Белва Плейн
Приятелки (14)

Тринадесета глава

Автобусът се разтресе, спря и запълзя с боботене през града за пътуване, което сякаш се проточваше с километри. И действително му се наложи да измине значително разстояние, движейки се на зигзаг през квартали, които Аманда, въпреки че живееше тук вече четири години, никога не бе виждала. Повечето от тях бяха направо отчайващи с кафеникавите си монотонни сгради. Винаги когато се отклоняваха от големите булеварди, се озоваваха на мръсни улички, претъпкани с мизерни къщи, схлупени магазини, гаражи и бензиностанции, ресторанти и мрачни тухлени училища.

От време на време тя притваряше очи. Всеки път, щом автобусът спираше, се надигаше, сякаш има намерение да слезе, после отново сядаше. Пръстите й трескаво стискаха ръчната й чанта, с което издаваха напрежението, сковало тялото й, при това толкова очевидно, че скоро бе забелязано от всички.

Група от четири момичета, настанили се на двойните седалки на срещуположните страни на пътеката, бяха вторачили погледи в нея. Бе привлякла вниманието им и сега я обсъждаха шепнешком. Едното се изкикоти силно, което накара възрастен мъж да се обърне към тях и да ги изгледа. Тези хлапачки, с къси панталони и полички, които едва прикриваха задниците им и показваха едрите им бедра, с рошави коси и не много чисти пръсти, стърчащи от златистите им сандали, се присмиват на мен, помисли си недоволно. Невъзпитани. Точно такива бяха, невъзпитани и груби, затова се изправи на мястото си, все още стискайки кожената чанта, и кръстоса елегантно крака, обути в подходящи обувки.

Момичетата продължаваха да си шепнат и да се смеят. Сигурно ме смятат за „надменна“, защото не изглеждам като тях.

Тогава забеляза, че едно от тях показва на останалите някакво списание. Възможно ли е да не се смеят на нея, а на нещо, което са видели на някоя страница? И ако по някаква причина те я бяха преценявали, не беше ли правила същото и тя? А какво знаеше за тях, освен че не са добре възпитани и им липсват маниери? Какво знаеха те за нея, като се изключи това, че дрехите й са модни и много скъпи?

Не знаят какво върша, каза си мислено. Ако им кажеше, навярно щяха да останат шокирани. Или пък не, може би просто щеше да разпали любопитството им. Човек почти никога не познава другите. Ние сме просто непознати, оказали се по случайност в един автобус, които идват от различни места и вървят по различни пътища.

Устните й се раздвижиха. Напред или назад? Единият й крак пристъпяше напред, докато другият дърпаше назад. Но в такъв случай не ти остава нищо друго, освен да стоиш на едно място. Решавай. Решавай сега. Аз съм като изгладняла жена, която иска да счупи витрината и да си открадне комат хляб. Жадна съм, но нямам вода, което само повече усилва страданието. В нужда съм и трябва само да протегна ръка, за да взема онова, което искам. Има ли някакво значение, че нямам право да го върша, дори ако никой не знае, от което следва, че и никой няма да е наранен?

Щом е така, значи не е толкова важно, нали? Защо тогава трябва да се съпротивлява? Освен това й се струваше, че наистина е изгубила съпротивителните си сили. Седмици наред ден и нощ мислеше единствено за това, обзета от чувство, лутащо се между странна тъга и дива радост.

Главата й се замая и сърцето й заби учестено, когато автобусът зави зад ъгъла, премина моста и излезе на Лейн Авеню. За последен път го бе виждала, когато се връщаха от медения им месец. А по време на първия Норма бе пуснала едно от малките си остроумия: Никога не приемай покана за купон на Лейн Авеню.

Внезапно я обхвана паника. Ами ако той не е там? Дали имаше обратен рейс? Трябваше да дойде с колата си. Не, бе й казал той, една спукана гума или драскотина на бронята, и ще трябва да обясняваш какво си правила на онова място. Винаги обмисляше всичко и затова с него се чувстваше сигурна. Естествено, че щеше да я чака зад ъгъла. Изправи се и се приготви да слезе веднага щом автобусът спре.

— Закъсня. Бях започнал да се притеснявам — каза й той. — Опасявах се, че може да си променила решението си. От онзи ден мисля само за това. Сякаш е изминала цяла година, а не само месец.

