Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (65)

Шестдесет и четвърта глава

Дрефан пъхна ръка под мишницата й и я придърпа към себе си. Върху жабото на бялата му риза се поклащаха два червени Агиела.

— Не е ли време да престанеш с преструвките си, съпруго моя? Не е ли време да се отдадеш на желанията си и да задоволиш глада си за мен?

Калан се вгледа яростно в сините му очи, подобни на тези на Мрачния Рал.

— Ти наистина ли си луд, Дрефан, или просто се правиш на такъв? Съгласих се да се омъжа за теб само за да спася живота на хората. А не защото съм го искала. Кога най-после ще го проумееш? Не те обичам и никога няма да те обичам.

— Да ме обичаш? Да съм споменавал нещо за любов? Говоря ти за страст.

— Лъжеш се, ако си мислиш, че някога…

— Веднъж вече го направи. Ще го поискаш пак.

Мисълта, че той с такава лекота говори за случилото се с Ричард, разкъсваше цялото й същество. Непрекъснато й го напомняше. Дразнеше я. Това й бе вечното наказание за стореното, петно, което никога нямаше да бъде заличено.

Планините се разтресоха от внезапна гръмотевица, щом пролетната буря, извила се тъй внезапно, се измести надалеч от града. Бясната светкавица й напомни за Ричард. Мислеше за него винаги когато стоеше край прозореца, загледана в небесните стихии.

— Никога.

— Ти си ми жена. Дала си клетва.

— Да, Дрефан, дала съм клетва, и съм ти жена. Няма да наруша клетвата си, но духовете са доволни от онова, което им дадох. Не са поискали нищо повече, иначе чумата нямаше да угасне. — Тя дръпна ръката си. — Ако ме искаш, ще трябва да ме изнасилиш. Няма да вляза в леглото ти доброволно. Нито пък ще ти е лесно.

Усмивката му я подлудяваше.

— Ще изчакам, докато най-накрая се отдадеш на страстта си. Искам да ти достави удоволствие. Копнея за мига, в който най-сетне ще си го признаеш, ще ме молиш.

Той тръгна, но се обърна, щом тя го повика:

— Какво правят на врата ти Агиелите на Кара и Бердин?

Докосването до Агиел бе болезнено само ако оръжието е било използвано срещу дадения човек в миналото. Ако този човек е бил пленник на Морещица. Агиелът бе оръжие единствено в ръцете на Морещицата, на която принадлежи, но без връзката към Господаря Рал Агиелите вече не действаха. За Дрефан те бяха просто украшения.

Той повдигна червените пръчки от гърдите си и ги огледа.

— Ами помислих си, че след като сега аз съм Господарят Рал, трябва да ги нося като символ на моята власт. В крайна сметка нали и Ричард имаше такъв. Ти също.

— Агиелите, които носим, не са символи на власт. А на уважението ни към жените, на които са принадлежали.

Той сви рамене и пусна червените пръчки на гърдите си.

— Войниците очевидно се стряскат, когато ме видят с тях. Значи вършат работа. Лека нощ, скъпа моя. Спи спокойно. — Лукавата му усмивка се върна на устните. — Ако имаш нужда от нещо, само ме повикай.

Ругаейки едва чуто, Калан натисна с рамо вратата на спалнята си. Беше толкова изтощена, че единственото й желание бе да се строполи в леглото си. Но знаеше, че неспокойните й мисли нямаше да й позволят да заспи.

Бердин я чакаше.

— Легна ли си? — попита тя, имайки предвид Дрефан.

— Да — каза Калан, — аз също смятам да го направя.

— Но не можеш. Трябва да дойдеш с мен.

Калан смръщи чело пред сериозното изражение на Бердин.

— Къде искаш да дойда?

— В Кулата.

— Какво става? Да не е нещо с Плъзгата? Да не би някой да се е опитал да влезе през нея?

Бердин разсея предположенията й с ръка и се приближи към нея.

— Не, не е Плъзгата.

— Тогава какво има?

— Просто искам да дойдеш с мен, това е. Имам нужда от компания.

