Барбара Фрийти
Безмълвно (15)

Четиринайсета глава

Джулия чу стъпки, които приближаваха по улицата, и се изплаши. Не смееше да погледне. Ами ако не беше Алекс, а мъжът, който я нападна? Ами ако беше ранил Алекс и сега се връщаше за нея?

Сви се на седалката с надеждата да не я забележи.

Стъпките се приближиха и замряха. Някой дишаше хрипливо. Върху предното стъкло се мярна сянка и дръжката на вратата откъм пасажерското място прещрака. Беше заключена. Човекът се препъна, когато още веднъж се опита да отвори вратата.

Джулия се задушаваше. Не знаеше какво да прави. Да подкара ли колата и да се измъкне? Но Алекс можеше да се върне и нея да я няма.

Преди да вземе решение, човекът продължи пътя си.

Видя, че не беше същият мъж. Този беше по-стар, с огромно палто и вълнена шапка на главата. Носеше книжна кесия, в която очевидно криеше бутилка, тъй като я надигна и отпи. Вървеше и опитваше дръжките на всички коли, паркирани до тротоара. Досети се, че не преследва нея, а е бездомник, който търси къде да преспи.

Задиша по-свободно, но само докато не чу, че някой тича.

През живота си не беше изпитвала по-голям страх.

„Нека да е Алекс“ — молеше се тя. Затвори очи, изтръпнала от ужас. На прозореца се почука. Тя се разтрепери, но после чу гласа му:

— Джулия, аз съм. Отвори.

С облекчение натисна копчето на ключалката и Алекс седна до нея.

— Слава богу, нищо ти няма — каза тя и се хвърли в прегръдките му. Притисна го силно, копнееше и той да я прегърне. Алекс я притисна, обгърнал с ръка главата й. Тя усети как пулсира вената, усети миризмата на пот от безразсъдната гонитба. Но най-важното беше, че е невредим. Тя също. И бяха заедно.

Най-после Алекс се отдръпна, очите му искряха в мрака.

— Изпуснах го. Изплаших се, че ще се върне тук, и… — не се доизказа, но Джулия го разбра. Беше се страхувал за нея, а за Алекс страхът беше недостатък. Докато според нея беше нормална реакция на ужаса, който преживяха.

— Добре съм — увери го тя — тревожех се за теб. Помислих си да не извади нож или някакво друго оръжие.

— Избяга в парка и изчезна. Дори не видях как изглежда. Зная само, че е много бърз.

— Рус ли беше? А носеше ли бейзболна шапка? Някакъв мъж днес ме причака пред радиото и много ме притесни.

Алекс присви очи.

— За какво говориш?

— Един тип ме наблюдаваше, докато разговарях с Кристин Дилейни. Когато тя си тръгна, той дойде при мен и ми каза нещо неразбираемо. Помислих си, че сигурно говори на руски. В това време дойдоха приятелките ми и той изчезна. А ти как мислиш, възможно ли е да е бил той?

— Всичко е възможно. Защо не си ми казала досега?

— Не съм ли? — попита тя смутено. — Струва ми се, че казах на Майкъл или на Лиз. Вече не си спомням. А споменах ли ти, че вчера ме е търсил някакъв мъж по телефона със силен акцент, вероятно руски според Лиз.

— По дяволите, Джулия — изруга той, — какво друго не зная?

— Мисля, че друго няма. Извинявай, но толкова много неща се случиха едновременно, че се обърках — тя едва се сдържа да не избухне в сълзи.

Алекс я погали.

— Добре, добре. Ще се справим с всичко това. Не се тревожи.

— Мъжът, който ни нападна… Той искаше да грабне чантата ми, нали? — попита тя, за да обсъдят случая, докато още помнят подробностите.

Видя, че мъжът се нахвърли да изтръгне чантата й.

— Да — потвърди Алекс, поглеждайки я. — Убеден съм, че след като не е намерил онова, което е търсел в твоя апартамент, е решил, че е у теб.

— Не е ли по-разумно да се обадим в полицията?

— Да се върнем първо у нас и още веднъж да погледнем куклата и колието. Може би нещо ни убягва.

Тя кимна и запали колата. Не осъзнаваше, че цялата трепери, преди да задави мотора.

— Спокойно, Джулия — прошепна той.

