Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (3)

Втора глава

— А сега — каза Кара застрашително — мога ли вече да го убия?

Нелепата ситуация, в която този тъй безобидно изглеждащ кльощав младеж — коленичил, очевидно безпомощен, във вражеска територия, заобиколен от стотици хиляди свирепи Д’Харански войници — открито и недвусмислено заявяваше намерението си да убие Ричард, накара сърцето на Калан да подскочи.

Не можеше да има толкова глупави хора.

Едва след известно време осъзна, че е отстъпила крачка назад. Не обърна внимание на въпроса на Кара и продължи да оглежда съсредоточено младежа.

— И как, предполагаш, би могъл да свършиш подобна работа?

— Ами — въздъхна той нехайно — имам опит в използването на меча, а ако се наложи, ще прибегна и към ножа. — Той отново се усмихна, но усмивката му този път не бе момчешка. Очите му бяха придобили оловен блясък, който завладя цялото му младо лице. — Точно за това си ги искам обратно, нали разбирате.

— Няма да получиш оръжията си.

Сви пренебрежително рамене.

— Все едно. Имам си и други начини.

— Няма да убиеш Ричард. Давам ти дума. Единствената ти надежда в този момент е да ни сътрудничиш и да ни разкажеш подробно плана си. Как влезе в Двореца?

Той й хвърли подигравателна усмивка.

— С краката си. Просто влязох. Никой не ми обърна никакво внимание. Не са особено умни хората ви.

— Достатъчно са умни, за да те промушат с мечовете си — скастри го Кара.

Онзи не й обърна внимание. Очите му останаха втренчени в Калан.

— Ако не ти позволим да си получиш меча и ножа — попита тя, — тогава какво?

— Тогава нещата ще се объркат. Това само ще причини повече болка на Ричард Рал. Точно затова ме изпрати император Джаганг: да му предложа милостта на бързата смърт. Императорът е състрадателен човек и не желае да причинява излишна болка. Принципно той е миролюбив, пътешественик по сънищата, но освен това е човек на желязното решение.

Опасявам се, че ще се наложи да убия и теб, Майко Изповедник: за да ти спестя страданието, което ще те сполети, в случай че ми се противопоставиш. Трябва все пак да призная, че не ми е по вкуса да убивам толкова красива жена. — Усмивката му грейна. — Би било истинска загуба.

Откровеността му я подразни. Когато го чу да твърди, че пътешественикът по сънищата е състрадателен, коремът я сви. Добре го познаваше.

— Какво страдание?

Той разпери ръце.

— Аз съм просто мъничка песъчинка. Императорът не споделя намеренията си с такива като мен. Изпратен съм да изпълня волята му. А тя е вие двамата с Ричард да бъдете елиминирани. Ако не ми позволиш да го убия по по-безболезнения начин, той все едно ще бъде унищожен. И доколкото знам, по не особено приятен метод. Така че защо просто не ме оставиш да си свърша работата?

— Ти сънуваш — обади се Кара.

Погледът му се отмести към Морещицата.

— Да сънувам? По-скоро ти сънуваш. Може би аз съм най-отвратителният ти кошмар.

— Аз не сънувам кошмари — каза Кара. — Аз ги причинявам.

— О, нима? — предизвика я той. — С тези смешни дрехи? Всъщност на каква се правиш? Може би си облечена така, за да плашиш птиците да не кълват посевите?

Калан осъзна, че младежът няма представа какво е Морещица, но в същото време се запита как е могла да си помисли, че пред нея стои момче. Поведението му бе на човек с години и опит. Не, не беше момче. Въздухът заискри от нагнетилото се чувство за приближаваща опасност. За нейно учудване Кара само се усмихна.

Калан онемя, осъзнала, че мъжът пред нея е прав, а не можеше да си спомни да го е виждала да става.

Погледът му се стрелна встрани и една от лампите угасна. Другата хвърляше остри, назъбени сенки по едната половина от лицето му, скривайки другата в сянката. За Калан това бе разкриване на истинската му същност, на заплахата, която той носеше.

Този човек владееше дарбата.

Решителността й да си спести ненужната жестокост се изпари, изтласкана от сляпата необходимост да защити Ричард. Този човек бе получил своя шанс. Настъпи време да признае всичко. Щеше да го направи пред Изповедника.

