Барбара Фрийти
Безмълвно (2)

Първа глава

Днес

Джулия Демарко потръпна, докато гледаше от стръмния хълм към моста Голдън Гейт. Беше прелестен, слънчев ден в началото на септември и панорамата към Тихия океан от едната страна на моста и заливът на Сан Франциско от другата му страна бяха смайващи. Чувстваше се сякаш беше пред прага на нещо вълнуващо и прекрасно, точно както всяка годеница би трябвало да се чувства. Но като пое дълбоко глътка свеж, възсолен въздух, очите й започнаха да овлажняват. Каза си, че сълзите се дължат по-скоро на следобедния вятър, отколкото на тъгата, която не можеше да преодолее, откакто преди шест месеца почина майка й. В представите на хората годеж и сватба са най-щастливите събития, когато гледаш към бъдещето, а не към миналото. Да беше само изпълнена с повече доверие, вместо с… несигурност!

Две ръце обгърнаха талията й и тя се облегна на солидните гърди на своя годеник Майкъл Графино. През изминалата година като че ли освен да се обляга на Майкъл, друго не бе правила. Повечето мъже не биха издържали край нея, но той остана. И сега дойде време да му даде онова, което желаеше — да определи дата за сватба. Не можеше да си обясни защо се колебае, отдаваше го на промените в живота си напоследък. Откакто Майкъл й направи предложение преди около година, почина майка й, вторият й баща продаде семейния им дом и по-малката й сестра трябваше да се премести при нея. По-скоро изпитваше необходимост от покой, да поразмисли, вместо безразсъдно отново да променя живота си. Но Майкъл настояваше тя да определи дата за сватбата и от благодарност заради постоянството му нямаше как да откаже. А и защо ли да отказва?

Майкъл беше добър човек. Майка й го обожаваше. Джулия ясно си спомняше вечерта, когато й съобщи за годежа. Сара Демарко с дни не беше ставала от леглото и със седмици не се беше усмихвала, но тогава лицето й засия. Новината, че по-голямата й дъщеря се е сгодила със сина на най-добрата й приятелка, облекчи неимоверно последните й дни.

— Да вървим, Джулия. Време е за срещата със сватбения агент.

Тя го погледна и за сетен път си помисли колко красив мъж е той — със светлокестенява коса, кафяви очи и топла, искрена усмивка. Мургавата му кожа издаваше италианската му кръв. Освен това повечето време прекарваше в океана, тъй като притежаваше фирма за яхти под наем на Кея на рибаря, така че винаги беше със слънчев загар.

— Какво има? — попита той. — Зяпнала си ме.

— Така ли? Извинявай.

— Недей — той млъкна, после добави: — Отдавна не си се заглеждала в мен.

— Не е вярно. Не свалям очи от теб. Същото правят и половината жени в Сан Франциско.

— Да, бе — промърмори той. — Хайде да тръгваме.

Джулия хвърли още един поглед към панорамата и последва Майкъл към музея. Дворецът на Почетния легион беше копие на Двореца на Почетния легион в Париж. В ограденото пространство пред фасадата, известно като „Двор на честта“, се намираше една от най-известните скулптури на Роден — „Мислителят“. Джулия би предпочела да се полюбува на статуята и да обмисли бъдещия си живот, но Майкъл беше човек на действието и бързаше към входа.

Когато влязоха, стъпките й станаха несигурни. Само след броени минути щяха да седнат с Моника Харви, сватбения агент, и Джулия щеше да определи дата за сватбата. Нервността й не бе оправдана. Не беше девойче, беше двайсет и осем годишна жена. Време й беше да се омъжи, да създаде семейство.

— Лиз не ни е излъгала, тук е страхотно — каза Майкъл.

Тя кимна мълчаливо. По-малката й сестра Лиз предложи сватбата да се състои в музея. Тук беше скъпо, но Джулия наследи от майка си малко пари, които щяха да покрият по-голямата част от разходите.

— Канцелариите са на долния етаж — обясни годеникът й. — Хайде.

Джулия пое дълбоко въздух с чувството, че фаталният момент я връхлита.

— Трябва да се отбия в тоалетната. Ти върви. Аз няма да се бавя.

Майкъл тръгна, а тя си наля чаша вода от близкия автомат. Беше потна и сърцето й биеше до пръсване. Какво, за бога, ставаше с нея? Никога не я беше обземала такава паника.

