Барбара Фрийти
Безмълвно (8)

Седма глава

Алекс взе снимката от Стен и дълго я разглежда. Най-накрая имаха доказателството, което търсеха. Но на Джулия то нямаше да й се понрави.

— Какво има? — отново попита тя разтревожено. — Кажи ми.

Алекс посочи жената на снимката.

— Мисля, че тогава, в Москва, баща ми разговаряше с тази жена на Червения площад.

Джулия енергично отрече.

— Майка ми никога не е ходила в Москва. Тя не пътуваше. Страхуваше се да лети. Ако не можеше да се стигне до някое място с кола, не отивахме. Грешиш. Би трябвало да грешиш.

— Мисля, че не греша — възрази нежно той.

Тя го загледа с болка и смущение.

— Но не си абсолютно сигурен, нали? Искам да кажа, че все пак си бил малък.

— Да, така е. Може и да съм се объркал — не мислеше, че греши, но много искаше да премахне от очите й този израз на измамен човек.

Джулия се обърна към Стен:

— Знаете ли дали моята майка… дали Сара… е била в Москва, когато е правена онази снимка?

— Не зная — отговори той. — Алекс е бил там, не аз.

— Какво ти е известно за пътуването? — попита Алекс. — Имало ли е някакъв таен замисъл?

— Трябва да забравиш случая, Алекс — рязко изрече Стен.

— Посочи ми причина.

— Може да се окаже опасно за теб, за майка ти, дори за Джулия.

— Уточни защо.

Стен отклони поглед, сякаш искаше да се изплъзне. Това предизвика у Алекс недоумение и разочарование. Винаги беше разчитал на Стен за всичко, както и да чува от него само истината. В момента усещаше, че Стен е готов да го излъже.

— Две години преди да почине, баща ти ходи няколко пъти в Русия — каза най-сетне Стен. — Беше запленен от страната и от хората. Възползваше се от всяка възможност да получи служебна задача. Даже теб записа в театралната трупа, за да те вземе със себе си. Искаше да видиш тази част от света, при това да бъдете заедно. Казах му, че е грешка. Според мен Чарлс се пъхаше със своя фотоапарат, където не му беше мястото. Няколко пъти имаше проблеми с правителството. Но ние успявахме да изгладим нещата, имахме тази възможност. Казах му, че едва ли винаги ще бъде така. Предупредих го да бъде много внимателен, да спазва законните изисквания и да не снима там, където не му е позволено.

— Като снимката на момиченцето в сиропиталището — допълни Алекс. — Какво има на тази снимка, което никой не е трябвало да вижда?

— Не зная. Чарлс не ми е казал, но страшно се разстрои, когато снимката беше публикувана. Не забелязал, че е във филма, който изпратил в редакцията на списанието.

Алекс знаеше причината, тъй като сам той беше снимал.

— Друго какво каза татко?

— Каза ми да се грижа за теб и майка ти, ако нещо се случи с него.

Алекс почувства, че настръхва от това странно пророчество.

— Майка ми не вярва, че смъртта на татко е нещастен случай. Ти същото ли мислиш?

В погледа на Стен се появиха съжаление и вина.

— Имаше много необясними подробности. Не се откри нито другата кола, нито тялото на баща ти. Освен това…

— Тялото на баща ти не е било открито! — прекъсна го Джулия, а сините й очи се бяха разширили от ужас. — Не си ми казал, Алекс.

— Не обичам да мисля за това — отвърна той. Трябваше да даде някакво обяснение, въпреки че от тези спомени му прилошаваше. — Намериха колата, но всичко от купето беше изтръгнато и отнесено от водата, възглавниците на седалките, кормилото, резервните гуми… Представляваше купчина смачкано желязо. Видях я, когато я изтегляха по скалите. Все още се опитваха да намерят баща ми… — мъчително въздъхна. — Претърсваха и на другия ден. С майка ми гледахме от високата крайбрежна скала. Мислех си, че пак ще го видя. Представях си, че плува по гръб, както ме е учил да правя, когато се изморя.

— О, Алекс, толкова съжалявам — прошепна тя.

Думите й го откъснаха от миналото, за което беше благодарен. Изкашля се и каза:

— Ами, това е, край. Или поне си мислех, че това е бил краят — изгледа Стен гневно: — Навремето не подозирах, че толкова много въпроси са останали без отговор. Стен, защо не потърси отговорите? Ти беше един от най-близките приятели на баща ми. Ако си се съмнявал, трябвало е да вдигнеш голям шум и да накараш полицаите да се скъсат от работа, но да открият истината.