— Страшно се изплаших — промълви Джулия. Стисна кормилото толкова силно, че кокалчетата й побеляха, но беше хубаво усещането за сигурност. — Когато хукна след него и изчезна, не знаех какво да очаквам — погледна го и не видя друго, освен съчувствие и желание за подкрепа. — Скрих се в колата, за да запазя себе си, вместо да тръгна след теб. Такава страхливка съм!

— Тихо, тихо — взе да я успокоява той и сложи пръст на устните й. — Постъпила си точно както трябва.

Тя преглътна сълзите си.

— Толкова се изплаших, че ще те изгубя, Алекс, а напоследък изгубих толкова много, че…

Той прекъсна думите й с нежна целувка:

— Аз не се губя лесно. Добре съм, Джулия. Онзи изчезна. Избягваше явен сблъсък.

— Сега да, ами следващия път?

— Ако мислиш за всичко, което може да те сполети, ще полудееш.

Той прибра кичур коса зад ухото й.

— Аз вече имам чувството, че полудявам. Да престана ли да питам и да се опитам да се върна към нормалния си живот? Дори да го направя, ще го понеса ли?

— Не можеш да се върнеш към обикновения си живот, защото той повече не съществува.

— Ако изобщо някога е бил нормален. Онова, което съм смятала за нормален живот, е бил животът, който моята майка ми е измислила. Нищо в него не е истина.

— Това не е вярно. Майка ти може и да е сътворила нова житейска история, но я е изживяла с теб, със сестра ти и с втория ти баща. Не мисля, че е шпионирала, когато те е водила на скаутски лагер — добави шеговито той.

— Всъщност ние даже не знаем дали въобще е била агент. Може да е търсила тръпката при онова пътешествие, а баща ми да я е улеснил.

— Бих искала да е така. Но ако случаят е такъв, защо е скрила от мен? Защо е заблудила така жестоко родителите си? Защо е променила името си? Защо е живяла в лъжа? — търсеше отговорите от Алекс, но знаеше, че иска твърде много. — Представи си, че през цялото време, докато съм расла, тя е шпионирала. Откъде да зная? Очевидно е била много умна.

— Според мен е приключила с шпионския бизнес веднага след като се е върнала от Москва, ако изобщо е била таен агент, или може би, след като се е омъжила за втория ти баща. Като се има предвид идиличното ти детство, не ми се вярва Сара да се е занимавала с нещо друго, освен със семейството си. Била е изключително предана.

— Вече не зная каква е била и това също ме плаши — призна тя. — Бяхме много привързани една към друга. Много си споделяхме. Най-хубавите мигове в живота ми са свързани с майка ми. А сега всичко е замъглено от лъжите. Щом затворя очи и виждам Сюзан Дейвидсън и лицето й, когато разбра, че Сара е била жива. Чувам Брейди да ми казва, че Сара е била в Москва. Дори и твоят глас отеква в главата ми: „Тогава видях майка ти на площада.“ Не зная кое е реално и кое не.

— Мозъкът ти е претоварен — отговори Алекс с усмивка. — Шокът тази вечер ти дойде в повече. Отдъхни си. През следващите пет минути нищо няма да измислиш.

— Може и да измисля — възрази тя. — Кой знае дали в следващите пет минути няма нещо да се случи.

— Никакви неприятности повече, обещавам ти. И лошите имат нужда от почивка?

— Как можеш да се шегуваш?

— Защото тревогата е загуба на енергия. Хайде да тръгваме — позамълча, а в очите му се появиха искрици. — Хрумна ми нещо. Защо не ме оставиш аз да карам?

На очевидното му желание непременно той да шофира тя отвърна с усмивка.

— Няма начин. Аз ни доведох дотук, аз ще ни върна.

Той въздъхна театрално и моментното напрежение се стопи.

— Щом трябва, добре.

— Трябва — отговори тя и още по-здраво стисна кормилото.

— Ще спя на дивана — съобщи Джулия, когато изкачиха стълбите до апартамента на Алекс. — Не искам съвсем да обърквам живота ти.

— Тази деликатност е малко закъсняла. Миналата седмица ти почука на моята врата и затъркаля снежната топка.

— Не съм само аз виновна. Ти пък си направил снимката преди двайсет и пет години и историята е започнала.

