Белва Плейн
Приятелки (2)

Първа глава

Книги, портмонета, три празни бутилки от диетична кола и остатъци от голяма пица бяха натрупани върху масичката за карти, разположена близо до отворения прозорец. Навън зеленият май беше в разгара си. Наситена с аромата на люляк и влажна трева, атмосферата беше оживена заради активното движение по пътеките, опасващи четириъгълния двор от готическата библиотека към остъклената, модерна сграда на колежа, стария тухлен музей и по-нататък.

— Началото на учебната година, а прилича повече на раздяла, на погребение.

Изумени, другите две се обърнаха към Аманда. Подобна мрачна забележка не й бе присъща. Тя беше жизнерадостна и светлото й, сияещо лице, обрамчено с вълнисти коси с цвят на карамел, излъчваше оптимизъм. От трите привличаше най-много внимание.

Наистина имаше и такива, които предпочитаха спокойната, класическа елегантност на Сесил. И точно тя се обади весело:

— Всъщност започва нещо съвсем ново, Аманда.

— Е, да, за теб. Ти сигурно си единственото момиче от последния клас, което ще се омъжи това лято.

— Знам. Изглежда нелепо, нали? Чувствам се като баба ми. По нейно време се е очаквало девойката да направи точно това. Казвали са: „Пръстен до пролетта“ — розовите устни на Сесил се изкривиха в самоиронична усмивка. — Но ние вече изчакахме четири години, докато той завърши архитектура в Ню Йорк, което е предостатъчно. Не сме се виждали от ваканцията през февруари, когато заминах на изток, и сега нямам търпение — и додаде с доволна въздишка: — Сигурна съм, че ако не беше сватбата, щях да се чувствам тъжна, че трябва да си тръгна оттук.

— Ave atque vale — каза Норма.

— Какво значи това? — попита Аманда.

— Здравейте и сбогом. На латински е.

— Как, за бога, е възможно някой да пожелае да си пълни главата с тази мъртва материя и да прекара остатъка от живота си, като учи другите на нещо, което никога няма да могат да използват, освен ако не решат на свой ред да го преподават? Не мога да си го обясня.

— Едва ли чак през целия си живот — възрази Сесил.

— Защо пък не? На мен ми доставя удоволствие — отвърна Норма. — Впрочем винаги съм била чешитът в семейството.

Тя беше грозновата, ниска на ръст, с прекалено широко лице. И все пак именно защото това лице с проницателни, интелигентни очи беше толкова необикновено, много хора, виждайки я за първи път, изпитваха нещо като шок.

— Изобщо не си чешит — категорично отсече Аманда.

— О, напротив. Дори брат ми, който искрено ме обича — ама наистина, — казва, че съм странна, защото предпочитам да чета, вместо да ям. Както и да е, стига толкова за мен. Ти вече реши ли, Аманда? Ще останеш ли тук, или ще се върнеш завинаги на юг?

— Не знам. Все още се колебая. Но едно нещо ме подлудява. Никой не ми каза, че дипломата от средното училище в наши дни не означава онова, което съм си мислила. Ако бях изучавала нещо задълбочено, както ти латински например, бих могла да стана учителка, поне в начално училище, където не е необходима по-висока квалификация. Но без да съм завършила колеж, нищо друго не ми остава — отвърна с въздишка момичето. — Така че бих могла да хвърля ези-тура. Дали да прекарам лятото сред задуха на Мисури, или да прекося Мисисипи и да се потя сред мочурищата у дома, докато се опитвам да си намеря работа.

— Каквото и да предпочетеш, не забравяй, че трябва да се върнеш тук за сватбата ми — напомни й Сесил. — Ще ми бъдеш шаферка. Аз ще поема разходите и ще ви купя роклите, така че никакви спорове по въпроса.

— Ела за няколко седмици у дома — настоя Норма. — Имам предчувствие, че това ще ти помогне да разрешиш проблема си, ако се сещаш за какво намеквам.