В очите му, които не се откъсваха от нея, се четеше дълбока нежност. Въпреки това нищо не бе в състояние да промени покровителственото му поведение и когато го погледна в лицето, си даде сметка, че винаги, винаги ще си остане властен и надменен. Усмихна му се свенливо и уловени за ръце, двамата тръгнаха по улицата.

— Усмивката ти озарява цялото небе, Аманда.

 

 

Един ден в началото на есента Сесил се обади по телефона на Норма и й предложи да се срещнат на летището. Общата им приятелка Лиз, предприела пътуване до Европа, щяла да бъде около два часа там, в очакване на свързващия полет. Въпреки всичките си положителни качества, Сесил понякога можеше да е ужасно досадна. Без съмнение Лиз бе настояла и тя, винаги любезна, беше приела. От своя страна Норма също не беше от тези, които могат да кажат твърдо „не“. Следователно й предстоеше продължително пътуване до летището, несъмнено един приятен час с бившата й съученичка, с която не се бяха виждали от деня на дипломирането, а след това досадно връщане в училището, където за удобство бе оставила колата си.

— Движението тук става по-натоварено с всеки изминал ден — оплака се Сесил, докато пъплеха към завоя.

Норма се прозя.

— Хубаво е, че ти караш. Едва държа очите си отворени.

— Жалко, че Аманда не можа да дойде. Тази събота бил почивният й ден, но имали много работа. Наистина се претоварва прекалено.

Колата принудително спря зад камион, който разтоварваха, почти до самия завой към Лейн Авеню.

— Погледни натам — подхвърли Сесил. — Тези сгради не са пребоядисвани поне от сто години. Ужасно е. Само погледни.

Приятелката й се огледа. Когато очите й се отвориха напълно, сърцето й сякаш се преобърна. Възможно ли бе това да са Аманда и баща й? Да вървят така, уловени за ръце… И онова сако с особения цвят, оранжев или какъвто там беше. Не, това е лудост. Невъзможно. Пък и са на цяла пресечка разстояние. Не мога да видя добре.

С периферното си зрение наблюдаваше Сесил. Дали и двете виждаха едно и също нещо? Но не, ако беше забелязала Аманда, тя непременно щеше да извика. Или пък нямаше? Предположението беше толкова абсурдно, че никой не би му повярвал, нито пък би рискувал да допусне глупава грешка.

Във всеки случай камионът потегли и вече можеха да продължат напред. Сесил включи радиото.

— Да послушаме малко музика — предложи тя.

Сърцето на Норма биеше до пръсване, цялото й тяло беше сковано от напрежение. Можеше ли да се съмнява в онова, което видя? Но пък възможно бе просто да си го е въобразила. Понякога съзнанието си правеше такива шеги.

Музиката напрягаше нервите й допълнително. Онази дълга, лъскава коса и сакото със странен цвят не можеха да бъдат видени навсякъде. И баща й! Кой не би познал собствения си баща, пък било то и от такова разстояние?

Норма се бореше със себе си, защото разумът й не искаше да повярва в ужасния конфликт, който неизменно се пораждаше от нарастващата увереност. Обляна в пот, изтри ръцете си с кърпичка. Нетърпението й от бавното пъплене на колата предизвикваше желание да изскочи от нея, да се затича, да направи нещо. Но какво? Когато знаеше, вече знаеше какво е видяла.

Но какво правеха тук, след като Аманда трябваше да е на работа? В този квартал, при това заедно? Нямаше никаква логика. Помежду им никога не е имало симпатия.

— Защо си толкова неспокойна? — обади се Сесил.

— Неспокойна ли? Не съм забелязала.

— Като че ли се чувстваш неудобно. Пътуването наистина е досадно. Ще те оставя до училището след пет минути, така че ще можеш да вземеш колата си и да се прибереш у дома. Иначе денят е много приятен, нали?

В такъв момент думата „дом“ беше потискаща. Баща й можеше да се прибере, преди да е успяла да си събере мислите. Нужно й беше време. Страхуваше се от себе си, опасяваше се, че някакво призрачно подозрение ще се загнезди в съзнанието й, че може би е получила халюцинация, както хората, виждащи вода в пустинята.

