Белва Плейн
Приятелки (11)

Десета глава

Има дни, в които всичко върви наопаки. Когато часовникът не звъни и човек се успива. И времето, от което по Коледа се очаква да е студено и ясно, вместо това е влажно и мрачно, а улицата се превръща в опасна, хлъзгава пързалка.

Такива мрачни мисли занимаваха Аманда, докато приближаваше магазина. Без съмнение днес щеше да е претъпкано със закъснели купувачи, предимно мъже, които припряно щяха да купуват подаръци, без да имат ясна представа какво търсят. Обикновено колкото повече хора влизаха, толкова по-добре, но понякога от тълпата направо й призляваше.

Дори когато хората бяха любезни, безсмисленото им бърборене беше досадно. Така например пропускането на имената: О, тя не прилича на никого от рода на майка си. Те всички са стройни и слаби, предполагаше близки отношения с някое знатно семейство. Или пък коментарите за нечие богатство: Както знаеш, те натрупаха състоянието си по време на последния бум на стоковата борса. И накрая идваха надменните разговори на пътешествениците: На Фиджи е чудесно, но не може да се сравнява с Бора Бора.

А нещата, които купуваха тези жени, бяха толкова обикновени и веднага заменяни от други! Друг свят, ето какво беше. Друг свят.

Колко хубаво би било да може да се откъсне оттук за известно време, да отиде някъде, където и да е, поне за празниците. Питър бе завел Сесил на Карибските острови за няколко седмици. Вярно, приятелката й беше много болна и се нуждаеше от спокойна почивка. А и тя не можеше да се сравнява със Сесил. Но Лари беше винаги прекалено зает, за да излизат, и често дори близкото кино му се струваше твърде далече. Просто беше много консервативен.

Значи и тази Коледа ще е като миналата. Съгласно традицията домът на семейство Болсън щеше да е препълнен с братовчеди. Бащата на Лари ще им раздаде традиционните подаръци, купени от местния универсален магазин. Несъмнено храната, печеното телешко и пуйката щяха да са много вкусни, а къщата, пак според традицията, ще изглежда великолепно, украсена с бодлива зеленика и имел. В тази къща всичко е традиционно, дори червената рокля, която Норма неизменно обличаше, откакто при първото съвместно празнуване на празника снаха й й каза, че й отива.

Сега изненадващо, въпреки волята си, Аманда се разсмя. Времето и допълнителната работа, заедно със смътната, безименна досада, тежаха на плещите й и даваха странен обрат на настроението й. Не, това беше наистина непростимо. Ами достатъчно е само да си помисли за горката Норма! Още една година измина, без да се отличава за нея с нищо от всички останали досега. От тази мисъл я побиха тръпки.

Щом влезе в магазина след изживяното раздразнение, суетата наоколо я развесели. Беше наела допълнителна помощница, която опаковаше пакетите и ги украсяваше с панделки. За клиентите бяха приготвени бисквити и яйчен шейк. А вътре, в задната стая, чакаше новата доставка.

— Ако искаш вярвай — каза Доли, — но вече започнаха да изпращат пролетните стоки. Ето това пристигна вчера, само пет минути след като си тръгна. Вече започнах да ги разопаковам.

— Какви са?

— Обичайните неща. Нали познаваш вкуса на мисис Лайънс.

Познаваше го естествено. Чувствайки се като Али Баба в пещерата на разбойниците, тя надникна вътре, като вземаше в ръце всяка вещ от натрупаното съкровище толкова внимателно, сякаш е произведение на изкуството. И изведнъж нададе вик:

— Доли, ще дойдеш ли веднага да погледнеш едно сако? Как би определила този цвят? Кайсиен? Прасковен? Не, нито едното не подхожда, но не е ли страхотно? Трябва още сега да изложим едно на витрината. Обзалагам се, че само след пет минути някой ще го купи.

— Не съм много сигурна. Видя ли му цената?

Аманда погледна етикета и въздъхна:

— Боже мой.

