Барбара Фрийти
Безмълвно (3)

Втора глава

Алекс чуваше как жената говори отвън пред вратата, което му доказваше, че не сънува. Тази руса коса, тези сини очи, вирнатият нос, беше виждал хиляди пъти нейните черти в ума си. Ето я сега тук, настоява да узнае кое е момичето на снимката. Какво, по дяволите, да й каже?

Никога пред никого не говори за снимката или за момиченцето.

Спомни си отново думите на баща си. Думи, изречени преди двайсет и пет години. Ами ако сега наруши обещанието си? Кой ли ще го е грижа? Всъщност и защо ли някой да го е грижа?

Никога не проумя безумния страх в очите на баща си, когато снимката беше публикувана в списанието. Знаеше само, че беше дал обещание на баща си в последния им разговор, и до този момент и през ум не му беше минавало да го наруши.

Тя отново позвъни. Определено беше упорита.

Алекс отвори вратата точно когато тя щеше да почука. Ръката й увисна.

— Защо казахте, че съм онова дете — попита жената.

— Погледнете се в огледалото.

— Но тя е съвсем малка. Аз съм жена. Според мен никак не си приличаме.

Той я погледна внимателно за минута и фотографското му око улови всяка особеност — специфичната линия на косата над челото, малката бенка до едната вежда, закръгления овал на лицето, русата коса, която падаше на къдрици по раменете й. Беше красива жена, облечена с къса светлокафява ленена пола, която даваше възможност да се видят дългите й стройни крака, и кремава блузка без ръкави. Изглеждаше като всяко калифорнийско момиче. Усети тръпката на привличането, но веднага я потисна. Блондинките винаги са били неговото падение, особено синеоките.

— Дали баща ви е знаел името на момиченцето или изобщо нещо за него? — настоя тя.

— Никога не ми е споменавал — отговори Алекс. — Мога ли да видя още веднъж медальона?

Тя разтвори дланта си. Той се втренчи в белия лебед. Беше съвсем същият като онзи на снимката. Тогава какво означава това? Не беше рядък диамант, а простичко украшение. Като че ли ставаше въпрос за най-обикновено съвпадение въпреки приликата между тази жена и сирачето и еднаквия медальон.

— Как се казвахте?

— Джулия Демарко.

— Демарко ли? Гледай ти, руса италианка!

— Не съм италианка. Осиновена съм от втория си баща. От майка си зная, че биологичният ми баща е ирландец. И тя е… беше… ирландка. Почина преди няколко месеци — Джулия пусна медальончето в голямата си кафява чанта.

Осиновена. Думата се вряза в съзнанието му.

— Не познавате ли биологичния си баща?

— Напуснал е, преди да се родя.

— А къде сте родена?

— В Бъркли — тя сви устни. — Никога не съм била в чужбина. Дори нямам паспорт. Така че онова момиче на снимката не съм аз.

— Питам само от любопитство — на колко години сте били, когато са ви осиновили?

— На четири — отговори тя.

А детето на снимката не беше на повече от три. Той я погледна право в очите и разбра, че и двамата си помислиха едно и също нещо.

— Осиновена съм от втория си баща, когато се е оженил за моята майка — обясни тя. — А тя не е рускиня. Никога не е пътувала. Обичаше да си стои вкъщи. Правеше сандвичи за футболните мачове. Типична американка. Няма как да съм онова момиче. Зная точно коя съм.

Виждаше се, че с всички сили се мъчи сама себе си да убеди. Но колкото повече обясняваше, толкова повече Алекс се усъмняваше.

— Но това не е ваш проблем — каза тя, като махна с ръка. — Очевидно ви събудих — изчерви се, покашля се и отмести поглед от него.

Той скръсти ръце пред голите си гърди, без да си даде труда да облече риза.

— Току-що пристигам от Южна Америка.

— Да снимате ли бяхте там?

— Да.

— Как ви нараниха? Всъщност не е моя работа.

— Точно така. Не е ваша работа.

Тя настръхна от острия му тон.

— Добре, но не е нужно да сте груб.

Може би отговори остро, тъй като не му хареса начинът, по който тялото му реагира към нея. Колкото по-бързо си тръгнеше, толкова по-добре. Беше достатъчно интелигентен да избягва жени, които искаха нещо повече от секс, а цялото същество на тази подсказваше „нещо повече от секс“.

