Белва Плейн
Приятелки (24)

Двадесет и трета глава

В една спокойна есенна вечер, в която се усещаше приближаването на зимата, Питър и Сесил се прибираха вкъщи уловени за ръце и забелязаха светлини на алеята.

— Виж ти, това не е ли колата на баща ти? — възкликна той. — Очакваш ли го?

— Не. Чудя се…

— Ама разбира се! Роланд и Бейкър са в Ню Йорк тази седмица и се опитват да издействат генерално пълномощно за започването на проекта. А мистър Нюман е толкова развълнуван, че не може да изчака до утре да ни съобщи новината.

— Значи всичко е решено? Получили сте разрешението за работа?

— Да. Те са основните играчи в тази игра. От тях идват големите пари.

— Стори ми се, че ти отне цяла вечност.

— Всъщност, само четири години. Което не е много, ако се имат предвид размерите на проекта, пазарлъците с всички собственици, някои от които искат баснословни обезщетения, защото са наясно колко са важни имотите им, съдебните такси, комисионите, местните общинари и жители. Да, четири години са нищо. Колкото до мен, аз съм просто архитект. Трябваше само да седна и да помисля — Питър стисна ръката й. — Толкова съм развълнуван, Сел. Сигурно ще ти се наложи да ме вържеш, докато наблюдавам как правят първата копка.

Когато се приближиха до колата, видяха Хариет, застанала на алеята.

— Еймъс ви очаква на стълбите, защото няма търпение. Много е разстроен! Наложи се да го принудя да ме остави да карам. Не можех да му позволя да шофира!

— Защо, какво се е случило? — извика Сесил.

— Да влезем вътре. Не, никой не е умрял. Той ще ви каже всичко. Не исках да идваме. Можехте да се видите и утре.

— Престани, Хариет! — нареди съпругът й, чието лице беше тъмночервено. — Отваряйте вратата. По-бързо! Трябва да седна — щом се озоваха във всекидневната, почти давейки се, той им съобщи новината, като изстреля думите: — Няма да повярвате. Просто няма да ви се иска, но това е самата истина. Слушайте. В седем и петнайсет от Ню Йорк ми се обади Роланд. Отказват се. Не са ни дали разрешение за осъществяване на проекта. Сбогом. Край. Изхвърлиха ни.

— Нищо не разбирам — обади се Питър.

— Изхвърлиха ни. Кое не ти е ясно? Не знаеш ли какво означава този израз? Няма заем. Никаква ипотека. Сделката няма да бъде сключена.

Сесил не беше виждала баща си толкова объркан. Лицето му беше тревожно червено, адамовата му ябълка заплашваше всеки момент да изскочи от гърлото.

Питър стоеше като вкаменен, докато двете жени се взираха в него с очакването да опровергае онова, което Еймъс току-що съобщи.

Мръщейки се като човек, който реди пъзел, младият мъж каза:

— Но нали имаме договор. При това подписан и подпечатан.

— Не, не, не. Не е толкова просто! — махна с ръка тъстът, сякаш да обори всички възможни възражения. — Постигнахме много споразумения, нали така? Много дребни сделки, но основният заем, който трябваше да покрие всички разходи… О, слушайте! Ние не сме адвокати, нещата са твърде объркани, а аз съм много уморен. Ето как стоят нещата. Нека ви обясня с няколко думи. Може би Националната банка е покривът на къщата и на всички в нея. А какво е един дом без покрив?

— Опитваш се да ни кажеш, че всичко е свършено? — все още спокойно попита Питър. — Всички тези години, целият ми труд, всичко е отишло на вятъра?

— Така е от наша гледна точка, но не и от тяхна. Смятат да разработят проекта за терминала и културния център. О, можеш да не се съмняваш. Само че без нас.

— С кого тогава?

— Ето това не знаем. Роланд се закле, че няма да си тръгне от Ню Йорк, докато не разбере. Но какво значение има вече?

Сесил усети, че я обзема клаустрофобия.

„Ти извървя много, много дълъг път, отбеляза мислено. Беше сигурен в посоката, вървеше напред весело и спокойно и изведнъж пред теб се издигна стена, която не може да бъде заобиколена.“

С оправданието, че трябва да изведе кучетата, тя се изправи и излезе. Гласът на Питър кънтеше в главата й. Дали в момента изговаряше думите в стаята, която току-що напусна, или си спомняше нещо, което сподели с нея преди време?

„Това е най-вълнуващата работа, която са ми възлагали. Тя изпълва съзнанието и дните ми.“

Не трябва да плача, стегна се тя, преди да влезе отново. Еймъс и Хариет вече си тръгваха. Майка й отново обясняваше, че изобщо не е трябвало да идват.

— Нарушихме съня ви за цялата нощ. Какво ще правите довечера? Но Еймъс настояваше.

— Добре де, съжалявам — каза той. — Може ли да ви се обадя по-късно, ако науча нещо ново?

— Непременно.

Качиха се по стълбите. Сесил не знаеше какво да каже, очевидно същото важеше и за него. Тъй като беше прекалено рано да си легнат, двамата се настаниха върху люлеещите се столове, всеки с книга в ръка. След доста време тя си даде сметка, че той, също като нея, не е отгърнал нито една страница. И тогава заговори:

— Мили, може би става въпрос за голяма грешка. Трябва да е някакво недоразумение. Може да е нещо временно, което ще се уреди утре. Стават такива неща. Нещо ми подсказва, че всичко ще се оправи.