Млада жена, редовна клиентка на магазина, която можеше да си позволи почти всичко, беше първата, която го видя, отбеляза, че е „толкова сладко, че ти идва да го изядеш“, после го премери, поколеба се и заяви, че трябва да помисли, но непременно ще ги уведоми за решението си.

Когато късно следобед и последният посетител напусна бутика, жакетът продължаваше да виси на закачалката. Доли го облече и застана пред огледалото.

— Направо да си умреш по него, а? Няма друг град като Париж.

— Той случайно пристигна от Милано — поправи я Аманда.

— Както и да е. Но е невероятен. Кашмир. Пипни само колко е мек. Хайде, пробвай го и ти.

Хем й се искаше, хем не. Този особен цвят, извивката на реверите, свободната линия на гърба! Беше прекрасна дреха и в съзнанието й нахлуха противоречиви мисли, сякаш разумът й казваше да бяга и в същото време да остане на мястото си.

— Какво пък толкова, само го пробвай.

Ала ако го облечеше, нямаше да й се иска да го свали. Купеше ли го, щеше да се измъчва от чувство за вина. Но ако го оставеше, щеше да съжалява.

— Искаш го. Чета го в очите ти.

— Хората често искат неща, които не могат да си позволят.

— Но ти можеш. Постоянно купуваш по нещо. Поглези се с още нещо. Направи си коледен подарък. Така, сега го закопчей. Или пък го остави разкопчано. И в двата случая стои чудесно. Огледай се. Направо е правено за теб.

Да, точно така си е. Раменете, свободният гръб, който вече бе забелязала, необичайният цвят на фона на светлата й коса — всичко си подхождаше перфектно. И остана като онемяла пред отражението си в огледалото.

Доли продължаваше да я насърчава без капка завист, сякаш си даваше сметка, че подобна красота е създадена не за нея, а за Аманда.

— Да, цената е космическа — измърмори Аманда, като в същото време си мислеше, че дрехата е изключително практична: беше класическа и никога нямаше да излезе от мода, а и се съчетаваше чудесно с много други цветове: сиво, кафяво, морскосиньо, бяло, черно… — започна да брои на пръсти тя. После додаде бързо, за да няма време да промени решението си: — Ще оставя бележка на мисис Лайънс. Ще ми го удържи от седмичната заплата, както прави винаги.

— Спря да вали, но докарай за всеки случай колата до вратата. Аз ще изтичам да ти подам сакото.

Доли няма големи претенции, мислеше си Аманда, докато вървеше към паркинга. Това сигурно й спестяваше много усложнения. Просто работеше тук и не искаше много. Отсега нататък и аз трябва да се спра. Вероятно изглеждам като алкохоличка, която си налива още едно питие, само още едно, преди да спре да пие.

В багажника имаше още един пакет, резултат от последното й посещение в магазина за порцелан. Всеки път, когато им идваха гости за вечеря, масата беше подредена като на картинка, на което, честно казано, се бе научила, наблюдавайки Сесил. Повечето от тях изобщо не обръщаха внимание на фините ленени салфетки, купени от Ройъл Долтън. Поне Лари със сигурност. Но това нямаше значение. Тези неща бяха нейното съкровище и я радваха. И така, в много по-добро настроение, отколкото сутринта, тя потегли към къщи.

Норма седеше в колата си пред входа. Беше забравила, че ще идва на вечеря, както правеше от време на време, когато баща й нямаше да си е вкъщи. Не можеше да я вини, че не иска да седи съвсем сама в огромната като хамбар трапезария.

— Пазарува ли днес?

В интонацията й имаше нещо нечисто. Фразата би могла да се тълкува и като твърдение, и като въпрос. И в двата случая би могла да бъде подхвърлена нехайно или не толкова нехайно. Напоследък все по-често забелязваше нещо озадачено и критично в изражението на Норма.

— Да, взех някои неща — отвърна ведро и додаде предупредително, щом приятелката й предложи да й помогне: — Внимавай да не изпуснеш този кашон. В него има сервиз.