Веднага щом Сесил изчезна от погледа й, насочи колата към сградата на учебния театър в далечния край на двора. Вратата беше отворена. Малко по-надолу беше къщата на директора, където очевидно имаше някакво събиране, защото пред вратата бяха паркирани десетина коли. Поуспокоена от присъствието им, но от друга страна, обзета от желание да остане сама, влезе в музикалния салон и седна да помисли.

Споходи я съмнението, че подозрението й е неоснователно. Имаше нужда от факти. Измъкна мобилния телефон от чантата си, набра номера на магазина в Кагни Фолс и поиска да я свържат с Аманда.

— Тя не е тук днес — отвърна боботещият глас на Доли.

— Така ли? Обажда се Норма. Нали ме помниш? Мислех, че е там.

— Трябваше да дойде, но си е останала у дома. Позвъни, за да ми каже, че е пипнала ужасна настинка, бронхит или не знам какво. Едва говореше. Опитах се да я потърся у тях, но никой не вдигна.

— Благодаря ти, Доли — страхът я обля с ледена пот.

— Не е възможно — измърмори на себе си.

След неколкоминутно замайване набра домашния номер на брат си, но отговор не последва. След това отново взе телефона и позвъни в централния офис на фирмата Болсън.

— Мисис Фланегън? Аз съм, Норма. Баща ми там ли е? Трябва да му предам нещо.

— Миличка, нима не ти е казал? Взе си свободен следобед, за да отскочи до Крестън. Трябвало да огледа някакъв имот.

— Благодаря ви, мисис Фланегън.

Гласът й беше естествен и спокоен, което бе истинско чудо. Крестън беше поне на петдесет километра оттук, което означаваше достатъчно далече, за да оправдае отсъствието му през целия следобед. В такъв случай можеше ли да твърди, че не е видяла онова, което видя? Беше шокирана като човек, станал свидетел на фатална катастрофа. Облегна глава на облегалката на стола и се загледа в тавана.

— Видях колата ти — обади се Лестър Коул — и се запитах какво ли правиш тук сама. Добре ли си?

Тя приседна на стола.

— Да, да. Внезапно се почувствах уморена.

— Извинявай, но не ти вярвам.

— Жалко, ако е така — каза му тя почти гневно.

Сигурно изглеждаше страшна с пламналото си лице и разрошени коси. Не беше нито тактично, нито почтено от негова страна да се втурва тук така. Би трябвало да е по-съобразителен.

— Какво правиш тук съвсем сама? — повтори той.

Ето го пак този строг поглед, толкова подходящ за директор към негов подчинен. Може би съществуваше някакво правило, регламентиращо влизането в сградата без уважителна причина? Нямаше представа.

— Исках да посвиря на пианото, да се поупражнявам — излъга Норма. — Сигурно си спомняш, на няколко пъти ти обясних, че инструментите тук са много по-добри от онзи вкъщи. Каза ми, че нямаш нищо против.

— Наистина нямам. Защо сега не изсвириш нещо за мен? Например това, което си свирила досега?

Или трябваше да импровизира, или да му достави удоволствието да се изложи пред него. Искаше й се да му изкрещи: „Махай се! Остави ме на мира! Не виждаш ли как страдам! Дори не знам къде се намирам!“

Но вместо това примирено отиде до пианото и започна да свири по памет „Серенада“ от Моцарт. Тоновете се носеха леко и плавно през вратата към слънцето, после неочаквано замлъкнаха, защото, поддавайки се на слабостта си, тя трябваше да спре.

— Срамувам се, че ме виждаш в такова състояние. Това не съм аз — каза с пресекващ глас.

— Да, вече поне дотолкова те познавам. Няма да задавам въпроси, но ще остана тук, докато се почувстваш по-добре.

Щеше ли това да се случи някога? Освен ако не се намереха доказателства, преобръщащи фактите с главата надолу? А междувременно този добър, добронамерен мъж ще е до нея, докато тя седи и се взира в клавишите на пианото с празен поглед.

— Отдавна исках да ти кажа — подхвана той с очевидното намерение да наруши мълчанието — колко високо ценим готовността, с която пое часовете по френски, когато мадам Перо се разболя. Децата покриха блестящо изпитните тестове! Заслужаваш награда.