„Дължи се на промените“ — отново си каза тя. Вълнува се прекалено много. Не е нещо кой знае какво — определяне на една дата. Този следобед нямаше да произнесе съдбовното „да“. Щяха да минат няколко месеца преди това и в определения ден щеше да бъде наистина готова.

Доста ободрена, тя тръгна покрай интересни експонати. Като свършеха със задължението си, биха могли да ги разгледат.

— Госпожа Харви не се е освободила още — каза й Майкъл, който я пресрещна. — Трябва да звънна по телефона. Ще ме изчакаш ли тук?

— Разбира се.

Джулия седна на дивана с желанието Майкъл да не беше я оставял сама. Нуждаеше се от неговото присъствие. Минутите се нижеха и по едно време тя долови смътни звуци от дъното по коридора се носеше някаква тиха музика. Напомни й изпълнение на балалайка, което беше слушала веднъж в час по музика в университета. Привлече я неудържимо. Музиката беше нейната страст.

„Само ще надникна“ — каза си тя, стана и тръгна по коридора.

Музиката се усили, когато влезе в залата. Оказа се, че музиката служи за фон на също толкова завладяваща фотографска изложба. В миг се озова на пътешествие във времето. Гледаше като омагьосана, не можеше да откъсне поглед, а и не искаше, особено когато застана пред снимка на малко момиченце.

Под черно-бялата фотография беше написано: „Най-студената от всички войни“.

Представляваше момиченце на не повече от три-четири години, застанало зад вратата на едно сиропиталище в Москва. Снимката беше направена от някой си Чарлс Менинг, автор на повечето фотографии в изложбата.

Джулия проучи всеки детайл от снимката. Не беше заинтригувана от руския пейзаж, а от детето. То беше облечено с грубо черно палто, дебели чорапи и черна вълнена шапка, от която се подаваха руси къдрици. Очите му умоляваха някого, вероятно фотографа, да го отведе, да го освободи, да му помогне.

Тревожно чувство завладя Джулия. Чертите на момиченцето, овалът на лицето й, малката бенка в края на веждата, вирнатото носле й се струваха познати. Забеляза как пухкавите детски пръстчета са се вкопчили в решетката на портата. Беше странно, но й се стори, че самата тя стиска леденото желязо. Задъха се. Беше виждала тази картина и преди, но къде? В съзнанието й се мярна неясен спомен.

Погледът й се отмести към сребърната верижка на врата на момиченцето, на която висеше нещо. Като, че ли беше лебед, бял лебед, съвсем същия като онзи, който майка й й даде, когато беше малка. Сърцето й заби и паниката отново я връхлетя.

— Джулия!

Гласът на Майкъл я стресна. Беше забравила за него.

— Госпожа Харви ни очаква — каза той. — Какво правиш тук?

— Разглеждам снимките.

— Нямаме време за това. Хайде.

— Само минутка — тя посочи снимката. — Това момиченце не ти ли се струва познато?

Той погледна фотографията.

— Не, не ми се струва. Защо?

— Имам медальон, съвсем същия като този, който носи момиченцето — обясни тя. — Не е ли странно?

— Защо да е странно? На мен не ми се струва странно.

Но, разбира се, че не беше. По всяка вероятност имаше хиляди момиченца със същия медальон.

— Имаш право. Да вървим.

Тръгна след Майкъл, но не се сдържа и хвърли още един поглед на снимката. Очите на момиченцето я викаха, очи, които толкова много приличаха на нейните. Но нали това дете от снимката нямаше нищо общо с нея?

 

 

— Платих цяло състояние, за да те измъкна от затвора — каза Джо Кармайкъл.

Алекс Менинг се облегна удобно, вдигна крака и ги подпря в края на бюрото на Джо. Джо, плешив мъж около четирийсетте, беше един от най-добрите му приятели, също и главен редактор на „Списание за световни новини“, което купуваше осемдесет процента от фотографиите на Алекс. Работеха заедно вече повече от десет години. Понякога на Алекс не му се вярваше, че са минали толкова много години, откакто започна да работи като фотожурналист, веднага след като завърши Северозападния университет.

Но имаше дни като днешния, когато му се струваше, че е изминала цяла вечност.

— Поръча ми да направя тези снимки на всяка цена и аз ги направих — отговори той.

— Не съм ти поръчвал да дразниш местните полицаи, докато ги правиш. Между другото изглеждаш ужасно. Кой те подреди така?

