Барбара Фрийти
Безмълвно (23)

Двайсет и втора глава

Минаваше полунощ, когато Джулия, Елена, Алекс и Роланд се завърнаха в жилището на Елена. През целия ден местните полицаи и специалните агенти ги бяха разпитвали. Най-накрая цялата история се изясни. Окачественото някога убийство като политическо се оказа убийство с най-древния мотив — алчност, която нямаше нищо общо с националността.

След като Брейди подочул за скъпоценностите, бил обсебен от мисълта да ги притежава. След безбройните разпити със специалните агенти Джулия и Алекс научиха доста за живота на Брейди. Израснал в много бедно семейство и за да избяга от мизерията, се записал като новобранец в армията. Там станал специалист по взривовете. После си проправил пътя към разузнавателните служби.

Брейди никога не се е интересувал от идеали, човешки права или национална сигурност. Само авантюрата, силните усещания и парите са го вълнували. Неведнъж ценни предмети, които е трябвало да пази Брейди, изчезвали, но на никого и през ум не минало да се усъмни в професионален агент. Но когато извършили обиск на апартамента му в Ню Йорк, открили безценни произведения на изкуството, бижута и много пари в брой. Очевидно живеел нашироко, без да привлича вниманието, като до този момент умело прикривал следите си. Манията му за скъпоценности, която някога останала незабелязана, го превърнала в безсъвестен тип. Днес Брейди попадна в мрежата на онова, което сам беше сътворил. Джулия си помисли, че светът все пак е устроен справедливо.

— Трябва да отбележа, че донесе със себе си много бурни преживявания — обърна се Елена към сестра си, като си събу обувките и си протегна краката. — През живота си не съм и сънувала такъв ден.

— Нали не съжаляваш, че те открих — Джулия се настани срещу нея. Алекс говореше отвън с Роланд и за пръв път, откакто бяха заловени от Брейди в къщата, останаха сами.

— Какво говориш, разбира се, че не съжалявам — категорично каза Елена.

Джулия с радост забеляза, че лицето на сестра й възвърна цвета си, а очите й пак заискриха.

— Знаеш ли, заради теб се осмелих и излязохме оттам живи.

— Аз също. Ако не се беше нахвърлила върху Брейди, той щеше да ни заключи в онази стая. Винаги ли си така импулсивна?

— Страхувам се, че съм такава — отговори Джулия с усмивка. — Това е един от многото ми лоши навици. Но ти самата също си доста импулсивна. Как само грабна онзи стол и го цапардоса. Замръзнах от удивление.

— Отчаянието поражда кураж и смели идеи — Елена я погледна замислено. — Какво ще правим оттук нататък, Джулия?

— Нямаше време да се замислям за бъдещето. Както виждаш, беше ми се отворила работа.

— Ще се върнеш към нормалния си живот, семейството ти те обича и сигурно те очаква, както и приятели, които се тревожат за теб, имаш си работата… — гласът й заглъхна. — И аз ще продължа постарому тук. Нали има телефони и електронна поща.

— О, Елена, ела с мен в Сан Франциско — помоли я Джулия. — Ще те запозная с моето семейство. То ще бъде и твое.

— Наистина си импулсивна — каза Елена, подсмихвайки се. — В случая трябва малко повече да размислиш, Джулия. Твоето семейство не е мое. Навярно ще ме приемат като външен човек, който представлява заплаха за едно сплотено семейство, и особено за сестра ти Лиз. Дълго съм била в положението на човек, когото хората са принудени да търпят. Приключила съм с този период.

Тъгата в гласа й покърти Джулия. Сви вежди и за сетен път се разстрои, че сестра й е страдала толкова много.

— Грешиш, Елена. Баща ми Джино е прекрасен човек, мил и благороден. Цялото семейство Демарко са такива. Осиновиха ме и винаги ме приемат с отворени обятия. Зная, че след като научат нашата история, и теб ще приемат по същия начин — тя се поколеба, преди да продължи: — А аз наистина чувствам нужда от още една блондинка в рода. Всички са тъмнокоси и аз винаги се отличавам. Моля те, не ми отказвай — добави, когато Елена се опита да я прекъсне. — Помисли си. Първо аз ще се прибера вкъщи и на всички ще разкажа подробно, после ще дойдеш поне на гости.

— Имам магазин и…

— И можеш да си вземеш няколко дни отпуска. Сигурна съм, че е възможно.

— Не знаеш колко много работа имам, а няма кой да ми помага, взимам младежи на половин работен ден, които обикновено са небрежни.

— Ако искаш, можеш да го уредиш — каза убедено Джулия. — И си длъжна, защото сме сестри и защото аз много държа.

— Караш ме да се чувствам виновна.

— И подейства ли? — усмихна се Джулия. — Много искам да се запознаеш с Лиз. В началото може да се подразни, но после ще бъде очарована да си има още една сестра.

— Импулсивна и оптимистка — каза Елена. — Ще си помисля, но не тази вечер. Мозъкът ми е блокирал — замлъкна и погледна чашата на Джулия. — Не прочетохме писмото.

