Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (53)

Петдесет и втора глава

Щом калан видя Дрефан да се приближава по коридора, остави панера с чисти превръзки и кърпи, който носеше. Макар Ричард да му бе заповядал да вземе меч само като част от плана си по залавянето на Тристан, Дрефан продължаваше да го носи. Може би идеята не бе толкова лоша. Някои хора започваха да мразят лечителите, защото те се обявяваха срещу отварите и лековете, продавани из улиците.

Калан отметна коса назад.

— Как са?

Дрефан въздъхна и погледна назад, откъдето идваше.

— Снощи умря един. Повечето са по-зле. Днес имаме шестима нови.

— Добри духове! — прошепна Калан. — Какво ще стане с нас?

Дрефан повдигна брадичката си.

— Ще упорстваме.

Калан кимна.

— Дрефан, след като толкова много хора от персонала са заразени и толкова много вече починаха, защо продължаваме да опушваме всичко? От тоя дим направо ми прилошава.

— Пушекът не помага срещу чумата.

Калан примигна насреща му.

— Тогава защо продължаваме да опушваме?

Дрефан се усмихна тъжно.

— Хората трябва да си мислят, че това пречи на болестта да се разпространява. Това, че правят нещо, ги кара да се чувстват по-добре. Мислят си, че има надежда. Ако спрем, ще си рекат, че всичко е загубено.

— А как е в действителност? Има ли надежда?

— Не знам — прошепна той.

— Получи ли се вече снощният рапорт?

Той кимна.

— През последната седмица числото на умрелите е продължило да се увеличава. Снощи броят им е надхвърлил шестстотин.

Калан отвърна поглед обезнадеждена.

— Де да можехме да направим нещо.

Шота й бе казала, че ще се появи изход. Духът й бе казал, че ще се появи изход. Не можеше да понесе мисълта, че може да загуби Ричард, но не можеше да понесе и мисълта за всички тези умиращи хора.

— Е — каза Дрефан, — отивам да направя обиколката си из града.

Калан го стисна за ръката. Той подскочи — реакция, на която тя като Изповедник бе свикнала. Пусна го.

— Знам, че не можеш да направиш нищо, но въпреки всичко ти благодаря за помощта. Дори само думите ти възраждат надеждата в сърцата на живите.

— Най-добрата помощ на лечителя — думите. В повечето случаи само с това можем да помогнем. Хората обикновено си мислят, че да си лечител означава да лекуваш хората. Всъщност това се случва рядко. Преди много време научих, че да си лечител означава да живееш с болката и страданието.

— Как е Ричард? Виждал ли си го тази сутрин?

— В кабинета си е. Изглеждаше добре. Накарах го да поспи.

— Добре. Имаше нужда от почивка.

Сините очи на Дрефан подириха нейните.

— Той постъпи правилно с онзи човек, дето се опита да те убие. И трябва да ти кажа, че въпреки категоричността си му бе много трудно да вземе подобно решение. Да убие човек, дори такъв, който наистина го заслужава, не е лесно за Ричард.

— Знам — промълви Калан. — Знам, че това е огромна тежест за него. На мен самата неведнъж ми се е налагало да пледирам за смъртна присъда. В мирно време можеш да си позволиш лукса да помилваш виновния, но по време на война трябва да действаш. Всяко колебание означава смърт.

— Казвала ли си го на Ричард?

Калан се усмихна.

— Разбира се. Той знае, че постъпи правилно и че ние, които сме най-близо до него, разбираме. На негово място бих направила същото — и му го казах.

— Надявам се някой ден да си намеря жена, която да притежава поне половината от твоята сила — усмихна се Дрефан. — Да не говорим за красотата ти. Е, време е да вървя.

Калан го изпрати с поглед. Панталонът му все още прилепваше плътно по тялото му. Мисълта я накара да пламне, обърна се да продължи пътя си.

