Барбара Фрийти
Безмълвно (9)

Осма глава

Джулия измънка набързо „довиждане“ пред жилището на Алекс и потегли към дома си, като си каза, че всичко е наред. И какво от това, че се целунаха. Беше кратък, зареден с енергия момент, естествено освобождаване от напрежението, което за Алекс не означаваше нищо, а още по-малко за нея. Голяма работа, трябваше да престане с тези мисли. Имаше далеч по-важни неща, за които да се тревожи: майка й, бащата на Алекс, това проклето пътуване до Москва, което, както изглежда, най-неочаквано свърза Сара и Чарлс. Още не й се вярваше, че тогава Алекс е видял на Червения площад майка й, но беше принудена да се съобрази с фактите. Сара и Чарлс са били приятели. Започна разсъжденията си оттук и продължи по-нататък. Зададе си въпроса, дали Сара не е споменавала Чарлс пред Джино. Струваше си да го попита.

Докато си търсеше ключа пред вратата на апартамента, дочу отвътре смях — смееха се мъж и жена. Лиз и Майкъл. Пое дълбоко въздух, за да не хукне, накъдето й видят очите. Тази вечер не беше в състояние да се разправя с тях. Чувстваше се толкова объркана. Освен това знаеше какво ще й кажат, че е полудяла и че трябва да престане да се занимава с тази история. Но вече беше късно, а те я чакаха и се притесняваха. Така че се налагаше да застане срещу тях.

Предаде си нехаен вид, поне така се надяваше, че изглежда усмивката й, и отключи вратата. Лиз и Майкъл се бяха разположили на дивана и гледаха телевизия. Върху масичката пред тях имаше купа с пуканки и газирана вода.

— Крайно време беше — каза Майкъл и се изправи, щом я видя. Отиде до нея и я целуна. Тя леко извърна лицето си и устните му едва докоснаха ъгълчето на нейните. Бързо се отдръпна с чувство на вина заради нежеланието си да го целуне, заради вкуса върху устните си от целувката на друг мъж.

— Как я карате вие двамата? — попита го тя и отиде към кухнята.

— Гледаме комедия. Сестра ти има странно чувство за хумор.

— Ами ти, да не би да си по-различен? — провикна се Лиз от дивана, като тъпчеше пуканки в устата си. — Ти не се смееше, направо ревеше.

— Ами, ти ревеше от смях — отвърна й той.

Джулия се усмихна на словесната им престрелка.

— Ще направя чай. Навън застудя. Зимата идва.

— Мъртвият сезон — обади се Майкъл и отиде при нея в кухнята. Там един човек едва се завърташе, какво оставаше за двама. — Ще бъда щастлив, ако още месец-два не вали — прибави той. — Ще събера пари за нашия меден месец.

— Не е прието да се говори за това предварително — бързо го прекъсна тя. — По традиция се пази тайна.

— Искам да съм сигурен, че ще одобриш намеренията ми.

— Имам ти пълно доверие — отговори тя и наистина беше така. По-скоро на себе си нямаше доверие.

— И така, къде беше, Джулия?

Майкъл се облегна на кухненския плот със скръстени ръце и умислен вид.

Тя напълни чайника с вода и го сложи на котлона.

— Помъчих се да си изясня нещата — отговори неопределено.

— Лиз вече ми разказа за репортерката, която ви нападнала. Нещо друго случило ли се е?

— Това като че ли беше най-лошото — излъга тя. Най-лошото бе, че целуна друг мъж. Но не можеше да му го каже. Само щеше да го наскърби.

— Хвърлих още един поглед на снимката. Лиз ми я показа в каталога — каза той. — Признавам, че има известна прилика между теб и онова момиче, но по света има милиони синеоки и русокоси момичета. Освен това тази снимка е направена преди двайсет и пет години. Не мисля, че си ти, Джулия. Струва ми се, че си се взирала в нея прекалено много.

Усети искреността му и знаеше, че отчаяно иска да я убеди. Но се случиха много неща, за които той не подозираше.