Калан погали жената по рамото.

— Бердин, знам колко си самотна, но е късно, боли ме главата и съм уморена. Прекарах целия следобед и вечерта в срещи с Дрефан, с генерал Кърсън и с още цял куп офицери. Дрефан иска да преместим частите обратно в Д’Хара. Иска всички да се върнем в Д’Хара. Да изоставим Средната земя на Ордена и да съсредоточим усилията си върху защитата на Д’Хара. Спорихме до припадък. Искам да си легна и да отдъхна малко, за да мога на сутринта да убедя всички в глупостта на Дрефановия план. Генералът не е сигурен, че Дрефан не е прав. Аз обаче съм.

— Ще спиш по-късно. Сега идваш с мен в Кулата.

Калан се вгледа в очите на Морещицата. Точно това видя: очи на Морещица. Не говореше Бердин, а Господарката Бердин. Гласът й бе властен и студен като на Морещица.

— Не и докато не ми кажеш защо — монотонно отвърна Калан.

Бердин я стисна за ръката.

— Идваш с мен в Кулата. Или ще яздиш сама, или ще лежиш през седлото — избирай. Но идваш. И то веднага.

Калан никога не бе виждала подобен решителен поглед в очите на Бердин. Беше стряскащо. Да, точно тази бе думата — стряскащо.

— Добре, след като е толкова важно за теб, да вървим. Просто искам да знам защо.

Вместо да отговори, Бердин я стисна по-силно и я дръпна към вратата. Открехна предпазливо, огледа коридора.

— Чисто е — прошепна тя. — Хайде.

— Бердин, плашиш ме. Какво става?

Без да отвърне, Морещицата я дръпна през вратата. Минаха по стълбите за персонала, избягвайки пълните със стражи коридори. Бердин сигурно бе говорила с постовете, покрай които нямаше как да не минат, защото още при появяването на двете жени войниците се обръщаха на другата страна, сякаш не бяха забелязали никого.

Конете ги чакаха — и двата бяха огромни, бойни жребци.

Бердин метна на раменете на Калан войнишко наметало.

— Ето, покрий с това бялата си рокля, че хората ще те познаят и Дрефан веднага ще разбере.

— Защо не искаш Дрефан да знае къде отиваме?

Бердин я хвана за глезена и пъхна крака й в стремето. Беше голямо и широко — нагласено за мъжки ботуш. Бердин плесна Калан по дупето.

— Качвай се.

Калан се отказа да се съпротивлява. Бердин очевидно нямаше да й каже нищо. Яздиха до Магьосническата кула в тишина, в тишина преминаха празните коридори, фоайета и зали.

Преди да свият към последния коридор, водещ към стаята с Плъзгата, се сблъскаха с Кара, която пазеше пред вратата.

Кара, както и Бердин, бе непроницаема. Посрещна с леден поглед приближаващите жени.

На прага Бердин стисна дръжката на вратата с една ръка, а китката на Калан с другата.

В погледа на Морещицата имаше нещо стряскащо.

— Не смей да ме разочароваш, Майко Изповедник, или ще разбереш защо всички толкова се страхуват от Морещиците. Двете с Кара ще сме при Плъзгата.

Без да се обръща назад, Кара се запъти към Плъзгата, докато Бердин без повече приказки отвори вратата и грубо блъсна Калан вътре. Калан се препъна, но успя да се задържи и погледна назад точно когато Бердин затваряше вратата.

Извърна се и се видя пред очите на Ричард.

Сърцето й спря заедно с дишането й.

Шест свещи, подредени в желязна поставка, се отразяваха в сивите му очи. Изглеждаше по-огромен, отколкото приживе. Всичко у него бе такова, каквото го помнеше. Единствено мечът липсваше от мислената картина, която бе запазила в главата си.

Не смееше да си поеме въздух.

Накрая намери думи.

— Чумата спря.

— Знам.

Стаята изведнъж й се стори малка. Камъкът — прекалено тъмен. Въздухът — тежък. Опита се да вдиша, за да успокои внезапно побеснялото си сърце.

