Белва Плейн
Приятелки (4)

Трета глава

Щастлива е младоженката, която се омъжва в слънчев ден, мислеше си Норма. Обикновено на сватба поне един от гостите, най-често приятна възрастна дама, произнасяше тези думи. А днес ги бяха казали трима души.

Слънцето, клонящо на запад, беше зад тях, така че без да ги заслепява, осветяваше сцената, състояща се от стари тисове, обграждащи моравата, обвита от бръшлян, ограда и насядали по столовете гости сред изобилие от цветя. Бризът ги галеше леко и развяваше дантеления воал на Сесил. Сред тишината тържествените думи на старинната служба звучаха като мелодия.

Докосната от вълшебен прах, мислено отбеляза Аманда очарована и белите розови пъпки потрепериха в ръцете й.

Рядка птица, определи я Норма, докато я наблюдаваше. Тя е рядкост. И защо не? Опита се да намери дума, с която да определи този ритуал. Кулминация? Връх? И цялата красота и благоговение трябваше да доведат до висшата проява на любовта — нощта в леглото. Колкото до тези двамата, Сесил и Питър, за тях нямаше да е за първи път и все пак щеше да е по-различно. Мислено си ги представи как се събличат, радвайки се на уединението си.

Тогава внезапно, по средата на венчавката, тя се засрами от себе си и си нареди да се усмихне. Всички шаферки бяха усмихнати. Виждаш ли как се усмихва Аманда?

Аманда се бе вживяла в случващото се няколко минути преди то да свърши. Трябваше да запомни всичко до най-малките подробности. Как сияеше Сесил! Тъмните й очи, бялата й кожа, перлите около шията й, всичко блестеше. С деликатната си структура, въпреки заниманията със спорт, тя изглеждаше перфектно. Просто притежаваше класа. Точно това беше думата: класа. Може би се дължеше на спокойния й, осигурен живот? Или на простичкия факт, че е израснала на такова място?

Питър слагаше халката на ръката й и гледайки я в очите, говореше:

— С този пръстен аз се обричам на теб…

Той беше привлекателен мъж, с гъста коса, с характерен глас и класически черти. Мъжката версия на съпругата си, също толкова силен и чувствен. Дори прекалено чувствен, отбеляза тя мислено. В края на краищата беше архитект, човек на изкуството. А такива хора бяха много, много интересни…

Майките на първия ред попиваха сълзите си с кърпички. Хариет Нюман беше наистина красива жена. Всички присъстващи бяха посвоему привлекателни и достойни. Живееха по строго определен начин. На подходящо разстояние музикантите, скрити зад храстите, засвириха сватбения марш на Менделсон и гостите се изправиха, за да поведат сватбената процесия по украсената с цветя пътека. Да, достолепни и съвършени, организирани като един да се наредят в редица под тежката сянка на масивните дървета.

Сесил беше поруменяла от вълнение.

— Питър, Аманда, вие се познавате достатъчно, но, Лари, ти трябва да опознаеш съпруга ми по-добре, защото почти не сте се срещали…

— Виждали сме се два пъти — заяви Питър. — Веднъж, когато Норма гостуваше тук, ти ме откара до вкъщи.

— Тогава бях едва втора година студент и бях впечатлен от теб като мъж, който вече има собствен бизнес.

Лари се разсмя:

— Помня, че се шегувахме с момичетата, въпреки че още не се бях срещал с Аманда. Наричахме ги тримата мускетари в рокли.

— Да, и така ще си остане, още повече че вече ще живея тук…

Той я прекъсна:

— Защо просто не кажеш, когато се омъжиш?

— Не е ли прекрасно как всичко се подреди? — възкликна Сесил. — Досега нямах възможност да ви поздравя подобаващо.

— Гостите ни очакват — напомни й Питър.

— Да, разбира се — съгласи се Лари и дръпна годеницата си за ръката: — Ела, скъпа. Можем да поговорим по-късно.

— Трите ще се срещаме поне веднъж в месеца — подвикна младоженката през рамо, — независимо с какво сме се захванали. Значи делова среща, за която не бива да забравяме.

Докато се отдалечаваше, водена от ръката на Лари, Аманда бе обзета от непознато досега чувство: нейното място беше тук. Топлина изпълни гърдите й. Това не беше временно. Щеше да продължи завинаги.

— Чудесно е, нали? — обърна се към нея бъдещият й съпруг.