— Страхувам се, че съм аз — заяви тя.

— Защо?

— По много причини. Лицето на момиченцето, медальонът, фактът, че майка ми много старателно е крила от мен подробностите от най-ранното ми детство — тя махна с ръка. — Моята майка беше невероятно потайна. Още ми е трудно да проумея колко старателно е прикривала миналото си. Онова, което още не зная, е защо да го е правила.

Майкъл въздъхна с разочарование или по-скоро от безсилие. Не можеше да го укорява. Как да разбере нещо, което и тя не разбираше.

— Ти сигурна ли си, че не си въобразяваш разни истории, за да запълниш празнината в своя живот?

Подобна проницателна забележка от страна на Майкъл беше изненадваща, тъй като той обикновено проявяваше практичност, без склонност към анализи. А тя наистина това ли правеше? В драматизъм ли обгръщаше белите полета в паметта си, за да предизвика интерес към себе си? Щеше да е по-добре, ако беше така. Животът й нямаше да бъде една лъжа и нямаше да има тайни, които да се опитва да разкрие.

— Джулия, замисли се малко. Забърка се в това, веднага щом определи дата за нашата сватба. Според мен се паникьоса, когато ясно осъзна, че най-накрая осъществяваме намеренията си. Потърси спасение и като удавник за сламка се вкопчи в тази снимка — пристъпи ненадейно и застана пред нея, повдигна брадичката й, така че нямаше как да не го погледне в очите. — Не се притеснявай. В реда на нещата е да си нервна. Бракът е сериозна промяна в живота. Завинаги е. Не ти е необходима причина, за да отлагаш сватбата. Утре ще се обадя в музея и ще отменя датата през декември. Ще си намерим друго място след януари другата година, когато се почувстваш готова. Съгласна ли си?

— Да — отговори тя и от плещите й се смъкна товар. — Защото не мога да се омъжа, без да зная коя съм.

— Джулия…

— Извинявай, Майкъл, но вече съм решила. Може и да си прав до известна степен за моята мотивация, но има нещо сбъркано в историята, която майка ми е разказвала, и няма да се примиря, докато не разбера какво е то.

— Без значение ли е кого ще засегнеш?

Тя се отдръпна, щом чайникът засвири. Изключи котлона и извади две чаша от шкафа.

— Вече разстрои Лиз — продължи той. — Дойде при мен почти разплакана. Каза ми, че се страхува да не те загуби в този твой стремеж към миналото ти. Ще бъде жестоко за кея, ако след смъртта на майка ви и ти си отидеш.

— Да, разбирам. Не искам да засягам Лиз, но това е нещо, което на всяка цена трябва да свърша.

— И от мен се отдръпна. Мислех си, че съм прекалено настоятелен за сватбата, но има ли и друга причина? Да не би да е заради онзи мъж, който ти помага? Тази вечер с него ли беше?

Ако имаше начин, не би отговорила на този въпрос, но Майкъл очакваше обяснението:

— Ходихме с Алекс да разговаряме с един приятел на баща му.

— Защо?

— Защото изглежда, че има някаква връзка между него и моята майка. Познавали са се в колежа. Опитваме се да разберем какво се е случило по-нататък.

— Не ми стана ясно. Искаш да кажеш, че сега си обвързана и с този човек.

— Още не зная. Разполагаме само със съвсем малко и неясни сведения. Не виждаме смисъл. Това се опитвам да ти кажа, Майкъл. Нищо не си въобразявам. Има нещо сбъркано в историята за нашето минало, която моята майка ми е разказвала.

Майкъл доста дълго обмисля казаното.

— Добре, тогава защо не ме оставиш аз да ти помагам? Мога да правя всичко, което и той прави. Мога да търся в интернет. Мога да идвам с теб да говорим с хората.

Предложението му я изненада.

— Наистина ли ще ми помогнеш, след като имаш подобно отношение към тази работа?

— Искам аз да бъда човекът, към когото се обръщаш за помощ, а не този Алекс — отвърна раздразнено той.

