Барбара Фрийти
Безмълвно (12)

Единайсета глава

Когато Джулия се прибра, завари Лиз да шие на шевната машина в кухнята, а около нея навсякъде имаше разпилени платове.

— Здравей — каза тя леко притеснена, тъй като не беше сигурна как ще я посрещне Лиз. Беше получила от нея повече от десет съобщения на мобилния си телефон с молба да й се обади, но не й отговори, тъй като предпочете лично да й разкаже всичко. А сега съжали, че не беше й го казала по телефона. Лиз продължи да шие, като с нищо не показа дори, че е чула Джулия да влиза. Явно беше много ядосана.

— С какво си се захванала? — опита се да подхване банален разговор Джулия, за да печели време. И все пак изпита известно любопитство какво ли е решила Лиз да прави с тези метри плат.

— Нещо съм си наумила — измърмори Лиз. Престана да шие и я погледна. — И така, най-после реши да се прибереш вкъщи. По какъв случай?

Джулия въздъхна. Беше уморена от пътуването, смутена от всичко, което беше научила. Не й беше до разправии с Лиз, но предчувстваше, че са неизбежни.

— Оставих ти съобщение, че съм с приятел — каза.

— Има ли си име този приятел? О, нека да позная. Алекс Менинг.

— Тръгнахме по една следа. Имам да ти разказвам новини.

— Никак не ме интересува, Джулия. След като на теб не ти пука за мен, и на мен не ми пука за теб.

— Не се дръж така, Лиз. И без друго ми е тежко.

— Аз ли съм причината? Как бих могла да правя живота ти труден, след като не съм те виждала двайсет и четири часа? Не ти ли мина през ума, че усложняваш моя живот, когато изчезна и от пресата нямаше кого да преследват, ами погнаха мен и татко?

Лиз се залови да вади карфиците, а движенията й бяха нервни.

— Досаждаха ли ви? — попита виновно Джулия. — Извинявай, Лиз. Мислех си, че ще изчакат да се появя отново.

— Къде беше?

— В Бъфало, Ню Йорк.

— Будалкаш ме. Изминала си целия този път натам и обратно за един ден!

Джулия кимна.

— Открих нашата баба.

Лиз се убоде с една карфица.

— Извинявай — каза Джулия.

— Какво каза преди малко?

— Открих нашата баба, Сюзан Дейвидсън, жената, към която се насочих чрез некролозите.

Лиз преглътна тежко, облегна се и пое дълбоко дъх.

— Не мога да повярвам, че си отишла, без да ми кажеш.

— Съмнявах се, че ще го одобриш.

— Ненапразно си се съмнявала. Нямаше да одобря постъпката ти. По дяволите, Джулия, ако си решила да объркаш своя живот, си е твоя работа. Но защо объркваш и моя? — попита тя. — Тъкмо заживях нормално след цяла година, прекарана в несигурност, и ти отново преобърна всичко.

Джулия долови мъката в гласа й и искаше да я успокои. Но нямаше начин да разкрива истини за своя живот, без да засегне и живота на Лиз. Трябваше да я накара да разбере, че в случая имаше и добра страна. Преди всичко вече си имаха баба. Нима беше малко? Извади от чантата снимките, които Сюзан й бе дала.

— Има и нещо друго, което трябва да знаеш. Госпожа Дейвидсън смята, че нашата майка е умряла преди двайсет и пет години. Каза ни, че Сара е загинала в пожар.

Лиз я погледна изумено.

— Не разбирам.

— Мама е накарала родителите си да повярват, че е мъртва — Джулия не се досещаше как по-меко да й го каже. Двамата с Алекс обмисляха какви ли не теории, включително и намесата на трето лице, което уж накарало Сара и Сюзан да повярват, че по различни причини връзката помежду им е прекъсната. Но не измислиха кое би могло да бъде това трето лице. — Не зная какво точно се е случило — каза Джулия, тъй като Лизи мълчеше.

