Барбара Фрийти
Безмълвно (20)

Деветнайсета глава

Лиз чакаше на пристана, докато Майкъл помагаше на последния пасажер да слезе от петдесетметровата яхта, с която правеше чартърни обиколки. „Анабел“ беше един от двата плавателни съда, които неговото семейство притежаваше. Тя знаеше за предпочитанията му към платнохода, но по-големият му брат решаваше с коя яхта да плава. Тя му помаха с ръка, когато той я зърна.

— Здрасти — провикна се Лиз.

Той не изглеждаше очарован да я види, но тя бе решила да говори с него и нямаше намерение да отстъпи.

— Мога ли да се кача? — и без да чака отговор, се качи на яхтата.

Майкъл беше облечен с дрехите си за плаване — джинси, спортен пуловер и дебело яке. Лицето му беше зачервено от вятъра, а светлокестенявата му коса беше влажна и разрошена.

— Какво искаш? — попита я той сърдито.

— Хубаво посрещане! Дойдох да видя как си.

— Работя. Ето как съм.

— Стига си работил — отсече тя. — Мисля, че ми дължиш нещо повече от превземки. Помогнах ти докато стягаше къщата, без да споменавам другите неща, които направих за теб през последната година.

— Много добре. Но ако си дошла да ми говориш за Джулия, не ме интересува.

— Не съм тук заради Джулия, а заради себе си. Сигурно не ти пука, но държа да ти кажа. Напуснах работата в ресторанта. Избрах си програма и се записах в държавния университет. Имам намерение да завърша образованието си.

— Какво те е прихванало?

— Джулия ми тегли един шут. Съвсем наскоро ми даде да разбера, че стоя до страничната линия и наблюдавам как другите играят. И беше напълно права — Лиз млъкна за малко. — Още съм й ядосана, но онова, което каза за мен, е истина. Нося се безцелно по течението повече от година. Все си мислех, че ще имам страхотен късмет, но и през ум не ми минаваше, че ще стане по този начин — внимателно го наблюдаваше каква ще бъде реакцията му, тъй като мнението му беше изключително важно за нея. — Какво ще кажеш?

Майкъл не отговори веднага и с всяка секунда тя ставаше все по-неспокойна.

— Мисля, че правилно си се ориентирала, Лизи — най-накрая се произнесе той, а лицето му се разведри от топла усмивка, която тя толкова харесваше.

— Наистина ли? — олекна й неимоверно. — Това много ме радва. Държа на теб, Майкъл. Не само заради връзката ви с Джулия. Мислех си, че бяхме и приятели.

— Ние сме приятели — той я потупа по рамото. — Никога не се съмнявай.

— Няма. Какво става с къщата?

— Нищо не става. Не съм пипал нищо, откакто…

— Но ти трябва да я завършиш. Това е твоята къща. Твоята мечта.

— Мечта е нещо, което споделяш с някого.

— Не е така — тя тръсна глава. — Всеки сам си мечтае. Къщата има голямо значение за теб. Зная го. Видях как слагаше тапетите, все едно милваше стените.

— Не съм правил подобно нещо.

Тя се захили.

— Е, горе-долу беше така. Както и да е, искаш ли помощ? Тази вечер имам време. Мога да смъквам стари тапети, да боядисвам, или там каквото ти трябва.

— Предложението е съблазнително, но…

Тя го прекъсна:

— Наистина искам да ти помогна и ако си достатъчно любезен, няма да ме отрежеш.

— Даже не съм сигурен дали ще задържа къщата. Голяма е за сам човек. Освен ако не мислиш, че Джулия може да промени решението си?

На Лиз никак не й се искаше да го огорчава, но не биваше да го лъже.

— Съжалявам, не ми се вярва Джулия да се върне. Тя има много планове за бъдещето, но без теб. Стреми се да промени живота си. Като птичка, пусната от клетка е, иска да литне по света.