— Да, ще го извадя — тя пъргаво се изправи. Задържаха писмото, а партитурите, скъпоценните камъни и чека прибраха отново в сейф, но в друга банка, тъй като не бяха сигурни дали Брейди не е имал съучастник. — Един от агентите го чете — каза Джулия, докато изваждаше писмото от чантата си. Каза ми, че е лично и в него няма улики срещу Брейди — погледна плика колебливо. — Малко се плаша. Мисля си, че вече всичко изяснихме, но представи си, че има още нещо.

— Да се надяваме, че лошото мина — каза Елена. — А ако не е, поне сме заедно.

Джулия й се усмихна и извади един-единствен лист от плика. Сърцето й замря, когато осъзна, че писмото е написано на руски.

— Не мога да го прочета — каза тя крайно разочарована. — Ще трябва да потърсим преводач.

— Аз ще го прочета — отговори сестра й.

Джулия вдигна вежди.

— Нима си спомняш руския?

— Преди време се записах на курс. Така се чувствах по-близо до семейството, което бях загубила.

После взе писмото от Джулия и след миг зачете:

„Мили мои деца, ако четете това писмо, тогава с баща ви сме мъртви. Може би грешим, като рискуваме всичко заради свободата, но го правим в името на любовта — любовта ни към вас и към всяко човешко същество. Разчитаме на наши приятели да ни отведат благополучно в Америка. Ако това не стане, ще се молим вие двете да израснете в свят, в който ще имате свободата да изразявате себе си и да бъдете такива, каквито сте, без забрани и ограничения. Моля ви, не тъгувайте. Не скърбете за нас. Бъдете щастливи. Открийте любовта и радостта в живота. Това е най-съкровеното ни желание за вас. Завинаги ще останете в сърцата ни.

С обич, мама и татко“

Джулия преглъщаше сълзите си, сълзи се стичаха и по страните на Елена.

— Родителите ни са рискували живота си в името на любовта и свободата, а Брейди ги е предал за пари — каза тя.

— Чудя се, дали поне за миг са осъзнали истината — прошепна Елена.

— Вероятно е станало много бързо. И Брейди умря по същия начин. В случая има справедливост. Изглежда ти безсърдечно, нали? Но аз не съжалявам за неговата смърт.

— И аз.

Джулия се облегна, замислена за писмото и за родителите си. Лицето на майка й се появи пред очите й, отначало малко мъгляво, но после придоби ясни очертания. Дори гласа й чуваше. Спомените най-накрая се завърнаха.

— Мама беше много красива — погледна тя към Елена.

— И много смела. Никога не съм имала нейния кураж.

— Но днес го прояви.

— Защото се наложи. Бях притисната в ъгъла.

— Както и нашите родители.

— Мисля си, че мама щеше да бъде щастлива, че си станала балерина и си тръгнала по нейния път.

— Но за кратко.

— Кариерата и на двете ви преждевременно е била прекъсната.

Елена кимна.

— Животът невинаги е справедлив и лек.

И двете се обърнаха към входната врата, където се появи Алекс. Дясното му око беше мораво и подпухнало, дрехите му — изпомачкани.

— Аз тръгвам — каза той за изненада на Джулия.

Тя се изправи.

— Какво искаш да кажеш? Къде отиваш?

— Да си потърся хотел и да поспя. Роланд ще ме води. Взел е кола под наем.

— Можеш да останеш тук — изрече бързо Джулия, тъй като никак не й се искаше той да си тръгне. През целия ден и за минута не бяха оставали насаме. Той й се усмихна уморено.

— Ще се въздържа да прекарам още една нощ на дивана. Ще мина да те взема сутринта, за да отидем на летището, освен ако не искаш да останеш няколко дни.

— Не, трябва да се прибера и да разкажа на близките си какво открих.

— Значи утре тръгваме. Има самолет по обяд. Удобно ли ти е?

— Да — тя го изпрати до вратата и излезе с него в коридора, смутена от хладния му тон. — Алекс, искаш ли тази вечер да дойда с теб?

Очакваше отговора му със затаен дъх. Защото на секундата искаше да тръгне с него. А в момента не можеше да отгатне намеренията му. Не знаеше какво иска от нея. Може би се отдръпваше, за да й даде възможност да бъде със сестра си повече време… или просто си отиваше.

— Не, ти трябва да останеш със сестра си — рязко й отвърна той. — Ще се видим утре.

— Добре ли си?

— Добре съм.

Тя се смръщи, озадачена дали някога ще чуе по-различен отговор. Нямаше друг избор, освен да го приеме.

— Радвам се.

Наведе се и се опита да го целуне по устните, но той се извърна, за да си тръгне, и тя докосна само страната му.

Само да се наспи добре ли искаше? Нима това беше причината за неговата сдържаност? Или беше началото на края.

 

 

Алекс се преструваше, че спи в самолета за Сан Франциско. Знаеше, че Джулия иска да разговарят, но той не желаеше. Както можеха да си кажат безброй неща, така и нямаше какво повече да обсъждат. Всичко приключи. Най-накрая тя намери своите отговори, а той — своите. Оттук нататък нямаше какво да правят. Можеше отново да се върне към работата си и го очакваше с нетърпение. Не беше пипал фотоапарата, откакто Джулия потропа на вратата му. Толкова много неща се случиха през изминалите девет дни! Неговият живот се промени, както и нейният. Сега двамата бяха различни хора.