— Не, нямам представа — когато темата не й допадаше, Аманда или я подминаваше, или се връщаше към родния си акцент. И сега, разтваряйки широко очи с изумителна невинност, заговори на наречието от Мисисипи: — Та какво имаш предвид?

Норма се разсмя.

— Прекрасно знаеш. Брат ми Лари е полудял по теб. Смята, че си невероятна красавица.

— Което си е самата истина — твърдо каза Сесил.

— Твоят брат изобщо не ме познава. Идвала съм у вас само два пъти за по две седмици. Какво би могло да се каже за някого при толкова кратко време?

— Много — все така категорично заяви Сесил. — Ние с Питър се опознахме само три дни след като се срещнахме в това общежитие. Абитуриентът Питър Мак и новачката Сесил Нюман! Беше невероятно, но самата истина, независимо какво говореха всички.

Аманда се загледа в ноктите си. Бледорозовият френски маникюр беше добре поддържан. Замисли се за последното писмо от Лари, пристигнало едва вчера. Ако беше запазила всички, сега щяха да са цяла дузина, ала ги изхвърли. Бяха смислени, с безупречен правопис, но и прекалено откровени и прочувствени. Да ти се възхищават, е приятно, но след толкова кратко познанство граничи с абсурда. А сега пък Сесил с нейната приказка за някакви си три дни.

Забелязала вглъбението на приятелката си, Сесил смени темата:

— Няма ли да помолим някого да ни снима заедно пред училището, преди да си заминем?

— Добре, но не днес и не в цял ръст. Трябва да изгладя дългата си пола — бързо отклони предложението Норма.

Приятелките й машинално погледнаха надолу към краката й и веднага се извърнаха. Безформени и дебели, с глезени, широки колкото коленете й. Допрени един до друг, приличаха по-скоро на нечий гръб. Краката бяха нейното проклятие, отровата, съсипваща живота й. Или поне тя допускаше да става така.

— В основното училище момчетата ги сравняваха с краката на пиано, докато брат ми Лари порасна достатъчно, за да може да ме защитава.

— И бездруго сега нямам време — обади се Аманда и додаде подигравателно: — В кафенето „Сандейл“ вече ме очакват. Ще наминете ли да ме видите по-късно?

— Сигурна ли си, че не те притесняваме, като идваме? — попита Сесил.

— Не, защо? Елате да ми се полюбувате в бебешко синята униформа.

— Става. Ако се оправя с багажа, ще отскоча. Но само за малко.

Тясното пространство беше отрупано с различни вещи. В стаите на Сесил и Норма с размери на килии безразборно бяха разхвърляни купища дрехи и книги. Повечето вече бяха опаковани в поставените на пода кашони. Един елегантен кожен куфар, чиято цена Аманда определи мислено, чакаше да бъде напълнен.

— Е, добре. Ще ви запазя няколко еклера — каза тя. — Ако не дойдете, ще ги донеса и ще ги оставя в хладилника.

— Внезапно изпитах съчувствие към нея — възкликна Сесил, щом вратата хлопна. — А няма вид на човек, когото трябва да съжаляваш. Откакто я познавам, не съм я чула да се оплаква. Днес го направи за първи път.

— Нима не си разбрала, че през цялото време носи маска?

— Мислиш ли? Тя сякаш изпитва удоволствие от всяко дребно нещо. Ентусиазмът й е направо заразителен.

— Не, не, не! Онова, което на теб ти изглежда дребно, за нея е от огромно значение. Очевидно винаги е била лишавана от нормални условия за живот. Не мога да повярвам, че не си го забелязала.

— Може би — мрачно се усмихна Сесил. — Сигурно причината е, че винаги съм била глезена.

— Като се имат предвид обстоятелствата, ти въобще не си глезла. Просто ти липсва опит.

