Белва Плейн
Приятелки (20)

Деветнадесета глава

Когато младото семейство Болсън излезе от къщи, небето все още беше ясно. Лари бе малко ядосан, защото Аманда настоя, че Стиви е прекалено малък да стои до толкова късно, за да гледа фойерверките. Тя, макар и облечена в празничен тоалет в червено, бяло и синьо и твърдо решена да се държи весело и непринудено, вътрешно трепереше. Освен ако Ел Би не намереше някакъв начин да я дръпне настрана, за да поговорят, трябваше да изчака още един безкраен ден.

Както винаги раздразнението на съпруга й продължи кратко.

— Догодина непременно ще го вземем с нас. А след още няколко, колкото и да ми е неприятно, че времето тече толкова бързо, ще е ученик и ще може да ни придружава навсякъде. Ей, казах ли ти, че Норма е поканила и приятелката ти Доли от магазина? Винаги мисли за всичко. Впрочем Сесил й напомни, тъй като ти винаги я водиш на тези празненства, но очевидно тази година си забравила да й кажеш.

Да, типично беше за Сесил да се сеща за всичко. Не за Норма.

— Защо си толкова мълчалива? — попита я той.

— Просто слушах музиката. Много приятна песен. Би ли усилил радиото?

— Съвсем традиционна. „Една вълшебна нощ“. Пее се нещо такова — обясни Лари и затананика фалшиво: — … когато откриеш истинската си любов сред препълнената зала, тогава нощ след нощ… И така нататък. Забравил съм я. Стара е като земята.

Защо дори най-простите неща вършеше погрешно? Защо, когато човек очевидно иска да се наслади на мелодията, не му стига здрав разум да замълчи и да не пречи?

От друга страна, защо друг може с малки, незначителни жестове да те плени до полуда?

— Време е за новините — обади се той. — Искаш ли да ги чуем?

Аманда въздъхна.

— Добре. Пускай ги — поне няма да й се налага да говори.

Лари изключи радиото.

— Бау! Няма новини. Толкова по-добре. Нищо неприятно, което би могло да развали празника. Тези знамена изглеждат изключително, не намираш ли? Кварталът е страхотен. Ако след време имаме още едно дете или дори няколко, ще е най-добре да се преместим тук.

Внезапно интересът й се разпали.

— Защо? Да не би баща ти да иска да продаде къщата?

— Не знам. Може би — той прочисти гърлото си. Винаги когато го правеше, при това един господ знае поради каква причина, беше на път да съобщи нещо важно и тя настръхна. — Докато те нямаше, с него проведохме сериозен разговор. Първо ми зададе странния въпрос дали двамата с теб се разбираме и често ли се караме. Казах му, че не. Е, имали сме недоразумения, но иначе сме сговорчиви хора, особено ти. Ако трябва да бъда съвсем откровен, ти си жената, с която най-лесно се живее.

— Какво го е накарало да те пита? — прекъсна го Аманда.

Лари се поколеба.

— Мисля, че допуснах грешка. Изобщо не трябваше да ти го казвам. Става въпрос за нещо поверително, за изненада. Сам щеше да я съобщи утре или вдругиден, затова ме помоли да я пазя в тайна.

Колко типично за него да подхване някоя тема, а после да я остави недовършена! Прикривайки раздразнението си, тя подхвърли спокойно:

— Какво му е поверителното на такъв въпрос? Хайде, изплюй останалото.

— Ами добре, но да не си посмяла да продумаш и дума. Дори Норма не знае. Ето в какво се състои работата. Няма да повярваш, но ми предостави целия бизнес, прехвърли ми акциите си, така че сега съм единственият шеф. Можеш ли да си представиш? — извика Лари.

Пулсът й се ускори. Значи наистина щяха да заминат… Върху устните й трепна едва забележима усмивка.

— Бях направо изумен. Вярно, че очаквах един ден, когато остарее и се пенсионира, аз да заема мястото му. Но не и толкова скоро. Все още е достатъчно млад в края на краищата. А го направи просто така, скъпа — щракна с пръсти. — Просто така. Двамата с теб седим върху купчина пари. Ей, да не би да си прекалено шокирана, за да говориш?

