Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (60)

Петдесет и девета глава

Калан замръзна. Мислите се залутаха в съзнанието й в безумната вихрушка на ужаса.

Изкрещя отново, викът й раздра нощта и се извиси над трясъка на гръмотевицата. Не можеше да се насили да примигне. Не можеше да снеме очи от лицето на Ричард.

Не можеше да разбере какво става, гледката не се връзваше в мозъка й. Светът сякаш се бе преобърнал. В главата й всичко трещеше, от шума не можеше да мисли нормално.

Когато стаята отново се освети от светкавица, знаеше само едно: пред нея стоеше Ричард, не Дрефан.

Никой от погледите, които бе виждала в очите на Ричард, не бе толкова ужасяващ, колкото този. В очите му нямаше нищо. Нито ярост, нито смъртна заплаха, нито решителност, нито мъртвешко спокойствие, нито ревност, нито дори празна незаинтересованост.

В тези сиви очи нямаше… душа. Нито сърце.

Калан прикри уста с двете си треперещи ръце. Заотстъпва назад, докато гърбът й опря в каменната стена.

Той е знаел от първия миг, че тя е влязла в стаята му. Винаги познаваше, когато тя влиза при него. Знаел е през цялото време — от първия миг, в който Кара я е въвела.

Знаел е. Бе се опитал да стисне ръката й, да я успокои, за да й покаже. Тя го бе отблъснала. Беше се опитал да бъде колкото се може по-мил. След това бе понечил да избърше сълзите й. Тя отново го бе отблъснала. Не му бе дал възможност да й покаже, че е той.

Строполи се на пода, виеща от ужас.

— Не! Добри духове, не!

Ричард не се спусна към нея, не започна да я утешава, не започна да й крещи. Вместо това отиде там, където бе съблякъл дрехите си, близо до вратата, и се заоблича.

Калан се спусна до мястото, където бе оставила роклята си. Трескаво се хвърли към нея, внезапно почувствала унижението от голотата си — напомняща й за стореното преди малко.

Грабна бельото си. Спря се, лицето й бе обляно в сълзи. Посегна от външната страна на стената и вдигна меча и ножницата пред лицето си. Дръжката беше кожена — точно както си спомняше, че бе видяла. Не бе обвитата с метална нишка дръжка. Не бе Мечът на истината. Не бе мечът на Ричард. А мечът на Дрефан.

Калан го сграбчи за ръката, докато той си вдигаше панталона.

— Как… но това е мечът на Дрефан, не е твоят. Това е мечът на Дрефан!

Ричард го взе от ръцете й и го подпря на стената.

— Отнеха ти силата. Няма как да се защитиш. Сега Дрефан ще бъде човекът, който ще те пази, не аз. Дадох му Меча на истината, за да може да те защитава. — Очите му най-сетне срещнаха нейните. — Предполагам, че този открива истината точно толкова добре, колкото и другият.

Ричард пъхна крака си в панталона. Калан отново го сграбчи за ръката.

— Ричард, не виждаш ли? Беше ти. Ти беше до мен, не Дрефан. Духовете правят разлика между намерение и деяние. Не беше той, а ти. През цялото време!

Той дръпна ръката си. Духовете можеше и да правят разлика, но не и той. За Ричард намерението и деянието бе едно и също.

— Ричард, ти не разбираш. Не е каквото си мислиш.

Той я погледна с поглед, от който се излъчваше толкова сила, че тя отстъпи крачка назад. Изчака, докато тя стоеше занемяла, застинала на мястото си, неможеща да му обясни. Продължи да се облича.

Калан облече бялата си Изповедническа рокля. Светлината отвън приближаваше. Някои от по-близките проблясъци разкриха пред очите й огромна сграда, надигаща се от ръба на скалата: Храмът на ветровете. Щом светлината угасна, Храмът изчезна отново и тя различи силуетите на планинските хребети в далечината, осветени от по-далечни светкавици.