Челото му бе плувнало в пот, макар в недрата на Кулата да бе студено. По скулата му потече струйка, оставяйки влажна следа.

— Тогава какво правиш тук? Няма смисъл. Имам съпруг. Нямаме какво да си кажем… не и след… не тук, така, насаме.

Погледът му изостави нейния при звука на хладния тон в гласа й.

Тя се бе надявала това да го накара да го каже.

Добри духове, нека ми каже, че ми прощава.

Вместо това той изрече:

— Помолих Кара и Бердин да те доведат, за да мога да поговоря с теб. Върнах се, защото трябва да говорим. Ще ми позволиш ли поне това?

Калан не знаеше какво да прави с ръцете си.

— Разбира се, Ричард.

Той кимна в знак на благодарност. Изглеждаше, сякаш изпитва болка. Изглеждаше, сякаш страда. В очите му се усещаше някакъв нов, матов блясък.

Единственото, което искаше да чуе от устата му, бе, че й прощава. Само това можеше да съживи съсипаното й сърце. Това бяха единствените думи, които означаваха нещо за нея. Искаше той да го каже, но той продължаваше да стои пред нея, с поглед, вперен през студения камък на стените.

Тя реши, че за да й го каже, за да й прости, трябва тя да го подтикне.

— Значи си дошъл да ми простиш ли, Ричард?

Думите му бяха меки, но изпълнени с категоричност:

— Не, не съм дошъл да ти простя, Калан. Не мога да ти простя.

Тя се извърна. Най-сетне намери какво да прави с ръцете си. Притисна юмруци към стомаха си.

— Разбирам.

— Калан — каза той откъм гърба й, — не мога да ти простя, защото би било грешка от моя страна да се върна, за да го направя. Би ли искала от мен да ти простя, задето обичаш хората? Или задето задоволяваш жаждата си? Би ли искала да ти простя, защото се храниш, когато си гладна? Или задето усещаш топлината на слънчевите лъчи върху лицето си?

Калан избърса бузите си и се обърна към него:

— За какво говориш?

В колана му имаше затъкната роза. Ричард я взе и й я подаде.

— Майка ти ми я даде.

— Майка ми?

Ричард кимна:

— Попита ме дали ми доставя удоволствие и когато й казах, че да, ме попита дали в такъв случай няма да се върна при теб. Доста време ми отне, докато разбера какво е имала предвид.

— И какво е било?

— Имала е предвид, че човек е устроен да изпитва удоволствие от такива неща. Нима би било грешно да ти стане хубаво, когато видиш роза, когато вдъхнеш аромата й, ако не съм аз онзи, който ти я е подарил? Как бих могъл да ти простя за това?

— Ричард, става въпрос за нещо доста по-различно от извличането на удоволствие от аромата на розата.

Той падна на едно коляно. Притисна юмрук в корема си.

— Калан, някога аз съм бил свързан чрез плътта си с една жена, както ти си била свързана с майка си. Това е единствената ни плътска връзка в този свят. — Юмрукът му се придвижи към гърдите. — Тук се свързахме впоследствие. Можем да бъдем свързани единствено чрез сърцата си. Не си му дала сърцето си. То е мое и само мое. Ветровете, духовете взеха цената си от теб. Не ти оставиха много и ти избра да вземеш каквото ти е дадено и да продължиш да живееш. Избра да бъдеш човек. Избра да живееш живота си както можеш с каквото ти е останало. Избра да се бориш за живота. Просто си позволи да изпиташ даденото ти удоволствие. Аз не те притежавам. Не си мой роб. Няма за какво да ти прощавам. Не си ме предала в сърцето си. Би било най-тежко престъпление от моя страна да дойда и да искам да ти простя, след като в сърцето си ти не си ме предала.

Калан усети как се разтреперва, пое си дъх.

— Ти ме нарани, Ричард. Мислех, че сърцето ми е на сигурно място при теб, винаги, независимо от всичко. А ти си тръгна. Беше ми обещал. А не ми позволи дори да се опитам да ти обясня.

