Белва Плейн
Приятелки (19)

Осемнадесета глава

— Дай ми време — каза Ел Би. — Това е като да развързваш възел или да се опитваш да намериш изход от лабиринт.

— Е, можеш ли да развържеш възела? Или да откриеш изхода? Дали не се оказахме затворени в този лабиринт?

— Не, но трябва да помисля. Само ми дай време.

 

 

Май отмина и дойде юни с песента на птиците и ранните рози. Изобилстваща от лек вятър и зеленина, със свежо ухание и пеперуди, земята намекваше за приближаващото лято. Лари обикаляше двора и си тананикаше: „О, каква прекрасна утрин, какъв прекрасен ден“. Кленът, посаден предишната година, бе израснал половин метър. Стиви се научи да казва „мама“, заради което той заяви, че ще го изпрати в Харвард.

Всичко беше непоносимо. Аманда се чувстваше объркана. Нервите й бяха опънати до крайност. Разплака се на един филм заради някакво гладно, захвърлено куче. Заплака, когато подаде бисквитка на сина си и той я прегърна през шията.

В какво се бяха превърнали всички?

 

 

Автобусът се разтресе. От това й се пригади, точно както в първите месеци на бременността. Сложи в устата си бонбон, както Лари я бе съветвал тогава, и затвори очи. Пред нея две дами на средна възраст, без съмнение тръгнали към универсалния магазин в града, разговаряха дискретно. Гласовете им бяха добре модулирани, без никакъв акцент. Най-вероятно са учителки, защото много приличаха на гостите, които Норма и Лестър канеха на вечеря в дома си. Запита се какво ли биха казали, ако знаят, че тя, също толкова добре облечена като тях в тъмен памучен костюм, добре възпитана и образована, се е запътила към една стая, ключът, от която лежи в джоба й, за да се срещне и вероятно да прави любов с бащата на съпруга си?

След като излезе от главните улици, където повечето от пътниците бяха слезли, автобусът пое по тесните пресечки, вече толкова добре познати й, че би могла да опише с подробности всяка сграда по тях, и зави към Лейн Авеню.

На входа на постройката, в която сега се чувстваше повече у дома си, отколкото в собствената си къща, я поздравиха някакви младежи, живеещи отсреща. Не можеше да каже, че са й намигнали, но блясъкът в очите им и предизвикателните им усмивки й показаха, че не би могла да ги заблуди и те много точно знаят какво търси тук. Това малко приключение толкова я разстрои, че се втурна разтреперена по стълбите и почука на вратата.

Ел Би я посрещна и веднага я притегли в прегръдките си.

— Какво има? Случило ли се е нещо?

— Днес ми дойде в повече. Не знам защо. Един от онези лоши дни.

— Да, да — измърмори той, притискайки я силно.

— Много ми е трудно да водя този двойствен живот, Ел Би.

Стояха така, притиснали гърди, докато тя започна да хлипа.

— Давай, миличка, наплачи се. Не го задържай в себе си. Това ще ти помогне.

Стресна ги звукът на сирена.

— Време за обяд. Никога не сме идвали тук толкова рано, затова донесох сандвичи с пилешко, салата, праскови и чудесно вино. Ще празнуваме.

Говореше умолително. Искаше да я измъкне от мрачното настроение, но то беше толкова дълбоко, че никак нямаше да му е лесно. В крайна сметка тя също беше дошла да го моли.

— Да празнуваме? Имаме ли повод?

— Заедно сме. Нима не е достатъчно? Ела, хайде да хапнем — наля виното и без тост чукнаха чашите си. Хранеха се мълчаливо. От време на време тъжните им погледи се срещаха. Атмосферата беше натежала от проблемите им и следобедната жега. — Свали си сакото — каза накрая Ел Би.

Копринената риза беше прилепнала към тялото й. Тя я смъкна и перлената огърлица се спусна между гърдите й. Очите им отново се срещнаха. Без да изрекат и дума, двамата заедно се отправиха към леглото.