— Е, поне знам със сигурност, че никак не е лесно да живееш от стипендия и да си принуден да работиш, докато учиш, но щом толкова хора го правят, значи…

— Нея я занимават съвсем други мисли — прекъсна я Норма. — Изглежда, нещата у тях не вървят, а това, че е тук, ги прави още по-сложни. Разкъсва се между желанието да се върне или да избяга завинаги. Забелязах го, когато ми беше на гости.

— Странно. Толкова красива и толкова умна. Като я гледаш, си мислиш, че има всичко.

Когато „Сандейл“ затвори в единайсет часа, Аманда се гмурна в ясната, мека нощ. Повечето от работещите се отправиха към булеварда, за да хванат последния автобус към центъра, и само едно момиче, живеещо в квартала, тръгна с нея към университета. Беше доста по-малко от Аманда, едва в първия гимназиален курс, но през тези петнадесетина минути, докато пътищата им се разделиха, помежду им се зароди някаква близост. Може би се дължеше на тишината, обграждаща заспалите домове, и на улицата, по която отекваха стъпките им.

— Забелязах, че приятелките ти не дойдоха тази вечер — каза Тери.

— Не. Все още си събират багажа. Колкото до мен, бих могла да побера нещата си само в ръчния багаж.

— Мъчно ли ти е, че си тръгваш?

— В известен смисъл. Но от друга страна, понякога съжалявам, че изобщо дойдох.

— Не е възможно! Божичко, бих дала всичко, за да стигна дотам, въпреки че се радвам, че ще постъпя в държавния университет. В него таксата е наполовина по-ниска. Доста неща зависят от парите, нали?

На слабата светлина на лампите Аманда погледна профила на момичето. Тази наивница беше не с четири, а с четиридесет години по-млада от нея. И с почти майчинско чувство каза меко:

— Всичко ще бъде наред, Тери.

И сигурно щеше да стане точно така. Един съботен следобед по настояване на момичето му бе отишла на гости. Къщата беше малка и обикновена, но добре поддържана от бащата на Тери, дърводелец по професия, и от майка й, която работеше в хранителен магазин и се грижеше в кухнята винаги да бъде чисто и да ухае вкусно. Малкият й брат си пишеше домашните на масата в предната стая, докато териерът им лежеше в кошница до него. Когато си тръгна, Аманда бе погледнала назад. За момент я обзе някакво странно чувство на завист, сякаш някакъв магически кръг бе обвил този дом и хората в него.

Тери беше любопитна:

— Впрочем получаваш ли стипендия? Сигурно си най-добрата в класа.

— Ами да, бях. Винаги съм получавала само отлични оценки, но шестиците се различават помежду си. У дома конкуренцията не е голяма. Тук съм получавала и петици, но, повярвай ми, коствали са ми много усилия.

Момичето имаше още въпроси:

— Как отиде да живееш при онези две момичета?

— С Норма посещавахме един и същи клас по три предмета. Разговорихме се и си допаднахме. После, когато се преместиха в общежитието, ме поканиха да заема третото легло.

— Коя е онази красивата с тъмната коса и плисираната пола? Има много спортна фигура.

— Казва се Сесил и наистина се занимава със спорт.

— А какво й е на краката на другата?

— Нещо с жлезите, доколкото ми обясни Сесил. С хипофизната, щитовидната или нещо подобно.

— С такива крака сигурно й се иска да умре, а?

— Не знам. Мога да те уверя само, че е един от най-прекрасните хора, които съм срещала.

— Аха — последва кратка пауза и нов въпрос: — Защо каза, че съжаляваш, че си дошла тук?

— Когато открия отговора за себе си, непременно ще го споделя с теб, Тери. Ето я моята улица. Пожелавам ти да се прибереш спокойно.

Какъв наистина беше верният отговор? Разкъсваше се между копнежа да се прибере у дома и желанието си да стои далеч от къщи и да започне друг живот. Конфликтът понякога напълно я изтощаваше психически, допълван от стремежа й да запази проблемите само за себе си. Днес се разкри прекалено. Това не бива да се повтаря.