Лицето на по-възрастния мъж се изопна.

— Точно с това се заех, но ми се обади един човек на име Даниел Брейди, също много близък приятел на баща ти. Работеше в някаква правителствена агенция. Не зная точно коя. За себе си и за работата си беше много потаен. След злополуката с баща ти Брейди ме посъветва да се откажа. Обясни, че ти и майка ти ще бъдете в опасност, ако разследването продължи.

— Глупости — възмути се Алекс и скочи на крака. Не повярва на ушите си. Стен е подозирал, че баща му е бил убит, и нищо не е предприел! Не беше естествено.

— Алекс, успокой се — Стен протегна помирително ръка.

— Как да се успокоя? Ти си затворил очите си, защото някой ти е наредил ли? Не ти вярвам. И ти нямаше да повярваш. Какво още криеш, Стен? Защото не е само това.

Стен се изправи и двамата застанаха лице в лице.

— Друго не зная. Честно да си призная, че не съм и искал да зная повече. Не бях като баща ти. Не ме интересуваха хора на другия край на света, чиято държава беше истински затвор за тях. Той искаше да им помага, но не можеше, защото от него се очакваше единствено да ги снима. Чувстваше се безсилен. Предполагам, че е направил нещо, което не е трябвало да прави. Когато Брейди ми каза да си гледам своята работа, не видях причини да не го послушам. Не можех да върна баща ти, но можех да изпълня онова, за което ме помоли — да се грижа за теб и за майка ти. Това и направих.

— Баща ми не е правил онази снимка. Аз я направих — Алекс видя изненадата на Стен. — Не ти ли е казвал?

— Не, не е.

Алекс сновеше напред-назад пред камината. Обясненията на Стен повдигнаха толкова много въпроси. Дори ако баща му е искал да предприеме някакви действия, не би се забъркал в политическите дела на чужда държава… А може би е бил способен на подобно безразсъдство. Миналата година Алекс също започна да мисли, че да снимаш не е достатъчно. Тъй като беше с журналистическа карта и фотоапарат, попадаше на неочаквани места и ставаше свидел на събития, които не бяха предназначени за външни очи. Дали нещо подобно не се бе случило и с баща му? Ами ако е преценил, че има възможност да помогне? Заради това ли е умрял?

А не загина ли, защото Алекс направи онази снимка?

Господи, как ще живее, ако е било така? При мисълта, че е отговорен за смъртта на баща си, се задъха. Зави му се свят и трябваше да седне. Джулия веднага се озова до него и сложи ръка на бедрото му.

— Нямаш вина — каза тя бързо.

Той погледна в сините й очи и отново видя онова момиче. Може би наистина не беше негова вината, а нейна. Тогава го беше привлякла, както със сигурност и сега. Ако беше избягал преди, нищо нямаше да се случи.

— Тя има право — обади се Стен. — Не знаем дали смъртта на баща ти има нещо общо със снимката.

— Прекалено много случайности — отговори Алекс.

— Нека да разгледаме последователността на събитията. Публикува се фотографията. Баща ми ужасен идва при мен и ме кара да се закълна, че няма да кажа на никого. На следващия ден умира. Някакъв правителствен служител ти нарежда да се оттеглиш. Даже майка ми смята, че злополуката е подозрителна. Изяснихме си какво се е случило. Трябва де си изясним и защо се е случило. Какво толкова тревожно има на тази проклета снимка? Имаш ли негатива? Поисках го от Джо, но той не го намери.

— Предполагам, че е у майка ти.

— Не е у нея.

— Тогава сигурно е унищожен — Стен се поколеба. — Няма значение, Алекс. Било е толкова отдавна. Няма да спечелиш нищо, връщайки се към миналото. Не можеш да предотвратиш случилото се. Няма да върнеш баща си. Понякога се налага да се откажеш.

— Както ти направи. А ти много бързо си се отказал — каза Алекс, като впи суров поглед в Стен. Той пребледня и Алекс разбра, че е засегнал болното му място, но не го беше грижа. Човекът, който почти през целия си живот бе имал като баща, сега му се струваше непознат. Как е допуснал да се прекрати разследването за смъртта на най-добрия му приятел. Беше недопустимо и непростимо. — Кажи ми, Стен — продължи той. — Защо насърчи майка ми да изложи фотографиите на баща ми, особено онази на момиченцето?

Той сви рамене.

— Оттогава изминаха двайсет и пет години. Навремето около фотографията се вдигна голям шум, започнаха да издирват момиченцето, много хора искаха да го осиновят… Предполагах, че след толкова време всичко е забравено.

