Белва Плейн
Приятелки (18)

Седемнадесета глава

Аманда наблюдаваше снежинките, танцуващи пред болничния прозорец. Беше началото на пролетта, затова закъснелият сняг бе странен начин да се приветства появата на Стиви Болсън. Струваше й се, че още преди тази сутрин, когато за първи път лекарят закачливо я нарече „мамче“, започна да живее в някакъв свят, изграден от сънища наяве.

Съвсем скоро майка й щеше да дойде на едно от шумните си, весели посещения. Човек би си помислил, че й е дошло до гуша от внуци, след като ги има толкова много. Но не, тя твърдеше, че всяко дете е различно, създадено е от различни родители и при различни обстоятелства.

Различни обстоятелства.

Сега ще има оправдание да не ходи до Мисисипи, както настояваше баща й. С новата си работа и повишението на заплатата успя да постегне къщата, но все пак никой не очакваше тя да тръгне да пътува с новородено бебе.

Ръката й докосна корема, сякаш да се увери, че отново е плосък. Е, почти. Предишният му обитател спеше спокойно в детското отделение малко по-надолу по коридора. Събуди се стресната, обзета от противоречиви емоции, преобладаващата, от които бе страхът, при мисълта, че наближава часът да й го донесат.

Що за майка е тя? Няма никакви чувства към детето! Какво означава това? Всичко й изглеждаше някак далечно — и снегът, и гласовете в коридора, бялото легло и бебето… нейното бебе, повито в синьо одеяло. Стиви. Изборът на името беше на Лари. Мислите се въртяха странно в главата й.

— Позволи ми да го усетя — й каза преди няколко месеца. Именно той забеляза онова, което се нарича „първи признаци на живот“, когато малкото създание мърдаше с ръчичка или с краче в утробата на майка си. Да, всички твърдяха, че това е чудо. Но за нея беше и нещо друго: страх. Що за майка е тя?

Припомни си седмиците, през които съпругът й бе изключително щастлив и мил към нея.

— Много жени се чувстват зле сутрин в началото на бременността, но ти знаеш, че това е част от играта.

Беше се нагълтал с информация, повечето от която погрешна. Тя бе наясно, че много от бъдещите майки не са преживели такова сутрешно гадене, каквото измъчваше нея. Но пък и телата им не бяха изпълнени с ужас като нейното.

— Чувал съм, че нещо сладко или препечена филийка преди ставане много помагат.

Поне този съвет се оказа полезен. И така много, много сутрини лежа неподвижно, докато Лари не се появяваше с подноса с хляб и конфитюр. Щеше да й е много по-лесно, ако се държеше грубо.

Съвсем неочаквано, като се имаше предвид и тежката зима, доста хора засвидетелстваха приятелски интерес към раждането. Това й се стори учудващо. Една съседка изплете покривка за количката. Даваха съвети как да се избере най-подходящото столче или люлка, разменяха имената на известни педиатри. Сесил, която получи подаръци, достатъчни за отглеждането на три двойки близнаци, вече бе осигурила сатенена завивка, бейбифон за детската стая и сребърна чашка. Норма донесе цяла колекция от класически детски книжки, които имаше намерение да му чете, и две палта, върху които бе избродирано името му. През смях й съобщи, че „баща й ще напише чек, при това доста тлъст! Нямал представа какво се купува на бебе и аз напълно му вярвам“.

О, той много добре знае какво да подари на всеки друг по какъвто и да било повод, но не и на собственото си дете, което се появи на света като всяко друго, безпомощно и невинно! Какво щяха да му кажат? Въпросът беше нелеп, защото отговорът е изключително прост: нищо. До края на живота си не биваше да узнава нищо.

Да наблюдава малкото му, съвършено личице беше все едно да гледа в рана. В такива моменти човек изпитва съчувствие към болката, но едновременно с това и ужас, че някой би могъл да причини страдание на друг. И отвръщаше глава.

Веднъж каза на Ел Би, че й се иска да може да сподели тайната си с някого, и той я разбра. Винаги я разбираше.

Когато телефонът до леглото й иззвъня, веднага се досети, че е той. Цяла сутрин й се бяха обаждали, но не се беше чувала с него.

— Сама ли си? — попита я предпазливо.

Също толкова тихо тя отговори:

— Да. Мога да говоря. Как си?

— Откакто разбрах, че всичко е минало нормално, се чувствам по-добре. Преди това бях само любопитен зрител, който не смее да проявява излишен интерес. Ужасно ли беше, скъпа?

— Не чак толкова. Нищо необичайно, доколкото ми обясниха.

— Нищо необичайно — с горчивина повтори Ел Би.

Последва мълчание, сякаш линията се разпадна.

— Не мога да понеса да го гледам — каза накрая Аманда.

— И на мен не ми се иска да го виждам.

— Но ще ти се налага.

— И това знам.

— Не мисля за нас, а за него. Какъв живот ще му осигурим?

— Прекрасен. Възможно най-добрия, изпълнен с най-добрите грижи. Останалото е въпрос на късмет, нали? Но нима това не важи за всички ни?

Този ведър оптимизъм имаше за цел да я успокои, затова му отговори в същия дух:

— Ще мисля точно по този начин, когато ми го донесат следващия път.

— И не забравяй, че съм с теб. С теб съм постоянно, през целия ден.

— Това вече го знам.