Командирът на полета съобщи да се подготвят за кацане в Сан Франциско. Джулия спусна облегалката си назад и го погледна неуверено и сериозно.

— След като кацнем, къде ще отидеш?

— Вкъщи, после при майка ми. И накрая при Стен.

Беше мислил за приятелите на баща си по време на целия полет. Сети се, че нито веднъж в разговорите през вчерашния ден името на Стен не беше споменато. Какво ли означаваше това? Защо никой от специалните агенти, които ги разпитваха, не намекна за ролята на Стен в измамата и предателството.

— Бях забравила за Стен — продума тя и двамата се спогледаха. — Баща ти каза, че той е замислил и е привел в действие плана за бягство.

Алекс се смути от факта, че на двамата им хрумна едно и също нещо. Бяха станали много близки. Почти не съзнаваше къде свършваше неговата мисъл и къде започваше нейната.

— Според теб Стен знаел ли е за измамата на Брейди? — продължи тя. — Имам предвид, че именно той ни свързваше с Брейди. Възможно е да са действали заедно, като са ни оставили да ги отведем до скъпоценностите — тя въздъхна. — Зарадвах се, че всичко свърши, но ето, че може да има и продължение. Навярно до края на живота си ще поглеждам през рамо дали някой не ме следи.

— Няма да е Стен. С това ще се заема аз. Ако има някаква вина, аз ще се погрижа да си плати. Това ти го обещавам.

— Много „аз“ се заредиха. Какво стана с „ние“?

Той сви рамене.

— Ти имаш своя живот, твоята сестра близначка, другата ти сестра, безброй роднини, имаш и своята музика. Сигурен съм, че ще бъдеш доста ангажирана. Сам ще се заема със Стен.

— След това къде отиваш?

— Където ме изпратят — без колебание каза той, като се опита да не обръща внимание на болката в очите й.

— За нас няма да говорим, нали? — попита тя.

Той не отговори. Какво да каже? Бяха в самолета, заобиколени от много хора. Моментът никак не беше подходящ за подобен разговор. А той и не беше склонен да води интимен разговор.

— Не обичам сбогуването.

— Значи няма да има.

— Джулия, сега не му е нито времето, нито мястото.

— Виж ти! Закопчан си за мястото си. Не можеш да избягаш. На мен ми се струва, че това е идеалната възможност да получа искрен отговор.

Зарадва се от духовитата нотка в гласа й. Сцените не бяха по вкуса му дори повече от сбогуванията.

— Животът ти ще придобие нов смисъл, когато Елена дойде при теб и се запознае със семейството ти.

— Тя ще дойде само за няколко дни. После ще се върне във Вашингтон и ще живее, както и досега.

— И ти ще се върнеш към нормалния си живот. Ще можеш да се отдадеш на страстта си към музиката със средствата, които наследи. Сигурен съм, че партитурите и камъните са много скъпи.

— Не искам да ги продавам. Ще ги запазя в семейството. Там им е мястото, въпреки че ще потърся оркестър, който да изсвири музиката на моя прапрадядо — позабави се, преди да продължи: — А баща ти?

Алекс сви рамене.

— Не се съмнявам, че ще продължи да се занимава, с каквото се е занимавал досега.

Изведнъж на Алекс му дойде наум, че няма представа как е живял баща му, с какво се е препитавал. Може би някой ден ще отдели време да разговаря с него, но не и толкова скоро. Джулия внимателно го погледна, което му подсказа, че този отговор не й харесва.

— Какво намекваш, той сам е избрал да живее отделно. Не ме карай да се чувствам виновен.

— Направил го е заради теб.

— Да не искаш да кажеш, че прощаваш на Сара, която ти причини същото. Прости ли й всичките лъжи?

Тя кимна.

— Старая се. Сара ми даде прекрасен живот, когато моите родители вече са били мъртви. Какво ли щеше да се случи с мен без нея? Мисля, че Сара е наранила много повече своите родители, отколкото мен. И те като теб са били подведени, че обичната им дъщеря е загинала, което ме подсеща, че и аз подведох Сюзан. Тя не е моя истинска баба. Ще ми бъде тъжно да й отнема тази илюзия.

— Но ще има Лиз.

— Това ще бъде следващата ми цел — да убедя Лиз да се запознае с нея. Ще събера двете семейства, каквото и да ми струва.

Нейната решителност го накара да се усмихне.

— Не се съмнявам, че ще успееш. Ти си силна жена, Джулия.

— Сега съм по-силна, струва ми се. Дължа го и на теб. Нямаше да оживея през изминалата седмица без теб.

Самолетът се приземи.

— Ще взема такси — каза Джулия, откопчавайки предпазния колан.

Той се изненада, тъй като беше убеден, че ще се сблъска с неизбежното сбогуване в нейния апартамент.

— Мога да те откарам — предложи нерешително. — Колата ми е тук, няма проблем.

— Не се притеснявай. Разбирам, че пътищата ни се разделят.

