма заден изход.

Последната стая вдясно. Единствен вход. Единствен изход. Нещо не беше наред. Натан не би играл толкова глупаво. Въпреки това Зед усещаше как въздухът искри от магията на връзката му.

Без да е разсеял съмненията си, пое по тъмния коридор. Вслушваше се напрегнато да долови нещо нередно, но чу само добре отиграните, престорени звуци на страст, издавани от жена във втората стая вляво.

Дъното на коридора се осветяваше от една-единствена свещ, закачена на стената. От предпоследната стая Зед долови леките похъркващи звуци на храбрата дама, която не искаше да я безпокоят. Надяваше се да не се налага да го прави и че тя ще продължи да спи през цялото време.

Прилепи ухо до последната врата вдясно. Дочу тихия гърлен смях на жена. Ако нещата се объркат, тя можеше да пострада. Ако се объркат много, можеше дори да загине.

Можеше да изчака, но разконцентрираното състояние на Натан в момента сигурно щеше да му е от полза. Та нали в края на краищата беше магьосник. Зед нямаше представа колко силни са усещанията на Натан спрямо преследвачите му. Но знаеше какво би усетил самият той на негово място. Това му вдъхна увереност. Не можеше да си позволи да не се възползва от разсеяността на Натан.

Блъсна вратата и протегна ръка напред, запалвайки въздуха с безшумни, хаотични топки светлина и топлина.

Голата двойка на леглото скочи, мъжът и жената закриха лицата си с ръце. Зед изпрати срещу Натан юмрук сгъстен въздух, откъсна го от жената и го запрати в другия край на леглото. Докато Натан грухтеше и размахваше ръце във въздуха, Зед сграбчи жената за ръката и я запрати назад. Тя успя да повлече със себе си и чаршафа.

Преди огнените пламъци да угаснат и жената да успее да се увие в чаршафа, Зед метна върху й мрежа, която е парализира на място. Почти едновременно същата мрежа застигна и мъжа зад леглото, но този път в нея имаше съставки, които можеха да му нанесат сериозни поражения, ако той се опита да я отстрани от себе си с магия. Нямаше време за любезности и снизхождение.

Почти без да се чуе друг звук, освен леко тупване на пода, стаята изведнъж притихна. Само слабата свещ на стената лекичко проблясваше. Зед бе доволен, че нещата се развиха толкова леко и не се наложи да наранява жената.

Заобиколи леглото и се приближи към мъжа на пода, замръзнал на място с уста, зяпнала да нададе вик и вдигнати защитно ръце.

Не беше Натан.

Зед не можеше да повярва на очите си. Усещаше магията. Знаеше, че това е мъжът, когото бе преследвал.

Наведе се над него.

— Знам, че ме чуваш, затова слушай внимателно. Ще освободя магията, която те държи, но ако извикаш, ще я сложа отново и ще те оставя така завинаги. Помисли внимателно, преди да викаш за помощ. Както вероятно вече си разбрал, аз съм магьосник, и който и да ти се притече на помощ, няма да може да го направи, ако ме разочароваш.

Зед прокара ръка над мъжа и махна воала на мрежата. Онзи излази до стената, но не каза нито гък. Беше възрастен, но не изглеждаше стар колкото Натан. Беше с бяла чуплива коса, а Натан бе със съвсем права. И не беше толкова дълга, но при краткото описание, което Зед даде на ханджията, не беше чудно, че бе помислил този мъж за човека, когото търсеше.

— Кой си ти? — попита Зед.

— Казвам се Уилям. Ти сигурно си Зед.

Зед се изправи.

— Откъде знаеш?

— Оня, когото търсиш, ми каза. — Той махна към близкия стол. — Имаш ли нещо против да си сложа панталона? Имам чувството, че тази нощ няма да се наложи да го свалям отново.

Зед кимна към стола, давайки знак на Уилям да продължи.

— Докато се обуваш, говори. И не забравяй какво ти казах: аз съм магьосник. Мога да позная, когато някой ме лъже. Не забравяй още и че изведнъж изпаднах в изключително лошо настроение.

Това, че може да познава когато го лъжат, не беше съвсем така, но Зед залагаше на това, че онзи няма откъде да го знае. А що се отнася до настроението, си беше самата истина.

— Попаднах на човека, когото преследваш. Не ми каза името си. Предложи ми… — Уилям хвърли бърз поглед на жената, докато се обуваше. — Тя чува ли?

— Не се притеснявай за нея. А за мен — изсъска през зъби Зед. — Продължавай.

— Ами предложи ми… — отново погледна към жената. Набръчканото й лице бе застинало в изумена гримаса. Предложи ми кесия, ако му направя една услуга.