— Убеден ли сте, че нищо друго не можете да ми кажете за снимката? — попита тя.

Той въздъхна. Явно грубостта му не помогна.

— Вижте, не сте първата, която се интересува кое е било това момиче. Когато за пръв път публикуваха снимката, започнаха да го издирват. Беше истинско преследване. Всеки искаше да го осинови.

— Така ли? И какво стана?

— Не го откриха. По онова време правителствата ни не си сътрудничеха. Международните осиновявания не съществуваха. Беше времето на Студената война. В действителност дори не се допускаше мисълта, че в Москва има сираци — това не беше цялата истина, но той прецени, че толкова може да й каже. — Като изключим факта, че имате руса коса и сини очи и че притежавате същия медальон, с какво друго ви заинтригува тази снимка? Няма ли кого от семейството си да попитате къде сте родена? Нямате ли снимки от Бъркли, когато сте били две-тригодишна? Какво ви кара да се съмнявате коя сте?

Въпросите продължиха да се трупат.

— Нямам кого да попитам от семейството си. Родителите на моята майка са се отказали от нея, когато забременяла с мен. Няма никакви снимки, нейни или мои, преди да се омъжи за втория ми баща. Казвала ми е, че са се изгубили, когато са се местили от Бъркли в Сан Франциско.

— Голямо разстояние! Колкото да минеш по един мост.

Тя присви устни.

— Не съм имала причини да се съмнявам.

— До сега — уточни той.

Джулия се намръщи.

— По дяволите! Не мога да повярвам, че се съмнявам в майка си само заради някаква снимка от изложба. Трябва да съм си изгубила ума.

Ако тя губеше своя разсъдък, тогава и той губеше своя, защото всичко, което казваше, засилваше съмненията му. Усети добре позната тръпка. Дали беше възможно тази жена да е онова момиченце? И ако беше така, какво означаваше това? Как е пристигнала от Москва в Съединените щати? Тя ли е била причината баща му да го помоли никога да не говори за тази снимка? Да не би да е била използвана в някоя по-голяма игра? А да не би пък баща му да е станал случаен свидетел на заговор през онези години. Алекс най-добре знаеше, че фотографите попадаха там, където никой друг не можеше да се промъкне.

— Ако можех, щях да попитам майка си — продължи Джулия. — Но тя почина и няма кого другиго да попитам.

— А втория ви баща?

— Предполагам, че бих могла — измънка тя. — Но годината беше тежка за него. Мама боледува дълго и той не обича да говори за нея.

— Все трябва да има някой.

— Очевидно няма, иначе не бих дошла при вас — отсече тя.

— Какво е било моминското име на майка ви?

— Сара Грегъри. Защо?

— Просто питам.

Изведнъж тя се сепна и погледна стенния часовник.

— Трябва да тръгвам. Имаме семейно тържество в ресторанта на Демарко.

— „При Демарко“ на кея ли? — попита той, като свърза името й с ресторанта за морски деликатеси на Кея на рибаря.

— Същият. Джино Демарко е вторият ми баща. Леля ми Лучия има рожден ден. Всички от семейството — трийсет и седем души — ще бъдат там.

— Голямо семейство — отбеляза той.

— Много е весело.

— Тогава защо си търсите белята.

Този въпрос я изненада.

— Не си я търся — оправда се тя.

— Нима? Мислите си, че сте момиченцето от фотографията.

— Вие мислите така. Аз само искам да науча нещо повече за него.

— Едно и също е.

— Не е едно и също. Съвсем различно е. Освен това приключих с тази история. Забравете, че съм идвала.

Джулия си тръгна с гордо вдигната глава. Алекс се подсмихна. Не беше първата блондинка, която си тръгваше от него, но вероятно беше една от малкото, които не искаше да забрави. Тя можеше и да е приключила с историята, но той сега започваше да се занимава с нея. За разлика от Джулия имаше кого да попита — майка си. Може би трябваше най-после да й се обади.