— Да, права си. Дълго мислих за нашата връзка. Джулия започна да се отдалечава от мен още в деня на погребението на майка ви. Така здраво я държах, че тя се задушаваше — той пъхна ръце в джобовете и се загледа към брега. — Ако не беше започнала своето търсене, нещо друго щеше да ни раздели. Бях напълно готов да се оженя и не забелязвах, че тя не е.

Лиз мълчеше. Майкъл беше потънал в мислите си и тя не искаше да се натрапва. Сигурно му беше трудно да преживее загубата на Джулия, но вярваше, че двамата ще изградят свое, по-хубаво бъдеще.

— Не трябваше да купувам къщата, без да поискам мнението й — добави Майкъл. — Разказах на сестра си и тя направо не повярва, че съм постъпил толкова глупаво. Очевидно не е романтично да изненадаш жена с нова къща.

— Според мен е много романтично. Аз например щях да съм безкрайно щастлива, такава съм си. Но продължавам да мисля, че трябва да я завършиш. Къщата е чудесна и ти я харесваш. Някой ден ще откриеш жена, която ще те обича, и тогава ще си имате дом.

Майкъл се обърна към нея:

— Дали днес да не боядисам втората спалня. Ако искаш да ми помогнеш, няма да ти откажа.

— Ще бъда твоя — каза тя, — докато ми купуваш пици.

— Добре, но пица със сирене, мразя всичките онези измислени… — Майкъл млъкна. — Познаваш ли онзи човек? — попита той и посочи с глава някакъв мъж, застанал на кея. — Откакто си дошла, не откъсва поглед от теб.

Щом Лиз се обърна, мъжът нахлупи над очите си бейзболната си шапка и се отдалечи.

— Не го познавам — облиза нервно устните си. — Дано да не е онзи, който разби апартамента ни. Джулия каза, че я преследвал. Ами ако тръгне и след мен?

— Полицаите нищо ли не откриха?

— Не. Майкъл, страх ме е.

Той се приближи до нея и я прегърна през раменете.

— Не се притеснявай, аз съм тук. Ще те пазя.

— Благодаря.

— Надявам се и до Джулия да има някой, който да я пази.

Лиз подозираше, че името на този някой е Алекс.

 

 

— Аз съм — почука на вратата Алекс с лаптоп под мишница.

Джулия широко я отвори, а в красивите й сини очи имаше тревога.

— Господи, благодаря, ти се върна.

— Защо, да не се случило нещо? — той се вглеждаше в лицето й да разбере причината за нейното безпокойство.

— Имах пристъп на паника, въобразих си, че някой те причаква до колата или нещо също толкова налудничаво. Не съм с всичкия си, нали?

— Напротив, но не трябва да се тревожиш за мен. Мога да се грижа за себе си.

— Зная. Но въпреки всичко се радвам, че се върна — взе компютъра от ръцете му и го сложи на масата, после го прегърна през кръста и се притисна силно към него. — Нали нямаш нищо против да постоим малко така?

Той пъхна ръце под блузката й и погали гърба й.

— О, свалила си сутиена.

— Нямам нужда от него — изрече тя.

— Наистина нямаш — каза той и си личеше, че изпитва удоволствие. — Всъщност и тази блузка не ти трябва.

Преди Джулия да отговори, на вратата се похлопа.

— Не отваряй — отново се паникьоса тя.

— Рум сървис — чу се глас отвън.

— Може да е измама — предупреди го тя.

— Джулия, току-що поръчахме вечеря — каза спокойно Алекс. Отмести я, погледна през шпионката, после отвори.

Сервитьорът подреди масата и стаята се изпълни с вкусните миризми на бургери и чипс, което напомни на Алекс, че от много време не са яли. Джулия сигурно си помисли същото. Паниката й се стопи в мига, в който се нахвърли върху пържените картофи, още преди Алекс да даде бакшиша на келнера.

— Ммм, вкусно — каза тя, като останаха сами. — Умирам от глад. Не съм яла голям чийзбургер от сто години. Какъв упадък!

Той се захили.

— Мога да ти демонстрирам още по-голям упадък от един чийзбургер.

— Запази го за после — засмя се тя.