Слънцето се бе придвижило толкова далече, че стаята беше в сянка. Изведнъж отвън се разнесе гръм.

— Мисля си за първия път — прошепна тя, нарушавайки мистичната тишина. — Помниш ли бурята? Гръмотевиците направо раздираха небето и аз бях ужасно уплашена.

— От бурята?

— От теб. И от себе си, защото знаех, че съм влюбена.

— Както знаеш, аз те обикнах много преди това.

— Какво ще правим? — изплака отново Аманда.

— Първо, трябва да сме много предпазливи. Норма смята, че ти… Че не се разбирате.

Все още не може да произнесе името на сина си, помисли си тя. Ето докъде води болката.

— Какво я е накарало да мисли така?

— Отбила се у вас един ден и те заварила със зачервени очи.

— Да, наистина бях плакала.

От гърдите му се отрони толкова дълбока въздишка, че би могла да го остави без дъх.

— Чуй ме — започна Аманда вече по-уверено. — Да отидем някъде заедно, където кажеш. Може в Аляска или в някой залив. Няма значение. Бих могла да купя магазин за дрехи, а ти ще се занимаваш с недвижими имоти. Ще се справим.

— На приказки е много лесно. Ами Стиви?

— Той ще остане с Лари. Не бих го взела, никога не бих причинила това на съпруга си. А и ще е по-добре някой да се грижи за него тук. Норма ще помага. Нали знаеш, че го обожава — с жест, станал й вече навик, тя плесна с ръце. — За мен също ще е идеално разрешение, ако го оставя сега, преди да е пораснал и отношенията ни да се задълбочат. Ще ми е по-лесно да се разделя с него — додаде и потисна надигащото се ридание.

— Доста висока цена — с нисък глас изрече Ел Би. — Доста висока.

— Може би ако си признаем вината и понесем последствията…

— Питаш ли ме, или ми го казваш?

— И двете.

— Смяташ ли, че след това бих могъл да погледна децата си в очите?

— Няма да ти се налага, ако заминем — твърдо каза Аманда. След като не получи отговор, изплака отчаяно: — Трябва да си забелязал, че положението стана непоносимо за мен! Вече не мога да живея в онази къща! Трябва да се върна там след час, а не бих могла да го понеса. Да спя в една стая… Използвай въображението си… Не издържам повече!

Ел Би стана и отиде до прозореца. Това е начин да се освободиш, макар и само за момент, от мястото, където си затворен, мислено отбеляза тя. Може би навън, на улицата, в гората, където и да е, отговорът е изписан върху камък или дърво. Изпълнена със съчувствие към страданието му, пристъпи към него и сложи ръце върху раменете му.

— Да се събуждаме сутрин и да се откриваме един друг — каза му шепнешком. — Винаги. Винаги.

Когато той се обърна и я притегли към себе си, й се стори, че вижда сълзи в очите му.

— Дай ми време да помисля. Обичаме се. Не е редно, но е истина. Дай ми време да помисля.

 

 

— Тук направо умираме от жега — говореше майка й. — В къщата е горещо като във фурна. Сигурна ли си, че искаш да дойдеш точно сега?

Аманда знаеше какво се крие зад думите й: „Как ти скимна да идваш именно тази седмица, след като толкова време не си направи труда да ни видиш?“.

Някак успя да отклони неизречения въпрос, като попита майка си къде ще отседне.

— Налага се да си вземеш стая в мотела на магистралата. В момента сме доста натясно. Приятелят на Бейби ще живее у нас, докато получи първата си заплата от новата работа.

Бейби, най-малката от момичетата. Нима щяха да я наричат така до края на живота й? Струваше й се, че едва вчера е завършила гимназията. Внезапно я обзе желание да види всичките си близки. Може би за първи път, откакто, горда и развълнувана, се раздели с тях, за да отиде в колежа.