— Не ми се представиха. Местни обичаи. Нали знаеш как е.

— Онова, което зная, е, че шефовете искат от мен да те укротя.

— Ако не ти харесват моите фотографии, ще ги продам на друг.

Джо вдигна ръце.

— Подобно нещо не съм казвал. Но рискуваш много, Алекс. Ще те убият някъде или ще те вкарат в някой затвор, от който няма да мога да те измъкна.

— Напразно се тревожиш.

— А на теб изобщо не ти пука и по тази причина наистина си те бива. По същата причина си опасен и струваш скъпо. Въпреки всичко трябва да призная, че тези са от най-добрите ти работи — с известна неохота допълни Джо, докато разглеждаше купчината снимки върху бюрото си.

— Така си е.

— Тогава е време за почивка. Защо не си вземеш отпуска? От шест месеца си по пътищата. Намали темпото!

Да намалява темпото не беше в природата на Алекс. Живееше, за да рискува по непознати места и да снима там, където друг не би могъл. Но трябваше да си признае, че беше изтощен от снимките през изминалите шест седмици в Южна Америка, а от малкото приключение в затвора му остана счупено ребро и насинено око. Сигурно нямаше да му навреди, ако си вземе няколко свободни дни.

— Знаеш ли кое е слабото ти място? — продължи Джо.

— Не зная, но съм сигурен, че ще ми кажеш.

— Безразсъден си. Забравяш, че добрият фотограф си стои зад обектива — приятелят му се пресегна и взе един вестник. — Ето какво има на първата страница на „Екзаминър“ от миналата седмица.

Алекс трепна, неприятно изненадан от фотографията, на която се виждаше как го наблъскват в полицейска кола в Колумбия.

— Дяволите да го вземат Камерън! Той ме е снимал. Струва ми се, че мярнах този гаден пор да се спотайва в сенките.

— Може и да е гаден пор, но е достатъчно интелигентен да стои настрана от пандиза. Съвсем сериозно, какво си мислеше тогава? Като че ли предизвикваш съдбата.

— Просто си гледах работата, която вдига тиража на твоето списание.

— Вземи си отпуска, Алекс, пий бира, гледай мачове, намери си някое гадже — да има за какво друго да си мислиш, освен за снимане. Да не забравя да ти кажа! Списанието организира фотографска изложба в двореца на Почетния легион. Майка ти ни даде разрешение да изложим снимки на баща ти. Иди да хвърлиш едно око.

Алекс не се изненада, че майка му е дала разрешение. Въпреки че докато бяха женени, ненавиждаше всичко, свързано с работата на баща му, днес нямаше нищо против да живее върху лаврите му. В действителност тя като че ли изпитваше удоволствие да бъде вдовицата на прочут фотограф, умрял твърде млад. Алекс само недоумяваше защо не беше настояла да присъства и той. Навярно това се дължеше на факта, че не отговори на нито едно от нейните обаждания през последния месец.

— Защо не отидеш на изложбата тази вечер — предложи Джо. — Ще има прием за всички участници и спонсори. Сигурен съм, че и майка ти ще бъде там.

— Ще се отбия — Алекс се изправи. Трябваше да провери електронната си поща, да проветри апартамента си, където сигурно имаше два пръста прах, и дълго да стои под горещия душ. Точно с майка си тази вечер изобщо не искаше да разговаря. — А снимката на руското сираче изложена ли е?

— Та това е от най-известните фотографии на баща ти. Разбира се, че е изложена — Джо го погледна. — Защо питаш?

Алекс не отговори. В главата му прозвучаха думите на баща му след двайсет и пет години мълчание: „Никога пред никого не говори за тази снимка. Това е много важно. Обещай ми!“

След един ден Чарлс Менинг беше мъртъв.

 

 

Джулия бързо откри медальончето, забутано в кутията й за бижута. Както го държеше в ръката си, белият емайлиран лебед проблесна на слънчевите лъчи, нахлуващи през прозореца на спалнята. Верижката беше къса, като за дете. Вече не ставаше на врата й. Замисли се колко бързо лети времето и отново се натъжи, но не защото беше пораснала и повече не можеше да носи медальона, а защото бе свързан с майка й, а нея я нямаше.

— Джулия!