„Чудесно? Каква глупава дума. Страхотно е и аз съм на седмото небе.“

— Всичко е много хубаво. А ти изглеждаше прелестна, застанала там, скъпа.

— От теб се очакваше да гледаш булката, а не мен — игриво го подразни Аманда. Беше си позволила малък флирт и си даваше сметка за това. Не й допадаше, но често си го позволяваше с Лари, без да знае защо.

— Сесил беше невероятна, но не може да се сравнява с теб. Честна дума — каза й откровено.

— Къде изчезнахте? — втурна се към тях Норма. — Търсих ви навсякъде. Трябваме им за общите снимки.

И отново същата редица хора, близки от страната на Питър и от тази на Сесил. Аманда наблюдаваше множеството. Цели групи се придвижваха по тревата, а говорът им се сливаше в общия шум. Ако затворя очи, помисли си тя, бих могла да си представя шумоленето на ручей.

В най-отдалечения край на моравата беше опъната палатка, където щяха да се състоят вечерята и танците. Щеше да е нещо като шведска маса, доколкото й беше обяснил Лари.

— Ще седнеш, където пожелаеш, което мен напълно ме устройва. Най-хубавото нещо у семейство Нюман е, че винаги правят нещата прости. Като по домашному. Виж, дори са пуснали кучетата — и сякаш в отговор на незададения от нея въпрос, продължи: — Присъствах на празненството по случай осемнайсетия рожден ден на Сесил. Момичетата трябваше да идват с придружители и Норма доведе мен.

Горката, трябвало е да ходи с брат си.

— Тя ще седне с нас — заяви Аманда. Двете позиции се изключваха взаимно. Норма, която винаги беше доминираща и ръководеше приятелката си, сега по някакъв особен начин зависеше от нея. Когато в шатрата се разнесе музика, в главата й се зароди една мисъл. Досега беше ръководена. Сърцето й заби учестено.

— О, толкова обичам да танцувам — извика тя.

— Наистина ли? Аз също. Ей, момиченце, остави този букет и да започваме. Хайде!

Лари имаше същия усет за ритъм, стъпки и движение на тялото.

— Какво ще кажеш, не се ли допълваме? Не е ли страхотно, Аманда?

Смееше се високо, по момчешки, със заразителна радост. И наистина е още момче, мислено отбеляза тя. Невеж хлапак в силното тяло на висок, строен мъж.

— Не е ли чудесно, че старите танци отново се върнаха? Така мъжът може да притиска любимата си по-близо — ръката му обгърна кръста й по-плътно. — Приятно усещане, нали?

У него имаше нещо, което дълбоко трогваше сърцето й. Той беше мил. Много мил човек. Затова му се усмихна и разтегли устни в гримаса, наподобяваща целувка.

— Обичам те, Аманда — прошепна в ухото й.

Движението, музиката, мъжкият допир, всичко се смесваше и я опияняваше, заедно с изпитото шампанско, каквото беше опитвала само веднъж в живота си. Само веднъж. Кога беше това? А, да, на рождения й ден, отпразнуван в общежитието. Сесил беше донесла една бутилка.

Сега двамата се въртяха и въртяха на дансинга. Някои от присъстващите дори ги забелязаха. Гостите, настанили се на една от масите, започнаха да ги аплодират.

— Ей, вижте ги тези двамата!

Да, беше като полет, като реене из въздуха. Полата й се развяваше и един от музикантите й намигна, докато се носеше покрай него. Дори дочу одобрителните му подмятания.

— Обичам те, Аманда — отново прошепна Лари.

Щастлива съм, помисли си тя. Разбира се, че е така.

И имам всички причини за това.

 

 

Норма им беше запазила местата. Освен това бе напълнила чиниите им с най-изисканите деликатеси, в това число любимите омари на Лари.

— Все едно че ми е майка — прошепна Лари на Аманда. — По същия начин ще се държи и с теб. Само почакай.

Сестра му изобщо не се притесни от това, че го е чула. Взаимоотношенията им бяха доста сложни и въпреки че той сигурно никога не си е правил труда да ги анализира, тя често мислеше по въпроса. И й беше приятно, че и сега, както винаги, той веднага се включи в разговорите, водени около масата.

— Вие сте Лари Болсън? Разбира се, че ви познавам. Аз съм Джейсън Бейтс, собственик на ипотечна компания, и покрай Питър чувам името ви поне десет пъти на седмица. А това трябва да е Аманда. И вас също ви познавам задочно. Ето я и сестра ви Норма. Приятно ми е да ви видя.