— Мама ни е казвала, че родителите й са се отказали от нея. Госпожа Дейвидсън ни каза, че Сара е умряла при пожар. Една от двете лъже или някой друг е излъгал, но най-важното е, че госпожа Дейвидсън не подозираше за нашето съществуване или за това, че сме живели със Сара.

— Престани да я наричаш Сара. Тя е мама — изплака Лиз.

Джулия кимна, но си даваше сметка, че бе започнала да мисли все повече за своята майка като за Сара, може би, за да си я представи преди брака й с Джино.

— Ето тук има снимки на нашите баба и дядо и на мама като малка — бутна купчинката към Лиз. — Ти много приличаш на мама, когато е била млада.

Лиз се колебаеше. Гледаше снимките, сякаш щяха да я ухапят.

— Не искам да ги гледам.

— И да не ги гледаш, няма да изчезнат.

— Не ме насилвай! — ядоса се Лиз. — Ти винаги се вайкаш, че не се зачитат чувствата ти. Не виждаш ли, че постъпваш по същия начин към мен.

— Извинявай. Права си. Аз имах повече време от теб да го осмисля. Ако това ще ти помогне, госпожа Дейвидсън е много мила и разбрах, че е обожавала мама.

— Тогава защо се е отказала от нея?

— Обясни ми, че това не е вярно — повтори Джулия. — Тя дори не знаеше за моето съществуване. Според нея мама не е била омъжена и не е имала дете. Даже беше убедена, че мама не може да има деца, тъй като няколко години преди да се родя аз, е имала извънматочна бременност.

— Сигурно те е излъгала. Или тази госпожа Дейвидсън крие нещо. Тя и съпругът й сигурно са причинили нещо ужасно на мама, когато е била дете. Да не е била изнасилена или… — Лиз махна неспокойно с ръка, сякаш се опитваше да намери разумно обяснение за този хаос.

— Честно да ти кажа не вярвам мама да е била малтретирана от родителите си — отговори Джулия. — Госпожа Дейвидсън не престана да плаче, когато разбра коя съм. Не разбираше защо Сара я е оставила да живее с мисълта, че е умряла. Толкова много я е обичала.

— Тогава защо мама ни е излъгала? След като според теб госпожа Дейвидсън не лъже, значи искаш да кажеш, че мама е лъгала.

— Страхувам се, че е така — призна Джулия, въпреки че бе мъчително да го произнесе. — Мама сигурно е имала сериозни причини. Казала е и на Джино същото, че родителите й са й казали, че е мъртва за тях, след като забременяла с мен. Никога не се е отклонявала от тази версия.

— Значи има нещо, което пропускаме — отбеляза Лиз. — Мисля, че не трябва да вярваме на тази жена, а на мама. Ние изобщо не познаваме госпожа Дейвидсън.

— Тя иска да ни опознае. Желае да дойде и да се запознае с теб… когато бъдеш готова — бързо добави Джулия, когато Лиз започна да клати глава.

— Това няма да се случи. Нямам нужда от друга баба, особено такава, на която не мога да вярвам. Мама не е искала да я познаваме. Това ми е достатъчно. Не ме интересува защо. Пазила ни е. Каквото и да е направила, е било с такава цел.

Джулия си помисли, че и тя би желала да има подобно сляпо доверие в тяхната майка, но твърде много неща замъгляваха образа на майката, която тя познаваше.

— Има още, Лиз.

Сестра й вдигна ръка.

— Моля те, млъкни! Не искам да чувам нищо повече.

— Мама е специализирала руски език в университета — каза Джулия, без да обръща внимание на молбата й. — Нейната баба, нашата прабаба е била руска емигрантка. Двете говорели свободно руски. — Лиз не й повярва. Джулия го прочете в очите й. — Това не ти ли говори нещо?

— Нищо не ми говори. Подлудяваш ме. Ти винаги за всичко имаш въпроси. Защо просто не обичаш онова, което имаш, хората около теб, вместо винаги да търсиш нещо повече? Защо не се задоволиш поне веднъж в живота си? — тя скочи на крака. — Трябва да тръгвам за работа.