 

 

Кейт Менинг обожаваше приемите и най-вече обожаваше да бъде център на вниманието, както тази вечер. В действителност приемът беше в чест на покойния й съпруг Чарлс Менинг, чиито фотографии бяха изложени, но това беше само подробност. Тя беше тук, а той — не. За двайсет и пет години успя да се примири с това обстоятелство и освен да продължи напред, друго не й оставаше. Може би на някои това да им се струваше безсърдечно, но тя беше практична жена и ако трябваше да е искрена, погреба любовта към съпруга си заедно с него.

Сега беше на шейсет и две години и след два неуспешни брака през изминалите двайсет години реши пак да се казва Менинг. Тази изложба в памет на Чарлс я върна сред каймака на обществото и тя твърдо бе решена да се закотви там. Беше съвсем изпаднала от листата за приеми преди три години, когато тогавашният й съпруг, известен градски съветник, спа с непълнолетно момиче и избухна грандиозен скандал. Него го изритаха от работа, а така наречените й „приятели“ я избягваха. Но днес отново бе на сцената и ако се налагаше да изиграе трагичната роля на неутешима вдовица, щеше да го направи. През последните седмици й хрумна също, че би могла да увеличи приходите си, като продаде фотографиите на Чарлс на някое издателство. Въпреки че не беше бедна, остро съзнаваше, че начинът й на живот изисква и солидни приходи, и ако все още имаше интерес към творбите на Чарлс, коя бе тя, за да лишава хората от възможността да си купят албум с негови фотографии. Трябваше само да убеди Алекс да се съгласи. Беше упорит, потаен и вечно заминаваше нанякъде. Не беше чудно, че не е женен. Не търпеше обвързване, улегнал живот или пък някоя жена да е по-важна от работата му — беше същият като баща си.

— Кейт, ето те и теб.

Тя прогони горчивите мисли, щом Стен Хардинг се приближи. Стен беше особено близък приятел на Чарлс, а на сватбата им бе шафер. Също беше един от многото издатели на фотографски албуми, с когото съпругът й беше работил. Стен се беше оттеглил от активна работа в „Списание за световни новини“, работеше само върху специални проекти, като тази изложба например.

Хубав мъж, само няколко години по-възрастен от нея, с побеляла коса, висок и жилав, със силна четвъртита челюст, той беше от онези интелигентни и интересни мъже, каквито много малко беше срещала в живота си. Преди години беше женен, но за кратко, тъй като жена му почина от рак по времето, когато тя и Чарлс се разделиха. Тогава се поблазни от мисълта да свали Стен. Но предаността му към Чарлс, дори след смъртта му, се оказа непреодолимо препятствие. Беше принудена да се задоволи само с неговото приятелство.

— Здравей — усмихна му се тя сияеща, готова за целувка.

— Забавляваш ли се, Кейт?

— След като ти си тук, още повече.

— Винаги знаеш какво да отговориш — засмя се той.

Наистина, винаги се стараеше думите й да са на място.

— Интересът към изложбата е забележителен. Да не повярваш колко много хора дойдоха тази вечер.

Залата беше препълнена с мъже с официални костюми и жени с красиви тоалети. Сред тях сновяха сервитьори, които поднасяха шампанско и ордьоври, приготвени от най-добрия готвач на Сан Франциско. Усети трепетна възбуда и се поздрави за вложените усилия. От финансова гледна точка изложбата и приемът не бяха нейно дело, но голямата част от работата свърши тя и сега всичко вървеше безупречно.

— Справила си се страхотно — похвали я Стен, като се оглеждаше. — Чарлс би се гордял.

Самата тя не беше съвсем убедена в това. Чарлс ненавиждаше нейната потребност от бурно общуване, гости, приеми и никога не парадираше с работата си или не търсеше заслуженото си признанието. Дори не държеше името му да фигурира под фотографиите в списанието. Тя никога не разбра мотивите му.

— Очаквах да видя Алекс — продължи Стен. — Джо ми каза, че се е върнал днес.

И не й се беше обадил. Кой знае защо се почувства засегната. Не бяха близки, макар че беше единственото й дете. Започнаха да се отчуждават преди години. Алекс я бе обвинил за разпадането на семейството им. После Чарлс почина, но Алекс дори и днес изпитваше ненавист към нея. В държанието му това почти не се долавяше и естествено никога не разговаряха за интимни неща като неговите чувства, но тя знаеше истината.

— Снимките на Алекс от Южна Америка са изумителни — допълни Стен. — Трябва да си много горда със сина си.