Едва бе успяла да закачи жакета в гардероба си, когато чу гласа на Лари. Това беше неговият шумен начин да съобщи за прибирането си. Понякога викаше толкова високо, че й се искаше да запуши ушите си с ръце. Друг път просто поздравяваше сърдечно, особено когато им гостуваше Норма. Спомняйки си собственото си семейство, както и останалите, които познаваше, Аманда продължаваше да се изненадва от съществуващата близост между брата и сестрата.

— Прибрах се, мила. И умирам от глад! — разнесе се откъм стълбището викът му, последван веднага от тежките му стъпки.

— Ей сега идвам. Ще вечеряме след половин час — беше й приятно да се чувства полезна с винаги навреме поднесената добре приготвена храна, при това в една толкова приятно подредена къща.

Вече беше в кухнята, когато чу гласът му отново да се носи от втория етаж:

— Аманда! Ела веднага тук!

Беше застанал на последното стъпало на стълбището и държеше в ръце окаченото на закачалка сако.

— Какво е това, по дяволите?

Тя потрепери от главата до петите. Забеляза, че е обзет от ярост, а това беше толкова нетипично за него, че не знаеше какво да очаква.

— Попитах те какво, по дяволите, е това?

— Сако. За сестра ми Лорена. Знаеш, че от време на време изпращам подаръци вкъщи.

— Но не и такива. Никога не купуваш неща на такава цена, за да ги пращаш на някого, който живее в някакъв забутан град с един-единствен кон, ако може да се вярва на описанието ти.

— Взех го от разпродажба на много по-ниска цена. Много по-ниска, Лари.

— Трябва да се научиш да сваляш етикетите, когато искаш лъжите ти да минат. Не съм израснал след последния дъжд. Чуй ме, ти си се вманиачила в пазаруването, което не е по-добро от пиянството, комарджийството и всеки друг порок. Да, съвсем ясна си ми. Не исках да го казвам, нито пък да си го мисля, но прищевките ти прехвърлиха всякаква граница, а тази вечер, точно в този момент, търпението ми стигна своята. Пилееш парите като вода, въпреки че хората би трябвало да се отнасят по-пестеливо и с нея.

Пристъпваха към спалнята и погледът й се насочи към леглото, върху което изпъстрена с цветя и листа кувертюра скриваше грозотата на лакираните табла. Нито веднъж през изминалите хиляди нощи не бе изпитала удоволствие в това легло, освен в съня си. Значи му беше ясна, така ли? Не, той не виждаше нищо. Дори не бе започнал да я опознава.

Видът на спалнята и на мъжа, застанал пред нея с полюшващото се в ръката му сако, бяха толкова абсурдни, че страхът й премина в желание да се защити.

Но по някакъв начин той изглеждаше жалък, прекалено състарен за тридесетте си години, беше напълнял и отпуснат и не след дълго щеше да е плешив. Този изблик на гняв изобщо не му подхождаше. Все пак й се струваше странно, че усещаше своята власт над него и в същото време го съжаляваше.

— Дори да приемем, че съм прахосница, Лари, не е необходимо да се горещиш толкова. Харча собствените си пари.

— Не, въпросът е принципен. Човек, който работи по осем часа на ден, би трябвало да има някакви спестявания, в противен случай по-добре да си стои вкъщи. Освен ако във всичко това няма замесено нещо нечисто.

— Спестявам. И изпращам по нещо на семейството си.

— Не ти говорех за това. Естествено, че трябва да им помагаш. Имах предвид… вече обсъждахме темата веднъж. Не ти повярвах тогава, не ти вярвам и сега. Ако е така, докажи ми.

— Не съм длъжна.

— Ти се съгласи, че и двамата трябва да отделяме пари, за да купим магазина. Каза, че го искаш. Тогава защо не ми покажеш какво си събрала? Аз ще го направя с удоволствие. Нямам какво да крия — от чекмеджето на нощното си шкафче взе някаква папка, отпусна се върху леглото и измъкна няколко листа. — Ето тук, най-отдолу. Чети. Това е извлечението от сметката ми към тридесети януари.