Тя го погледна с красивите си сини очи и той едва се сдържа да не прояви слабост.

— Ами добре, щом така искаш.

— Още един път благодаря, Алекс.

— Не е нужно да ми благодариш.

Лицето й помръкна.

— Зная, че от мен нищо не искаш. Достатъчно ясно ми даде да разбера. Всичко е наред. Не съжалявам за нито един миг.

Тя стана и тръгна след останалите пътници.

Алекс остана на мястото си, докато не излязоха всички. Джулия може и да не изпитваше съжаление, той безспорно съжаляваше.

 

 

След около час Алекс спря пред къщата на майка си и застина от изумление, когато съзря един мъж да изкачва стълбите пред главния вход. Дяволите да го вземат!

Скочи от колата, втурна се и успя да задържи баща си точно преди да позвъни.

— Какво правиш тук?

— Дойдох, за да кажа на майка ти истината — отговори сериозно и развълнувано Чарлс.

Баща му беше положил усилия да изглежда прилично облечен, макар и с известна небрежност, но Алекс знаеше, че неговата поява ще изплаши майка му.

— Не можеш ей така да се появиш пред вратата й — каза му той. — Можеш да й причиниш сърдечен пристъп. Остави ме да я подготвя.

— Аз излъгах, не ти. Мислех, че още си във Вашингтон.

— Току-що се върнах — обясни Алекс. С баща си бяха разговаряли безброй пъти през вчерашния ден. Агентите също го бяха разпитвали, така че той беше наясно със случая. — А успя ли да се срещнеш със Стен?

— Не. Не го намерих.

— А защо вчера никой не спомена за него?

Баща му сякаш се сепна от въпроса.

— Не зная. За това не ми дойде наум.

— А може би трябваше. Стен веднага ме свърза с Брейди.

— Ако предполагаш, че са действали заедно, грешиш — заяви Чарлс. — Стен никога не би откраднал живота ми, както твоя и на майка ти. И преди всичко не би убил заради скъпоценности или пари. Не е такъв човек.

— Ти и за Брейди вярваше, че не е такъв човек.

Баща му пребледня и стисна зъби.

— Прав си. Той ме изигра. Бих искал да е жив. Сам щях да го убия.

На Алекс и през ум не му беше минавало, че баща му е способен на убийство, но започна да осъзнава, че изобщо не познава Чарлс Менинг, човекът, организирал съзаклятие за бягство от Русия, който потъна вдън земя и изживя своя живот, като покруси изоставеното си семейство. И главният въпрос беше: иска ли да го опознае?

— Има и нещо друго, за което се питам — каза Алекс. — Защо Брейди те е принудил да се скриеш, като инсценираш смъртта си? Той е убил Маркови. Бил е съвсем наясно, че не знаеш нищо за момичетата или съкровището. Не разбирам. С какво те е заплашил?

— Всичко е било част от конспирацията. Брейди е трябвало да поддържа пред нашето правителство теорията, че руснаците са убили Наталия и Сергей и аз съм изложен на смъртна опасност. Отправил е фалшиви заплахи, целящи да внушат идеята за дългата ръка на руските тайни служби. Не мога да отрека, че ме убеди. Наистина повярвах, че съм изложен на голяма опасност — той се покашля. — Но като разсъждавам сега, си мисля, че действителната подбуда на Брейди да ме накара да изчезна, е била да измъкне Сара и Джулия от скривалището им. Смятал е, че Сара ме обича и ако съществува причина, която да я принуди да забрави предпазливостта, това би било моето погребение. Тогава той ще я проследи и ще разбере дали камъните не са у Джулия.

Подобно обяснение не беше хрумвало на Алекс. Имаше логика.

— А по-късно? През годините нищо ли не ти каза? А когато те открихме? Защо Брейди те накара отново да изчезнеш?

— Не искаше да ви разкажа какво се бе случило. Опита се да ме убеди, че трябва да запазя тайната за ваше добро, но се страхувах, че нищо няма да ви спре. Не преставах да мисля за вас, знаех, че ще изложите на риск и живота си, за да се доберете до истината, и исках да ви помогна. Ето как най-накрая ви вкарах в капан, а вие като по чудо се измъкнахте живи. Открихте съкровището, а Брейди беше по следите ви.

— Държавният апарат е бил ангажиран с твоето повторно преместване и всичко е било измислено от Брейди! Значи е разполагал с голяма власт.

— Да. Прекалено голяма. Никой никога не се усъмни, че играе двойна роля. Предполагам, че разследването ще установи и други негови престъпления.

— И през всичките тези двайсет и пет години на теб нито веднъж не ти хрумна да излезеш от скривалището си — попита Алекс отново. — Сигурно си се питал дали опасността не е отминала.

— Зная, че няма да ме разбереш, но поне през първите пет-шест години не се усъмних, че съществува заплаха. А после Брейди нямаше да ме пусне, периодично ме разпитваше за Сара, убеждаваше ме, че тя повече не трябва да се крие, говореше убедено и аз вярвах на всичко, което казваше. А след това годините се занизаха и аз реших, че повече нямам право да се меся в живота ви. Майка ти се омъжи повторно. Ти също беше добре.