— Благодаря ти, че ми го припомни — направи пауза, докато отключваше. — Снощи спахме заедно и беше идеално.

Не беше съвсем идеално. Почти през цялата нощ едва сдържаше желанието си да се претърколи в ръцете му и да прави любов с него. А на безименния си пръст носеше годежен пръстен, имаше и годеник, който представляваше бариера. В момента бариерата вече я нямаше. Но здрав разум имаше и според него да усложнява отношенията си с Алекс не беше особено добра идея. Макар и да я задушаваше улегналият живот, който Майкъл й предлагаше, също така не искаше сърцето й да бъде наранено от непостоянството на любовник, независимо колко секси е.

— Диванът ми е достатъчен — каза тя безгрижно. — Освен ако не предпочиташ да отида при баща си. Просто не исках да им се случи нещо лошо заради мен.

— Не, остани.

Алекс отвори вратата и запали лампите.

Джулия изохка при гледката, която ги посрещна. Който бе претършувал нейния апартамент, се беше развихрил и тук, също толкова брутално и яростно. Всички мебели, всяка вещ беше преобърната, разтрошена, съсипана. Даже снимките на Алекс бяха смъкнати от стените, масичките и библиотеките бяха преобърнати. Подът беше покрит с изпочупени стъкла и безжалостно разтрошени рамки. Тук претърсването явно е било още по-яростно, като че ли с всяка секунда разочарованието и гневът са растели.

— По дяволите! — изруга Алекс. — Трябваше да се досетя.

И тя трябваше да се досети. Защо не си даде сметка, че може да са я проследили до апартамента на Алекс?

— Кълна се, че ако са ми съсипали фотоапаратите…

Алекс се втурна в спалнята, преди Джулия да го предупреди да си отваря очите. Чу го да отваря вратата на дрешника, да затръшва чекмеджетата на скрина и да си мърмори. Тя не смееше да помръдне, за да не стъпче нещо важно.

Най-после Алекс се появи, беше относително по-спокоен.

— Спалнята е горе-долу обитаема — съобщи той. — Фотоапаратите са здрави, филмите са изтръгнати, но нищо не е повредено, доколкото мога да преценя от пръв поглед.

— Съжалявам — каза тя с неудобство, тъй като думите й нямаше да покрият щетите. — Сигурно са ме проследили дотук. Наблюдавали са ме. А мъжът пред ресторанта… Първо е дошъл тук, след като се е уверил, че излизаме. Не е намерил каквото е търсел и ни е причакал. Не ми се мисли как ти обърках живота.

— Тихо, Джулия, няма нищо. Това са просто вещи. И не ти си ми объркала живота.

— Разбира се, че аз го обърках. Ако не бях видяла снимката, ако не бях дошла при теб, ако не бях питала…

— Добре, добре, станалото станало.

— И сега какво следва? Или кой следва? Чий дом ще разбият — на баща ми, на леля ми или на чичо ми? — попита тя. — Сигурно и в момента ме наблюдават. И ми е крайно неприятно, че не зная кой стои срещу мен. Може да е един, или двама… трима, кой знае.

— И аз не зная. Възможно е да са били двама — един тук и един пред ресторанта.

— Не трябва ли да се обадим в полицията?

— Само секунда. Дай да погледнем още веднъж куклата и колието. Имаш само тези вещи, които навярно са донесени от Русия.

Обърнаха два стола и седнаха до масата. Джулия отвори чантата си и извади куклата и медальона. Алекс веднага подреди матрьошките една до друга.

— Зная, че липсват някои от кукличките — той много внимателно разгледа всичките и особено вътрешността на едната. — Струва ми се, че тук има надраскан номер. Като че ли е четири. Погледни и ти.

Джулия взе куклата и видя белега, който той й посочи. И на нея й заприлича на четири.

— Мисля, че си прав — каза тя.

Той взе друга кукла.

— Тази е седмата.

Продължиха да ги оглеждат и накрая подредиха пет кукли с пет номера.

— Според теб за какво служат номерата? Алекс сви рамене:

— Нямам представа. Проблемът е, че не можем да установим кои са всичките номера, понеже нямаме всичките кукли.

— Трябва да отидем до онзи магазин „Руски съкровища“. Може би жената ще ни каже какво означават номерата. Възможно е да са най-обикновени поредни номера, поставяни на готовата продукция.

