Белва Плейн
Приятелки (22)

Двадесет и първа глава

Домът на Доли се намираше сред цяла редица еднакви малки къщи, в каквито в миналото живееше прислугата на големите имения. Момичето стоеше на предните стълби и очевидно я очакваше.

— Много е нервна заради предстоящата ви среща, Сесил. Опитах се да я успокоя, но така и не успях.

— Измина доста време. Отдавна щях да дойда, ако ми беше позволила.

— През цялото време седи и чете. Понякога излиза на разходка извън града. Никога не ходи към центъра, защото се страхува да не срещне някой познат. Толкова се срамува. Влизай. Тя е в предната стая. В момента у нас няма никого. Мама, Джоуи и сестра ми излязоха, така че ще сте сами.

Странно колко различни бяха хората. Мисис Лайънс бе използвала думата „боклук“, а ето че сега пред нея стоеше Доли. Едната минаваше за много изискана, а другата бе смятана за „лекомислена“. Да се не начудиш. И усещайки сърцето си да бие учестено, Сесил влезе в къщата.

След размяната на прегръдки и целувки двете седнаха и се загледаха боязливо. Първа заговори Аманда:

— Не допусках, че ще пожелаеш да се докоснеш до мен. Сама издигнах стена между себе си и почтените хора.

Изявлението, изречено толкова откровено, изискваше също толкова честен отговор. Преди да каже нещо, Сесил се замисли.

— Така е. Но аз мога да презирам извършеното, без да презирам самата теб. Още повече че сама осъзнаваш ясно какво си сторила. Целунах те, защото продължавам да те обичам.

Аманда наведе глава и дългата й светла коса, която беше израсла още повече, се разпиля върху раменете. Сложи лакти на коленете си и подпря брадичка върху дланите в познатата момичешка поза, която често заемаше, докато си припомняше исторически дати за изпита преди толкова много време.

— Не беше само заради алкохола — обясни тя, без да поглежда приятелката си. — Направо бях полудяла. Бях побесняла. Знаех го, но не успях да се въздържа. Сега не мога да си простя, че нараних толкова хора. Лари, Ел Би, всички — направи кратка пауза и попита: — Как е той сега?

Очевидно е настанал часът на истината, затова Сесил й я каза:

— Не много добре. Лестър и Норма се опитаха да го отведат от града за няколко дни с надеждата това да повдигне духа му, но нищо не се получи. Наложило им се да го върнат още на следващата сутрин.

При тези думи Аманда повдигна глава.

— А той в състояние ли е да се грижи както трябва за Стиви?

В такъв момент е по-добре да премълча фактите, за да й спестя болката, помисли си Сесил.

— Детето е много добре — каза тя.

Което беше вярно. С Норма и бавачката то наистина се чувстваше щастливо.

Има си Елфрида, леля си, пък и баща си, така че с него всичко е наред.

— Щом е с Лари, не се съмнявам, че е добре. Бих искала да се срещна със съпруга си и да му кажа нещо, но не знам какво — Аманда замълча. — Ами да, може би, че ужасно съжалявам — отново млъкна. — Направо го съсипах. Убих баща му и не оставих кой знае какво наследство на сина си.

Никой не би могъл да отрече дори една дума от казаното. Сесил беше наясно, че срещата ще е много мъчителна, но не очакваше да се трогне дотолкова. И си припомни деня, в който Стиви напусна дома й след неколкоседмичен престой. Стискаше малкото пухкаво прасенце, което Питър му купи, и се смееше на нещо. Винаги беше толкова весел и жизнерадостен. Толкова й беше трудно да го гледа как си тръгва! А дори не беше нейно дете.

— Бих искала да поговоря с Лари за Стиви, но нямам достатъчно кураж.

— Не бива дори да опитваш. Когато се намеси законът, човек не може да приказва свободно за такива неща. Остави всичко на адвоката си. Впрочем имаш ли такъв, Аманда?

Приятелката й въздъхна.

— Говорих с един млад мъж, който живее на тази улица. Току-що е завършил право и няма да иска голям хонорар. Обясних му, че не разполагам с много пари.

