Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (34)

Тридесет и трета глава

През следващия един час мъжете продължиха да задават въпроси предимно на Дрефан. Генералите отправяха на Ричард предложения относно командването и военните стратегии. Всички възможности се обсъждаха накратко, правеха се планове, на отделните офицери се поставяха задачи. Армията трябваше да започне изтеглянето си още същата нощ. Имаше доста войници от „Кръвта на братството“, обявили капитулация, които, макар да се бяха врекли във вярност на Ричард, нямаше да е зле да бъдат разделени, и отделни части от тях да се разпратят по другите подразделения, а не да бъдат оставени на едно място. Ричард прие това предложение.

Когато най-накрая всички поеха по задачите си, той се отпусна тежко на стола си. Доста път беше извървял от времето, когато бе горски водач.

Калан се гордееше с него.

Отвори уста да му го каже, но Надин я изпревари, казвайки думите вместо нея.

Ричард измърмори едно вяло „Благодаря“.

Надин преднамерено докосна рамото му с върховете на пръстите си.

— Ричард, винаги си бил… не знам… Ричард за мен. Едно момче от моя край. Горски водач. Днес, и особено тази вечер, пред всичките тези важни хора, мисля, че започнах да гледам на теб с други очи. За пръв път. Ти на истина си този Господар Рал.

Ричард облегна лакти на масата пред себе си и хвана глава между дланите си.

— По-скоро ми се ще да съм на дъното на оная скала, погребан заедно с Храма на ветровете.

— Не ставай глупав — прошепна тя.

Ядосана, Калан се приближи и застана от едната му страна. Надин се плъзна встрани.

— Ричард — каза Калан, — трябва да поспиш. Веднага. Обеща. Имаме нужда от теб силен. Ако не си отпочинеш…

— Знам — той се отблъсна от масата и стана. Обърна се към Дрефан и Надин. — Някой от вас да има нещо, което помага на човек да заспи? Опитвах… Напоследък просто лежа. Съзнанието ми не може да се успокои.

— Дисхармонията на Фенг Сан — веднага диагностицира Дрефан. — Сам си я докарваш, като тласкаш себе си отвъд пределите на тялото си. Има си граници на възможностите ни, които, ако бъдат преминати…

— Дрефан — прекъсна го Ричард със спокоен глас. — Не знам какво имаш предвид, но трябва да изпълнявам задълженията си. Просто трябва да го разбереш. Джаганг се готви да изтреби всички ни. Какъв е смисълът да съм бодър и жизнерадостен като катеричка напролет, ако това означава всички да измрем.

Дрефан изсумтя:

— Разбирам, но това не те прави по-силен.

— Добре, ще се постарая. Но преди това дали да не поспя?

— Медитация — каза Дрефан. — Това ще успокои енергийните ти потоци и ще започне да ги подрежда в хармония.

Ричард потърка чело.

— Дрефан, стотици хиляди хора са изложени на смъртна опасност, защото Джаганг иска да ги пороби. Вече ни показа, че в решителността си да го направи няма граници. Започна от децата — Ричард сви юмруци, кокалчетата му побеляха. — Само за да ми изпрати съобщение! Убива деца! Той е абсолютно безсъвестен. Показва ми на какво е способен, за да победи. Да ме накара да се предам! Мисли, че ще ме прекърши!

За разлика от кокалчетата на пръстите му, лицето му стана виолетово.

— Греши. За нищо на света не бих предал хората си на тиранин като него. Никога! Ще направя всичко необходимо, за да спра епидемията! Кълна се!

Над стаята внезапно надвисна оглушителна тишина. Калан никога не бе виждала Ричард ядосан по такъв начин. Когато очите му се изпълваха със смъртното безумство на гнева, извиращ от магията на Меча на истината, обектът на яростта му обикновено биваше пред очите му. Яростта се предизвикваше от и бе насочена към конкретна заплаха.

Това сега бе отчаян гняв, насочен към невидим враг. Директна заплаха не съществуваше, нямаше срещу кого да насочи оръжието си в момента. Нямаше пряк начин да се пребори с противника си. Калан позна по очите му, че това не е гневът от магията на меча. Беше неговият собствен.

Лицето му най-сетне се успокои. Пое освежителна глътка въздух и изтри челото си с ръка. Възвърна контрола над гласа си.

— Ако се опитам да медитирам, само ще извикам в съзнанието си лицата на болните и мъртви деца. Моля те, няма да го понеса и в съня си. Имам нужда от сън без сънища.

— Искаш да заспиш и да не сънуваш? Да не би да те безпокоят сънищата ти?

— Имам кошмари. През деня също ги изживявам, но наяве. Пътешественикът по сънищата не може да нахлуе в сънищата ми, но е намерил начин да ми праща кошмари. Моля ви, добри духове, дарете ме с малко спокойствие поне докато спя.