Всичко, което можеше да вижда от леглото, беше част от мрачното небе и закъснелия сняг. Внезапно я обзе усещане за самота и въпреки решението си, изплака на глас:

— Самотата е най-страшното нещо, Ел Би. Поне за нас е така от дълго време.

— Ще се оправиш, Аманда. Ти си силна жена. Имам способността безпогрешно да преценявам хората и знам, че можеш да понесеш всичко. Нещата постепенно ще се нормализират. Впрочем днес ще имаш посетителки. Норма ще дойде, а и Сесил, защото работи на първия етаж в същата болница. Извади за тях най-очарователната си усмивка.

— За какво трябва да идват? За бога, утре се прибирам. Не ги искам. Не съм в настроение.

— Миличка, съвсем обяснимо е защо искат да те видят, а и трябва да ги посрещнеш приятелски, нали? Отсега нататък и двамата ще трябва винаги да сме в подходящото настроение.

Той беше прав. Беше почти обяд и като събра всичките си сили, тя стана, изми се, облече розовия халат и се насили да се разходи из стаята. Спря до прозореца и се загледа в сипещия се сняг. В книгата, която й подари Ел Би, имаше чудесно стихотворение, в което се казваше: „тих сняг, тайнствен сняг…“. Опита се да възстанови останалото, но не успя, нито пък си спомни името на автора. Паметта й изневеряваше. И все пак много добре си спомняше зелената обложка на томчето и дългата червена роза, поставена на масата до него. Той се бе изтегнал на дивана и я наблюдаваше. Мислите й винаги се връщаха към него. И остана така, загледана в побелелия пейзаж. Не беше помръднала, когато откъм вратата се разнесоха весели приветствия. Приятелките й бяха пристигнали заедно.

— Срещнахме се случайно в асансьора. От теб не се ли очаква да лежиш?

— Напротив, очаква се да съм на крака.

— Мъжът ти — започна Норма — е върхът. Дойде у нас буквално призори със сандвич с пуешко за обяд. Направил го бил лично, точно както го обичаш, което означава с пълнозърнест хляб. От мен се очакваше да ти го донеса, тъй като сигурно си прекарала нощта будна и си щяла да огладнееш, преди да успее да дойде.

— Та той беше тук почти до полунощ — отбеляза Аманда.

— И си му личи. Беше като пребит. Най-смешното е, че ти си свършила цялата работа, а изглеждаш чудесно, нали, Сел?

— Изглежда красива, както винаги. Но ние те изиграхме. Отбихме се в детското отделение, преди да дойдем при теб. Той е прекрасен.

Извади за тях най-очарователната си усмивка, каза Ел Би.

— О, те всички са еднакви, с кръгли като ябълки лица — отвърна през смях.

— Ако си виждала толкова много, колкото аз, щеше да знаеш, че не е вярно — възрази Сесил. — Това бебе има красиво оформена главичка, нослето му не прилича на топче и… не ми се смейте, но е с изключително аристократично излъчване.

Норма обаче се разсмя.

— Аристократично! Определението ти е направо чудесно. Но иначе си права. Веднага се вижда, че е като изваян, също като дядо си. О, татко много ще се зарадва да чуе това!

— Това момченце е късметлия — продължи Сесил, — щом Бог го е благословил с толкова много любящи хора. Току-що долу оставих едно нещастно семейство. Бащата напуснал дома си заради друга жена, а днес ще изписват майката с третото им дете.

— Бедничкото — въздъхна Норма. — Но нима това е нещо ново? Всички извадихме късмет с това бебе. Да, Господ е благословил Стиви, както сама каза.

„Имам ли право да ги обвинявам?“ — запита се Аманда. Казаното от тях е съвсем естествено. Точно такива неща се говорят след раждането на дете.

Сандвичът, направен с типичната за Лари щедрост, беше огромен, а и от закуската й остана почти недокоснат сок от портокали, така че имаше основателна причина да мълчи. Щеше да й коства много усилия да не приспи предпазливостта си по време на разговора. Затова дъвчеше и отпиваше бавно и продължаваше да се взира през прозореца, където снегът тъжно се сипеше и съвсем безцелно покриваше земята.

От време на време, когато трябваше да отговори или да подметне някоя забележка, се обръщаше към останалите. При това странно състояние на съзнанието й, за което напълно си даваше сметка, ги виждаше размити като в счупено огледало или в някоя от модернистичните картини, където чертите са преднамерено разместени, изкривени или напълно липсват. Норма имаше тесни рамене, огромни, трескави очи и безформени крака, а Сесил показваше равните си бели зъби, прекалено големи за лицето й…

Аманда примигна, сграбчи облегалката на стола и се изправи.

— Добре ли си? — разтревожи се Норма.

— Малко ми се зави свят, струва ми се.

— Най-добре се връщай в леглото. Или поне седни. Чакай, ще ти помогна — предложи Сесил.

С възглавницата зад гърба й беше много по-добре. Нещата възвърнаха обичайните си очертания. Очите на Норма изглеждаха както обикновено. Сесил беше облякла ирландското палто от туид, купено преди четири сезона, но все още елегантно. Ако ще пестиш, недей да искаш нищо.

— Ще отскочим до стаята на сестрите и ще помолим някой да дойде да те види — каза Норма. — Може би имаш нужда от нещо.

— Скъпа, прекалено много се тревожиш — възрази Аманда.