— Няма смисъл да гадаем — отвърна Питър. — Хайде да спим.

Едва бе завършил изречението, когато телефонът иззвъня. Докато говореше, тя се опитваше да отгатне нещо по лицето му. Върху него първо се изписа изненада, след това — застинала гримаса. Щом постави слушалката, изглеждаше изумен.

— Няма никаква грешка, Сел. Дали са го на компанията на Болсън. Лари Болсън. Можеш ли да повярваш?

 

 

В сутрешното издание на вестника имаше обширна статия и редакторски коментари за грандиозния проект, засягащ района на старата гара. След дългата безсънна нощ Сесил и Питър, станали в тъмни зори, се взираха в написаното, сякаш четяха некролог на починал техен близък, с когото са се видели едва вчера. Редовете подробно описваха плана на Питър.

Касае се за изключително мащабен и оригинален проект. На мястото на обичайната транспортна мрежа на града, ще има кръгово движение, чийто център ще е старият терминал. От него ще излизат пътища, водещи на запад към реката и на север към моста, с което ще е установена връзка с обновения Лейн Авеню.

Напълно слисани и шокирани, двамата се изгледаха. После, без да продумат, продължиха да четат.

Алфред Коул, адвокат, а от вчера и говорител на компанията Болсън, окачестви предложението като „един от най-грандиозните проекти, създадени в този град, а може би и в целия щат“. Той ще съживи търговията, ще създаде нови работни места и ще привлече още успели хора към района. Мистър Коул заяви, че разполага с много точна диаграма, илюстрираща плана, който включва жилищни сгради, магазини и луксозни хотели, разположени в близост до реката. Очаква се да бъде построено и казино.

Не всички редакционни коментари защитаваха проекта. Някои дори го осъждаха, обвинявайки го в комерсиализиране на онова, което иначе би могло да се превърне в приятен жилищен квартал с езера и много зеленина. Но дори те подкрепяха мнението, че „кръговото движение е идея на гений, истинско произведение на изкуството“, и го определяха като „умопомрачително“ и „в типично парижки стил“.

Устните на Питър трепереха. Притеснена, Сесил се протегна и стисна ръката му. После, обзета от тъга, тя се облегна на рамото му и заплака.

Дълго време останаха притиснати един към друг. Накрая тя се изправи, изтри очите си и донесе кана с вода. Двамата си наляха пълни чаши и ги изпиха наведнъж. После се загледаха през прозореца.

— Кой би могъл да знае? — попита тя. — Или е невероятно съвпадение.

Отговорът му беше толкова рязък, че я стресна:

— Не можеш ли да четеш? Това е най-обикновено плагиатство. Дори езикът е мой: ротонда, ос, кръгово движение. Моето описание на музея, в който исках да превърна терминала. Дори изчисленията са мои. Съвпадение! — гледайки право в нея, Питър попита настоятелно: — Кой е идвал тук? Кой е бил в къщата ни?

— Не разбирам за какво говориш.

— За това, че някой е видял работата ми. Кой от всички Болсън е бил? Или може би някой техен приятел? Кой им е дал проекта ми?

— Скъпи, нямам представа. Знаеш, че вратата се заключва автоматично, щом някой излезе от стаята. Секретът е същият като на апартаментите в хотелите. Как някой би могъл да влезе, без да има ключ?

— Дай да помислим. Разсъждавай като детектив. Кой от семейство Болсън идва в тази къща? Норма и Лестър не са идвали заедно, откакто Лари легна изцяло на ръцете им. А Лари… Дан… не се е отбивал от миналото лято. Значи остава Норма, когато идва да обядвате заедно. Може би си оставила вратата отворена или си я подпряла с прахосмукачката, нещо такова. Тогава е имала възможност да надникне.

— Не чистя с прахосмукачка, когато имам гости, Питър. Това не е обяснение.

— В такъв случай единственото обяснение е, че ти си се разприказвала. Не нарочно, за бога. Просто си се изпуснала случайно, както често се случва.

— Трябва да се засрамиш от себе си — извика Сесил. — Първо, не съм нито глупава, нито небрежна. И после, да хвърляш подозрения върху приятелката ми е направо подло.

— Е, щом не искаш да я подозирам, значи оставаш ти. Подметнала си нещо на някого, съвсем невинно естествено. О, не искам да кажа, че си го направила нарочно, но така или иначе се е случило. Точно това трябва да е. По какъв друг начин би могло да стигне до Болсън?

Сесил побесня.

— Най-лесно е да обвиниш жена си, нали? Никога не би се осмелил да се усъмниш в мистър Бейкър и мистър Роланд.

— Не бих се осмелил да обвиня, когото и да било, Сел, и това ти е добре известно. Но по една случайност нито един от двамата не е виждал изчисленията ми. Дори на баща ти не съм показвал този лист. Смятам веднага да му се обадя. Трябва да го видя и да поговоря с него. Непременно.

