Барбара Фрийти
Безмълвно (19)

Осемнайсета глава

— Ти имаш сестра — бавно изрече Чарлс. — Близначка. Тя е била на портата през онзи ден. Ти си била вътре в сиропиталището.

Настъпи напрегнато мълчание. Джулия не намираше думи, очевидно и Алекс беше онемял. Изненадите валяха, всяка по-изумителна от другите.

— Това е невъзможно — каза тя, когато най-после възвърна способността си да говори. — Защо този факт не е станал известен още при отпечатването на снимката?

— Широката публика не направи връзка между момиченцето на портата и близначките на Наталия и Сергей Маркови, станали жертва на експлозия. Всъщност руските вестници писаха, че всички в къщата са загинали заедно с прислугата. Никой не предяви претенции относно твоята самоличност, когато излезе снимката. Така че ако някой е знаел коя си, си е замълчал.

Обясненията му почти не стигаха до нея. Асимилираше факта, че има сестра.

— Ще си спомня — промълви тя, като напрягаше паметта си, но в ума й не се появи дори най-блед спомен. Не си спомняше нито сестра, нито родители, нито пък Русия. И все пак някакво неясно усещане се надигна у кея. Защо не можеше да го осъзнае?

— Къде е тя? — попита Алекс. — Къде се намира тази сестра? Защо Сара не ги е взела и двете? Да не би с нея да се е случило нещо?

Джулия затаи дъх, като се молеше сестра й да не е мъртва.

— Беше прекалено опасно да държи двете момиченца заедно — обясни Чарлс. — Бяха изведени от страната поотделно.

— Кой взе сестра ми? — запъна се при думата сестра, тъй като почувства, че Лиз вече няма да е единствената й сестра.

— Друг агент. Не знаех името му, нито каквото и да е за него. Не беше предвидено да участвам в тази част от операцията. Стен много ясно подчерта, че моята работа ще се състои в документиране на културния обмен, както и да отвличам вниманието от театралната трупа. Руснаците не понасяха негативни оценки.

— Един момент — прекъсна го Алекс. — Стен ли спомена? Не каза ли, че Стен ти е обяснил нещо? Мислех, че е издател.

Чарлс се усмихна.

— Стен никога не е бил само издател. Беше ми приятел. Безумен и див приятел.

Джулия не разбра защо очите на Чарлс блеснаха. Стен Хардинг не остави у нея впечатлението, че е безумен или див. Алекс също изглеждаше озадачен.

— Нима твърдиш, че Стен е участвал в операцията по измъкването на Маркови от Русия?

— Фанатичен любител е на балета. Беше се запознал с Наталия при нейни гастроли в Щатите и няколко пъти се беше срещал с нея. Тя му се доверила. Стен организира бягството.

— Значи и той е лъгал — горчиво рече Алекс. — На това му се казва изненада.

— Нека да поговорим за сестра ми. Искам да зная къде е отишла, след като е напуснала Русия, и защо сме останали разделени? — каза Джулия.

— Сара искаше да ви събере — отговори Чарлс. — Но след публикацията на снимката трябваше да те скрие. Сестра ти вече бе настанена в приемно семейство на другия край на страната. Когато нещата утихнаха, Сара беше склонна да открие сестра ти, но нямаше как да поиска помощ. Наруши всички правила, като те задържа. Изчезна от света, включително и от полезрението на тайните служби. Никой не знаеше къде се намира. Беше израснала в щата Ню Йорк, а беше учила в Чикаго. Търсеха я там. Един ден съвсем случайно я видях на Кея на рибаря. Не можах да повярвам на очите си.

— Но тя ме е лишила от единствената ми жива кръвна роднина, от моя род. Кое й е дало право да постъпи така? Трябваше да зная откъде произхождам — заяви Джулия гневно и тъжно с чувството, че е била измамена.

— Всичко това ти никога не трябваше да узнаваш. Целта на онези, които убиха родителите ти, е била да погубят цялото ти семейство. Имаше само един начин да бъдеш предпазена — никой да не подозира за съществуването ти. Сара се страхуваше, че ако разбереш коя си, ще направиш точно това, което правиш в момента. Ще започнеш да разпитваш и може да те убият.

— Правото на избор трябваше да е мое, особено след като пораснах. Не проумявам как така сме седели една до друга, говорили сме за живота си, за нашите надежди и мечти и никога нищо не излезе наяве.