Но най-вече й беше домъчняло за майка й. Не че очакваше да получи мъдър съвет. За това си имаше Ел Би. Просто от време на време всяка жена изпитва необходимост да стовари проблемите си върху раменете на друга, която я обича. А кой е по-подходящ от родната ти майка?

— Ще взема обичайния автобус — съобщи Аманда. — Ще чакам на някоя пейка на спирката да дойдете да ме вземете.

Лари беше разстроен, че не може да я придружи.

— Заболяването на майка ти сериозно ли е? Какво ти казаха?

— Според брат ми става въпрос за лек инфаркт. Може да се окаже безобиден, но и да доведе до тежки последствия. По тона му разбрах, че е наложително да замина.

— Естествено. Виж, нямаме извинение, че досега не сме отишли да посетим семейството ти. Непременно трябва да го направим през есента, най-вероятно в Деня на благодарността. Ще запозная Стиви с другия му дядо и ще поканя всички в хотела или в мотела, каквото и да е там, на вечеря. Къде тръгна?

— Горе, да си стегна багажа. Няма да ме има близо седмица, така че ще са ми нужни някои неща.

— Остани още малко да погледаме заедно телевизия. След десетина минути започва страхотна програма — изтягайки се върху огромния фотьойл с разкопчана риза, Лари потупа издутия си корем и се оригна. После се разсмя. — Извинявай. Преядох с пържени картофи. Веднъж започна ли, нямам спиране. Но какво пък толкова, жени харесват дебелите мъже, нали? Те са много добродушни, прав ли съм? Можеш ли да отречеш, че съм добър?

— Не, не мога — ласкаво отвърна Аманда.

 

 

Вероятно Рип Ван Уинкъл^[1] се е чувствал точно така. Нищо не се бе променило. От пейката на ъгъла до църквата Аманда можеше да види салона за красота с множеството шишета на витрината, до него магазина на Бен с изложени ризи, дънки и други дрехи. Над тротоарите се извиваше мараня, асфалтът около дупките се топеше и всичко — от сипещото жарава небе до неизмазаните сгради — беше сиво.

Точно на същото място беше чакала в онзи паметен ден, когато се върна с диплома, скрита в черно-белия сак. Точно тук беше чакала автобуса, когато пое на север, за да приеме — в случай че изобщо й предложи, Лари Болсън, макар изобщо да не го желаеше.

Хубаво или лошо е, че не можем да надникнем в бъдещето?

Стресна я писъкът на клаксон.

— Ей, хлапе, помниш ли ме? Аз съм брат ти Ханк.

Тя се качи в пикапа и го целуна. Той, както всичко останало, си беше същият, с разголени загорели рамене и къдрава като нейната коса.

— Какво те води насам? Проблеми?

Въпросът беше провокиращ и би могъл да мине за саркастичен, но когато го погледна, откри, че е искрен. Впрочем от брат си не би могла да очаква нито сарказъм, нито ирония.

— Просто исках да ви видя.

— А, добре. Често говорим за теб и трябва да ти кажа, че сме ти много благодарни за онова, което ни изпращаш. Сигурно си открила златна мина.

— Не съм. Вярно, че изкарвам добри пари и ми е приятно да помагам. Това е. Както и да е, не съм дала кой знае колко.

— Достатъчно, за да ремонтираме кухнята. Купихме нова печка и хладилник. Освен това обличаме децата на Лорена. Онзи неин нехранимайко не би могъл да им осигури дори обувки.

— Радвам се, че мога да ви помагам, Ханк.

— Искаш ли да се отбием, за да видиш гимназията? Откакто си завършила, не са имали ученичка като теб. Пълна отличничка. Хората още те коментират.

Дори пълна отличничка би могла да обърка живота си, мислено отбеляза Аманда.

Пътят, дърветата, дори къщата, когато наближиха, всичко сякаш протягаше ръце към нея. Приветстваха я не само хората, нейна кръв и плът, но и усещането за сигурност, за липсата на промяна, съзнанието, че нищо лошо не може да й се случи.