— После какво се случи? — прекъсна го Джулия. — Какво се откри тогава?

— Агенциите за осиновяване отправиха запитване — отговори Стен — по какъв начин да се уреди осиновяването на детето. Някакъв правителствен чиновник се свързал със сиропиталището. Отговорили му, че такова дете няма. След две-три седмици публикувахме отговора в списанието. Може би по тази причина интересът замря.

— Някакъв правителствен чиновник! — повтори Алекс. — Нека да отгатна кой е бил — Даниел Брейди — Стен не отговори. По изражението му личеше, че това е истината. — Къде е сега този Даниел Брейди?

— Нямам представа.

Алекс не му повярва.

— Съмнявам се, защото ми се струва, че си му се обадил, веднага щом ти казах, че в петък Джулия ме потърси.

Стен напрегнато изрече:

— Как да те убедя да зарежеш това издирване, Алекс? Последното нещо, което баща ти би желал, е да се ровиш в личния му живот.

— Не съм дете. Нямам нужда от закрила — той погледна Джулия. Не се намеси в разговора им, но беше сигурен, че е запомнила всяка дума. — На какво мнение си ти?

— Да открием какво се е случило — с решителен тон отговори тя.

— Съгласен съм — Алекс се изправи. — Искам да говоря с Даниел Брейди.

— Ще му предам да се свърже с вас — отговори Стен.

— А защо не ни дадеш номера му?

— Трябва да ми се довериш, Алекс. Ще го уведомя, че искате да разговаряте с него — по-възрастният мъж въздъхна. — Мога ли да те помоля да не замесваш майка си?

Алекс се изсмя.

— Повярвай ми, това е нещо, което не зависи от мен. Тя вече се е свързала с една журналистка, на която е казала, че Джулия е момиченцето от снимката.

— Не е трябвало да го прави.

— Да, но го е направила. И тази журналистка е решена на всяка цена да разнищи историята на Джулия. Ще предадеш ли сведението на господин Брейди?

— Ще го предам.

— Добре. Тръгваме ли? — обърна се Алекс към Джулия.

Тя кимна, топло се сбогува със Стен и му благодари. Алекс не беше в настроение за любезности. Беше вече отворил външната врата, когато Стен го повика:

— Алекс, не отивай там.

— Трябва.

Едва когато се настаниха в колата и потеглиха, тя попита:

— И така, къде отиваме?

— Ще видиш — каза той.

 

 

Джулия трябваше да се досети накъде са се запътили, щом напуснаха очертанията на града, но едва когато пред погледа й се ширна Тихият океан и Алекс спря в страничната алея на магистралата, осъзна намерението му. Той мълчаливо излезе. Тя се поколеба, тъй като не знаеше дали не желае да остане сам. Но се сети какво точно е станало тук и почувства, че не бива да го оставя сам. Излезе от колата и се приближи до заграждението в края на стръмния скалист бряг. Тук беше по-студено, а вятърът носеше пръски вода от океана. Пулсът й се ускори, когато погледна отвъд заграждението. Нощта беше ясна, блестяха звезди и лунните лъчи осветяваха сцената долу. Отвесният бряг беше поне двеста метра висок, виждаха се острите скали и каменните блокове, в които с рев се разбиваха вълните. Ако човек се окажеше близо до могъщите вълни, нямаше спасение.

Джулия си представи ужасни чудовища, дебнещи в черната морска бездна друга жертва. Инстинктивно се отдръпна. Страхуваше се от височините. Винаги имаше неприятното чувство колко лесно може човек да се подхлъзне и да полети надолу. Стана й още по-студено от образите, плод на живото й въображение. Искаше да се върне в колата. Всъщност най-много искаше да се прибере у дома, но не можеше да остави Алекс сам с картините на най-страшната нощ в живота му.

Спомни си думите му, как е очаквал да изтеглят колата, че се е надявал баща му да е жив, за да продължат живота си заедно. Колко ли изплашен и самотен е бил! Не разбираше защо майка му го е довела. Защо не го е оставила вкъщи на грижите на някой роднина.

— Тук се е случило — най-накрая изрече Алекс с дрезгав от вълнението глас.