— Не, права е — подкрепи приятелката си Сесил. — Минал е само един ден от раждането.

„Беше много мило от нейна страна, че е дошла да види бебето. За нея сигурно е много болезнено, въпреки че никога не би го показала и дори едва ли ще го признае пред себе си. Приличаше на спокоен океан, по чиято повърхност само от време на време се появява леко вълнение. У нея никога не се разразяваха бури. Никога не би стигнала дотам, докъдето стигнах аз, размишляваше Аманда. Нито пък Норма, додаде, докато гласовете им се отдалечаваха.“

 

 

Действителността се стовари върху й с цялата си сила, докато изкачваше стълбите пред дома си. Не беше като някой шегаджия да изскочи от килера ти неочаквано и да ти извика: „Бау!“.

Ето те тук, говореше й реалността, с горд съпруг и спящо бебе на ръце. С памперси, шишета, лекарства и всичко необходимо за отглеждането на едно дете. Ето я добрата ти съседка Джоан, понесла топла вечеря, въпреки че добрата ти приятелка Сесил вече ти остави ядене. Добрата ти зълва натъпка хладилника с толкова продукти, че няма да ти се наложи да пазаруваш поне през следващите две седмици. На пода е натрупана цяла купчина подаръци за малкия. Във всекидневната има огромен букет от бели лалета и нарциси. Такова посрещане, като се има предвид насъбраната в теб горчилка, е достатъчно, за да разбие сърцето ти.

Джоан, която имаше три деца и очакваше още едно, веднага започна да я съветва:

— Изписали са те твърде скоро, Аманда. Наистина трябва да се качиш горе и да се наспиш добре в собственото си легло. Това може да ти се струва глезене, но не е. Слушай какво ти говоря. Ще ти е необходима цялата сила, която притежаваш. Едрото бебе, което си износила, е енергично поне колкото теб, ако не и повече. Сама ще се убедиш.

— Взел съм си цяла седмица отпуск — обади се Лари. — Тя ще има възможност да си почине. След това отново ще влезе във форма. Ей, все още не си го видяла. Скъпа, отгърни одеялото и й го покажи.

— О, погледнете тази коса! — възкликна Джоан. — Струва ми се, че я е наследил от теб, Аманда.

Искаше й се единствено да се отърве от тях, от покровителственото им отношение и бърборенето им. И отвърна весело:

— Коса? На мен ми прилича повече на мъх.

— Не, мисля, че ще е рус. Знаеш ли, Лари? Много прилича на баща ти.

— Сериозно? Дай ми го, мила. Ще го занеса горе и ще го сложа да спи. А ти върви със сестра ми. Норма, накарай я да си легне. Обади ли се на татко? Знае ли, че днес се прибират?

— Обеща да се опита да намине довечера.

— Да се опита? Какво трябва да означава това? Та той още не е виждал Стиви.

— Успокой се, Лари. Ще дойде — каза Норма, после се обърна към снаха си, докато й помагаше да изкачи стълбите: — Можеш да останеш с впечатлението, че брат ми току-що е преживял раждането, нали? Мъжете са толкова смешни.

Сега, след като вече е омъжена, тя знаеше всичко за другия пол, помисли си Аманда. Или поне така си мисли, бедната душа.

Щом остана сама, тя се облегна върху възглавниците и се загледа в тавана. Лари беше оставил вестника на нощното шкафче. Норма бе донесла малка фруктиера с плодове. Сесил си беше тръгнала и в къщата бе тихо, като се изключеше шумът от гласовете на брата и сестрата, които се суетяха около бебето. Именно той бе изслушал всички инструкции, дадени от санитарката в болницата. Което беше добре, тъй като по-голямата част от казаното мина покрай ушите й и мигом беше забравено. В главата й нямаше място за нищо друго, освен за страха.

Не след дълго, когато й се стори, че чува звънеца на входната врата, ужасното чувство я сграбчи за гърлото. Знаеше кой идва, преди съпругът й да влезе в спалнята.

— Исках само да се уверя, че си будна, скъпа. Татко е тук. Иска да види Стиви и да те поздрави.

— Не, не! — извика тя. — Едва си държа очите отворени, а и не съм облечена…

— За бога, нали си завита с одеялото! Пък и той е член от семейството.

— Лари, вече казах не. Не ме интересува кой е дошъл. Затвори вратата. Току-що се прибрах и искам да си почина.

— Добре де, добре. Смешно е, но ще му кажа да намине друг път. Той ще разбере.

„Чуй ме, беше й казал Ел Би. С времето нещата ще се нормализират.“

 

 

Възможно ли е тя действително да не желае детето, или просто така ми се стори, питаше се Норма на път към къщи. Когато се прибра, лицето й беше като изсечено от камък. Да откаже да приеме татко беше непростимо и грубо, а трябва да й се признае, че маниерите й винаги са били безупречни. Да, много странно.

По-късно, в дома си, Сесил постоянно мислеше за прекрасното бебе. Може би ако имах някакъв голям талант, ако можех да творя, както по цял ден прави Питър, вложил цялата си душа в Големия проект, нямаше да изпитвам този болезнен копнеж за дете. Да създадеш свое собствено е най-великото творение… Толкова завиждам на Аманда.

 

 

Лари беше недоволен.

— Ако бях здрава жена като теб, щях непременно да искам да кърмя бебето. Я виж Джоан. Хранила е така всичките си деца. Това е съвсем естествено.