— Ричард — проплака тя, докато той обуваше единия си ботуш, — моля те, говори ми. Кажи ми нещо. Поискай да ти обясня. Кажи ми, че не може да има обяснение. Крещи ми! Наречи ме курва! Кажи ми, че ме мразиш. Удари ме. Направи нещо! Не се прави, че ме няма!

Той се обърна и взе черния си потник. Докато го провираше през главата си, тя сграбчи черната му риза и я притисна към себе си, надявайки се да му попречи да се облече.

— Ричард, моля те! Аз те обичам!

Той отново вдигна поглед към нея. Тя си помисли, че ще й каже нещо. Вместо това той се обърна и взе кожения и колан с извисените по него кесийки. Взе рязко двете метални пластини за китките.

Калан притискаше ризата му в гърдите си и се олюля — плачеше, гледайки го как закопчава колана си. Не знаеше какво да направи. Взе меча на Дрефан и закопча ножницата му.

— Ричард, моля те, говори ми. Кажи нещо. Това е дело на Духовете. Не помниш ли какво ти казах, че ми каза дядото на Чандален? Ветровете решиха ти да си пътеката. Цената. Те ни причиниха това!

Той отново я стрелна с онзи поглед. Постепенно напрежението в него се стопи. Той разбра, че тя няма да му даде ризата и наметна златотканото си наметало на раменете.

Обърна се към вратата, Калан се вкопчи в него с две ръце и го извърна към себе си:

— Ричард, обичам те. Трябва да ми повярваш. Ще ти обясня всичко по-късно, но засега трябва просто да ми повярваш. Обичам те. Никой друг не съществува. Сърцето ми е твое и само твое. Добри духове, моля те, повярвай ми.

Ричард стисна брадичката й и прокара пръст през устните й. Вдигна показалеца си пред очите й, за да го види тя на светкавицата.

— … защото онази в бяло, истинската му любима, ще го предаде в кръвта си.

Думите му разкъсаха сърцето й.

Калан потопи вика си в ризата му, той излезе. Онова, което се бе клела никога да не стори, бе сторено. Беше го предала. Не можеше да съществува по-ужасно предателство. Това бе предателство, унищожило сърцето му.

В истеричен плач Калан се втурна след него навън в подивялата нощ. Трябваше да направи нещо, за да успокои болката му. Не можеше да го остави да страда заради нея. Обичаше го повече от самия живот, а му бе причинила най-лошото възможно нещо.

Навън вятърът виеше през планината. Видя черната фигура на Ричард, голите му ръце, осветени от внезапна светкавица. Насочваше се към пътя.

Щом стигна до края на пътя, до ръба на скалата, Калан се хвърли върху него, принуждавайки го да спре.

Небето представляваше зловеща картина от цветове и форми. Тялото й се разтресе от поредната гръмотевица. Светкавица разкъса облаците, — после се чу нов гръм. Отвъд ръба на скалата, на фона на могъщите — светкавици, се видя Храмът на ветровете. Между светкавиците там нямаше нищо — само празно пространство.

— Ричард, какво ще правиш?

— Отивам да спра чумата.

— Кога ще се върнеш? Ще те чакам. Кога ще се върнеш?

Той я изгледа продължително, бурята бушуваше около тях.

— Тук не ме задържа нищо.

Калан се вкопчи за него.

— Ричард, трябва да се върнеш. Върни се. Ще съм тук, ще те чакам. Обичам те. Добри духове, имам нужда от теб, Ричард, трябва да се върнеш при мен!

— Имаш си съпруг. Дала си му клетвата си… и всичко останало.

— Ричард, не ме оставяй сама — зави Калан на ръба на истерията. — Ако не се върнеш, никога няма да ти го простя.

Ричард се обърна към ръба на скалата.

— Ричард, ти имаш жена! Трябва да се върнеш!

Планината се разтресе от гръм.

Той погледна през рамо.

— Надин е мъртва. Вече не съм свързан с нея. Ти имаш съпруг, дала си клетва. Нищо не ме задържа.

Отвъд ръба на скалата, в празното, се врязаха мощни ивици светлина. Храмът на ветровете изникна в пълния си блясък.