Трябваше само да го докосне и всичко щеше да свърши.

Калан бе вървяла сред хилядите трупове, посечени от Ордена. Когато видя жените и децата на Ебинисия, изклани по заповед на Джаганг, се закле да не проявява нито капка милост към Императорския орден. Този човек бе доказал, че е част от Ордена. Враг на свободните хора. Той изпълняваше заповедите на пътешественика по сънищата.

Съсредоточи се върху познатата струя магия, извираща дълбоко в съществото й, винаги в готовност. Магията на Изповедниците не можеше да бъде освободена, докато притежателката й не изтегли властта си над нея. Ставаше по-бързо от мисълта. Това бе светкавицата на инстинкта.

Никой Изповедник не обичаше да използва силата си, за да унищожи нечий мозък, но за разлика от някои Изповедници, Калан не мразеше това, което прави, за което е родена. То просто бе част от същността й. Тя не използваше даденото й със злоба и ненавист, а в защита на хората. Беше в хармония със себе си, с онова, което е, и с онова, което може да направи.

Ричард бе първият, който видя в нея истинската й същност и който я заобича въпреки силата й. Той не се страхуваше от непознатото, от онова, което е Калан. Вместо това се опита да я опознае и я обикна, ведно с Изповедническата й сила. Именно и единствено поради тази причина той можеше да бъде с нея, без силата й да го унищожи, докато двамата споделят любовта си.

Сега Калан възнамеряваше да използва силата си, за да защити Ричард. И поради тази причина повече от всякога ценеше способността си. Трябваше само да докосне мъжа пред себе си и заплахата щеше да бъде унищожена. Доброволният последовател на император Джаганг щеше да си получи заслуженото.

Без да отмества от мъжа втренчения си поглед, тя вдигна предупредително пръст към Кара:

— Мой е. Остави го.

Но щом блесналият му поглед потърси единствената останала лампа, Кара се плъзна между него и Калан. Въздухът изпращя, когато го зашлеви с бронираната си ръкавица. Калан едва не изкрещя от ярост при намесата.

Проснат върху килима, мъжът седна изправен, очевидно изненадан. От разкъсаната му долна устна по брадата му се стичаше кръв. Погледът му се промени в искрено недоволство.

Кара се надвеси над него.

— Как се казваш?

Калан не можеше да повярва, че Кара, която винаги бе твърдяла, че се страхува от магията, открито провокира човек, току-що доказал магическите си способности.

Той се завъртя изпод нея и се сви на топка. Очите му бяха вперени в Калан, но говореше на Кара.

— Нямам време за дворцови церемонии.

Погледът му с усмивка се плъзна към лампата. Стаята потъна в тъмнина.

Калан се стрелна към мястото на пода, където допреди миг лежеше той. Трябваше само да го докосне и всичко щеше да свърши.

Преди да се блъсне в празния под, хвана само въздух. В непрогледната тъмнина не можеше да прецени накъде е избягал. Бясно размаха ръце, опитвайки се да го докопа. Хвана нечия ръка и само секунда преди да освободи силата си осъзна, че напипва кожената одежда на Кара.

— Къде си! — изръмжа Морещицата. — Не можеш да се измъкнеш. Откажи се.

Калан запълзя по пода. Със сила или не, им бе нужна светлина, иначе щяха сериозно да загазят. Напипа библиотеката край стената и плъзна пръсти по долната етажерка, докато най-сетне успя да зърне ивица светлина, идваща изпод вратата. Оттатък мъжете яростно удряха с юмруци, крещейки въпроси дали всичко е наред.

Пръстите й продължиха нагоре към дръжката на вратата, изправи се на крака. Застъпи ръба на роклята си и се препъна, залитна напред и се строполи на лакти на пода.

Нещо тежко се блъсна във вратата, точно там, където само допреди миг бе стояла тя, после се изтърколи върху гърба й. Мъжът се изсмя в тъмнината. Докато размахваше ръце, за да отмести тежестта от себе си, дланите й се удариха в острите ръбове на краката на стол. Тя стисна изправената нагоре облегалка и извъртя стола встрани.