Превъзбудата му я ужасяваше. Помисли си за следващия шок, който го очаква, когато разбере на какво се дължи щедрият жест на Ел Би. Като си представи унилото му лице, лудо препускащото й сърце се сви от жалост.

Тъй като той естествено очакваше някакъв коментар, попита дали решението е било спонтанно и какво го е предизвикало.

— Изглежда, е внезапно. Помниш ли роднините на майка ми от Канада? Значи един от тях, възрастен вдовец, при това с доста разклатено здраве, притежавал голяма собственост. Бил работил цял живот и сега искал да я кара по-спокойно. Затова го поканил да го придружи на околосветско пътешествие, а след завръщането им му предложил да поеме управлението на компанията му в Британска Колумбия. Татко едва не паднал от изумление. Звучи страхотно и, разбира се, той приел.

Пътят пред очите й се разми. Нещо като куршум или нож я прониза рязко, докато върху главата й се стовари някаква тежест.

— Какво каза? — едва събра сили да прошепне. — Не те чух добре. Колко време ще продължи това?

— О, доста дълго. Във всеки случай няколко години, поне докато братовчедът е жив. Казвам ти, бях направо шокиран дори от самата мисъл, че баща ми изобщо може да замине оттук, но след като премислих няколко дни, реших, че идеята е страхотна. През целия си живот не е правил нищо друго, освен да работи. Да не говорим, че не е ходил никъде. Пък и щом иска, защо не? Винаги бихме могли да му идем на гости.

Усетила, че й се повдига, Аманда мислено си напомни, че трябва да затвори очи, за да не вижда повече танцуващия пред погледа й път.

Без да забележи, Лари продължаваше да бърбори:

— Е, пристигнахме. Виж какъв пикник са устроили! Когато татко се захване с организацията, можеш да си сигурна, че ще получиш истинска храна. Съседите никога няма да проумеят на какво ще станат свидетели тази година. Не, каквото и да си говорим, нищо не може да се сравни с този двор. Дори самите дървета, този син смърч, който мама посади! Тя обожаваше зеленината. А къщата е достойна да бъде нарисувана, не мислиш ли? Много пъти си ми повтаряла, че не я искаш, но може и да промениш решението си… Какво ти става?

— Нищо… Сигурно съм яла нещо развалено.

Лари зае последното място за паркиране на улицата, изскочи от колата, заобиколи я и отвори другата врата.

— Портокалов сок и зърнена закуска. Не виждам какво може да ти е раздразнило стомаха… освен ако млякото е било вкиснато?

Тя се бореше със себе си. „Ако ти прилошее тук, ще изглеждаш като глупачка. Изтрай до утре, може пък да не е разбрал правилно. На следващия ден всичко ще се изясни. Дръж се.“

По тротоара минаваха хора. Вдигна глава и в същия момент чу учудения вик на Доли:

— Какво й е на Аманда?

— Нямам представа — отвърна Лари. — Стана внезапно. Казва, че я боли корем.

Да, той винаги разбира нещата погрешно.

— Вече ми минава. Каквото и да е било, сега ми е по-добре.

Но съпругът й беше прекалено притеснен, за да й повярва.

— Сигурна ли си? Мина ти просто така? Може би трябва да повикаме лекар? На тази улица живеят двама: доктор Бърнс и старият доктор Слатър.

Последното нещо, от което имаше нужда, беше някой, който да я засипе с куп въпроси.

— Беше моментно. Извинявай — каза вече съвсем уверено.

— Изплаши ме до смърт, мила.

— О, това е приятелят ми Джоуи Бейтс — съобщи Доли. — Толкова се разтревожих, че забравих да ви запозная.

Представянето приключи. Аманда погледна жизнерадостното лице на най-новия приятел на помощничката си, който беше водопроводчик и работеше като доброволец в пожарната. Изглеждаше приятен човек, на когото може да се има доверие. Но от друга страна, всичко е толкова несигурно…

— Това е къщата на бащата на Лари — обясняваше Доли.

Мъжът кимна.