— Каква услуга?

— Да заема мястото му. Каза да препускам така, сякаш самият Пазител е по петите ми, докато не стигна поне толкова далеч. Каза като стигна дотук, че мога да намаля ход, да правя почивки, дори да спирам, каквото си пожелая. Каза, че ти ще ме настигнеш.

— И го е искал?

Уилям закопча панталона си, отпусна се върху стола и започна да си обува ботушите.

— Каза, че няма да успея да те заблудя и да ти избягам, че рано или късно ще ме настигнеш, но не искаше това да става преди да стигна дотук. Трябва да призная, не мислех, че толкова скоро ще ме настигнеш, така че реших да се възползвам от част от печалбата си.

Уилям стана и пъхна ръка в ръкава на кафявата си вълнена риза.

— Даде ми бележка за теб.

— Бележка ли, каква бележка?

Уилям се загащи и после посегна към единия от джобовете си, за да извади кожена кесия. Явно пълна с пари.

Отвори я.

— Тук е, при парите, дето ми ги даде.

Зед грабна кесията от ръцете му.

— Дай да видя.

Беше пълна предимно със златни монети, плюс няколко сребърни. Зед стисна една от златните между палеца и показалеца си. Усещаше се леката остатъчна енергия от предишен допир с магия. Монетите сигурно някога са били медни, а после Натан ги е превърнал в златни чрез магия.

Зед се бе надявал Натан да не умее това. Превръщането на предмети в злато бе опасна магия. Самият той го правеше само в краен случай.

В кесията освен монетите имаше и сгънато парче хартия. Той го извади и го разгъна, като го огледа внимателно на слабата светлина, нащрек за каквато и да е форма на магия, която би могла да бъде прикрепена към него.

Уилям посочи:

— Това ми даде. Каза, като се срещнем, да ти го предам.

— Нещо друго? Каза ли ти нещо друго? Освен да ми предадеш бележката?

— Ами когато се разделяхме, се спря и вдигна поглед към мен. Каза: „Предай на Зед, че не е онова, което си мисли.“

Зед се замисли над думите за миг.

— Накъде тръгна?

— Не знам. Бях на кон, а той все още не се бе качил на седлото. Каза ми да тръгвам, плесна коня ми по задницата и аз поех.

Зед хвърли кесията на Уилям. Без да го изпуска от очи, разгъна хартията. Примигна на слабата светлина на единствената свещ и се взря в бележката.

„Ан, съжалявам, но имам важна работа. Една от нашите Сестри се готви да извърши голяма глупост. Трябва да я спра, ако мога. В случай че умра, искам да знаеш, че те обичам, но предполагам, че си го разбрала. Докато бях твой затворник, не можех да ти го кажа. Зед, ако луната изгрее червена, както очаквам да стане, значи всички сме изложени на смъртна опасност. Ако изгрее червена в продължение на три нощи, това означава, че Джаганг е предизвикал подсигурено разклонено пророчество. Трябва да отидеш при съкровището на Джакопо. Ако вместо това губиш ценно време, за да ме преследваш, всички ще умрем, а императорът ще възтържествува. Подобно пророчество впримчва жертвата си с двойна връзка. Зед, съжалявам, но жертвата е Ричард. Нека духовете се смилят над душата му. Ако знаех значението на пророчеството, щях да ти го кажа, но не го знам — духовете ми отказаха достъп до него. Ан, тръгни със Зед. Той ще има нужда от помощта ти. Нека добрите духове бъдат и с двама ви.“

Примигвайки, за да отпъди воднистия слой пред погледа си, забеляза петно. Обърна листа и видя, че е от восък. Съобщението е било запечатано, но поради слабата светлина, досега не го бе забелязал.

Зед вдигна поглед и пред очите му изникна ножът на Уилям. Отскочи назад, но усети изненадваща болка от удар. Подът се блъсна в рамото му.

— Къде е съкровището на Джакопо, старче! Казвай или ще ти прережа гърлото.

Зед се опита да остане в съзнание, докато стаята се въртеше и трепереше около него. Прилоша му. Изведнъж плувна в пот.

Очите на Уилям над него бяха подивели.

— Казвай!

Мъжът го намушка в ръката близо до рамото.

— Казвай! Къде е съкровището?

Една ръка се протегна и сграбчи Уилям за косата. Беше жена на средна възраст в тъмно наметало. Зед не можеше да разбере коя е и какво прави там. С изненадваща сила жената запрати Уилям назад. Той се вряза в стената до отворената, врата и се свлече на пода.

Тя се ухили на Зед.