Чу как Кара рязко издиша, докато тялото й се блъска в библиотеката в другия край на стаята. Мъжете оттатък вратата блъскаха яростно, за да я разбият. Тя не помръдваше.

Докато в далечния край на стаята все още се чуваше шум от падащи книги, Калан скочи на крака и се спусна към дръжката на вратата. Кокалчетата й се блъснаха в студения метал. Натисна с длан.

В следващия миг с писък полетя назад, запратена от невидима сила, и се приземи по задник на пода. Подобно кри от разровен с маша горящ дънер, от дръжката заструи дъжд от огнени пръски. Пръстите й пулсираха болезнено от докосването до щита. Нищо чудно, че мъжете не можеха да отворят вратата. Щом успя отново да се изправи на крака, съвземайки се от шока, различи предметите в озарената от все още валящите към пода мигащи искри стая.

Кара прогледна в същия миг и изненада мъжа. Във въздуха отекна глух звук, щом ботушът й намери челюстта му. Той политна. Калан се прицели в правилната посока, докато искрите все още проблясваха, преди да е настъпила тъмнина.

— Ти ще умреш първа! — яростно крещеше той на Кара. — Няма да позволя да ми се пречкаш повече! Ще изпиташ силата ми!

Въздухът около върховете на пръстите му заблестя, щом насочи цялото си внимание към Кара. Калан трябваше да се справи със заплахата сега, докато нещата не се бяха объркали още повече.

Но преди да успее да скочи към него, извитите му пръсти се вдигнаха нагоре. С бясно ръмжене той изпружи ръка към Кара.

Калан очакваше Кара да се строполи на пода. Вместо нея падна младежът и като нададе нечовешки вик, се сви на топка. Опита се да се изправи, но пак се стовари на земята с вой, превивайки се сякаш като намушкан с нож в корема. Стаята отново потъна в мрак.

Калан посегна към дръжката на вратата, за да провери дали Кара не е сторила нещо, което да е пробило щита му. Тръпнейки в очакване на болка, подобна на предишната, сграбчи дръжката. Щитът го нямаше. С облекчение натисна бравата и отвори вратата. В тъмната стая проникна светлината от коридора, пълен с войници. През прага надзърнаха загрижени лица.

Калан не искаше да изложи на смърт цял отряд войници, опитващи се да я спасят от нещо, което не разбират. Избута напиращите напред мъже от първата редица.

— Този човек притежава дарба! Пазете се! — Тя знаеше, че Д’Харанците се страхуват от магия. Те разчитаха Господарят Рал да се пребори с нея. Бяха стомана срещу стомана, както често повтаряха, а Господарят Рал трябваше да бъде магия срещу магия. — Донесете лампа!

Мъжете от двете страни едновременно посегнаха към лампите на поставките край вратата и ги поднесоха напред. Калан взе една и отстъпвайки обратно в стаята, тръшна вратата след себе си. Не искаше отряд яки, въоръжени мъжаги да й се пречкат.

На трептящата светлина на лампата видя Кара, коленичила на аления килим край мъжа. Той притискаше ръцете си в корема и повръщаше кръв. Червената й кожена дреха проскърца, докато опипваше лактите и коленете си. Въртеше Агиела между пръстите си и чакаше.

Щом мъжът спря да повръща, Кара го сграбчи за косата. Надвеси се още по-надолу и дългата й руса плитка се плъзна над раменете й.

— Направи голяма грешка. Много голяма грешка — каза тя с копринен глас, изпълнен със задоволство. — Никога не бива да се опитваш да използваш магията си срещу Морещица. В един момент всичко може да ти се струва добре, в следващия си позволяваш да те вбеся достатъчно, за да решиш да използваш магията си. И така, кой се оказа глупакът?

— Какво е… Морещица? — успя да промълви той.

Кара изви глава нагоре, а мъжът нададе вик.

— Най-страшният ти кошмар. Жизнената цел на Морещицата е да унищожава заплахи като теб. Мога да управлявам магията ти. Мога да я използвам, а ти, животинчето ми, не можеш да сториш нищо, както скоро ще се опиташ. Трябваше да се опиташ да ме удариш, да ме пребиеш до смърт или да избягаш, но никога, за нищо на света не биваше да насочваш магията си срещу мен. Използваш ли магията си срещу Морещица дори само веднъж, губиш силата си.