— Той е замесен, Майкъл. Той е ключът към моето минало.

— И само това ли е той за теб?

За част от секундата се поколеба.

— Разбира се, че е само това — отговори, но беше късно. — Майкъл…

Той вдигна ръце, прекъсвайки я:

— Не! Достатъчно каза засега. Стана ми ясно, че не можем разумно да разговаряме за нашето бъдеще, докато ти не откриеш отговорите, които търсиш, което няма да стане тази вечер, така че аз се прибирам вкъщи. В пет часа сутринта имам курс с яхтата за риболов. Ще говорим утре.

От това, че разговорът се отлага, й олекна.

— Добре.

— Ела тук — той я прегърна. Задържа я дълго, притиснал глава към нейната. — Не искам да те изгубя, Джулия — прошепна. — Трябва да разбереш, че бъдещето е по-важно от миналото.

Не се сети какво да му отговори. Майкъл знаеше всичко за себе си. Можеше да проследи своите предшественици до една вила в Тоскана в продължение на сто години. Не разбираше, че целият й свят е разлюлян, че има нужда от сигурност, за да стои изправена.

Той я целуна. Тя отвърна на целувката му, защото наистина искаше да го обича. Но той навярно предусети нещо, понеже когато се отдръпна, изглеждаше още по-разтревожен. Трябваше да разговарят. Тя беше длъжна да му каже. Трябваше да бъдат честни един към друг.

— Майкъл — отново започна тя.

Той поклати глава.

— Недей, не сега. Не искам нищо да ми казваш, преди да си напълно убедена. Ще се видим утре.

Щом той си замина, Джулия въздъхна с облекчение. Чувстваше, или по-скоро беше сигурна… сигурна беше, че не може да се омъжи за него. Но бе толкова объркана. Не желаеше да наскърби Майкъл. И в двата случая не искаше да сгреши. Имаше нужда от време, за да помисли. Но тази вечер беше уморена. Може би утре, когато се разсъмне, нещата щяха да придобият повече смисъл.

 

 

— Бих искала да благодаря на Гилермо Сандовал, че беше наш гост тази вечер — каза Джулия и се усмихна на стройния бразилски музикант с класическо образование, чиято група по-късно щеше да свири популярни латиноамерикански парчета в един нощен клуб на Сан Франциско. — Още се намират билети за концерта. Не пропускайте завладяващото изпълнение на Гилермо на самба и боса нова, музиката на неговата родина. След това съобщение нашият спонсор ще ви предостави два безплатни билета — тя натисна бутона, за да включи рекламите, и махна слушалките си. — Благодаря ви, че дойдохте — обърна се към Гилермо, който веднага се изправи. — Зная, че осем сутринта е ранен час за един музикант.

Той се усмихна.

— Нямам нищо против. За мен беше удоволствие. Вашата станция излъчва чудесни програми и хубава музика, която трябва да се сподели със света.

— Напълно съм съгласна с вас.

Джулия го изведе от студиото, докато следващият гост в ефир заемаше мястото пред микрофона. Във фоайето предложиха на Гилермо кафе и сладкиши. Джулия се отби в своята преграда, за да провери съобщенията си и завари Трейси да чете вестник и да похапва поничка. В радиостанцията работеха само четирима души на пълен работен ден, така че никой нямаше претенции към служебното пространство.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо особено. Хубаво интервю.

Трейси лапна последната хапка от поничката.

— Благодаря. Търсил ли ме е някой, откакто си тук?

— Само половин дузина хора. Как изведнъж стана толкова търсена? — тя бутна пред Джулия жълт бележник, където беше записала няколко съобщения. — Сестра ти звъня два пъти. Майкъл, баща ти и някакъв образ на име Алекс, който, обзалагам се, е същият, който идва онзи ден.

Джулия погледна списъка с имената. Беше ранна утрин. Какво толкова се беше случило?

— Та онзи образ, Алекс, заръча веднага да му се обадиш, преди да говориш с когото и да било — продължи Трейси.

