Белва Плейн
Приятелки (8)

Седма глава

Аманда чу лекото почукване на Норма с чукчето. Хвърли последен, одобрителен поглед на дома си. Най-после, най-после всичко беше завършено! Гарнитурата — дълъг извит диван и подходящи фотьойли, всички във винен цвят, за да съответстват на двете маси, запълваше едната стена. Отсреща бе поставена масивна секция от бледо, полирано дърво, последен писък на модата при мебелите на пазара, както ги увери продавачът. Освен рафтовете за книги и украшения, бе допълнена с шкаф за всякакъв вид бутилки и облицован с огледала бар.

Зад отворената врата на стаята се намираше трапезарията, обзаведена с маса, столове, китайски бюфет и шкафове, всички в един нюанс, допълващи се взаимно.

Моят дом, помисли си със задоволство. Притежанието на подобни красиви вещи я изпълваше с вътрешна топлина. Останалото беше второстепенно.

Докато се отдалечаваше с колата на Норма, не можа да се въздържи да не се обърне и да погледне още веднъж тази малка бяла къща, която е нейна.

— Радвам се, че Сесил измисли тези ежемесечни обеди — каза Норма. — Така сякаш удължаваме ученическите си години. Поддържа предишното чувство за близост. Хората се отдалечават, ако дълго време не се виждат.

— Не мога да си представя, че това би могло да се случи с нас трите.

— Надявам се. Почакай да видиш апартамента на Сесил. Какво могат да направят боята и новите тапети! Няма да можеш да го познаеш. Приближава първата им годишнина, а едва сега приключиха с ремонта. Можеш ли да повярваш? — и тя се разсмя с обич.

— Мога. И на нас ни отне доста време — отвърна Аманда не без известно самодоволство.

Около половин час по-късно, когато колата спря пред квадратен площад, образуван от жилищни блокове, отново изпита същото чувство.

— Би ми било неприятно да живея тук, в малък апартамент, скупчена сред толкова много хора — заяви тя.

— Като видиш какво са направили с техния, може би ще си промениш мнението. На мен ми харесва и един ден, рано или късно, ще си купя свой. Имам нужда от собствено пространство.

Сесил и Питър бяха превърнали три от стаите в закрита градина. Увивни растения в сребристи саксии пълзяха по пролетно зелените стени и очертаваха тавана. Разпилени цветове, сякаш паднали измежду листата, украсяваха кафявия килим. В ъгъла, близо до маса, отрупана с книги, бе поставен червен люлеещ се стол, а от другата страна в пурпурна ориенталска саксия растеше огромна папрат.

Аманда стоеше прехласната.

— Какво сте направили?

— Това са все неща, останали от баба ми — обясни Сесил. — Хайде да обядваме.

Масата се намираше в решен в зелено и бяло кът, чиито прозорци бяха украсени с още саксии. На пода, в плетена кошница, дремеше персийска котка.

— Това е Мери Джейн — представи я домакинята. — Не е ли красива? Вижте тези сини очи. Питър я видя на витрината на един магазин за домашни любимци и не можа да устои на чара й.

От много време насам Аманда не се бе чувствала толкова непохватна. За последно вероятно й се бе случило, когато за първи път видя дома на семейство Болсън. Не дори и когато бе гостувала в провинциалната къща на родителите на Сесил. Ала сега изпитваше точно това.

Ако съществува такова нещо като съвършенство, то е именно тук и котката само го допълваше. Краищата на белите ленени салфетки с монограм бяха украсени с плетена на една кука дантела. Среброто бе излъскано до блясък, салатата беше свежа и хрупкава, рулцата бяха топли. Розовата памучна рокля на Сесил беше съвсем семпла и единственото й украшение бе широка златна гривна. Дори в колежа изглеждаше по-различна от всички, което особено пролича през последната година. Причината беше в това, че тя притежаваше класа, която липсваше на повечето хора. Това беше: нещо неопределено, което разпознаваш веднага щом го видиш. Е, може би не всички, но за мен е очевидно.

Очите й продължаваха да шарят. На един от рафтовете на видно място бе сложена сватбената снимка на Сесил и Питър. Ето ги, увековечени под отрупаната с рози арка. Спомняше си момента много ясно, както и всичко останало от онзи ден. Не би ли било чудесно да имаш нещо подобно, към което да се връщаш постоянно?