Аманда погледна цифрата и остана изненадана. Сумата беше жалка. Беше очаквала много повече и му го каза открито.

— Като се имат предвид часовете, които прекарваш в офиса, и сделките, които сключваш за фирмата, бих казала, че не ти се плаща достатъчно. Баща ти би трябвало да те оценява по-високо.

Дълбоко оскърбен, той изсумтя в отговор:

— Това е само между него и мен.

— Е, в такъв случай моята работа също засяга само мен.

— Това е само наполовина така. Щом искаш, твое право е да работиш. Но ако от заплатата си не заделяш по нещо в наша обща полза, аз пък съм в правото си да те накарам да си останеш вкъщи и да се заемеш сериозно със семейството. Искам дете. Дори няколко деца. Тогава с радост ще издържам и тях, и теб. Ще се грижа добре за вас.

— Нещо загаря на печката — извика отдолу Норма. — Изключих го, но мисля, че тенджерата не става вече за ползване.

Двамата се втурнаха към задимената кухня.

— Телешкото задушено! — простена Аманда. — Бях го сложила да се претопли.

— Дай ми няколко хамбургера за грила — пое нещата в ръцете си Лари, все още ядосан. — Ще ги направя отвън. Къде са ми ръкавиците? Много е студено. Ей, а какво има в онзи кашон?

— Не го пипай. Ето ти ръкавиците.

— Искам да знам какво има вътре.

— Нищо особено. Заета съм и нямам намерение да го отварям сега.

Застанала в ъгъла до вратата, Норма се чувстваше неудобно.

— В случай че се чудиш какво става — обърна се към нея брат й, — разстроен съм заради начина, по който жена ми пилее парите. Вече има достатъчно дрехи, за да си отвори бутик направо тук, в къщата.

Ето ти храна за клюката, която Сесил и Норма щяха да предъвкват дни наред! Не че на Сесил щеше да й достави удоволствие. Но Норма истински ще се забавлява. В нейния изключително скучен живот нямаше какво да се обсъжда. Но от устата й думите щяха да изхвърчат като куршуми.

— Смяташ, че имам излишно много дрехи? Не знаеш какво приказваш. Трябва да видиш какво си купуват останалите жени. Да станеш свидетел на онова, което наблюдавам всеки ден.

— Говориш за хора, които са трупали състоянията си цели три поколения. Напусни работа, ако не можеш да приемеш факта, че не си от тяхната класа. Ако не можеш да понасяш горещината, стой далеч от кухнята.

— Та като спомена кухнята, защо не се огледаш наоколо? Подът трябва да се подмени. Погледни де. Пък и докато си тук, защо не хвърлиш един поглед на шкафовете за съдове, на новите щори, на сервиза за закуска. Всички красиви неща в тази къща са купени от мен.

— А да съм те молил за това? Не аз, а ти искаш да имаш всяко лъскаво нещо, което видиш в рекламите. Не че не бих ги купил охотно, ако смятах, че можем да си ги позволим. Но не можем. Набий си това в главата най-после.

— Щяхме да можем, ако баща ти ти плащаше толкова, колкото заслужаваш.

— Какви ги дрънкаш? Заплатата ми е много добра.

— Не, напротив. Това не е честно. Получи ли някакво повишение след двете големи сделки, които сключи? Не. Би трябвало да поговориш с него по този въпрос.

— Стой настрана от отношенията в семейството ми, Аманда.

— Ако не ти стига смелост да му поставиш въпроса, ще го направя аз.

— Ти сигурно полудяваш. Казах ти, стой по-далеч.

След като той затръшна вратата и излезе на двора, настъпи ледена тишина, която Аманда накрая наруши:

— Не оставай с впечатлението, че такива сцени са обичайни за нас. Не е така. Напоследък е много напрегнат — каза тя, давайки си сметка, че това изобщо не е вярно.

— Е, кой познава брат ми по-добре от мен? Той е много любвеобилен, но и изключително упорит. Щом си науми нещо, никой не е в състояние да го разубеди.