— Чудесно местенце.

— Сигурна ли си, че си добре? — със съмнение повтори Лари.

— Абсолютно.

— Да вървим тогава.

Дворът беше претъпкан с хора, движещи се от входната врата към моравата, където бяха подредени масите, застлани с покривки в червено, синьо и бяло и отрупани с освежителни напитки. Пред двете жени Лари отговаряше на въпросите на Джоуи за възрастта на къщата и за оградата от сини смърчове, посадени от майка му. Аманда едва се крепеше на разтреперените си крака.

Внезапно изпита необходимост да заговори:

— Не беше раздразнен стомах, Доли. Просто преживях шок. Не мога да го споделя сега, защото може да се окаже нещо незначително. Не знам… Добре ли изглеждам?

Изненадана, другата се обърна да я погледне:

— Ами… да. Не се ли радваш, че купи този ленен тоалет? Толкова добре ти стои.

— Имах предвид лицето си. Как ти се струва?

— Съвсем нормално. Както винаги. Какво не е наред, Аманда? Защо не ми кажеш?

— Не мога — очите й шареха сред множеството от съседи, малки деца, шумни тийнейджъри, служители във фирмата на свекър й. Както всеки път, Лари приятелски се бе смесил с тълпата.

Близо до верандата се бяха спрели семейство Мак и Коул заедно с Алфред Коул. Не й се щеше да си губи времето в приказки. Имаше само един човек, с когото искаше да се срещне. Въпреки това се приближи към тях.

— Видя ли масите? — попита я Норма. — Татко поръча сандвичите във френския ресторант. Има цяла купа праскови, потопени във вино, и сладоледов пай от Ню Орлиънс. Винаги може да се разчита на него. Това е най-грандиозният Четвърти юли, който съм виждала някога — също като Лари, тя говореше за баща си с гордост.

Докато ръкомахаше ентусиазирано, диамантеният пръстен от Лестър проблясваше върху ръката й. Беше странно, мислено отбеляза Аманда, че от трите мускетарки именно най-невзрачната е получила най-скъпото бижу. А не беше ли странно и това, че може да й хрумне подобна абсурдна мисъл? Но най-необичайното беше, че дърветата започнаха да се въртят в някаква мъгла.

Остана права, облегната на парапета на верандата. Другите разговаряха, но гласовете им представляваха неразбираем шум, докато през съзнанието й минаваха различни сцени: скърцането на люлката, когато Лари й направи предложение; белите цветя, подарени й в хотела по време на сватбеното пътешествие; ужасната буря в онзи първи ден с Ел Би; стаята недалеч от Лейн Авеню.

„Качи се на автобус № 8 и слез на ъгъла, близо до моста.“

— Баща ти тук ли е? — обърна се тя към Норма.

— Естествено. Сигурно се суети около масите.

Рязко се извърна и се отдалечи. Наистина толкова рязко, че останалите сигурно щяха да се учудят. Но няма значение. Домакинът разговаряше с човека, отговарящ за напитките. Все така открито, тя се приближи до него.

— Трябва да поговорим.

— Не тук. И не сега — отвърна той и се намръщи притеснено.

— Напротив. Тук и сега. Да отидем до вратата на кухнята — когато го погледна в лицето, й се стори, че прочете отговора на въпроса, който още не му бе задала. — Вярно ли е, че заминаваш за Канада? Лари току-що ми го съобщи.

Тревогата му беше очевидна.

— Не знам какво ти е казал — започна той, но тя го прекъсна.

— Трябвало да бъде изненада, но не можел повече да го държи в себе си, затова не бива да го обвиняваш. Просто ми отговори: истина ли е?

Притеснението му премина в паника.

— Нямах намерение… Не бих го нарекъл изненада. Исках да поговорим за това утре и да ти обясня всичко насаме. Но не сега. Не тук. Моля те, скъпа.

— Защо не ми отговаряш? Става въпрос за прост отговор. Дай ми прост, кратък отговор.

— Господ да ни е на помощ. Въобще не е толкова просто. Моля те, Аманда, изглеждаме подозрително уединени тук. Това не е мястото за такъв разговор.