С развято зад гърба му златоткано наметало Ричард скочи в светкавицата.

— Ричард! Тук съм! Чакам те! Ще намерим начин! Моля те, върни се при мен!

Щом френетичната светкавица угасна, Храмът бе изчезнал. Появи се нова, високите кули се мернаха отново за миг, този път по-далечни, после пак изчезнаха.

Калан се свлече на земята, притискайки до гърдите си черната риза на Ричард. Беше го унищожила.

С периферното си зрение мерна ивица червено. Беше Кара, летяща към ръба на скалата. Скочи точно когато избухна нова светкавица, извикала Храмът на ветровете в света на живите. Приземи се на пътя, издигнал се в небето, а когато светкавицата угасна, заедно с нея си бяха отишли Храмът, Ричард и Кара.

Калан отчаяно се взираше с празен поглед в бушуващата буря, от време на време мярваше високите кули на призрачния Храм, съществуващ в друг свят. Образът му ставаше все по-размит и призрачен, иначе тя също би скочила. Трябваше да скочи. Не можеше да разбере защо не го направи. Защо просто остана там, на ръба на скалата?

Защото Ричард не я искаше. Тя го бе предала.

Как можа той да й причини това? Нали я убеждаваше, че ще я обича. Че ще бъдат заедно в другия свят. Обещаваше й. Закле й се във вечна любов.

Както и тя. А после го предаде.

Някъде навън в бурята Калан дочу далечен смях. Зловещият глас я накара да потръпне.

Дрефан се плъзна до нея. Беше сам.

— Къде е Надин? — попита Калан.

Дрефан се прокашля.

— Когато удари светкавицата и тя видя, че съм аз, а не Ричард, започна да крещи. Полудя. Скочи от ръба на скалата.

Калан го гледаше като гръмната. Ричард знаеше. Бе и казал, че Надин е мъртва. Ричард бе магьосник. Тогава, в края, тя бе видяла и това в очите му — миг преди да скочи от ръба.

— Къде е Ричард?

Калан заби поглед в празното пространство, в черната стена на нощта.

— Отиде.

* * *

По пътя към Храма на ветровете, в призрачната тишина Ричард извади меча си. Чуждото усещане го изненада за миг, докато си спомни чий меч държи.

Вече не беше Търсачът на истината. Беше понесъл цялата истина, която му бе по силите.

Не бе нощ, нито ден, но все пак имаше светлина. Не бе слънчево — по-скоро като надвиснал, облачен ден. Ричард знаеше, че слънце няма.

Това не бе светът на живите. Това бе част от отвъдния свят — изолирана, отдалечена, мъглява ниша в света на мъртвите. Сякаш магьосниците бяха намерили някаква пролука встрани от всичко, където да разположат Храма на ветровете. Той бе скрит по подобен начин и когато се бе намирал в света на живите.

Пред погледа му се извисиха внушителните тъмни стени на огромния Храм на ветровете, двойните кули прорязваха пелената от мъгла. Връх Кимермост си бе дошъл на мястото — онова, което бе липсвало в света на живите, вече бе тук.

Ричард знаеше къде отива. Знаеше повече от когато и да е. Знанието изпълваше съзнанието му. Той беше магьосник-войн. Храмът на ветровете бе отворил процеп в мислите му, през който да контактува с него. Даваше му всичко, което му бе необходимо да знае, плюс още.

Почувства се знаещ за пръв път в живота си.

Компенсация за исканата цена.

— Господарю Рал!

Зад него тичаше Кара, останала без дъх. Стиснала Агиела си в ръка, тя го застигна и зае до него защитна позиция — Агиелът й бе напълно безполезен тук. Нещо повече когато се завърнеше в света на живите, нямаше да може да го използва.

Ричард се обърна към ветровете и продължи. Не бе далеч. Изобщо не бе далеч. Знаеше как да влезе.

— Кара, връщай се у дома. Тук нямаш работа.

— Господарю Рал, какво стана? Мислех…

— Прибирай се.

Тя го изгледа смръщено и се спусна напред, за да разчисти пътя му от всяка опасност, която можеше да го дебне. Но всъщност не можеше да предвиди опасностите, които я очакваха тук.