— Как си разбрал?

— Вече ти казах. Понякога тайно те наблюдавах — в училище или когато имаше мач.

Мисълта, че баща му е бил така близо до него, а той не е знаел, развълнува Алекс.

Внезапно входната врата се отвори.

— Алекс, ти ли си? — попита майка му. — С кого разговаряш?

За щастие баща му беше с гръб към вратата. Чарлс се взираше в Алекс и изведнъж в очите му се появи уплаха. Алекс се стъписа, не знаеше как да постъпи, за да бъде по-лесно. Щом баща му се извърнеше, тя щеше да получи удар.

— Мамо — обърна се неуверено той, — поеми дълбоко дъх и се опитай да запазиш спокойствие.

Кейт присви очи.

— Какво става тук?

— Това е татко — каза той и кимна на Чарлс. — Обърни се.

Баща му бавно се обърна и на Алекс му се стори, че гледа сцена от някакъв филм. Очите на майка му ставаха все по-огромни. Тя тихо извика и сложи ръка на сърцето си.

— О, не! — възкликна тя и заотстъпва.

Алекс побутна баща си, приближи се до майка си и я прегърна през треперещите рамене.

— Кой е този? — прошепна тя.

— Татко. Той е жив. Мислили сме го за мъртъв през всичките тези години.

Баща му вдигна умолително ръка.

— Кейт — промълви, — прости ми!

Тя направи жест, като да се защити, и пристъпи.

— Не е възможно. Сигурно сънувам. Това е кошмар.

— Истина е, мамо — Алекс още по-здраво я прегърна. — Винаги си мислела, че смъртта му е подозрителна. Било е така, защото той не е умирал.

— Нищо не разбирам.

— Той е…

— Нека аз да обясня — намеси се решително Чарлс. — Това е мое задължение, не твое, Алекс. Мога ли да вляза, Кейт, и да ти разкажа какво се случи?

Тя погледна сина си:

— Наистина ли е той?

— Да, той е.

В този миг изглеждаше безпомощна, обхваната от паника. Никога през живота си не я беше виждал такава. Но макар и бавно, започна да възвръща хладнокръвието си. Изправи гръб, вирна брадичка и стисна зъби.

— Ами в такъв случа предполагам, че може да влезе — каза вече с леден тон.

Влязоха, тя седна на белия диван в гостната, а те срещу нея. Настъпи напрегната тишина, нарушавана само от тиктакането на стенния часовник, който Чарлс й бе подарил за петата годишнина от сватбата им. Алекс се съмняваше дали някой от двамата изобщо чува нещо. Бяха впили погледи един в друг, все едно светът не съществуваше. Зачуди се кога ще настъпи експлозията. Знаеше, че няма да се размине. Може би баща му беше прав и той не трябваше да присъства. За лъжата му не носеше отговорност.

Но беше неговото семейство, разбито и объркано, и той трябваше да възстанови равновесието, за да заживеят, без да се обръщат назад.

— Нали каза, че ще обясняваш — подкани го Кейт. — Цялата съм в слух.

Чарлс започна с твърд и убедителен тон:

— Повярвах, че руснаците ме преследват заради снимката, която направих в Москва. Заплашиха ме, че ще пострадате ти и Алекс. Един от правителствените агенти — Брейди — за когото работех, ми каза, че трябва да изчезна. Бил съм единствената им следа към…

— Към сирачето зад портата — каза тя. — Схванах.

— Точно така. И тогава Брейди ми помогна да инсценирам смъртта си. Убеди ме, че ти и Алекс ще бъдете в безопасност, ако мен ме няма. С моята смърт се заличавали и следите. В Съветския съюз видях колко брутално се избиват хора. Когато взех решението си, пред очите ми бяха тези картини. И въпреки всичко не ми беше лесно да реша — погледна бързо към Алекс, навярно усещайки възмущението му. — И знаех, че за вас ще бъде много по-трудно да преживеете последиците, отколкото за мен.

Майка му не откъсваше поглед от баща му.

— Значи така. Ти изчезваш, ние продължаваме живота си, ти също.

— Всеки ден мислех за вас. Вече казах на Алекс. Зная, че няма да ми повярвате, но ви обичам много. Молех се да сте добре и се надявах, че онова, което направих, е било за добро.

— И защо се появи сега? — попита тя. — Защо не си остана покойник?

— Аз го открих — намеси се Алекс. — С Джулия издирвахме баща й, но вместо нейния намерихме моя.

— Джулия — повтори тя. — Знаех си, че тя е момиченцето на снимката.

— В действителност това е сестра й — отговори Алекс. — Те са еднояйчни близначки. Било е организирано бягството на цялото семейство, но родителите били убити.

— Аз трябваше да спася децата и да ги измъкна под прикритието на театралната трупа — добави Чарлс. — Беше една от многобройните ми задачи, които вършех за нашето правителство под прикритие. Бях спечелил доверието на някои хора от правителствените кръгове в Съветския съюз. По този начин пътувах, без да будя подозрение.