— Не бягай, Лиз. Налага се да поговорим.

— Не, не се налага. Това е моето мнение. Ти прави каквото искаш, но мен не ме замесвай.

Лиз грабна ключовете и чантата си и излезе. Джулия се загледа след нея. Не разбираше как се случи така, че двете така рязко се разминаха. През изминалата година покрай грижите около майка им бяха станали по-близки от всякога. А сега бяха така разединени.

Лиз би казала, че Джулия е виновна, и навярно беше права. Може би Джулия искаше твърде много.

Но за разлика от Лиз нямаше да си затвори очите пред лъжите. През целия си живот се бе въздържала да попита за онова, което я интересуваше, от страх да не засегне майка си. Но тя почина и беше време да научи истината… цялата истина.

 

 

Стен не изглеждаше изненадан от появата на Алекс.

— Помислих си, че сигурно ще наминеш — каза той и го покани да влезе. — Срещна ли се с Брейди?

Алекс кимна и го последва по познатия път към кабинета му.

— Срещнахме се. Той потвърди твоето предположение, че баща ми е бил убит.

— Съжалявам, Алекс. Ще седнеш ли? Да ти предложа нещо за пиене?

— Не, благодаря — Алекс замълча за малко. — Има нещо, което ме безпокои, откакто се разделих с Брейди.

— И какво е то?

— Той каза, че сте били приятели със Сара и че ти си я взел на работа в театралната трупа. В действителност ти си бил главното действащо лице в организацията на пътуването. Каза също, че не ти е било за пръв път да организираш културен обмен между двете страни. Защо премълча този факт, когато в неделя бяхме тук с Джулия?

Стен се намръщи и раздразнено стисна устни.

— Брейди не е трябвало да ви го казва.

— Защото не е истина, или защото не желаеш ние да знаем? Пред мен и Джулия каза, че само два пъти си срещал Сара. Това беше лъжа.

— Не сме се срещали кой знае колко пъти — обясни Стен. — Връзките ми със Сара бяха ограничени. Чарлс ми каза, че умее превъзходно да шие. Трупата се нуждаеше от шивачи за театралните костюми и аз я препоръчах.

— А културният обмен?

— Уредих го с два телефонни разговора.

Алекс се усъмни, че пътуването е било уредено само с два телефонни разговора. Стен отговаряше твърде уклончиво.

— Бил ли си с баща ми в Русия?

Стен заобиколи бюрото и седна, като по този начин постави бариера помежду им.

— Не, разбира се, че не съм бил — отвърна.

Произнесе думите уверено. Алекс не виждаше защо да не му повярва, но не можеше да се отърси от тревожното чувство, че не е задал точния въпрос. Все пак този човек беше най-добрият приятел на баща му. След смъртта му правеше всичко възможно да присъства на мачовете на Алекс, както и на дипломирането му в гимназията. Стен му помогна да си купи първия фотоапарат, да си намери първата работа. За Алекс отношенията им винаги са били искрени. А в момента заради няколко на пръв поглед незначителни подробности изпитваше съмнения.

Алекс седна на стола срещу бюрото. Взе една писалка и я запрехвърля в ръцете си.

— Разкажи ми по-подробно за театралната трупа.

Стен наклони глава на една страна.

— Обадих се тук-там в различни учреждения, които подпомагат междудържавните връзки. Направих го заради Чарлс. Той беше движещата сила на кампанията. Очевидно е имал други занимания, прикривани от фотографската му дейност.

— И за които ти си знаел.

— Подозирах — призна Стен, — но не задавах въпроси.

— А е трябвало. Ами Сара? Когато е заминала за Русия, с Джулия ли е била? Защото вече няма съмнение, че момиченцето на снимката е тя.

По-възрастният мъж сви рамене.

— За Джулия нищо не знаех. Нямах представа защо е била в онова сиропиталище, ако наистина е била тя. Разбрах, че снимката се оказа проблем за Чарлс. Той не ми обясни защо, освен че е вбесен задето е отпечатана без неговото знание. Но това вече ти го казах, Алекс.