Аманда се усмихна на себе си. Лари беше податлив като глина — с малко повече търпение винаги можеш да получиш от него онова, което искаш. Но, разбира се, това важи за повечето мъже, нали?

— От детството му насам непрекъснато му се налага да се приспособява. На мен също, но положението при момичетата чисто психологически е доста по-различно от това на момчетата. Татко, такъв какъвто го знаеш сега, не е човек, с когото се живее лесно. Напоследък доста се е променил. Когато бяхме малки, беше изключително критичен и очакваше винаги да постъпваме по правилния начин. Вероятно сега Лари иска същото от теб.

Психология на аматьор, мислено отбеляза Аманда. В днешно време всички се мислеха за специалисти. Прочитат една статия в някакво списание и веднага стават психоаналитици.

Следвайки я до масата в кухнята, Норма продължи да говори:

— Независимо от онова, което ти казах, винаги е бил много грижовен баща. Когато един мъж овдовее толкова млад, обикновено се жени повторно, но той така и не го направи. Без съмнение се е опасявал, че новата му съпруга ще иска свои деца и ще пренебрегва мен и Лари. Не си спомням някога да ни е повишавал тон. Никога. Винаги е внимателен, просто малко студен и мълчалив… Господи, не е нужно да ти разказвам повече, нали?

Наистина не беше нужно.

Ала Норма още не бе свършила.

— Наприказвах ти всичко това заради думите ми по-рано как един баща може да въздейства върху сина си, като го направи свое копие или своя противоположност. Ала през последната година ми се струва, че по-скоро той се опитва да се държи като Лари, не намираш ли? Всичките тези вечери и местата, на които ни води, са нещо съвсем необичайно за него… — гласът й заглъхна и не без известно притеснение тя попита Аманда дали наистина смята, че брат й не получава достатъчно: — Той не иска да наранява татко, нито пък да го ядосва, разбираш ли?

— Естествено — прикривайки нетърпението си, отвърна снаха й. Норма беше добронамерена, но можеше да ти докара главоболие, обяснявайки ти онова, което вече ти е известно.

Леденият въздух очевидно бе охладил гнева на Лари, защото изглеждаше доста по-спокоен, когато влезе в стаята с чиния, пълна с хамбургери.

— Пържени картофки? Най-хубавият парфюм на света — подвикна той, душейки въздуха. — Е, умирах от глад, затова хапнах един бургер и вече се чувствам по-добре.

— Пътят към сърцето на мъжа минава през стомаха — измърмори на себе си Аманда, цитирайки майка си.

Докато почукваше бутилката с кетчуп върху чинията си, Лари приличаше на голямо гладно момче. Уловил погледа й, той й се усмихна смутено.

— Така и не ми каза какво има в онзи кашон.

— Порцелан. Утре ще го върна.

— Какво по-точно?

— Сервиз за хранене.

Чиниите бяха изработени през осемнадесети век специално за някакъв сляп английски аристократ. Беше чела някъде за тях и ги позна от пръв поглед.

— Харесва ли ти? Наистина ли го желаеш?

— Харесваха ми, но вече не ги искам — това беше самата истина.

Той кимна.

— А оранжевия жакет?

— Не е оранжев. Него също не го искам — което вече беше лъжа.

— Задръж го — каза Лари тихо. — Трябва много да ти е допаднал, щом си платила за него такава цена.

Само допреди половин час и двамата кипяха от гняв. Яростта е примитивно чувство, размишляваше тя, изключително силно и обсебващо. Но когато си отиде, всякакви объркващи емоции заемаха мястото му: срам и вина, съжаление и копнеж и… да, точно така… дори любов.

 

 

По някаква причина коледната вечеря, на която бяха поканени официално, както всяка година, този път беше по-различна. Аманда се огледа, за да преброи разликите.

Цялата стая беше осветена със свещи. Сигурно бяха повече от две дузини, хвърлящи отблясъците си върху изобилието от рози в центъра на масата и лицата, насядали наоколо. Шампанското този път беше от най-скъпите вносни вина и тя развеселена си помисли, че само допреди няколко години не би могла да го различи от останалите. Учудващо беше как работейки всеки ден, е натрупала толкова много информация.