— Доколкото разбрах, твоят егоизъм остави Алекс без баща — отбеляза Кейт. — И това е първото нещо от приказките ти, което не ме изненадва.

Алекс си помисли, че майка му няма да пропусне възможността да подчертае това. И не би я обвинил. Той също не беше възхитен от постъпката на баща си.

— А сега можеш да си вървиш — каза му тя с царствен жест. — Струва ми се, че чухме достатъчно.

— Тръгвам си. — Чарлс стана. — Но ако имаш нужда от нещо…

— И защо да имам нужда? През изминалите двайсет и пет години се справих сама. Ти не си ми необходим.

— Предполагам. Въпреки че тези дни, изглежда, си особено заинтригувана от моите фотографии.

Майка му тръсна глава.

— Имах пълното право да спечеля от твоите работи и да запазя репутацията ти. Направих го заради Алекс. Беше толкова горд с теб и с твоите постижения. Исках завинаги да бъде така, името ти да не се забрави, както и онова, което остави в наследство.

На Алекс му хрумна, че тя по великолепен начин умееше да преиначава истината. Мотивите изобщо не бяха свързани с него, но той нямаше намерение да се намесва в тази битка. Битката беше между тях.

— Свободна си да правиш с моите фотографии, каквото намериш за добре — заяви Чарлс. — Те изпълниха предназначението си. Навремето имах желание да покажа на света нещо важно и го показах. Само това ме интересуваше. И по тази причина те вбесявах. Не бях амбициозен. Славата не ме засягаше. Исках да стоя в сянка.

— Защото в Русия си шпионирал — каза тя, — а не от скромност. Известно ти е, че не съм глупава. Чувствах, че има нещо нередно. И онази жена — Сара — любовница ли ти беше?

— Винаги ми е била само приятелка. Тя също работеше под прикритие. И двамата искахме да направим нещо за хората в онази страна.

— Какъв алтруизъм! — подигра се тя. — Да се тревожиш за хора, които никога не си виждал, а семейството ти да върви по дяволите. Що за героизъм?

„Добро попадение“ — помисли си Алекс. Баща му понесе удара твърдо, но лицето му буквално се състари пред погледите им. Около очите му се появиха дълбоки бръчки, челото му се набразди, устните му хлътнаха. Беше преживял двайсет и пет години с лъжа и чувство на вина. Алекс осъзна, че и тримата си бяха платили.

— Не мога да оправдая онова, което причиних на теб и Алекс — каза Чарлс. — Мога само да потвърдя, че намерението ми беше да ви предпазя и поне тук успях. Сега си отивам. И съжалявам, Кейт, а ти го приеми както пожелаеш. Нрави каквото намериш за добре със снимките ми. Приключих с фотографията в деня, когато умрях.

Алекс се изненада.

— А с какво се препитаваше?

— С автомонтьорство. Баща ми беше автомонтьор и ме научи да поправям коли. Не бях предполагал, че ще ми се наложи да се занимавам с това, но най-накрая така си оправих живота. Припечелвах достатъчно.

— А ожени ли се? — попита остро Кейт. — Не че чак толкова ме интересува.

— Друго семейство не създадох — отговори спокойно той. — Знаех, че е невъзможно — дълбоко въздъхна. — Искам да сте щастливи. Друго не ме интересува. Съжалявам, че така дълбоко ви нараних. Не само с мнимата си смърт, но че направих избор, който застраши и двама ви. За това много съжалявам. Бях егоист. Най-важното е било пред мен, но аз не съм го забелязал. Бил съм късоглед. Трябвало е да обърна фотоапарата към себе си и тогава съм щял да разбера истината — поклати глава с дълбоко разкаяние. — Довиждане.

Алекс искаше да каже нещо, но не знаеше какво. Майка му обаче заяви:

— Длъжен си ми, Чарлс.

— Каквото пожелаеш, Кейт, на твое разположение съм.

Тя се поколеба.

— Искам да си останеш покойник.

Алекс престана да диша, докато очакваше отговора на баща си.

— Ще бъде както искаш — каза Чарлс и излезе, напусна живота им… отново.

— Ненавиждам го — продума Кейт след минута, но в гласа й имаше повече тъга, отколкото гняв. — И ти го мразиш, нали, Алекс?

Очите й го умоляваха да се съгласи. Би дал отговора, за който тя копнееше, но не беше наясно с чувствата си към баща си.

 

 

Джулия гледаше къщата, която Майкъл бе купил, за да я изненада. Още не й се вярваше, че го е направил, без да се съобрази с мнението й. Но не беше дошла заради къщата или заради техните отношения. Търсеше Лиз. Трябваше да разкаже на сестра си какво се случи. А може би Майкъл също щеше да пожелае да я чуе. Дължеше му толкова много.

Изкачи стълбите и видя, че вратата е открехната. Почука и я бутна. Дочу смях отвътре. Влезе и видя Лиз, покачена на стълба, да боядисва тавана, а Майкъл, коленичил, боядисваше первазите на пода. Оплакваше се, че тя пак го е накапала с боя. Беше прав. И по двамата имаше толкова боя, колкото и по стените, освен това изглеждаха твърде близки.