Краката й отново се подкосиха и й се наложи да се облегне на касата на вратата. За пореден път я обзе ужасяващото чувство за нереалност. Наистина ли бяха тук, в двора на къщата на Ел Би, и си разменяха тези думи? И ги изрича именно той, нейната любов, нейният свят?

— Ще се видим утре на нашето място — измърмори мъжът. — А сега ме пусни, преди хората да са забелязали, че ме няма.

— Трябва само да ми кажеш: „Заминавам без теб, Аманда. Сбогом!“. Кажи го. Или ме увери, че не е истина.

— Моля те, скъпа — взираше се тревожно в нея той. — Моля те. Не сега.

— Трябва само да чуя дали късаш с мен или не — забелязваше, че е прекалено шокиран, за да й отговори, но продължаваше да настоява, постепенно повишавайки глас: — Можеш ли да го отречеш?

— Скъпа моя, умолявам те, нека поговорим утре!

— Не — отсече Аманда и се отдалечи. — Няма нужда. Вече знам отговора.

Потиснато ридание се надигна в гърдите й, което причиняваше болка, многократно по-силна от родилната. Искаше й се да се скрие някъде, където никой няма да я види. Голяма група младежи се беше отделила в далечния край на двора и пиеше от картонени чаши. Запъти се към тях, с намерението да се слее с групата им. От мястото си все още можеше да вижда Ел Би, почти с цяла глава по-висок от останалите. Беше изключително любезен домакин. Терзание, помисли си тя. Това ли е точната дума? Вероятно той изпитва същото. Трябваше да го изпитва. Беше изписано в очите му. Колко добре го познаваше! Колко добре. Но тогава защо?

Защото, дойде отговорът, в крайна сметка не би могъл да нарани сина си. Затова аз трябва да остана и да страдам, както и той… може би не за дълго… но в Канада. Където и да отидеше, около него щяха да се навъртат жени, като момичето, което се суети около масата точно в тази минута, извръщайки към него привлекателното си лице. Едва ли е на повече от седемнайсет години…

Връщайки се обратно на поляната, се натъкна на Лари, който беше ядосан и разтревожен.

— Търсих те навсякъде — оплака се той. — Сигурна ли си, че се чувстваш добре?

Дали се чувства добре? Вероятно си губя разсъдъка, каза си мислено и отговори с въпрос:

— Кое е момичето, застанало до баща ти?

— Не му знам името. През лятото работи в офиса. Помага ни до началото на септември. Какво ти става? Като че ли не си на себе си.

— Нищо. Нищо ми няма. Само че съм жадна. Ще ида да си взема едно питие.

Барманът, застанал зад две големи купи, й обясни, че в едната напитката е „безалкохолна“, докато в другата била „изключително силна“.

— Червено вино, ром, лимонов сок… Не е за деца. Някой я донесе и мистър Болсън беше много разстроен. Затова седя тук и следя никой да не прекали с нея.

— Е, аз съм пълнолетна — отвърна Аманда и си наля.

— Едва ли искате толкова голяма чаша, мис — каза мъжът. — По-добре вземете тази. Това е твърд алкохол. Само след десетина минути няма да можете да стоите на краката си.

— Искам да го усетя — сряза го тя и допълни високата чаша. Ако се напие, терзанието може би ще изчезне. Седни на тази кръгла пейка под дървото, отпивай бавно и чакай.

Но то упорито не си отиваше. Цялото й тяло, от краката до главата, сякаш гореше. Постепенно, благодарение на волята й, неудържимата ярост срещу тази жестока несправедливост се примеси с мъката. Седеше и очакваше всичко това да избухне, когато се появи Лари.

— Държиш се много странно — извика той. — През цялото време изчезваш. Тук има наши приятели, а ти седиш сама с чаша в ръка! Впрочем какво, по дяволите, пиеш? Лицето ти е пламнало. Дай ми чашата!

— Това, което ми се пие — изправи се и отново отиде до купата. — И ако ми се прииска още, просто ще си налея.

— Аманда! Ти никога не употребяваш алкохол. Не си изпила дори чаша вино от Коледа насам. Дай ми това.