— Как е възможно да не си знаел дали Джулия е със Сара? Брейди каза, че си бил приятел и с баща ми, и със Сара. Сигурно ти си им помогнал да си подготвят документите за пътуването.

— Това не беше моя работа. Брейди се е объркал. Не бях приятел със Сара. Чарлс беше. Всичко, което засягаше нея, го уреждаше той.

— А театралната трупа? Можеш ли да ме свържеш с някого, който тогава е пътувал с баща ми и със Сара?

Стен направи гримаса, от която пролича колко му е неприятно.

— Алекс, моля те, престани!

— Няма да престана, особено сега, когато зная, че баща ми е бил убит. Той може и да е безмълвен, но аз не съм. Ще говоря вместо него, когато науча истината.

— Това безразсъдно поведение може да те принуди да замлъкнеш.

— Ще поема този риск.

Стен поклати глава.

— Луд си като баща си. Винаги си мислеше, че при всички обстоятелства ще се справи, но виж какво го сполетя.

— Трябваше да откриеш убиеца му преди двайсет и пет години, Стен. Трябваше да се отнесеш по-сериозно.

В очите на Стен пламна гняв. За миг Алекс почувства вина, но не се поддаде. Нямаше да се извини. Беше казал истината. Стен е бил длъжен да направи всичко възможно, за да продължи разследването, вместо да разреши да му затворят устата.

— Не разбирам защо не си го направил — добави Алекс. Почака другият мъж да даде някакво обяснение, но той не проговори и тогава Алекс сам предложи отговора, който обаче никак не му харесваше: — Заплашиха ли те? Така ли беше?

— Престани!

— Не мога, по дяволите! — почти извика Алекс, като удари с юмрук по бюрото. — Защо от никого не получавам ясен отговор?

— В нощта, когато баща ти умря, получих съобщение на телефонния секретар. Гласът беше приглушен, но думите бяха ясни. Ако започнех да разпитвам, щяха да убият родителите ми. Вече бях загубил жена си, Чарлс. Нямаше нищо да спечеля в търсене на истината. Нямаше да помогна на теб или на майка ти. Чарлс не би желал да растеш с мисълта, че баща ти е бил убит. Сигурен съм в това — погледна Алекс право в очите. — Ти би ли взел друго решение?

— Да, щях да се погрижа приятелят ми да получи справедливо възмездие — отговори той веднага. — И това ли е цялата истина?

Стен се поколеба за част от секундата, но и това се оказа прекалено дълго.

— Да, това е — каза. — А сега ще я забравиш ли?

— Не, защото, за разлика от теб нямам какво да губя.

— Ами Джулия? Нима ще рискуваш живота й? Няма ли да помислиш за семейството й, за сестра й, за втория й баща?

Алекс присви очи.

— Откъде знаеш толкова много за нея?

— Брейди ме осведоми.

— Как не се сетих! — той се изправи. — Искам да разговарям с участник в театралната трупа, която тогава е гостувала в Москва. Къде да търся?

Въпросът му бе последван от кратко мълчание, след което Стен каза:

— Театрална трупа „Съливан“ от Лос Анджелис. Ще намериш номера им. Актриса на име Таня Хилерман сега е в управителния съвет на театъра. Тогава участва в московското турне.

— Отговорът ти беше готов.

— Знаех, че ще ме попиташ. Много си упорит — Стен се изправи. — Както каза, вече си голям и можеш сам да взимаш решения. Само бъди внимателен. Не подценявай противника.

— Де да знаех кой е този противник.

 

 

Алекс се обади от колата, след като получи телефонния номер на театър „Съливан“ от служба „Информация“. Препращаха го няколко пъти в различни служби, но най-накрая получи номера на Таня Хилерман. Докато чакаше на червен светофар, го набра. След три иззвънявания се чу женски глас:

— Ало.

— Таня Хилерман ли е?