— Дребна работа.

— Съвсем не е така. Беше натоварен период, а пък ти водеше латинския в три класа, без да броим третото ниво по френски. Родена си за учителка, Норма, при това си блестящ лингвист. Защо не се заемеш с урду или с български в свободното си време?

След като опитът му да се пошегува не намери отклик, той се наведе да я погледне по-отблизо. Върху челото му се появиха три дълбоки успоредни бръчки.

— Съжалявам, не е смешно.

Тишината се върна отново. Само ако можеше да го накара да си тръгне, щеше да има възможност да се наплаче! Искаше й се да му изкрещи: „Остави ме да седя тук, докато всички коли си тръгнат, за да мога да изтичам до моята, без някой да забележи зачервения нос и подпухналите очи“.

— Споменавал ли съм ти някога, че често съм спирал в коридора, за да те слушам, докато свириш? Казвал ли съм ти го?

— Не.

— Ти си изключително талантлива жена, Норма.

И този път й се искаше да му каже нещо, но не го направи. Дори да е истина, каква полза има от дарбата ми точно в този момент?

— Благодаря ти. Макар че нямам дипломи по всичко.

— Впрочем би ли ми казала какво стана с Джеси? Горката, изгубена, самотна Джеси! Поне за нея си струваше да поговорят.

— Като че ли при нея нещата се оправят. Чувства се по-щастлива.

— И на мен така ми се стори, когато я срещнах в двора миналия ден. Беше облечена с една от онези глупави ризи, които са на мода сред момичетата тази година, разхождаше се с някакво момче и изглеждаше направо красива. Какво си направила с нея? Подозирам, че си намесила и баща й.

— Как се досети?

— Не съм. Като се има предвид безнадеждната й майка, това би бил единственият разумен изход.

— Ами посъветвах я да поговори с него да й отпусне някаква издръжка, за да може да си купува дрехи и да се облича като останалите. Според мен егоцентризмът на майката е най-големият проблем. Подозирам, че иска да държи дъщеря си в позицията на грозното патенце, така че до нея да изглежда като красив лебед. И такива неща се случват.

Колко още щеше да стои? Прави се на добрия самарянин, каза си мислено, развлича ме с разговори за Джеси, но няма да се откаже, докато не разбере какво ме тормози. Но никога, за нищо на света, дори да ме изтезава, не бих му казала истината.

Неочаквано отвън се раздадоха множество гласове и шум от включени двигатели. Неколцина минаващи се загледаха в двойката, уединила се в празната зала.

— Трябва да отидем някъде другаде — предложи Лестър.

Давайки си сметка, че присъствието им там действително изглежда неуместно, Норма се изправи веднага, тръгна към колата си, но бе принудена да спре от заповедническия му тон.

— Ще се разходим около игрищата. В момента има тренировки, така че ще можем да ги погледаме.

Това също беше разбираемо. Беше съвсем естествено в тези спокойни следобедни часове преподавателите да се разхождат и да си почиват край спортните площадки. Знаеше също така, че положението му позволява да й нареди и да очаква от нея да се подчини.

Щом се настаниха на една пейка, той започна направо:

— Смятах, че сме приятели, или поне така ми се искаше. Но да ти кажа честно, Норма, понякога ми се струва, че ти страниш от мен.

Тя беше изненадана.

— Какво съм направила, за да те накарам да мислиш така?

— На практика нищо. Просто се държиш отчуждено.

— Така ли? — извика Норма. — Не съм го правила нарочно. Винаги съм била по-стеснителна. Разбрал си ме погрешно.

— Извини ме, ако е така. Но забелязах, че понякога в училище, когато се разминаваме по коридорите, се правиш, че не ме виждаш. Въпреки че гледам право към теб.

Защото винаги си бе мислила, че вижда само краката й… Не намираше какво да отговори. Днес всичко вървеше наопаки. Всичко.

— В момента не съм на себе си — опита да се оправдае. — Случи ми се нещо неприятно и съм много объркана.

— Имаш предвид тук, в училище? — попита я Лестър съчувствено.

— Не, няма нищо общо с работата.

Ако можеше да сподели с някого, беше с този мил, интелигентен мъж. Доловил трепета в гласа й, той тактично отклони поглед от лицето й към зеленото игрище, където тичаха момичета в жълти екипи.