— Знам — прошепна той.

Другото му коляно също докосна пода, той се сви в краката й.

— Затова се върнах. Дойдох да моля теб за прошка. Аз сбърках. Аз причиних истинската болка. Аз предадох сърцата ни, не ти. Това е най-тежкият грях, който бих могъл да извърша. И единствен аз имам вината за него. Нямам нищо в своя защита. Нямам никакво извинение. Толкова съжалявам за онова, което ти причиних, Калан. Не мога да поправя стореното. Нараних сърцето ти и заради това се хвърлям в краката ти и те моля за прошка. Не я заслужавам и не мога да я поискам. Мога само да те моля смирено за нея.

Както бе коленичил пред нея, тя се извисяваше над главата му.

— Ще ми простиш ли, Ричард?

— В сърцето ми няма място за друго чувство към теб освен любов. Макар да не можем да бъдем заедно. Макар да съм свободен от клетвата си, ти си обречена на друг и аз трябва да уважавам това. Но не мога да направя нищо, задето не бих могъл да обичам друга освен теб. Ако сърцето ти го иска, тогава, да, прощавам ти. Моля те, Калан, всичко, което мога да имам в този живот, ако ми го дадеш, е прошката ти.

Броени мигове преди това тя бе разкъсвана от съмнения, не можеше да определи истинските си чувства към него. Сега я заля буйният поток на категоричната убеденост.

Калан се отпусна на пода до него. Хвана го за раменете и го извърна към себе си.

— Прощавам ти, Ричард. С цялото си сърце те обичам и ти прощавам.

Той й се усмихна тъжно.

— Благодаря ти.

Тя разбра, че чудото стана, сърцето й бе възродено, почувства как радостта изпълва празнотата й, сякаш самият живот бе започнал да се връща в нея.

— На церемонията, докато ме омъжваха за Дрефан, изговорих на глас думите, които ми казаха, но в съзнанието си, в сърцето си дадох брачната клетва на теб.

Ричард избърса сълза от бузата й.

— Аз сторих същото.

Тя го стисна за раменете.

— Ричард, какво ще правим сега?

— Няма какво да правим. Ти си съпруга на Дрефан.

Тя го погали по лицето.

— Ами ти? Какво ще стане с отношенията ни?

Усмивката му се стопи. Поклати глава.

— Няма значение. Получих, каквото исках — за което дойдох. Ти ми върна сърцето.

— Но как ще продължаваме така? Не става въпрос само за това, а изобщо. Трябва да действаме бързо. Дрефан иска да изтегли армията към Д’Хара и оттам да се защитава от Ордена.

Очите на Ричард засвяткаха гневно.

— Не! Не бива да го допуснеш, Калан. Ако Джаганг раздели Новия свят, ще го завземе парче по парче, а Д’Хара ще му бъде за десерт. Не можеш да оставиш Дрефан да — го направи. Обещай ми, че няма да го допуснеш.

— Не е нужно да обещавам. Ти си Господарят Рал. Вече ще можеш да му попречиш. Аз съм Майката Изповедник. Ще измислим нещо заедно.

— Трябва да се справиш сама, Калан. Аз не мога да ти помогна.

— Но защо? Нали се върна. Всичко ще се подреди. Ще измислим нещо. Ти си Търсачът, който винаги е намирал начин.

— Умирам.

Лицето й се вледени.

— Какво? Какво… имаш предвид, как така умираш? Ричард, не можеш да умреш, не и сега. Не след като… Не, Ричард, всичко е наред. Върна се. Всичко ще се оправи.

И тогава тя я видя — болката в очите му, и осъзна, че се е превил надве, че не може да стои на краката си.

— За да ме пуснат да се върна, духовете поискаха цена.

Той се закашля, потръпвайки от болка. Тя го стисна за ръката.

— Какви ги говориш? Каква цена?

— Докато бях там, в Храма на ветровете, придобих Цялото знание, съдържащо се вътре. Разбрах силата си. — Можех да я използвам. Така успях да спра чумата. Някак успях да спра потока на сила от ветровете, който позволяваше на магическата книга да действа в света на живите.