— Да, аз съм. Мога ли да ви помогна?

— Надявам се. Бих искал да разговарям с вас за едно турне в Москва, в което сте участвали преди двайсет и пет години.

— А вие кой сте? — попита тя.

— Алекс Менинг.

Тя въздъхна.

— Фотографът ли? Мислех ви за умрял.

— Говорите за баща ми Чарлс — каза той. — За него ли си помислихте?

— О, да, Чарлс. Вие сте синът му. Момченцето, което заставаше в дъното на сцената и се опитваше да се скрие.

— Това съм аз — отговори кисело той. Краткото му появяване на сцената не му беше приятно. Макар и да нямаше реплики, се отнасяше към тази работа много съвестно. Но се чувстваше много по-спокоен извън светлините на прожекторите.

— Какво искахте да ме попитате, господин Менинг?

— От онова, което казахте, разбирам, че сте били там.

— Не си ли спомняте за мен? Аз бях звездата. Най-накрая умирах на сцената. Тази роля е моя запазена марка. Никой не можеше да умре като мен. Играех много бавно и целият акт беше мъчителен за гледане, но аз се наслаждавах.

Алекс не се досети как да отговори и се покашля.

— Бихте ли ми казали дали си спомняте една от шивачките, казвала се е Сара Дейвидсън или Грегъри.

— Сара ли? Чакайте да си помисля. Няколко момичета работеха извън сцената. Не беше ли тъмнокоса, с големи кафяви очи?

— Вие ми кажете.

— Спомням си такава жена. Беше много мълчалива, наскоро назначена, но беше незаменима с иглата. След турнето не продължи да работи в нашия театър.

— А знаете ли дали с нея е имало дете, момиченце?

— Имаше няколко други деца, като вас, Алекс, но не зная дали някое от тях е било на Сара — тя се позабави, преди да каже: — Изненадана съм, че не ме питате за баща си.

Той настръхна.

— И какво трябва да попитам за баща си?

— Ами винаги съм смятала, че баща ви имаше други причини да бъде в Русия… причини, които нямаха нищо общо с културния обмен. Говореше се, че бил нещо като таен агент. Струваше ми се много опасно и секси. Упорито флиртувах с него, но той не се поддаде.

— Не е бил шпионин, беше фотограф. Освен това е бил женен — добави Алекс. — Опитваше се да защити баща си, но все пак дали не се лъжеше. Таня Хилерман беше третият човек, който подхвърляше, че е бил в тайните служби. Нима всички те грешаха?

— Доколкото си спомням бяха разделени с жена си — продължи Таня. — Няма значение. Той не се интересуваше от мен. Имаше далеч по-важни дела. Знаех, въпреки че той нищо не е споменавал — след кратка пауза продължи: — По онова време светът беше съвсем различен. Никой на никого не вярваше, особено там. За КГБ всички ние бяхме тайни агенти и се безпокояха да не прелъстим някой от техните артисти с нашия американски начин на живот. Понякога беше ужасяващо. С баща ви веднъж си поговорихме на тази тема. Той беше силно увлечен по руските хора. Безпокоях се тази негова страст да не му навлече беда. И преди това пътуване не съм била свободна, но през онази седмица се почувствах хваната в капан. Не исках повече да стъпя там. И не стъпих. Кога почина баща ви?

— Няколко седмици след онова пътуване.

— Беше толкова млад, толкова жизнен. Как се случи?

— Автомобилна катастрофа.

— О, боже! Това е ужасно. Колко жалко. Беше много талантлив фотограф.

— Да, беше.

— И вие ли сте свързан с театъра, господин Менинг? Ако приличате на баща си, представям си какъв чудесен и знаменит човек сте.

— Нямам нищо общо с театъра. Фотограф съм, също като баща ми.

Затвори телефона и си зададе въпроса дали това в действителност беше така. Винаги бе смятал, че върви по стъпките на баща си. Може би се заблуждаваше. Защото в момента тези стъпки като че ли го отвеждаха далеч от онова, което цял живот бе вярвал, че е истина.