— Не я съди толкова строго — каза Чарлс. — Тя толкова много те обичаше.

— Каква е тази любов, изтъкана от лъжи.

— Сара даде живота си за теб, Джулия — намекна й Чарлс — загуби родителите си, дома си, хората, с които е живяла, прикри своята индивидуалност, за да те отгледа. Това не е проява на низост, а на смелост.

Думите му докоснаха сърцето й. И как да не се развълнува? Но саможертвата на Сара не оправдаваше лъжите.

— Струва ми се, че не мога да й простя.

— Дай си малко време — посъветва я Чарлс. — Не забравяй, че любовта невинаги е безоблачна.

— Хора като теб и Сара я усложняват.

Джулия се облегна, шумът от влакчето я дразнеше. Разказът на Чарлс я бе грабнал и беше загубила представа за времето. Едва сега проумя, че сенките на миналото са по-дълги и по-мрачни. Беше станало късно. Доста дълго време разговаряха.

Погледна към Алекс, като се питаше дали сега той няма да пожелае да разпитва баща си за лични неща. Изненада се от замисления му поглед, втренчен в нея.

— За какво си се замислил? — попита тя.

— За това, че със сестра ти си приличате като две капки вода.

— Естествено, след като сме близначки — не схвана какво имаше предвид.

— Ако националните всекидневници се заинтересуват от статията в „Трибюн“ или ако Кристин Дилейни продължи да търси и да публикува твои снимки, сестра ти може да попадне на някой материал и да се зачуди защо има сестра близначка, за чието съществуване не подозира.

— А който дебне мен, ще започне да следи и нея — изведнъж схвана Джулия накъде са насочени мислите му. — Трябва веднага да я открием. Дали господин Брейди знае къде се намира в момента моята сестра? Той знаеше къде съм аз, нали? — попита тя Чарлс.

Той поклати глава.

— Брейди не знаеше къде си до миналата седмица, когато Стен му се обади. Както вече казах, Сара изчезна от лицето на земята. Дори след като случайно се срещнахме, тя ме накара да й обещая, че ще запазя тайната.

— А сестра ми? Тя знае ли коя е в действителност?

— На семейството, което я осинови, беше заплатено щедро да не задава излишни въпроси. Така си обяснявам пълното скъсване на връзката и начина, по който сестра ти е зачислена в система за осиновяване като всеки друг американски сирак.

— Как се казва тя? Не, не, почакай — Джулия стисна силно очи, когато пред вътрешния й взор изплува един образ. Играе си с кукла. Гледа се в огледало и иска куклата… За миг се досети, че сигурно не се оглежда в огледало, а гледа своята сестра. Да, точно така е. Сестра й държи куклата, която Джулия иска. Моли я да й я върне и вика…

— Елена — прошепна тя и отвори очи. — Казва се Елена.

— Спомни ли си? — попита Алекс.

— Само това. Мисля, че нея съм сънувала, но винаги съм си обяснявала, че сънувам себе си. Какво нещо е съдбата, нали?

— Вероятно сега ще започнеш да си спомняш и друго — й каза Алекс. — Преживяла си тежка травма… изтръгната от дом, родители, от родината си. Не е чудно, че съзнанието ти е блокирало.

Тя отново се обърна към Чарлс:

— Каза, че Брейди не знае къде е Елена. Така ли е? А Стен знае ли?

— Възможно е да се изложиш на опасност, ако тръгнеш да я търсиш.

— Според теб съм застрашена само защото съм жива.

Той кимна в знак на съгласие.

— Точно така. Добре. Зная, че сестра ти носи името Илейн Хариган. Зная, че по някое време е била балерина във Вашингтонския балет. Може би това сведение ще ти помогне да я откриеш.

— Откъде ти е известно това?

— Преди около десет години Сара разбра за нея. Нямам представа какво е смятала да прави с тази информация. Съобщи ми, че се тревожи някой да не се досети чия дъщеря е, а майка ви наистина беше прочута.

Сестра й била балерина. Още една изненада, но съвсем правдоподобна. Внимателно се вгледа в Чарлс, недоумявайки защо бе решил да признае всичко.

— Защо? — попита тя. — Защо сега ми разказа?

— Алекс е зрял човек, ти също. Трябва сами да взимате решения — Чарлс погледна Алекс: — Ще кажеш ли на майка си за мен?

— Длъжен съм — отговори той. — Заслужава да знае истината.