Някакъв неопитен младок, който щеше да се изправи срещу Алфред Коул! Беше почти обречено. Но човек никога не знае…

— Толкова съм объркана, Сесил. Направо не мога да си събера мислите. Означава ли това, че Лари е подал молба за развод? Не могат ли нещата да се решат по друг начин?

Тя очевидно не беше на себе си, щом задаваше такъв въпрос.

— Да, той те съди. Това включва и попечителството върху детето.

Аманда пребледня още повече. След това изведнъж лицето й пламна и тя извика:

— Ще ми го отнемат ли? Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Нищо не се опитвам да кажа. Съдията ще реши кой от двамата е по-подходящият родител, който да се грижи за него.

Последва дълго мълчание. Изглеждаше така, сякаш огромен юмрук се е стоварил върху стаята и двете жени в нея. След това Аманда заговори толкова тихо, че Сесил трябваше да се наведе към нея, за да я чуе:

— Не вярвам, че след случилото се някой ще се произнесе в моя полза.

— Не знам — съвсем откровено отвърна приятелката й. — Все пак ти си майката…

— Той е единственото, което имам сега — измърмори Аманда. — Толкова го обичам… Винаги съм го обичала, но… нещо ми пречеше да го показвам както ми се искаше — изправи се и започна да се разхожда напред-назад. — Ще се боря, Сесил. Може би не съм готова за това, но ще го направя.

— Разбира се. Ти си силна жена.

„Какво друго бих могла да й кажа? Но не вярвам да има кой знае какъв шанс, помисли си Сесил, докато я целуваше за довиждане.“

 

 

Няколко седмици по-късно, когато Сесил отвори входната врата, кучетата се втурнаха да я посрещнат. Двете красиви колита бяха гордостта на Ел Би, поне така твърдеше Норма, но в къщата й нямаше място, а Лари не знаеше как да се оправя с тях. Затова след ужасната юлска нощ те живееха, вързани в колибки на двора.

— Все едно че са в затвор — възропта Питър, — макар че нямат никаква вина. Хайде да ги вземем.

Изключително дружелюбни, сега те я поведоха към неговия кабинет, където обичаха да лежат под бюрото до краката му. Сякаш осъзнаваха, че той е техният спасител.

А той действително беше спасител, при това не само на изоставени животни. По време на съвместния им живот тя постепенно откри дълбочината на добротата му. Другите, като мъжа, който бе боядисал оградата им, или секретарката в службата му, често й споменаваха какво е направил за тях. Щом я чу, той се завъртя на стола и с искрена загриженост попита за Аманда.

— Днес имах намерение да я посетя отново, но Норма се отби да ми съобщи една новина. Свекър й разговарял с адвоката на Аманда. Вече няма никакво съмнение, че тя няма да получи нищо повече от право на посещения.

— Като се има предвид случилото се, нима си очаквала друго? — отвърна Питър.

— Всъщност не. Просто се надявах… Обадих се у тях, защото исках да поговоря с Лари, но както обикновено той не вдигна телефона. Елфрида ми каза, че още е в леглото. А наближаваше обяд.

— Прилича ми на нервен срив. Чудя се какво ли още има да става.

— Не смея да си го представя. И продължава да не обръща внимание на детето.

— Е, в такъв случай трябва да се откаже от него и да го даде на Аманда. При това, без да отлага и да проточва съдебните процедури. Това е моето мнение — твърдо заяви Питър.

— Най-странното е, че няма да го направи. Иска да я накаже, като й отнеме Стиви.

— Но тя е майка все пак! Може ли да се подлага на съмнение, че има право да се грижи за сина си?

— Това ще се реши само след продължителен съдебен процес. О, господи, защо й трябваше да съсипва така живота си? — отвън слънчевите лъчи милваха тревата. Птичките прехвърчаха над хранилките. — Градината ни прилича на късче от рая — неочаквано каза Сесил. — Бедната Аманда също можеше да има своя.

— Докато не изяде ябълката, скъпа.