Той придърпа стол, седна и известно време се храниха в приятно мълчание. Когато приключи, той се облегна и доволно въздъхна.

— Мислех си, че се храня бързо — обади се тя, — но ти ме надмина.

— Свикнал съм да ям на бегом.

— Спиш на бегом, работиш на бегом, явно всичко правиш на бегом — каза тя.

— Моля? Какво искаш да ми припишеш сега?

— Нищо особено. Ти си мъж, пълен с тайни.

— Напротив, но на мен така ми харесва.

— Да, но на мен не ми харесва — тя се намръщи.

— Кажи ми нещо, което не зная за теб. Например някоя пикантна тайна.

— Още тайни ли ти трябват? Не ти ли писна от тайни?

Тя се нацупи.

— Интимна тайна, Алекс, а не междудържавни и шпионски.

Той се засмя.

— Нямам такива.

— Не може да бъде.

Алекс се замисли и осъзна, че наистина няма тайни от нея. Знаеше за него и за семейството му повече от всеки друг. Беше я допуснал до себе си, което беше изключение. Как е станало? И как ще премахне близостта?

Вече се опита да замине, но не беше готов да я изостави заради неосъщественото желание и незавършеното разследване. Ще си отиде, когато разнищят историята. Дали тогава наистина ще сложи край?

Разбира се, че ще сложи край. Имаше работа, която обича. Едно обаждане в редакцията на списанието и веднага ще тръгне на път за някоя далечна страна от другата страна на земното кълбо. Точно както му харесва.

Джулия щеше да продължи да живее както досега, той — също.

Тя щеше да бъде хубав спомен, може би един от най-хубавите, но нищо повече. Любовната им история ще завърши като всяка друга негова връзка. Не знаеше какво означава да си дълго с един човек и не искаше да узнава. Но сега… Въздъхна дълбоко и реши да забрави тези нелепи разсъждения.

— Спокойно, Алекс — каза нежно Джулия. — Не се притеснявай, няма да разказвам тайните ти.

— Не се притеснявам за това.

— Тогава защо си толкова напрегнат? В момента лицето ти е каменно, което обикновено е знак, че си разтревожен.

— Лицето ми не е каменно.

— О, да, точно такова е. Опънато е, стиснал си зъби, даже очите ти са студени. В момента сякаш ми казват: „Не ми задавай никакви въпроси.“

— Ами тогава престани да ме питаш.

Тя му се изплези и напрежението се разсея. Алекс почувства, че лицето му се отпуска. Наистина е бил напрегнат. Не го е осъзнавал, преди тя да му обърне внимание.

— Разбираш ли, ние знаем тайните си — каза му тя. — Аз зная твоите, но ти пък знаеш моите — тя направи пауза. — С изключение може би на една.

Той почака да се доизясни, но Джулия само остави чашата си с млечния шейк и стана.

— Да започваме работа — добави. — Трябва да направим резервации за полета утре и…

— Коя е тайната? — попита той заинтригуван.

— Няма да ти я кажа.

— Защо?

— Защото е интимна и… — доста се колеба, преди да продължи: — Вероятно ще те изплаши до смърт.

Загледа се в очите й и усети нейния въпрос, но за нищо на света не би отговорил.

— Допускам, че всеки има право на своята тайна — заяви той безгрижно.

После стана, взе компютъра, настани се на леглото и отвори лаптопа.

Джулия седна до него.

— Ще ти я кажа, ако наистина искаш.

— Не, не искам.

— Добре, но съвсем честно и почтено те предупреждавам… преди да си идеш завинаги, ще ти я кажа.

— Няма да забравя. Да видим сега какво ще правим. Утре сутринта трябва да вземем първия самолет за Вашингтон. — Всъщност ако имаше полет веднага, щеше да го предпочете. Защото още една нощ с Джулия щеше да го размекне още повече.

— Хайде, на работа — каза Джулия.

Пръстите му полетяха по клавиатурата и след пет минути вече имаха резервации за полета в седем часа сутринта.

— Това свършихме, какво следва? — попита той.