Джулия го погледна. Беше се взрял в бездната долу и очевидно преживяваше наново миналото. Тя мълчеше, като остави на него да сподели онова, от което имаше нужда. Алекс не беше човек, склонен да се доверява. Тя чувстваше, че носи сам бремето си, особено когато е мъчително, бреме, което трогна сърцето й. Фактът, че я доведе тук, й подсказа, че съпротивата му е отслабнала, че неговата потребност да открие истината за смъртта на баща си е надделяла над същността му на силен човек, способен да се справя с всичко сам. — Тук се е преобърнала колата на баща ми — продължи той. — През всичките тези години съм вярвал, че е нещастен случай. Той караше много бързо. Обичаше високите скорости. Пътят е бил хлъзгав. Валяло е и не е имал видимост. Има толкова правдоподобни обяснения защо се е преобърнала колата и е полетяла от скалата.

— Тези обяснения може и да са верни — предположи тя неуверено. — Не знаем със сигурност какво се е случило.

— Разбира се. Дълбоко у себе си чувствам истината.

Не знаеше какво да му отговори. Никакви думи не бяха в състояние да премахнат болката му, особено след като се появиха и съмненията му, че е виновен за инцидента. Той беше направил снимката. С това неразумно, импулсивно действие беше предизвикал събития, които и двамата не разбираха.

— Защо, по дяволите, са ти отдавали толкова голямо значение? — промърмори той и я измери с безпомощен поглед.

— Нямам представа. Бих искала да зная.

— Трябва да открием.

— Ще открием — каза убедено тя. Нейните съмнения относно майка й и миналото й се задълбочиха и й вдъхнаха смелост да действа. Ще намери истината, каквото и да й струва. Тази мисъл й напомни нейното участие в историята. — Сигурен ли си, че на площада си видял моята майка? Не ми отговаряй веднага — добави тя. — Първо си помисли, защото по този начин картината ще е по-вярна.

Той я погледна, по лицето му се преплитаха сянка и светлина.

— Добър физиономист съм, Джулия. Зная, че не това очакваш да чуеш.

— Как майка ми се е озовала тогава в Москва — тази мисъл беше крайно неприемлива.

— Обяснимо е… ако е била приятелка на баща ми.

Джулия се замисли. Не искаше да повярва на Алекс.

Предпочиташе да се е излъгал. Беше хвърлил само бегъл поглед на снимката с нея и с майка й. А нейната майка имаше най-обикновен вид — кестенява коса, кафяви очи. Приличаше на хиляди други жени. Но Джулия се побоя да отиде по-далеч в заключенията си. Ако се опитваше да оспорва всяко ново разкритие, доникъде нямаше да стигнат. Прецени, че ще е по-добре, ако се държи естествено.

— Да приемем, че е била там — каза Джулия. — Може би и аз съм била с нея. Представи си, че ме е оставила в сиропиталището, за да се срещне с баща ти. Навярно се е заблудила, че това е детска градина.

— Да допуснем и това предположение — изрече бавно той, но тя би се заклела, че не прие теорията й.

— Възможно е — продължи да настоява тя. — Съгласи се, че е възможно.

— Там не се ходеше просто ей така. По онова време не беше лесно да посетиш Русия. На твоята майка е била необходима сериозна причина.

— А театралната трупа? С мама може да сме били в състава й. Струва си да проверим.

Докато говореше, все повече си вярваше.

— Нима мислиш, че ще забравиш подобно пътешествие? — попита той.

— Нищо не си спомням — каза тя разочарована. — Годините, преди мама да се ожени за Джино, са изличени от съзнанието ми. И защо да си ги спомням?

— Съжалявам — той се поколеба. — Струва ми се необичайно, че преди да те осинови вторият ти баща, нищо не си спомняш. Чудя се защо нямаш дори най-бегъл спомен от ранните си години.

Тя усети накъде бие той и това никак не й хареса.

— Да не би да мислиш, че съм изличила нещо от паметта си?

— Точно така.

— Добре. Но щом не приемаш моята теория, каква е твоята?

— За баща ми или за майка ти?

— И за двамата.

Алекс се облакъти на парапета.

— За баща ми не е недопустимо да е бил въвлечен в някоя московска интрига. Няколко пъти съм се изкушавал да изоставя прикритието на фотоапарата. Не знаех, че и той се е чувствал по същия начин. Винаги ми е казвал, че добрият фотограф трябва да бъде непредубеден наблюдател. Но ако е видял нещо, което го е разстроило, може би не е издържал.

— Значи подозираш, че е шпионирал за правителството ли? Това ли загатна Стен?