 

 

Кристин Дилейни, журналистката от „Трибюн“, чакаше във фоайето на радиостанцията, когато Джулия приключи следобедното си предаване във вторник. Щом видя Джулия, с извинителен жест каза:

— Съжалявам, че онзи ден ви снимах без разрешение.

— Едва ли съжалявате — отговори тя. — Повече нямам какво да ви кажа.

Джулия направи опит да се измъкне, но Кристин й препречи пътя.

— Направих някои проучвания, госпожице Демарко. Открих лице, което е работило в сиропиталището, когато са ви снимали в Москва.

Джулия не повярва на ушите си.

— Свързали сте се с някого в Русия ли?

Кристин самодоволно се усмихваше.

— Всъщност жената сега живее в Съединените щати. Пристигнала е тук преди около шест години. Била е чистачка в сиропиталището. Отначало не искаше да разговаря с мен, но я уверих, че ще запазя нейната анонимност.

— И защо? — попита Джулия подозрително.

— Защото искам вашата история, не нейната — Кристин замълча и я погледна несигурно. — Каза ми, че целият персонал на сиропиталището е бил инструктиран да твърди, че не сте били там. Заплашени били със смърт, ако кажели, че са ви видели. Според нейните думи били сте там само един ден и тя смята, че родителите ви са били преследвани по политически причини.

Джулия с огромно усилие си наложи да не реагира, да не разкрива нищо пред Кристин. Все пак трябваше да каже нещо, да спечели малко време и прибягна до предложението на Алекс.

— Не съм онова момиче. Беше грешка. Родена съм и съм израснала в Бъркли, Калифорния. За доказателство мога да ви покажа свидетелството си за раждане.

Наистина притежаваше свидетелство, факт, за който до този момент не се бе сещала.

— Не е трудно да се извади свидетелство, ако познавате, когото трябва — каза журналистката.

— Не ви разбирам — отговори Джулия, макар да си каза, че предположението на Кристин за фалшивите документи може да е вярно. Трябваше да намери начин да я убеди да насочи вниманието си към друг случай. — Не вярвам, че момичето на снимката съм аз — каза с цялото хладнокръвие, на което бе способна. — Освен това обмислям дали да не дам под съд вашия вестник заради снимката и лъжите, които публикувахте.

Естествено нищо подобно не бе обмисляла, но не бе необходимо Кристин да го знае.

— И вие с Алекс Менинг веднага на другия ден просто така ли си се шляехте, както разбрах от майка му? Хайде, госпожице Демарко, не оскърбявайте моята интелигентност. Вие сте онова момиченце и аз ще го докажа.

— Защо настоявате?

— Защото историята е забележителна, а от вестника не ми дават да пиша за друго, освен за знаменитости. Това е моят голям случай, така ще пробия. Мога да ви помогна. Вече открих човек, който е работил в сиропиталището. Ако настина желаете да разберете коя сте, имате нужда от мен.

— Зная коя съм — произнесе Джулия с категоричен тон. — Нямам никаква нужда от вас.

Излезе от сградата с надеждата, че се е спасила от Кристин, но тя тръгна след нея по алеята.

— Сега говорите така, но ще размислите. Аз съм много упорита. Няма да се откажа.

— И искате да размисля — остро отвърна Джулия. Огледа се как по-бързо да стигне до колата си, която беше паркирана наблизо. И тогава видя мъжа, който я наблюдаваше. Беше мускулест, грамаден и четвъртит като хокеен вратар. Мръсна руса коса се подаваше от бейзболната му шапка. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила. Носеше жълтеникаво яке и размъкнат анцуг. Не можеше да определи точно възрастта му, но предположи, че е около петдесетте. Джулия го загледа. Не разбираше защо не отмества погледа си, защо се взира в лицето й. Дали не беше друг журналист? В никакъв случай нямаше вид на такъв, но все пак тя не познаваше добре тази пасмина.