Когато се върна, след като приключи с телефонния разговор, той я уведоми, че Еймъс вече е тръгнал към тях.

— По-добре се облечи — каза й грубо и излезе. След секунди тя чу рязкото хлопване на вратата на кабинета му.

 

 

Еймъс беше напълно изтощен емоционално. Намръщено изслуша обвиненията на зет си и оправданията на дъщеря си и също така намръщено ги скастри и двамата:

— Какъв е смисълът от този разговор? Неприятно ми е да призная, че всички улики сочат към теб, Сесил. Няма друг начин нещата да са излезли оттук! Прекалено много говориш. Като всяка жена. Майка ти е същата. Много я обичам, но и тя е доста бъбрива.

Сесил също беше изтощена. Излишно бе да се опитва да оспорва такова отживяло времето си твърдение. Жените говорели прекалено много! Добре де, не се ли отнася същото и за мъжете? Затова затвори очи и продължи да слуша.

— Ако размислим разумно — каза Еймъс, — сгрешихме, като протакахме толкова много с Националната банка. Но в името на сигурността и колкото и да е парадоксално, именно за да избегнем това, което се случи, искахме да подпишат едва след като са одобрили сделката. Господ е свидетел, че така е най-безопасно. Тогава щяхме да имаме пълна гаранция, че ще получим парите. Кой би могъл да е по-надежден инвеститор от тях?

Гласът на Питър беше необичайно глух:

— Отложихме само с няколко дни! Какво се казваше в онова стихотворение? „От предпазливост изгубихме битката“.

Възрастният мъж въздъхна.

— Бейкър прави някои проучвания из града. Сигурно е прекарал цялата нощ на телефона. Изглежда, компанията на Болсън е преследвала кредиторите ни повече от месец. Съгласили са се да теглят по-малък заем и да платят по-висока лихва. Имам чувството, а и Бейкър е съгласен с мен, че всички онези хора, които са работили за тях през последните трийсет години, съчувстват на Лари и искат да му помогнат да се вдигне на крака след преживяната трагедия. Още повече че това не би им струвало нито цент. Напротив, дори биха спечелили.

— Освен това — добави Питър — той ги е включил в оригиналния си проект.

— Да не говорим, че солидните връзки на Алфред Коул не биха навредили — горчиво отбеляза Еймъс.

Сесил се изправи, за да подкрепи съпруга си.

— Искате да кажете, че и двамата нямате желание да се борите? Защо не възбудите дело?

При тези думи Питър скочи от мястото си.

— Много умно, Сел. И на какво основание, моля, след като очевидно сама си предоставила труда ми на доверената си приятелка? На твоята малка мускетарка?

— Толкова съм ти ядосана, че дори не искам да те гледам — изкрещя му тя. — Да ме обвиняваш, че…

— Не те обвинявам в нищо. Ти не си престъпник. Просто си жена, която говори твърде много. Не си искала да съсипеш кариерата ми, а просто…

Тук се намеси Еймъс:

— Напразно си хабим силите, а и ми докарахте по-силно главоболие, отколкото когато идвах насам. Чуйте ме. Алфред Коул ми е приятел и идва всяка събота следобед да играем тенис. Сега за нас той е изключително важен. Искам да си побъбрим непринудено с него, да го изпитам и да се опитам да го убедя, че го лъжат. Едва след това можем да вземем някакво решение.

— Внимавай — предупреди го Питър. — Той е адвокат. С цялото ми уважение към теб, не си свикнал да водиш словесни битки.

— Е, нито пък ти. Но седиш в центъра на проблема и също трябва да присъстваш. Както и ти, Сесил.

— Ще бъда там, независимо дали някои ме искат или не — жлъчно отвърна тя.

 

 

Облечен в екип за тенис, притиснал ракетата между коленете си, Алфред Коул оглеждаше замислено моравите и последните летни рози в градините на Еймъс Нюман. Когато заговори, в тона му пролича учудване, досада и яд. Или поне така се стори на Сесил.

— Мислех, че сме тук да играем тенис — отбеляза той, — но ето че седим и водим безсмислен разговор.

— Не е безсмислен — поправи го домакинът. — За нас е много важен… — кимна с глава към Питър. — Сигурен съм, че ще разбереш. Опитваме се да стигнем до същността, както бихте се изразили вие, адвокатите.

— Щях да ви разбера, ако знаех нещо по въпроса. Както се опитах да ви обясня, не съм нищо друго, освен адвокат на Дан Болсън. Не знаех, че подобен проект съществува, освен във въображението на моя клиент.

— Значи не знаете нищо за диаграмата, отпечатана във вестника? — осведоми се Питър.

— Нищо.

— Уверявам ви, че планът е мой.

— Ако случаят е такъв, значи някой му го е дал, за да го преснима. Или става въпрос за обикновено съвпадение.

Беше ред на Еймъс да се намеси:

— Алфред, откога се познаваме? От шести юли 1944-та? Нека бъдем откровени един с друг. Няма никакво съвпадение и това е добре известно и на двама ни.

— Разговорът ни се върти в кръг, Еймъс. Да започнем отначало — обръщайки се към Питър, адвокатът каза спокойно: — Единственият човек, който е бил запознат с работата ви, е съпругата ви. Само тя и никой друг не е имал достъп до записките ви. Поне така ми казахте. От това следва, че е споделила с някого, а кой е той, можем само да гадаем. Тя единствена знае отговора.