Надин бе в лечебницата, грижейки се за две редици болни. Мястото разполагаше с двайсет легла, отдавна заети, много хора лежаха на одеяла на пода. Имаше болни и в други стаи.

— Благодаря — каза Надин, щом Калан остави панера с чистите неща, които бе донесла.

Надин забъркваше билки, приготвяше чайове. Другите жени, които се грижеха за болните, сменяха чаршафи, почистваха и превързваха отворени рани, носеха чай на пациентите.

Надин взе една кърпа от коша, потопи я в леген с вода изстиска я и я положи на челото на стенеща жена. Погали жената по рамото.

— Ето, скъпа. Така добре ли е?

Жената едва успя да се усмихне и да кимне леко.

Калан направи същото с още няколко от болните — слагаше на пламналите им, плувнали в пот чела компреси, успокояваше ги с нежни думи.

— От теб става добър лечител — каза й Надин и се спря край нея. — Умееш да докосваш нежно.

— Но това е единственото, което мога да правя. Не мога да лекувам. Надин се приближи.

— А мислиш ли, че аз мога?

Калан се огледа.

— Разбирам какво имаш предвид. Но поне си отдала живота си на това да помагаш на хората. А моят живот е изпълнен с дълг. Аз трябва да се боря.

— Как така?

— В крайна сметка аз съм войн. Моят дълг е да причинявам болка на едни, за да спасявам други. На хора като теб остава да лекуват ранените, оцелели след битка, водена от такива като мен.

Надин стоеше плътно до нея.

— Понякога ми се иска да съм войн и да се бия за това на страданията да се сложи край. За да няма толкова много ранени, за които да се грижат лечителите.

Калан почувства, че трябва да излезе. Не можеше да издържи на вонята и пушека. Надин изпита същото и я последва. Двете се облегнаха на стената и се плъзнаха на пода.

— Чувствам се безпомощна — каза Надин. — В родния ми край, когато някой го заболеше глава, му давах нещо и той се оправяше. Ако бременна жена усетеше болки в корема, й давах успокоително, а когато дойдеше моментът да ражда, помагах да излезе бебето. Сякаш винаги успявах да помогна. А сега е друго. Всичко, което мога да направя, е да успокоявам хората, които ще умрат, и да си задавам въпроса дали утре аз няма да легна на освободеното легло. Не мога да направя нищо за никого. Чувствам се напълно безполезна. Толкова ми се иска да можех да им помогна, вместо да ги гледам как умират.

— Знам — прошепна Калан. — Предполагам, че човек изпитва далеч по-голямо удовлетворение, след като помогне на една жена да роди.

Надин потъна в размисъл.

— Някои жени са ми разказвали, че им се струва, че никога няма да се случи, сякаш е нещо нереално. Чакаш, знаейки, че ще се случи, но всъщност не го вярваш — ужасен си от нещата, които са ти разказвали за това колко трудно ще е всичко. Страх те е от болката. Понякога им се струва, че всичко ще свърши като с магическа пръчка — един ден ще се събудят и вече няма да са бременни. Нещо такова.

Изведнъж бебето започва да напира. Жената е обзета от паника. Мигът е настъпил. Тя се ужасява при мисълта, че това наистина се случва с нея — най-сетне. Понякога крещят просто от ужас, от страх пред болката. И тогава мога да им помогна. Тогава съм с тях. Успокоявам ги, че всичко е наред.

Някои от тях за пръв път вярват, че всичко е истина. Предполагам, е съвсем естествено човек да се страхува от такава драматична промяна в живота си. Докато всичко свърши, някои изпитват постоянен ужас.

Двете седяха в тихия коридор, заслушани в стоновете долитащи отвътре.

— Надин, ти все още мислиш, че в крайна сметка ще се омъжиш за Ричард, нали?

Надин я изгледа, почеса се по набръчкания нос, но не отвърна.

— Не те питам, за да се караме или нещо такова. Исках само… нали току-що каза, че може да свършиш в едно от онези легла. Просто си мислех… може това да съм аз. Може също да се заразя с чумата или нещо такова.