Чарлс извади от джоба си сгънат лист и го подаде на Алекс.

— Това е моят адрес, ако ти или майка ти искате да разговаряте с мен.

— Предполагам, че отново трябва да изчезнеш.

— Трябва и Брейди никак няма да е доволен, че съм се срещнал с вас, но не можех за втори път да те изоставя, Алекс. Разбрах, че никога няма да ми простиш за инсценираната смърт. Но със сърцето си зная, че според убеждението си постъпих правилно. Дори и сега го вярвам. Израсна без баща, но днес си жив и имаш хубав живот. Четох много за теб, всичко, което ми попадаше в ръцете. Накара ме да се гордея.

— През тези двайсет и пет години трябваше да ми се обаждаш понякога — отвърна остро Алекс. — Трябваше да намериш начин да ми съобщиш, че си жив.

— Нямах право. Ти заживя своя живот. А сега, ако ти или майка ти все още желаете да разговаряте с мен, ще бъда на посоченото място. Тръгвам веднага след вас.

— Мама сигурно ще те застреля — каза Алекс, но прибра бележката в джоба си.

— Как е тя? — попита Чарлс.

— Отново се разведе, за трети път. Напоследък като че ли се влюби в спомените си за теб. Публикува къде ли не твои снимки. В момента има фотоизложба в Двореца на Почетния легион, където са изложени много твои работи. Но ти сигурно знаеш. През всичкото време си бил толкова близо.

— Първо пътувах из страната, после се върнах в Сан Франциско. В началото гледах да те пазя.

— Да ме пазиш ли? — попита синът доста грубо.

— Да, наблюдавах те няколко пъти, но ми беше достатъчно да разбера, че си добре и няма нищо тревожно около теб.

— Да бе, всичко беше наред, дори отлично — Алекс се изправи. — Мисля, че нямаме повече работа тук. Джулия!

— Само един последен въпрос — каза тя. — Сара смяташе ли да ми каже истината?

— Не — Чарлс я погледна право в очите. — Сара се страхуваше, че ще я намразиш заради решението й. Каза ми, че прави всичко по силите си, за да е сигурна, че ще бъдеш щастлива и че никога нищо няма да ти липсва и най-вече семейство. Искаше да си обградена с любов.

— Бях обградена с любов — тихо призна Джулия. А сега се питаше дали изобщо Сара е обичала Джино, или той просто й е осигурил така необходимото семейство, за да бъде илюзията съвършена.

 

 

Час по-късно, точно преди да тръгнат по Бей Бридж, Алекс зави към паркинга на един хотел. Спря в най-отдалечения край, откъдето магистралата не се виждаше.

— Какво правиш? — попита Джулия и погледна през рамо. — Да не ни следят пак?

— Не, но не можем да се върнем в апартаментите си. Знаят къде живеем. Не желая някой да те нападне. В действителност не желая никой да те доближава.

Неговата загриженост я трогна. Стана й приятно, че се тревожеше за нея.

— И какво предлагаш?

— Да си вземем стая в хотела, да се обадим на летището, за да си запазим билети, и утре сутринта да заминем с първия полет за Вашингтон.

Тя се завъртя неспокойно, учудена, че все още има сили да се чувства изненадана след всичко, което научи.

— Наистина ли смяташ, че трябва да заминем за Вашингтон, след като не знаем нищо, освен името и балетната трупа.

— Като начало никак не е зле. Там ще бъде по-лесно да търсим сестра ти, отколкото тук.

— Ако все още живее в града. Баща ти подчерта, че информацията е отпреди десет години.

— Живяла е там и сигурно има приятели в балетната трупа. Все някой ще знае къде е в момента — отбеляза той.

— Толкова е внезапно. Аз не съм от хората, които всеки ден се качват на някой самолет. Ще бъде и скъпо подобно заминаване.

— Имам бонус за много летателни мили. Няма да ни струва цяло състояние. За мен няма разлика дали пътувам със самолет или с кола. Все едно да отида до Сейнт Халина, само че ще пътувам няколко часа повече.

— Ето как говори големият пътешественик — каза тя усмихнато.

— Това какво означава — „да“ или „не“.

— Естествено — „да“. Искам да открия сестра си. Още не мога да възприема, че имам сестра — усмивката й помръкна. — О, не! — промълви тя.

— Този път какво има? — попита той уморено.

