Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (59)

Петдесет и осма глава

Калан опипваше мястото с ръце, намери косматия крак на Дрефан. Измести се встрани и легна до него. Усети одеяло, поставено върху слама или нещо по-меко от дъски. Поне нямаше да й убива толкова на гърба.

Излегна се, забила огромни очи в тъмнината. Не виждаше нищо освен ококорените празни очи на прозорците. Опита се да успокои дишането си, макар да знаеше, че няма как да накара ужасеното си сърце да бие по-бавно.

Има и по-лошо, каза си. Това не е най-лошото нещо на този свят. В никакъв случай. Не е изнасилване. Поне не съвсем.

След известно време усети ръката на Дрефан да се отпуска на корема й. Избута я инстинктивно, потискайки вик.

Не биваше да го прави, каза си. Какво е една ръка в сравнение с чумата? Колко ли хора, умиращи от чума, с радост биха се сменили с нея? Изобщо не е най-лошото нещо на този свят — една нежна ръка.

Ръката му намери нейната, опитвайки се да я стисне приятелски. Тя дръпна своята, сякаш бе докоснала змия. Не й трябваше успокоението му. Не се бе клела да държи ръката му. Не се бе клела да приема съчувствието му. Беше се обрекла да му стане съпруга, а не да му държи ръка. Щеше да му позволи да направи онова, което трябва да му позволи, но не искаше да го държи за ръката.

Неистово се опитваше да се накара да мисли с главата Ричард трябва да влезе в Храма на ветровете. Храмът на ветровете бе поискал това като цена за пътеката. Духът Дядото на Чандален я бе предупредил, че не бива да се отмята от дълга си. Спомняше си думите ясно:

„Цената не ми бе показана, но те предупреждавам предварително, че знам, че няма начин да избегнеш или заобиколиш нужното. Трябва да стане така, както ще ти бъде разкрито, или сме загубени. Моля те, когато ветровете ти покажат пътеката, да тръгнеш по нея, иначе онова, което ти показах ще се случи.“

Спомни си сцените на масова смърт, които й бе показал духът. Бе й показано какво ще се случи, ако не направи онова, което искат духовете от нея.

Трябва да позволи на Дрефан да го направи. Съпротивата няма да й помогне.

Вероятно и за него не е лесно. Сигурно, след като тя отхвърли всичките му опити за нежност. Това я вбеси отново. Не й е нужна нежността му.

Какво иска тогава? Да бъде груб с нея? Разбира се, че трябва да му позволи да я докосва. Как иначе ще го направи, ако не я докосва? Ричард трябва да влезе в Храма на ветровете. Тя трябва да позволи на Дрефан да го направи.

Пресегна се и го хвана за китката. Отпусна я там, където той я бе поставил първия път — на корема й. Пусна я. Той не помръдна.

Какво чака? Прииска й се да му изкрещи да свършват по-бързо. Да започва и да приключват. Да отнеме онова, което принадлежи на брат му — ако не по клетва, то по сърце.

Лежеше там, с ръката на Дрефан върху корема си, вслушана в мъртвешката тишина на нощта. Даде си сметка, че се напряга да долови звуци, идващи откъм Надин и Ричард. Затвори очи.

Ръката на Дрефан се плъзна към гърдите й. Стиснала ръце в юмруци покрай тялото си, си наложи да не мърда. Трябва да му позволи. Опита се да мисли за друго. Наум си заповтаря откъси от уроците по езици, които бе вземала като дете. Правеше всичко възможно да не обръща внимание на ръката му върху себе си, но не можеше.

Беше мил, но това не я утешаваше. Дори нежното му докосване бе обругаване. Нямаше значение колко внимателно го прави, това не променяше нещата. Фактът, че й е съпруг, не променяше нищо. В сърцето си тя знаеше, че не бива да е така, и затова актът бе обруган.

Мислено крещеше. Държеше се направо детински, дори по-лошо. Тя бе Майката Изповедник и се бе изправяла пред къде-къде по-страшни неща — по-лоши от това мъж, към който не изпитва никакви чувства, да бъде толкова близо до нея, толкова интимно.

Но тя вече не бе Майката Изповедник. Храмът на ветровете, духовете й бяха отнели и това.

Калан ахна, потискайки вика си, щом ръката на Дрефан се плъзна надолу и накрая се спря между краката й. Спомни си тази ръка между краката на Кара. Сега същото се случваше с нея.

Мразеше го. Беше омъжена за човек, когото мрази.