Тя знаеше, че никой няма намерение умишлено да я изключи от общия разговор. Просто изобщо не й обръщаха внимание. Беше свикнала с това. Другите млади жени около масата, преди всичко братовчедки на Сесил, или току-що бяха завършили, или вече бяха омъжени. А те, съвсем естествено, предпочитаха да обсъждат сватби, обзавеждане и дори отглеждането на деца. Високите им гласове, смесващи се с басовете на съпрузите им, бяха чисто и просто дразнещ ушите й шум.

— Познавахте ли Питър преди този ден? Аз не го бях виждала досега. Казват, че е умен и приятен младеж. Съпругът ми веднъж се срещна с негов съученик в Ню Йорк.

— Какъв незабравим ден, нали? Тези двамата са създадени един за друг.

— Питър ли? Той е от някакво малко градче на север, почти в Канада.

— А какво е семейството му?

— Нищо особено. Нямат пукнат грош. Ще му се наложи да разчита само на себе си.

— Казват, че било любов от пръв поглед.

— Виждали ли сте такива цветя? Доколкото чух, баща й сам ги отглеждал.

— Не и тези. Подобни орхидеи растат само на Хаваите.

Всичко това забавляваше Аманда. Езикът на тялото й говореше, че не пропуска нито дума. Когато се налагаше, подхвърляше по някоя дума. От време на време поглеждаше пръстена на ръката си, от една страна, за да се увери, че все още е там, а от друга — за да се порадва, че е неин. Наблюдавайки я, Норма се чувстваше едновременно развеселена и трогната.

„Предполагам, че ако положа малко усилия, размишляваше тя, бих могла да се впиша в това общество. Но там, където хората ходят винаги по двойки, както днес тук, не бих издържала.“

Погледна часовника си. Слава богу, беше по-късно, отколкото предполагаше, и вероятно скоро щеше да дойде време да си тръгнат. Тези й мисли бяха прекъснати от бащата на Сесил, който заедно с кума бе тръгнал да обиколи гостите в качеството си на домакин. Еймъс беше изключително весел този ден, вероятно благодарение на шампанското, което важеше двойно повече за мъжа, който го придружаваше.

— Не, не, моля ви, останете седнали — говореше той на младежите, скочили на крака при приближаването им. — Ти познаваш този човек, Лари, но бих искал сестра ти да се запознае с приятеля ми Алфред Коул.

— Да, да, много държа да видя Норма. Казаха ми, че преподава латински в нашето училище, а синът ми Лестър ще бъде назначен като заместник-директор там през септември. О, скъпа, учителите по този предмет не бяха млади и очарователни, когато аз бях ученик — заяви мъжът, протягайки ръка към Аманда.

Лари побърза да заглади недоразумението:

— Това е годеницата ми. А красивата дама от другата ми страна е сестра ми.

На Норма й се стори, че всички се смутиха. Остана с впечатлението, че отвсякъде е оградена от изчервени лица, а най-червено беше това на Алфред Коул.

— О, моля да ме извините — смотолеви той, без да се обръща към никого конкретно. — При толкова много красиви жени… човек се обърква. Както и да е, надявам се, че вие с Лестър ще се… Ще му кажа да търси приятна млада учителка по латински… Той е прекрасен младеж, за това ви гарантирам. Простете, че го хваля, но е единственият ми син, така че…

— Да вървим, Алфред — обади се мистър Нюман, улови го здраво за ръката и го отведе настрани.

Норма отново погледна часовника си. Вероятно трябваше да се чувства засрамена, тъжна, дори ядосана. Но ядосана на кого? Този човек нямаше намерение да я нарани, нали? Много шум за нищо, би казал всеки, освен нея.

— Сесил и Питър скоро ще тръгнат, за да хванат полета за Ню Йорк. Накъде ще поемат след това, си е тяхна тайна. Празненството почти приключи, а не държа да присъствам на изпращането, затова смятам да се прибирам у дома — заяви тя.

— Не искаш ли да видиш как ще хвърлят ориз и конфети? — попита Аманда.

— Всъщност не.

— Потанцувай с мен преди това — настоя Лари.

— Благодаря ти, но предпочитам да си тръгна, преди да е започнала суетнята. И отново да стана обект на насмешливи погледи.