— Лиз. На нея никак няма да й хареса цялата тази история. Как ще й кажа, че имам сестра близначка, че във вените ни тече една и съща кръв, особено след като зная, че с нея нямаме кръвно родство. Няма да ме разбере. Тя се тревожеше, че ще ме загуби само заради биологичния ми баща. Как да й обясня, че нищо няма да се промени?

— Ще се промени. Няма начин да не се промени?

— Обичам Лиз. Тя е моя сестра.

— Но няма да бъде единствената ти сестра. Ще трябва само да привикне, особено ако Илейн или Елена е твое копие.

— Лиз определено ще се почувства объркана — съгласи се тя.

— Не й казвай още. Ще бъде по-лесно да й съобщиш, когато всичко е изяснено. Ако й кажеш сега, само ще я разстроиш.

— Описваш много точно чувствата ми.

Той я помилва по лицето.

— Денят беше тежък за теб. А аз си въобразявах, че за мен ще бъде по-трудно да се срещна отново с баща си и да слушам лъжите му.

— Ами да, никак не ми се искаше да се забавляваш така — пошегува се тя, за да не даде воля на емоциите си. Страхуваше се, че ако не се сдържа, ще рухне, а нямаше време за размекване.

— Какво е да видиш отново баща си?

— Не зная.

— Мисля, че знаеш.

— И така да е, не ми се говори по този въпрос.

— Ще кажеш ли на майка си или ще изчакаш?

— Ще изчакам — отвърна той. — Но първо искам да разнищя цялата история.

— Доста неща си изяснихме — каза Джулия. — Най-после открихме кои са моите родители и че Сара не е моя майка — въздъхна с отегчение. — И на мен повече не ми се говори по този въпрос. Боли ме главата.

— Имаш нужда от почивка и от време.

— Като че ли в мозъка ми има дебела преграда, през която не мога да проникна. Как съм могла да забравя дори за миг, че имам сестра близначка. Не трябваше ли да сме свързани? Не трябваше ли да усещам, сякаш част от мен липсва?

— Не бъди толкова строга към себе си. Била си само на три годинки. Целият ти живот в един миг се е променил. Сигурен съм, че в самото начало сестра ти ти е липсвала. За да оцелееш, е трябвало да забравиш мъката си. И после в живота ти са се появили други хора.

— Така е. Моята майка… Сара… направи чудеса, за да забременее, въпреки мнението на специалистите. Тази част от живота ни вече я помня. Дали е съжалила тогава, че ме е взела. Най-накрая е имала свое дете. Могла е да ме даде на друго място и да се върне при семейството си — Джулия се замисли как животът на толкова много хора е бил засегнат от безразсъдното решение на майка й. И през ум не би й минало до днес да нарече майка си безразсъдна.

— Като че ли е някоя непознати. Как е възможно да съм живяла с нея двайсет и пет години, без изобщо да я познавам.

— Разбирам, че си й сърдита, но трябва да отбележа, че никой не знае какво щеше да се случи с теб, ако Сара те беше оставила в приют, както е било предвидено. С нея си имала далеч по-добри възможности за хубав живот. Тя не те е откраднала от родителите ти. Те вече са били мъртви.

Алекс имаше право. Когато тя е решила да я осинови, родителите й вече са били убити.

— Не бях се сетила за тази гледна точка.

— Нямаше време, за да размислиш.

Тя му се усмихна.

— Благодаря ти за подкрепата. Радвам се, че си до мен.

— Споразумяхме се да открием истината заедно.

— Без теб нямаше да се справя. Истинска опора си ми, като скала.

— Като скала, а? Ти също можеш да направиш нещо за мен — каза той и я погали по бедрото.

Тя се засмя и спря ръката му.

— Похвала ли си просиш.

— Прося си нещо друго — захили се той.

— Дръж се прилично.

— Държа се прилично. Не съм правил пакости цял ден — наведе се към нея и си открадна една бърза целувка.

Макар и мимолетен, жестът предизвика гореща вълна, която заля тялото й. Помисли си, че опасността наистина е голяма. Беше много увлечена, прекалено очарована, дълбоко изкушена.

Алекс я привлече и притисна устни към нейните, този път по-дълго и у нея нахлу чувственият спомен от нощта. Направи опит да се притисне към него, но бързо се отдръпна, като си напомни, че са на обществен паркинг.

Смутено се позасмя и отблъсна Алекс.

— Не тук — каза тя.