— Горда съм, разбира се — тя взе чаша шампанско от подноса на един сервитьор и отпи глътка. — Говорих днес с Джо да подготви статия за Алекс и Чарлс, баща и син един до друг — додаде тя. — Това ще продаде много списания.

Стен кимна, а очите му весело проблеснаха.

— Сигурен съм, че продажбите ще скочат. Научих, че Алекс е доста популярен сред дамите.

Кейт не се съмняваше в това. Алекс бе наследил от своя баща хубавата си външност, тъмнокестенявата си коса, светлозелените си очи, мускулесто тяло без грам тлъстина, по всяка вероятност, защото винаги бе толкова зает, че не му оставаше време да се храни. Вечно забързан нанякъде, вечно оглеждаш се какви забележителни събития има, за да хукне да снима. Понякога се чудеше дали изобщо си дава труд да спи. Със сигурност у него нямаше нито една нейна черта — с баща си приличаха като две капки вода. Изведнъж осъзна, че точно това копие на Чарлс върви право срещу нея. Изправи рамене, като внезапно се почувства нервна.

— Майко — обърна се той към нея с хладна усмивка.

— Алекс. С какво, за бога, си облечен?

Не повярва на очите си, че е дошъл на приема, облечен със сини джинси и черно кожено яке. Той се намръщи, а тя се наруга наум, че толкова бързо го разгневи. И все пак не можеше ли поне веднъж да се държи благоприлично?

— Аз също се радвам да те видя, майко — усмивката му стана по-сърдечна, когато кимна на Стен. — Какво става?

— Нищо особено. Радвам се, че се завърна благополучно — каза Стен. Той здраво прегърна Алекс, както баща би прегърнал сина си. През изминалите години се бе грижил да запълни празнината в живота на Алекс, като ходеше на мачовете му в училище и при всяко дипломиране в края на учебната година. Кейт почувства лека тъга, но и се подразни, когато видя, че Алекс топло прегърна Стен.

— Трябваше да ми се обадиш, Алекс — рязко каза тя. — Поболях се от притеснение заради онази снимка във вестника, на която се вижда как те влачат към затвора — сви устни, оглеждайки моравочерните отоци около окото му, и някакъв закъснял майчински инстинкт я накара да каже: — Сигурно те боли. Ходи ли на лекар?

— Ще оживея. Не се притеснявай.

— Трябва да престанеш с тези твои прекалено опасни задачи. Не си супермен. Не разбирам защо рискуваш живота си за абсолютно непознати хора.

— Просто си върша работата. Но не съм тук, за да обсъждаме моята работа.

— Защо дойде? — остро попита тя. Не й хареса напрегнатият израз в очите на сина й. Когато искаше нещо, той го преследваше с всички сили и средства. Ето една черта, която може би беше наследена от нея.

Алекс ги поведе към по-усамотено местенце.

— Става въпрос за една от снимките на татко — сирачето зад портата. Казвал ли е на някого от вас нещо за снимката или за момиченцето?

— Никога не е разговарял с мен за никоя от своите снимки — отговори Кейт и въпреки изминалите години почувства все така тлеещата болка от резервираността на Чарлс. — Особено за онази, която направи при последното си пътуване до Москва. А сега, моля да ме извините, но трябва да поздравя някои хора. Мини утре през къщи, Алекс, ще можем повече да поговорим.

До утре имаше време и тогава щеше да бъде съобразителна. Тази вечер искаше само да се отдаде на удоволствието от приема.

Алекс изпрати с поглед майка си, без да се изненада от резкия й отговор. След двайсет и пет години още я беше яд на баща му. Това вероятно никога нямаше да се промени. Въпреки всичко изглеждаше добре. Косата й беше бакъреночервена, а лицето и фигурата й бяха на жена най-малко с десет години по-млада. Знаеше, че се грижи за външния си вид. За какво друго я беше грижа не знаеше. И никога не бе знаел.

Алекс погледна Стен и забеляза замисленото му изражение.

— А ти? — попита.

— Какво всъщност искаш да знаеш? Откажи се, Алекс, не се залавяй с тази история.

Алекс се поколеба, после каза:

— Искам да зная дали има възможност руското сираче да е живо, да е добре и да живее в Съединените щати.