Кара също го бе почувствала — както сега го чувстваше Калан. Кара не се бе държала толкова детински. Кара не бе толкова глупава. Калан остави Дрефан да изпълни задълженията си.

Нали трябваше да го направят, за да спасят живота на хората. Да изтръгнат живота на всичките онези хора от ноктите на чумата, изпратена от Джаганг. Нейният народ не можеше да бъде спасен без нея. Беше неин дълг.

Дрефан изведнъж се изправи. Тъмната му фигура се надвеси над нея. Коляното му нежно се плъзна между бедрата й, принуждавайки я да разтвори крака. Скоро всичко ще свърши, каза си тя, докато той поставяше и другото си коляно между бедрата й.

Едрата му фигура се надвеси над нея. Беше голям колкото Ричард. Уплаши се да не я смаже, но той се подпря на лакти и не я нарани. Беше нежен, тя само му пречеше. Така или иначе той трябва да го направи, тя трябва да му позволи.

Калан изкриви лице. Не беше готова. Задържа дъха си. Беше омъжена за Дрефан, не за Ричард, и Дрефан, не Ричард я обладаваше. Всичко бе загубено.

Здраво стиснала очи, опря юмруци в раменете си, докато той се движеше отгоре й. От ъгълчетата на очите й закапаха сълзи. Носът й се разсополиви, докато плачеше безшумно. Отвори уста, за да диша. Искаше й се да закрещи от мъка, но вместо това си напомни, че трябва да диша. Сякаш не можеше да престане да сдържа дъха си.

Отне повече време, отколкото се бе надявала, но не толкова, колкото се бе опасявала.

Най-сетне свършил, Дрефан се изтърколи встрани и легна по гръб. Беше изпълнил задължението си, но явно не бе изпитал удоволствие. Тя някак си се зарадва при тази мисъл. Той лежеше задъхан, а тя най-сетне успя да си поеме дълбоко въздух. Всичко свърши.

Каза си, че не беше толкова лошо. Всъщност беше нищо. Не усети почти нищо. Беше се дърпала глупаво, а ето че всичко свърши. Не беше толкова зле. Всъщност беше нищо.

Но не, не беше нищо. Усещаше нещо. Усещаше се опетнена.

Дрефан протегна ръка и с нежни пръсти избърса една сълза от бузата й. Тя се дръпна рязко. Нямаше нужда от съчувствието му. Не искаше да я докосва. Не бе дала съгласието си да я докосва, само да изконсумира брака им. Докосването не бе част от това.

Спомни си, когато бе с Ричард. Спомни си горещата си нужда за него. Дивата страст. Виковете от удоволствие.

Защо всичко бе толкова различно тогава?

Защото не обича Дрефан, ето защо. Всъщност започваше да осъзнава, че го ненавижда. В него имаше нещо, което не й харесваше, и то не бе само ръката му между краката на Кара. Бе нещо подло, нещо неискрено! Не го бе осъзнавала досега, но в сините му очи всъщност блестеше коварство.

Зачуди се защо ли си мисли такива неща. Той току-що изконсумирал брака им и бе се държал колкото се може по-нежно. Можеше спокойно да направи с нея всичко, което си поиска — Изповедническата й сила не бе у нея, а да я защити. Нямаше как да го спре. И въпреки това се бе опитал да прояви съчувствие, разбиране.

Струваше й се направо невероятно, че може да е толкова по-различно от онзи път с Ричард. Бе готова на всичко на почти всичко, — за да изпита отново това удоволствие. Копнееше за онова чувство на пълнота, за онова удоволствие. Утолената лъст.

След известно време дишането на Дрефан се успокои. Калан лежеше в тъмнината до новия си съпруг и чакаше. Защо Храмът на ветровете се бави? Тя бе изпълнила своето.

Може би Ричард още не е. Калан се запита дали той ще може да го направи. В крайна сметка на нея й бе лесно — трябваше само да си лежи. А Ричард трябваше да се възбуди. Как би могъл, знаейки, че там, в другата стая, брат му се наслаждава на неговата любима?

Калан бе видяла онзи поглед в очите на Ричард — погледа на неконтролируема ревност, само при споменаването на казаното от Шота, че Калан ще се омъжи за друг. Калан никога преди не бе виждала този поглед в очите МУ. Пък и по онова време нямаше причина за него. А сега имаше.

Не, Надин ще се погрижи Ричард да изпълни съпружеските си задължения. Ако имаше нещо, в което Калан е убедена, то бе желанието на Надин да изконсумира този брак.