— Потърси името на майка ми — Наталия Маркова.

— Ето я — посочи той след минута на страницата за руския балет. Черно-бяла фотография на балерина, силно увеличена и леко размазана. Обърна екрана към Джулия, за да я види по-добре. Чу как се задъха и разбра, че си е спомнила нещо.

— Познах я — каза меко тя. — Това е моята майка. Красива е.

Наталия беше ослепителна според Алекс. Приличаше малко на Джулия, но беше по-крехка, по-ефирна. Докато се вглеждаше в снимката, си спомни нещо, което каза баща му и което до този миг бе забравил.

— Стен познава майка ти — изрече.

— Точно така — отвърна Джулия. — Баща ти спомена пред нас, че Стен е уредил бягството. Защо той премълча? Държа се, все едно за пръв чува за случая.

— Твърдеше, че бил страшно изплашен за семейството си, и затова не настоявал да се разследва смъртта на баща ми. Обзалагам се, че през цялото време е знаел, че той е жив — върна се мислено към техните срещи. — А ти… ти трябва да го попиташ за майка си. А той всичко премълча.

— Какво се сети?

— Чудя се дали Стен не е наел някого да се вмъкне в апартаментите ни.

— Абсурдно е.

— Така ли? — възрази той. — Замисли се. Отидохме първо при Стен. Знаеше за теб, преди някой да заподозре за съществуването ти.

— Той е достоен, уважаван, възрастен мъж. Не го виждам в ролята на злосторник.

— А какво ще кажеш за двойствения му живот, за манипулациите, за контрола, който е упражнявал… например, когато родителите ти са се опитали да избягат?

— Наистина ли смяташ, че това е възможно? Ами мъжът с шапката? А онези, които ни преследваха до Напа?

Алекс сви рамене.

— Може да са екип, може и всеки да работи за своя сметка.

— Страхотно. Стана ми по-ясно — сухо отбеляза тя.

— Ще позвъня на Стен и ще го попитам директно. — Алекс отмести лаптопа и взе мобилния си телефон. Нетърпеливо зачака Стен да отговори, но се включи телефонният секретар. — Обади ми се веднага — предаде Алекс. — Изключително важно е. Не ме изоставяй в критичен момент.

Когато затвори, осъзна, че Стен вече го е изоставил, точно както всички в живота му.

— Ще ти се обади. Той се тревожи за теб — успокои го Джулия и сложи ръка върху неговата. — Забелязах как те гледаше, все едно си му син.

— Да, бе, само че не съм.

— Не го набеждавай, преди да си проучил фактите.

— Съгласен — кимна към компютъра. — Нещо ново научи ли?

— Не мога да откъсна очи от майка си, за да прочета статията — усмихна се тъжно. — Как съм могла да я забравя до този миг? Ами сестра ми, баща ми?

Той я прегърна и я притисна към себе си.

— Преживяла си тежка травма. Светът, в който си живяла, е изчезнал, а ти си била много малка, за да разбереш какво се случва. Сара ти е дала любов и те е утешила. Започнала е да се грижи за теб и е заместила света, който си познавала.

— Заобиколи ме с куп хора. Първо Джино и неговите роднини, после Лизи.

— Точно така. Толкова много добри хора е имало в живота ти, които са те обичали, така че не е имало причина да се връщаш в миналото. Сигурно е много мъчително да се опитваш да си спомняш и затова си предпочела забравата.

— Много си мек към мен — каза тя.

— Не, ти си много строга към себе си.

— Сякаш съм предала мама и татко, като съм ги забравила, сестра си също. Как ще се изправя пред Елена, когато се срещнем? Как ще й кажа, че двайсет и пет години и през ум не ми е минавало, че имам сестра.

— Ще й кажеш истината — потвърди той. — Страшно любопитен съм дали самата тя си спомня за теб или за родителите ви.

— Дано да я открием. Ами ако вече не живее във Вашингтон?

— Тогава ще ни трябва повече време.

Джулия го целуна по страната.