— Една дума, но на място. Хотелът е само на няколко крачки — погледна я въпросително.

— Да вървим и да си вземем стая с най-голямото легло — каза тя.

Изразът му стана сериозен.

— Сега е твой ред да говориш.

— Всъщност никак не ми се говори. Цял ден само това правихме. Нито ми се говори, нито ми се мисли — отговори тя.

— На мен също.

— Не се ли тревожиш, че мога да те използвам? — подразни го тя.

— Използвай ме колкото искаш. Цял съм твой. Хайде, да не губим време.

Тя се разсмя, когато той изскочи от колата. Наложи се да подтичва, за да върви в крак с него. Придаде си равнодушен вид, когато Алекс поиска стая, въпреки че това нямаше никакво значение. Служителят на рецепцията не се интересуваше кои са, нито пък дали имат багаж.

Целуваха се през цялото време, докато стигнат до четвъртия етаж, където беше тяхната стая. Приличаха на обезумели от нетърпение и страст тийнейджъри, а Алекс не успяваше да пъхне картата, за да отключи. Тя се откъсна от прегръдката му и бързо се справи с вратата. Най-накрая влязоха.

Джулия не видя как изглежда стаята, тъй като Алекс я притисна към вратата, впи устни в нейните, ръцете му обхванаха гърдите й. Беше горещ и възбуден, а тя изгаряше в пламъци. Напрежението от деня се освободи като експлозия в желанието. Така и не разбраха кога се разсъблякоха. Озоваха се на леглото голи и жадуващи да се слеят.

— Да забавим темпото — изхриптя Алекс, милвайки трескаво тялото й.

— Следващия път — каза тя и го притисна към слабините си. Желаеше го в себе си, върху себе си, потънала в прегръдките му, обградена от топлината на сърцето му. Имаше нужда да се вкопчи в нещо реално, а той беше великолепно реален. Вярваше му повече отколкото на себе си и тогава престана да мисли, отдаде се изцяло на безумните си чувства към него, докато и двамата не изпитаха радостта на кулминацията и успокоението.

Доста време мина, преди да дойдат на себе си. Алекс се претърколи на една страна и я привлече плътно до себе си. Тя въздъхна дълбоко и затвори очи. Щеше да поспи съвсем малко. Имаше предостатъчно време за размисъл и тревоги.

Алекс заспа преди нея и дълбокото му ритмично дишане я успокои. Джулия остави съзнанието й да се зарее към нещо приятно и красиво, ненатрапчиво — ливада с диви цветя, планински поток… но вместо това пред очите й изплува лицето на сестра й.

Елена седи до нея на дивана. И двете са много мънички, крачетата им не стигат до земята и те ги люлеят, като от време на време случайно се подритват. Само че тя невинаги отмята крачето си случайно; отегчена е от чакане. Елена сърдито я поглежда и тя престава да я рита.

Джулия оглежда стаята. Тъмна е и малко страшна. Мебелите са огромни и много стари. Има картини по стените, портрети на хора, които не познава. Изглеждат зли. Тук нищо не е весело, освен цветята във вази, които майка й получава всеки ден от своите почитатели.

Всички обичат майка й. Където и да отидат хората й целуват ръка, говорят й колко е красива, като принцеса чародейка. Джулия иска да бъде принцеса и да прилича на майка си. Но Елена сякаш е по-добрата. Всички казват, че Елена е същата като майка им: грациозна, мила и вече учи балет Джулия не иска да танцува. Иска да свири на най-големия инструмент, който издава най-силни звуци. Мисли си, че ще бъде по-забавно.

Вратата се отваря и влиза жена. Облечена е в елегантна червена рокля, косата й се спуска до кръста на прекрасни руси къдрици. Усмихва им се, коленичи пред тях и слага едната си ръка върху нея, другата върху сестра й.

Отново им говори, че ще заминават. Ще бъдат разделени за малко, така им казва. Само два-три дни. Трябва да бъдат храбри момиченца.

Джулия чувства как очите й се пълнят със сълзи, стомахът й се свива на топка от страх. Не иска да бъде храбра. Не иска майка й и баща й да тръгват. Иска да бъдат заедно. Майка й също е тъжна. Една сълза се търкулва по страната й. Джулия вдига ръчичка и докосва сълзата с върха на пръстчето си. Чувства ужасен страх.