Надин бе красива жена. И повече от навита. Как би могъл Ричард да й устои? Нали знае, че трябва да го направи. Няма смисъл да се опитва да не откликне. Може би щеше да гледа на нещата като начин да мъсти на брат си, Майкъл, за това, че някога му бе отнел Надин. Може би точно това щеше да му помогне да се оправи в ситуацията.

Калан знаеше, че за Надин това е най-върховният момент в живота й.

Нейният сън и мечта.

За Калан бе най-страшният кошмар.

Парчето небе, което виждаше през прозореца, сякаш вреше, както бе през целия ден и сега, през нощта. Въздухът бе останал неподвижен и лепкав. Бурята не искаше да избухне. Канеше се, но нямаше да избухне.

Калан зачака, отпуснала ръка на челото си. Краката я боляха и тя осъзна, че е притиснала коленете си здраво едно в друго. Наложи си да ги отпусне. Дрефан бе изпълнил задължението си. Бе свършил. Край на всичко. Сега вече тя можеше да си отдъхне.

Затвори очи, щом чу смеха на Надин да изпълва нощния въздух. Жената си бе удържала на обещанието. Нима се налагаше Ричард да я кара да се залива от смях? Не, той не би го направил. Тя се смееше заради Калан.

Нощта се влачеше безконечна. Къде беше Храмът на ветровете? Дрефан не направи опит да я докосне за втори път и му бе благодарна за това. Той просто си лежеше по гръб и чакаше заедно с нея.

Часовете се нижеха без промяна. От време на време Калан се унасяше в дрямка. Гърленият смях на Надин я стряскаше и тя скачаше будна.

Искаше й се да зашлеви Ричард. Колко още щеше да продължава? Сигурно са го направили вече три пъти. Може би когато Храмът на ветровете не се появи, той е продължил да опитва. Надин не би отказала. Калан усети как бузите й пламват.

Дрефан лежеше притихнал до нея. Ветровете им бяха казали да не говорят. Предположи, че смехът на Надин не се брои. Тя не използваше думи. Смехът й обаче бе красноречив.

Калан въздъхна. Рано или късно ветровете ще дойдат. Бяха изпълнили всичките им изисквания.

Тя дали ги бе изпълнила?

Какво й каза Кара?

Трябва да изпълниш своето — да се отдадеш.

Дрефан се бе отдал. Бе задоволен. Надин със сигурност. Ричард би трябвало.

Не и Калан. Тя не се бе „отдала“.

Отхвърли тази идея. Не може да е това. Може би ветровете просто чакаха Надин да се насити. Това щеше да пасне на начина, по който Храмът на ветровете бе изпълнил всичко досега, причинявайки на Калан и Ричард бавна и мъчителна болка.

Нощта се влачеше. При спомена за думите на Кара за отдаването Калан отново се сети как бяха попаднали с Ричард на онова място между световете. Бе изпитала удоволствие, каквото изпитват обикновените жени. Отдаване не само на любовта, но и на страстта.

По-късно толкова се изнерви от чакане, от нетърпението отново да изпитат подобна близост, да се оженят, за да могат да заживеят наистина като съпрузи. От желанието да изпита същото удоволствие. Беше толкова близо, тя почти бе извървяла пътя, бе готова, а после изведнъж всичко се разпадна, надеждите и мечтите й се превърнаха в пепел.

Сега за пръв път бе свободна от Изповедническата си сила, свободна да изпита удоволствие с друг мъж, не от любов, а от искреното отдаване на удоволствието. Беше свободна да изпитва радостите, които изпитваха другите жени — Ето, лежи до своя съпруг, който далеч не бе непривлекателен, объркана от копнежа си по Ричард.

Нима ще изживее остатъка от дните си, като й бъде отречено правото на най-простите удоволствия в живота, на които вече бе готова да се отдаде?

Но нали не обича Дрефан. Без любов страстта е празна.

Въпреки това у нея имаше страст — може би не съвършена, но поне подтикваща я да изпита удоволствие. Духовете й отнеха всичко останало. Отнеха й Ричард единственото, което искаше от живота. Нима щеше да им позволи да й отнемат и най-простите човешки удоволствия?

Какво друго й остава сега?

До нея лежи съпругът й. Обречена е да живее с него до края на дните си. Нима няма право да освободи поне част от нуждите си? След цялата й саможертвеност нима няма право поне на това? Бяха й отнели всичко друго: единствената й любов, Изповедническата й сила.