Надин я погледна.

— Не ти. Не го казвай. Ти няма да се заразиш.

Калан плъзна пръст между две дъски на пода.

— Но и това е възможно. Мислех си, че ако стане, нали разбираш, тогава какво ще се случи с Ричард? Ще остане сам.

— Какви ги говориш?

Калан се вгледа в меките кафяви очи на Надин.

— Ако по някаква причина стане така, че ти бъдеш с него вместо мен, ще си добра с него нали? Винаги ще си добра с него?

Надин преглътна.

— Разбира се.

— Говоря сериозно, Надин. Нещата се случват твърде бързо. Искам да съм сигурна, че никога няма да му причиниш зло.

— Никога няма да му причиня зло.

— Преди си го наранявала.

Надин се извърна и се почеса по рамото.

— Тогава беше различно. Опитвах се да го спечеля. Бях готова на всичко. Вече ти обясних.

— Знам — Калан изрови малко камъче, заседнало между дъските на пода. — Но ако нещо се случи и стане така, че ти си… че ти се омъжиш за него, искам да знам, никога повече няма да му причиниш подобно нещо. Искам да го чуя от устата ти — че никога, за нищо на света няма да нараниш Ричард. Никога.

Надин я погледна в очите за миг, после извърна глава.

— Ако някога бъда с Ричард, ще го направя най-щастливия мъж на света. Ще се грижа за него така, както никоя друга жена не се е грижила за мъжа си. Ще го обичам повече от… ами ще направя всичко възможно, за да е щастлив.

Калан усети познатата болка отвътре. Изтърпя я.

— Готова ли си да се закълнеш?

— Да.

Калан извърна глава и избърса очите си.

— Благодаря ти, Надин. Това исках да чуя.

— Защо искаш от мен такова нещо?

Калан се покашля.

— Както ти казах, притеснявам се, че може да се заразя. Ще понеса тази мисъл по-добре, ако знам, че ще има кой да се грижи за Ричард.

— Доколкото мога да забележа, Ричард умее доста добре да се грижи за себе си. Знаеш ли, че този мъж готви по-добре от мен?

Калан се засмя. Надин също.

— Не мислиш ли, че е така? — попита Калан. — Струва ми се, че когато стане въпрос за Ричард, една жена само би могла да се надява тя да е избраницата.

* * *

— Господарю Рал!

Ричард се обърна и видя генерал Кърсън, който го викаше. Пусна ръката на Калан. Кара се плъзна зад тях.

— Какво има, генерале?

Генералът спря, размахвайки писмо в ръка. Зад него освен обичайните му стражи вървеше прашен, очевидно изморен войник.

— Съобщение от генерал Рейбич и армията му на юг — генералът вдигна пръст. — Грисом го донесе току-що.

Ричард огледа младия войник, който все още дишаше тежко от изморителната езда. Вонеше на кон. Ричард си помисли, че хиляди пъти предпочита да вони на кон и да препуска навън, отколкото да седи затворен в малката си стаичка ден след ден и да превежда безумните записки за процеса и екзекуцията. Сигурно ако усилията му бяха дали някакъв резултат, нямаше да се чувства толкова зле.

Счупи печата и разгърна писмото. Щом приключи с четенето, го подаде на Калан.

— Хвърли едно око.

Докато Калан го прочиташе набързо, Ричард се обърна към вестоносеца:

— Как е армията ни на юг?

— Оставих ги в добро състояние, Господарю Рал — отвърна Грисом. — Сестрите на светлината ни настигнаха, каквото е било желанието ви. Сега са с нас. Очакваме заповеди.

Генералът пишеше почти същото. Щом Калан приключи, Ричард взе писмото и го подаде на генерал Кърсън, който скришом се почеса по посивяващата глава, докато четеше. Щом свърши, вдигна глава.

— Как ви се струва, Господарю Рал?