Джулия знаеше, че са добри приятели, но сега нямаше как да не се запита дали не е трябвало Лиз и Майкъл да се сгодят. Тя се изкашля. Лиз погледна към нея и едва не изпусна валяка.

— Джулия! — извика Лиз.

— Здравейте — каза тя.

Майкъл бавно се изправи.

— Какво правиш тук?

— Искам да поговоря с Лиз. Леля ми каза, че ти помага. Много е хубаво — добави с известно неудобство. — Тази стая е чудесна.

Лиз слезе от стълбата.

— Е, намери ли каквото търсеше? Откри ли истинския си баща?

Въпросът на Лиз подсети Джулия, че сестра й почти нищо не знаеше какви събития се разиграха през последните няколко дни.

— Да. Много неща открих, както и баща си… и майка си.

В очите на Лиз се появи безпокойство.

— Не искам нищо да чувам, разбираш ли?

— Трябва да го чуеш.

— Не съм твоя истинска сестра. Мама те е осиновила, нали?

Джулия видя паниката, изписана на лицето й, и реши незабавно да сложи край на това.

— Ти си моя сестра, без значение по какъв начин, така че и през ум да не ти минава, че ще се разделим, няма да ти го позволя.

Изразът на Лиз омекна.

— Но не сме кръвни роднини, нали? Хайде, Джулия, кажи ми истината, ще я понеса.

— Не сме кръвни роднини.

— Значи ти си онова руско момиченце на снимката.

— Всъщност не съм аз, а сестра ми.

Лиз зяпна.

— Какво?

— Тогава две еднакви ли сте? — попита Майкъл шокиран.

— Две еднакви сме. Еднояйчни близначки — направи пауза, за да проумеят думите й. — Казва се Елена. Спомням си, че имах навика да разговарям с въображаема приятелка — Елена, но тя не ми е била приятелка, а сестра, а аз не съм знаела какво се е случило с нея.

— Татко спомена за твоята въображаема приятелка и твоето неразбираемо детско бръщолевене — промърмори Лиз. — Било е на руски, нали?

— Така мисля — тя преглътна с усилие, като търсеше как най-безболезнено да разкаже историята.

— Родителите ми са били руснаци с високо обществено положение. Искали са да избягат. Били сме разделени, за да ни измъкнат незабелязано от страната, но са ги убили, преди да тръгнат. С Елена сме били доведени в Съединените щати от различни специални агенти и Сара, която е била едната, решила да ме осинови и да ме отгледа.

— Не — изрече Лиз недоверчиво, — мама не е била таен агент. Нали нямаш това предвид?

— Била е. Зная, че звучи невероятно, но е истина. О, Лиз, историята е много дълга! Искам да ти разкажа всичко. Но трябва да разкажа и на татко. Бих искала веднага да отидем при него. Нали ще дойдеш с мен?

Лиз се поколеба и погледна към Майкъл. Той леко кимна, за да я окуражи.

— Добре — каза Лиз, — идвам с теб. — Остави валяка на подложката. — Само да си измия ръцете.

Джулия загледа Майкъл. Почувства се доста неудобно. Не й идваше наум какво да каже и започна направо:

— Съжалявам за всичко, Майкъл.

— И аз — отговори той. — Но се радвам, че откри миналото си. Вече няма липсващи парченца.

— Хубаво е, че узнах коя съм, защо не приличам на родителите си, защо мама винаги ме спираше да се занимавам с нещата, които обичам. Не е искала да ме загуби. Отдала е живота си да ме пази и не е искала да рискува да й се изплъзна. Със своята любов ме държеше като в клетка. Самата аз не го осъзнавах, докато тя не почина.

— И после се почувства затворена в моята клетка.

— Не съвсем…

Той я прекъсна:

— Да, мисля, че точно това направих, макар и да не го съзнавах. Не мога да се освободя от това чувство — усмихна се тъжно и с огромно съжаление. — Извини ме, че ти изгубих толкова много време.

— Не, не си. Беше чудесен. Вината беше моя. Изцяло моя. Не те обвинявам, тъй като дълбоко в себе си бях нещастна от начина, по който гледах на живота.

— Не ми се вярва, че купих къщата, без да ти кажа. Доста глупаво, а?

— Ще стане страхотна, истински дом за теб и за жена, която ще ти подхожда.

— Дано!

Лиз влезе в стаята и погледна Майкъл, после Джулия.

— Как е, свършихме ли тук?

— Свършихме — каза той и двамата с Джулия се спогледаха. — Определено свършихме.

 

 

След два часа и няколко кафета Джулия завърши разказа. Тримата се бяха настанили в кухнята. Лиз и Джино бяха зашеметени от разкритията, особено за Сара. Джулия наблегна на всеотдайността й към семейството, за да смекчи удара, но знаеше, че двамата ще трябва сами да преоткрият жената, която всички те обичаха.

Джино не промълви нито дума.

— Добре ли си, татко? — попита тя и сложи ръка върху неговата.

Когато я погледна, очите му бяха изпълнени с тъга.

— Още ли искаш да ме наричаш „татко“?

— Разбира се, че искам. Друг баща не познавам. Обичам те. Обичам и теб, Лизи. Вие сте моето семейство.