— Да не искаш да кажеш, че вече не знаеш как да го направиш? Че чумата ще се върне?

Той вдигна ръка, за да прекъсне страховете й.

— Не, чумата няма да се върне. Но като цена за завръщането ми в този свят не ми бе позволено да запазя познанието на ветровете. Трябваше да се върна с онова, което носех със себе си, преди да вляза там.

— Но… значи искаш да кажеш, че си най-обикновен смъртен, както преди?

— Не. Те поискаха от мен повече. Казаха, че ако искам да се върна, трябва да поема магията на откраднатата книга в себе си, за да предпазя всички останали от нея.

— Какво? — задъхано промълви Калан с широко изцъклени очи. — Не ми казвай, че…

— Заразен съм с чумата.

Тя го сграбчи за рамото с една ръка, а с другата попипа челото му. Гореше в треска.

— Ричард, защо не ми каза веднага?

Той се усмихна измъчено.

— Единственото, което исках, бе прошката ти. Но трябваше да съм сигурен, че ми я даваш от цялото си сърце, а не защото ме съжаляваш.

— Ричард, не може да умреш. Не и сега! Добри духове, не може да умреш!

— Добрите духове нямат нищо общо с това. Всичко е заради Мрачния Рал. Той избра Дрефан за твой съпруг, като цена за пътеката във ветровете той поиска тази цена за моето завръщане.

— За твоето завръщане! Само не ми казвай, че си се завърнал, за да умреш!? О, Ричард, защо постъпи толкова глупаво?

— Ако бях останал в Храма на ветровете, щях така или иначе да умра, но без прошката ти. Вместо това избрах да се върна и да се надявам, че част от теб все още ме обича достатъчно, за да ми простиш, така че да умра поне с това утешение. С възвърнатата твоя любов. Не можех да продължа напред с мисълта за онова, което ти причиних. С мисълта, че съм разбил сърцето ти.

— А не мислиш ли, че така пак разбиваш сърцето ми! Ричард, не може да няма изход! Какво да направим! Моля те, сигурно знаеш!

Ричард се свлече на пода, притискайки стомаха си.

— Съжалявам, Калан. Няма изход. Поглъщам магията от откраднатата книга. Щом умра, магията ще умре с мен.

Калан се надвеси над него, прегърна го, по лицето й потекоха сълзи.

— Ричард, моля те, не го прави. Моля те, не умирай.

— Съжалявам, Калан, не мога да направя нищо. С радост платих цената. Сърцето ми е в покой. — Той посегна и хвана Агиела на врата й. — Не се поколебах нито за миг, след като разбрах. Дена ми помогна да разбера.

Калан го прегърна, той се извърна по гръб.

— Ричард, не може да няма изход. Преди да ти отнемат познанието, сигурно си знаел какво може да се направи. Опитай се да си спомниш. Моля те, Ричард, опитай се да си спомниш!

Той затвори очи.

— Имам нужда… от почивка. Съжалявам. Изразходвах цялата си сила. Трябва да си отдъхна.

Калан зарида, стиснала ръката му в своите. Не беше по силите й да го понесе. Да си го върне, за да го загуби наново. Бе прекалено много.

Разтвори отпуснатата му ръка, за да я долепи до бузата си, и видя нещо в дланта му. Разгърна пръстите му и през сълзите си видя, че на ръката му е написано нещо.

Пишеше: „Намери книгата, унищожи я, за да живееш.“

Калан се хвърли върху отпуснатото му тяло и погледна в другата му ръка. Там също имаше надпис:

„Поръси бял магьоснически пясък на третата страница. Прибави едно зрънце черен магьоснически пясък.“

Имаше още три думи, но в безумното си състояние не можа да ги разчете.

Знаейки, че ще забрави, Ричард бе написал съобщение до себе си. Бе забравил дори, че го е написал.

Книгата. Трябва да намери книгата.