— Какво би направил — извика неочаквано Норма, — ако хванеш хора, които са ти близки, на които имаш доверие, да вършат нещо ужасно? Да кажем, ако си видял собствената си… — замълча, търсейки подходящите думи. — Да кажем, баба си да краде нещо от магазина. Естествено не става въпрос за нищо подобно. Говоря за нещо наистина безумно и много, много грозно. Е, какво мислиш?

— Ами ще си кажа, че горката ти баба е болна и има нужда от помощ.

Норма поклати глава.

— Не, не. Дадох неподходящ пример. Тези хора са си съвсем добре. И аз им вярвах. Невероятно е. Не можех да повярвам на очите си.

— Има огромна разлика между това да се съмняваш и да знаеш със сигурност. Може би действително не трябва да вярваш на очите си.

— Какво искаш да кажеш? Знам какво видях.

— Знаеш ли колко често в съдебната практика се случва свидетели, които са сигурни в онова, което са видели, впоследствие да се окажат неправи?

— Да, но аз наистина, ама наистина знам какво видях.

— И те са мислили същото, при това са го съобщавали под клетва.

— Не, Лестър, не — и все пак само преди три дни бе видяла Аманда и Лари заедно и всичко помежду им беше наред. Щеше ли да изглежда така, ако другото е истина?

Да, вероятно. Но той настоя:

— Тогава да приемем, че си видяла нещо, което те е шокирало. Да кажем, че баба ти, изгубвайки ума си, е станала клептоманка. Въпреки това ти ще трябва да живееш собствения си живот, нали? Поне така се надявам.

Тя не отговори. Лестър Коул се опитваше да я вразуми както добър учител успокоява разплакано дете. Може би е прав. Може би случилото се на ъгъла на Лейн Авеню е само илюзия.

— И все още настоявам, че трябва да живееш собствения си живот — продължи той.

Норма се усмихна едва забележимо. Поне това е истина. Нищо друго не й остава. Не би могла да му възрази с думите: „Теб ли видях там, на онази улица, близо до моста? И ако е така, какво правеше заедно с нея“?

— Не бързай да си правиш изводи. Това е моят съвет. Истината винаги излиза наяве, за добро или лошо, но излиза. Повярвай ми. Един ден ще разбереш дали си халюцинирала, или наистина си видяла онова, което толкова те е разстроило. А междувременно какво ще кажеш за една вечеря утре?

 

 

Сесил бързаше. Срещата на летището й отне повече време, отколкото предполагаше, а трябваше да се направят още доста приготовления за гостите довечера. Баща й щеше да доведе някакви банкери, които да поговорят с Питър относно проекта му за възстановяване на старата гара и да обсъдят евентуални инвестиции. Темата, която дълго време бе потънала в забвение, беше поставена на дневен ред — напоследък се появиха няколко интересни статии в сутрешните вестници, които протестираха срещу продължителното отлагане на облагородяването на „ценния терен“.

Докато шофираше към дома, мислите й бяха изцяло заети с освежителните питиета, които подготви за срещата. Баща й, който винаги безпогрешно бе преценявал хората, настоя запознанството да не е официално и непременно да стане в собствения дом на Питър.

— Искам да стане център на вниманието, и то сред своя, позната обстановка — заяви Еймъс. — Защото действително е най-важният на тази среща. Всеки член на общинския съвет би могъл да предложи някоя доходна „купчина от стъклени кутийки“, както ги нарича Питър, но ние държим да е истинско произведение на изкуството. Не че такива сгради не могат да носят пари. В дългосрочен план дори могат да бъдат по-печеливши от стандартните, старомодни постройки. Нуждаем се от нещо такова, което ще кара хората да идват да го гледат, а защо не и да го копират. Нещо, с което да се гордеем.