— Но не сме — отбеляза тя.

— Напротив, вие сте моето семейство. Кръвното родство не означава нищо пред любовта, а ние се обичаме — каза Джулия.

— Щом вярваш, че кръвното родство не е от значение, защо реши да търсиш истинските си родители?

Въпросът беше уместен. Джулия се опита да обясни:

— Чувствах нужда да намеря себе си, както и истината за моя произход. Тъй като винаги ме смущаваше, че все нещо у мен куца и не е като при другите ми близки. Не разбирах откъде съм наследила страстта си към музиката и дори външния си вид. Мама обичаше да се шегува, че имам нейните крака и нейния нос, но го е казвала, за да не се чувствам различна. Направи всичко по силите си, за да бъда щастлива. Някои неща ме ядосват, но, от друга страна, тя ми осигури прекрасен живот.

— Не биваше да крие от мен — каза Джино с усилие. — Щях да я попитам за теб и баща ти.

— С предишния си живот е била приключила. Ние тримата бяхме всичко за нея. Приключила е с всички лъжи, щом се е омъжила за теб, татко. Не го забравяй.

— Мислиш си, че познаваш някого, а се оказва, че е бил съвсем различен човек — промълви той.

— Но ти я познаваше. Знаеше всичките й навици — каза тя. — Как обича кафето си, как плаче, когато гледа романтични сцени от филми. Знаеш как четеше вестника — от края към началото, как се смееше, нещо средно между кискане и похъркване — при този спомен се усмихна. — Познаваме я и тримата. Не се съмнявайте.

— А другата ти сестра? — попита Лиз. — Какво ще стане с нея?

— Ще дойде през следващия уикенд. Искам да се запознаете. Надявам се… — тя замълча, за да привлече вниманието им. — Надявам се, че ще я приемете. Животът й е бил тежък. Израснала в приемни семейства. Няма други близки, освен мен, няма си нито баща, нито сестра, никого си няма.

— Аз ревнувам — призна Лиз. — Една и съща майка ви е раждала. Близначки сте. Ти ще станеш по-близка с нея и ще ме забравиш. Знам го.

— В моето сърце има място за две сестри. А при теб как е? — предизвика я Джулия. — А ти, татко? Семейство Демарко ще приеме ли още един човек на неделната си трапеза?

— Да — усмихна се той за пръв път, откакто разговаряха. — Разбира се. За твоята сестра винаги ще има място на нашата трапеза.

— Ти си много благороден човек — каза тя и го целуна по страната — и аз съм голяма късметлийка с теб. А това ме подсеща да поговорим за пиенето, татко. Зная, че бяхме разстроени и не забелязахме, че се утешаваш с алкохола. Не искам да те загубя. Мисля, че трябва да спреш. Ще ти помогна по всякакъв начин.

Той потупа ръката й.

— Чувствам се по-добре, когато пия. Болката не е така остра.

— Но, татко…

— Зная, зная — прекъсна я той. — Сестра ти вече ми три сол на главата.

Джулия погледна изненадано Лиз:

— Наистина ли?

— Нали ми каза, че е мой ред да действам — отговори тя. — Да се гмурна, да поема отговорност, да престана да бъда само зрител, така ми нареди. И аз те послушах. Снощи с татко дълго разговаряхме.

— Радвам се — нещата толкова добре се подреждаха, че Джулия се поколеба дали няма да предизвика съдбата, но реши да каже всичко. — Има още един човек, когото бих желала да поканим на неделната ни трапеза.

— Алекс ли? — попита Лиз с кисела усмивка. — Трябваше да се досетя.

Сърцето й се сви, когато чу името му, но поклати глава.

— Не, не става въпрос за Алекс. Мислех си за Сюзан Дейвидсън. Майката на Сара и твоя баба. Бих искала да се запознаете.

Джино погледна към Лиз:

— Какво ти е мнението, миличка?

— Според мен идеята си я бива — отвърна бавно тя. — След като Джулия се сдоби с още една сестра, защо аз да си нямам още една баба, ако смяташ, че мами няма да се сърди — попита Лиз баща си, като имаше предвид неговата майка.

— Няма, бъди спокойна — отговори той. — Винаги ще се намери място за още една душа.

— Много добре — усмихна се Джулия. — Вие наистина сте благородни и не знаете колко много ви уважавам заради това.

— Ами Алекс? — не се отказа Лиз. — Защо не поканиш и него?

— Защото заминава. Всъщност сигурно вече е заминал. Нямаше търпение да започне отново работа — тя преглътна сълзите си. Нямаше да плаче за Алекс. Беше преживяла само хубави моменти с него. Беше страхотен. И беше съвсем наясно, че отношенията им ще бъдат мимолетни.

— Обичаш го, нали? — каза нежно Лизи, а кафявите й очи се изпълниха със състрадание.

— Бих искала да го отрека, но мисля, че го обичам — тя замълча, после добави: — Има още нещо, което държа да ти кажа.

— Нима? — възкликна Лиз. — Помислих си, че си казахме всичко.

— За миналото — да, но аз имам предвид бъдещето. Замислила съм едно пътешествие…