Всички погледи се обърнаха към Сесил. Притискаха я, ровеха се в нея, докато стана толкова непоносимо, че трябваше да напусне стаята.

Стълбите на терасата водеха до „дългата алея“, по която бе пристъпвала като младоженка. В далечния край, където някога бе стоял импровизираният олтар, сега имаше малка беседка, в която през летните следобеди човек би могъл да поседи на сянка и да почете. Беше тихо и спокойно сред падащите жълти листа и спомените за миналото.

Ала в главата й всичко бучеше! Нещата бяха безнадеждни. Като се започнеше от Алфред Коул, който се оказа враг, и се стигнеше до близките й. Всички сочеха нея като виновница.

Дори майка й я попита предпазливо:

— Сигурна ли си, че не си споменавала пред някого? Знам колко си вярвате една на друга.

Да, мамо, но това беше преди. Някога бяхме три, помниш ли? И винаги си имахме доверие. Разбира се, бяхме твърде млади…

Когато шумът и пулсирането поутихнаха, тя стана и се върна на верандата. По време на краткото й отсъствие гласовете се бяха повишили и атмосферата нажежила.

— Даваш ли си сметка какво е извършено тук? — дълбокият бас беше на баща й. — Един човек е бил прецакан по най-долния начин. Все едно да разлееш боя върху шедьовъра на някой художник! Чиста проба плагиатство! Като да присвоиш откритието на велик учен! Случва се постоянно.

— Съпругата ми е много доверчива — каза Питър. — Ако е споделила нещо конфиденциално, една почтена жена никога не би се възползвала от това. Останах с впечатлението, че Норма е много интелигентна. Би могла да изтръгне информацията от Сесил. Защото е единствената от семейството, която поддържа връзка с нея.

Коул скочи от стола си и се развика:

— Ако смятате да поддържате абсурдните си обвинения, обърнете се към съда. Във всеки случай, ако ви е останала някаква почтеност, понеже именно нея постоянно ми пъхате под носа, имайте и доблестта да осъдите Дан Болсън. Но оставете съпругата на сина ми на мира. Нямате никакво право да я обвинявате. Това е престъпление.

— Недей да ми крещиш — настръхна Еймъс. — Намираш се в моя дом. Имай малко уважение.

— Ти ме подмами под фалшив претекст. Дойдох да играя тенис — гневно отвърна Алфред и размаха ракетата си. — Е, давай. Възбуди дело. Имаш толкова шанс да спечелиш, колкото снежна топка да оцелее в ада. Давай! Тичай в съда. Направи се на глупак. Накарай всички да се присмиват на тази млада жена. Нали сам призна, че е била единствената, която е имала достъп до разработките. Ако в случая има виновен, това е тя. Затова, че не може да държи езика си зад зъбите. Сигурно го е раздрънкала на още няколко нейни познати — страните на Еймъс пламтяха.

— Напусни дома ми. Веднага! — заповяда той.

— Тръгвам си — изсумтя гостът, вече преполовил алеята. — И ако се окажеш на хиляда километра от мен, значи си се приближил прекалено много.

Останаха като вкаменени на мястото си, докато шумът от двигателя заглъхна в далечината.

 

 

Когато си в кола и си толкова разстроен, че не ти се иска да говориш, най-добре е да слушаш музика, мислеше си Сесил. Точно това правеше Питър в момента. По-добре от всеки друг тя разбираше, че преживяването му се доближава до скръбта от загубата на някой близък. И знаеше много добре защо, след като пристигнаха у дома, той се отправи директно към кабинета си и затръшна вратата.

Въпреки всичко се опита да го заговори:

— Не си ял цял ден. Ще те заболи главата.

— И ти си мислиш, че като си напълня стомаха, ще се преборя с главоболието? — каза й в отговор.

Поне не беше завършил изречението, както се очакваше: Главоболието, което ти ми причини. Ала тя не беше виновна! Можеше да се закълне в живота си. Имаше си своите недостатъци, но между тях със сигурност не бяха лошата памет и небрежността. Ужасно беше да те обвинят несправедливо и да нямаш никаква, ама никаква възможност да се защитиш. О, да, той все някога ще й прости, но дали щеше да забрави? Съмнението ще остане завинаги между тях и като хронична болка ще разяжда сърцата им.

Минаха няколко часа, а той все стоеше затворен в кабинета си. Сесил не можеше да чете, да се занимава с домакинство, още по-малко пък да си легне. Слънцето се бе снижило над хоризонта и хвърляше златисти отблясъци, когато й хрумна, че една продължителна разходка би могла да й се отрази добре. Ала равносметката на деня, като се започнеше от грозната сцена с Алфред Коул, а после и гневът на Питър, беше прекалено негативна. Краката й едва я държаха. Но и не я свърташе на едно място.