— Звучи разумно. Не мисля, че точно в момента би било добре да ги отзоваваме обратно към Ейдиндрил. Както казва генерал Рейбич, оттам ще могат да наблюдават дали Орденът се е придвижил прекалено надълбоко в Новия свят. Не мислите ли? — попита Ричард, подавайки писмото на Кара.

Генералът намести панталона си.

— Съгласен съм с Рейбич. На негово място бих постъпил по същия начин. Вече е там, защо да не го използваме пълноценно? Както казва той, няма да е зле да разберем навреме какви са плановете на Ордена и ако врагът се качи на север, за да ни нападне, той ще е заел удобна позиция да им скъса задниците. — Генералът се сепна: — Извинявайте, Майко Изповедник.

Калан се усмихна.

— Баща ми беше войн, генерале, преди да стане Крал. Думите ви ми навяват спомени. — Тя не уточни дали спомените са добри или лоши. — Аз също съм съгласна със стратегическото предимство на това да разполагаме с армия там.

Кара върна писмото на Ричард.

— Той е прав и за друго — ако напусне позицията си и в това време Орденът се придвижи на североизток, ще успеят да се промъкнат в Д’Хара необезпокоявани. Няма и да разберем. Тази част на Д’Хара е слабо населена. Орденът ще продължи да се движи на север и ще усетим присъствието им едва когато завият на запад, към Средна та земя.

— Освен ако не тръгнат направо към Народния дворец — вметна генералът.

— Това би било фатална грешка — да атакуват сърцето на Д’Хара — каза Кара. — Главен командир Тримак от Първи отряд на Дворцовата стража ще им покаже защо никоя армия не е нападала Народния дворец, без да се стигне до кръвопролитна загуба, за което да разказва само един-единствен оставен жив нападател. Кавалерията ще ги накълца на парчета из полетата Азрит.

— Тя е права — каза генералът. — Ако армията нападне там, лешоядите ще пируват — Тримак ще се погрижи за това. Ако се качат на североизток до Д’Хара, ще бъза да ни атакуват във фланг. В такъв случай по-добре да остане да охранява входа.

Имаше още една причина Ричард да желае генерал Рейбич да остане на юг.

— Господарю Рал — обади се вестоносецът, — може ли да ви попитам нещо?

— Разбира се, какво има?

Грисом зачовърка дръжката на късия си меч.

— Какво става в града? Искам да кажа, срещнах хора бутащи каруци с трупове, други изскачаха на улиците и викаха войниците да отидат да изнесат мъртвите.

Ричард си пое дълбоко въздух:

— Това е другата причина, поради която е добре генералът да остане на юг. В Средната земя върлува чума. Само снощи загинаха седемстотин и петдесет човека.

— Духовете да ни пазят! — прошепна Грисом и избърса длани в хълбоците си. — Опасявах се да не е нещо такова.

— Искам да отнесеш отговора ми на генерал Рейбич. Но тъй като си бил вече в Ейдиндрил, не ми се ще да пренесеш там заразата. Щом стигнеш до тях, ще трябва да предадеш съобщението устно. Не се доближавай до никого — нито до войниците, нито до когото и да било. Стой на разстояние колкото да те чуват. Щом стигнеш до съгледвачите им, кажи им да предадат съобщението на генерала. Кажи му, че намирам за разумно намерението му да стои нащрек. Целият команден състав тук е съгласен с него. Кажи му да продължава по плана си и да ни държи в течение. След като веднъж си бил в Ейдиндрил, не можеш да се върнеш там. Ще трябва да дойдеш обратно при нас веднага щом предадеш съобщението. Искам да пътуваш с отряд стражи, за да сме сигурни, че съобщението ми ще намери генерала. Веднага след като го предадете, се върнете тук.

Грисом поздрави с юмрук в сърцето.

— Ще бъде изпълнено, Господарю Рал.

— Много ми се иска да ти разреша да се завърнеш при другарите си, войнико, но се опитваме да запазим армията от чумата. Разпръснали сме войниците около града, за да намалим вероятността от разпространяване на заразата. Кажи им и това.