— Сигурен знак за дисхармония на меридиана Фенг Сан — потвърди за себе си Дрефан. — Както изглежда, ще си доста тежък пациент, но затова си има причини.

Той измъкна костицата от кожената закопчалка и отвори капачето на една от кесийките, висящи на колана му. Извади оттам няколко кожени вързопчета. Прибра едното.

— Не, това ще успокои болката, но няма да ти помогне да заспиш. — Прибра второ. — От това ще повръщаш. — Прерови и другите, затваряйки ги едно по едно. — Опасявам се, че не съм взел нищо толкова просто с мен. Подбрах само редки субстанции.

Ричард въздъхна.

— Все пак благодаря, че се постара.

Дрефан се извърна към Надин. Тя щеше да се пръсне, стиснала здраво устни, едва сдържаща удоволствието си.

— Нещата, които даде на майката на Йоник, няма да са достатъчно силни за Ричард — каза й Дрефан. — Имаш ли някакъв опиат?

— Разбира се — запазила спокойствие, отвърна тя, очевидно доволна, че най-накрая стигнаха и до нея. — Тинктура, естествено.

— Чудесно — отвърна Дрефан. Потупа Ричард по гърба — Ще медитираш друг път. А тази вечер ще заспиш за нула време. Надин ще ти приготви разтвор. Отивам да проверя как стоят нещата с персонала и да дам някои препоръки.

— Да не забравиш да медитираш — промърмори под мустак Ричард, щом Дрефан тръгна към вратата.

Бердин остана съсредоточена в дневника, а Надин, Кара, Райна, Улик, Иган и Калан последваха Ричард в спалнята му. Улик и Иган заеха позиции в коридора. Останалите влязоха в стаята заедно с Ричард.

Той метна златотканото си наметало на облегалката на един стол. Свали ремъка на ножницата през главата си и остави Меча на истината отгоре. Уморено измъкна обточената със златна нишка туника през главата си и си свали ризата, като остана по черен потник.

Надин надзърташе с крайчеца на окото си, като в същото време броеше отчетливо на глас всяка капка, която отмерваше в чаша вода.

Ричард се стовари на ръба на леглото.

— Кара, би ли ми изула ботушите, ако обичаш?

Морещицата извъртя очи.

— Да ти приличам на прислужник?

Щом той й се усмихна, тя се наведе да изпълни молбата му.

Ричард се отпусна назад на лакти.

— Кажи на Бердин, че искам да внимава за всяко местенце, където има споменаване на тази Планина на четирите вятъра. Да провери какво друго може да открие за нея.

Кара го погледна изотдолу.

— Превъзходна идея — каза тя с подигравателен ентусиазъм в гласа. — Обзалагам се, че на Бердин изобщо не й е хрумвало подобно нещо, добре че е мъдрият й и всезнаещ господар.

— Добре де, добре. Сигурно не съм й чак толкова нужен. Как върви приготовлението на магическата субстанция?

— Свършвам — бодро подвикна Надин.

Кара изсумтя, измъквайки другия ботуш.

— Разкопчай си панталона и ще ти помогна и с него.

Ричард я изгледа изпод вежди.

— Ще се оправя и сам, благодаря.

Кара се усмихна под мустак, а той се изправи от леглото и отиде при Надин. Тя му подаде чашата. Беше сложила във водата още нещо освен успокоителното.

— Не го изпивай цялото. Отмерих петдесет капки. Това е доста повече, отколкото ти е необходимо, но исках да ти оставя малко за резерва. Изпий около една трета, а ако се събудиш през нощта, можеш да си глътнеш още една-две глътки. Сложих и малко валериан, за да е сигурно, че ще заспиш дълбоко и няма да сънуваш.

Ричард изпи половината. Лицето му се изкриви в гримаса.

— Каквото е отвратително, или трябва да заспя моментално, или ще хвърля топа и без друго.

Надин му се усмихна.

— Ще заспиш като бебе.

— Както чувам, напоследък бебетата не спят съвсем добре.

Надин се изкикоти закачливо.

— Ти ще спиш, Ричард, обещавам ти. Ако се събудиш прекалено рано, просто си глътни още малко.

— Благодаря. — Той се отпусна на ръба на леглото, оглеждайки жените в стаята си една по една. — Ще се оправя сам с панталона, не се безпокойте.

Кара завъртя очи и се запъти към вратата, подбутвайки Надин пред себе си.

Калан го целуна по бузата.

— Хайде в леглото. След малко ще се върна да те прегърна и целуна.

Райна последва Калан навън и затвори вратата. Надин я чакаше, поклащайки се на пети и пръсти.

— Как е ръката? Имаш ли нужда от още мехлем?

— Ръката ми е много по-добре — отвърна Калан. — Мисля, че се оправи. Но благодаря, че се интересуваш.