— Тя безспорно е чудесен човек, но аз не съм Джоан — отвърна Аманда. — Искам колкото може по-скоро да се върна на работа. И едва ли съм единствената жена, която желае това в днешно време.

— Не знам как ти дава сърце да го оставиш. Колкото до мен, нямам търпение да се прибера у дома вечер. Докато му сменях памперса преди малко, той ми се усмихна.

Нека си мисли така, ако това го прави щастлив. Едномесечните бебета не се усмихват. Но съвсем скоро ще започне и тогава няма да имам сили да го погледна. Защото каква причина за радост би могло да има горкото малко момченце? Над него тегнеше проклятие. И вината за това е изцяло моя. Лари не може да стои далеч от него, а аз не мога да съм наблизо, защото това разбива сърцето ми. Толкова мило и невинно! Какво му причиних?

Съпругът й продължи да се оплаква:

— Понякога не мога да намеря никаква логика в постъпките ти. Вчера ти казах, че татко ще намине. Той е толкова зает, че ми се наложи едва ли не да го заставя. А когато дойде, вместо теб видя бавачката.

— Съжалявам, но вече ти обясних, че ме боли зъб, а зъболекарят можеше да ме приеме само тогава.

— Не знам какво ли си е помислил баща ми.

— Нищо. Прекалено си чувствителен, Лари.

— Същото бих могъл да твърдя и за теб. Целият свят ти е поднесен на тепсия. Имаш прекрасна къща, любящ съпруг, чудесен син, а се държиш напълно неадекватно. Не мога да те разбера.

— Казах ти, че искам да се върна на работа.

— Добре, кой ти е казал, че не можеш да го направиш след време? Но точно сега мястото ти е тук. Първокачествената бавачка струва цяло състояние. В случай че въобще успееш да я откриеш.

„Трябва да се измъкна оттук, мислеше си Аманда. Не мога да стоя по цял ден затворена с вината си. Не мога.“

— Е, не е нещо необичайно — заключи лекарят. — Страдате от лека форма на следродилна депресия. Ще ви напиша рецепта за успокоителни и отново ще ви посъветвам да не седите вкъщи по цял ден. Излизайте на разходка или идете на чай с други млади майки. В квартала ви сигурно е пълно с такива.

— Но, моля ви, бихте ли казали на съпруга ми, че трябва да се върна на работа? Моля ви. Наистина го искам.

Докторът я погледна.

— Има ли нещо, което бихте желали да споделите с мен? — попита внимателно.

— Не, благодаря ви. Освен че искам да работя.

— Ще му кажа — обеща й със същия тон.

Той знае, че с мен нещо не е наред, помисли си на излизане Аманда. След известно време, освен ако… Ако какво?… Е, всички щяха да разберат.

 

 

Лари беше предсказал, че няма да е лесно да намерят подходяща детегледачка, но сбърка. Беше се появила приятна млада жена, Елфрида Уеб, която щеше да се грижи за Стиви, докато Аманда работи, а мисис Лайънс с радост я прие отново в магазина.

Сега, след като беше в колата си, лесно би могла да се свърже с Ел Би по телефона. Докато контактите им бяха ограничени, имаше неприятното усещане, че се носи сама върху вълните насред океана. Точно това му обясни, когато за първи път от месеци насам отново се озоваха в познатата стая, на няколко преки от Лейн Авеню. Седяха на фотьойлите един до друг. Надяваше се, че след толкова дълга раздяла щяха да… но не, нямаше как да се случи, още повече толкова скоро след раждането. И така, каза му всичко, което се бе насъбрало у нея, и замълча. Той също не проговаряше, така че просто се взираха един в друг.

Първа заговори тя:

— Недей да скърбиш. Сега е мой ред да ти напомня, че се обичаме и не нараняваме никого. Когато съм с теб, се чувствам по-добре.

— Мразя това място, Аманда, и ти много добре го знаеш.

— Само че няма друго подходящо, нали?

— Точно затова ми е толкова неприятно. Ненавиждам дори себе си — мрачно отбеляза Ел Би.

— Да, разбирам те. Не мислиш ли, че и за мен е същото? Как според теб се чувствам, когато вземам бебето? Понякога ми е трудно дори да го погледна. Замислям се как бих могла да го накарам да страда и тогава… тогава тичам горе, прегръщам го и плача.

Ел Би разтърка лицето си с ръка.

— Боже мой! — изстена той.

Аманда се изправи, коленичи до него, обви ръце около главата му и прошепна:

— Недей! Недей! Нали сам ме уверяваше, че ще се справим.

— Но преди да го видя, преди да забележа онзи особен израз върху лицето на Лари, когато го държи. Толкова радост, такава гордост… О, господи!

Онова сравнение с океана не означаваше нищо друго, освен че разчиташе на този мъж. Винаги е бил по-силният от двамата. Ала сега се бе вкопчил в нея в буквалния смисъл на думата и тя беше много уплашена. До нея нямаше никого. Не би могла да се облегне нито на семейството си, нито на милата си, любяща майка. А ето че и скалата в живота й, Ел Би, започна да поддава.

— Иска ми се изобщо да не ми бе казвала — измърмори той.

— Кое?

— Ако си мислех, че е на Лари, бихме могли да продължим.