Това беше — сервираната за вечеря маса в кухнята, познатото меню, включващо шунка и пай от сладки картофи, направен специално в нейна чест, кучетата, очакващи подхвърлените им огризки, малкото бебе на Лорена с подмокрен памперс. Въпреки всички недостатъци, от които искаше и наистина избяга, това беше нейният дом. Тук е майка й, за да я изслуша и да я увери, че нещата не са толкова лоши. От майчината целувка синината преставаше да боли.

Някой каза:

— Сигурно си ни донесла снимки на детето.

Разбира се, че е донесла, и веднага щом чиниите бяха раздигнати, тя ги извади и ги пръсна върху масата. Всички тутакси се съгласиха, че Стиви е чудесно момченце. Но защо не го е довела? Ами Лари? Защо не дойде?

— Следващия път — обеща Аманда. — Доста е трудно да качиш в самолета дете на година и половина, особено толкова палаво като моето.

— Кой е мъжът, който го държи?

— А, това беше на рождения му ден.

— Ама кой е? Прилича на филмова звезда — отбеляза Бейби.

— Свекър ми.

— Неговият дядо? — възкликна сестра й. — Съвсем не прилича на дядо. Та той е направо страхотен.

Точно както когато шлюзовете се вдигнат и водата се втурне бурно надолу, чувството за сигурност се изпари. Ако в този момент можеше да се обърне и да си тръгне, сигурно би го направила. Ала вместо това попита любезно за леля си Ема.

— Когато говорих с нея за последен път, беше паднала и си бе наранила коляното. Известно време беше зле, но сега се оправя и ще се зарадва, ако я посетиш.

— Толкова хора не са те виждали от години, скъпа — каза майка й. — Чичо ти Боб и леля Мей, братовчедите Робинсън от Барнвил… Много хора.

— Е, ще остана тук няколко дни, така че ако има кой да ме закара, с удоволствие ще им отида на гости.

Може би имаше нужда да мисли именно за тях — за старата леля, за младата братовчедка с малко дете, която допреди няколко години беше амбициозна тийнейджърка, също като нея самата…

На третия ден, когато се върна от Барнвил, майка й я очакваше на предната веранда. Бяха сами, но въпреки всичко й заговори тихо и много сериозно:

— Защо си казала на съпруга си, че съм болна Аманда?

— Какво искаш да кажеш? — попита тя и в сърцето й се загнезди страх.

— Докато те нямаше, ми се обади, за да ме пита как съм.

Глупачка, глупачка! Беше имала намерение да му позвъни и да му каже, че всичко е наред, ала напълно забрави.

— Имах нужда от причина, за да дойда тук. Беше глупаво от моя страна.

— Защо? Да не би да си в лоши отношения с него и да ти се налага да го лъжеш?

— Не, не. Разбираме се чудесно. Но мъжете понякога гледат на теб като на собственост, нали? Исках да ви видя веднага, а знаех, че не може да се освободи от работа. Убеждаваше ме да го отложим до Деня на благодарността, а аз нямах търпение да чакам толкова дълго.

Чифт сини очи я изучаваха иззад очилата. Познаваше ги много добре и знаеше, че няма да й е лесно да ги заблуди.

— Има нещо, което премълчаваш, Аманда.

— Не, няма. Наистина.

— Всички ние — Лорена, Ханк, Дорийн, баща ти, дори Бейби, имаме чувството, че си имаш неприятности.

Сините очи не се отделяха от лицето й. Над тях се спускаше посивял кичур. Той се бе промушил изпод боядисаната в кестеняво гъста коса. Очевидно се опитваше да се пребори със стареенето. Вече не беше млада. Животът й не е бил лесен и нямаше да бъде занапред, независимо какво крие бъдещето. Съществуваше бедността. Съществуваха Дорийн, Лорена с всичките й неудачи и Бейби с новия си, неизвестно кой поред, приятел. Ханк и Боб, колкото и да бяха почтени, все още живееха при родителите си и не бяха постигнали нищо. Щеше да е жестоко да получи още една причина за тревоги, още повече, когато с нищо не може да помогне.