— Харесва ми увереността ти. Караш ме да повярвам в невъзможното. Благодаря ти.

— Не е толкова много, няма проблеми.

Отново се взря в компютъра, но не мислеше за информацията, мислеше за Джулия. Тя също го накара да повярва в невъзможното.

 

 

Този септемврийски ден във Вашингтон беше хладен и свеж. Пътуването с таксито им скъса нервите, както и дългият полет. Попаднаха във въздушни ями и стомахът на Джулия още повече се разбунтува. Но все пак пристигнаха, въоръжени с един адрес, този на Вашингтонския балет, който се помещаваше в центъра „Кенеди“ за изпълнителски изкуства. В интернет откриха името на сестра й, Илейн Хариган, споменато в списъка на бившите звезди на трупата. За съжаление нямаше снимка. Не че Джулия искаше да види как изглежда нейната сестра близначка. Нищо друго не й трябваше, освен един поглед в огледалото.

— Пропусна всички забележителности — Белия дом, паметника на Джордж Вашингтон, Капитолия — говореше й Алекс. — Какво толкова има в ръцете ти?

Джулия се усети, че се взира във вкопчените си ръце.

— Мисля си — тя вдигна глава. — И се тревожа какво ни чака.

— Многообещаваща среща със сестра ти.

— Да, така ми се струва. Нервна съм. Какво ще й кажа? А тя как ще се държи? Освен това много се тревожа дали изобщо ще я намерим.

Той взе ръцете й и ги стисна.

— Престани да се опитваш да предричаш бъдещето. Съветът беше разумен и Джулия реши да го послуша.

Погледна през прозореца точно когато в далечината се появи центърът „Кенеди“. Сградата беше красива и величествена, разположена на бреговете на Потомак. Сестра й сигурно беше танцувала тук. Също като майка им е излизала на сцената, танцувала е с цялата си душа и е приемала овациите на публиката.

Таксито подмина Центъра и спря пред двуетажна сграда с колонада и фонтан отпред. Над вратата имаше надпис „Вашингтонски балет“. Алекс плати на шофьора да ги изчака. Джулия взе чантата си и здраво я стисна, тъй като знаеше, че макар и да бяха прелетели през цяла Америка, някой можеше да ги следи.

Влязоха във фоайето и се спряха до гишето за информация.

— Какво обичате? — попита ги млада жена.

— Бих искал да разговарям с някого от администрацията — усмихна й се Алекс и жената незабавно ги упъти.

— Говорете с госпожа Кей — каза тя. — По какъв въпрос я търсите, за да я уведомя?

— Търсим Илейн Хариган — обясни той. — Танцувала е в трупата преди години. Нейни роднини сме и искаме да я намерим. Ще има ли възможност госпожа Кей да ни отдели няколко минути? Много е важно.

— Ще проверя дали е свободна — служителката проведе кратък телефонен разговор. — Имате късмет. Ще ви приеме. По коридора втората врата вляво.

— Благодаря — каза Алекс.

Тръгнаха към стаята, а Джулия се чувстваше все понапрегната. Спря се пред първата врата и погледна просторната зала. Целите стени бяха с огледала. Шест жени с черни трика се упражняваха. Чу музиката и отсечените нареждания на балетмайстора. Балерините бяха много слаби, но движенията им издаваха сила, лицата изразяваха решителност и това подсказа на Джулия, че професионалният балет не е за страхливи души. Докато гледаше как едно момиче си развързва палците, в съзнанието й изплува отдавна забравена картина. Майка й си сваля своите, за да превърже подпухналия си и кървящ голям пръст на крака, и после пак ги обува.

— Хайде — подкани я Алекс, — да вървим при госпожа Кей.

Вратата на следващата стая беше открехната. Виждаше се някаква жена, седнала с гръб. Гледаше през прозореца и говореше по телефона. Алекс почука. Тя се обърна и ги покани да влязат с нетърпелив жест.

Понеже още говореше по телефона, Джулия успя да огледа незабелязано госпожа Кей. Беше около шейсетте. Хубавата й платиненоруса коса бе подстригана късо. Беше много слаба, с деликатни кости. Тялото й беше източено, а краката — дълги. Очевидно беше балерина или е била. Най-после затвори телефона.