— Възможно е, но не изглеждат еднакви, а сякаш някой ги е надраскал с острие на нож.

Тя се вледени и в паметта й нещо се раздвижи. Далечен спомен може би? Опита се да фокусира образа, но не успя. Алекс се облегна със загрижено изражение.

— Какво ти има?

— Помислих си, че си спомням нещо, но не успях да го уловя.

— Нещо, свързано с куклата ли?

— Не мога да го определя — изрече тя разочаровано.

— Джулия, не се мъчи да ги извикаш. Спомените идват по своя логика.

— Алекс, нима си толкова търпелив? — попита тя. — Мислех те за човек на действието.

— Когато е необходимо, действам. Но също така мога да чакам идеалната светлина, подходящия ъгъл и най-ясния изглед. Мозъкът ти регистрира всичко, което виждаш, точно като фотоапарата. Евентуално ще прояви тези картини от ранното ти детство и ти ще ги осъзнаеш.

— Дано да е, преди да умра — каза тя, а в тона й се промъкнаха и сарказъм, и страх.

— Дано — потвърди той с лека усмивка. — Утре ще отидем до руския магазин. А сигурна ли си, че няма нещо друго във вещите на майка ти, което да свързва теб и куклата или онова пътуване в Русия.

— Прегледах всичко, но татко ми каза, че служебните и личните й документи са в апартамента му. Не ми остана време да прегледам и тях — погледна часовника си и видя, че минава десет. — Вече е много късно да се занимавам с тях. Освен това малко се страхувам. Ами ако ме проследят и дотам? — тя застина от ужасното предположение, което й мина през ума. — Или вече са били в апартамента на татко. Веднага биха могли да намерят адреса му. Има го в телефонния указател. Трябва да му се обадя, за да съм сигурна, че е добре — тя затършува в чантата си, за да намери мобилния си телефон. — Поне живее в охраняема сграда. Това е все пак нещо.

— Досега са влизали, само когато няма никого вкъщи — успокои я Алекс. — Не виждам причини да се страхуваме, че ще променят начина си на действие.

— Също така какво ще им попречи да опитат. Не знаем с кого си имаме работа. Ще се обадя на татко.

— А аз в полицията. Струва ми се, че е време да им изложим всички факти.

 

 

Беше почти единайсет часът, когато Алекс отпрати двамата инспектори от полицията на Сан Франциско. Джулия остана в дневната. Едночасовият разпит никак не й внуши сигурност. След като разказа на инспекторите историята със снимката на сирачето и последната нейна снимка в „Трибюн“, на всички им стана ясно, че това е причината за проникването и в двата апартамента.

Някой беше видял снимката на Джулия, беше повярвал, че тя е онова момиченце, и беше дошъл да търси нещо. Полицаите внимателно разгледаха колието и матрьошката, но не успяха да открият причина защо най-обикновени туристически сувенири са толкова важни. Дори ако куклата имаше стойност, тя не беше толкова голяма, за да обясни вандализма и яростта, оставили отпечатък в апартамента както на Алекс, така и на Джулия. Трябваше да има и нещо друго.

Междувременно Джулия се бе обадила на баща си и си бе отдъхнала, че е добре. Предупреди го да наблюдава дали някой не се навърта около жилището му или около ресторанта. Остави съобщение и на Лиз, тъй като за нейно съжаление сестра й не се обади. Хрумна й, че може да е при Майкъл, и си наложи да му се обади, но той също не отговори. Трябваше да си внуши, че при тях всичко е наред, щом не са с нея. Мишената беше тя, а не те.

Алекс затвори входната врата.

— Нещо за пиене? — предложи той.

— Каквото и да е, само да е студено.

— Готово.

След минута се върна от кухнята с две бутилки минерална вода.

Джулия жадно отпи и почувства прилив на енергия, щом газираната вода погъделичка гърлото й. После се огледа и въздъхна отчаяно. Предстоеше им ремонт, чистене и подреждане. Повечето от мебелите трябваше да се поправят или направо да се изхвърлят и да се подменят с нови, преди апартаментите отново да станат обитаеми.

— Бих искала кракът ми да не беше стъпвал в двореца на Почетния легион — промълви тя. — Погледни какви неприятности докарах на себе си, на теб, на семейството си.