Дори местата бяха променени. Обикновено до домакина бяха настанявани най-възрастните от братовчедите му, но сега от двете му страни седяха Аманда и Норма, а за Лари бе отреден стол до съпругата му.

— Е — обади се Ел Би, — какво ще кажете за десерта?

Пред него върху сребърен поднос бе поставена обилно полята с шоколад торта, обгърната с бодлива зеленика. И това го бе виждала веднъж във френския ресторант, където понякога ги водеше.

— Любимата ми — каза му тя.

— И аз така си помислих. И на Норма също.

— Тази вечер се получи истински банкет — прошепна в ухото й Лари, очевидно също доловил различната атмосфера.

Домакинът беше по-приказлив от всякога и привличаше вниманието на всички. Беше изключително оживен и орловият му профил, озарен от постоянна усмивка, изглеждаше толкова млад, че би могъл да мине за по-голям брат на сина си. Сякаш внезапно бе решил да е душата на компанията, вместо критичен страничен наблюдател. Тогава й хрумна ужасното съмнение, че може би има любовница, което тя веднага отхвърли. Вероятно се дължеше единствено на шампанското.

След вечерята всички се отправиха към всекидневната, където по традиция се раздаваха подаръците. Братовчедите получиха полезни неща: книги, вратовръзки и други дреболии, както винаги избрани от Норма от близкия универсален магазин. Ала в края на вечерта дойде и най-голямата изненада. Ел Би подаде на Норма, Лари и Аманда малки кадифени кутийки.

Тримата бяха толкова удивени, че се гледаха един друг, докато домакинът изчакваше, доволен като възрастен, присъстващ на рождения ден на дете.

— Е, какво чакате — настоя той, очевидно забавлявайки се. — Няма ли да ги отворите?

Синът му намери в своята чифт златни копчета за ръкавели и след като благодари, отбеляза, че отсега нататък ще му се наложи да носи ризи с маншети.

Норма извади златна верижка с диамантена висулка във формата на сърце. Аманда получи същото. Сред усмивките на възрастните братовчеди Ел Би закопча колието около шията на дъщеря си и то мигом изчезна във високата червена яка на роклята й.

— Не се вижда — каза той, докато я целуваше. — Ще трябва да го носиш с други дрехи.

Кадифеният тоалет на Аманда беше изрязан така, че медальонът заблестя точно на мястото си, там, където започваше цепката между гърдите й. Във високото старомодно огледало между прозорците тя наблюдаваше себе си и свекър си, когато се навеждаше да закопчее верижката на врата й. През съзнанието й мина нелепа мисъл: „Никога не съм усещала допира му“. Надяваше се, че няма да я целуне по бузата. Засрамена от неприличните си помисли, тя изпита истинско облекчение, когато той не го направи.

Когато всички си тръгнаха, навън бе завалял сняг. Първите колебливи снежинки проблясваха на светлината на фаровете и от съседните къщи започнаха да излизат хора, които също като тях бяха празнували. Аманда изпитваше удоволствие, каквото не се бе надявала да получи.

— Тази вечер беше доста приятна за теб — отбеляза Лари, когато се озоваха в спалнята. — Бижуто е прекрасно — после се разсмя и докосна с пръсти извивката на гърдите й. Понякога е наистина досаден. — Умирам от студ. Давай да лягаме по-бързо. Съгласна ли си, мила?

— Трябва да си направя горещ чай и да взема един аспирин. Неочаквано се почувствах недобре.

— Вероятно си преяла или си препила с шампанско. Поне с мен е така.

— Не, сигурно е някой вирус. Имам нужда само от аспирин и здрав сън.

Просто не искаше онова, което той очакваше от нея. Утре отново щеше да стане добра и да му се реваншира.