Погледна към вратата, където след миг застана сестра й. Дрехите й бяха просмукани с миризма на риба. Дребна, привлекателна брюнетка с тъмни очи и тъмни коси, Лиз през повечето дни работеше в ресторанта за риба и морски деликатеси на семейство Демарко на Кея на рибаря. Напусна университета преди година, за да бъде с майка им, и още не се беше решила да продължи обучението си. Като че ли й харесваше да сервира в ресторанта и да флиртува с посетителите — красавци. Всъщност Джулия не я обвиняваше за липсата й на амбиции. Изминалата година и за двете беше тежка и Лиз намираше спокойствие, като работеше в ресторанта, собственост на много Демарковци, в това число и на баща им. Освен това беше едва двайсет и две годишна. Времето беше пред нея, за да реши как ще живее.

— Определи ли датата? — нетърпеливо попита Лиз.

— Да. За двайсет и първи декември беше отменена една резервация и решихме тогава да бъде.

— Тази година ли? Само след малко повече от три месеци.

При тази забележка стомахът на Джулия се сви.

— Зная. Наистина е скоро, но другата възможност е след март догодина. Майкъл пожела декември.

А самата тя не беше в състояние да спори. Дори не се опита. Наистина, беше толкова объркана от снимката, че почти не чу какво говори сватбеният агент.

— Сватба по празниците, това е романтично — Лиз отмести купчинка дискове, за да седне на леглото. — Още ли музика, Джулия? Колекцията ти вече придобива заплашителни размери.

— Трябва ми, за да работя. Длъжна съм постоянно да следя топлистите на световния музикален пазар. Това ми е работата.

— Това е твоят порок — усмихна се Лиз. — Не можеш да минеш покрай музикален магазин, без да влезеш. Трябва да си избереш някаква музика за сватбата. Мислила ли си коя песен искаш за първия си танц?

— Не още.

— Тогава започвай да мислиш. Ще ти се събере доста работа през следващите месеци — тя замълча. — Какво държиш?

Джулия погледна медальончето.

— Намерих го в кутията си за бижута. Мама ми го даде, когато бях малка.

Лиз стана, за да го погледне по-отблизо.

— Много отдавна не съм го виждала. Защо го извади сега?

Джулия се запита дали да се довери на сестра си. Но преди да отговори, Лиз каза:

— Можеш да го носиш на сватбата си… нещо старинно. Което ме подсеща…

— Какво?

— Почакай — сестра й тичешком излезе и след миг се върна, понесла три дебели списания. — Купих всички булчински списания. Щом се върнем от рождения ден на леля Лучия, ще ги прегледаме. Не ти ли се струва забавно?

Струваше й се кошмарно, особено с намесата на Лиз в ролята на надзирателка. За разлика от Джулия тя беше голяма почитателка на стройната организация. Обичаше да подрежда всичко в папки, да слага етикети, да купува специални кутии и кошници, където сякаш искаше да съхрани в идеален ред живота им. Постоянно се захващаше да чисти, да сменя тапети, да боядисва, да окачва нови пердета. Онова, от което Лиз наистина имаше нужда, беше неин дом, но на Джулия сърце не й даваше да й го каже. Освен това оставаха само още два-три месеци, после Джулия щеше да се премести при Майкъл.

— А не искаш ли да започнем сега? — попита Лиз, като погледна часовника си. — Имаме цял час. Майкъл ще дойде ли на купона?

— Ще позакъснее. Има един следобеден курс.

— Обзалагам се, че е на седмото небе от щастие, след като най-накрая закова датата — усмихнато каза Лиз. — От месеци си умираше за това — тя остави две от списанията на бюрото и започна да прелиства едното. — О, погледни тази рокля, какъв сатен, каква дантела, божествена е!

Джулия не искаше да поглежда. Точно в този момент не желаеше да прави планове за сватбата си. Не беше ли достатъчно, че определи дата? Не можеше ли двайсет и четири часа да не мисли само за това? Мина й през ума, че поведението й не е съвсем подходящо за една младоженка, но точно така се чувстваше и трябваше да се измъкне, преди Лиз да забележи, че не е особено ентусиазирана, както се очакваше от нея.

— Трябва да свърша нещо преди тържеството — заяви тя.

— Кога ще се върнеш?

— Не зная. Ще се видим в ресторанта.

— Добре. През това време ще ти избера най-идеалната рокля.

— Чудесно.