— Госпожице Демарко — привлече вниманието й отново Кристин. — Моля ви, разрешете ми да разкажа вашата история. Наистина трябва да пробия.

Усмихна се обезоръжаващо, но Джулия не се поддаде.

— Не мога да ви помогна — каза тя — и бързам.

Кристин й подаде визитната си картичка.

— Можете да ми се обаждате по всяко време.

Джулия взе картичката и я пъхна в джоба си. Щом журналистката си отиде, мъжът тръгна към нея. Каза нещо, което тя не разбра. След малко осъзна, че той не говореше на английски. Мъжът повтори казаното с още по-възбуден и настойчив глас, като жестикулираше. Тя отстъпи, тонът му я притесни.

Вратата на радиостанцията зад гърба й се отвори и две нейни колежки излязоха. Отиде при тях и си отдъхна.

— Накъде сте се запътили, момичета? — попита тя, като се почувства сигурна в компанията им.

— Да пием кафе. Ще дойдеш ли с нас? — попита Трейси.

— Ще дойда.

Хвърли поглед през рамо. Мъжът се бе отдалечил, но не откъсваше очи от нея. Тя хвана Трейси за ръка и тръгнаха в обратната посока. Може би въображението й взе връх и съзря заплаха там, където не съществуваше, но помнеше предупреждението на Брейди. Не й се искаше да изчезне внезапно като бащата на Алекс. Докато не разбереше кои хора в живота й са й казвали истината и кои са я лъгали, нямаше да повярва на никого.

 

 

След половин час Джулия си тръгна към къщи. Колежките й я придружиха до колата, след като им спомена за странния мъж, който сякаш я преследваше. За щастие той бе изчезнал. Спря на паркинга пред блока и слезе. В същия момент видя Лиз, която се бе запътила към стълбището. Когато стана ясно, че има намерение да се направи, че не я забелязва, Джулия я повика. Сестра й се намръщи, но се спря, като нервно потропваше с крак.

— Какво има?

— Искам заедно да се качим.

— Защо? Ти вече не желаеш да имаш нищо общо с мен.

Джулия въздъхна. Чудеше се докога ще продължава лошото отношение на сестра й.

— Твоето поведение наистина ми дотегна, Лизи.

— И на мен твоето, сестро — отвърна тя хапливо. — А между другото семейството, нашето семейство, ако все още за теб сме семейство, ще даде годежна гощавка в ресторанта след две седмици. Леля Лучия иска да ти се обади, за да определите датата.

— Ти какво й каза?

— Нищо. Твоите така наречени сватбени планове не ме засягат.

Джулия хареса идеята, особено след дълго отлагания разговор с Майкъл. Тя наистина се опита много пъти да се свърже с него, но той беше в морето с яхтата си. По-късно щеше да го намери.

Двете изкачиха стълбите заедно. Лиз като че ли нямаше какво да каже и на Джулия не й идваше наум как да наруши мълчанието, без да предизвика друга саркастична забележка.

— Бих искала да сме на една и съща страна — каза тя, когато застанаха пред вратата на апартамента.

— Аз съм на страната на Демарко. А ти на коя си не зная.

Джулия въздъхна с раздразнение и отвори вратата. Ужаси се при вида на апартамента. Все едно беше избухнала бомба. Цареше пълна бъркотия.

— О, Господи!

Сложи ръка на устата си с усещането, че й се повдига.

— Сега пък какво има? — попита Лиз, като се промъкна покрай нея, но се закова на място и зяпна от изумление.

— Някой е влизал — съобщи тя очевидното.

— Не мога да повярвам — каза Джулия. Домът им не беше просто ограбен, беше унищожен. Всички чекмеджета бяха извадени. Навсякъде бяха разпилени изпочупени дискове. Възглавниците бяха разрязани и изтърбушени. Уплаши се при вида на подобно насилие. Стисна Лиз за ръката.

— Може още да са тук — прошепна тя. — Да се махаме.

Джулия погледна към коридора и към затворената врата на спалнята. Никога не я затваряха. Двете се обърнаха и хукнаха.