Навсякъде беше тихо и тъмно, с изключение на мъждукащата лампа в коридора на общежитието. Пристъпяйки на пръсти в кухнята с размери на килер, сложи еклерите в хладилника и затвори безшумно вратата, за да не събуди спящите. Понякога, когато се движеше така, изпитваше смътното чувство, че е натрапница тук, макар да нямаше основателна причина. Като цяло последната година в тези стаи премина доста приятно. Щеше да си я спомня с натрупания по перваза на прозореца сняг, с музиката от CD плеъра на Норма, с храната и пиенето на бира, с глъчката от момичешки гласове. Времето беше изключително феминистко, тъй като Норма си нямаше приятел, Сесил носеше диамантения годежен пръстен от Питър на лявата си ръка, а аз, размишляваше Аманда, нямах време за момчета, тъй като, когато не учех, за да не си изгубя стипендията, работех в кафенето, за да припечеля нещо. Не, никой не би казал, че година, прекарана по този начин, може да мине толкова приятно. И въпреки всичко щеше да й бъде тъжно да я остави в миналото.

Неспособна да заспи, макар че минаваше полунощ, а бе станала още в пет, тя бавно оправи ноктите си, намаза краката си с лосион и се погрижи за белите си, равни зъби.

— Имаш къса горна устна — заяви веднъж Норма, която винаги забелязваше подробностите — и зъбите ти се показват, когато се усмихнеш. Истински късмет е, че твоите са съвършени.

Късмет. Е, в крайна сметка, наистина не можеше да се оплаче. Никога нямаше да попадне тук, ако не идваше от Мил Ривър и не беше малко… не, доста по-различна от съучениците си. Вероятно бе единствената, която толкова обича книгите. Беше чешитът в семейството, както Норма в своето. И ако директорът на училището не беше стар приятел с някои важни хора във факултета…

Да, и освен това успя да спечели тези две приятелки, първите истински, които някога бе имала. По някакъв начин се чувстваше по-близка с тях, отколкото със собствените си сестри, макар че тази мисъл й беше неприятна. Но си е самата истина и нямаше нищо общо с хубавите неща, които Норма и Сесил бяха правили за нея.

Все пак понякога хората си мислят онова, което искат да си мислят. Нали така? — запита се мислено. Може би ако Сесил не се отнасяше така мило, ако не ми беше подарила онзи пуловер…

Малкото синьо съкровище, което лежеше в оригиналната си лъскава кутия в куфара й. Беше същият като този на Сесил, на който така невинно се възхити. Вероятно копнежът се бе изписал върху лицето й, защото на следващия й рожден ден Сесил й поднесе кутията, завързана с панделка. Беше запазила и нея, пъхната под дрехата.

Те бяха от един друг свят, тези двете, Сесил и Норма, приятелки още от двора на някоя скъпа частна детска градина, без съмнение оградена от морави. На пръв поглед човек ще се учуди какво общо би могло да има между тях. Но всеки, който ги познава, ще разбере. В известен смисъл Норма беше малко особена. Имаше феноменална, буквално фотографска памет. Това трябва да се види, за да се повярва, размишляваше Аманда. Просто й беше необходимо да погледне една страница от учебника и сякаш запечатвайки я като на снимка, после можеше да я повтори абсолютно точно. Свиреше на пиано много добре, беше остроумна и понякога забавна. Може би тези дарове й бяха дадени, за да компенсират ужасните й крака. Кой знае?

А може би, помисли си тя, Сесил беше впечатлена от начина на живот на Норма? Сесил винаги й ходеше на гости, когато Аманда се връщаше в града, тъй като живееше във ферма на петнайсет километра от града и вероятно използваше всяка възможност да се махне оттам. Норма живееше в едно предградие в красива къща с прекрасна градина и стая за гости със собствена баня. Имаше дори жена, Елза, която се грижи за домакинството и готвенето. На Аманда всичко това много й харесваше…

Брат ми е луд по теб.