— Не ми отговори — каза майка й. — Чудя се защо реши да си дойдеш точно сега. При това след толкова време.

— Може би просто от носталгия. Наистина минаха много години.

— Ако имаш проблеми, трябва да ги споделиш с мен, Аманда — думите бяха изречени нежно и също толкова нежна усмивка стопли сините очи. — Господ ми е свидетел, че хвърлих много усилия, за да помогна на Лорена. Надявам се, че нещата при нея се оправиха. Няма от какво да се притесняваш, скъпа. Не е срамно да изпаднеш в затруднение.

Не е срамно. Нямаше как да разкаже цялата истина на майка си, нито на когото и да било, без да разкрие позорната си, непростима връзка. Тази добра, простодушна жена никога не би я разбрала. Щеше да се бори, да се опитва, но раната ще е жестока, прекалено жестока.

Мисията й тук се оказа невъзможна. Аманда се изправи, целуна майка си и отново я увери:

— Обикновена носталгия. Повярвай ми. Сега, след като ви видях всички, сигурно ще си тръгна още утре.

 

 

След дълго и досадно пътуване с автобус, последвано от отлагане на полета в Мемфис, не й оставаше нищо друго, освен да си купи още едно списание или ако е гладна, да отскочи да хапне нещо. Аманда седеше в закусвалнята, когато към нея се приближи Питър Мак. И двамата бяха изненадани и тя веднага съжали за срещата, тъй като беше в лошо настроение, докато той видимо бе превъзбуден.

— Виж ти, от всички места по света да се видим точно тук. Имаш ли нещо против да седна при теб?

— Съвсем не.

— Къде си ходила?

— Гостувах на нашите.

— А аз, както винаги, по работа. Чудя се колко ли ще ни забавят.

Тя сви рамене.

— Нямам представа.

— Току-що се обадих на Сел да държи постоянна връзка с летището. Ти говори ли с Лари? Ако ти трябва мобилен телефон, можеш да използваш моя.

Питър се опитваше да поддържа разговора, било то и толкова тривиален. Жената се запита каква ли е причината за неговия ентусиазъм.

— Няма го вкъщи. Ще опитам по-късно.

Това не беше истина. Всъщност Лари изобщо не знаеше, че ще се връща тази вечер. Планът й беше да хване такси веднага щом пристигне и да отиде в къщата на Лейн Авеню, след това да се свърже с Ел Би и да се прибере едва на следващия ден.

— Истинско щастие е, че разполагаме с достатъчно време. Ако се беше случило на трети, нямаше да можем да отпразнуваме празника.

Съвсем забрави за четвърти юли. Напоследък й убягваха доста неща. Беше изгубила четката си за зъби и Ханк трябваше да й купува нова от града и, за свой срам, никак не можа да си спомни името на съпругата на братовчед си Люк.

Питър предложи да поръчат сандвичи. Тъй като не му отговори, той продължи:

— Беше много мило от страна на бащата на Лари да предостави двора си за празненството. Според Норма организацията станала в последния момент. Случило се едва завчера. Хората, у които обикновено се провеждало тържеството, внезапно заболели и мистър Болсън великодушно предложил да го устроят в дома му.

Значи ще се наложи да ходя у тях, мислено отбеляза Аманда. После се сепна и обясни:

— Оттам се открива прекрасна гледка към хълмовете и игрището, където ще има фойерверки.

— Ние със Сел сме като децата. Много обичаме разветите знамена, сладоледа във фунийки и красивите отблясъци в небето.