— Доста горчива ябълка! Любовта не бива да горчи толкова.

Той се усмихна.

— Знам за какво си мислиш. За любимото си стихотворение, което постоянно цитираш: „Колко те обичам? Остави ме да изброя начините“ и се опитваш да го нагодиш към историята на приятелката си.

— Сигурно — призна си тя.

— Е, недей, мила. Никога няма да разбереш случилото се изцяло. Просто трябва да приемеш, че и добрият човек може да извърши нещо непростимо — Питър въздъхна. — Хайде да се върнем към нашите си работи. Погледни това — вдигна към нея наскоро принтиран лист и продължи: — Работя над него цял следобед. Прибрах се рано от офиса, зарязах всичко друго и се захванах направо с това. Представлява сбито описание на проекта, с други думи, нещо като карта. Направих и изчисленията за банкерите, които обичат преговорите да стават бързо и да се върви право към целта. Разгледай го и ми кажи мнението си.

Това беше то, неговата чудесна концепция за стария терминал, който щеше да се превърне в градски културен център. Тя можеше да си представи всичко толкова ясно, сякаш вече е построено. Имаше широки булеварди с велосипедни алеи и цветни лехи, луксозни хотели и приветливи къщи, зад които зелените морави се простират чак до реката.

И сред тях сияещ стоеше той, любимият автор на това произведение на изкуството. Защото то беше именно такова и за втори път през този ден, макар и по съвсем различна причина, Сесил се развълнува.

— Трябва да е особено чувство, след като си работил над нещо толкова дълго. Помислих си за Микеланджело, след като най-сетне е завършил Сикстинската капела.

Питър избухна в смях.

— Уау! Чуйте какви ги говори жена ми! Недей да казваш това пред никой, обещаваш ли?

— Имах предвид усърдната работа и самоотвержеността. Вложи цялото си сърце в този проект.

— Е, не мога да го отрека — той погледна часовника. — Трябва да тичам обратно в службата. Някакъв клиент, когото очаквахме утре, подранил с един ден. Ами ти? Ще ходиш ли в болницата?

— Ще се отбия при Аманда, за да видя как понася лошата новина.

 

 

— Предполагам — каза Аманда, — че това би могло да се нарече наказание. Поне съм сигурна, че майка ми би се изразила точно така. Много харесваше Лари, дори го наричаше „принц“. И той наистина е такъв, защото е добър човек, и е много жалко, че…

Сесил си помисли, че ако не бяха любовта и грижите, с които Норма обграждаше Стиви, щеше да е принудена да й признае истината за състоянието на Лари. А може би пък не, тъй като знаеше от родителите си, че Алфред Коул е уверен в крайния резултат, независимо от състоянието му, което започваше да граничи с лудост. Аманда няма никакъв шанс да получи попечителство, поне в този съд, бил заявил Коул. А той винаги знаеше какво говори.

Аманда се стегна. В клиниката Сесил често ставаше свидетел и не преставаше да се чуди на начина, по който хората успяват смело да посрещат лошите новини.

— Да — повтори Аманда. — Просто наказание.

— Значи твоят адвокат е приел решението?

— Да. Много е способен и дори се е консултирал със свои колеги. Но има и друго. Моралът ми, както сигурно се досещаш.

— С него всичко си беше наред, докато…

Тя вдигна ръка.

— Достатъчно, Сел. Благодаря ти за всичко, което направи за мен, но не ме разплаквай отново. Трябва да започна живота си отначало и този път да се справя по-добре.

Сега на Сесил й идваше да се разплаче. Поради някаква известна само на Господ причина за момент й се стори, че вижда приятелката си, седнала на стола в дома на Доли, но облечена в униформата на кафенето, където работеше преди много години.

— Ако Ел Би беше тук, Сел, сигурно би се надявал да позволя на Лари да вземе детето и… аз бих го разбрала. Да изгубиш едновременно съпруга, баща и дете, което при това си обожавал, е прекалено жестоко. А Лари винаги е бил уязвим. Знаеше ли това?