Той беше приятен младеж, много спокоен и приветлив. Едър, изглеждащ по-възрастен от двайсет и шестте си години, със започнала да оредява коса, ъгловато лице и тъмни като на сестра си очи. Нито един от двамата не беше наследил красивата външност на баща им. Неговото име беше Лорънс. Лорънс Болсън.

Лари мразеше прозвището „младши“. Една вечер на верандата сподели това с Аманда. С удоволствие би използвал второто си име, Даниел, което не звучало толкова близо до това на баща му. Би изглеждало много глупаво от негова страна, ако може да се примири с родител, чиято фамилия е изписана върху билбордове из цялата страна: „Недвижими имоти Болсън“.

Компанията имаше три офиса. Лари ръководеше два от тях. Преди пет години завърши същия този университет. С отличие! Норма беше толкова горда с брат си, сякаш му е родна майка. Това имаше просто обяснение: майка им починала, баща им беше много зает и децата неизбежно се бяха сближили.

Вече се решеше толкова дълго, че главата започна да я боли, даде си сметка Аманда. Хората толкова задълбават в мотивите и приумиците си. Какво у нея би могло да накара Лари Болсън да се влюби? Със сигурност той познаваше много красиви момичета.

Разбира се, ако пожелае, и тя би могла да го „улови“. Винаги се забелязва, когато един мъж стои на ръба. Но тя наистина, ама наистина, както би казала Норма, не го искаше. Няколкото прегръдки на верандата бяха достатъчно доказателство. Не бе изпитала нищо, а й се искаше да изживее всичко.

 

 

По обяд няколко дни по-късно Аманда слезе от автобуса сред палещото слънце на Мисисипи. По цялата дължина на главната улица имаше не повече от десетина паркирани коли и почти толкова минувачи по тротоарите. Допреди четири години сигурно щеше да разпознае и да бъде разпозната от повечето от тях, но дългото отсъствие, с изключение на кратките ваканции, я превърна в непозната. Тръгна, без дори да поглежда към магазините, тъй като наизуст знаеше какво има по витрините им: бутове шунка в месарницата, добре подбрана колекция от тоалети в бутика, хранителни стоки, подредени като пирамиди, ризи и дънки в „Бенс Драй“ — нищо не се е променило. Градът дремеше. Беше невероятно грозен, с изключение, естествено, на сапфиреното небе над него. Нямаше нищо, което да улови или зарадва окото. Никога преди не беше забелязвала този факт.

Претъпканият й куфар, който се нуждаеше от ново колелце, ала не бе имала време да го даде на поправка, я дърпаше на една страна, затова трябваше да го мести от едната си ръка в другата на всеки няколко крачки. През рамо бе преметнала пътническия сак, подарен на раздяла от приятелките й. Беше на черно-бели ленти и толкова й харесваше, че през целия ден не сваляше поглед от него. Вътре бе пъхнала книга, за да чете в самолета, билетите за трите автобуса, с които щеше да се прибере у дома, и дипломата си.

Семейството й нямаше представа какво означаваше този лист хартия. Знаеха само, че е нещо, с което човек трябва да се гордее, тъй като повечето от познатите им бяха необразовани. И докато вървеше уморено в жегата, от която ризата й залепваше по потния й гръб, тя си помисли колко е жалко, че не успяха да присъстват на грандиозната церемония за дипломирането й, не я видяха в тога, нито чуха как произнасят името й, докато гордо поемаше безценната хартийка.

Прекалено скъпо. Билетите за самолета, престоят в хотела, дългото отсъствие от фабриката, където сестра й Лорена и баща й работеха, щяха да им костват твърде много разходи. Все пак, ако татко не беше паднал и не си бе счупил крака същата седмица, сигурно с мама биха могли да отделят малко пари и да дойдат с автобуса.