Генерал Кърсън се почеса по лицето.

— О, Господарю Рал, трябва да ви кажа нещо във връзка с това. Самият аз едва сега го разбрах.

Ричард свъси чело на внезапно промененото изражение на генерала.

— Какво има?

— Ами чумата проникна и сред армията.

Ричард усети как сърцето му се качва в гърлото.

— В коя част?

Генералът избърса устата си с ръка.

— Навсякъде, Господарю Рал. Както изглежда, лагерите са били посещавани от проститутки. Жените са си мислили, че там е по-сигурно, отколкото в града, при всичките тези убийства. Нямам представа как се разпространява болестта, но Дрефан ми каза, че може би е станало така.

Ричард притисна слепоочията между палеца и показалеца си. Прииска му се да се откаже. Просто да седне на пода и да се откаже.

— Изобщо не биваше да осъждам Тристан Башкар на смърт. Трябваше да го оставя да изколи всичките тези жени, за да спасим живота на безброй други. Само ако знаех, щях да ги избия със собствените си ръце.

Той усети приятелската длан на Калан върху гърба си.

— Добри духове — прошепна накрая. Не знаеше какво друго да каже. — Добри духове, какво правим със себе си? Тези жени записаха точка за Джаганг по най-глупавия начин.

— Искате ли да ги екзекутираме, Господарю Рал? — попита генерал Кърсън.

— Не — тихо отрони Ричард. — Стореното — сторено. Вече няма смисъл. Не са го направили нарочно. Просто са се опитвали да се спасят.

Ричард си припомни думите на един от групата на Храма, преди да бъде качен на ешафода: „Не мога повече да понасям онова, което вършим чрез дарбата си. Ние не сме нито Създателят, нито Пазителят. Всеки, дори тази долна проститутка, има право да живее живота си.“

— Грисом, вземи отряд войници и веднага след като се нахраниш и отдъхнеш, тръгвай към генерал Рейбич да предадеш съобщението ми.

Грисом отново поздрави с юмрук в сърцето:

— Да, Господарю Рал. Ще взема малко провизии и до час ще съм тръгнал.

Ричард кимна. Вестоносецът се отдалечи.

— Господарю Рал — каза генералът, — ако няма друго, по-добре да вървя да си гледам работата.

— Да, генерале, само още нещо. Отцепете заразените войници извън лагерите. Направете им отделен бивак. Да видим дали ще можем да ограничим периметъра на болестта. Кой знае, може пък да успеем. И не искам никакви проститутки из лагерите. Никакви. Може би така ще успокоим духовете. Всички такива жени да бъдат предупредени под заплаха от смъртно наказание да стоят далеч от лагерите. Подсилете съгледвачите със стрелци. Ако продължават да се промъкват след предупреждението, стрелците да ги убият.

Генералът въздъхна.

— Разбирам, Господарю Рал. Ще отделя мъжете, които са били с такива жени, и ще ги сложа да се грижат за болните.

— Добра идея.

Ричард изпрати с поглед генерала и прегърна Калан през кръста.

— Как не се сетих за това! Само да бях помислил, щях да предпазя войниците от чумата.

Калан не знаеше какво да му отговори.

— Господарю Рал — обади се Кара, — отивам да сменя Бердин при Плъзгата.

— Ще дойда с теб. Трябва да разбера дали Бердин е намерила нещо ново в дневника. Освен това имам нужда да се махна за малко от тук. Ти идваш ли? — обърна се той към Калан.

Тя го прегърна по-здраво.

— С удоволствие.

* * *

Бердин седеше надвесена над дневника и четеше. Плъзгата погледна Ричард доста преди Бердин да го усети.

— Искаш ли да пътуваш, Господарю? Ще ти достави удоволствие.

— Не — отвърна Ричард, щом ехото от призрачния глас заглъхна. — Благодаря ти, Плъзга, не сега.

