Белва Плейн
Приятелки (13)

Дванадесета глава

Април се оказа студен. Небето се бе надвесило над земята като подгизнало сиво одеяло и от влагата от клоните на дърветата се сипеха капки. После започна да роси и Аманда трябваше да вдигне качулката на главата си. Без да очаква такава промяна във времето, тя излезе да тича и се отдалечи доста от дома си. Сега, усетила неочаквано умора, се облегна на нечия висока каменна ограда.

По свой начин гледката беше приятна. Наоколо беше много тихо. Поначало из малките улички на предградието движението беше слабо, а по обяд в средата на седмицата нямаше почти никого. Нарцисите, обсипали полегатата морава от другата страна на пътя, бяха започнали да цъфтят. Семейство червеношийки ровеха за червеи във влажната пръст. Покрай нея, подсвирквайки си, минаха две момчета на колела и щом изчезнаха от погледа й, спокойствието се възстанови. Само велик художник би могъл да нарисува тази тишина, помисли си тя. Странно хрумване, да се рисува тишината! Ала Аманда знаеше какво има предвид.

Докато чакаше дъждът да престане, мислите й прескачаха от магазина към дребните проблеми на Доли с новия й приятел, после към мястото, което все още наричаше свой дом. Колко отдавна започна всичко! Сети се за колета, който трябваше да изпрати същия следобед, преди пощата да затвори в четири часа. И за трите мускетарки, макар в последно време да не се наричаха често така. В действителност традицията на ежемесечните им обеди бе прекъсната преди доста време. Ако нещата не се бяха обърнали, бебетата на Сесил сега щяха да бъдат на седем месеца. Норма редовно се срещаше в Лестър Коул или поне така твърдеше Лари. Защо тя не сподели с мен, питаше се Аманда. Както и да е, радвам се за нея. Тя е добър човек, също като брат си. А той настоява за истинско семейство. Но аз не искам. Най-добре се чувствам, когато съм на работа. Дори днес, в почивния ми ден, с удоволствие бих отишла в магазина.

Покрай нея мина кола, намали, после спря.

— Аманда? Ти ли си? Какво правиш тук? — подвикна Ел Би.

Искаше й се да не я беше видял, но нямаше друг избор, освен да приближи до колата и да отговори.

— Чакам дъждът да спре.

— Много неудачен ден за бягане! Влизай вътре, преди да си се измокрила до кости.

От радиото се носеше Моцарт. Стори й се странно, че свекър й слуша класическа музика и още повече че прояви достатъчно чувствителност да изчака музиката да заглъхне, преди да го изключи.

В настъпилата тишина в продължение на две-три минути никой не продума. Предната седалка беше доста тясна и двете високи фигури седяха някак присвити или поне така й се струваше. Без обяснима причина тя си помисли, че от сватбата си насам оставаше за втори път насаме с Ел Би. Първия беше онази сутрин в дома му, когато отиде да го моли да повиши заплатата на Лари. Чувствайки се неловко, потрепери под влажните дрехи.

— Сигурно се прибираш вкъщи? — попита мъжът.

— Да. Но дъждът вече понамаля, така че ако ме оставиш до булеварда, ще пробягам останалото разстояние.

— Това е глупаво. Пък и бездруго къщата ви ми е по път. Но първо искам да се отбия до едно място. Няма да се бавя повече от десетина минути.

Беше трудно да се възрази на Ел Би. Това поне й е известно.

— Става въпрос за една къща във викториански стил. От четири поколения е собственост на едно и също семейство, но сега младите са решили да се местят на изток и са я обявили за продан. Тъй като са консервативни и сантиментални, изобщо — много интересни хора, не искат имотът да попадне при някой, който ще го съсипе. Естествено в днешно време хората са по-прагматични. Така че моята работа се състои в това да намеря някого, който би желал да живее в тази реликва и да я съхрани такава, каквато е. Което е все едно да търся игла в купа сено. Но пък човек никога не знае.