Мислейки за всичко това, докато завиваше по алеята към къщата, Сесил се чувстваше въодушевена, но я измъчваше и смътна тревога. Нещо се бе забило в съзнанието й и не й даваше мира, както ухапването от комар продължаваше да сърби дълго след като насекомото е отлетяло. Какво наистина видя този следобед? Най-странното нещо, за което можеше да си помисли: мистър Болсън и Аманда вървяха по Лейн Авеню, уловени за ръце. Беше толкова странно, че можеше само да се убеждава, че се е припознала. Все пак там със сигурност беше онова сако с онзи красив неопределен цвят, както и мистър Болсън с високата си, елегантна осанка. Също така и Норма, която й бе досаждала с постоянното си въртене на седалката, необичайно мълчалива. Но всичко това бяха само догадки. А те са недопустими в съда. Вероятно изобщо не ги беше видяла.

Както и да е, сега беше прекалено заета, за да мисли повече върху това. Питър се беше прибрал преди нея и изключително въодушевен, вече бе разгънал проекта върху бюрото и сега подреждаше столовете и преглеждаше малкия бар.

— Еймъс каза, че мистър Бейкър обича бърбън със сода, а Роланд пие перие.

— Мога ли да остана да слушам, след като започне срещата, или е строго поверително?

— Строго поверително е, като събрание на Тайната полиция. Но ти си доверено лице, скъпа Сел, и си добре дошла. Впрочем ще ми е приятно да се изявя пред теб.

В осем часа четиримата мъже се събраха около масата. По тяхна молба Питър пое нещата в свои ръце и започна да обяснява, да отговаря на въпроси, да илюстрира с изразителни жестове, докато Сесил седеше сама в коженото кресло до стената.

— Според моя план музеят трябва да е опорната точка, центърът, какъвто е бил терминалът за онова време. Затова се превръща в музей, в културен център на града, точно както в миналото е бил бизнес център, обграден от хотели, офиси и големи магазини. Не знам колко време е минало, откакто за последен път някой от вас е оглеждал старата постройка, но аз прекарах доста… всъщност почти три месеца да ги проучвам и трябва да ви кажа, че е пълна със съкровища. Тавана… Спомняте ли си го? Господи, знаели са как да харчат парите си преди Първата световна война. Стенописите сами по себе си са уникални. Всяка секция изобразява по едно от природните чудеса на Америка, от Ниагарския водопад до планината Сангре де Кристо и така нататък. Имат нужда само от почистване и подходяща светлина, каквато в терминала никога не е имало. Най-хубавото е, че фреските не покриват целия таван, а са разположени в голям — не прекалено голям — кръг около центъра на купола.

Питър се усмихна с лъчезарна, почти момчешка усмивка. Очевидно се забавляваше. Сесил за първи път го виждаше да се вихри така и елегантността, с която стоеше сред тези мъже, и плавният му, убедителен говор я накараха да потръпне от задоволство. Понякога се чудеше дари с разумно да се вярва, че човек може наистина да познава друг човек изцяло, но, разумно или не, тя беше уверена, че непрекъснато го преоткрива.

Изключително горд, той бе настоял да запази независимостта си. Нима опитът не я бе научил на това още при първата им среща? Ала в тази гордост нямаше арогантност. Никога не се сравняваше с другите, а се мереше единствено според собствения си идеал. Веднъж й бе казал, че всяко човешко същество има право, когато отвори сутрин очи, да види нещо красиво, било то дори редица от дървета на някоя тясна уличка. Точно това беше неговата цел — да сътвори красота там, където никога не я е имало.

— В стария терминал — говореше Питър сега — виждам научна зала, музей, обществен театър и още неща. Бих добавил и стаи за лекции и беседи и каквото още може да ви хрумне — посочи към скицата и продължи: — Ето тук е кръговото движение. От него излизат улици, които го свързват с центъра и с мочурищата край реката. По тях бих изградил жилищни сгради, не по-високи от три етажа, и малки хотели, които да събират хората, дошли да разгледат музея, да поскитат из мочурищата или пък и двете.

Когато замълча и притвори очи, сякаш за миг видя в далечината величествения си проект вече осъществен. И разбира се, Сесил не се съмняваше в това, себе си като признат творец. Защо пък не? Композиторът сигурно рисуваше във въображението си аплодиращата го публика в концертната зала. Художникът се наслаждаваше на тълпата, скупчила се пред вратите на галерията.

— Би било чудесно за града — отбеляза мистър Роланд.

— Дори да не направим нищо повече, освен да разчистим района около Лейн Авеню, пак ще заслужаваме медал.