Алекс вдигна рамене.

— Никога не се обръщай назад — посъветва я той. — Не си струва.

— Как мислиш, дали полицаите ще открият извършителя?

— Съмнявам се.

— Защо поне не се опиташ да погледнеш по-оптимистично?

— Съжалявам, но който е бил тук, е знаел какво търси. Бил е професионалист. Сигурен съм, че няма да се открие нито един пръстов отпечатък.

Джулия прокара пръст по особено грозния разрез на дивана.

— Отвратително е. Не го разбирам. Какво бих могла да скрия във възглавниците на дивана?

— Нещо малко — отговори той със замислен израз. — Което веднага изключва матрьошката, нали? Тя е почти трийсетсантиметрова.

— Точно така. А колието?

— В никакъв случай не изглежда специално. Нищо не проумявам.

— Тогава има нещо, нещо, което смятат, че е у мен, но то не е. Или е у мен, но аз не подозирам.

Той се усмихна.

— Много ни улесни.

Тя въздъхна дълбоко, а после широко се прозя. Денят наистина беше безкраен. Не й се вярваше, че тази сутрин долетяха от Ню Йорк.

— Трябва пак да се обадим на господин Брейди — каза тя. — Кажи му за взлома в апартаментите. Може би ще намери някого в своята детективска агенция, който да разбере какво става.

— Утре сутринта ще се обадя първо на Стен — обеща той.

За момент се умълчаха. Мислите на Джулия се лутаха между проблемите от деня и Алекс. Бяха седнали толкова близо един до друг, че бедрата им почти се докосваха. Тя чуваше дишането му, миризмата на одеколона му я заливаше като топла вълна, съблазняваше я, беше като повик да се приближи още, да прокара устни по брадичката му, по ъгълчето на устните му…

Представата и предвкусваното удоволствие я напрегнаха. Облиза устните си, а пулсът й се учести.

Да го направи ли? Да премахне ли тези няколко сантиметра, които ги разделяха, и да зарови ръце в косата му, да улови хубавото му лице със своите внезапно станали нетърпеливи ръце?

Алекс се изкашля. Загледа я строго, после каза:

— Ти ще спиш в леглото, аз на дивана.

Все едно я обля със студен душ. Очевидно той не чувстваше онова, което самата тя чувстваше.

— Не искам да те лишавам от легло. Освен това този диван е доста къс, а ти си по-висок от мен.

По-висок, по-издръжлив, по-секси… Господи, защо е изпълнена с желание? Сигурно от излишъка на адреналин едва се сдържа да не се нахвърли върху него и дълго, дълго да не го остави.

— Отиваш в леглото и без повече приказки. Мога да спя, където ми падне.

Той бързо се изправи.

Джулия се загледа в него, сепната от резкия му тон.

— Какво ти става?

— Нищо, денят беше отвратителен.

— Само това ли е?

— Само това. Хайде да си лягаме. Ще оправя леглото.

— Не е твоя работа. Аз ще го оправя.

— Това е моето легло. Моя работа е — сопна се той.

— Добре — тя отиде след него в спалнята, наблюдавайки резките му движения, докато събираше накуп своите завивки. — Ще ти помогна — каза. — Подай ми този край на чаршафа.

— Мога сам.

— Ще стане по-бързо, ако ти помогна — повтори тя и обиколи леглото.

— Казах, че сам ще го оправя.

— Не ставай смешен.

Не разбираше защо е толкова упорит. Наведе се и хвана чаршафа. Алекс толкова бързо придърпа своя край, че тя се просна на леглото. Отмести косата от лицето си и вече страшно раздразнена, се вкопчи в края на чаршафа.

Алекс беше по-силен, но тя беше по-решителна. Дръпна отново, не се предаде, докато не изтръгна чаршафа от ръцете му. Той се хвърли да си го вземе. Тя се опита да се изплъзне, но той се просна върху нея и притисна ръцете й над главата й.

Джулия се опита да се измъкне. Той не помръдна. Нито пък имаше намерение да се отмести. Всъщност тъмните му очи, впити в нейните, искряха от желание и дъхът й замря. Зависеше изцяло от неговата милост.

— Какъв ти е проблемът? — попита тя ядосано, за да не проличи желанието й.

— Ти. Ти си проблемът. Не те искам в моето легло.