Калан стоеше като зашеметена. Ето значи какво е сторила Морещицата на Ричард. Ето как е бил заловен.

Кара притисна Агиела си в ребрата на мъжа. Той потръпна и изкрещя. През туниката му изби кърваво петно, което започна да се уголемява.

— Оттук нататък като ти задам въпрос — каза тя със спокоен, властен глас, — очаквам да получа отговор. Ясно ли е?

Той не каза нищо. Тя завъртя Агиела. Калан примигна при звука от трошене на ребра. Мъжът подскочи и изстена, задържайки дъха си, неспособен да изкрещи.

Калан стоеше като вцепенена, без да може да помръдне. Ричард й бе разказвал, че Дена, Морещицата, която го бе заловила, обичала да чупи ребрата му. Това превръщаше дишането в същинска агония, а крещенето, което неизбежно идваше впоследствие, в ужасяващо мъчение. И жертвата ставаше още по-безпомощна.

Кара се изправи.

— Стани!

Мъжът се надигна едва-едва.

— Скоро ще разбереш защо се обличам в червено. — С мощен замах, придружен с яростен вик, тя го зашлеви през лицето с бронирания си юмрук. Докато мъжът падаше, по библиотеката край стената пръсна кръв. Щом той строполи на пода, Кара го яхна, притискайки ботуши двете страни на хълбоците му.

— Мога да виждам всяка твоя мисъл — каза му тя. — Получавам видения на онова, което ти се ще да ми причиниш лошо момче. — Тя стовари ботуша си върху корема му. — Това беше най-малкото от всичко, което ще изстрадаш за помисленото. По-добре се постарай да се научиш колкото се може по-бързо да не допускаш в съзнанието си идеи за съпротива. Ясно? — Тя се наведе и заби Агиела в ребрата му. — Ясно!

При вика му по цялото тяло на Калан пробягаха тръпки. От гледката й прилоша. Веднъж вече бе опитала болезненото докосване на Агиел. Още по-лошото беше, че точно това някога бе изтърпял и Ричард.

Не направи нищо, за да спре Кара.

Бе предложила на този човек милостта си. Ако той беше продължил да следва плана си, щеше да убие Ричард. Може би и нея, но именно заплахата срещу Ричард я караше да стои на мястото си, да не възпира Кара.

— Е — каза Морещицата със зловеща усмивка, — време е да ми кажеш името си.

— Марлин Пикард! — Той се опита да преглътне сълзите. Лицето му бе плувнало в пот. Докато се мъчеше да диша, от устата му бълваше кръв.

Кара притисна Агиела си в слабините му. Марлин нададе вой, краката му се стрелнаха безпомощно във въздуха.

— Следващия път, когато ти задам въпрос, не ме карай да чакам отговора. И се обръщай към мен с „Господарке Кара“.

— Кара — тихо се обади Калан. Все още не можеше да прогони мисълта, че Ричард е бил на мястото на този мъж, — не е нужно да…

Кара я стрелна през рамо със студените си сини очи. Калан извърна глава и с треперещи пръсти избърса една сълза, изтърколила се по бузата й. Махна стъклото на лампата, окачена на стената, и я запали с тази, която й подадоха мъжете в коридора. Щом фитилът пламна, я сложи върху страничната масичка. Студеният поглед в очите на Морещицата бе наистина страховит. Сърцето й препускаше лудо при мисълта колко седмици поред Ричард се е срещал единствено и само с тези студени очи, изпречващи се пред погледа му, молещ за милост.

Калан пак погледна Кара и младежа.

— Трябват ни отговори, нищо друго.

— Точно това се опитвам да получа.

Калан кимна.

— Разбирам, но не е нужно да са придружени с крясъци. Ние не измъчваме хората.

— Да ги измъчваме ли? Та аз дори не съм започнала с мъченията. — Кара се изправи и хвърли поглед на тресящия се в краката й мъж. — А ако този тук бе сполучил да убие Господаря Рал? Тогава би ли искала от мен да го оставя да си върви?