На широката улица, опасана от нови къщи, построени редом със старинни постройки, Ел Би спря колата пред най-внушителната, изградена от сивкав камък, с масивен портал и железен елен, украсяващ моравата пред него.

— Ела — каза той подканящо. — Бих искал да чуя мнението ти. Защото единственото, което ми хрумва, е, че бих могъл да го предложа на млади хора с много пари, много деца и много енергия, с която да го поддържат.

Озоваха се в широко помещение с висок таван, мрачно и студено като обор. Но за разлика от познатата остра миризма на сено, тук въздухът бе наситен със смесица от аромати: на прах, готварски подправки, пудра и парфюм, които — или поне така й се струваше, напомняха за предишните собственици и за живота, който бяха водили.

Застанала в центъра на огромен салон, оглеждайки празните стени и масивното стълбище, водещо без съмнение към друго просторно помещение на горния етаж, тя бе обзета от някаква смътна, романтична меланхолия. Сякаш в празната къща се носеха гласове и тиха музика.

Ел Би я наблюдаваше с любопитство.

— За какво се замисли?

Чувствайки се неловко да му разкрие истината, Аманда отвърна съвсем прозаично:

— За конструкцията. В днешно време не се строи така.

— Самата истина! Погледни масивния орех, от който са направени вратите. Ела да идем в трапезарията. Сега виж ламперията. Какво качество! — с ентусиазъм говореше той. — Ами полицата над камината? Убеден съм, че такова цветово решение в кафяво и бяло е голяма рядкост. Поне досега не съм виждал, макар да съм влизал в доста къщи от периода преди Първата световна война. Забележи и самите камини. Има по една във всяка стая, включително и в кухнята, на стената срещу готварската печка. Хайде да огледаме.

„Фурната прилича на огромна приведена мечка“, помисли си Аманда и остави въображението си да се вихри.

— Предполагам, че са я запазили по чисто сантиментални причини. Вероятно прапрабабата е готвела на нея — Ел Би потръпна. — През зимата трябва да е било много студено и сигурно още е, въпреки газовата инсталация. Всичко е прекалено голямо, а таванът е твърде висок. Искаш ли да се качим горе?

Всъщност тя не проявяваше никакъв интерес. Въпреки това го последва по стъпалата, а после по дългия коридор, през просторните спални чак до старомодните бани, докато той през цялото време й изтъкваше достойнствата на къщата, сякаш се опитваше да й я продаде. Тази проява на приятелство, като се имаше предвид предишното му дистанцирано и надменно поведение, още повече категоричният му отказ в онази неделна утрин, много я озадачи. Не че имаше особено значение.

А имаше ли? Ами да. Когато отношението на някого към теб се променя и те кара да се чувстваш объркан, винаги ти се иска да намериш обяснение.

— Внимавай — обади се той, докато я водеше надолу по стълбите.

Гърбът и раменете му в добре скроения тъмносин костюм изглеждаха внушителни. Това може и да е абсурдна мисъл, но не по-глупава от онази, която твърди, че униформата действа възбуждащо.

Когато той спря най-долу и се обърна към нея, тя все още беше на предпоследното стъпало и погледите им се срещнаха. Сивкавата светлина от прозореца падаше точно върху лицето му и колкото и удивително да беше, тя за първи път забеляза, че има малка цепка на брадичката. Беше като трапчинка, придаваща мекота на това сурово, строго лице. Още по-странно беше, че я видя едва сега, след толкова много време.

— Е, ще я купиш ли? — попита я с едва прикрит смях в гласа си.

— С няколко милиона долара за основен ремонт би могла да се превърне в приятно местенце — отвърна на шегата тя. — Първото нещо, от което се нуждае, са тонове ярки бои, за да се прогони този мрак. Килими, сребро и десетки картини за дългите стени. Колкото по-големи, толкова по-добре.