— Тези проклети нейни крака! Много ми се иска лекарите да можеха да направят нещо за тях, а и за нея — измърмори Лари в края на деня. — Те съсипаха целия й живот. Тя се старае и през повечето време успява, но в крайна сметка дори отношението й към нея самата се промени.

— Този глупак — въздъхна Аманда.

— Просто беше доста пийнал. Неволна, глупава грешка. Друга жена изобщо не би й обърнала внимание. Иначе Алфред Коул е много симпатичен човек. Изключително способен адвокат. Занимава се с корпоративни дела и от време на време се обръщаме към него за някоя недвижима собственост. Предполагам, че са го поканили, защото съпругата му е била най-близката приятелка на мисис Нюман. Казвал ми е, че след смъртта й понякога го включвали в семейните празници. Вероятно се чувстват задължени. Затегна ли предпазния колан? Няма да мога да запаля колата, докато не го направиш — Лари беше разстроен. Аманда бе разбрала, че в такива моменти е по-добре да не задава въпроси, докато сам не реши да заговори. Бяха минали по алеята и едва когато излязоха на главния път, той най-сетне се обади: — Толкова добре умееш да общуваш с хората, скъпа. Може би когато се установиш тук и завържеш нови приятелства, ще можеш да направиш нещо за Норма. Не ми е приятно да си я представям затворена по цял ден в онова училище в компанията на попрехвърлили средната възраст учителки.

— Тя сама ще си устрои живота, Лари. Ще се оправи. В колежа всички я харесваха. Уважаваха я заради ума и чувството й за хумор. Беше душата на компанията.

— Кои „всички“? Само жените. Казвала ми е. А тя има нужда от мъж. Естествено е, нали?

Той е толкова добър, помисли си Аманда. Толкова сърдечен. Човек, така дълбоко загрижен за сестра си, със сигурност щеше да се отнася добре и към съпругата си.

— Ще направя каквото мога — обеща му откровено.

— Сигурен съм. Помести се, скъпа. Ела по-близо — за миг огромната му ръка покри нейните. — Господи, прекрасна си. За какво мислиш?

— Само, че се чувствам много добре. Денят беше прекрасен, а и този красив пейзаж.

Пътят беше опасан от тучна зеленина, дърветата — обсипани с листа, земята беше мека и сочна. Всичко бе много грижливо поддържано.

— Погледни конете, Аманда. Прекрасна гледка, нали? Този край е истински рай за отглеждане на коне. Искаш ли да се поразходим, или предпочиташ да се приберем? — без да изчака отговор, той обърна рязко колата. — Сега ще ти покажа нещо, щом така и така сме дошли дотук. Кагни Фолс. Най-красивото малко градче, което си виждала някога. Никога няма да повярваш, че се намира само на тридесетина километра от нашата къща. От временното ни жилище имах предвид. Скоро ще трябва да поговорим за собствен дом. Но не сега.

Селището се появи някак внезапно. В един момент минаваха през порти и алеи досущ като тези на семейство Нюман, а в следващия, само след един завой, иззад хълма шосето се превърна в улица, водеща до елегантен градски площад. Беше обграден от магазини, чиито квадратни прозорци и опънати сенници го правеха да прилича на скъпа, натруфена играчка, а в най-отдалечения ъгъл се виждаше малка, обшита с дъски църква, излязла сякаш от английски пейзаж. В средата имаше цветна градинка с няколко пейки и стари дървета.

— Това някога беше съвсем обикновено място. Помня го много добре. Железария, аптека, супермаркет, бензиностанция… сама можеш да си представиш. Разбираш ли какво имам предвид?

Да, много добре го разбираше.

— А сега е класно — додаде тя.

— Хайде да отидем да поогледаме. И не бързай. Жените обичат да обикалят из магазините, нали?

Наоколо имаше хора, но нищо, което да напомня шумната тълпа в големите градове, затова беше приятно да се разхожда спокойно, да наднича във витрините, да се мести от дамските дрехи към екипите за езда, ръчно бродираните бебешки дрешки, книгите, бижутата, сладкишите и накрая, до старомодната, украсена с колони банка, чиито офиси бяха на втория етаж.

— Всичко блести като на Коледа — отбеляза Аманда. — Струва ти се, че тук можеш да си купиш всичко необходимо.

Лари се разсмя.

— Трябват ти само пари в брой. Ела да изядем по един сладолед. Недалеч има много приятно заведение.

— Какво? След всичко, което изядохме днес? Не, благодаря. Нека просто да минем още веднъж по улицата, за да разгледам останалите магазини.