Усмихна се и каза:

— Илейн, отдавна не съм те виждала. Джоди спомена нещо за някакви твои роднини, но сигурно се е объркала.

Джулия преглътна. Тази жена я смяташе за Илейн, което означаваше, че познава сестра й.

— Косата ти е много къса — оглеждаше я госпожа Кей. — Доколкото си спомням, беше ми казвала, че никога не си я подстригвала.

— Аз не съм Илейн — най-накрая промълви Джулия. — Аз съм нейната сестра близначка.

— Какво?! — госпожа Кей недоверчиво присви очи. — Това да не е някаква шега?

— Сестрата близначка на Илейн съм.

— Това е невъзможно. Ти нямаш семейство.

Джулия дълбоко пое дъх:

— Казвам ви самата истина. Аз съм Джулия Демарко. Била съм отделена от своята сестра близначка — Елена или Илейн — преди много години. Сега се опитвам да я открия. Надявам се да ми помогнете.

Жената стана от мястото си зад бюрото, заобиколи го, без да откъсва поглед от лицето на Джулия.

— Ела насам — каза тя — и ми стисни ръката.

Молбата беше необичайна, Джулия се поколеба, но после се приближи и подаде ръка.

— Ти не си Илейн — каза възрастната жена, като не пускаше ръката й, — но сте като две капки вода, с изключение на косата.

— Еднояйчни близначки сме.

— Ето, това обяснява всичко — госпожа Кей наклони глава на една страна със смутено изражение.

— Познавате ли добре сестра ми? — попита Джулия.

— Разбира се. Живя с мен няколко години. Трябваше да ви се представя. Аз съм Виктория Кей и ръководя тази балетна трупа. Твоето име беше Джулия, а вие сте… — погледна тя към Алекс въпросително.

— Алекс Менинг — представи се той.

— Приятно ми е.

— Още ли танцува при вас Илейн — попита Джулия.

— Не. Дори гласът ти звучи като нейния. Поразително е — Виктория клатеше глава. — Извинявай. Толкова съм смаяна. Илейн ми каза, че цялото ви семейство е загинало. Зная, че е израснала в приемни семейства. Беше на петнайсет години, когато всъщност аз й станах приемен родител. Имаше дарба за балет и разбрах, че непременно трябва да танцува. Беше рядко талантлива.

— Защо, не танцува ли вече? Да не би да е заради възрастта?

— За бога, не! Престана да танцува точно преди да достигне върха в кариерата си. Беше преди пет години. Пресичала улицата, отивала на среща. Била закъсняла и бързала, без да се оглежда. Блъснала я кола. И двата й крака бяха счупени. Единият не се възстанови напълно. Повече не можеше да танцува, фактически оттогава накуцва — очите на Виктория се изпълниха с тъга и съжаление. — Така познах, че ти не си тя. Илейн беше изключителна. Музиката за нея не беше ритъм, който следва. Тя я преживяваше, потапяше се в нея. Очакваше я блестяща кариера.

Джулия се почувства съкрушена.

— След това какво се случи с нея?

— Оздравя и се съвзе. Трябваше да започне наново.

— Знаете ли къде е сега?

— Има антикварен магазин на Карлмънт Стрийт в Джорджтаун. Вероятно ще я намерите там. Мисля, че не е сменяла мястото. Ще ти напиша, адреса й — Виктория отново седна на бюрото си. — Моля те, предай й, че мисля за нея. Знаеш ли, веднъж ми каза, че част от сърцето й липсвала. Тогава не разбрах какво има предвид. Но сега вече зная. Ти си липсващата част.

 

 

Взеха такси за Джорджтаун. Джулия не преставаше да мисли за онова, което Виктория каза:

— Щом като Елена е казала на Виктория, че родителите й и сестра й са мъртви, значи си спомня за нас — изрече тя и погледна към Алекс, за да чуе мнението му.