„Да кръстосваш пода“, казваха хората, когато нервите ти са опънати докрай. Обходи всички стаи и коридори, после излезе на верандата. Минавайки покрай прозореца на кабинета на съпруга си, надникна вътре и го видя да седи зад дългата маса, която му служеше едновременно като чертожен плот и бюро. Беше склонил глава върху скръстените си ръце. До него лежеше отворен вестник. Изглежда, се е опитал да чете, а после се е отказал. Като безмълвно ридание в гърдите й се надигна вълна от съчувствие.

Внезапно там, където се роди състраданието, където преди това се спотайваше болката, я осени толкова неочаквано прозрение, че остана като вкаменена. Светлината, златистата светлина на замиращия следобед, се процеждаше ниско над покрива на верандата и се промъкваше през прозореца, осветявайки точно мястото, където беше захвърлен вестникът. Трябваше само да се наведе няколко сантиметра, за да разчете: „Хокейният клуб «Ист Сайд» избира капитан“; „Оспорват данъчната система“. После тясна колона, заемаща почти цялата дължина на страницата, описваща някакъв обир. Можеше да я прочете без затруднение.

Замаяна, тя се втурна и почука на вратата на кабинета.

— Какво, за бога…? — извика Питър, отваряйки.

— Дай ми изчисленията си. И скицата. Бързо.

— Какво ти става? Не можеш ли поне да ме оставиш да си почина?

Не обърна никакво внимание на думите му. Грабвайки безценния лист от стола, където го бе захвърлил в отчаянието си, го положи върху разгърнатия вестник.

— А сега ела на верандата. Моля те. Направи го заради мен.

Той неохотно я последва, погледна, където му посочи и се извърна.

— Е, и? За какво става въпрос? — попита я настоятелно.

— Нима не разбираш? Точно така Норма го е видяла.

— Глупости. Никога не е оставала сама в тази къща. Или поне така си твърдяла.

— Не съм казвала, че не съм я оставяла за няколко минути. Отидох до входната врата, когато дойде пощальонът, после отскочих до банята, нали така? А тя винаги е била неспокойна. Постоянно обикаляше насам-натам и един ден…

— … й е хрумнала същата идея…

— Ще ме оставиш ли да ти обясня? Погледни как слънцето се промъква през тази пролука в дограмата. Досущ като стрела. Разбира се, трябва да уцелиш точния час в най-подходящия ден на годината. През друг сезон или по друго време ще е прекалено сенчесто, следователно твърде тъмно за четене. Но сега погледни — мислите и думите й се изливаха като поток. — Ето го вчерашния вестник с онази статия. Променила е някои думи, за да не звучи съвсем като в твоя план. Това е типичният й стил: обиколен път, докато ти бе използвал кръгово движения. Разбираш ли, тя се изразява точно така. Виж и останалото, Питър. Отпечатана е твоята диаграма. Абсолютно същата или я повтаря поне на деветдесет процента.

Той изсумтя:

— И е рискувала да седи тук през цялото време с молив и лист в ръка, докато си прибирала пощата ни? И е преписала всичките ми изчисления, включително и диаграмата с тези непонятни стрелки? За това е необходимо доста време. А много се съмнявам, че е дошла преднамерено с камера или фотоапарат. Не, Сел, измисли нещо по-достоверно.

— Питър! Чуй ме! Не го е снимала. Просто го е запомнила. Норма има фотографска памет.

— Само не ми казвай, че е способна да предаде всичко с най-малките подробности.

— Точно така. Може да запомни цяла страница с исторически дати само за две минути. Винаги сме се удивлявали на таланта й, докато живеехме в общежитието. Ако Аманда беше тук, щеше да го потвърди.

Напоследък рядко споменаваше това име. То имаше тъжно звучене, като при сбогуване, и винаги тягостно увисваше във въздуха.

— Сел, порови се из паметта си. Можеш ли да се закълнеш, че никога на никого, макар и случайно…

Това й дойде в повече и тя се разплака.

— За бога, недей да плачеш! Не мога да го понеса. Недей. Никога повече няма да те питам. Значи просто се е случило. Допуснала си ужасна грешка, която не можем да поправим. Само спри да плачеш.

Тънкият като графит на молив слънчев лъч се бе изместил, оставяйки листа с изчисленията на Питър в сянка. Поглеждайки лицето му, тя разбра, че е изключително разстроен, но въпреки всичко се опитва да обуздае гнева си, защото я обича. Знаеше също, че очаква от него да приеме нещо, което надхвърля границите на разума. Фотографската памет, макар и не невъзможна като явление, беше нещо твърде рядко, още повече в този случай, когато трябваше да се запомнят множество сложни детайли. И мислено си представи всички онези моменти в бъдеще, когато против волята му в съзнанието му ще се прокрадва съмнение, което ще го разяжда отвътре. Вероятно щеше да полага много усилия, за да го прикрие, само и само да запази спокойствието в дома им, но никога нямаше да го пребори. Ако само имаше някой, който би могъл да потвърди пред него всичко, което му разказа за Норма!

Няколко минути остана неподвижна. След това внезапно я осени друга мисъл.

— Искам да изслушаш Аманда.

— Аманда? И за какво? Какви ги говориш? За какъв дявол ми е да говоря с нея? Освен това ти каза, че е заминала за Калифорния.

— Може би не е тръгнала още. Искам да се качиш горе, да вдигнеш другия телефон и да слушаш. Тичай в коридора. Много те моля. Направи го заради мен.