Това определено не прозвуча утешително.

— Олелията част от сватбената мания ли е, или нещо друго се е случило? — попита Трейси.

— Историята е сложна.

— Ако имаш нужда да споделиш, насреща съм. А сега ще се разкарам оттук, за да ти освободя работното място.

Трейси взе вестника си и челната му страница се изплъзна върху бюрото. Джулия я вдигна и сърцето й замря, когато видя заглавието и фотографията.

— О, Господи! — прошепна. — Не мога да повярвам на очите си, че са го отпечатали.

— Какво са отпечатали? — Трейси грабна вестника от ръцете й и подсвирна.

— Станала си знаменитост, девойко! Виждала съм и по-хубави твои снимки, ама… виж ти! — Погледна Джулия въпросително. — Затова ли всички те издирват?

— Сигурно.

 

 

Джулия отново се загледа във вестника и за втори път прочете заглавието: „НАМЕРЕНА Е! НАЙ-ПРОЧУТОТО СИРАЧЕ В СВЕТА“.

Как се осмеляваха да публикуват подобно нещо без нито едно доказателство! Взе вестника и го разлисти, намери статията, придружена от друга нейна снимка, както и от една на Алекс. Акцентът беше върху изложбата, както и върху факта, че детето от една от най-известните снимки на Чарлс Менинг в момента живее в Сан Франциско. Съобщаваше се нейното име, както и ресторантът на Демарко и най-накрая между другото се споменаваше, че макар вдовицата на фотографа Кейт Менинг да твърдяла, че доказателствата не са солидни, били почти сигурни, че Джулия е сирачето.

— Джулия, вярно ли е? Ти ли си това дете? — попита Трейси.

— Не зная. Но онова, което зная, е, че никой няма право да публикува подобна статия без конкретни доказателства.

— В този раздел пишат само клюки. Те вдигат тиража на вестника.

— Добре, но не трябва да публикуват нещо, което не е доказан факт. Това може да нарани много хора — баща ми, сестра ми, Майкъл — поклати глава отчаяно. Трябваше да се досети, че щом журналистката има нейна снимка, ще я отпечата. — Дявол да го вземе, какво да правя?

Колежката й се усмихна съчувствено.

— Нямам представа, но ми се струва, че идва спасението ти.

Джулия вдигна поглед и видя Алекс, който тъкмо влизаше с мрачно и решително изражение.

Тя изтича да го посрещне с вестника в ръка.

— Току-що го видях. И през ум не ми мина, че ще отпечатат това.

Чувстваше се напълно смазана. Така завъртя глава, че й се зави свят. Не знаеше къде да се дене, накъде да се обърне. Когато Алекс й подаде ръка, тя се отпусна в прегръдките му. Той притисна главата й към гърдите си, тя затвори очи, чувствайки, че в момента се намира на най-подходящото място.

За съжаление моментът свърши прекалено скоро.

— Тази сутрин направих някои проучвания за баба ти и дядо ти — каза Алекс, като се отдръпна. — Открих Сюзан Дейвидсън, съпругата на покойния Хенри Дейвидсън. Обадих й се по телефона и я попитах дали има дъщеря на име Сара.

Очите на Джулия се разшириха. Възнамеряваше да се обади на Дейвидсън, но още не бе събрала достатъчно смелост.

— Какво ти каза тя?

— Каза ми, че Сара загинала при пожар преди двайсет и пет години.

— Не!

— Каза ми също, че Сара е следвала в Северозападния университет и че не минава ден, без да мисли за дъщеря си.

Джулия изтръпна.

— А за мен знае ли?

Той поклати глава.

— Не. Каза, че Сара е умряла неомъжена и сама. После се разплака и прекъсна разговора.

— Не разбирам — изрече Джулия. — Преди двайсет и пет години съм била тригодишна. А моята майка ми е втълпила, че родителите й са се отказали от нея, когато забременяла с мен, в такъв случай защо смятат, че е била съвсем сама? Не са ли се поинтересували какво е станало с бебето? С мен! Сигурно е грешка. Тази Сюзан не е моя баба.