— Харесва ти, нали?

— Очарователно е. Старомодно. Би ми допаднало да живея тук.

— Наистина ли? Само че трябва да ти кажа, че парцелите тук струват колкото златото. Колкото диамантите. Добре, нека се поразходим още малко.

Улицата беше истинско съкровище. На една витрина — розова жилетка, на друга — изящна златна гривна, после — чудесен набор от домакински прибори.

— Трябва да дойдем пак някоя вечер — обади се Лари.

— Нагоре по пътя има чудесен ресторант. Някога там са били конюшни, но сега е заведение от класа. Трябва да си направиш резервация две седмици по-рано, толкова е популярно. Малко пресилено в известен смисъл, нали? Но храната е много добра, трябва да им се признае. Струва си пътуването. Впрочем, като заговорихме за пътуване, трябва да ти купим кола, Аманда. Тук не може да се мине без нея. Няма градски транспорт, освен ако не искаш да се тъпчеш в един автобус с учениците, което се съмнявам, че ще ти позволят. Каква предпочиташ?

— О, не знам. Някаква малка. Нещо като тази отпред. Да, напълно би ме устроила.

— Ха-ха. Та това е БМВ. Имаш добър вкус — Лари се обърна и я целуна по челото. — Но няма значение. Ще ти намерим нещо, което ще ти хареса.

Предишното веселие от танците я беше напуснало, но на негово място се появи успокояващото чувство на задоволство и сигурност, което ту си отиваше, ту отново се връщаше през последната седмица. Обзе я някаква сънливост и тя си призна направо:

— Всеки момент ще заспя.

— Заради слънцето е. Движим се срещу него. Сложи глава на рамото ми и се отпусни.

Вече съвсем смътно чуваше гласа му като неразбираемо мърморене. Това й създаваше усещане за уют и спокойствие. Несъзнателно се изправи на седалката, когато прекосиха моста и навлязоха в града.

— След онова място, което току-що посетихме, можеш ли да повярваш, че се намираме в същия щат? Пък дори и в същата държава? Господи, каква каша! Като се започне от Лейн Авеню и се стигне до терминалите, минаваш само през някакви си руини. И целият проблем, като се замислиш, опира до железния път. Двайсет и седем декара гола земя, която ще бъде погубена. Нещо трябва да се направи и да се надяваме, че ще е скоро. Бих искал да участвам в това. Но естествено си правя сметките без кръчмар. От железопътния транспорт се очаква да изплати голяма част от външния ни дълг. Както и да е, всичко това е въпрос на политика и на хора, които познават подходящите хора. Ей, да не те събудих? Спеше ли?

— Почти — прозя се Аманда. — Да, спомням си, че Норма ми говори нещо по темата.

В по-новата част на града, далеч от дома на семейство Болсън, улиците образуваха нещо като мрежа. Спретнати малки къщи се криеха между короните на двайсет-трийсет годишни дървета. Дворчетата, сигурно два пъти по-малки от този на бъдещия й дом, бяха оборудвани с най-съвременните машини.

— Ако къщите могат да изглеждат щастливи, това в пълен смисъл важи за тези — каза Лари и спря колата.

— Ето тази е обявена за продан. Собственикът й доста бързо се замогнал. Ще се наложи да я пребоядиса, преди да я предложи на пазара, в противен случай още утре щях да те доведа да я огледаш. Мисля, че ще я харесаш — продължи той ентусиазирано. — Все пак се огледай наоколо, докато сме тук.

Аманда наистина го направи. Прекалено тясно, реши мислено. Но пък не приличаше на старата ъглова сграда, в която живееше семейството му. Дори изглеждаше доста привлекателно. Пък и „винаги можеше да я спазариш“, както често правеха хората наоколо.

Лари обви ръка около раменете й. И тя забеляза, че той напрегнато изучава изражението й. Очевидно полагаше много усилия, за да й достави удоволствие. И я заля вълна от благодарност, като гореща вода върху измръзнали ръце или топъл чай в студен ден.

— Е, какво мислиш? Харесва ли ти?

— Да — отвърна тя. — Много ми харесва. И ти благодаря за всичко.

Беше обичана, наистина обичана. И беше наясно с това. Знаеше къде се намира и къде е мястото й. И също както младоженката в този слънчев ден, се обърна към него, сякаш да му отдаде цялото си сърце, събрано в една лъчезарна усмивка.