— Добре стана, че Питър не започна работа в онази фирма в града. А сега дели един кабинет с другия секретар и така има възможност да посещава курсове за повишаване на квалификацията.

— По каква специалност? — поинтересува се Норма. — Опазване на историческото наследство?

— Че по каква друга? Много го влече. Това лято ще ходим във Вашингтон и разбира се, всичко е заради викторианските сгради, Фредериксбург, плантациите и онези красиви къщи, в които има да се видят толкова много неща. Не знам дали ще ми повярвате, но на мен ще ми липсва работата ми. Господи, нещата, които видях, могат да ви скъсат сърцето! Има едно чудесно малко момиченце с рак на белите дробове. Ще го оперират и може би ще се оправи, но майката е проститутка. Живеят на Лейн Авеню, но колко би могла да се грижи за него, когато се прибере. От такива истории направо ми прилошава — настъпи тягостна тишина, нарушена пак от нея: — Виждаш ли тези книги в библиотеката, Аманда? Вече няма къде да ги слагаме. Някой ден ще ни се наложи да отделим специална стая с рафтове по всички стени, за да ги съберем.

— Мога да те разбера. И аз непрекъснато купувам книги. С меки корици, защото другите са много скъпи, но пак е по-добре от нищо.

Никога не съм си падал особено по четенето, бе й заявил Лари. Когато се прибера у дома, предпочитам да си отпочина пред телевизора.

Тя се замисли за Питър. Какъв ли е той в действителност? За какво си говореха двамата, когато оставаха сами вечер?

— Нещо ново при теб по въпроса за работата, Аманда? — попита Сесил. — Взе ли някакво решение?

— Оглеждам се за нещо с машинопис, но още не съм решила.

Норма кимна.

— И аз не забелязвам да си особено ентусиазирана от подобна перспектива.

— Лари каза, че вероятно ще откриват нов офис в Дери, затова си помислих, че бих могла да работя на компютъра, да водя документацията и други такива неща.

— Не е добра идея съпрузите да са заедно през цялото време — възрази Норма. — Какво е мнението на Лари?

— Още не съм споменала нищо.

— Но с какво искаш да се занимаваш в действителност? — поинтересува се Сесил.

— Да се запиша да следвам, може би английска литература. Това бих желала, ако имам възможност. Но ще ни създаде прекалено много проблеми. Не се виждам като учителка, така че остава само издателската работа. А всички по-големи издателски къщи са в Ню Йорк. Пък и тук няма университет, но дори да имаше, щеше да струва доста пари.

Аманда чу собствения си глас да заглъхва. Всички хора ли менят настроението си толкова бързо? Само допреди няколко часа се чувстваше по-близо до удовлетворението, отколкото през целия си живот.

— Имам едно предложение за теб — решително подхвана Сесил. — Смятах да ти го кажа след обяда, но бихме могли да го обсъдим по време на десерта. Ето за какво става въпрос. Мама има една приятелка, мисис Лайънс, която е собственичка на чудесен магазин в Кагни Фолс, на самия площад. Много модерен бутик, продават се само европейски стоки, при това на изключително високи цени. За нея от много години е хоби да обикаля из Европа и да мъкне оттам всякакви неща. Но вече остарява и й е все по-трудно да се занимава с магазина. Въпреки че няма нужда от пари, иска на всяка цена да го запази. Затова й е необходима млада и енергична жена, която да се заеме с управлението му. Като разбрах, веднага се сетих за теб.

— Какво? За мен? Сигурно се шегуваш. Какво знам аз за търговията?

— Не, изслушай ме. Вече й разказах за теб, без да споменавам имена естествено, и тя много се заинтригува. Не е необходимо да имаш опит, за да се справиш, Аманда. Достатъчно е да си отговорен човек. Там си има шивачка, която прави корекциите и работи от откриването на бутика. Продавачка е Доли и чудесно се оправя с клиентите, защото е изключително общителна и приветлива, а също и счетоводител, който идва редовно и оправя сметките. От теб се иска само да следиш всеки да си върши работата и да се спогажда с останалите.

— Кой се е занимавал с това досега?

— Една млада жена, но тя се мести в ново жилище и се налага да напусне. Би могла преди това да те обучи.

Ето, току-що им разкрих желанието си да получа степен по английска литература, мислено отбеляза Аманда, а тя ми предлага работа в магазин. Би следвало да ме познава по-добре.