— Допусна огромна грешка, старче, като позволи на Натан да се измъкне. Разчитах преследването на оная стара кранта да ми осигури Пророк, така че тръгнах след вас, за да мога да се възползвам от връзката ви с него. И какво намирам на края на твоята магическа връзка — някакъв нещастен глупак. Вместо Натан. Е, сега ще се наложи нещата да придобият неблагоприятно за теб развитие. Имам нужда от Пророк.

Тя се обърна и протегна ръка към замръзналата на място гола жена. Стаята се разтресе, щом от дланта й се стрелна черна като нощ светкавица. Смъртоносната ивица преряза жената през кръста заедно с чаршафа, който тя стискаше в ръце. По стената пръсна кръв. Горната половина на тялото й се стовари на пода като повалена статуя и вътрешностите й се разляха из цялата стая. Крайниците й останаха застинали в същата поза.

Надвесената над Зед жена се обърна. В очите й бушуваше смъртоносна ярост.

— Ако искаш да вкусиш малко Субстрактивна магия, с всеки крайник поотделно, просто ми дай причина. А сега искам бележката.

Зед отвори длан към нея. Тя посегна. През замъгленото си съзнание той се опита да се съсредоточи. Преди тя да успее да сграбчи хартията, той я запали. Бележката полетя нагоре като ярка жълта светкавица.

С яростен вик жената се извърна към Уилям:

— Какво пишеше вътре, нищожество!

Уилям, който до този миг бе застинал в паника, се хвърли към вратата и полетя по коридора. Тя рязко се извърна към Зед, по лицето й се посипа разпиляната й в яростта коса.

— Ще се върна, за да получа отговори от теб. Преди да те убия, ще си признаеш всичко.

Щом тя се стрелна към вратата, Зед усети как в щита му се намества непозната по състав магия. В главата му изригна болка.

Опитвайки се да не изгуби съзнание, започна да се бори с всички сили срещу заслепителната агония. Не беше парализиран, но не можеше да измисли начин да стане на крака. Крайниците му се мятаха във въздуха безпомощно като на костенурка, обърната по гръб.

Прорязващата болка не му позволяваше да прави много повече от това да се опитва да остане в съзнание. Притисна с две ръце главата си, имаше чувството, че тя всеки момент ще се разпадне и трябваше да я държи. Чу се да се бори шумно за глътка въздух.

Стаята внезапно бе прорязана от мощен взрив и тялото му се вдигна рязко от пода.

Помещението се освети от ослепителна светкавица, таванът се разцепи на две и оглушителният шум от разцепване на парчета дърво и пращене на греди потъна почти изцяло в нечовешкия тътен на гърма. Болката утихна.

Светлинната мрежа се бе възпламенила.

Край него заваля дъжд от димящи отломки, във въздуха се вдигна прах. Зед се сви на топка и покри главата си, докато край него продължаваха да валят парчета дърво и камъни. Сякаш се намираше под тенджера по време на градушка.

Щом в стаята настъпи тишина, Зед махна ръце от главата си и надзърна навън. За своя изненада установи, че сградата си беше на мястото — същинско чудо. Почти целият покрив липсваше, вятърът вдигна облак прах, който потъна в тъмнината горе. Стените бяха надупчени като изядени от молци парчета плат. Наблизо се валяха жалките кървави останки на жената.

Зед се опита да се раздвижи и с изненада установи, че е в учудващо добра форма, като се има предвид случилото се. Отстрани по челото му се стичаше кръв — там, където Уилям го бе ударил. Ранената му ръка пулсираше от болка. Но като се изключи това, беше добре. Нелоша сделка, като се има предвид какво можеше да се случи, помисли си той.

Отвън се чуха стонове. Жена крещеше истерично. Мъже разравяха развалините, викайки имена в търсене на ранени или мъртви.

Вратата, висяща на една панта, изведнъж се взриви, ритната от някой.

Зед въздъхна облекчено, виждайки познатата прегърбена фигура и почервенялото, загрижено лице.

— Зед! Зед, жив ли си?

— По дяволите, жено, не ти ли изглеждам жив?

Ан коленичи край него.

— Бих казала, че изглеждаш ужасно. Главата ти кърви.

Зед изръмжа от болка, докато тя му помагаше да се изправи.

— Не можеш да си представиш колко се радвам да те видя жив. Опасявах се да не си бил прекалено близо до светлинното заклинание, когато се възпламени.

Тя заровичка в окървавената му коса, търсейки раната.

— Зед, не беше Натан. Почти бях щракнала яката около врата на онзи мъж, щом той влезе в заклинанието. Веднага след него през вратата изхвръкна Сестра Розлин. Хвърли се върху него, крещейки нещо за някаква бележка. Розлин е Сестра на мрака. Не ме видя. Краката ми не са, каквито бяха някога, но щом видях, че се опитва да използва Субстрактивна магия, за да разруши заклинанието, полетях като дванайсетгодишно момиче.