— Не. Винаги съм смятала точно обратното.

Да изгубиш детето, което си държал в обятията си, размишляваше Сесил, трябва да е най-лошото нещо, което може да ти се случи, дори по-тежко от загубата на моите близнаци. И не можа да се въздържи отново да попита дали наистина няма никакъв смисъл да продължат съдебната битка.

— Не и с цената на нечии пари и здраве. А и какъв смисъл има да получа право да го посещавам, щом Лари ме мрази толкова? Естествено има основание и Стиви сигурно ще го усети. Не, най-добре да преустановим всякакви контакти — Аманда стана и отвори прозореца, в който се блъскаше огромна пеперуда. — Беше в капан и трябваше да я освободя — обясни тя. — В капан, също като мен в онзи ден, когато седях сама на пейката до пощата, след като лекарят ми съобщи, че съм бременна. Странно ли ще ти прозвучи, ако ти кажа, че се оприличавам на тази пеперуда? Също като нея имам нужда да излетя надалеч. Колкото може по-далеч. И може би тогава ще забравя — тъжна усмивка докосна устните й и мигом се стопи. — Вярваш ли, че някога ще успея да забравя?

Не, Сесил не вярваше. Има неща, които винаги остават в теб. Самата тя престана да скърби за неродените си деца, но нима би могла да ги забрави? Погледна мрачната, тясна стая, после навън към сънливата улица.

— Ако имаш нужда да се махнеш оттук, направи го, Аманда. Започни работа. Захвани се с нещо.

— Получих едно предложение и го приех. Доли разказала на една от клиентките ни за мен, а тя имала приятели в Калифорния, които могат да ми осигурят работа в бутик — отново тази едва забележима, тъжна усмивка. — Изглежда, имам усет към дрехите, но най-смешното е, че вече нямам слабост към тях, както някога. Всичко се промени, докато… докато бях с него.

— Можеш да споменеш името — вметна Сесил. — Говориш за мистър Болсън.

— За Ел Би. Четяхме заедно, говорехме за музика, за местата, които бихме посетили, ако… ако нещата стояха по друг начин. Никога не съм срещала мъж като него, с изключение може би на съпруга ти — тя плесна с ръце — жест, който приятелката й си спомняше толкова добре, после додаде с жар: — Знам, о, господи, колко добре си давам сметка, че онова, което направихме, е морално престъпление! Ако аз… ако ние знаехме каква злина ще причиним, щяхме да се разделим. Но искам да те помоля винаги когато мислиш за мен, ако изобщо се сетиш някога, да знаеш, че много се обичахме. Нямахме право, но се обичахме. Това беше красива любов. И продължи до самия край — гласът й отново пресекна. — Едва сега разбирам защо е трябвало да ме изостави. Защото в края на краищата не би могъл да нарани сина си. Ел Би беше добър човек, много добър. Не мога да повярвам, че вече го няма. Мисля за него всеки ден и едва ли някога ще престана.

Нима не беше изненадващо, че в тази безчестна връзка можеше да има нещо истинско и красиво?

— А какво става при теб, Сесил? — попита Аманда.

Време беше да сложат край на тази тъжна среща. Стореното не можеше да се поправи. И така, след като отговори на няколко любезни въпроса, Сесил се изправи.

— Непременно ми се обади, когато се установиш — каза на приятелката си, докато я прегръщаше за сбогом. — Винаги можеш да разчиташ на мен, ако имаш нужда от помощ.

На най-долното стъпало спря и се извърна, за да погледне Аманда, застанала до входната врата. Тя е най-светлото нещо на тази сива улица, отбеляза мислено. Както навсякъде впрочем.

 

 

Внезапно Сесил се почувства изтощена. Сутринта й се наложи да стане свидетел на скръбта на Аманда, а ето че сега трябваше да се изправи лице в лице с яростта на Норма. Всеки път, независимо по какъв начин се бе опитвала да отклони разговора, той неминуемо се връщаше към този гняв. Дори кучетата предизвикваха раздразнение у нея.