— Да — Калан срещна погледа на жената. — А после самата аз щях да му сторя още по-ужасни неща. По-ужасни, отколкото изобщо би могла да си представиш. Но в случая той не е сторил нищо лошо на Ричард.

Устните на Кара се извиха в лукава усмивка:

— Но имаше намерение. Канонът на духовете казва, че намерението е равносилно на вина. Провалът в успешното изпълнение на намерението не премахва вината.

— Духовете освен това определят разликата между намерение и деяние. Имах намерение да се погрижа за него по свой начин. Нима ти имаше намерение да не изпълниш моя директна заповед?

Кара отметна русата си плитка на гърба.

— Моето намерение е да защитавам теб и Господаря Рал. Изпълних го.

— Предупредих те да ме оставиш да се справя сама.

— Колебанието може да доведе до твоя край… до края хората, които обичаш. — По лицето на Кара пробяга смут. Но изражението й отново бързо възвърна стоманения си цвят. — Научила съм се никога да не си позволявам колебание.

— И затова ли го провокираше? За да го накараш да те нападне с магията си?

Кара избърса кръвта от дълбок прорез на бузата си — рана направена й от Марлин, когато я бе ударил и запратил в библиотеката. Пристъпи напред.

— Да. — Облиза бавно кръвта от ръката си, втренчена в очите на Калан. — Една Морещица не би могла да вземе магията на даден човек, докато онзи не я нападне със силата си.

— Мислех, че се страхувате от магия.

Кара приглади ръкава на кожената си дреха надолу по ръката си.

— Да, така е, освен ако човек не възнамерява да ни нападне с нея. Тогава тя става наша.

— Винаги си твърдяла, че не знаеш нищо за магията, а ето че контролираш неговата? Можеш ли да я използваш?

Кара хвърли поглед на гърчещия се на пода мъж.

— Не. Поне не така, както я е използвал той. Но мога да я обърна срещу него — да го нараня със собствената му магия. — Тя сбърчи чело. — Понякога можем да усетим част от магията на другия, но не я разбираме така, както я разбира Господарят Рал. Следователно и не можем да я използваме. Можем само да причиняваме болка с нея.

Калан не можеше да приеме подобно противоречие.

— Как така?

Беше изумена от приликата между абсолютно безизразното лице на Кара и лицето на един Изповедник — изражението, на което я бе учила майка й, — по което не можеше да се разпознаят вътрешните чувства спрямо онова, което е нужно да се направи.

— Съзнанията ни са свързани — обясни Кара — чрез магията. Така аз разбирам какво мисли той, когато е решил да ме нарани или да ми се противопостави, или да не се подчини на заповедите ми, защото това противоречи на желанията ми. Щом веднъж сме свързани с някого чрез съзнанието му благодарение на неговата магия, желанието ни да го нараним прави възможно това да се случи. — Тя погледна Марлин. Изведнъж той нададе нов вик на болка. — Виждаш ли?

— Да. А сега спри. Ако откаже да ни отговори, тогава можеш да направиш каквото трябва, но няма да допусна да бъде правено нещо, което няма връзка със защитата на Ричард.

Калан премести очи от измъченото тяло на Марлин към студените сини очи на Кара. Заговори, преди да осъзнава какво прави.

— Познаваше ли Дена?

— Всеки познава Дена.

— Тя колкото теб ли беше добра в… в измъчването на хора?

— Колкото мен? — през смях възкликна Кара. — В тази работа нямаше по-добра от Дена. Точно затова тя беше любимка на Господаря Рал. Направо не бяха за вярване нещата, които можеше да причини на човек. Представяш ли си, можеше… — Кара погледна към Агиела на врата на Калан — Агиела на Дена — Кара изведнъж разбра какво се крие във въпросите на Калан. — Но това беше отдавна. Бяхме свързани с Мрачния Рал. Правехме онова, което ни се заповядваше. Сега сме свързани с Ричард. Никога не бихме му причинили нещо лошо. Готови сме да жертваме живота си, за да предпазим Господаря Рал. — Гласът й се сниши в шепот. — Господарят Рал не само уби Дена. Той й прости за онова, което тя му стори.