Стен присви очи.

— Защо питаш?

— Защото мисля, че тя днес дойде при мен.

Набитото професионално око на Алекс улавяше веднага моментното изражение на хората; беше натрупал богат опит зад обектива. Независимо че Стен се опита да прикрие реакцията си с невъзмутима усмивка, той видя, че е изненадан, дори шокиран. Лицето му пребледня, а очите му проблеснаха. Стен знаеше нещо, но какво?

— Това е невъзможно — заяви възрастният мъж.

— Защо да е невъзможно? Знаеш ли какво се е случило с това дете?

— Онова, което зная, е, че снимката не е трябвало да бъде публикувана. Нищо повече не мога да ти кажа.

— Не можеш или не искаш? Баща ми почина преди двайсет и пет години. Със сигурност вече няма тайни.

Стен се загледа в него дълго, после го отведе в края на салона, където нямаше никаква възможност да бъдат подслушани.

— Също като теб баща ти се забъркваше в истории, за които би било по-добре да не знае.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, не се набърквай, Алекс! Постъпи, както ти е заръчал баща ти. Край на случая.

— Но тя не е умряла, нали?

— В края на краищата е мъртва. Забрави за нея. Повярвай ми. Откажи се от желанието да се ровиш в миналото.

Внезапно Алекс пожела точно това и нищо друго.

 

 

Тържествата по случай рождени дни в семейство Демарко бяха винаги грандиозни и шумни. Тази вечер ресторантът беше претъпкан с италианци от всички възрасти, богати и не толкова богати, красиви и не толкова красиви — в рода наистина имаше разнообразие. Малките маси бяха с покривки на червени и бели карета, украсени с цветя и свещи. Храната беше изобилна, виното се лееше, а смехът огласяше салона като музика. Ето, това е нейното семейство, каза си Джулия. Нямаше значение, че тя е единствената блондинка всред морето от мургави брюнетки. Нямаше значение, че не е Демарко по кръв. Те я обичаха. Отнасяха се с нея като със своя. Искаше й се само да беше по-близка със своето семейство, за да не се чувства толкова различна от баща си и от сестра си.

— Джулия, защо не ядеш? — Леля й Лучия, нисичка закръглена жена, се поспря до масата, а лицето й изразяваше неодобрение. Посочи към недокоснатия омар с равиоли. — Да не би да са прекалили с подправките? Да ти донеса ли друга порция?

— Много е вкусен, но аз вече преядох.

— За какво преяждане ми говориш? Та ти нищо не си хапнала!

— Хей, тя трябва да влезе в булчинската си рокля след два месеца. Не я карай да се тъпчи — намеси се Лиз, която се настани на масата до Джулия. — И понеже мразя да се хаби храна… — тя придърпа чинията на сестра си и взе вилицата й. Лапна едно парченце и очевидно й хареса. — Превъзходно!

Лучия грейна от удоволствие.

— За теб не се притеснявам. Но Джулия… — още веднъж погледна Джулия. — Откакто милата ти майка почина, не приличаш на себе си.

— Всичко ми е наред — каза тя, — само че не съм гладна.

Лучия въздъхна и щеше да каже нещо, но се въздържа, тъй като дойде и Майкъл.

Той целуна леля й, после се усмихна на Джулия:

— Каза ли им?

— Лиз разгласи новината. Тя дойде преди мен. Знаеш какво плямпало е.

— Не можах да понеса само аз да знам — разсмя се Лиз. — Като че ли цял живот съм чакала тази сватба.

— И аз така се чувствам — усмихна се и Майкъл.

— Много се радваме заради теб — каза Лучия. — А сега сигурно умираш от глад. Ще ти приготвя една чиния.

— Чудесно, точно това ми трябва.

— А пък аз ще ти донеса бира — допълни Лиз, като тръгна към бара след Лучия.

Майкъл седна.

— Страхотен купон.

— Както винаги — отговори Джулия. — Как мина обиколката?

— Много добре. Извинявай, че закъснях. Забавих се, за да разговарям с баща ми за нашата реклама. Искам да направя някои промени. Той е против. Остарели разсъждения. А ти какво прави следобеда? — попита той, като се пресегна, за да хване ръката й. Завъртя с палеца си годежния й пръстен. — Обиколи ли магазините за булчинска рокля?