— А сега не можем, така ли? Това ли се опитваш да ми кажеш в действителност?

— Как бихме могли? — повтори мъжът.

Тя скочи от мястото си.

— Значи между нас всичко е свършено и трябва да го забравим, сякаш не се е случвало?

— Какво очакваш да чуеш от мен? Как да постъпя?

— Все някак ще се оправим. Нали постоянно ми повтаряше, че щом никой не е наранен, всичко помежду ни ще е наред? Защо да не се виждаме веднъж месечно или дори на два месеца? За мен няма значение. Нали затова съществуват телефоните. Стига ми да знам, че си мислиш за мен.

— Постоянно мисля за теб. Но съществуват и други хора, особено синът ми.

— А, сега се сети за него? Едва сега? Защо не преди… преди да станем един за друг това, което сме? — замълча, за да си поеме дъх. — О, не трябваше да ми причиняваш това, Ел Би.

— Не ми се наложи да те убеждавам, нали? Бъди реалистка. Нещата просто се случиха. При това и двамата го искахме.

Погледът й спря върху дивана, където толкова често лежаха заедно.

— Какво можем да направим? — попита с нисък глас.

— Най-доброто решение е аз да замина.

— И да ме оставиш с Лари, въпреки че знаеш какво би означавало това за мен?

— Може би ако ме няма, двамата с него бихте се…

— Много добре знаеш, че никога няма да стане! Как можеш да говориш така точно ти, който познаваш душата и сърцето ми по-добре от всеки друг?

— Наистина ли смяташ, че ми се иска да го кажа? Погледни ме. Но няма друг начин, затова трябва да го направя, нали?

— Ако го мислиш сериозно, значи не ми остава нищо друго, освен също да се откажа.

— Налага се да бъда сериозен, Аманда. О, моля те!

— Не мога да повярвам на онова, което чувам, още повече че го чувам именно от теб — от ужас и гняв изгуби контрол върху емоциите си. Грабна чантата си и се отправи към вратата. — Тръгвам си. Животът ми е съсипан. Струва ми се, че ще полудея. Ще се кача в колата и ще се прибера у дома. С малко повече късмет може да ме блъсне някой камион.

— Къде си мислиш, че отиваш? Сядай. Не можеш да тръгнеш просто така — Ел Би я улови за рамото, но тя успя да се освободи. — Дошла си тук със своята кола? Знаеш, че е опасно да го правиш. Ако някой те види…

— Само за това ли те е грижа? — извика Аманда от средата на стълбището. — Толкова исках да те видя, че нямах търпение да пътувам с рейса. Така бързах…

— Спри! — изкрещя той и се втурна по стълбите.

Заблъска по вратата на колата, но тя беше заключена и заслепена от сълзи, Аманда потегли, оставяйки го отчаян на улицата.

Без съмнение и двамата бяха наясно, че това не е окончателната им раздяла. Всъщност всичко продължи едва до следващата сутрин, когато на път за магазина телефонът в колата й иззвъня.

Той не искал да каже онова, което е изрекъл. Просто бил в лошо настроение, уплашен и обсебен от чувство за вина. Бил се вкопчил в идеята да замине оттук. Което, трябвало да признае, било недостойно. Още повече било невъзможно, защото я обичал. Прекалено много, за да си позволи да го направи. Което тя без съмнение знаела.

И така двамата продължиха по същия начин, срещайки се, когато могат, независимо колко рядко. Нима мисълта, че са все още заедно, не е достатъчна, за да ги поддържа?

Когато, малко след края на разговора, влезе в магазина, у нея беше настъпила такава промяна, че Доли я забеляза:

— Е, Аманда, най-сетне заприлича на себе си — заяви тя и отново подчерта колко добре й се отразява майчинството.

 

 

Доколко добре й се отразяваше новата роля на майка, беше спорен въпрос. Със сигурност малкото момченце не е расло в утробата й в продължение на девет месеца, без помежду им да се създаде някаква връзка. И все пак, докато го наблюдаваше как спи със свити юмручета и хвърлящи сянка върху лицето му дълги ресници или срещнеше любопитния му поглед, когато му сменяше памперсите, дори когато на шест месеца той вече седеше и за първи път посегна към протегнатата му дрънкалка, не я напускаше чувството, че й е чужд. Гледаше го през очите на съжалението и ужаса, сякаш е дете, изоставено насред шумна улица.

На всичко отгоре, като че ли подтикван от самия дявол, Лари не преставаше да пита всеки познат не намира ли, че „Стиви е одрал кожата на дядо си“.

— Не знам — отвърна му тя един ден. — Мисля, че прилича на себе си. Много красиво дете е.

— Винаги казваш „дете“, все едно говориш за бебето на някой съсед. Името му е Стивън. Стиви — тросна й се съпругът й.

След раждането на малкия настроенията му често се меняха. Всъщност при него не можеше да се говори за някакъв темперамент. Нима плоското му, глуповато чувство за хумор не я дразнеше? Но напоследък, или поне на нея така й се струваше, често ставаше рязък или точно обратно, изпадаше в еуфория, докато си тананикаше или пееше на сина си, когото обичаше да носи на рамене из къщата.

Беше роден да е баща. Сега би могъл да се нареди сред другите мъже в квартала — преуспяващ бизнесмен с чудесно малко момченце. Държеше да се наложи. Все още негодуваше, че Аманда постигна своето и се върна на работа. Тъй като разбиранията му бяха доста старомодни, смяташе, че има нещо неестествено в това една жена да предпочете, при това, без да е принудена, да остави детето си у дома през целия ден с непознат човек.