— Не ми нареждай какво да правя — извика тя високо и се обърна към Ел Би, застанал до масата с напитките:

— Нито пък ти!

Той се бе втренчил в нея. Върху лицето му бяха изписани ужас, предупреждение и молба.

— Недей, Аманда — каза й толкова тихо, че едва го чу. — Недей. Това не е за теб.

Нова вълна от ярост я разтърси.

— А кой си ти, мистър Болсън, за да ми казваш кое е за мен и кое — не? — изкрещя отново. — Я си гледай работата! Аз вече не съм ти никаква! Чуваш ли ме?

Гласът й отекна толкова силно, че хората в другия край на градината се стреснаха.

Напълно изумен, невярващ на очите си, Лари я сграбчи за ръката.

— Не можеш да говориш така на баща ми! Да не си си изгубила ума?

— Твоят баща! — подигра го тя. — Ти изобщо не го познаваш. Знаеш ли какво направи той? Не, не знаеш. Но аз знам. Да, мистър Болсън, аз знам. О, ти си бил наясно още последния път, когато се срещнахме, какво имаш намерение да ми причиниш. Вече си го бил решил, но не ти е стигнал куражът да ми го кажеш направо.

Около тях постепенно се събираше любопитна тълпа.

Ел Би се опитваше да запази самообладание.

— Стегни се, Аманда. Пила си прекалено много, а не си свикнала.

— Да, прекалих с алкохола, но не само той ми дойде в повече — тъй като гласът й продължаваше да се повишава, все повече хора разбираха, че наближава криза. Мигом настъпи гробна тишина, както след тежък инцидент на улицата. — Да — продължи тя, — колко е лесно да напуснеш страната и да забравиш! Просто захвърляш бремето и забравяш. Забравяш всичко. И любовта, и детето, което не исках. Да, да — в отчаянието и яростта от устата й извираше поток от думи, докато ръцете й бяха вкопчени една в друга като за молитва. — А, да, детето. Твоето дете, Ел Би, а не твоето, Лари! Нашият Стиви… Та той дори не е от теб! Ние с баща ти бяхме любовници в продължение на цели четири години — хлипайки, Аманда се отпусна върху пейката.

Тогава, както при приближаването на неизбежна катастрофа, когато самолет се разбива в земята или лавина се устремява към беззащитно село, наблюдателите останаха като парализирани. Вглеждаха се един в друг, сякаш се питаха: „Наистина ли чух това, или просто ми се е сторило?“.

В следващия момент Лари се свлече на земята. Приятелите му се втурнаха към него, неуверено го отнесоха под едно дърво и го оставиха да лежи. Норма бе отведена на верандата, където Лестър, баща й, Сесил и Питър й наляха бренди и се опитаха да направят за нея каквото могат, макар то да не беше много. С призрачнобяло лице, Ел Би бе вкаран в къщата, придружаван от двама лекари. Родителите с деца, пораснали достатъчно, за да се досетят за какво става въпрос, побързаха да ги отведат. Кучетата лаеха яростно. Млади мъже с мъка удържаха Лари, който, едва съвзел се и напълно обезумял, искаше да се втурне вътре и да убие баща си. Плачещата истерично Аманда бе замъкната от приятеля на Доли в колата й.

— Откарай я у нас — нареди момичето, хлипайки. — Боже мой! Боже мой! Не мога да повярвам — повтаряше то непрекъснато, докато търсеше изпадналата някъде червена обувка на приятелката си.

Разменяйки объркани коментари на тротоара отвън, тълпата постепенно се разотиде.

— Тя сигурно е изгубила ума си. Възможно ли е да е истина?

— Никога не бих повярвал подобно нещо за Болсън. Такъв човек, при това с неговия авторитет.

— Просто е мъртвопияна. Какъв позор!

— Не, това е трагедия. Горкото момиче.

— Но Аманда изобщо не пие! Нищо не разбирам.

— Може би са се скарали и просто му се е ядосала.

— Ами, подобна история трябва да е вярна.