— Да, права си. За провинциалиста си научила доста неща, откакто пристигна тук. Говориш като професионален декоратор.

— Да, наистина дойдох от малък град — призна Аманда, — но в магазина, в бутика, между онези жени, видях как живее другата половина от хората.

— Пък и четеш много. Норма ми каза, че къщата ти е пълна с книги.

Все още препречваше пътя й и нямаше как да слезе по последните две стъпала. Откритият му, дързък поглед, толкова характерен за него, рязко й напомни за онази унизителна неделя. Ала нещо друго, може би току-що откритата трапчинка, провокира смелостта й и тя на свой ред каза директно:

— Би могъл да дойдеш и сам да разгледаш дома ни. Защо страниш от нас?

— И аз мога да те попитам същото — тъй като тя не отговори, той продължи: — Защото и ти… не само Лари, не искаш да ме виждаш.

— А защо да искам? Отнесе се ужасно с мен, когато дойдох да се застъпя за съпруга си. А след това му даде онова, за което те бях помолила. При това дори повече, отколкото бих се осмелила да мечтая.

Ел Би отклони отговора.

— Не бях ядосан на теб. Сърдех се на себе си.

— Че не си се сетил за сина си?

— Да, това, но и за други неща — той се отдръпна, давайки й възможност да мине покрай него. После продължи рязко: — Още не си видяла всичко. Има и голяма веранда с прекрасен изглед към градината. Доста е занемарена, но би могла да се възстанови — дъждът вече барабанеше по покрива и на изток тъмни облаци се носеха из небето. — Май приближава буря, Аманда. Слава богу, че те видях, иначе още щеше да стоиш навън, на няколко километра от дома си. Ела, ще ти покажа библиотеката. Всички стени са в рафтове от пода до тавана, така че ще трябва да похарчиш доста за книги, ако решиш да купиш къщата.

Тя не се чувстваше добре. Този едва прикрит смях в гласа му наред със странната забележка преди няколко минути я объркваха. Сърдех се на себе си… Имаше нещо, което й убягваше.

— По мое мнение това е най-хубавата стая. Нямам нищо против да имам нещо подобно. Виждала ли си такива прозорци?

Не, не беше. Под прав ъгъл, докосвайки се, два прозореца запълваха ъгъла, разкривайки небето на запад, застрашително притъмняващо от приближаващата буря. Гледката, умърлушените дървета и мрачната къща — всичко потискаше настроението й и я изпълваше с призрачен страх, излязъл сякаш от приказка на Братя Грим.

— Ще ми се бурята да започне и по-бързо да отмине — отбеляза тя.

— Опасявам се, че няма да стане.

Още преди да изрече думите, отвън се разнесе оглушителен гръм, сякаш десетки великани стовариха юмруци върху покрива. Светкавици раздраха тъмнината, целейки се сякаш именно в тези прозорци.

— Отдръпни се, Аманда! На провинциалистка като теб това е добре известно. Ела тук.

Не беше забелязала нито че до стената има диван, нито че той се е настанил върху него.

— Единствената мебел в къщата. Сигурно е правен тук. Ако се съди по разположението на вратите, не биха могли да го внесат, нито да го изнесат. Дълъг е почти четири метра. Луда работа.

— Да, луда работа.

— Но е удобен, при това чист. Хората се изнесоха едва миналата седмица.

Очевидно щом имаше къде да се седне, беше глупаво да седи до прозореца в такава буря. Въпреки това тя се колебаеше.

— Сменила си прическата си — отново се обади Ел Би.

— Просто оставих косата си да расте. Вече не е толкова къдрава.

— И в двата случая много ти отива.

— Благодаря — каза Аманда любезно.

— Значи правата коса отново е на мода, а? Познах ли?

Той я дразнеше и по приятен начин се подиграваше на онова, което вероятно наричаше „женска слабост“. Давайки си сметка за това, му отвърна в същия дух:

— Разбира се. Винаги в крак с модата. Това съм аз. Най-хубавата част от живота си съм прекарала в скъп бутик.