Как би могъл да знае, че магазинът е нейното спасение? Той запълваше съзнанието й. И я държеше далеч от Стиви. Никой нямаше представа, че дългите разходки с детската количка, които предприемаше през почивните дни, когато Лари не си е у дома, си имаха своите причини. Едната беше да поуспокои нервите си, а другата — да избегне необходимостта да играе със сина си. Така не можеше постоянно да вижда израсналата му къдрава косичка, досущ като нейната, нито личицето му, точно копие на Ел Би.

А колко щеше да се радва на това бебе, ако нещата се бяха развили по друг начин! Толкова се бореше да не го обикне, защото никой, никой не знаеше какво ще се случи занапред. Какво наказание я очакваше? Чудеше се на увереността на Ел Би. Дали наистина я изпитва, или се преструва заради нея и детето?

Нищо, нищо не би трябвало да сполети това малко нейно момченце с дебели крачета и пръстчета, стиснали здраво шишето с мляко. Какви големи, сериозни очи! Често си представяше как й задава въпроса: Кой съм аз? Веднъж дори, пряко волята си, се разплака и го притисна в прегръдките си, а той с цялата си невинност се вторачи в нея.

Движа се по опънато въже. Спряла съм на ръба на скалата, откъдето дори най-лекият полъх на вятъра би могъл да ме събори.

Да, размишляваше тя, отстрани вероятно представляваме чудесна картина. И вероятно хората смятат точно така, защото един ден, докато Лари ги снимаше на моравата, възрастен мъж се спря да ги погледа.

— Прекрасна гледка — бе казал той. — Трябва да я запечаташ непременно. Ти си късметлия.

Сега поставената в рамка снимка стоеше във всекидневната, а друго копие украсяваше бюрото му в кантората. Беше предложил и едно на баща си, ала Ел Би деликатно отказа, заявявайки, че не обича да показва близките си в кабинета. Лари намери това за странно, още повече за дядо, който е проявил такава щедрост към внука си със значителна сума пари на негово име, а толкова рядко идва да го види. Дали Аманда е съгласна с него?

Е, според нея беше съвсем разбираемо. Той е зает човек, освен това си има свой личен живот.

Да, таен, също като нейния. Във връзката им сега имаше много по-малко радост, отколкото преди раждането на детето, но все пак взаимоотношенията им бяха станали по-дълбоки и по-скоро касаеха духа, отколкото телата им. Двамата взаимно се утешаваха. Дните в малката стая близо до Лейн Авеню минаваха без цветя, подаръци и препълнени кошници за пикник. Често лежаха мълчаливо, докато станеше време да си тръгват, после се прегръщаха и се разделяха. Случваше се дори да не се видят цели седмици.

Ел Би изстена.

— Нямам сили да гледам това дете. Иска ми се земята да се разтвори и да ме погълне.

— Не можеш да се измъкнеш — повтори тя. — Само ако можехме да избягаме някъде!

— „Ако“ е дума с огромно значение.

— А трябва ли да е така? Защо да не можем? Стиви няма нужда от мен. Даже ще му е по-добре. Опитвам се, Бог ми е свидетел, че се опитвам. Но няма да се променя с времето. Напротив, ще става още по-зле и той неминуемо ще усети, че има нещо нередно, без да знае какво е то. Да, горкото ми малко момченце ще е много по-щастливо без мен. Какво ще правя? — тъй като отговор не последва, Аманда закърши ръце: — Може би е по-добре изобщо да не ме познава. Лари го обожава. Норма също. Дори обича да седи с него вечер. Казвала съм ти, че двамата с Лестър често идват у дома да го гледат. О! — изхлипа отчаяно, — как мога да говоря така? Той е единственото ми дете и аз много го обичам. Какви ги приказвам? И все пак…

— Говориш глупости, миличка, и много добре го знаеш — меко се обади Ел Би. — Прав ли съм?

— Предполагам — въздишката й изпълни стаята с дълбока тъга. — Стига толкова за днес. Трябва да дойдеш на празненството. Не съществува логично обяснение, което би могло да оправдае отсъствието ти.

 

 

Месеците се изнизваха. Неусетно Стиви Болсън навърши една година. На Лейн Авеню Аманда отправи поканата за празненството.

— Реших да те предупредя, защото Лари така и така ще ти каже. Поканил е братовчедите, които винаги идват на гости за Коледа. Естествено съседите също ще са там. Няма начин да се измъкнеш.

Лари беше уредил всичко: дългите маси, взетите назаем столове и балоните бяха изцяло негова работа през седмицата, докато Аманда беше заета в магазина в Кагни Фолс. Въпреки че денят бе топъл и безоблачен, спомените й я върнаха цяла година назад, когато валеше сняг и единственото, което чувстваше, бе тъга.

Предишния ден Стиви проходи. Облечен в ръчно избродирано костюмче от жълт лен, подарено от Сесил, крачеше смело по моравата между ръцете на Лари и Аманда. След това, омазан със сладолед и в много добро настроение, великодушно позволи да го прехвърлят от скута на един братовчед към скута на друг.

— Невероятен е! — възхищаваха му се те. — Толкова е общителен. Винаги ли е такъв?