Докато избираше номера на Доли, чуваше тежкото дишане на съпруга си в слушалката на деривата. Можеше дори да си представи неодобрението, изписано върху лицето му, толкова ясно, сякаш седеше пред нея.

— Тя е горе. Събира си багажа — осведоми я Доли. — Замалко да я изпуснеш. Ще хване нощния полет за Калифорния. Веднага ти я давам.

— Обаждаш се, за да се сбогуваме, а? — попита Аманда.

— Ами да… но не съвсем. Искам да ми направиш една услуга. Може да ти се стори налудничаво, но не е. Точно обратното, много е важно. Знам, че бързаш, затова няма да ти губя времето с обяснения. Питър е на другия телефон и искам да чуе какво би казала за Норма.

— Не, не искам — обади се съпругът й.

— Моля те, скъпи. Моля те. Много е просто, Аманда. Само му кажи какво знаеш за нея. Има ли у нея нещо особено?

— Боже мой, що за въпрос. Нещо особено? Нали не говориш за краката й?

— Не, не. Помисли още.

— Че се чувства неудобно в присъствието на мъже?

— Нещо друго?

Последва кратка пауза.

— Добре де, има страхотно чувство за хумор, доколкото си спомням.

— Вярно. Само това ли?

— Опитвам се да мисля. А, да, много е интелигентна.

— И това е вярно.

— Забележителна студентка.

— С какво е забележителна? Можеш ли да опишеш?

— Ами например има фотографска памет. Може да погледне една страница за около две минути, след това да я пресъздаде безпогрешно, после да отгърне другата и да направи същото. Наистина би могла да участва в някое телевизионно шоу или в развлекателна програма.

— Благодаря ти, Аманда. Точно това исках да чуя. Точно това. Няма да те задържам повече. Приятно пътуване. Не забравяй да ми изпратиш адреса си в Калифорния. Редовно ще ти пиша за Стиви. Успех!

Пръв затвори Питър, веднага след него и Сесил. Когато влезе в стаята, по сведения му поглед личеше, че е гузен.

— Направо невероятно! — измърмори сякаш на себе си.

Едва ли беше подходящ момент да изпитва чувство за триумф или да отвърне с нещо от рода на: „Нали ти казах?“. В напрегнатата тишина тя го чакаше да заговори.

— Аз… Не, всички ние, но най-вече аз, трябва да ти се извиним, че се усъмнихме в теб. Не ти повярвах и се нахвърлих върху ти. Подцених те, като допусках, че си могла случайно да споменеш пред някого за проекта ми. Ти, от всички хора на света! Срамувам се и ужасно съжалявам, Сел. Не мога да ти опиша с думи колко съжалявам.

Лека усмивка се появи върху устните й, докато му отговаряше:

— Няма смисъл да говорим за това. Родителите ми също не ми повярваха — усмивката ставаше все по-широка. — Но това не е важно, нали? Ужасният въпрос е: „Какво ще правим?“.

— Ще възбудим дело. Ще си хванем адвокат. При това възможно най-добрия в града.

— Ако ставаше въпрос за нещо друго, със сигурност щяхме да се обърнем към Алфред Коул. Можеш ли да повярваш, а?

Неспособни да осмислят иронията на създалата се ситуация, двамата стояха неподвижно в средата на стаята, взирайки се един в друг. В този момент телефонът иззвъня.

Откъм другия край на жицата се разнесе престорено разстроеният глас на Норма:

— Току-що разбрах какво се е случило в дома на семейство Нюман. Такива абсурдни твърдения, когато става въпрос за обикновено съвпадение! Знаеш, че е така, Питър. О, нима горкият ми брат не преживя достатъчно и без да му отправяте тези тежки обвинения?

— Никой в нищо не обвинява брат ти, Норма. А аз наистина не желая да обсъждам въпроса с теб — отвърна той.

— Бихме могли да се видим.

— Не, в никакъв случай. Съжалявам, но изобщо не искам да говоря с никого от семейството ти, затова сега ще затворя телефона.

Сесил импулсивно взе решение.

— Аз ще се срещна с нея. Ще й се обадя и ще я накарам да дойде на някое неутрално място. Не тук, нито пък у тях. Може би в библиотеката или в парка.

— Ще бъде неприятно, при това съвсем безполезно. Доникъде няма да я докараш с нея. Само ще се разстроиш. Никой, стигнал толкова далеч, не би си признал, че е откраднал чужда идея, независимо какви аргументи му излагаш. Откажи се.

— Все пак смятам да опитам.

 

 

Норма беше враг. Един изнервен враг. Седеше сковано на твърдата пейка и неспокойно се наместваше от хълбок на хълбок. Очевидно й се искаше да скочи и да избяга от изпитателния поглед на Сесил, която преднамерено не го отместваше от лицето й. По някаква ирония човек би могъл да я съжали заради затруднението, в което е изпаднала.

— Много добре знаеш, че ме лъжеш, Норма. И двете сме наясно какво се е случило. Разхождала си се напред-назад, както обикновено, и си видяла нещо, което, няма как да не си призная, трябваше да крия по-внимателно. О, каква полза от всичко? Защо просто не кажеш истината? Така няма да сме принудени да търсим правата си чрез съда. Ние сме почтени хора и бихме могли да намерим друг начин да решим проблема.