— Някога много ги обичах, но сега дори не мога да ги гледам. В къщата на… — очевидно й беше трудно да изрече думите баща ми, затова направи кратка пауза, преди да продължи: — В онази къща винаги лежаха под масата или под пианото. Виждам, че още го правят.

Сесил погледна към дремещите животни. Дори тези невинни създания бяха в състояние да разпалят горчивия й гняв.

— Не мога да разбера как можа да се насилиш да посетиш Аманда. Ако не те познавах толкова добре, щях да те обвиня в нелоялност към мен.

Вече за втори път й отправяше подобен упрек, но отговорът беше все един и същ:

— Не е вярно. Не можех просто да я оставя да изчезне, нали? Помисли върху това.

— Мислила съм и, повярвай ми, бих го направила с радост. Тя е просто една мръсница.

— Докато седях с нея днес, Норма, неочаквано я видях да влиза през вратата на апартамента ни в общежитието — току-що постъпило в университета провинциално момиче, с красиви къдрици и стар, окъсан куфар.

— Не искам да си спомням това, Сесил. Защото не съм като теб.

— Така е, но тя не ме е наранявала така, както нарани теб.

— Не, ти би постъпила по различен начин дори ако го беше направила. Питър също. Вие просто сте създадени един за друг. Понякога ми се струва, че сте най-добрите хора, които познавам. Често дори дотолкова прекаляваш с добротата си, че не би потърсила сметка за стореното ти зло, което е глупаво.

— Недей да ни изкарваш светци, защото не сме — сряза я Сесил. — Исках само да кажа, че Аманда е нещо много повече от безсъвестна повлекана. Тя е човешко същество също като нас.

— Което само доказва, че твоята доброжелателност може да отиде прекалено далеч. Пет пари не давам за нея. Ако не беше противозаконно, бих я застреляла и изобщо не се притеснявам да си го призная. Погледни какво причини на брат ми! Ще се боря за него и Стиви до края на живота си. Бих направила всичко за тях.

Норма беше истински боец. Странно, помисли си Сесил, досега не бях забелязала колко е дребна, особено като седи отпусната в креслото, изпружила напред ужасните си крака. Но нали през всичките тези години й се е налагало да живее, преодолявайки недъга си! Беше свикнала да се бори.

— Налей си още чай. Ще те успокои — предложи тя.

Поседяха още малко, говорейки на безобидни странични теми, като учебника по латински за начинаещи, който предстои да бъде издаден. Скоро щеше да стане време гостенката да си тръгне, но пет часът се струваше на домакинята още твърде далеч.

Понякога, мислено отбеляза тя, докато затваряше входната врата, беше много по-лесно да работиш с абсолютно непознати в болницата, отколкото да се забъркаш със стари приятели.

— Как мина денят ти? — както всеки път я попита Питър, след като се прибра у дома.

— Доста объркано. Прибрах се толкова разстроена от посещението при Аманда! И ти би се разчувствал. Не е било просто флирт, както повечето хора, пък дори и аз си мислехме. Те наистина са се обичали. Искрено. И все пак това е непочтено. А следобед пристигна Норма.

— Какво? Пак ли?

— Очевидно по този начин излива гнева си. Мога да те уверя, че не беше особено приятна компания. Естествено много се притеснява за брат си. Той е напълно съсипан. Според нея се срамува да се върне в стария офис, но няма къде да отиде, освен това има нужда от ново жилище. От нещо, което да го посъживи. От вдъхновение.

— Горкият — намръщи се Питър и поклати глава. — Остави ме да помисля. Може би имам няколко идеи. Знаеш ли какво? Човекът, с когото имах среща днес следобед, иска да ми възложи реставрацията на прекрасен театър от 1919-а в Уотърбърг. Освен това е собственик на няколко полуразрушени сгради, които иска да възстанови, понеже целият район се променя. Това може би е точно работа за Лари. В неговия бранш е. Кажи на Норма. Освен това имам и нещо друго предвид. Предай й, че говоря сериозно. Ще му намеря нещо. Горкият — повтори той.