— Мисля, че е — отвърна Алекс.

Тя го погледна и разбра, че е убеден.

— Защо? Нямаме никакво доказателство.

— Имаме. Не бягай отново от страх, Джулия.

Тя настръхна от резкия му тон.

— Не бягам. Само отбелязвам фактите.

— Не, ти изопачаваш фактите, унищожаваш връзката, но няма да ти се удаде. Твоят баща ти е казал имената на баба ти и дядо ти — Хенри и Сюзан. Те са имали дъщеря Сара, която е учила в Северозападния университет. Всичко съвпада.

Може би съвпадаше. Може би тя просто се изплаши да направи връзката. Да се опитва да си представи някакви незнайни баба и дядо беше различно от това да говори конкретно за тях.

— Но ти имаш право — продължи Алекс. — Не трябва да правим прибързани заключения. Затова купих два самолетни билета до Бъфало, Ню Йорк. Полетът ни е в десет и четирийсет и пет и ако искаме да не го изпуснем, трябва веднага да тръгнем.

Тя зяпна смаяно.

— Да не си полудял? Не мога да ходя в Бъфало.

— Разбира се, че можеш. Като вземем предвид часовата разлика и краткия престой в Чикаго, ще пристигнем в единайсет часа тази вечер.

— А моето семейство? Не мога да ги зарежа сами да се оправят, особено след тази статия.

Ужасяваше се, че трябва да се обади на Лиз и на Майкъл, които сигурно нямаше да бъдат щастливи, особено след последното развитие на нещата.

— Без теб интересът бързо ще стихне — възрази Алекс. — Кажи им да отговарят: „Без коментар“. Това е най-сигурната ни следа, Джулия. Не трябва да я изпускаме.

— А Даниел Брейди?

— Не ми се е обаждал. Оставих на Стен още едно съобщение. И двамата имат номера на мобилния ми телефон. Освен това утре се връщаме.

Джулия доста време се колеба. Да живее с всекидневните си задължения и да разпитва по малко, беше допустимо, но да прекоси цялата страна вече беше сериозна стъпка. И все пак колкото по-бързо получеше отговор, толкова по-добре. Освен това беше любопитна дали тази жена й е баба.

— Каза ли й за мен? — попита тя. — Каза ли й, че ще отидем?

— Нямах възможност. Тя прекъсна връзката. Мога и сам да отида, ако предпочиташ да не идваш. Помислих си, дали…

— Искам да се запозная с нея — довърши изречението Джулия. — Да, искам. Ако тя е моя баба, вероятно е единственият човек, който може да ми разкаже за майка ми. Трябва да се отбия до дома, за да си взема дрехи. Ще взема медальона и матрьошката. Възможно е да знае откъде са.

— Вземи и снимки на майка си — поръча Алекс. — Искам да съм сигурен, че говорим за една и съща жена.

 

 

Кацнаха в Бъфало. Джулия беше доволна, че взе палтото си, когато тръгнаха от Сан Франциско. Североизточният климат беше доста по-студен, облаците предвещаваха дъжд, дори сняг, а беше едва септември. Не можеше да си представи майка си, която трепереше при температура петнайсет градуса, да живее на Източното крайбрежие, където зимите бяха дълги и сурови. Може би това беше една от причините никога повече да не се е връщала. Но Джулия подозираше, че мотивите на майка й нямат нищо общо с времето.

Алекс нае кола и връчи на Джулия пътна карта, докато излизаха от летището. Прецениха, че е по-добре да не се обаждат предварително на госпожа Дейвидсън. След като Алекс бе говорил с нея сутринта, значи беше в града и те се надяваха да я сварят вкъщи. На Джулия още не й се вярваше, че прелетя през цялата страна, без да усети как мина времето. Но се радваше, че дойде. Нямаше значение какво ще научат, поне щеше да види града, където майка й бе прекарала най-ранната си младост.