Отблясъци в небето. Лари никога не би се изразил така. Сигурно ако Ел Би не беше такъв, какъвто е, ако бях срещнала мъж като този тук… Той може би щеше да избере мен, вместо Сесил, ако се бяхме запознали в подходящия момент…

— Жалко, че Лари не е могъл да дойде с теб — говореше Питър. — Но работата е на първо място, нали? И с мен е така. Сел щеше да ме придружи, но в момента в болницата тече голяма благотворителна кампания за набиране на средства. Чула ли си, че искат да я направят председател на организацията за следващия мандат? — изражението му се разнежи. — За нея ще бъде добре не само заради оказаната чест, а защото работата ще запълва дните й.

Значи все още нямаше никакви признаци за предстояща поява на дете. Спомни си колко се страхуваше, че Сесил може да умре. Те са сигурно най-щастливата двойка от всички, които познавам, размишляваше Аманда. Той е човек, с когото би могло да се сподели всичко. Беше добродушен и достатъчно мъдър, за да разреши всеки проблем. Дали, ако го попитам, би могъл да ми даде съвет?

Поръча си салата, но тъй като нямаше апетит, остави вилицата.

— Какво има? Не е ли хубава? — попита Питър.

— Прекалено е голяма, а не съм гладна.

Наистина ли, макар и само за миг, допусна възможността да сподели с него? Мисълта я накара да потръпне. Не дай боже такива налудничави, ужасни думи да се излеят от устата й!

„Дай ми време, каза Ел Би. Ще измисля нещо.“ Изхвърляйки тези мисли от съзнанието си, зададе любезен въпрос:

— Предполагам си ходил да разглеждаш още от онези огромни южни къщи?

— Този път не. О, слушай, обявяват нашия полет.

За нейно облекчение местата им бяха доста отдалечени. Затваряйки очи, Аманда се облегна на седалката и остави съзнанието й да се рее. По време на полетите от колежа към дома и обратно често бе попадала на приказливи пилоти, които обичаха да съобщават над какво лети самолетът в момента: езеро, град и винаги, винаги река Мисисипи. Но този очевидно бе притеснен от времето, защото не се обади нито веднъж. Ала хвърляйки поглед към часовника си, макар да летеше на север към Мичиган, тя знаеше къде точно щеше да се намира, ако пътуваше на запад към старото общежитие. По някакъв лишен от логика начин внезапно ясно си представи Тери — момичето от гимназията, което една вечер бе вървяло с нея на връщане от кафенето. Отново видя дома й — чиста, спретната къща, толкова спокойна и вдъхваща сигурност, сякаш излязла от нечий сън и предизвикваше завист! Запита се какво ли е станало с Тери. А дали тя от време на време се сеща за нея? Нямаше никакъв начин да разбере какво се е случило с тази стара приятелка!

Ти си млада. Невинна си, макар да не го осъзнаваш. Има много пътища и ти си избрала един, въпреки че не знаеш накъде ще те отведе.

В този момент пред очите й се появи образът на Стави с неговата усмивка и току-що поникнали зъбчета. Болката беше толкова непоносима, че подскочи на мястото си и жената от другата страна на пътеката я изгледа изненадано.

Това трябва да спре, смъмри се Аманда мислено. Трябва да се отпусна. Ел Би ще знае какво да направим. Пък и на Лари може би скоро ще му омръзна. Всеки мъж много отдавна би се отегчил от жена, която му дава толкова малко. Нека поиска развод. Как бих могла да го направя аз? Как бих могла да нанеса подобен удар на такъв мил и почтен човек, който винаги се е държал добре с мен? При това, когото предадох толкова позорно? Да, нека решението да излезе от него. Ще се съглася на всичко каквото поиска. И тогава ще съм свободна. Ще се чувствам по-малко виновна. Няма значение какво ще кажат хората. Ще заминем. Ел Би ще знае какво ще направим.

Сесил чакаше на летището. Аманда се надяваше да изгуби Питър в тълпата, грабна сака и махна за такси към Лейн Авеню. Каква заблуда, след като и двамата знаеха, че се е върнала! Както можеше да се очаква, те настояха да я откарат до дома й, макар че тя предпочиташе да остане сама.