— Най-хубавата? Наистина ли?

— Да, наистина.

— Това е много тъжно — отбеляза той, вече съвсем сериозно.

— Защо пък?

— Защото означава, че през останалата му част не си била щастлива.

Какво би могла да му отговори? Че у дома животът й е сив и скучен? Че в него няма нито цел, нито смисъл? Да, Лари е добър човек, може би най-добрият от всички, но неговото докосване, което никога не предизвика трепет у нея, сега я отвращаваше и тя правеше всичко възможно да го предотврати. Но беше прекалено ограничен, за да си даде сметка какво става. А тя го смяташе за прекалено почтен, за да му разкрие истината и да понесе последствията от нея. Затова бе изправена пред въпроси, на които нямаше отговор, поставена в ситуация, която поради гордост или състрадание, а защо не и двете, не допускаше да бъде споделена с никого, най-малко пък с този мъж.

Вината за изплъзналата се неволно фраза „най-добрата част от живота ми“ си беше изцяло нейна. Една случайна грешка на езика можеше да я доведе до това положение.

— Какво има, Аманда? Какво те тревожи?

Неочаквано очите й се напълниха с нежелани сълзи.

— Нищо — отвърна, поклащайки отрицателно глава. — Абсолютно нищо.

— Не ме заблуждавай. Защо не ми кажеш?

— Как бих могла след начина, по който се отнасяш с мен?

— Но сега е различно, нали?

— И какво значение има това? Беше груб и озлобен, и то без всякаква причина.

— Давам си сметка и искрено ти се извинявам, Аманда. Но се налага да ти обясня защо бях толкова сърдит на себе си и… Защо ме гледаш така?

— Защото си единственият човек в стаята — тросна се тя.

— Което означава, че ако имаше други, изобщо не би ме забелязала.

— Не съм казвала подобно нещо.

Двамата бяха кръстосали шпаги. Определено стояха на ръба на нещо, но на какво? Играеха някаква игра, но каква?

— Много си дръзка — каза той с типичната си присмехулна гримаса. — Но на мен ми харесва. Дори когато дойде онази сутрин. Много дръзка — още един гръм разтърси къщата. Светкавица просветна зад стъклото на прозореца и Ел Би извика: — Никога не стой до прозореца, когато навън вилнее буря! Вече ти го казах!

— Знам, знам. Израснала съм в провинцията, нали си спомняш.

Вятър и дъжд барабаняха върху тревата. Човек би си помислил, че подобна буря е насочена срещу него, че вятърът има намерение да го прекърши, а светкавиците — да го ослепят и изпепелят. Покорени от урагана, двамата седяха един до друг, без да разговарят.

Тогава неочаквано, въпреки предупрежденията си към Аманда, Ел Би се изправи и отиде до прозореца. Дълго време остана така, пъхнал ръце в джобовете си. От мястото си на дивана тя виждаше лицето му под странен ъгъл. Сякаш е изсечено върху старинна монета, помисли си, както често бе правила в последно време. То изразяваше гордост, предизвикателство, но и страст. Никога досега не си бе позволявала да използва тази дума по отношение на свекър си. Дали бурята, уловила ги в капан в тази призрачна празна къща, не бе извадила на светло тези объркващи, налудничави мисли?

Не искаше никакви проблясъци, каквито от време на време преживяваше в присъствието на Питър Мак, нито със съседа, който косеше моравата си в задния двор! Напротив, държеше час по-скоро да ги изтрие от съзнанието си завинаги, защото са безполезни. Не биха довели до нищо добро, още повече, когато мислите й са заети от Ел Би, от гъстата му черна коса, от стройната му фигура, от докосването му.

Дори в този момент се питаше какво ли е усещането от ръцете му около нея и с кого ли си ляга, защото със сигурност той…

— Най-лошото мина — внезапно се обади мъжът. — Сега само вали проливен дъжд.