Под една сянка спря и седна на бордюра, докато ръцете й отпочинат. Кръстовището й беше познато. Фабриката беше в другия край на града, в посоката, от която бе тръгнала. Училището се намираше отдясно, а домът й беше само на два километра. Всичко й изглеждаше сиво. Очевидно отдавна не беше валяло и дори пътят, макар и асфалтиран, също й се струваше сив. И къщите, повечето от които точно като тяхната, се нуждаеха от пребоядисване.

Изпитваше смесени чувства. И го произнесе на глас: „смесени чувства“. Това тук и онова там. Тук, където можеш да бъдеш себе си, без да се притесняваш какво впечатление правиш.

— Когато си красива — сподели веднъж Норма в момент на откровение, — не ти се налага да се чудиш какво мислят хората за теб.

Ала Норма много грешеше. Нужно беше нещо повече от красота. Например какво впечатление ще направи Аманда на шефа на баща си и на сина му? Мимолетно. Със сигурност за не повече от две секунди. Като начало тази предполагаема среща никога нямаше да се състои, тъй като такива хора по правило живеят извън града, в къщи с колони и веранда. Те идваха от различни светове. Трябваше да бъде реалистка.

Зад нея на земята лежаха куфарът и сакът. Внезапно я осени мисълта, че тротоарът е мръсен. Уплаши се, че може да изцапа чантата, вдигна я и я огледа. Слава богу, беше чиста. Вътре беше и сгъваемият чадър, който купи, в случай че завали. И синият пуловер, в случай че куфарът се изгуби по пътя. Всичките й по-ценни вещи, красивата сребърна гривна, изпъстреният с цветя халат, меките кожени ръкавици, напълно безполезни в тази част на страната, все подаръци от Норма и Сесил. И преди всичко от Норма, която очевидно беше по-щедра от приятелката си.

Изправи се. Трябваше да измине още само един завой на улицата, за да стигне до дъба, под който щеше да я очаква някоя от сестрите й. Сигурно бяха изчислили разписанието на автобуса и времето, необходимо й да се прибере, както правеха всеки път, когато не разполагаха с кола, за да докарат някого от града. В голямото семейство колите никога не достигат, още повече че всички работеха на различни места. Ние не сме хора, които биха могли да се нарекат бедни, но винаги нещо ни липсва.

И наистина, най-сетне забеляза Лорена с широка усмивка върху детинското й лице. С радостни викове двете се втурнаха една към друга.

 

 

В стаята на Лорена имаше спалня и люлка за бебето. Трябваше да внесат походно легло за Аманда, тъй като Томи беше вече прекалено голям, за да спи при момичетата, и се премести при Ханк и Боб. Къщата беше пренаселена, особено откакто Лорена и трите й деца се върнаха. В помещението беше задушно, тъй като валеше и прозорецът беше затворен. Аманда не успя да се изкъпе този ден, защото баща й, братята, най-малката й сестра Бейби и децата на Лорена бяха ползвали банята през целия ден, докато стана доста късно, а тя бе прекалено уморена дори да си вземе душ.

Отвън се разрази буря. Трясъкът на гръмотевиците разтърсваше къщата и бебето се разбуди. На мъглявата светлина видя как сестра й отиде да го вдигне. Докато малкият проплакваше, тя не спираше да го притиска към себе си и да го люлее. Вече минаваше два през нощта, а Лорена ставаше всяка сутрин в пет и половина, за да приготви закуската, преди да тръгне с баща им към фабриката. Щеше да й бъде много трудно, ако майка й не може да си остане у дома и да се погрижи за децата.

— Изглеждаш променена — бе казала тя, щом видя сестра си.

— В какъв смисъл?

— Не знам. По-друга си от последния път, когато си идва за Коледа. Винаги си била различна, но сега повече от всякога.