Тя поклати глава.

— Не. Лиз ще настоява заедно да я изберем.

— Както искате я избирайте, но нека да е секси, с голямо деколте.

Тя се усмихна, тъй като си беше наумила нещо подобно, но вероятно се стори на Майкъл безразлична, защото очите му помръкнаха.

— Джулия, случило ли се е нещо? Откакто излязохме от музея, се държиш особено.

— Ще си помислиш, че съм полудяла, ако ти кажа.

— Подобно нещо никога не мога да си помисля. Ако нещо те безпокои, искам да го споделиш с мен. Ще бъда твой съпруг.

Тя погледна сплетените им ръце с мисълта, че трябва да бъде честна с него.

— Притеснена съм, имам чувството, че прибързвам.

— Заради датата през декември ли?

Тя го погледна и кимна.

— Набързо е, Майкъл. Остават малко повече от три месеца.

— Бяхме сгодени цяла година.

— Но това не беше една нормална година. Трябваше да сме заедно без болестта на мама и безкрайните посещения в болницата.

— Разбирам, че още тъгуваш, Джулия, но всичко ще мине. Ще мине по-бързо, ако сме заедно. Не мога да чакам цял живот. Имам толкова много планове за нас двамата. Обещах да направя всичко, на което съм способен, за да бъдеш щастлива. И честно да си кажа, вярвах, че щом веднъж определим датата, ще се почувстваш по-уверена в нашия брак.

Тя се замисли. А дали не беше прав. Може би се нуждаеше само от успокоение. Но как да се успокои, след като я измъчваха толкова много въпроси?

— Има и още нещо — каза бавно тя. — Замислих се за моето минало, кой е истинският ми баща, коя е била майка ми, преди да се омъжи за Джино.

Майкъл объркано я погледна.

— И защо се замисли за всичко това сега?

— Онова момиченце от снимката в музея. То прилича съвсем на мен и носи същия медальон като този, който мама ми даде, когато бях малка.

— Нищо не разбирам. Искаш да кажеш… че си рускиня!

Тя трепна сконфузено от скептичната нотка в гласа му. Изречено от него, звучеше нелепо.

— Казах, че не зная коя съм — поясни тя. — Нямам нищо от времето, преди моята майка да се омъжи за Джино, нито снимки, нито какъвто и да е спомен. Като че ли не съм съществувала, преди да стана Демарко.

— Никога ли не си питала майка си за истинския си баща?

— Разбира се, че стотици пъти съм я питала. Тя не желаеше да говори за него. Казваше ми, че ни е напуснал и какво значение имало?

— Няма значение, Джулия — каза той и стисна ръката й. — Нямаш нужда от него. Нямаш нужда от никого, освен от мен, а мен не ме интересува твоят произход.

Но освен от него тя се нуждаеше от още нещо — от истината.

— Трябва да открия коя съм, откъде съм. Това е важно за мен.

— Преди сватбата ли?

Тя кимна и видя как на лицето му се изписа раздразнение.

— Да.

— И всичко това е само заради някаква снимка!

— Това разбуди съмненията, но ако трябва да съм искрена, ако не беше тази фотография, щеше да е нещо друго.

Очите му се присвиха.

— Искаш да отложиш сватбата ли? Това ли се опитваш да ми кажеш?

Не беше съвсем сигурна как трябва да отговори на този въпрос.

— Много скоро е.

— За теб е така — той се облегна и пусна ръката й. — Остави нещата така, Джулия, виж след седмица или две как ще се чувстваш и тогава смени датата. Ако не се оженим през декември, ще трябва да чакаме чак другата година. Зная колко обичаш историята и мисля, че музеят ще бъде идеалната за теб обстановка.

— Да, така е.

Господи, чувстваше се ужасно виновна. Колко щастлив беше по-рано Майкъл. Сега лицето му беше измъчено и напрегнато, в очите му се четеше разочарование.

— Ето ти бирата — Лиз остави чашата, погледна Майкъл, после Джулия и пак Майкъл. — Да не е умрял някой току-що?

— Джулия иска да отложи сватбата — съобщи мрачно той.

Джулия въздъхна, като й се искаше годеникът й да не бе съобщавал новината толкова прибързано.