— Можем ли да си тръгнем?

— Все още е прекалено силен, за да могат чистачките на колата да ни осигурят видимост. Да изчакаме малко — той отново седна. — Може би трябва да ти обясня защо се сърдех на себе си онзи ден. Искаш ли да разбереш?

Макар смешният диван да беше достатъчно дълъг, за да побере осем-девет души, лицето му бе само на няколко сантиметра от нейното. Когато срещна погледа му, тя мигом разбра отговора. Но тъй като не го изрече, направи го той:

— Бях гневен заради чувствата, които изпитвах към теб — останаха загледани един в друг. Неговите очи, приковани към нейните, бяха тъмни и блестящи. И тя бързо се извърна. — Не исках да те виждам. Боря се с това поне от година насам. След онази Коледа, когато беше толкова красива, знаех със сигурност, че не трябва да се срещаме. Това важи и за теб, Аманда. Не го отричай, защото е съвсем ясно.

Сърцето й биеше толкова силно, че със сигурност ударите му бяха видими през тънката й риза. И онези нежелани сълзи, толкова дълго сдържани изпод ресниците, сега се търкулнаха по страните й.

— О, недей — прошепна той и я притегли към себе си. — Скъпа, любима Аманда.

С лекота, с желание тя се отпусна в прегръдките му. Топлите му устни се притиснаха към нейните. Смътно усещаше как пръстите му разкопчават копчетата и я освобождават от дрехите, чуваше приглушено гласа му в ухото си. Чу собствената си въздишка, после ударите на сърцето си и усети бушуващата си кръв.

 

 

Когато отвори очи, го видя надвесен над себе си. Беше напълно облечен, а тя лежеше, завита с дъждобрана му. Обзета от паника, извика:

— Колко дълго съм спала?

— Може би десетина минути. Не знам. О, Аманда, какво бих могъл да кажа? Просто се случи…

От ужас й се стори, че потъва.

— О, господи!

Ел Би се отпусна до нея, обхванал главата си с ръце. После се плесна по челото и тялото му потръпна.

— Вината е моя. Изцяло моя — каза той.

Въпреки покрусата си, успя да му възрази:

— Не, и моя също. Аз го исках… — гласът й заглъхна. Да, искала го е и сега ясно си даваше сметка за това.

Тъкмо това си беше представяла, точно без това бе живяла и точно това, ако трябваше да разчита на Лари, никога не би преживяла.

Въпреки това продължаваше да потъва, разтърсвана от паника. После приседна до Ел Би.

След малко той се изправи и каза:

— Това е лудост. Точно така трябва да мислим за него. Като за нещо, което просто се случи. Стават такива неща — и додаде твърдо: — Но те никога не се повтарят.

— Знам.

Водата бълбукаше по водосточните тръби. В контраст с жизнените звуци, тишината в къщата беше зловеща. Макар че през продълговатите прозорци проникваше светлината на късния следобед, напредналото време само влоши настроението на Аманда.

— Трябва да се прибирам — каза тя. — И то веднага.

Докато закопчаваше дрехите си, той се опита да й помогне, но младата жена се отдръпна. Усетил притеснението й, веднага отпусна ръце. Щом тръгнаха към колата, тя тревожно огледа улицата. Разбирайки я, Ел Би я успокои, че никой няма основание да ги подозира.

— Просто представлявам собствениците и съм единственият, освен тях, който има ключ. Не се страхувай. Само двамата знаем какво се случи и никой друг никога няма да узнае.

Сядайки в колата, Аманда все още трепереше. Боже господи! Неговият баща! Ако се беше случило с някой друг, човек би го определил като непочтено и подло, но това…! С когото и да било друг, но със собствения му баща!