Дори докато изричаше думите, знаеше, че ги хвърля на вятъра, точно както предрече Питър. Нямаше „почтен начин“ да се възстанови справедливостта, когато е замесено семейство Болсън, още повече щом всичко зависи от Норма. Изнервена или не, беше недосегаема. Ако Аманда беше тук, би могла да свидетелства за необичайната й способност. Какъв абсурд. Горката Аманда, да застане пред съда в този град като надежден свидетел!

Все пак тя никога не би направила онова, което стори Норма. Защото има сърце. Без особени усилия би могла да отнеме детето от Лари и да замине, но предпочете да се оттегли.

„Норма, искаше й се да изплаче, помниш ли трите мускетарки? Защо причиняваш това на мен и на скъпия ми Питър? Винаги е бил толкова добър към теб. Та само преди няколко месеца той…“

Ала вече каза достатъчно. Срещата свърши и беше време да си върви. Затова, без да спомене, че отново ще се видят, стана и си тръгна.

 

 

Често в последвалите дни и нощи, след множество срещи, консултации с адвокати и телефонни разговори, Сесил потъваше в мрачни мисли. Колко глупав може да е животът, толкова объркан и несправедлив! Нима не е невероятно, че близка приятелка, която бе приемала едва ли не като сестра, се оказа способна да й причини такава болка? И имаше ли някаква логика в това, че любовната афера на Аманда можеше по такъв начин да навреди на кариерата на Питър?

Атмосферата беше натежала от въпроси, на които нямаше отговор. И един ден, поддавайки се на тревогата и напрежението, тя избухна:

— Какъв е проблемът? Защо непрекъснато отлагате? Изглежда толкова просто. Какво чакате? Вече изгубихте две седмици.

— Само изглежда, но не е толкова просто — мрачно отвърна Питър.

— И защо? Нищо не разбирам. Това е кражба. Кое му е толкова сложното?

— Защото ни предупредиха, че ще пледират, че ти си говорила наляво и надясно за проекта. Сторило ти се е интересно, че на Лари му е хрумнала подобна идея, а после сте го обсъдили с Норма. Просто приятелски разговор. Освен това неговият план не се препокрива напълно с моя…

— Не, разбира се. Тя е достатъчно умна, за да промени някои неща, нали?

Питър въздъхна. През целия им съвместен живот не го беше чувала да въздиша толкова често, колкото през последните дни.

— Виж, адвокатът ни разработва стратегия, а за това е нужно време. Само това мога да ти кажа на сегашния етап. Но трябва да знаеш, макар да ни убеждават, че в края на краищата ще спечелим, ти ще се окажеш в центъра на събитията, както сигурно си се досетила от това, което вече ти разказах.

— Е, и какво от това? Нямам нищо против.

— Защото не знаеш какво означава да те подложат на кръстосан разпит в съда. Ответниците ще се опитат да те изкарат пълна глупачка. Наистина ли го искаш?

Той мислеше за нея! Той, чиято мечта беше смазана, мислеше за нея! Изпълнена с обич и желание да го защити, тя извика:

— Не ми пука, казвам ти! Искам разплата. Ще влезем в съда и ще се борим. Върви и им го кажи. На адвокатите, на Роланд, на баща ми, на всички!

Дълбоко трогнат, Питър я притисна към себе си и не отговори.

Изминаха още няколко дни. Навлизаха в третата тревожна седмица и тъй като той изживяваше всеки един напрегнат ден, а решение все нямаше, Сесил отбягваше да го разпитва. Прибираше се вкъщи в необичайно време, ядяха късната си вечеря пред телевизора, което никога преди не им се е случвало. Разбирайки, че все още няма какво да й каже, тя мълчеше и само от време на време го поглеждаше притеснено.

Времето течеше. И тогава, една вечер, когато Питър отвори входната врата, тя усети, че най-сетне има какво да й съобщи.

— Седни — каза той. — Стигнахме до решение. Отказваме се от делото. Няма да се съдим.

— Какво? Какво каза?

— Каквото чу. Адвокатите, баща ти, Роланд и всички останали са съгласни. Всичко свърши.

Тонът му беше мрачен и тя изведнъж се уплаши.

— Но защо? Заради мен? Защото не искаш да ме въвличаш в тази история? — да, точно това трябва да е причината. Баща й и нейният съпруг се опитваха да я предпазят. — За каква ме мислите? За някоя страхливка, за разглезена дама, която има нужда от закрила? Ти трябва да…

— Не. Баща ти може би са го спохождали такива мисли, но той е от друго поколение. Аз бих те оставил да се бориш, защото знам, че имаш достатъчно кураж за това. Щяхме да вървим напред заедно, ти и аз. Не, причината е съвсем друга и няма нищо общо с теб. Партньорите ни просто не искат да се замесват в съдебни дела, които ще се точат с години. Това би означавало загуба на време от страна на инвеститорите, които биха могли да играят в доста по-изгодни проекти. Може би не толкова грандиозни като този, но които ще им донесат много повече печалба, отколкото ако спечелят в съда правата върху него. Това означава, че би ми се наложило да продължа сам, а ти знаеш, че не мога да си го позволя. Затова край, Сел. Всичко е решено. От тяхна гледна точка сме постъпили разумно. И като се замислиш, за нас също е по-добре. Излишно е да си хабим нервите.