Калан кимна:

— Да, знам. Но аз не съм й простила. Макар да разбирам, че го е правила, защото така е била обучавана, по заповед, и че духът й помогна и на двама ни, макар да ценя жертвата, която направи за наше добро, сърцето ми не може да й прости ужасяващите неща, които е причинила на мъжа, когото обичам.

Кара се вгледа продължително в очите на Калан.

— Разбирам. Знам, че ако ти нараниш Господаря Рал някакъв начин, аз също не бих ти го простила. Нито ще можеш да се надяваш на милостта ми.

Калан задържа погледа на жената в своя.

— Както и да е. Казано е, че за една Морещица няма по-ужасна смърт от тази, причинена от Изповедник.

Устните на Кара се разтегнаха в бавна усмивка.

— И аз така съм чувала.

— Цяло щастие е, че сме от една и съща страна на барикадата. Както вече споменах, има неща, които няма и не мога да простя. Обичам Ричард повече от самия живот.

— Всяка Морещица знае, че най-жестоката болка идва от онзи, когото обичаш.

— Ричард никога няма да изпита подобна болка.

Кара явно внимателно обмисляше думите й.

— Мрачният Рал не се страхуваше от подобна болка. Той никога не бе обичал жена. А Господарят Рал обича. Забелязала съм, че където е намесена любовта, нещата често се променят.

Ето значи какво било.

— Кара, не бих могла да причиня на Ричард болка, по-голяма от тази, която ти би могла да му причиниш. Преди това бих дала живота си. Обичам го.

— Аз също — отвърна Кара. — Макар и по различен начин. Но не по-малко страстно. Господарят Рал ни освободи. Всеки друг на негово място би ни избил до крак. Вместо това той ни даде възможност да оправдаем очакванията му.

Кара премести тежестта на другия си крак, жестокият блясък угасна в очите й.

— Може би Ричард единствен разбира принципите на добрите духове — че не може да обичаш истински, докато не простиш и най-тежките престъпления, извършени срещу теб.

При тези думи Калан почувства как лицето й пламва. Никога не бе се замисляла, че една Морещица е възможно в такава дълбочина да прониква в проблемите на състраданието.

— Дена приятелка ли ти беше?

Кара кимна.

— А сърцето ти прости ли на Ричард, че я уби?

— Да, но това е различно — призна Кара. — Знам какво чувстваш към Дена. Не те коря. На твое място и аз бих изпитвала същото.

Калан отмести поглед.

— Когато казах на Дена — на духа й, — че не мога да простя, тя отвърна, че разбира и че вече е получила единствената прошка, от която има нужда. Призна ми, че обича Ричард — че го обича дори в смъртта.

Също както Ричард бе видял в Калан жената отвъд магията, бе видял и в Дена личността, скрита в зловещото същество на Морещица. Калан можеше да разбере как се е чувствала, когато е срещнала човек, приемащ я такава, каквато е.

— Може би да получиш прошка от човека, когото обичаш, е единственото нещо на този свят, за което си струва да се живее. Единственото, което може да изцери истински сърцето и душата ти.

Калан проследи с поглед пръста на Кара, плъзгащ се по релефа на издълбано в периферията на масата листо.

— Но не бих простила на човек, който е причинил болка нему.

— А на мен?

Калан вдигна очи.

— За какво?

Кара стисна Агиела си. Калан знаеше, че това е болезнено — част от парадокса да си причиняващият болка.

— За това, че съм Морещица.

— Защо трябва да ти прощавам това?

Кара отмести поглед.

— Защото ако Мрачният Рал бе заповядал на мен, а не Дена, да се заема с Ричард, щях да проявя не повече милост от нея. Също както и Бердин или Райна, или която и да е от останалите.

— Казах ти, духовете разграничават намерението от действието. Аз също. Не можеш да бъдеш държана отговорна за нещо, сторено от други. Поне не повече от отговорна за това, че съм се родила Изповедник. И не повече от вината на Ричард, че жестокият Мрачен Рал е негов баща.

Кара все още не повдигаше глава.

— Дали някога ще ни повярваш искрено?