 

 

Аз наистина не познавам себе си. През повечето време ми се струва обратното. Знам, че искам прекалено много, и смятам, че разбирам защо, но дали е така? Например въобразявах си, че едно диамантено бижу би ме направило невероятно щастлива, защото диамантите винаги са били недостъпни за мен, но когато го получих, не почувствах нищо. Да, точно това е думата: нищо. Може би защото се опасявам, че не го заслужавам? Което е глупаво, защото никой човек не е заслужил да живее в лукс.

Такива мисли занимаваха Аманда в неделята след Коледа. Лари бе завел един клиент да разгледа някакъв имот, а Норма я покани да отидат на пързалката, но налегналите я размисли я накараха да откаже. И предпочете да излезе с колата си.

Какво бе накарало Ел Би да постъпи така? Вероятно е изпитал дълбоко съжаление към дъщеря си. Лари не преставаше да повтаря колко е загрижен за нея. Във всички случаи той е в състояние да си позволи онова, което направи. Иначе не би похарчил толкова пари.

После мислите й отново я върнаха към неприятната разправия от предишната вечер. Мразеше кавгите. В детството си бе ставала свидетел на множество такива у дома, недостатъчно сериозни, за да предизвикат разрив, но все пак разправии, породени от теснотията и неприятностите в работата, които бързо бяха потушавани, но оставаха в съзнанието. Може би заради това, когато се откъсна от дома и заживя в общежитието, всички я знаеха като сговорчива и спокойна. Случилото се между нея и съпруга й не биваше да се повтаря вече. Може би е прав, като я упреква, че не е спестила нищо от заплатата си, но и тя имаше право да се оплаква, че при толкова много и упорита работа той не е добре платен.

Лари се страхуваше от баща си, но го беше срам да си признае. О, да, и той, и Норма се надпреварваха да хвалят Ел Би и да я убеждават колко добър е бил към тях. От какво се плашеха тогава? У него нямаше нищо друго, освен изтънчените маниери и високомерието на бащата, главата на семейството, останали завинаги в отминалия век. И двамата бяха прекалено чувствителни. Макар съпругът й да не го показваше външно, бе живяла с него достатъчно дълго, за да разбере колко е уязвим. Майка им трябва да е била плаха душа и очевидно децата й са били привързани към нея. И приличаха много на нея, ако се съди по снимките, които е виждала.

Мисля, че бих могла да поговоря с Ел Би, каза си тя, докато колата завиваше зад ъгъла, иззад който се показваха стройните очертания на къщата на семейство Болсън. Да, ще го направя, реши окончателно и пое нататък. След като заработваше достатъчно и можеше сама да се грижи за себе си, вече нямаше нищо общо с момичето, което преди години за първи път посети този дом, носейки очукан, неугледен куфар. Размишлявайки върху промяната, която бе станала с нея, изкачи предните стълби.

Отвори й прислужницата Елза, която не скри изненадата си от неочакваното посещение.

— Ами да, да, мистър Болсън си е у дома. Както знаете, чете неделната преса рано сутрин — съобщи тя.

— Няма да му отнема много време.

— Заповядайте, той е във всекидневната.

Картината, която се разкри пред очите й, сякаш беше излязла изпод перото на английски художник: строен мъж със сресана назад коса, седнал до прозореца, на перваза, на който снегът навяваше малки преспи, с две кучета, легнали до дългите му, кръстосани крака. Щом я забеляза, се изправи и върху лицето му се изписа тревога.

Затова тя побърза да каже:

— Нищо лошо не се е случило. Просто исках да поговоря с теб няколко минути.

— В такъв случай сядай. Към десет часа трябва да изляза — заяви той и погледна часовника на стената.

Сега, когато действително беше тук, увереността й се изпари. В профил лицето му изглеждаше враждебно, сякаш изсечено върху древна монета. Трябваше предварително да изрепетира тази среща, преди да се поддаде на моментния импулс. И тогава със зашеметяваща яснота си даде сметка, че това е първият път, когато двамата се виждаха насаме.

— Е, Аманда?