— Ти огледа ли добре Болсън? Целият трепереше. Трябваше да го крепят, когато го отведоха вътре. Надявам се да не получи инфаркт или инсулт след случилото се.

— Слава богу, че наблизо имаше лекари.

Разтърсени от преживяния шок, бавно се отдалечаваха от къщата. Само кучетата останаха да събират захвърлените върху тревата останки. Шум от включени двигатели се надигна и отшумя в далечината, възстановявайки тишината на улицата. Живеещите наблизо се движеха безшумно в тъмнината, изгубили всякакво желание да гледат фойерверките. Празненството се оказа пълен провал.

 

 

Доста по-късно, изтегната върху шезлонг на верандата, Норма започна да се съвзема. Сред плач, въздишки и мълчание тя най-сетне се обади:

— Човек трябва да познава мистерията на вселената или Божият промисъл, за да разбере това. Освен ако всичко не е една голяма лъжа! Да, точно така е. Поради някаква необяснима причина Аманда е измислила цялата история.

— Не — тихо й възрази Сесил. — Бях вътре и разговарях с доктор Бърнс. Баща ти си е признал, че е казала истината.

Норма покри лицето си с ръце и прошепна:

— Моят баща! Моят баща! — никой не продума, докато не извика отново: — Никога не съм ти казвала какво видях онзи ден преди много време, Лестър. Помниш ли, когато в салона на училището ти споменах, че съм забелязала… — тя замълча, неспособна да се доизкаже.

Вместо нея го направи приятелката й:

— Видяла си Аманда и баща ти на Лейн Авеню, когато се връщахме от летището. Да, аз също ги видях. Питах се дали си ги забелязала, но ми се струваше толкова странно и неправдоподобно, бях толкова сигурна, че няма как да са били там, и реших, че съм се припознала. Затова никога не ти го споменах.

— Значи това си имала предвид, като си говорила за хората, които предават доверието ти — замислено отбеляза Лестър и улови ръката на съпругата си.

— Да, баща ми. Най-добрият татко на света. Почтен, достоен човек. Всеки път, когато споменът се връщаше, постоянно си внушавах, че ако действително са се разхождали по онази улица, то е било поради невинна причина, може би свързана с огледа на някоя къща. А после ми се струваше, че изобщо не са били те.

Бледата светлина на нащърбената луна правеше лицата на всички да изглеждат зеленикави и болнави. Но всъщност това е самата истина, размишляваше Сесил. Тази вечер всички сме болни. И се сети за собствения си баща, който продължаваше да обича майка й дори след всичките тези години. Погледна към Алфред Коул, чието присъствие, макар и до този момент мълчаливо, сигурно беше огромна подкрепа за сина му и за страдащата му снаха.

И после пред погледа й болезнено се мярна Аманда и малкото й момченце. Що за бяс я е обзел? Какво я е докарало до подобно състояние? Но от друга страна, нали съществуваха пациентите на болницата, които често разказваха също толкова потресаващи истории? Истории, които звучат като кошмари?

— Чувствам се като в кома — обади се Норма. — Чувала съм, че в такова състояние съзнанието ти продължава да работи. Да не сме забравили Лари? Къде е той?

— Не, не — успокои я Лестър. — Някакъв приятел го отведе в дома си.

— Но къде? Кой приятел? — помъчи се да се изправи от стола тя. — Трябва да съм с него в такъв момент.

— Казва се Уилърд — обясни съпругът й. — Чух някой да споменава името му. Един такъв нисичък, с рижа коса.

— Той е. Заедно учеха в гимназията. Джеф Уилърд. Трябва веднага да отидем у тях, Лестър.

— Не, скъпа, не е необходимо. При това не си в състояние. Остани тук, а аз ще отскоча да го видя. Само ми дай адреса.

— Не го знам — изхлипа Норма.

Питър скочи на крака.

— Аз ще ида. Ти стой тук — обърна се той към жена си. — Може да имат нужда от теб, ако се случи нещо с мистър Болсън.