Пътуваха в мълчание. Ел Би се бе съсредоточил върху пътя. Покрай тях профучаваха автомобили, училищни автобуси, пълни с малки деца, пощенската кола и камиони, зареждащи магазини.

Хора изпълваха тротоарите сега, след като бурята премина. Всичко беше както обикновено. Но нали и тогава, когато откриха Сесил, просната в локва кръв, също всичко изглеждаше нормално.

— Ще те откарам до ъгъла, а до вас ще се прибереш пеша — каза й той. — Ако някой те попита къде си била, тъй като вече е доста късно, кажи, че си тичала или каквото измислиш, но непременно спомени, че аз съм те докарал дотук. Забелязал съм те на пътя преди няколко минути и съм ти предложил да се качиш.

Сърцето й отново лудо запрепуска.

— А какво съм правила междувременно? По време на бурята например?

— Била си в библиотеката. Потърсила си убежище, когато е започнало да гърми — той я погледна. — Добре ли си?

Аманда кимна утвърдително.

— Сигурна ли си?

— Трябва да съм — отвърна тя и изправи рамене.

— Ето, това е. Помни какво ти казах. Такива неща се случват. Животът често не върви както го планираме. Всичко става. Виждам, че вече се съвзе.

— Наистина ли изглеждам добре? Някой може ли да допусне, че съм плакала?

— Не. Прави се, че си много уморена. Ходила си дълго, уплашила си се от бурята… Ти знаеш какво да говориш — щом колата спря, той сложи ръка върху нейната. — Много те уважавам, Аманда, и много ще съжалявам, ако съм те наранил или съм ти дал повод да се тревожиш — гласът му, макар и леко треперещ, беше дълбок и уверен. — Мога само да ти кажа, че няма за какво да се притесняваш. Моля те, недей. Забрави го. Сякаш не се е случило. Можеш ли да го направиш? Става ли?

— Става.

Измъкна се от колата и остана така, загледана след нея, докато изчезна от погледа й надолу по булеварда. После зави зад ъгъла, прекоси своята улица и едва успяла да изкачи няколко стъпала, се изправи пред нов шок. Огромният стар клен пред къщата й бе паднал диагонално на моравата, а клоните му се вееха само на няколко сантиметра от прозорците на собствената й трапезария.

Забелязал я, Лари извика и се затича към нея.

— Къде беше, за бога? Някой ми се обади в офиса, за да ми каже за дървото, но връзката беше много лоша и нямах представа дали не е разрушило къщата, докато си вътре… — той се задъхваше. — Току-що се връщам, още не съм влязъл. Едва не полудях… А ти къде беше? — сграбчи я и я разцелува по двете страни.

— Тичах, докато започна бурята. Потърсих убежище в библиотеката. На връщане насам ме настигна баща ти и ме докара дотук.

— Много добре. Слава богу.

Лъжата беше изречена и приета с лекота.

— Наистина голям късмет — спокойно каза Аманда. — Разминало ни се е с няколко сантиметра. Но старият клен ще ми липсва. Беше чудесен.

Съседите се чудеха и цъкаха притеснено.

— Направо ви е унищожил моравата, а?

— Ще ви се наложи да садите тревата отново, но ще порасне за нула време.

— Ще трябва да пожертвате някой и друг долар, за да разрежат това дърво и да го извозят.

— Погледнете как мълнията го е поразила точно през средата. Слава богу, че в къщата е нямало никого.

Не. Много по-добре щеше да е, ако си бе останала у дома през целия ден…

— Всичко е добре, когато завърши добре — заяви Лари.

Тя очакваше точно тези думи и дори бе готова да се обзаложи, че той ще ги изрече. Независимо колко малка беше бедата, изводът му винаги е един и същ.

Вечерята беше приключила, новините от деня бяха изгледани, а след тях бяха направени обичайните коментари от него и изслушани от нея. Предната и задната врата бяха заключени, после отново проверени и от изминалия ден не оставаше нищо друго, освен леглото.