— Заплащането е изключително добро — продължи Сесил. — Дори аз се учудих. А ти ми каза, че спешно се нуждаеш от пари.

Наистина ли беше използвала думата „спешно“? Сигурно. Вероятно й се е изплъзнала неволно. Но беше съвсем вярно. Трябваха й спешно. Но все пак бутик?

Приятелката й беше изключително настоятелна:

— Няма да е завинаги, ако това те притеснява. А и би могла да посещаваш вечерните лекции, докато работиш. След време ще имаш деца и ще се наложи да напуснеш.

Аманда продължаваше да търси основателни причини да откаже.

— Единственият ми професионален опит е като сервитьорка в „Сандейл“. Твърде млада съм за нещо повече.

— Не е съвсем така. Момичето, което напуска, е на двайсет и осем, а ти си на двайсет и три, което не е кой знае каква разлика. При това си много по-умна от нея. Сигурна съм, защото я познавам.

„Магазин за дрехи, помисли си Аманда отново. Заплатата може и да е добра, но не е това, което искам. Все пак може би не трябва да бързам да откажа, преди да съм го видяла.“

— Добре, ще се срещна с въпросната дама — каза накрая. — Само ще ми кажеш кога.

— А защо не веднага? Следобедът е толкова приятен, само за разходка до Кагни Фолс.

 

 

— Днес само ще поразгледаме, Доли — заяви Сесил. — Не съм дошла да купувам. Исках да покажа магазина на приятелките си.

Продавачката беше приятна жена, която макар и прехвърлила тридесетте, продължаваше да се държи като бъбрива тийнейджърка. Откакто бяха влезли в бутика преди десетина минути, не престана да върви след тях.

Ако ще работя тук, трябва да се сприятеля с нея, реши Аманда. По всичко личеше, че жената е много приятна. От нея се излъчваше благоразположение. Клиентите без съмнение много я харесват.

— Чудесна стока — измърмори Норма. — Всичко е толкова изискано.

— Вярно е — отвърна Доли, дочула забележката. — Такива неща не се срещат на всеки уличен ъгъл — измъкна една кашмирена жилетка, украсена с бели цветя. — Погледнете. Бродирана е ръчно. Можете ли да си представите да се разхождате с такова нещо?

Не и на тази цена, помислиха си едновременно Аманда и Норма.

Във всяко кътче, на всеки рафт, във всеки ъгъл се криеше истинско съкровище: индийска ръчна чанта с дръжка от коруба на костенурка, вълнен костюм с цвят на праскова, плисиран от деколтето до подгъва, вечерен тоалет, драпиран с водопад от дантела. Аманда беше възхитена.

Може би в крайна сметка щеше да се чувства добре тук, поне за малко…

Озовали се обратно на улицата, трите поеха към колата.

— Очите ми се отвориха — заяви Аманда. — Тук всичко е направено точно за това. Да си отвориш очите.

— Е, какво ще кажеш за предложението? — попита Сесил.

— Изненадана съм от себе си и сигурно ще изненадам и вас. Да, ще опитам, стига мисис Лайънс да ме хареса. Наистина бих искала да опитам, дори да е за кратко.

— Радвам се. Няма начин да не те одобри. Ще й се обадя веднага щом се прибера у дома да я попитам кога ще се срещнете. Е, връщаме ли се?

— А не може ли да се поразходим няколко минути? Идвала съм тук веднъж с Лари, но всичко беше затворено, а и той бързаше, като всеки мъж. За да се разгледа това място, е нужно време.

Сесил веднага се съгласи.

— Наистина е един прекрасен малък град. Не бих имала нищо против да живея тук, дори не в центъра, а в предградията.

Норма посочи един часовник.

— Изглежда като месинг, нали? Но не е. Лакирано дърво. Виждала съм такъв, когато бях на вечеря у един от моите ученици. Красив е, нали?

— Погледнете тези сребърни жабки! И тази музикална кутийка! — възкликна Аманда. — Всички тези красиви неща, които хората са създавали с ръцете си. Хайде да влезем за малко.

Просторното помещение беше отрупано с ракли, картини, столове, часовници, порцеланови и сребърни фигурки, всички показани по подходящ начин. Аманда се чувстваше замаяна.