Отговори им Норма:

— Да. Не е ли истинска благословия, че е толкова послушен? Не е ли цяло щастие, че го имаме? Но, Стиви, още не си бил у дядо. Ето, татко, вземи го.

Аманда се зае усърдно да прибира използваните салфетки и захвърлените картонени чаши.

— Остави това. Ще почистим по-късно — възрази Лари. — Къде е фотоапаратът? Донесе ли го, скъпа? Искам да снимам татко и Стиви.

Един от братовчедите имаше друго предложение:

— Защо да не направим снимка на цялото семейство? Дядото ще държи детето, а родителите ще застанат от двете му страни. Дайте на мен. Казват, че имам усет за фотографията. Застанете тук, за да не сте с лице към светлината. Така.

Как ще преживея този ден, терзаеше се Аманда. Погледна часовника си. Беше едва два часът, а гостите сигурно щяха да останат докъм четири. Поне Лари щеше да настоява. Естествено повечето от съседите бяха дошли именно заради него. Винаги се е отнасял приятелски към тях, докато тя беше само неговата съпруга. Почувства, че й премалява. Гласовете се носеха из моравата, смесваха се и се отдалечаваха.

— Хайде, Стиви, ела да си поиграем с топката — това беше Норма. Прекара цялата сутрин, показвайки на племенника си как да търкаля играчката, което му се струваше много забавно.

Наведена над масата, Аманда се бореше със слабостта си. Давайки си вид, че е заета с разчистването, не поглеждаше встрани.

— Толкова добре се занимаваш с него, Норма — отбеляза един от братовчедите и добави невинно: — Не мислиш ли за свои деца?

Без да се притесни, младата жена отговори закачливо:

— Не. Но бих могла да взема Стиви.

Всички се разсмяха.

— Ела да видиш красивата топка.

Евтина играчка, оцветена в червено, бяло и синьо, подарък от семейството й. Можеше да си представи майка си и другия дядо как внимателно увиват пакета и го отнасят до пощата, намираща се само на три врати разстояние от църквата. Освен майка си, от доста време не се беше виждала с никого от тях. Съжаление сви гърлото й на топка и тя изтри сълзите с обратната страна на ръката си.

Трябваше да поговори с Ел Би! Веднага щом гостите се разотидат, ще се качи в колата под претекст, че има да връща книги на библиотеката. Той със сигурност няма да се е прибрал, така че може да го хване по пътя.

— Истински ад, нали? — каза той. — Истински ад.

— Горкият Стиви. Жалко и за нас, че му причинихме това.

— И преди съм ти казвал, че с него всичко ще е наред. Кой ще постави под съмнение произхода му? Ти никога не би го изоставила, още по-малко пък Лари. А щом нито детето, нито някой друг няма да узнае истината, нищо не го заплашва — само веднъж досега й беше говорил толкова рязко. Знаейки, че този спомен му е неприятен, тя му го припомни. Ел Би веднага се извини. — Съжалявам. Но слушай, милото ми момиче. Колко пъти трябва да ти повтарям, че ще го преодолеем? Налага се. Чуваш ли ме? Ще те чакам следващата събота. Ще можеш ли да дойдеш?

— Нямам представа какво ще правя този ден, но няма значение. Нищо, повтарям ти, нищо не би могло да ме спре.

Успокоителните му думи й подействаха като студена вода след неколкодневна жажда. Но имаше нужда да остане сама, за да се наслади на напитката, затова вместо да се прибере направо у дома, действително се отби до библиотеката, избра наслуки няколко книги и измисли обяснение за половинчасовото си отсъствие от дома. Едва тогава пое обратно.

Уморен от изтощителния ден, синът й беше вече в креватчето си.

— Сложих го да си легне по-рано — каза Лари. — Започна да мрънка, което не е характерно за него. Толкова е сладък!

— Защото има твоя благ характер — откровено отвърна Аманда.

Ето го нейния съпруг, удобно разположил се в кухнята, с просмукана от пот риза, по която бяха останали петна от морковената каша, с която бе хранил Стиви. С лъжица в ръка, ядеше сладолед направо от кутията.

— Бяхме я забравили отвън на слънцето — оправда се той. — Пък е почти пълна. Жалко е да го изхвърля, затова реших да го изям. Между другото разтопен е много по-вкусен. — И й отправи познатата си детинска усмивка.

Това не подхожда на другото му лице — на бизнесмен, който сключва сериозни сделки. Все пак, размишляваше тя, кой от нас няма скрити страни? И както се очакваше от нея, седна на масата, за да му прави компания.

Неволно започна да го наблюдава. През последните две години непрекъснато го предупреждаваше, че е натрупал излишни килограми. Коремът му изпъкваше над колана, брадичката му се бе удвоила. Досега не забелязваше тези недостатъци. Очите му определено бяха станали по-малки. Надигналото се отвращение я накара да потръпне.

— Ах, шоколадовата глазура — смукна с устни той.

Мляскането винаги й е било противно. Беше чистоплътен, при това много, но имаше отвратителни навици, като например да седи на леглото, докато реже ноктите на краката си и да ги хвърля върху килима. Странно беше как можеш да изпитваш приятелски чувства към някого и в същото време да се потрисаш при всеки допир до тялото му.

— Доста е топло за април — отбеляза той. — Помниш ли какъв сняг валя на този ден преди една година?