Трябва да изпълниш своето — да се отдадеш.

Ами ако заради това не идват ветровете? Ако е задето не се отдаде?

Дрефан се обърна по корем и въздъхна. И той се изнервяше от чакането. Или пък се занимаваше с аурите си.

Калан си помисли за впитите му панталони, за това как се улавяше, че ги гледа. Дрефан бе красив мъж. Имаше фигурата на Ричард. И й беше съпруг.

Гневът й към духовете бе нещото, което най-накрая пречупи онова решение вътре в нея. Това бе всичко, което й остана. Имаше право поне на него — да се освободи.

Щом ръката й докосна гърба на Дрефан, той подскочи. Погали мускулите му и той се отпусна. Тя се остави на релефа на тялото му, както правеше с Ричард, усети формите му. Пое си дълбоко въздух и се остави на себе си.

Ръката й се плъзна надолу. Стисна зъби, щом стигна до задните му части. Беше толкова стегнат, колкото изглеждаше в панталона. Сигурно е късметлийка, помисли си. Духовете можеха да й определят някой отвратителен й отблъскващ мъж за жених. Вместо това бяха настояли на брака й с Дрефан, а той далеч не бе отблъскващ. Не с красив колкото Ричард, никой не бе красив колкото Ричард за нея. Но жените си падаха по Дрефан. А сега то бе неин съпруг. Беше се клел във вярност към нея.

Това щеше да й е единственото позволено удоволствие. Всичко, което й бяха оставили духовете. Можеше да има поне толкова — да има онова, което й се полага.

Калан го стисна за хълбока и го прекатури. Преметна крак през него и остави ръката си да се зарови в гърдите му. Дрефан не реагира. Може би бе изненадан от внезапната промяна в държанието й. Може би бе объркан. Трябваше да го отпусне. Нежно щипна едно от зърната му и плъзна ръка по плоския му корем и надолу.

Установи, че Дрефан не е готов за нея. Ако искаше да си получи удоволствието, трябваше да промени нещата.

Целуна го по гърдите. Обсипа с влажни целувки корема му. Дишането му като че ли бе равно. Почувства гняв, задето той не поема намека й. Омръзна й да изпитва гняв, да се чувства притеснена, след като всички други не се притесняваха.

Реши, че ако иска да изпита удоволствие, от нея зависи да направи така, че да си получи желаното. Никой нямаше да й го даде даром — трябваше да си го вземе сама. Позволи на езика си, на целувките си да изминат останалия път надолу по стегнатия му корем.

Когато го пое в устата си, усети вкуса на собствената си кръв. Наложи си да не обръща внимание и продължи да го подтиква към действие.

Отначало си помисли, че нищо няма да стане, но щом отпусна в дълбините на еротичната игра, той се вдигна — силен и могъщ като преди малко.

Докато Дрефан стана напълно готов, Калан вече се задъхваше от нужда. Веднъж решила да си получи удоволствието, стана настоятелна. Дрефан бе неин съпруг. Бе негово задължение да се грижи не само за своите, но и за нейните нужди.

Главата й се завъртя от желанието да се освободи. Това че под нея лежеше Дрефан, вече нямаше значение. В съзнанието си тя бе с Ричард. При тази мисъл простена с копнеж и го яхна, притискайки хълбоците му.

Този път бе готова да го приеме в себе си. Този път го желаеше. Затвори съзнанието си за мисълта, че е Дрефан представи си, че е Ричард. Тъй като не виждаше сините му очи, не бе трудно да се залъже.

Спомни си нещата, които бе правила с Ричард, и ги направи с Дрефан. Възроди спомена в съзнанието си. Устата й се отпусна в блаженство. Задъхваше се. Цялото й тяло плувна в пот, докато се движеше отгоре му и се притискаше колкото се може по-навътре.

Сега вече Дрефан също се задъха. Тя искаше да се освободи от енергията, трупана толкова дълго в нея — всеки път, щом целунеше Ричард, а искаше повече; всеки път, когато той я докосваше, а тя искаше повече. Сега той й даваше повече.

Калан се надвеси напред, за да го целуне. Дрефан извърна глава встрани. Тя пъхна ръка под главата му и го притисна към гърдите си. Усети горещото му лице върху тялото си. Грапавото му, небръснато лице я възбуди още повече. Застена още по-силно.