На достолепния джентълмен, който се приближи към тях, Норма обясни простичко:

— Само гледаме, ако нямате нищо против.

— Моля, заповядайте и ако нещо ви заинтригува, не се стеснявайте да ме питате.

— О, вижте това бюро! — възкликна Аманда. — Не е ли прекрасно! В спалнята си имаме две, но едното е прекалено малко. На една от стените има свободно място, а това е толкова красиво. Погледнете колко изящно е боядисано.

Мъжът, който се навърташе наоколо, побърза да я поправи:

— О, господи, не. То не е боядисвано. Това е най-фина инкрустация, съвършена изработка — измърмори той и намигна на Аманда, очевидно развеселен.

— Всичко опира до пари — прошепна Норма в ухото на снаха си и я побутна към Сесил, която, без да е чула разменените реплики, разглеждаше някакъв старинен скрин.

Продавачът ги последва, когато отидоха при приятелката си, която имаше въпрос:

— Тази ракла. У дома имам подобна. Изработена е някъде около 1770-а, нали? Поне така предполагам.

— Близо сте. Правена е през 1781-ва на Роуд Айлънд, както повечето от останалите мебели тук.

— Така си и мислех. Типичен стил, нали? Колко искате за него?

— Седем. В много добро състояние е, както сигурно сте забелязали. При това изработката е оригинална.

— Седем хиляди долара за това? — извика Аманда с намерението да хвърли цялото си презрение в лицето на този човек. — Само за някакъв си скрин с четири чекмеджета, и то, защото е достатъчно старинен, за да мине за „антика“? Не ставайте смешен.

— Е, на вас може и да ви изглежда така — мъжът едва сдържаше смеха си. — Но има хора, които ще намерят цената му, която в действителност е седем хиляди, за напълно нормална, въпреки че не е част от комплект.

— Хайде — обади се Норма. — Минава три и половина и трябва да се прибираме. Нямаме време за пилеене по такива места.

На тротоара се спряха и Аманда даде воля на чувството си за унижение:

— Той определено ни се присмиваше! Видяхте ли лицето му? Опита се да ме направи на глупачка. За кого се мисли?

— Той е просто непоправим сноб — мрачно отбеляза Норма. — Забрави — забелязала сълзите в очите на снаха си, допълни по-меко: — Човек трябва да е подготвен за среща с нечувствителни хора. Свиквай с това.

О, да! Нейните крака. И все пак дори тя не е привикнала към чуждата безчувственост.

Сесил се обади с типичното си спокойствие:

— Разбира се, той се държа недопустимо неучтиво. Никой не е длъжен да е запознат със скъпите антики, нали? Повечето хора изобщо не им обръщат внимание. Всичко, което трябва да знаеш за тях, е написано в книгите. Не е кой знае колко сложно да го научиш.

Норма се разбърза:

— Хайде, момичета. Аманда, нали не си забравила, че тази вечер двамата с Лари ще вечеряте у нас? А татко не търпи гостите му да закъсняват.

 

 

Когато Аманда и Норма пристигнаха с двеминутно закъснение за вечерята, Лари ги погледна с укор. И с неодобрение изслуша как двете са прекарали деня си.

— Как ти хрумна така изведнъж? Нали изкара машинописния курс. Какво става?

— Не бях сигурна, че го искам наистина.

— Какво? Аманда, щом си ми го казала веднъж, значи точно това си искала.

Бяха застанали един до друг, така че когато тя се обърна към него, лицата им се оказаха само на няколко сантиметра разстояние. Беше странно, че никога преди не се е заглеждала в очите му толкова отблизо. Оказа се, че не са кафяви, както си мислеше, а пъстри, с преобладаващ зелен оттенък.

— Струва ми се глупаво да пропътуваш толкова път само за да стоиш на крака цял ден и да продаваш дрехи.

Норма й се притече на помощ:

— Не е чак толкова далеч, Лари. Час и петнайсет минути оттук.

— Както и да е. Няма никакъв смисъл. Защо трябваше да се записваш на онзи курс, щом си нямала никакво намерение да работиш като машинописка?

— Защото това ми хрумна. Ти поиска да ти отговоря и аз казах първото нещо, което ми хрумна.

Лорънс Болсън ги слушаше. Има вид на човек, който се забавлява от положението, мислено отбеляза Аманда. Както в повечето случаи, изражението му беше иронично. Синът му, точно обратно, изглеждаше объркан.