— Вие вече доказахте себе си — както пред Ричард, така и в моите очи. Вие не сте Дена, не носите отговорност за нейните решения. — Калан изтри с пръст струйка кръв, стичаща се по бузата на Кара. — Кара, ако не ти вярвах, ако не вярвах на всички ви, щях ли да позволя Бердин и Райна, на две от вас, да останат насаме с Ричард точно в този момент?

Кара пак погледна Агиела на Дена.

— В битката с „Кръвта на братството“ видях как се би Господаря Рал, също както и хората от града. Да си Морещица, означава да разбираш, че понякога се налага да не проявяваш милост. Макар да не си Морещица, не го разбираш. Ти си истински страж на Господаря Рал. Единствената жена, която познавам, достойна да носи Агиел.

Макар че за теб това може би звучи осъдително, в моите очи е истинска чест. Неговата крайна цел е да защитава нашият господар.

Калан й се усмихна искрено. Беше започнала да я разбора по-добре, отколкото досега. Запита се каква е тази жена отвъд прозвището си, преди да бъде обучена за Морещица. Ричард й бе споменал, че обучението на Морещиците е ужас, далеч надвишаващ изпитания от него.

— И в моите очи също, защото Ричард ми го даде. Аз съм негов защитник, както и ти. Това ни прави сестри на Агиела.

Кара се усмихна одобрително.

— Това означава ли, че си готова безпрекословно да се подчиняваш на заповедите ни? — попита Калан.

— Ние винаги изпълняваме заповедите ви.

Калан поклати глава и се усмихна уморено.

Кара кимна към мъжа на пода.

— Той ще отговори на въпросите ти, както вече ти обещах, Майко Изповедник. Няма да упражнявам върху него уменията си повече, отколкото е необходимо.

Калан я стисна за ръката с мъка и съчувствие към порочната роля, в която други бяха блъснали живота на тази жена.

— Благодаря ти, Кара.

Калан се съсредоточи върху Марлин и настоящия проблем.

— Да опитаме пак. Какво беше планирал?

Той й хвърли гневен поглед. Кара го срита с ботуша си.

— Отговаряй честно или ще се наложи да потърся някои уютни, приятни местенца за Агиела си в тялото ти. Ясно?

— Ясно.

Кара се наведе, размахала Агиела пред лицето си.

— Ясно, господарке Кара.

Внезапната заплаха, прозвучала в гласа й, сякаш заличи всичко, казано от нея до момента. Тонът й стресна дори Калан.

Онзи преглътна, ококорил очи.

— Ясно, господарке Кара.

— Така е по-добре. А сега отговори на въпроса на Майката Изповедник.

— Плановете ми бяха каквито вече казах: да убия Ричард Рал и теб.

— Кога Джаганг ти заповяда това?

— Преди около две седмици.

Ето какво било. Не беше изключено Джаганг да е загинал в Двореца на пророците, когато Ричард го унищожи. Поне така се надяваха. Може би е дал заповедите си, преди да умре.

— Друго? — попита Калан.

— Няма друго. Трябваше да използвам таланта си, за да се вмъкна тук и да убия и двама ви, това е.

Кара го изрита в счупеното ребро.

— Не лъжи!

Калан леко избута Кара назад и коленичи край давещия се, едва дишащ младеж.

— Марлин, не бъркай непредразположеността ми към мъченията с липса на решителност. Ако не започнеш да отговаряш на въпросите ми изчерпателно — прошепна тя, — ще отида на дълга разходка, после на вечеря и ще те оставя насаме с Кара. Каквато си е луда — сам-самичък с нея. И после, когато се върна, ако все още се дърпаш, ще използвам и моята сила върху теб, дори не можеш да си представиш колко по-зле ще се чувстваш. Кара не се и доближава до онова, което аз мога да ти сторя. Тя използва магията и съзнанието ти. Аз ги унищожавам. Това ли искаш?

Той поклати глава, притискайки ребрата си с ръце.

— Моля те — започна с прекършен глас, по бузите му отново потекоха сълзи, — недей. Ще отговоря на въпросите ти, но всъщност не знам нищо. Император Джаганг ме навестява в сънищата ми и ми казва какво да правя. Знам какво ще последва, ако се проваля. Правя каквото ми е заповядано. — Той млъкна, за да простене. — Каза ми да… да дойда тук и да убия и двама ви. Да намеря войнишка униформа и оръжия и да дойда да ви убия. Той използва магьосници и вещици, за да изпълняват заповедите му.