Някакъв инстинкт й казваше да седи изправена, да се стегне и да приключи с всичко това. Най-лошото, което можеше да се случи, беше да получи рязък, груб отговор. Или пък неодобрението му щеше да затрудни бъдещите им контакти, но нищо повече.

— Смятам, че Лари заслужава по-висока заплата. Носи цялата отговорност за новооткритата кантора, а не е получил никакво повишение.

— Значи е недоволен, така ли? — светлите очи се разтвориха въпросително. — И те е изпратил тук? Вместо да дойде сам да говори с мен?

— О, не. Не го обвинявай. Дори не знае, че ще се срещна с теб. И не се е оплаквал, защото обича работата си. Дори сега, в неделя сутринта, е с някакъв клиент.

— В такъв случай неудовлетворената си ти?

— Но не заради себе си.

Последва дълга пауза. В тишината тя усещаше критичния му поглед.

— Не ти вярвам. Точно в теб е проблемът. Твоят вкус е доста скъп. Имам очи. И виждам всичко.

Обзе я неприятното чувство, че той не е ядосан, а по-скоро тайно й се надсмива.

— Не е така. Казвам истината — настоя тя.

— О, ти си доста дръзка, Аманда. Никога в живота си не си притежавала толкова, колкото сега, но продължаваш да искаш още и още.

Това бяха остри думи. Снежинките, виещи се около улука и блещукащи на слънцето, й причиняваха главоболие. Какво точно я накара да дойде тук и да се застъпи за Лари? Скромните му спестявания и екстравагантното оранжево сако, което изобщо не беше оранжево, макар да се изключваха взаимно, бяха част от причината, довела я при този човек.

— Да, не ти липсва смелост — повтори той. — Не познавам много жени, които биха отишли при шефа на съпруга си, за да се оплакват от ниската му заплата.

— Но ти си му и баща. Което не е същото.

— И от това би трябвало да произтичат някакви привилегии, така ли?

Устните му се изкривиха в нещо, което би могло да е усмивка или насмешка, но и в двата случая бяха унижение, от което в и без това замаяната й глава сякаш се разля вряла вода.

— Което не изключва уважението — отвърна тя, доволна, че е успяла да вложи достатъчно острота в думите си. — Просто търся справедливост.

И пак тази странна гримаса. Дали означаваше саркастична насмешка или просто насмешка без никакъв сарказъм?

Ел Би се изправи и тя веднага го последва, така че двамата застанаха един срещу друг. Очевидно жената очакваше отговор и той побърза да й го даде.

— Да кажем само, че опитът беше добър.

— Само толкова?

— Само толкова.

Без съмнение я правеше на глупачка. Единственото, което й се искаше в този момент, бе да се отърве от присъствието му. Без да каже „довиждане“, тя се извърна и тръгна към вратата. После, спомняйки си нещо, внезапно спря.

— Моля те, не казвай на Лари, че съм идвала. Обещай ми поне това.

— Имаш думата ми.

В коридора имаше друго огледало. Очевидно на стопанката на дома й е харесвало да допълва интериора с тях. В мига, в който той отключваше входната врата, високомерното му отражение се мярна редом с нейното зачервено лице, обградено от разрошената от вятъра коса.

— Внимавай, стълбите са хлъзгави — предупреди я Ел Би.

Аманда не отговори и вратата леко се захлопна зад гърба й. Разговорът бе продължил съвсем кратко, но щеше да й е необходимо много време, за да забрави унижението, ако изобщо е възможно.

 

 

Късно следобед в понеделник Лари се прибра с новина. Едва бе успял да се промъкне през вратата, когато се провикна:

— Миличка! Няма да повярваш, но получих повишение. Десет хиляди годишно. Представяш ли си? Просто ей така. Татко дори каза, че скоро ще помисли за още нещо. Можеш ли да повярваш?

Стоеше пред нея, обзет от възторг. Приличаше на голямо добродушно хлапе и тя се радваше заради него.

Но какво бе подтикнало Ел Би да постъпи така? Хора, хора! Никога не знаеш какво става в главите им. Но от друга страна, човек често не знае какво става в неговата собствена.