Бердин се прозя и се протегна.

— Радвам се да те видя, Кара. Повече не издържам.

— Приличаш ми на човек, който не би отказал малко сън.

Ричард посочи отворения пред нея дневник.

— Нещо ново?

Бердин стана и погледна Плъзгата. Взе дневника и му го подаде обърнат към него. Наведе се и сниши глас:

— Спомняш ли си, че ми каза какво е говорил онзи мъж, преди да бъде качен на ешафода? За онази… долна жена, която имала право да си живее живота.

Ричард разбра за какво говори тя.

— Да. Имаш предвид магьосник Рикер.

— Точно така. Ами Коло споменава за него накратко — тя му посочи едно място в дневника: — Прочети това.

Ричард остана загледан в изречението известно време, преди да успее да си го преведе.

„Долната проститутка на Рикер ме гледа, докато седя и мисля какви огромни щети причини групата на Храма. Научих че днес сме загубили Лотаин. Рикер получи отмъщението си.“

— Знаеш ли кой е този Лотаин? — попита Бердин.

— Бил е главният обвинител на процеса на Храма на ветровете. Човекът, изпратен да поправи стореното от групата.

Ричард вдигна поглед. Плъзгата го гледаше. Той се приближи. Никога преди не се бе сещал. Как може да не му е хрумвало досега?

— Плъзга.

— Да, Господарю. Искаш ли пътуваш? Хайде. Ще ти достави удоволствие.

Ричард се приближи още малко.

— Не, не искам да пътувам, но ми се ще да поговорим.

Помниш ли времето, преди да заспиш дългия си сън, много отдавна, когато имаше голяма война?

— Дълъг? Дълга съм достатъчно, за да пътувам. Кажи ми къде искаш да отидеш. Ще ти достави удоволствие.

— Не, нямам предвид да пътувам. Помниш ли някакви имена?

— Имена?

— Имена. Помниш ли името Рикер?

Сребърното лице го гледаше безизразно.

— Никога не издавам клиентите си.

— Плъзга, ти някога си била човек, нали? Човек като мен?

Плъзгата се усмихна.

— Не.

Ричард отпусна ръка на рамото на Калан.

— Човек като нея?

Сребърната усмивка грейна.

— Да. Бях курва. Като нея.

Калан се покашля.

— Мисля, че Ричард имаше предвид дали си била жена, Плъзга.

— Да, и жена.

— Кажи ми името си — помоли я Ричард.

— Име? — Плъзгата се намръщи, сякаш се смути: — Аз съм Плъзгата.

— Кой те превърна в Плъзгата?

— Някои от клиентите ми.

— Защо? Защо са те превърнали в Плъзга?

— Защото никога не издавам клиентите си.

— Плъзга, би ли обяснила това по-подробно?

— Някои от магьосниците тук, на това място, ми бяха клиенти. Най-могъщите от тях. Бях уникална курва и много скъпа. Мнозина от магьосниците ламтяха за власт. Други се опитваха да ме използват, за да дискредитират мои клиенти. Някои искаха да ме използват за удоволствие, но не такова, каквото им предлагах. Никога не издавам клиентите си.

— Искаш да кажеш, че би им доставило удоволствие да им кажеш имената на магьосниците, които са те посещавали, както и подробности за посещенията им.

— Да. Клиентите ми се уплашиха, че онези другите ще ме използват за такова удоволствие. И затова ме превърнаха в Плъзга.

Ричард се извърна. Зарови пръсти в косата си. Дори докато са се биели с врага си, те са враждували помежду си. Когато накрая успя да се съвземе, се обърна към красивото сребърно лице:

— Плъзга, онези хора са вече мъртви. Няма нито един сред живите, който да ги познава. Вече не съществуват магьосници, жадни за мощ. Можеш ли да ми разкажеш малко повече?