Оказа се, че баба й не живее в самия град, а в Амхърст, предградие с изискани старинни къщи, разположени навътре от улицата, с много дървета и красиви дворове. Алекс паркира пред бяла двуетажна къща с небесносини кепенци и сандъчета за цветя в ярки цветове на прозорците. Джулия се зачуди дали майка й е израснала сред тази идилия. Трудно й бе да си представи, че ще загърби подобен дом или своите родители.

Преди да успеят да слязат от колата, на входната врата се показа една жена. Лампите светнаха, когато тя излезе да си вземе вестника. Беше нисичка, около метър и шейсет, с къса тъмнокестенява коса. Беше с тъмночервен велурен костюм, а на краката си носеше маратонки. Това баба й ли беше?

Джулия прехапа устната си, тъй като изведнъж се изплаши от срещата си с тази жена.

— Представлението започва.

— Не се дръж така! — сряза го тя. — Не е смешно. Става въпрос за моя живот.

Изражението му недвусмислено й подсказа, че според него тя преиграва, но Алекс постъпи много разумно, като не го натякна. Вместо това попита:

— Готова ли си?

— Не, но се съмнявам, че през следващите няколко минути ще бъде различно.

Джулия погледна през прозореца и видя, че жената ги наблюдава любопитно. Навярно се чудеше защо са паркирали пред нейната къща. Джулия излезе от колата и тръгна по алеята.

— Вие ли сте госпожа Дейвидсън? — попита любезно тя.

— Да. А вие коя сте? — предпазливо се поинтересува жената. — Не желая нищо да купувам.

— А ние не желаем нищо да продаваме — обади се Алекс, като й отправи вдъхваща доверие усмивка.

Джулия забеляза, че под въздействието на тази усмивка госпожа Дейвидсън се отпусна. Очевидно този мъж знаеше как да очарова.

— Искаме само да поговорим с вас — й каза Джулия.

— За какво?

Поколеба се как да започне.

— За вашата дъщеря — каза най-после. — Сара. Госпожа Дейвидсън ахна и сложи треперещата си ръка на гърдите.

— Сара ли? — повтори. — Защо искате да разговаряме за Сара? — тя се обърна към Алекс: — Вие ми се обадихте тази сутрин по телефона, нали? Казах ви, че дъщеря ми умря и не ми е приятно да говоря за нея с непознати. Извинете ме…

— Почакайте — Джулия пое дълбоко дъх с мисълта, че няма как безболезнено да предаде новините. — Аз не съм непозната. Сара е моята майка.

— Не — жената заклати глава. — Това не е възможно. Сара загина в пожар. Нямаше деца. Имате предвид някоя друга Сара.

— Покажи й снимката — посъветва я Алекс.

Джулия извади от чантата си снимката, на която тя и майка й се бяха снимали в деня на дипломирането й. Подаде я на възрастната жена. Госпожа Дейвидсън се премести под лампата. Алекс и Джулия също се приближиха, за да видят реакцията й. Очакването не продължи дълго.

Докато разглеждаше снимката, възрастната жена се задъха.

— Тя е. Това е Сара, моето момиченце — тя вдиша поглед към Джулия напълно объркана. — На снимката е по-възрастна. Нищо не разбирам. Тя загина преди двайсет и пет години.

Джулия преглътна с усилие.

— Не, не е загинала. Тази фотография е правена преди седем години. Имам още, от миналата и от по-миналата година.

— Жива ли е? Къде е? Искам да я видя.

Господи! Не се беше изразила ясно.

— Извинете ме, трябваше първо да ви кажа, че майка ми почина преди шест месеца.

Старата жена отвори уста, за да каже нещо, но не успя да отрони и дума. После се олюля.

— Аз… не мога… да дишам.

Алекс я задържа, преди да се свлече на земята. Взе я на ръце и я понесе към къщата.