— Не желая да се задълбочавам толкова. Баща ми обичаше фотографията. Винаги беше със своя фотоапарат. Не вярвам, че е било само за фасада. Беше в кръвта му. Когато снимаше, беше в друг свят. И аз исках да бъда в този свят. Зная го откакто се помня — Алекс отново се взря в разбиващите се вълни и тежко въздъхна. — Мислех си, че познавам баща си. През всичките тези години съм си въобразявал, че зная кой е. А сега ми се струва, че изобщо не съм го познавал. Как стана така?

Усети мъката в гласа му и изпита дълбоко състрадание към него. Алекс вървеше по стъпките на баща си. Но те го отведоха в посока, която не искаше да следва. Така се беше вживял в една определена представа за баща си, че му беше невъзможно да приеме нещо различно. Точно както тя не можеше да си помисли, че майка й е някоя друга, а не скромната, ограничена жена, която я отгледа. Беше й невъзможно да си представи, че майка й се среща с мъж на площад в Москва.

— Поне разбрах едно — продължи Алекс. — Катастрофата на баща ми не е била нещастен случай. Отдавна трябваше да се досетя. В един миг беше изплашен до смърт, в следващия беше мъртъв. Това не е съвпадение. И всичко заради онази проклета снимка.

Студен вятър развя косата на Джулия. Докато прибираше влажните кичури, видя, че се спуска мъгла. Звездите бяха изчезнали. Луната също се скриваше и над тях се разпростря ледено покривало. Като че ли вселената им се присмиваше и им нашепваше, че ще разберат истината, когато му дойде времето, нито секунда по-рано. Пристъпи по-близо до Алекс; чувстваше остра необходимост от неговата топлота и сила. Изведнъж се изплаши: не знаеха какво ги очаква.

Постави ръка върху неговата. Усети стегнатите му мускули. Беше също толкова напрегнат, колкото и тя. Беше и гневен на себе си. В гнева му нямаше логика, но как да го убеди?

— Не си отговорен ти — повтори тя. — Бил си малък. Направил си една снимка. Само това е. Не трябва да поемаш вината върху себе си.

— Баща ми ме предупреди да не си играя с неговия фотоапарат — каза Алекс, а в гласа му се долавяше презрение към самия него. — Не го послушах. Ако го бях послушал, сега той щеше да е жив.

— Зная, че не мога да те успокоя…

— Не можеш — сряза я той. — Дори не се опитвай. Просто замълчи.

Тя се взря в неумолимия му профил. Изглеждаше толкова самотен, толкова отчаян в нещастието си. Беше горд човек, с големи изисквания към себе си. Не би си позволил провал или некомпетентност, а в момента се обвиняваше за нещо, което не е било по силите му да избегне.

— Чувството е ужасно, нали? Изведнъж да осъзнаеш, че всичко, в което цял живот си вярвал за себе си и за родителите си, може да се окаже лъжа.

— Ужасно чувство — измърмори той.

— Но ти не си сам. Аз съм с теб. И зная какво означава изведнъж да се усъмня дали животът ми не е бил изграден върху лъжа.

Той се обърна и я погледна. Почти не виждаше лицето му. Мъглата се беше сгъстила. Просмукваше се в дрехите и в кожата им. Като че ли бяха единствените двама души на света, изгубени на остров от несигурни истини.

Тя потръпна. Алекс разтвори ръце.

Не разбра кой пръв пристъпи, но изведнъж гърдите й се притискаха към неговите, а устните му бяха върху нейните и повече не й беше студено. Стана й топло, възхитително топло. Пое от горещината му, която прониза всяка клетка на тялото й. Не искаше повече да мисли. Повече не желаеше да се опитва да си спомня. Искаше да забрави… всичко.

Устните му бяха солени от морския въздух, устата му жарка, търсеща, дръзка. Чувствата, които изпитваха — скръбта, гнева, необходимостта — се вплетоха в чувствения допир на езиците им. Алекс зарови ръце в косите й и я улови в клопката на една безкрайна целувка. Всичко останало беше смътно и призрачно, само това мигновение беше реално и Джулия не искаше да го пропусне. Най-сетне се откъснаха един от друг, горещият им дъх се издигаше в студа.

— О, боже! — промълви тя с ръка върху тръпнещите си устни. — Това не трябваше да се случва.

— Нямам намерение да се извинявам — заяви Алекс.

— Да тръгваме. Веднага — Джулия всъщност избяга в колата. Алекс тръгна по-бавно. Вече беше седнала и беше закопчала предпазния колан, когато и той се настани. — Не казвай нищо — предупреди го. — Просто ме закарай до вас, за да взема колата си.

— Какво толкова, Джулия, само една целувка.

Беше нещо повече от една целувка. Почувства го, а подозираше, че и той също.