След като шумът от колата му заглъхна в нощта, единственият звук наоколо беше песента на щурците. Никой не продумваше, сякаш си бяха казали всичко, което можеше да се каже. Всъщност в такива тежки моменти обикновено нямаше много за говорене, размишляваше Сесил. Наясно сме с това, но все пак се чувстваме задължени да запълним празнотата с успокоителни думи. В известен смисъл щурците се изразяват много по-добре от нас. Те напомнят, че животът продължава. Дори след най-големите катастрофи животът продължава. Ала е някак много нетактично да кажеш това на някой, преживял такъв разтърсващ шок.

На горния етаж, където вероятно беше стаята на мистър Болсън, големият панорамен прозорец светеше. Лекарите все още бяха при него. Странно, но въпреки всичко, което беше сторил, тя изпитваше съчувствие към него. Нима не съжаляваш човек, получил доживотна присъда, независимо какво престъпление е извършил? Със сигурност мисълта за прегрешението щеше да го измъчва до края на живота му.

Норма отново даде воля на скръбта и гнева си:

— Колко я обичаше той! В мига, в който я видя, когато за първи път я доведох тук през една пролетна ваканция, се влюби в нея. Моят брат, най-милият, най-добрият мъж на света! Как е могла, питам ви. Как е могла! Не искам да я виждам никога повече. Кълна се, че няма да я погледна. Тя е пачавра. Разбира се, татко също има вина, но нейната е много по-голяма. Тя е хукнала след него. Да, сигурна съм, че е станало точно така.

Отново никой не отговори. Хората винаги вземат нечия страна и обвиняват другите в зависимост от позицията си. Колкото повече размишляваше върху това, толкова повече Норма щеше да оправдава баща си. И Сесил изпита искрено съжаление към другата си приятелка.

С напредването на нощта задуха слаб, но много студен вятър. Часовникът вътре отброяваше минутите. Пристигна линейка. Мъже в бели престилки се втурнаха по стълбите. Малко след това Питър се върна с новини. Името на Джеф Уилърд не било вписано в телефонния указател, затова му се наложило да ходи в полицията, за да узнае адреса. В дома му разбрал, че са сложили Лари да спи. Били повикали лекар, който му дал успокоителни и обещал да се обади сутринта. След това се отбил в дома на Лари, платил на Елфрида, останала да се грижи за малкия Стиви, и я помолил да остане, докато на другия ден някой не й се обади.

Някой, помисли си Сесил. Кой? Норма? В това състояние? На Лестър явно му предстоеше много работа. „Аз ще отида да поседя с детето, реши тя.“

Минутите се изнизваха. Безпокойството постепенно обхващаше малката група, очакваща някаква вест от горния етаж. Никой не се осмеляваше нито да се качи да се осведоми, нито да си тръгне, без да е научил нещо.

Сякаш внезапно разбудена от сън, Норма извика:

— Успокоителни! Все едно да превържеш с обикновен бинт ампутиран крайник. Ще бъде истинско чудо, ако успее да преживее това.

Тъй като никой не й възрази, Лестър се опита да промени темата, обръщайки се към Питър:

— Работи ли много това лято? Не бих могъл да кажа същото за себе си. Ние, учителите, може и да не заработваме много, но поне имаме дълги отпуски.

Другият също се стараеше да разведри обстановката:

— Предприех няколко пътувания, свързани с реставриране. Стари църкви, обори, хотели… Това са моите пациенти. Но сега седя вкъщи и работя доста упорито, ако може да се нарече работа нещо, което ти доставя удоволствие.

Двама добри мъже, помисли си Сесил и отново изпита състрадание към шокирания, измъчен човек на горния етаж.

— Няма никакъв смисъл всички да седим тук — обади се Лестър. — Татко, утре рано трябва да си в съда. Защо не си тръгнеш? А и ти, Питър, вече направи достатъчно, като обиколи почти целия град. Така де, приятел в нужда се познава. Но сега по-добре отведи Сесил у дома. Почти полунощ е — точно когато всички се разотиваха и бяха на път да се качат в колите си, той изтича с ужасна вест: — Всичко свърши. Отиде си. Слагали са го в носилката, когато преди няколко минути е получил масивен кръвоизлив.