Когато Лиз излезе, Джулия взе каталога от изложбата. На трийсет и втора страница беше снимката на сирачето. Много пъти я гледа, откакто се прибра вкъщи, без да успее да се отърси от впечатлението, че снимката, детето и медальонът по някакъв начин са важни за нея.

Искаше да поговори с някого за фотографията и й хрумна, че трябва да се опита да открие фотографа. След като потърси още по обяд Чарлс Менинг в интернет, разбра, че е покойник, но синът му — Алекс Менинг, също фотожурналист, живееше в Сан Франциско и името му фигурираше в телефонния указател. Обажда се няколко пъти, но се включваше телефонният секретар. Нямаше какво друго да направи, освен ако…

Замисли се само за още трийсет секунди. Трябваше да урежда сватбата си, а не да издирва произхода на някаква стара снимка, но като се изправи, погледът й попадна на огледалото. Вместо да види своето отражение, видя лицето на онова момиченце, умоляващо я за помощ.

Джулия грабна чантата си и тръгна. Навярно Алекс Менинг знаеше каквото я интересуваше за детето от снимката. След което тя можеше да я забрави.

 

 

След двайсет минути Джулия спря пред входа на триетажна жилищна сграда в „Хайт“, център на греховното „Лято на любовта“ в Сан Франциско през шейсетте години. Сега беше интересно място с безразборно разположени елегантни магазинчета, бутици, ателиета за татуировки, ресторанти и кафенета. Улиците бяха пълни с народ. Беше петък вечер и всеки се бе забързал да подготвя уикенда. Джулия се надяваше Алекс Менинг да си е вкъщи, въпреки че след като не отговори на позвъняването й, едва ли щеше да го открие. Но трябваше да направи нещо.

Изкачи стълбите към апартамента му, пое въздух и позвъни, като през цялото време се чудеше какво, по дяволите, да му каже, ако си е вкъщи. След минута за неин ужас вратата се отвори. Появи се висок, тъмнокос мъж, гол до кръста, със смъкнати до ханша джинси. Дясното му око беше полузатворено, подпухнало, с лилаво-черни отоци. Мускулестите му гърди също бяха в синини, а почти до сърцето му се виждаше дълъг тънък белег. Тя инстинктивно отстъпи назад с чувството, че току-що е събудила звяра.

— Коя сте и какво продавате? — грубо попита той.

— Нищо не продавам. Търся Алекс Менинг. Вие ли сте?

— Зависи от това за какво го търсите.

— Не, зависи от това вие кой сте — не отстъпи тя.

— Ще прекратим ли този разговор, ако ви кажа, че не съм Алекс Менинг.

— Не, ако ме лъжете.

Той се загледа в нея със здравото си око. Изражението му се промени. Погледът му се изостри, като че ли се опитваше да си припомни лицето й.

— Коя сте вие?

— Казвам се Джулия Демарко. И ако вие сте Алекс Менинг, бих искала да ви попитам за една от снимките, която видях днес в Двореца на Почетния легион. Правена е от баща ви — момиченце, застанало зад портата на сиропиталище. Сещате ли се за коя говоря?

Той не отговори, но Джулия забеляза как вената на врата му запулсира, а погледът му се оживи.

— Бих искала да зная кое е момиченцето, как се казва и какво се е случило с него — продължи тя.

— Защо? — попита рязко той.

Въпросът беше прост. Де да можеше и тя да отговори по същия начин! Как да му обясни, че не може да престане да мисли за онова момиченце, че се чувства длъжна да научи нещо повече за него? Но все отнякъде трябваше да започне:

— Детето от снимката носи медальон като този — тя извади медальончето от чантата си и му го показа. — Стори ми се странно, че аз имам същия.

Той се загледа в лебеда, после в очите й.

— Не — промърмори и поклати объркано глава. — Не е възможно.

— Какво е невъзможно?

— Вие. Невъзможно е да сте онова дете.

— Не съм казвала подобно нещо — сърцето й се разтуптя. — Казах само, че имам същия медальон.

— Сънувам, нали? Толкова съм изморен, че халюцинирам. Щом затворя вратата и ще изчезнете.

Джулия отвори уста да му каже, че няма да изчезне, но вратата се затръшна под носа й.

— Не съм онова дете — заговори тя високо. — Родена съм и съм израснала в Сан Франциско. Никога не съм пътувала извън страната. Не съм онова дете — повтори тя, внезапно обзета от отчаяние. — Не съм, нали?