— Но защо смята, че и аз съм умряла.

— Може би от специалните служби така са й казали. Не са искали да те търси.

— Звучи логично. Също така като че ли е израснала сама.

— И аз така разбрах — съгласи се Алекс. — Чудя се какво се е случило с първото семейство, което я е приело.

— Може би не са се отнасяли добре с нея. Господи, надявам се, че не е била малтретирана или насилвана! Би било много тъжно, много несправедливо.

— Не забравяй, че каквото и да се е случило на Елена, не е по твоя вина, Джулия. Ти също си била дете и също не си избрала сама семейството си.

— Зная, прав си, но пак се чувствам виновна, че съм имала толкова щастлив живот. И тази нейна злополука също ми се струва ужасна.

— В живота се падат и кофти карти — каза Алекс, — но и те трябва да се изиграят. Както ти постъпи.

— Сега ще имаме възможност да започнем наново, нали? — той не отвърна на мечтателната й усмивка, всъщност беше доста мрачен. — За какво си се замислил?

— За това, че има възможност да бъдеш наранена. Елена може да не те приеме с отворени обятия.

— Тя ме смята за мъртва, Алекс. Когато възприеме факта, че съм жива, ще бъде щастлива, нали така?

— Предполагам, че скоро ще разберем — отвърна той.

Джулия погледна през прозореца и остана очарована от красивите сгради, улиците, магазините, галериите и ресторантите. Сестра й поне живееше в чудесен квартал. Сигурно й беше провървяло и животът й не беше толкова труден.

Таксито спря пред магазин с табела „Антиквариат“. Когато Джулия слезе, няколко пъти пое дълбоко дъх. Щеше да се изправи пред своето минало. Не знаеше дали е готова за този момент, но нямаше време за размишления. Алекс сложи ръка на гърба й и нежно я побутна.

Щом влязоха, звънна камбанка. Части от мебели, библиотечни рафтове, скринове, маси и старинни бюра бяха подредени покрай стените. Върху всяка маса имаше разпръснати сребърни чайници, старинни бижута, рамки за снимки и керамични съдове. Миришеше на прах, тамян и изсушени розови листа. Тези вещи някога бяха принадлежали на някого. Ако можеха да говорят, навярно щяха да разкажат интересни истории. Но тя не беше дошла да се забавлява. Беше тук да се срещне със сестра си.

— Има ли някой — извика.

— Идвам — чу се женски глас.

Гласът й се стори познат, а дали не си въобразяваше?

Сред миг иззад завесата от мънистени нанизи се показа жена. Беше облечена с черни панталони и светлосиня копринена риза. Леко накуцваше. Русата й коса беше прихваната с шнола, но беше дълга до кръста, напомняйки на Джулия косата на майка й.

— Добър ден… — жената замръзна на място, когато погледна към Джулия. Сините й очи станаха огромни и се изпълниха със страх. — О, Господи! Не е възможно да си ти!

Джулия изгуби дар слово. Стоеше и се взираше в сестра си.

Елена я гледаше. Примигна един-два пъти, сякаш очакваше Джулия да изчезне.

Двете толкова си приличаха — еднакъв ръст, еднакво телосложение, еднакви носове и брадички. Само дължината на косите им беше различна. Джулия тежко преглътна. Макар че беше подготвена, се почувства разтърсена.

— Нищо не разбирам — промълви Елена. — Ти си мъртва. Всички са мъртви — мама, татко и ти. Само аз останах жива. Така ми казаха. Това е лудост. Сигурно сънувам. Ти не си истинска, Юлия.

Руският вариант на името й, изговорено от нежния глас на Елена, толкова наподобяващ нейния, дълбоко я развълнува. Беше нейната сестра, нейната кръв. И в този миг си я спомни с най-ярки подробности.

— Жива съм! — каза Джулия. — Истинска съм. Не сънуваш.

Малко неуверено разтвори ръце, като се надяваше Елена да не я отблъсне. Чувстваше нужда да докосне сестра си, да разбере със сърцето си онова, което виждаха очите й.