— Не ви е по път — опита се да протестира и веднага забеляза странните погледи, които й хвърлиха. — Моля ви, нека си хвана такси. Нямам нищо против.

— Хайде — улови я за ръката Питър. — Не ставай смешна. Ще те закараме.

Седеше на задната седалка и почти не говореше. Докато колата завиваше зад ъгъла на Лейн Авеню, за момент успя да види познатите прозорци на втория етаж. Бяха тъмни.

 

 

— Какво ли може да й се е случило? — учуди се Сесил, след като оставиха Аманда.

— Определено не приличаше на себе си. На летището, докато бяхме заедно за няколко минути, сякаш не искаше дори да й говоря.

— Норма е уверена, че нещата между нея и Лари не вървят. Тя се притеснява за брат си естествено.

— Надявам се да не е нещо сериозно. Но напоследък доста семейства си имат проблеми.

— Така е, затова много се радвам за нас. Разкажи ми за пътуването. Искам да чуя всичко — след като приключиха с вечерята, Сесил му подаде изрезка от вестник. — Излезе в събота. Татко каза, че мистър Роланд и останалите са й обърнали особено внимание. Тук е публикувана една новина, а това е уводната статия.

Питър я прочете бавно, като от време на време кимаше с глава, след това отново я прегледа и каза:

— Казина. Чувал съм за тази шайка в местната управа, която поддържа идеята. „Шайка“ е точната дума. Наричат го „възраждане“. Нещо като финансов бум. Представи си само! Мочурищата край реката, малкият зелен полуостров превърнати в луксозни хазартни свърталища. Скъпи хотели, развлечения и магазини… И това вместо хубави къщи и паркове, в които се чува песента на птиците — и захвърли вестника на пода. Сесил се опита да го успокои:

— Но редакцията е изцяло на твоя страна. Татко изобщо не е притеснен. Прочети уводната статия и ще се убедиш.

— И аз не съм разтревожен. Яд ме е само, че хората могат да са такива варвари. Изпитвам същото, когато видя някоя красива стара сграда в ръцете на некадърници.

— Кажи за мрамора, който ходи да гледаш. Как ти се стори?

— Идеален. Има цвят на мляко с кафе. Много фин. Опасявах се, че не си го спомням точно, но не бях сбъркал. За щастие няма да ми е необходимо голямо количество. Трудно се добива и струва цяло състояние. Знаеш ли, Сел, обиколката из такива отдалечени места действа много ободряващо. Така например съвсем случайно се натъкнах на една рушаща се балюстрада, която не бях виждал преди. За късмет фотоапаратът беше в джоба ми. Хрумна ми, че бих могъл да направя нещо подобно във формата на полукръгла тераса покрай пътя.

Веднъж свенливо й беше споделил надеждата си, че музеят като част от цялостния проект някой ден ще намери мястото си в националния регистър на историческите паметници. Дори смяташе, че шансът това да се случи, е много голям.

Приятно й беше да гледа сияещото му лице. Беше стигнал далече без ничия помощ, както винаги е искал. Хората с парите в банките нямаха никакво значение, въпреки че сигурно бяха нужни, но именно Питър бе създал нещо велико.

Бяха тръгнали към спалнята на горния етаж, когато се разнесе трясък и нощната тъма се раздра от искрите на фойерверк.

— Хлапетата нямат търпение до четвърти — отбеляза той. — И аз навремето бях такъв.

Ако имахме дете, помисли си тя, без да отговори, щяхме да го изведем, за да погледа зарята.

— Предполагам мистър Болсън ще организира незабравимо празненство. Той обича да прави нещата със стил.

Името я накара отново да си спомни Аманда, която напоследък се държеше доста странно. Нещо се е случило на духовитото, умно момиче и това много натъжаваше Сесил.