Да, спомняше си.

— Ако имахме плувен басейн, веднага щях да се гмурна, независимо че е едва началото на пролетта. Иска ми се да се топна в гореща вода. Как ти се струва?

— Чудесно — покорно отвърна Аманда.

Лари се изправи, блъскайки стола така силно, че съдовете върху масата издрънчаха, после се прозя.

— Тъй като няма как да стане, какво ще кажеш да си вземем душ заедно?

— Друг път. Денят беше ужасно дълъг.

Прозявката, усмивката и засмените очи мигом изчезнаха. На тяхно място се появи суров поглед.

— Никога не искаш това, което ми се иска на мен! — извика той.

— Не е вярно, Лари. Аз…

— Не е вярно, Лари! — подигра я той. — Колко ли пъти съм го чувал по един или друг повод? Какво има? Ти изобщо не ме желаеш! Вечно аз съм този, който прави първата крачка, а ти просто се подчиняваш, освен ако не можеш да измислиш някакво оправдание. Наистина ли смяташ, че не съм го забелязал? Погледни ме в очите. Да ти приличам на слепец?

Наистина го погледна. Малките цепки се бяха разширили и пламтяха от гняв. Това беше нападение, а тя нямаше време да подготви отбраната си, затова едва успя да промълви тихо:

— Не, не, Лари. Не.

— О, да, да. Какво става? Да не съм мръсен, болен или нещо друго?

— Не, чуй ме, грешиш…

— Да не би да си имаш друг? Ами да, точно това е. Намерила си си някого там, в Кагни Фолс. Точно така.

„Дръж се, дръж се“, мислено си повтаряше Аманда. Тук е детето. Гневните гласове могат да нанесат непоправима травма дори в такава крехка възраст.

— Грешиш. В Кагни Фолс няма нищо друго, освен магазин и жени, които пазаруват в него.

— Нима не виждаш как се чувствам? — отново извика той. — Толкова си студена. Като кубче лед. Как бих могъл да те разтопя?

— Не съм искала да бъда такава, Лари. И най-малко от всичко съм имала намерение да нараня чувствата ти. Ако съм го направила, съжалявам. Просто съм си такава, точно както и ти си такъв, какъвто си — забелязвайки, че лумналият огън е започнал да гасне, продължи: — Винаги си твърдял, че се отнасям добре към теб. Нима не е така? Не си ли го казвал?

— Сигурно — измърмори мъжът.

— Със сигурност. А сега тази разправия заради някакъв си душ — каза с подкупваща усмивка, сякаш се обръщаше към дете, което се е държало лошо.

— Може би си права — отново измърмори той.

Беше толкова лесно да го манипулира, че й стана жал за него. При тази мисъл очите й се напълниха със сълзи.

Забелязвайки ги, Лари веднага омекна. Естествено изтълкува погрешно причината за тях и ги отдаде на гнева си.

— О, не плачи, Аманда. Наговорих толкова глупости. За някакъв мъж там… в Кагни Фолс… Забрави. Впрочем толкова ми се спи, че изобщо не ми е до къпане. Не трябваше да ям този сладолед. Стана ми тежко.

От гнева му за броени секунди не остана нито следа. Беше като дим след силна експлозия, който се издига, разсейва се и изчезва в небето. Тананикайки си, Лари отиде да си легне.

— Тя определено отново се държа грубо — отбеляза Норма на път към къщи. — Наистина ли не го забеляза, Лестър?

— Не обърнах особено внимание. Седях си в сянка и разговарях с Питър. Невероятен човек, много артистичен, точно мой тип. Не знам почти нищо за архитектурата.

— Онази семейна снимка, на която татко държи Стиви — настоя тя. — Не можеш да го отречеш.

— Лицето й също е произведение на изкуството — засмя се той. — Това пък ти не можеш да отречеш.

— Не се опитвам да отричам нищо. Но изражението й е съвсем друго. Като замръзнало, сякаш издялано от камък. Питам се какво не е наред. Има нещо. Усещам някакъв бунт у нея още откакто се роди Стиви. Продължавам да мисля, че изобщо не е искала деца.

— Хайде да не задълбаваме в психологията. — Лестър знаеше как да отклони разговора с чувство за хумор. — Ако онова, което казваш за изражението й е вярно, вероятно се дължи на разстроен стомах или лека настинка.

— Не. Надушвам нещо. Не съм глупачка, скъпи.

 

 

В една друга кола, носеща се в противоположната посока, Сесил заяви, че определено е забелязала някаква враждебност между Аманда и мистър Болсън.

— Чудя се на какво ли би могла да се дължи?

— Не е необходимо непременно да има нещо. Понякога хората просто не си допадат, особено когато става въпрос за семействата на двама съпрузи.

— Но те и двамата са толкова мили.

— „Мили“? Това не означава нищо. Всеки ден се случва „мили“ хора да се ядат помежду си, при това именно в рамките на едно семейство. Обикновено става въпрос за пари.

— Знаеш ли, от време на време си спомням онзи ден… колко ли време мина оттогава, когато ги видях двамата на онази ужасна улица, Лейн Авеню, близо до моста. Чудя се защо ли все още мисля за това?

— Кой знае? Но е странно, че спомена Лейн Авеню. Днес точно приключих с проекта за преустройството си. Няма да повярваш какъв булевард смятам да направя от тази уличка.