— Не мога да разбера какво искаш — измърмори Лари.

— Което, предполагам, се дължи на факта, че просто си престанал да опитваш — намеси се рязко Лорънс. — Ако мога да вярвам на часовника си, спорът ви продължава вече повече от двайсет минути — дръпна нагоре ръкава си, за да погледне към масивния златен часовник, и продължи: — Аманда го иска и не виждам нищо нередно в това. Заеми мястото, мила, стига да те одобрят. Нали не се венчаваш за него. Можеш да го напуснеш веднага щом намериш нещо по-добро. Не виждам за какво е този спор.

Беше странно, че от всички хора на света точно този мъж е застанал на нейна страна и й отправи поглед, който рядко придаваше такава светлина на лицето му.

Изненадата беше толкова голяма, че Лари не можа да схване положението веднага. Друго щеше да е, ако той се беше опълчил срещу баща си.

Така всичко беше уредено. Ала в следващия момент Аманда не бе сигурна дали го иска. Дали решението ми не е взето само защото знаех, че Лари ще се обяви против? Защото денят беше толкова странен, като се започне от обяда в шикозния апартамент на Сесил, после приказния магазин и накрая ужасния мъж с неговите антики. При спомена за него все още я побиваха тръпки.

Вкъщи, приготвяйки се да си ляга, Лари я запита за четвърти път:

— Добре ли мина денят ти? Онзи малък град е прекрасен, нали?

— Чудесен е. Сесил смята да се премести там не след дълго.

Той повдигна рамене, сякаш да потвърди очевидното.

— И защо не? При състоянието на семейството й сигурно ремонтът на апартамента им е продължил две години, ако не и повече. Учудвам се, че още не са си купили къща. Защото ние вече го направихме.

Само дето не говорим за една и съща къща, както и за всичко останало, помисли си Аманда. Седна на леглото, за да свали обувките си, и огледа стаята, решена в „колониален“ стил — легло, нощни шкафчета и бюро, върху което беше поставена сватбената им снимка, направена до празничната маса в хотела. Макар това да не им излезе евтино, беше безлично, лишено от всякакво очарование, безвкусно и банално. Такива снимки имаше във всяка къща по тази улица. Беше като фабрика за дребни удоволствия, създадена от милиони хора, които не бяха виждали нищо по-добро. И тя е една от тях… Отново видя водопада от зеленина, плъзгащ се от тавана в апартамента на Сесил, и поставената в сребърна рамка сватбена фотография върху скрина от осемнадесети век. Спомни си пълния с истински съкровища магазин и присмехулната усмивка на мъжа в антиквариата.

Без да има намерение да се кара, тя извика:

— Трябваше да видиш дома на Сесил!

— Прекрасен е, нали? Е, не може да е нещо по-добро от това. Господ ми е свидетел, че платих достатъчно за този лукс. Но си струваше. Добрите мебели биха могли да ни служат години наред — докато говореше, Лари разкопча ризата си, после се протегна с прозявка. — Единственото, което трябва да направим, е да добавяме към това, което вече имаме, в случай че се преместим в по-голямо жилище.

— По-голямо? След като си съсобственик на агенция за недвижими имоти, би трябвало да знаеш дали няма да се намери нещо подходящо близо до Кагни Фолс. Човек никога не знае.

— Миличка, аз знам. Цените се качват даже само ако погледнеш имота. Не, ако някога се преместим, което не мога да ти обещая, ще бъде в дома на баща ми. Както знаеш, Норма смята да си купи собствено жилище около Кънтри Дей. Тогава на татко може би няма да му харесва да живее сам в онази голяма къща. Господи, толкова ми се иска сестра ми да си намери подходящ съпруг, като онзи Питър например. Някой, който от време на време да я извежда на вечеря. Прекалено е млада, за да води този затворен живот. Сигурно й е много трудно да гледа приятелките си, имам предвид Сесил и теб, щастливо омъжени и радващи се на благополучие. А тя само от време на време ходи на кино с колегите си от училището или седи вкъщи, чете и свири на пиано. Дори татко напоследък излиза повече от нея.

Това беше нещо ново и интересно.

— Така ли? С жени?

— Естествено. А ти какво си мислеше? Това е въпрос, който никога не би задала на баща си, но в края на краищата той е млад човек, едва петдесет и две годишен. При това изглежда много добре, не намираш ли?