— Надявам се не е сполучила — промърмори Зед. — Не вярвам някога да се е сблъсквала със заклинание на Пръв магьосник. Но аз със сигурност не го направих толкова мощно. Това, че се е опитала да го обезвреди със Субстрактивна магия, е увеличило силата му. Стигна се до невинни жертви.

— Но поне и онази зла жена си отиде.

— Ан, оправи ми раните, а после трябва да помогнем на тези хорица.

— Зед, кой беше онзи човек? Защо попадна в заклинанието? Къде е Натан?

Зед протегна ръка и отвори здраво стиснатата си длан. Остави топлината на магията да изпълни пепелта в нея. Черната прахообразна субстанция започна да се съединява и мастилената пепел стана светлосива. След миг овъглените останки се превърнаха в хартията, която бяха представлявали доскоро. Накрая тя придоби предишния бледокафяв цвят.

— Никога не съм виждала човек, способен на подобно нещо — удивено прошепна Ан.

— Бъди благодарна, че Сестра Розлин също не беше виждала, че иначе щяхме да сме в още по-тежко положение от сега. Да си Пръв магьосник си има своите предимства.

Ан взе смачканата хартийка от дланта му. Докато четеше бележката на Натан, долните й клепачи заблестяха. Щом свърши, по бузите й потекоха безмълвни сълзи.

— Скъпи Създателю — успя най-сетне да промълви задъхано.

Очите на Зед също се бяха налели.

— Наистина — прошепна в отговор той.

— Зед, какво е това съкровище на Джакопо?

Той примигна насреща й.

— Надявах се ти да знаеш. Защо Натан ще ни праща да пазим нещо, без да ни каже какво е то?

Хората навън продължаваха да крещят от болка и да викат за помощ. В далечината се срути някаква стена или част от покрив. Хората се суетяха сред развалините, като си нареждаха кой какво да прави.

— Натан е забравил, че е по-различен от останалите хора. Също както ти помниш неща, случили се преди няколко десетилетия, той помни не от десетилетия, а от векове.

— Де да беше ни казал малко повече.

— Ще трябва да разберем какво е имал предвид. Ще разберем. Имам няколко идеи. — Тя му се закани с пръст. — И идваш с мен! Още не сме хванали Натан! Засега яката остава на врата ти! Идваш с мен, ясно ли е? Не искам да слушам възраженията ти!

Зед протегна ръка и махна яката от врата си.

Ан ококори очи и зяпна.

Зед метна яката в скута й.

— Ще трябва да намерим това съкровище на Джакопо, за което говори Натан. Явно не се шегува. Въпросът е на живот и смърт. Вярвам му. Загазили сме я доста. Тръгвам с теб, но този път трябва да внимаваме повече. Ще трябва да крием следите си с магия.

— Зед — промълви най-сетне тя. — Как свали яката? Невъзможно е.

Зед я изгледа намръщено, опитвайки се да потисне желанието си да заридае при мисълта, че пророчеството е хванало Ричард.

— Както споменах, да си Пръв магьосник си има своите предимства.

Лицето й пламна.

— Нима просто си… Откога си без Рада’Хан?

Зед повдигна кокалесто рамо.

— Отне ми няколко дни, докато измисля нещата. От тогава. От първите два-три дни насам.

— И въпреки това си тръгнал с мен? Защо?

— Ами сигурно защото обичам жени, които предприемат отчаяни постъпки. Това показва характер. — Той сви треперещите си ръце в юмруци. — Вярваш ли на всичко, което казва Натан в бележката?

— Ще ми се да ти отговоря отрицателно. Съжалявам, Зед. — Ан преглътна. — Той казва „Нека духовете се смилят над душата му“, имайки предвид Ричард. Не добрите духове, а само „духовете“.

Зед обърса лице с треперещи пръсти.

— Не всички духове са добри. Има и зли. Какво знаеш за подсигурените разклонени пророчества? За заклинание, предизвикващо двойно обвързано пророчество?

— За разлика от яката ти, от такова пророчество няма измъкване. Избраната жертва предизвиква пророчеството. Каквото и да е то, събитието вече се е случило. Веднъж предизвикано, то не може да се върне назад. Характерът на катаклизма е самозащитен, което означава, че жертвата може да избира единствено между двете разклонения на пророчеството. Единствено начинът, по който предпочита. Това съм убедена, че го знаеш. Като Пръв магьосник не може да не го знаеш.

— Надявах се да ми кажеш, че греша — прошепна — Ще ми се Натан поне да ни беше написал пророчеството.

— Радвай се, че не го е направил.