Едва не му извика да постави ръцете си върху нея, но се сети, че не бива да проронват нито дума. Стисна го за китката и нагласи първо едната му ръка, после и другата, на желаното място — върху дупето си. Продължи да се движи върху него, представяше си, че Ричард я държи, че изпитва жажда за нея. Искаше да усети как той я стиска с големите си ръце, докато тя се движи.

За пръв път откакто бе с Ричард, изпита диво удоволствие, дива страст, дива, неконтролируема нужда. Това, че е с Дрефан, вече нямаше значение. Тя искаше да се освободи.

Дойде на зашеметяващи, накъсани тласъци. Острият и стон разтресе раменете й. Краката й се вдървиха. Пръстите й се изпънаха. Стовари се отгоре му, оставила се на последните приливи на лъстта да я облеят и изпълнят. Отдаде се напълно и с безпомощна, неконтролируема обреченост остави нещата да текат от само себе си. Пое глътка въздух и викът й събуди ехото на предишния. Сякаш продължи цяла вечност. Сякаш не можеше да поеме толкова много. За един кратък миг сърцето и страстта й бяха отдадени на Ричард.

Отпусна се до Дрефан — задъхана, едва дишаща. Отметна косата от потното си чело. Мина й през главата, че втория път той бе останал незадоволен. Не я беше грижа. Тя беше задоволена. В този момент само това имаше значение — сладкото освобождаване.

За един чудесен миг свърши и бе отново със своята любов — макар и само във въображението си. Осъзна, че плаче от радост.

Легна на една страна, обръщайки гръб на Дрефан, и се опита да дойде на себе си. Избърса сълзите от удоволствие от очите си. Задоволила нуждата си, изведнъж изпита срам.

Добри духове, какво направи? Достави удоволствие на себе си — това направи. Имаше нужда от това освобождаване. Тогава защо изведнъж се почувства толкова мръсна?

Зад тях се чу далечен тътен. Небето се проряза от светкавица. Калан погледна през прозореца. Друга светкавица проряза вътрешността на бушуващите облаци и за миг освети върха.

От съседната сграда се чу продължителният вик на Надин. Калан го пропусна през ушите си. Макар виковете й да продължаваха да я дразнят, не я изпълваха с отчаяние като преди.

Надин извика още три пъти. Кратко, остро, напрегна Калан притисна длани до ушите си. Надин бе постигна своето, не бе ли време да спре?

Надигна се вятър — внезапно, сякаш се отвори огромна тежка порта. Бурята ги връхлетя като лавина. Сградата Калан потрепери. Цялата планина се разклати.

Калан се повдигна на лакти и занаднича през прозореца — светкавица проряза бушуващите облаци. Чу се гръм, който отекна между околните върхове. Всеки следващ гръм идваше все по-отблизо.

Храмът на ветровете приближаваше — за нея нямаше съмнение. Това върна мислите й при Ричард — Храмът идваше за него. Обзе я внезапен срам. Как можа толкова лесно да измени на сърцето му? Как можа да изпита удоволствие с друг мъж? Какво си мислеше?

Никога, през целия си живот, не се бе чувствала по-мръсна. Когато свършиха с Ричард, бе прекрасно. Сега се чувстваше все по-зле с всеки изминал миг. Ако Ричард узнае, никога няма да я разбере.

Не, няма да узнае. Няма как да узнае. Освен ако не му каже Дрефан. Сърцето й подскочи. Сети се за коварното блясъче, което й се бе привидяло в очите му. Не, той няма да каже на Ричард.

Но ако все пак го направи?

При следващата, съвсем близка светкавица, Калан се изправи. През прозорците й се привидя нещо — сграда. Както бяха казали ветровете, без съмнение. Вече можеше да говори.

Обърна се към Дрефан. Трябваше да си осигури мълчанието му, преди да са напуснали това място. Ако Ричард някога разбере…

Вятърът брулеше върха. Гръмотевиците бумтяха страховито.

В тъмнината тя се протегна и го стисна за ръката.

— Дрефан, чуй ме. Трябва да ми обещаеш. Никога не бива да разказваш за случилото се — за онова, което току-що направих — стисна го по-силно. Ноктите й се врязаха в плътта му. — Ще правя всичко, което пожелаеш, до края на живота си. Но трябва да ми обещаеш, че никога няма да кажеш на… — ивици светлина разцепиха стаята — Ричард…

Гръмотевицата разтърси земята. Една светкавица се изви покрай долните облаци и освети внезапно стаята.

На мигащата светлина тя видя вперените в нея сиви очи.

— Мисля, че Ричард вече знае.

Тя изкрещя.