— О, боже! — Джулия се почувства страшно виновна. Нима причини на баба си сърдечен пристъп или инфаркт? Тя не беше млада. Беше слаба и деликатна и бе загубила съпруга си съвсем наскоро. Дълбоко съжали, че изтърси вестите за майка си така непредпазливо. — Не трябваше да й го казвам по този начин — промърмори. — Трябваше да смекча удара.

— Няма друг начин — Алекс положи госпожа Дейвидсън на канапето в дневната и подпъхна възглавници под главата й. Измери пулса й и се наведе да провери как диша.

— Мисля, че само е припаднала.

— Да донеса ли вода или влажна кърпа.

— Няма да е зле.

— Неприятно ми е да обикалям из къщата й. Тя не ни е поканила.

— Ами нали сме влезли — каза Алекс. — След като Сара е нейна дъщеря и твоя майка, значи сте роднини.

— Не мога да го повярвам — Джулия се загледа в своята баба. Беше пребледняла, лицето й беше сбръчкано, особено около очите и устата. Като съдеше по реакцията й, очевидно много бе обичала Сара. Но защо смяташе, че е загинала при пожар? И защо Сара твърдеше, че родителите й са се отказали от нея, когато е забременяла? Толкова много въпроси вълнуваха Джулия. Искаше баба й да се свести и да отговори поне на някои от тях. Но този път щяха да бъдат по-внимателни. Жената беше около осемдесетгодишна. Едва ли беше много здрава. — Да се обадим ли на 911? Ами ако наистина има нещо сериозно?

— Вече се свестява — каза Алекс.

И наистина, баба й размърда ръцете и краката си. Примигна няколко пъти с още по-объркано изражение.

— Какво… какво… се случи?

— Припаднахте — отговори Алекс, като коленичи до канапето. — Веднага след като ви казахме за Сара.

Сюзан се втренчи в тях, после се помъчи да стане.

— Нищо не разбрах от цялата история. Кои сте вие, бе, хора? Какво правите в къщата ми? Това да не е някаква зловеща шега?

В гласа й се долавяше гняв.

— Не е шега — Джулия седна в другия край на канапето, а Алекс се изправи и отстъпи, за да не притеснява баба й. — Казвам се Джулия Демарко. Моята майка Сара преди години ми каза, че родителите й са се отрекли от нея, когато е забременяла. За мен цял живот това е било истината, докато Алекс не ви се обади тази сутрин, когато сте му казали, че Сара е починала преди двайсет и пет години.

— Загина в пожар… — започна старицата, но млъкна. — Но тази снимка, която ми показахте… Мога ли пак да я погледна?

Джулия й подаде снимката и видя какви емоции изрази лицето на Сюзан, докато разглеждаше снимката. Тя докосна лицето на Сара с треперещ пръст.

— Това е тя, детето ми, но е толкова възрастна.

— На снимката е петдесет и една годишна, а почина на петдесет и осем.

Сюзан отново заклати глава.

— Беше на трийсет и три години, когато умря. Сигурна съм, защото беше точно след рождения й ден. Обадиха ни се от Чикаго — изрече със запъване. — Някаква непозната. Каза, че е съседка на Сара и че има много страшна новина. В тяхната сграда избухнал пожар. Сара не успяла да се измъкне. Всичко било изпепелено, когато пожарът стихнал — задави се и се помъчи да се овладее.

— Не можех да повярвам, че Сара вече я няма. Мислех си, че сънувам кошмар, и ще се събудя, но беше истина — погледна Джулия с огромни кафяви очи, умоляващи, изпълнени с болка. — Защо? Защо ще ми съобщят, че е умряла, щом не е била?

Сърцето на Джулия се късаше от страданието, изписано на лицето на баба й, докато преживяваше наново мига, в който е научила за смъртта на дъщеря си. И сега трябваше да превъзмогне факта, че Сара не е умряла тогава. Живяла е още двайсет и пет години, но никога не й се е обаждала. Защо е постъпила така?

— Майка ми каза, че сте се отказали от нея, когато е забременяла — отново се обади. — Дали знаете защо?

Сюзан я погледна объркано.