— Но току-що каза, че ми го отстъпваш, дори настоя.

— Не те искам самичка в моето легло — доуточни той. — Подлудяваш ме.

— Така ли? — попита тя леко объркана.

— Искам да правя любов с теб, Джулия.

Ясният и категоричен тон, недвусмисленото намерение я накараха цялата да пламне дори само от представата. Когато той погали страната й, цялото й тяло изтръпна. С мъка преглътна и се опита да помисли. Току-що беше скъсала с Майкъл. Не можеше да го направи.

— Изумителна си — прошепна Алекс, докосвайки с пръсти устните й. — Толкова си мека и толкова силна, ако се налага — дъхът й секна, когато той се наведе и отново докосна устните й, но този път с език. — Ммм, искам повече — шепнеше Алекс.

Тя също, но не можеше да моли, не можеше да говори. Можеше само да очаква неговите устни да покрият нейните. Въпреки твърдението му не се нахвърли да я целува. Устните му останаха на милиметри от нейните, като раздразниха и изостриха така сетивата й, че щеше да изкрещи.

Най-после той помръдна. Или може би тя.

Устните им се впиха в дълбока, страстна и безкрайна целувка. Той освободи ръцете й и тя веднага ги обви около врата му, притисна го още по-близо, изпитвайки радост от вкуса на устните му, на кожата му, от допира до косата му. Обхвана с ръка едната й гърда и от милувката зърното й щръкна. Почувства, че изгаря, че губи самообладание с всяка секунда.

Тя ли беше тази жена?

Нали не се впускаше в случайни сексуални авантюри?

А да целува Алекс не е ли случайна авантюра?

— Престани да мислиш — тихичко възнегодува той. — Чувам как мозъкът ти работи — Алекс повдигна главата й, за да я погледне. Почувства липсата му, щом се отдръпна, но беше прав — тя мислеше и се тревожеше…

— Не зная — прошепна тя, — тъкмо приключих с една връзка и не съм сигурна дали искам веднага да се втурвам към друга — забеляза как очите му трепнаха и осъзна, че не любовна връзка го интересува, а само актът. Почувства се разочарована. — О — продължи тя, — ти не търсиш нищо повече от разтуха тази нощ или може би само през следващите петнайсет минути.

— Защо да са петнайсет минути, мога и повече — отвърна той безгрижно. — Не е необходимо винаги да бъдем прекалено сериозни, Джулия.

— Мисля, че е необходимо, поне за мен — помълча, преди да продължи: — Зная, че звучи изтъркано, но съм си такава. Ако тази вечер правим любов, Алекс, страхувам се, че мога да се влюбя в теб. А струва ми се, че точно това не ти трябва.

Искаше й се той да отрече, да й каже, че точно това желае, тъй като в действителност тя вече беше почти влюбена в него.

Алекс забави отговора си и в един миг настана напрегнато мълчание.

— Оставям те да си оправиш леглото.

— Нищо повече ли няма да кажеш?

— Не давам обещания, които не мога да спазя — стана и тръгна към вратата, но се спря и се обърна. — Не зная какво е истинска любов, Джулия. И след като само преди осем часа беше влюбена в друг, предполагам, че и ти не знаеш.

После излезе и затвори тихо вратата след себе си.

Тя се отпусна на леглото, като се чудеше дали не прави огромна грешка. Впери поглед в тавана и се замисли върху думите му. Едно нещо не беше дооценил: не беше влюбена в Майкъл преди осем часа. Всъщност навярно никога не беше изпитвала към него подобно чувство. Целувките му не я зашеметяваха, не я караха да се самозабравя. Майкъл беше мил, спокоен, грижовен. А Алекс — горещ, безразсъден, страстен.

Знаеше, че иска повече в живота си от една скучна връзка с човек като Майкъл, но пък Алекс беше истински динамит. В крайна сметка тя щеше ли да се осмели да следва желанията си? Можеше да прояви предпазливост и да остане в спалнята, а можеше триумфално да се появи в дневната и да поеме най-големия риск в живота си.

Разумът обузда тялото й. Най-накрая логиката и предпазливостта победиха. Тази нощ нямаше да се люби с Алекс. Би било твърде прибързано. Самата тя беше объркана. Нямаше да е редно.

И утре е ден.