В следващия миг хвърчеше през стаята, крещейки с всичка сила:

— Кара! Бердин! Помогнете ми! Кара! Бердин!

Двете жени, чули неистовите крясъци на Калан, се втурнаха от стаята на Плъзгата и излязоха в коридора.

Тя ги сграбчи за кожените униформи, опитвайки се да им обясни. Двете я хванаха за ръцете и я прилепиха до стената.

— Успокой се — каза Бердин.

— Не можем да те разберем — добави Кара. — Поеми си въздух. Престани да плачеш и дишай.

— Ричард… — опита се да посочи, но те я държаха за ръцете. — Ричард е заразен с чумата… Трябва ми книгата.

Бердин се надвеси напред.

— Господарят Рал… е болен от чума?

Калан закима бясно.

— Трябва да намеря книгата. Книгата, открадната от Храма на ветровете. Трябва да я намеря, иначе ще умре. — Калан се изтръгна от ръцете им. — Моля ви, помогнете ми. Ричард е заразен.

— Какво искаш от нас? — попита Кара.

— Отивам в Стария свят. Защитавайте го.

— В Стария свят! — зяпна Бердин. — Знаеш ли къде е книгата? Той каза ли ти къде да я търсиш? Подсказа ли ти нещо?

Калан поклати глава. Нямаше време. Трябваше да побърза. Трябваше да върви.

— Не знам къде е! Но това е единственият му шанс. Поел е магията на книгата, за да се завърне в този свят. За да ме моли за прошка. Искаше да ми каже, че съжалява, задето ме е наранил. Ако не унищожим книгата, той ще умре. Само така е можел да се върне, за да ми се извини. Той ще умре! Трябва да вървя!

— Но, Майко Изповедник — каза Бердин, — Старият свят е голям. Ако Ричард е заразен… как се надяваш да намериш книгата?

Навреме. Това искаше да попита тя. Как може да се надява да открие книгата навреме. Преди Ричард да умре.

Калан сграбчи червената кожена дреха.

— Трябва да опитам! Пазете Ричард. Не допускайте Дрефан да разбере, че се е върнал. Не знам какво би могъл да предприеме. Не му казвайте!

Кара поклати глава.

— За това не се тревожи. Няма да му кажем. Ще се грижим за Ричард, докато те няма. Ще го скрием в Кулата. Но побързай. Ако не можеш да я откриеш, моля те, върни се преди…

Калан се спусна в стаята на Плъзгата. Закова се пред кладенеца. Сребърното лице й се усмихна.

— Искаш ли…

— Да пътувам! Да, трябва да пътувам! Веднага!

— Къде искаш да отидеш?

— В Стария свят!

— Къде по-точно в Стария свят? Там са ми известни доста места. Можем да отидем до всяко, което поискаш. Ще те заведа. Ще ти достави удоволствие.

Калан притисна главата си с длани. Отчаянието й нарастваше с всяко следващо място, споменато от Плъзгата. Имена, които тя никога не бе чувала.

— Мястото, откъдето се върна с Ричард, твоя господар, когато дойдохте да ме търсите! Първия път, когато пътувах с теб.

— Знам къде е.

Калан подгъна бялата си рокля и се изкатери на камъка.

— Там! Заведи ме там! Бързо! Животът на господаря ти зависи от това!

— Пазете Ричард! — извика тя на Кара и Бердин.

— Какво да кажем на Дрефан, когато ни попита къде си? — отвърна Бердин.

— Не знам. Ще трябва да измислите нещо.

— Ще се грижим за Ричард до завръщането ти — каза Кара. — Нека добрите духове бъдат с теб.

— Кажете му, че го обичам. Ако… кажете му, че го обичам — провикна се тя, докато сребърната ръка я поемаше надолу.

Гласът й още ехтеше между каменните стени на кладенеца, когато тя потъна в живачната маса. Вдиша Плъзгата, молейки се добрите духове да й помогнат да намери книгата. С нечовешко усилие потъна в онова, което някога бе сребърно опиянение.

Сега всичко бе само черен ужас.