Тя избухна в сълзи.

— Целият този труд, идеите ти… този проект беше като твое дете.

— И децата понякога умират — отвърна той.

В една дълга минута двамата се гледаха открито в очите. Тогава върху тъжното му, безизразно лице се появи онази смела усмивка, с която винаги се бе обръщал към нея в тежкия период, когато изгубиха близнаците.

— Въпреки всичко светът е прекрасен. Живяхме и се обичахме много преди да се появи този проект и ще продължаваме така — притегли я към себе си. — Сел, мила, ела при мен.

 

 

Много пъти през следващите години Норма долавяше, че Лестър я гледа с укор всеки път, щом станеше въпрос за „странното съвпадение“. Естествено многократно бяха спорили ожесточено на тази тема, а никой от тях не искаше да се стига до скандали. Най-малко пък Алфред Коул, който изключително държеше на авторитета си на добър адвокат. Просто всички отбягваха въпроса.

Все пак това невинаги беше възможно. За беда, добронамерени хора — а може би просто клюкари, обичаха от време на време да притичват с информация, която според тях щеше да ги заинтригува.

Така с течение на времето Норма научи, че Аманда се справя доста добре в Калифорния.

— Спомням си — спомена някой по време на една вечеря, — че тя е в състояние да те накара да повярваш, че светът е чудесен. Толкова живот имаше в нея. При това беше изключително дръзка. Просто преглътна горчивия хап и започна отначало. Извоюва си отново място в обществото.

— Притежава собствен бутик в Сакраменто — съобщи друг. — Чух, че се готвела да отвори цяла верига. Някой ми каза, че къщата й била великолепна. Умеела да се забавлява и естествено с тази бляскава външност мъже изобщо не й липсвали.

В такъв момент, очевидно смутени от присъствието на Норма, променяха темата и Аманда мигом биваше забравена.

С това лице, с това тяло, с тези къдри, мислеше си тя, всичко можеше да й се прости, нали? Веднъж, когато говореха за нея, Сесил й каза, че Питър я нарекъл „магнит“. Дори Лестър, собственият ми съпруг, ми каза, че чул отнякъде, че Аманда много се грижи за родителите си и е известна с благотворителните си кампании из цяла Калифорния.

Защо хората не си спомнят, че уби баща ми и едва не погуби брат ми? Не, вместо това предпочитат да говорят за красотата й, усмивката и русата й коса!

За щастие Калифорния е доста далеч от Мичиган, така че е малко вероятно да я срещне на някое кръстовище. Което обаче не може да се каже за Сесил.

В някакъв ресторант една вечер Норма се натъкна на мисис Лайънс, бъбрива както винаги.

— Миналия ден видях приятелите ви Сесил и Питър Мак. Не мислите ли, че са най-прекрасната двойка на света? И тези красиви деца! Не е ли странно как, след като си осиновиш дете, се сдобиваш със свои собствени? Най-хубавото е, че осиновеното момченце много прилича на двете им дъщери. Чудесно семейство. Често ли се срещате?

— Не, не поддържаме никаква връзка — грубо я сряза Норма, без да се притесни от това.

Изписаните вежди на мисис Лайънс се извиха като дъга.

— О? А аз си мислех, че сте приятели.

— Бяхме.

— Наистина ли? Аз не… — след което мъжът до нея, явно забелязал реакцията на Норма, я дръпна настрани.

Да, помисли си тя, сигурно на Питър му е било много тежко. Да е само на крачка от голямото признание и да изгуби всичко, вероятно е много болезнено. Но той и така се справяше добре, имаше щастливото си семейство, а това е повече, отколкото притежават повечето хора.

Някоя добра фея трябва да е благословила Сесил при раждането й. Можеше да разчита на баща си, който се ползваше с изключителен авторитет, радваше се на страстната любов на съпруга си и беше посвоему красива. А това е повече от всичко, с което мога да се похваля аз.

Защо трябва да се тревожа за Сесил и Питър? Тя дори не прояви достатъчно лоялност към мен и брат ми. Да рони сълзи за Аманда!

Не, всичко, което направих, беше единствено заради Дан. Дадох му вълшебно лекарство, което успя да го излекува. Негови сгради се извисяват в различни градове. Може и да не бяха произведения на изкуството, но му създадоха име. Чудесно е да го гледам как пътува със Стиви. Толкова се гордее с красивия си син!

Хората казват, че малкият е одрал кожата на дядо си, но и за това не бива да се говори.

Мисли по-добре за състоянието, което позволи на Дан да се превърне във филантроп и да подпомага преди всичко деца от несполучливи семейства. Той твърди, че възлиза на близо два милиона долара. Е, винаги е бил добър с мен, както и аз с него.

Все пак има дни, когато спомените ме натъжават като последните акорди на приятна музика. И тогава, от най-горния рафт на килера вадя малка, поставена в рамка, снимка и се вглеждам отново в трите млади жени, застанали заедно в тогите насред слънчевата морава.