 

 

Както можеше да се очаква, новината се появи още в сутрешните вестници. Такова чудовищно събитие в дома на семейство Болсън в никакъв случай не би могло да се подмине, но благодарение на главния редактор, близък приятел и клиент на Алфред Коул, който бе защитавал семейството на снаха му, описанието на случилото се беше пестеливо. На последната страница и само с няколко изречения бяха изложени единствено голите факти, които сами по себе си бяха достатъчно красноречиви.

Некрологът също беше лаконичен: смъртта настъпила вследствие на обилен мозъчен кръвоизлив, а погребението ще се извърши в тесен семеен кръг.

Не беше споменато, че Питър и Сесил са отвели малкия Стиви в дома си. Разрешението бяха получили от Норма, тъй като Лари не беше в състояние да взема никакви решения. Доста трудно щеше да им бъде да го заведат на погребението.

Тя, брат й, Лестър и двамата лекари караха след катафалката, а след това стояха край гроба, докато свещеникът четеше службата за любов и опрощение. После всички се отправиха към дома на Коул, където Лари щеше да остане, докато вече нямаше да има нужда от специални грижи.

На сутринта след произшествието Сесил се обади на Доли в магазина, но момичето й съобщи, че Аманда не иска да я види.

— Тя е в ужасно състояние. Горкичката. Не мога да я позная. Щом чу за смъртта на Ел Би, отново се срина. Трябва да е била луда по него. Не знам. Никога не съм била толкова влюбена в никого. В аптеката ми дадоха приспивателно. Исках да извикам лекар, но те не идват, освен ако не става въпрос за нещо сериозно. Не мога да я накарам да излезе от къщи.

— Исках да й кажа… Моля те, предай й, че ние с Питър се грижим за Стиви. Той е у нас с бавачката си и се чувства много добре.

— Ти си истинска дама, Сесил. Казвала съм го винаги когато си идвала в магазина. У теб няма нищо предвзето. И Аманда е на това мнение, само дето в момента не иска да те вижда. Срамува се и се опасява да не си помислиш, че е пияница и мръсна уличница…

— Никога не бих си помислила подобно нещо. Това е много тъжна история и съм убедена, че никога няма да я разберем докрай. Моля те, кажи й това от мое име. Дали да не дойда у вас, независимо дали иска да ме приеме или не?

— На твое място не бих го направила. През цялото време плаче и иска да е сама. Просто седи тук и се крие. Ще остане толкова дълго, колкото й е необходимо да се вдигне на крака.

— А после?

— Не мисля, че има някаква представа.

— Добре, Доли. Ще поддържаме връзка. Имаш ли ми телефона? Нали ще ми се обадиш? Хайде, пак ще се чуем.

— Да, непременно. О, ако я видиш, направо ще се разплачеш.

— Не е ли ужасно? — отбеляза мисис Лайънс, след като Сесил й позвъни в магазина. — Дотичах тук в мига, в който научих. Направо не повярвах на ушите си. Тази очарователна, интелигентна млада жена! А всичко е било повърхностно, за да прикрива истинската й същност. Учудвам се, че Доли я е прибрала в дома си. Аз не бих допуснала този боклук дори до прага си, честна дума.

Няколко минути след края на разговора възмущението й все още се носеше из въздуха. До този момент единствените хора, съчувстващи на Аманда, бяха Сесил и Доли.

Но след като историята се разнесе из целия град, вече доста раздута, нарасна и съжалението, наред с нездравото любопитство. Какво ще стане оттук нататък, питаха се всички. Развод? Съдебни битки за попечителство върху детето?

— Как, за бога, това семейство ще намери изход от подобно безумие — извика Сесил на съпруга си. — Поговорих с Лестър. Не е особено притеснен за Норма. Казва, че е най-силна от всички, дори от него самия. Вече се опитвала да реши бъдещето на Стиви. Но Лари е напълно съсипан, което е разбираемо, и не искал дори да погледне детето, а доскоро така го обожаваше, че изглеждаше даже малко прекалено. Не искал да го погледне! Непрекъснато повтарял, че не е негово! Питър разпери ръце:

— Нямам представа. Прилича ми на старогръцка трагедия.