Калан скръсти ръце и втренчи поглед в Надин. Кара гледаше Надин. Райна гледаше Надин.

Очите на Надин зашариха от едната жена към другата. Погледна към Улик и Иган, които също я гледаха втренчено.

— Е, тогава, лека нощ.

— Лека нощ — в един глас казаха Кара, Райна и Калан.

Изпратиха я с поглед.

— Все още съм на мнение, че трябваше да ми позволиш да я убия — едва чуто промърмори Кара.

— Може и да ти позволя — каза Калан. Почука на вратата. — Ричард? В леглото ли си?

— Да.

Калан отвори вратата и Кара понечи да я последва.

Калан се обърна:

— Само за минутка. Не мисля, че ще успее да опетни честта ми за минутка.

Кара смръщи чело.

— За Господаря Рал всичко е възможно.

Райна се изсмя и плесна Кара по ръката, давайки й знак да пусне Калан.

— На твое място не бих се притеснявала. Като се има предвид какво видяхме днес, едва ли някой ще е в подходящо настроение — каза Калан. Затвори вратата зад себе си.

Вътре светеше само една свещ. Ричард се беше завил до кръста. Калан приседна на ръба на леглото и взе ръката му. Притисна я до сърцето си.

— Ужасно ли си разочарована? — попита я той.

— Ричард, ние ще се оженим. Цял живот съм те чакала. Заедно сме. Само това има значение.

Ричард се усмихна. Уморените му очи заблестяха.

— Е, не само това.

Калан не можа да сдържи усмивката си. Целуна го по кокалчетата.

— Просто исках да знаеш, че разбирам — каза тя. — Не ми се щеше да си легнеш и да заспиш с мисълта, че съм сломена, задето няма да се оженим веднага. Ще го направим, щом можем.

Той я прихвана за тила с другата си ръка и я придърпа за нежна целувка. Тя положи ръка на голата му гръд, усети топлата му плът, дишането му, ритъма на сърцето му. Ако не бе толкова опустошена от гледката на болните и страдащи деца, докосването до него би възбудило копнения в гърдите й.

— Обичам те — прошепна тя.

— Обичам те сега и завинаги — прошепна в отговор той.

Тя духна свещта.

— Спи спокойно, моя любов.

Щом Калан затвори вратата, Кара я изгледа подозрително.

— Две минути.

Калан не й обърна внимание.

— Райна, би ли пазила пред вратата на Ричард, докато дойде време да си лягаш. След това остави някой друг на пост!

— Да, Майко Изповедник.

— Улик, Иган, с това приспивателно Ричард може да не е способен да се събуди навреме, ако изникне опасност. Бих искала, когато Райна си легне, един от двама ви да остане тук.

Улик скръсти мощните си ръце.

— Майко Изповедник, никой от двама ни няма намерение да напуска това място, докато Господарят Рал спи.

Иган посочи към вратата на отсрещната стена.

— Един от нас може да подремне, ако много ни се приспи. И двамата ще сме тук. Не се тревожете за сигурността на Господаря Рал, докато си почива.

— Благодаря на всички ви. И още нещо: Надин не бива да бъде допускана в стаята му — по никакъв повод. Абсолютно никакъв.

Всички кимнаха доволни. Калан се обърна към русата Морещица.

— Кара, иди да извикаш Бердин. Отивам да си взема връхна дреха. Вие двете също го направете. Нощта ще е студена.

— И къде ще ходим?

— Ще се срещнем с вас двете при конюшните.

— Конюшните ли? Защо ще излизаме? Време е за вечеря.

Всъщност Кара никога не би поставила въпроса за вечеря, когато има да се върши нещо. Просто поведението на Калан й се стори подозрително.

— Пътьом можеш да си вземеш нещо от кухнята, щом си гладна.

Кара сключи ръце зад гърба си.

— И къде ще ходим?

— Ще пояздим малко.

— Ще пояздим?! Майко Изповедник, къде отиваме?

— В Магьосническата кула.

Кара и Райна едновременно повдигнаха вежди.

Изненадата на Кара премина в недоволна гримаса.

— Господарят Рал знае ли, че ще ходиш в Кулата?

— Разбира се, че не. Ако му бях казала защо отивам там, щеше да настоява да дойде с мен. А тъй като се нуждае от сън, не му казах.

— И защо отиваме?

— Защото Храма на ветровете го няма. Магьосниците, заради които е станало това, са били изправени пред съд. В Кулата има записки от всички процеси, проведени там. Искам да открия тези записки. Утре Ричард ще може да ги прочете — след като се е наспал. Информацията ще му бъде полезна.

— Направо страхотно — да ходим в Магьосническата кула след мръкнало. Отивам да взема Бердин и нещо за хапване и ще се видим при конюшните. Ще си направим чудесен пикник — заключи Кара със закачлив сарказъм.