— Те ме направиха и казаха, че няма да мога да изговарям имената им, докато са живи. Казаха, че силата им щяла да ми попречи. Ако е вярно, че духовете им са напуснали този свят, тогава ще мога да кажа имената им.

— Онзи човек, Лотаин, е бил сред клиентите ти, нали? Другият магьосник, Рикер, го е смятал за двуличник.

— Лотаин. — Живачното лице сякаш омекна, съществото преглътна името в себе си. — Магьосник Рикер дойде при мен и каза, че този човек, Лотаин, е главният обвинител, и че той е зъл звяр, който ще се обърне срещу мен. Искаше помощта ми, за да разобличи Лотаин. Отказах да назова клиентите си.

Ричард наруши тишината:

— И думите на Рикер са се оказали верни. Лотаин се е обърнал срещу теб и те е превърнал в Плъзга, за да не можеш да свидетелстваш срещу него.

— Да. Казах на Лотаин, че не издавам клиентите си. Че няма нужда да се тревожи, че ще проговоря. Той отвърна, че няма значение, че съм само една курва и на никого няма да липсвам. Изви ми ръката и ми причини болка. Използва ме за удоволствие без съгласието ми. Щом свърши, се изсмя и тогава видях светкавица в съзнанието си. След това при мен дойде Рикер и ми каза, че ще сложи край на Лотаин и магьосниците като него. Заплака на стената на кладенеца ми и каза, че съжалява за онова, което са ми сторили. Каза, че ще сложи край на това използване на магията, водещо до унищожаването на хора.

— Ти страда ли? — попита Бердин. — Беше ли ти тъжно, че са те превърнали в Плъзга?

— Когато ме направиха, ми отнеха тъгата.

— И щастието ли ти отнеха? — прошепна Калан.

— Оставиха ми дълга.

Дори в това бяха допуснали грешка. Бяха оставили част от съществото, което е била Плъзгата преди, за да могат да я използват. Благодарение на тази част тя се подчиняваше на всеки, стига да й плати исканата цена — магия. Бяха се озовали в капана на природата й. Бяха я използвали, но трябваше и да я пазят, защото тя бе готова да предложи себе си на всеки — бил той и враг, — който може да й осигури исканата цена.

— Плъзга — каза Ричард, — толкова съжалявам, че магьосниците са направили това с теб. Нямали са право. Толкова съжалявам.

Плъзгата се усмихна.

— Магьосник Рикер ми каза, че ако Господарят ми каже тези думи, трябва да му кажа следното: „Пази се отляво на влизане. Пази се отдясно на излизане. Пази сърцето си от камъка.“

— Какво означава това?

— Той не ми каза значението на думите.

На Ричард му прилоша. Нима щяха да загинат заради разразилата се преди три хиляди години борба за власт? Може би Джаганг все пак има право. Може би магията вече няма място на този свят.

Ричард се извърна към останалите:

— Бердин, трябва да поспиш. Райна ще става рано, за да смени Кара. Тя също трябва да си почине. Оставете стражи пред покоите на Калан и вървете да почивате и двете. На мен също ми стига за днес.

* * *

Ричард бе заспал дълбоко, когато нечия ръка го разтърси. Седна на леглото и разтърка очи, опитвайки се панически да дойде на себе си.

— Какво? Какво има? — Гласът прозвуча в ушите му като чакъл, изсипан в кофа.

— Господарю Рал? — дочу глас през сълзи. — Буден ли си?

Ричард присви очи срещу фигурата с лампа в ръка. Отначало не можа да я познае.

— Бердин? — Никога преди не я бе виждал облечена в друго освен в кожената й униформа. Сега стоеше в стаята му по бяла нощница. Косата й бе разпусната. Никога преди не я бе виждал без прибраната й на плитка коса. Гледката бе смущаваща.

Ричард спусна крака от ръба на леглото и бързо обу панталона си.

— Какво има, Бердин? Какво се е случило?

Тя избърса сълзите от лицето си.

— Господарю Рал, моля те, ела. — Тя простена. — Райна е зле.