— Аз съм Морещица. Работата ми е да защитавам Господаря Рал.

— Вече не съм Господарят Рал — прошепна Ричард.

Тя се вгледа в огромните черни каменни колони от двете страни на входа пред тях. До тях, върху стените от мастиленосин камък, украсен с медни орнаменти, застинали в гарвановочерния гранит, стояха скриновете — пазачите на границата между световете. Бяха застинали неподвижно само за Кара, не и за Ричард.

Тя повдигна ръка, за да спре господаря си и да провери преди него за опасности около входа към близкия коридор.

В краката им имаше струпани кости.

— Господарю Рал, какво е това място?

— Не можеш да влезеш вътре, Кара.

— Защо?

Ричард се обърна да погледне пътя, по който бе дошъл. Да хвърли последен поглед към всичко, което оставяше след себе си. Поглед в нищото.

— Защото това е Коридорът на предадения.

Ричард вдигна очи към двойката скринове — пазачите, оставили в краката си костите на двама магьосници, приближили се по този път.

Помнеше ясно съобщението на магьосника Рикер, предадено му от Плъзгата. Пази се отляво на влизане — знаеше какво означава.

Вдигна лявата си ръка към скрина, изпъкнал върху каменната стена вдясно. Предупреждението му подсказваше коя ръка да използва и от кой скрин да се пази. Ако посегнеше с грешната ръка, щеше да му бъде отказан достъп до мястото в света на мъртвите. Един от капаните на Рикер, заложени за враговете.

Пластината около китката на Ричард започна да пари. Кожената обвивка от вътрешната страна предпазваше плътта му от силата, която бе насочил в накитника. Юмрукът му потъна в зелена светлина. Десният скрин, към когото бе насочил дадената му по рождение сила, също засия в зелено, засега обездвижен, готов да пусне Ричард да влезе.

Ричард погледна пазача от гарвановочерен гранит вляво. Повика го по име — гърлен звук, на който съществото отвърна. Черният камък се пропука и отчупи, докато скринът се обръщаше към своя господар в очакване на заповедите му.

Ричард отново произнесе името му. Вдигна ръка към Кара:

— Тази жена няма работа тук. Придружи я до света на живите. Не й причинявай зло. После се върни на поста си.

Скринът скочи от стената и обгърна Кара.

— Господарю Рал! Кога ще си дойдеш у дома?

— Аз съм си у дома.

Проблесна светлина и безшумен тътен разлюля притихналия свят, щом скринът се изгуби с Кара към света на живите.

Ричард се обърна към ветровете. Четирите вятъра и Пророкът го наблюдаваха от мястото си високо на стената. Ричард огледа масивните златни руни, изписани от двете страни на входа, прочете съобщенията и предупрежденията оставени там от различни магьосници.

В света, в който вятър не съществуваше, наметалото се развя на гърба — предупреждение в едно място, изпълнено с вихрушки от сила и потоци от мощ, получен докато вървеше напред, навлизайки в Коридора на предадения.

* * *

Калан вдигна ръка пред очите си, щом светкавицата се вряза току в краката й. Пътят, водещ към Храма на ветровете, се освети за миг. В далечината мерна гърба на Ричард, който се носеше решително към един от коридорите.

Изведнъж на пътя, точно до ръба на скалата, се изтърси Кара.

Заедно с ехото на гръмотевицата изчезна и Храмът, а с него и Ричард.

Кара се изправи на крака. С дива ярост сграбчи Калан за раменете.

— Какво направи!

Калан изпитваше твърде силна болка, за да може да говори. Стоеше, забила поглед в земята.

— Майко Изповедник, какво направи! Бях нагласила всичко. Какво му причини!

Калан вдигна глава.

— Какво си сторила?

— Нали ти се заклех. Ние сме сестри по Агиел. Заклех ти се, че ако нещо стане, ако нещата се объркат, ще се погрижа ти, а не Надин, да бъдеш с Ричард.

Калан зяпна.

— Какво направи, Кара?