Болсън, както винаги го наричаше в мислите си, ако не друго, беше наистина забележителен мъж. За нея бе истинско изпитание да гледа цяла вечер надменния му профил с аристократичен нос и хладен поглед, в който само от време на време проблясва светлина като пламък от свещ.

— Да, в известен смисъл.

— Не е като мен. Дори косата му е по-гъста от моята. Аз скоро съвсем ще оплешивея — Лари се усмихна, сякаш бе казал някаква шега.

За момент тази усмивка я трогна. В нея имаше някакво самосъжаление, въпреки че съпругът й винаги се е отличавал, ако не с друго, поне с увереността в себе си.

Легнала в постелите, докато той си вземаше душ, тя се замисли за себе си. Колкото повече остаряваш, толкова по-малко се познаваш, казват хората и очевидно това е самата истина. Тя действително искаше да е щастлива с този мъж! Искам, повтаряше си мислено Аманда, искам, искам да съм щастлива. Но имам нужда и от красота. Искам да слушам хубава музика, да чета, да се образовам, да видя света и да изживея истинската любов. Но повече от всичко, трябва да си призная, искам да съм обградена от красиви неща. Преди да напусна дома си и да дойда тук, нямах представа, че те съществуват.

 

 

Почти в края на есента майка й пристигна на гости.

— Баща ти не можа да дойде — обясни тя, — защото някаква голяма компания иска да купи фабриката и той се страхува да не изгуби работата си. Много време беше в болнични заради крака си. Нищо чудно да го освободят.

Лек снежец се сипеше, когато напуснаха летището. В тънкото си палто възрастната жена трепереше.

— Ще ти купя нещо по-солидно — обеща Аманда. — Още утре сутринта.

— Не, няма нужда. Благодаря ти, но трябва да пестиш парите си.

— Никой не може да ми попречи да направя подарък на майка си, нали? — колкото може по-ведро възрази Аманда. Майка й изглеждаше толкова уморена… — Толкова съм щастлива, че дойде. И Лари ще се зарадва. Сигурна съм, че веднага ще си допаднете.

— О, аз вече го харесвам. Все едно го познавам. Нали всяка седмица си говорим по телефона. Господи, не мога да повярвам, че съм толкова далече от Мичиган, за да гостувам на дъщеря си в нейния собствен дом. Къщата изглеждаше прекрасна на снимката, която ни изпрати. Далече ли е?

— Не много. Седни отзад и ми позволи да те запозная с околността.

Майка й беше много по-въодушевена от пътуването, отколкото клиентките на мисис Лайънс от пътешествието до Ориента. Тя беше във възторг от къщата, от двора, от двете нови коли в гаража. Когато зет й я прегърна, едва не се разплака.

Лари искаше да я изведе на вечеря, на кино и да й покаже красотата на провинцията, ала единственото й желание беше да „седи в тази красива къща“ с тях и да гледа филми на видеото. Веднъж дори направи орехов пай, защото той никога не бе опитвал този типичен за Юга сладкиш.

— Напомня ми на моята майка — каза той на жена си. Изражението му винаги беше мило и тя се впечатли от това. Зад повърхността прозираше чувствена и уязвима личност.

През последния ден на престоя си гостенката изпече още два пая, които трябваше да съхранят във фризера. Този фризер заедно с вградената фурна и всички останали кухненски уреди бяха истинско чудо в нейните очи.

— Дори подът е чудесен — отбеляза тя.

Аманда се загледа в мраморните плочки. Сякаш прочел мислите й, Лари бръкна в джоба на сакото си, измъкна бял плик и го пъхна в ръката й, щом останаха сами.

— Дай го на майка си, когато отидете на летището. Да оправи пода и в нейната кухня — каза с все същото милостиво изражение.

Когато се качиха по стаите си същата вечер, майка й направи неочакван коментар:

— Притежаваш истинско съкровище. Бих искала всичките ми дъщери да имат съпрузи като твоя. Добротата направо струи от него.

Да, тя беше наясно с това и знаеше какво точно би трябвало да изпитва. Затова по-късно, когато легна до нея в леглото, веднага разбра какво му се иска. Той си имаше свой начин да я привлече към себе си. Едва ли някога й се е искало по-малко да му отвърне. Ала това се очакваше от нея, затова трябваше да го направи.