Всички се разсмяха. Когато се обърна към другите двама мъже, изражението на Еймъс сякаш говореше: „Нали ви казах!“.

— Когато, доста отдавна, моят тъст за първи път ми спомена за проекта — обади се Питър, — едно от първите неща, за които помислих, беше, че Лейн Авеню е болно място. То има нужда от лечение, при това продължително. Никой не бива да живее в такива условия.

Всички кимнаха в знак на съгласие, а мистър Бейкър им припомни, че вторият въпрос, който трябваше да решат, е финансирането.

— Уверен съм, че с такъв блестящ план в ръцете си няма да имаме никакви проблеми.

— Ако успеем да издействаме разрешение да вдигнем хотел между музея и реката, работата ще е напълно завършена — каза Еймъс.

— Но той трябва да се вписва в общата картина — предупреди зет му.

— Никакви стъклени кутийки на последните етажи, нали? — подразни го възрастният мъж.

— Нито пък казина — през смях отвърна Питър. — Без имитации на палат на махараджа.

— Значи — обади се Роланд, щом срещата приключи — всички сме съгласни. Да се заемаме за работа. Но нито дума извън стените на тази къща. Умишлено наблягам на това. Нито дума.

— Знаем, не се тревожи — успокои го Еймъс. Веднага щом посетителите си тръгнаха, той даде воля на ентусиазма си: — Ти постигна забележителен успех — каза на зет си — и аз много се гордея с теб, особено като си помисля за всичко друго, с което си се заел, и какво се наложи да преживееш през изминалата зима — додаде мрачно.

Това беше самата истина. Въпреки ваканцията под палмите и независимо от упоритите им усилия, последните няколко месеца съвсем не бяха весели за Питър и Сесил. Празната стая на горния етаж денем и нощем им напомняше за претърпяната загуба. Всеки път, когато минаваха покрай затворената врата, неизбежно си задаваха въпроса: ще можем ли някой ден да я изпълним с живот?

Едно от хубавите неща на този проект, мислеше си тя, беше, че запълваше съзнанието му, докато чертаеше всяка вечер. Колкото до нея, тя си имаше своята работа. Ала след това, поне докато съпругът й напуснеше кабинета си, в къщата беше много, много тихо…

Еймъс потупа зет си по гърба.

— Ти ще бъдеш един от най-великите архитекти в Съединените щати, ако успееш да завършиш това. С тази мисъл смятам да си тръгна. Е, лека нощ.

— Не си допускал, когато татко ти го спомена за първи път, че толкова ще се увлечеш, нали? — попита Сесил.

— Не. Честно да ти кажа, започнах да работя по проекта, защото се чувствах задължен. Не смятах, че това е моето призвание. Сега разбрах, че съм сбъркал. Приемам го като предизвикателство, Сел, и това ми е приятно.

— Знам. Тази вечер изглеждаше много щастлив. А ти го заслужаваш.

— И двамата заслужаваме да сме щастливи, мила. И ще бъдем. Отново ще станем такива, каквито бяхме преди.

 

 

Доста по-късно, след като вече си бяха легнали, тя си припомни онова, което я тревожеше по-рано през деня. Докосна го с ръка по рамото, за да му попречи да заспи, и започна да му разказва:

— Случи се нещо много странно. Или поне на мен ми се струва така. Когато спомена за Лейн Авеню, внезапно си го спомних. Почти съм убедена, че видях Аманда и мистър Болсън да се разхождат там, хванати за ръце.

— На Лейн Авеню! Сигурна ли си?

— Ами мисля, че да. Именно онова екстравагантно сако привлече погледа ми. Гледката наоколо беше толкова мизерна, че то стоеше като късче злато сред кафява кал. Пък и като че ли познах и мистър Болсън. Такъв строен мъж с тъмен делови костюм би изглеждал доста подозрително в онзи квартал, нали?

— Със сигурност.

— В такъв случай какво са правили там? При това заедно? Изглежда нелогично, не намираш ли? Колкото повече мисля за това, толкова повече ми се струва, че не съм видяла онова, което видях. Това е невъзможно. И все пак…

— Не, Сел, когато става въпрос за човешки взаимоотношения, почти нищо не ми се струва невъзможно. Но аз определено не бих споделил това с никого. Просто го забрави.

— Естествено — каза тя.