— Не зная. На двайсет и седем години Сара веднъж забременя. Беше извънматочна бременност, с много усложнения. Лекарят каза, че никога няма да има деца. Беше съкрушена. Приятелят й я напусна. Не можа да понесе мисълта, че ако се оженят, няма да имат деца. Беше много тъжно.

Джулия не вярваше на ушите си.

— Но тя ме е родила, както и по-малката ми сестра Елизабет. Значи след онази бременност е имала още две.

— На колко сте години?

— На двайсет и осем. Майка ми е била на трийсет, когато ме е родила. Как е възможно да не знаете за мен! Изминали са цели три години преди предполагаемата й смърт.

Сюзан отвори уста да отговори, но се разхлипа. Изправи се с усилие.

— Трябва да…

Не довърши мисълта си, но те я чуваха как плаче, докато стигна до тоалетната.

— Ужасно е. Ние я убиваме — прошепна Джулия. — Не зная какво да правя.

— Вече не можеш да спреш — каза Алекс. — Започнала си и трябва да довършиш, тя заслужава да знае истината, не си ли съгласна?

— Може би щеше да бъде по-щастлива, ако нищо не беше разбрала. Съсипах живота й. Дъщеря й я е лъгала, оставила я е да живее с мисълта, че е мъртва, и двайсет и пет години не й се е обаждала.

Джулия поклати глава. Недоумяваше как майка й е била способна на подобно нещо. Жената, която я бе отгледала, беше нежна, мила, състрадателна. Как е могла да остави в неведение своето семейство? Освен ако имаше някакво недоразумение… Сигурно това беше причината. Очевидно Сара е смятала, че в семейство Дейвидсън не е желана. Защо?

— Бих искала дядо ми да беше жив — обърна се тя към Алекс. — Може би е знаел повече, отколкото е споделил с жена си.

— Все някой знае нещо — каза той. — Ако питаме, може би ще се доберем до истината.

— Толкова е мъчително.

— Съсредоточи се върху целта.

Тя погледна замислено Алекс.

— Така ли постъпваш в трудна ситуация — просто изключваш чувствата?

— По този начин оцелявам.

— Не зная дали аз ще мога. Мразя да наранявам хората.

— В края на краищата може би ще й помогнеш. За втори път преживява загубата на дъщеря си, но ще си има две внучки. Все е нещо.

Стана й приятно, че той се опитва да я успокои.

— Едва ли ще се получи, но все пак ти благодаря.

Джулия се изправи, щом Сюзан се върна. Очите й бяха зачервени и изглеждаше състарена с десет години, но вече не плачеше. Все пак се беше овладяла.

— Добре ли сте? — попита Джулия.

— Не, но искам да чуя и останалата част от вашата история.

— Радвам се — усмихна й се Джулия с благодарност. — Това е много важно за мен.

— Наистина ли сте моя внучка? — в гласа й се долавяше почуда, но никакъв гняв или разочарование.

— Вярвам, че е така. Хайде да седнем. Можем да започнем от началото, каквото и да е то.

— Защо не започнем със студентските години на Сара в Северозападния университет? — предложи Алекс на двете жени, които се настаниха на дивана.

Сюзан мачкаше в ръцете си носна кърпичка, обмисляйки въпроса на Алекс.

— Дълго време живя в Чикаго. Завърши бакалавърската си степен и се записа да получи и магистърска. Искаше да работи в ООН или в друга престижна организация. Мечтаеше да промени света. Обичаше да седи до майка ми и с часове да слуша нейните разкази за родината й. Мисля, че така се зароди страстта й към езиците. Често се обаждаше на майка ми, за да упражнява произношението си.

Джулия затаи дъх. Предчувстваше, или по-скоро знаеше какво произношение е упражнявала Сара. Погледна към Алекс и забеляза в очите му същия проблясък.

— Какъв език говореше Сара? — попита той.

— Не ви ли казах? Съжалявам. Майка ми беше рускиня. Сара говореше свободно руски.