— Каквото искаше! Предадох ви думите на ветровете както ми се явиха, но когато заведох теб и Надин в сградите, ви смених. Нея насочих към Дрефан, а теб към Господаря Рал. Исках да бъдеш с мъжа, когото истински обичаш. Заведох те при Ричард! Не ми ли вярваше! Нямаше ли ми доверие?

Калан се отпусна в прегръдката на Кара.

— О, Кара, толкова съжалявам. Трябваше да ти се доверя. Добри духове, защо не ти се доверих!

— Господарят Рал каза, че ще тръгне по Коридора на предадения. Попитах го кога ще се върне у дома. Няма да се върне! Какво направи?

— Коридорът на предадения… — Калан се строполи на земята. — Изпълних пророчеството. Помогнах на Ричард да влезе в Храма на ветровете. Помогнах му да спре чумата. И го съсипах. Съсипах и себе си.

— Направи повече от това — прошепна Кара.

— Какво искаш да кажеш?

Кара стисна Агиела си в ръка.

— Агиелът ми. Загуби силата си. Силата на Морещицата действа само в присъствието на връзката с Господаря Рал. Тя е създадена, за да го защитава. Без Господаря Рал няма връзка. Загубих силата си.

— Сега аз съм Господарят Рал — дойде гласът на Дрефан иззад Калан.

Кара му се озъби:

— Ти не си Господарят Рал. Ти не притежаваш дарбата.

Дрефан срещна огнения й поглед.

— Сега аз съм единственият Господар Рал, който има. Някой трябва да продължи да ръководи Д’Харанската империя.

Калан притисна черната риза на Ричард към стомаха си.

— Аз съм Майката Изповедник. Аз ще ръководя обединението.

— Ти, скъпа моя, също изгуби силата си. Вече не си Изповедник, камо ли Майката Изповедник. — Той протегна ръка и стисна Калан. Силните му пръсти се вкопчиха в плътта й. — Сега ти си моя съпруга и като такава ще правиш каквото ти наредя. Дала си клетва да ми се подчиняваш.

Кара се пресегна, принуждавайки го да пусне Калан Дрефан я перна през лицето с опакото на ръката си. Тя се строполи на пода.

— А ти, Кара, си една беззъба усойница. Ако искаш да се мотаеш наоколо, ще трябва да ми се подчиняваш. Ако не, нямаш работа тук. Засега само ние знаем, че Агиелът ти е изгубил силата си. Нека оставим нещата така. Ще ме защитаваш като твоя Господар Рал.

Кара го изгледа с отровен поглед и избърса кръвта от устната си.

— Ти не си Господарят Рал!

— Нима? — Той вдигна Меча на истината, меча на Ричард, и го пусна обратно в ножницата. — Е, тогава съм Търсачът на истината.

— Не си и Търсачът на истината — изръмжа Калан. — Ричард е Търсачът.

— Ричард ли? Ричард вече не съществува. Сега аз съм Господарят Рал, а също и Търсачът.

Дрефан придърпа Калан към себе си. Очите му, същите като на Мрачния Рал, я прегориха отвътре.

— А ти си моя жена. Или поне ще бъдеш, след като изконсумираме брака си. Но сега не му е нито времето, нито мястото. Трябва да се връщаме. Чака ни работа.

— Никога. Ако само ме докоснеш, ще ти прережа гърлото.

— Дала си клетва пред духовете. Ще я изпълниш — Дрефан й се усмихна. — Ти си курва. Ще ти хареса. Искам да ти хареса, да изпиташ удоволствие. Наистина ми се ще.

— Как се осмеляваш да ми говориш така! Не съм курва, най-малко пък твоя!

Усмивката озари цялото му лице.

— Нима? Тогава как предаде Ричард? Защо той тръгна, без дори да погледне назад? Бих изказал предположение, че е, защото ти е харесало, когато си си помислила, че съм аз. Предполагам, че Ричард е видял курвата в теб. Е, в такъв случай, когато наистина бъда аз, пак ще ти бъде хубаво. И на мен ще ми хареса.