Майка й се изправя. Целува ги, казва им да имат смелост и вяра и че любовта заслужава да рискуваш.

После излиза. Олга ги облича и много бързо ги отвежда от къщата. Джулия притиска пръстчета до студеното стъкло на колата, загледана как къщата изчезва в далечината. Иска да се върне. Разплаква се, удря по прозореца, но се отдалечават, все повече и повече… а тя не престава да крещи.

— Джулия, събуди се. Събуди се — викаше я Алекс.

Усети, че някой я разтърсва, после гласът на Алекс проникна в подсъзнанието й. Отвори очи. Не осъзна веднага къде се намира — в хотелска стая с Алекс. Беше вече жена, а не ужасено момиченце, но продължаваше да трепери.

Той я галеше по ръката.

— Как си, добре ли си? — попита загрижено. Осъзна, че страните са й мокри, гърлото прегракнало.

Крещяла ли е?

— Сънувах — промълви тя и се надигна да го погледне.

Той изтри сълзите й.

— Лош сън ли?

— И лош, и хубав. Спомних си деня, когато мама ни отпрати. Каза ни да бъдем храбри. Каза, че любовта заслужава да рискуваш. Не знаех какво имаше предвид. Бях много изплашена. Чувствах се задушена от страх. Знаех, че повече няма да я видя.

Алекс я погали по косата.

— Поне спомените се връщат.

— Не ги искам — каза тя. — Причиняват болка.

— Искаш ли вода?

Тя кимна. Щом Алекс стана, тя се зави. Като не правеха любов, голотата й я притесняваше. Той обу слиповете и джинсите си и донесе от барчето бутилка минерална вода. Подаде й я и се обади на рум сървис, за да се осведоми за менюто.

— Какво ще кажеш да хапнем? Минава седем.

На такъв практичен въпрос нямаше как да не се усмихне.

— Гладна съм.

— Менюто ми изглежда доста добро. Пържоли, риба, салати.

— Чийзбургер, чипс и шоколадов шейк. О, и салата, за да не се чувствам чак толкова виновна.

— Точно същото си поръчвам всеки път, когато се връщам отнякъде. Едва тогава чувствам, че животът ми става отново нормален.

— А пък на мен ми се струва, че ще ми трябва нещо много повече от чийзбургер, за да се почувствам по същия начин, но все пак това е някакво начало.

Докато Алекс поръчваше храната по телефона, тя стана и се облече.

— Повече ми харесва, когато си гола — каза той, затваряйки телефона.

Усмивката му беше фатална. Като че ли отново се разсъблече за него. Но след цял един ден на потресаващи разкрития мозъкът й отново заработи. Имаше нужда да обмисли ситуацията в момента и какво ще прави оттук нататък.

— Отново на работа, а? — попита Алекс, като очевидно четеше мислите й.

— Лаптопът ти още ли е в колата?

Той се огледа.

— Сигурно е там. Толкова много ме разсея, че забравих да го взема.

— Трябва да си направим резервации за самолета, също да се опитаме да открием местонахождението на балетните трупи във Вашингтон. Така ще ни бъде по-лесно да търсим Елена. Можем също да потърсим информация за майка ми и баща ми.

— Добре че има интернет — каза той. — Ще донеса компютъра от колата — облече и закопча ризата си. — Не пускай никого, докато ме няма.

— Сигурна съм, че никой не знае, че сме тук.

— Заключи, щом изляза. Трябва много да внимаваме, Джулия. Баща ми недвусмислено отбеляза, че който е убил родителите ти, има връзки и от тази страна на света. А ние се убедихме, че тези връзки съществуват.

— Да ме изплашиш ли искаш? Тъкмо сърцето ми възвърна нормалния си ритъм.

— Аз… — той стана сериозен. — Не искам нищо да ти се случи.

— Вече спах с теб. Няма нужда да ме сваляш — пошегува се тя.

— Казах ти, Джулия. Заключи вратата.

— Ще я заключа.

Изпрати го до вратата, за да заключи веднага след него. Алекс обгърна врата й с ръка и я целуна, като че ли заминаваше завинаги. После излезе.

С треперещи пръсти заключи, като се молеше той наистина да се върне. Осъзна, че това ще бъде вечният проблем с Алекс. Никога нямаше да знае колко време ще отсъства и дали ще се върне. Но нямаше право да се оплаква. Ако искаше мъж, който никога да не заминава, нямаше да се разделя с Майкъл.