— Да не си полудяла? — попита смаяно Лиз. — Осигурено е най-прекрасното място на света за твоята сватба, имаш идеалния мъж. Какво ти става, Джулия?

— Уместен въпрос — отбеляза Майкъл и стана. — Може би ще успееш да влееш малко разум на твоята сестра, Лизи. Аз отивам да си взема нещо за ядене.

Лиз светкавично седна на неговото място.

— Кажи ми какъв е проблемът — попита тя, щом Майкъл се отдалечи.

— Просто имам нужда от време. Не желая да се втурвам презглава в една женитба.

— Да се втурваш презглава ли? Та ти ако тръгнеш още по-бавно, ще се окаже, че даваш на заден ход.

Джулия отвърна поглед, като се чудеше дали ще може да се измъкне незабелязано през главния вход. Но входът беше препречен от висок тъмнокос мъж със светлосини очи. Дъхът й спря. Нима беше Алекс Менинг? Беше избръснат, изкъпан и на гърба му имаше повече дрехи, но определено беше той. Какво ли искаше? Дали знаеше нещо? Дали самата тя искаше да узнае онова, което той знаеше?

О, Господи! Внезапно я обхвана ужас, че ще тръгне по път, от който вероятно няма връщане назад.

— Кой е този — попита Лиз, проследявайки погледа й.

Джулия се обърна към сестра си.

— Моля?

— Този мъж ли е причината да отложиш сватбата си?

— Може би.

— Джулия! Как можа?

— Не е каквото си помисли, но аз трябва да говоря с него — тя скочи на крака и побърза към Алекс, за да не би някоя от лелите й да го разцелува и да му предложи равиоли и кейк. — Защо дойдохте тук?

— Исках да видя още веднъж лицето ви.

Джулия неспокойно се размърда от острия му поглед.

— И?

— Говорих с един човек за снимката.

Джулия го поведе навън към безлюдния кей.

— Какво открихте?

— Каза ми да ви предам, че детето е умряло няколко седмици след като е била направена снимката. Каза ми също повече да не питам и да не се бъркам в чужди работи. А това не е в стила ми.

Тя не беше сигурна как да изтълкува блясъка в очите му.

— Какъв е вашият стил?

— Да откривам истината. Готова ли сте за това? — предизвика я той.

Тя настръхна. Би трябвало да мисли главно за своето отношение към Майкъл, за сватбата си, имаше милион неща, за които да се тревожи, милион неща далеч по-важни от някаква стара снимка. Но нещо я възпираше да забрави за нея. Всички въпроси, които бе имала към себе си и на които никога не си беше отговаряла, внезапно придобиха особено значение. Може би, след като веднъж узнаеше отговорите, щеше да продължи живота си по-уверено.

— Да — каза. — Искам да открия кое е това момиченце.

— Каквото и да ви струва ли? Защото няма връщане назад, след като веднъж се захванем.

Тонът му я подразни.

— Ще се върна, когато аз пожелая. Така че…

— Тогава аз не желая да ви помагам.

Той си тръгна. Наистина си отиваше, оставяше я. Всъщност бе направил само шест крачки, преди тя да го повика:

— Почакайте! Защо се държите така?

Той така дълго мълча, че на нея вече й струваше, че няма да отговори.

— Единствената причина да съм тук е, че приликата ви с онова момиче е поразителна. Медальонът, фактът, че нямате никакви конкретни свидетелства за живота си преди четиригодишна възраст, също са заинтригуващи. Но аз съм дал обещание пред никого да не говоря за тази снимка. Няма да наруша обещанието си заради вас, освен ако не съм сигурен, че ще се обвържете със задължението да откриете истината за това дете.

— Кой ви е помолил да обещаете подобно нещо?

— Участвате или не? Защото няма да ви кажа повече, преди да сключим сделка.

Тя видя решителност в очите му. Ако кажеше, че не участва, повече нямаше да го види и никога нямаше да разбере дали тази снимка има нещо общо с нея. Можеше сама да я проучи, но едва ли щеше знае откъде да започне. О, какво пък толкова. Да не би да си продаваше душата! Пое дълбоко дъх, надявайки се да не съжалява за решението си.

— Участвам. Кажете ми какво знаете.

Той я погледна право в очите.

— Тази снимка не е правена от баща ми. Аз я направих.