— Какво ще кажеш, ако хапнем малко сладолед за разнообразие, преди да си легнем — предложи той.

Искаше й се да му каже, че е започнал да затлъстява, но Лари не обичаше да се споменава за това, а и тя не беше в настроение да спори. А пък и честно казано, не беше надебелял чак толкова, просто беше набит, с едри кости и изглеждаше прекалено широкоплещест. Внезапно си спомни, че някога си е мислила или е искала да мисли, че така изглежда по-мъжествен. Колко се е променил вкусът й оттогава! И докато го наблюдаваше сега, изпита съжаление към него и за всичко… което се случи.

— Какво ще кажеш, мила? Ягоди, шоколад или нещо друго?

— По твой избор.

— Ягодов. Веднага ще го донеса.

— Не, стой тук — усмихна му се тя. — Цял ден си бил на работа.

— Вярно! Така си е. А ти почиваше. Надявам се, че си се забавлявала?

Притваряйки вратата на кухнята, тя се престори, че не го е чула. Паниката отново се връщаше, а това беше ужасно усещане. Какво щеше да стане, ако в някой момент изгубеше контрол? Ами ако се разболееше, изпаднеше в делириум и започнеше да бълнува или се наложеше да я оперират? Казват, че хората говорели под въздействие на упойката. Дали е истина?

— Какво му е на сладоледа? — попита Лари.

Не беше забелязала, че лъжичката й стои недокосната в купичката.

— Какво да не му е наред? Нищо. Просто не ми се яде. Нещо със стомаха ми. Отбих се в „Стъфи“ за един хотдог. Сигурно от него не се чувствам добре.

Той се намръщи.

— Колко пъти трябва да ти повтарям да отидеш на лекар и да си обръщаш повече внимание? За твоите години прекалено често страдаш от главоболие и болки в корема. Почти всяка вечер, преди да си легнем, ми казваш, че имаш нужда от чай и аспирин. Много боледуваш. Какво не е наред?

Този път нетърпението му беше очевидно. Давайки си сметка за това, тя разбра, че ще се наложи да се примири.

— Сигурна съм, че не е нещо сериозно — каза весело. — Ти винаги преувеличаваш, Лари. Но ще се погрижа за това само за да се успокоиш.

Умилостивен по този начин, той отиде да си легне, без да предявява никакви претенции към нея, за което Аманда беше благодарна. Защото тази нощ не би могла да го понесе.

Мили боже! Неговият баща!

Само ако можех да споделя с някого, мислеше, докато лежеше будна. Чудеше се дали Ел Би също не спи, обзет от тревога и желание да поговори с близък човек. Но най-вероятно не. Той е силен мъж.

Стаята плуваше в бяла лунна светлина, която не работеше в полза на Лари, показвайки оредяващата му коса и полуотворена уста, от която излизаха ритмични похърквания.

Боже мой! Неговият баща!

Лицето, очите, устните, ръцете, чудото! Какво имаше предвид, като й каза, че „вече се е съвзела“? Да забрави и да не се надява на същото отново? Естествено, точно това. Какво друго?

Утре Лари щеше да й напомни за задължителното ежеседмично обаждане до семейството й. Как би могла да се стегне и да разговаря за обикновени неща, като например за гостуването на майка й или бременността на по-малката й сестра Дорийн?

Как изобщо щеше да погледне родителите си в очите?

Часовникът на долния етаж отброи дванайсет удара, а тя все още беше будна. Но очевидно е заспала, защото, както с ужас си спомняше по-късно, отвори очи и видя огромния белезникав диск на луната, надвиснал над перваза на прозореца. Той прогонваше нощта и заплашваше да се сблъска със Земята! И щеше да разруши цялата планета!

Извика и разбуди Лари, който я разтърси леко.

— Събуди се. Сънуваш кошмар. Нещо сигурно те е уплашило днес, най-вероятно падналият клен. Затвори очи и ще заспиш отново.