— Е, ти пък си си същата. Все така красива.

Само дето не беше истина. Под очите й имаше торбички, страните й бяха хлътнали, беше прекалено слаба и някак остаряла. Остаряла на двадесет и седем години! Гърлото на Аманда се сви от жалост.

Естествено не е задължително да изглеждаш по този начин само защото живееш в Мил Ривър. Нито пък да се омъжиш за преуспял негър единствено защото и двамата сте в състояние на абсурдно, безразсъдно заслепение. Не е необходимо да създаваш повече деца, отколкото можеш да подсигуриш, както направиха техните родители. Всичко зависи от избора ти на разумен човек.

Сега, докато лежеше будна върху тънкия, изтърбушен дюшек, тя се върна мислено към масата, където по време на вечерята всички я приветстваха радостно. Както очакваше, те приеха за нещо естествено това, че се върна завинаги при тях.

— Ще ни се наложи да те опознаваме отново — оплака се баща й. — Миналото лято си дойде само за една седмица и побърза да се върнеш в колежа.

Недоволството му беше очевидно. Тя бе отговорила колкото може по-меко:

— Налагаше се да работя, татко. Заплащането беше много добро, дори без да броим бакшишите и безплатната храна. Нямаше как да остана по-дълго.

— С тази твоя диплома ще можеш да си намериш хубава работа и тук — намеси се майка й. Челото й беше набраздено от тревожни бръчки, гласът й — тъжен. Беше се връщала няколко пъти до печката, пълнеше отново чиниите им и всеки път повтаряше едно и също: — Има подходящо свободно място в администрацията на гимназията. Сигурна съм, че ще го получиш, ако искаш, Аманда. Сигурна съм.

И отново баща й:

— Или пък в управата на фабриката. Представяш ли си, ти, Лорена и аз ще ходим заедно на работа. Ние с нея в работни дрехи, а ти на високи токчета и с диамантени обеци на ушите! Как ти се струва? — запита я през смях.

— Аха, само недей да се жениш за някой глупак и не се връщай с хлапетата си като Лорена — най-малкият й брат Боб крещеше дори когато произнасяше банални фрази като „Подай ми маслото“. — Къщата вече пращи по шевовете.

С бебето в скута си, сестра му се наведе да избърше изцапаната уста на Доти, очевидно прекалено уморена, за да му отвърне.

— Недей да говориш така, Боб — притеснено се обади майка им. — Момичетата ни могат да се връщат у дома с децата си, ако изпаднат в нужда.

— Особено ако са красиви като тези трите тук — подкрепи я баща им. — Погледни ги само. Трябва да ги снимат в киното. Тогава няма да ни се налага да работим.

— На нас също — допълни майка им. — Ти ще пееш, а аз ще танцувам.

Значи и тук можеха да се шегуват и да се смеят! Все пак това е мястото, където израсна и привикна към всичко, дори към миризмата на прегоряла мазнина, носеща се от разхвърляната кухня. Ако се наложеше, човек би могъл да свикне с това отново. Както и към града, в който никога нищо не се случва, нито ще се случи. Утрешният ден ще е като днешния, следващият също и следващият… Винаги се бе чувствала не на място тук, а сега повече от всякога.

Дъждът барабанеше по прозореца. И внезапно, с напредването на нощта, Аманда изпита усещане за самота и плашеща необходимост да се улови за нещо солидно. Сега й се струваше, че единственото стабилно нещо в живота й е приятелството й с Норма и Сесил. Едно семейство като на Норма, въпреки брат й, щеше да е златен ключ, който да отключи много врати.

Много преди да настъпи дъждовното утро, тя взе решение. Норма я покани да прекара в дома й няколко седмици преди сватбата на Сесил. Значи можеше да остане вкъщи до следващия понеделник, после с известно съжаление щеше да целуне близките си за довиждане и да замине за Мичиган.