Калан слушаше втрещена. Марлин сякаш отново се бе превърнал в момчето, на което й приличаше преди. Нещо липсваше, но тя не можеше да разбере какво. На повърхността нещата се връзваха — Джаганг изпраща убиец. Но нещо в дълбочина се пропукваше. Тя се приближи до страничната маса с лампа в ръка и приседна на плота. Застанала с гръб към Марлин, разтърка пулсиращите си слепоочия.

Кара се приближи към нея.

— Добре ли си?

Калан кимна:

— Просто тази тревога ми причинява главоболие, това е.

— Може би ако Господарят Рал те целуне, ще се оправиш.

Калан се засмя тихичко на загрижената гримаса на Кара.

— Сигурно ще има ефект. — Тя размаха ръце във въздуха, сякаш за да прогони комар, опитваше се да се пребори със съмненията си. — Нещо не се връзва.

— Това, че пътешественикът по сънищата се опитва да убие своя враг, не се връзва?

— Ами помисли. — Тя хвърли поглед през рамо и видя Марлин, притискащ ребрата си, да се люлее на пода. Очите му, дори когато бяха изпълнени с ужас, и дори когато — както в случая — не гледаха към нея, по някаква причина караха кожата й да настръхва. Тя се извърна към Кара и сниши глас: — Джаганг със сигурност е знаел, че сам човек, пък бил той и магьосник, би се провалил в изпълнението на подобна задача. Ричард би разпознал родения с дарба, освен това тук има твърде много хора, готови във всеки един миг да убият евентуален нападател.

— И все пак, ако притежава дарба, убиецът има шанс.

— На Джаганг му е все едно дали въпросният му подчинен ще бъде убит. Той разполага с още безброй други, готови да изпълнят всяка негова заповед.

Мислите на Калан се лутаха в търсене на смисъл под булото на разяждащото съмнение.

— Дори Марлин да успее да убие неколцина с магията си, пак ще останат твърде много. Цяла армия сбързове не успя да надвие Ричард. Той може да види заплахата в родения с дарба. Макар да не знае как да управлява магията си — също както ти не знаеш как точно контролираш магията на Марлин, освен че му причиняваш болка с нея, Ричард поне ще бъде нащрек.

Това никак не се връзва. Джаганг далеч не е глупав. Сигурно има още нещо. Вероятно крои някакъв план. Нещо повече от онова, което виждаме.

Кара сключи ръце зад гърба си и си пое дълбоко дъх. Обърна се.

— Марлин.

Той вдигна глава и я погледна с очакване.

— Какъв беше планът на Джаганг?

— Да ме накара да убия Ричард Рал и Майката Изповедник.

— И друго? — попита Калан. — Какво друго включваше планът му?

Очите му се навлажниха.

— Не знам. Кълна се. Казах ви всичко, което той ми нареди. Трябваше да се сдобия с войнишка униформа и оръжия, за да изглеждам тукашен и да мога да се приближа повече. А после да убия и двама ви.

Калан избърса лицето си с ръка.

— Не задаваме правилните въпроси.

— Не знам какво друго би могло да има. Той призна най-тежката част. Каза ни целта си. Какво друго би могъл да крие?

— Не знам, но има нещо, което не ми дава мира. — Калан въздъхна отчаяно. — Може би Ричард ще се сети. Нали е Търсачът на истината. Ще прозре нещата. Ще зададе правилните въпроси на този…

Главата й изведнъж рязко се вдигна, очите й се ококориха. Направи голяма крачка към мъжа на пода.

— Марлин, Джаганг заръча ли ти да се представиш при идването си в Двореца?

— Да. Веднъж проникнал вътре, трябваше да кажа защо съм дошъл.

Калан замръзна на място. Сграбчи Кара за ръката и я придърпа към себе си, без да сваля очи от Марлин.

— Може би не бива да казваме на Ричард за това. Твърде опасно е.

— Владея силата на Марлин. Той е безпомощен.

Погледът на Калан заснова във всички посоки, едва чуваше какво й говори Кара.

— Трябва да го скрием на сигурно място.