Барбара Фрийти
Безмълвно (22)

Двайсет и първа глава

Джулия се измъкна от леглото точно след осем часа. Елена още спеше и в апартамента цареше пълна тишина. Отиде в дневната. Алекс спеше на тесния диван. Беше изритал одеялото и беше само по боксерки. Дъхът й секна. Той беше толкова привлекателен и тя усети как я обзема възбуда. Косата му беше разрошена, брадата му — леко набола, а дългите му черни мигли се открояваха на смуглата кожа. Изпита желание да го докосне, да погали ръката му, да се притисне до него.

Коленичи до дивана и очерта устните му с език. Той веднага отвърна, притегли я към себе си и я целуна дълбоко и страстно.

— Събудих те — изрече тя, останала почти без дъх, и отвори очи. Той се взираше в нея. — Защо мълчиш?

— Очаквам да видя какви са ти намеренията — ухили се той.

Алекс нямаше представа какво ще направи тя, но, изглежда, щеше да си остане само с целувката.

— Наспа ли се добре? — попита Джулия.

— Горе-долу. Сънувах хубав сън. Искаш ли да ти го разкажа? Ти беше знаменитост.

— С какво бях облечена?

Захили се още по-широко.

— С нищо, беше гола.

Тя не преставаше да се усмихва.

— Лошо момче.

— В съня ми ти беше лошото момиче — притегли я към себе си и плъзна ръце към гърдите й.

Искаше й се да съблече тениската си и да се плъзне до него на дивана, но дочу, че сестра й се движи в спалнята.

— Елена ей сега ще излезе от спалнята — нежно го отблъсна тя.

— Убийца на хорската радост — седна на дивана и прокара ръка през косата си. — Получи ли се помежду ви?

— Много добре — Джулия се намести до него. — Мислех си, че след двайсет и пет години ще се чувстваме по-неловко, но връзката между нас не е изчезнала — с известно стеснение говореше тя. — Изглежда, онова, което се говори за близнаците, е вярно.

Мобилният телефон на Алекс зазвъня от джоба на джинсите му. Тя му ги подхвърли и той извади телефона.

— Ало — погледна към Джулия и беззвучно съобщи „Брейди“. — Банкова сметка, значи. А къде се намира банката? — известно време слуша някакви обяснения, после каза: — Да, открихме сестрата близначка на Джулия, за която пропусна да споменеш. Да, разбирам, не е ли чудно? Двете сестри не биваше да бъдат разделяни. Ако вие от системата си бяхте гледали работата както трябва, те нямаше да живеят двайсет и пет години разделени — пак замълча: — Да, намерихме ключ и предчувствам, че ще стане. Добре. Ще се срещнем след час, когато отварят банката — взе писалка от масичката до себе си и на гърба на едно списание записа адреса. — Записах го. А как ще се пазим? С Джулия непрекъснато бяхме преследвани — Брейди нещо му каза и Алекс приключи разговора: — Добре, до скоро.

— Какво каза? — попита Джулия.

— Номерата върху матрьошките представляват банкова сметка, а банката е тук, във Вашингтон. Брейди ни определи среща там. Също каза, че има и сейф, а според мен нашето ключе е точно от този сейф.

Тя изведнъж се оживи:

— Добри новини за разнообразие. А кога успя господин Брейди да дойде във Вашингтон?

— Вероятно щом баща ми му е казал, и е долетял с първия самолет. Намекна, че в сметката има голяма сума пари. А никой не знае какво съдържа сейфът.

— Не мога да повярвам, че всичко свършва тук. Почти стигнахме края на търсенето — каза Джулия.

— И крайната цел на вашите родители. Мислели са да се установят във Вашингтон. Има логика, след като тук са укрили средствата си. Майка ти е гастролирала в града.

— Сигурно в центъра „Кенеди“ — усмихна се Джулия. — Където и Елена е танцувала след двайсетина години. Не е ли трогателно?

— Хубаво е. Майка ви е искала вие двете да имате живот, който тя не е могла да има.

— Вярвам, че ни гледа от небесата и се усмихва, тъй като най-после сме заедно.

— Банковата сметка е на имената на двете ви и на руското ви фамилно име. Брейди обеща да съкрати бюрокрацията. Ще подготви документите, че ти и Елена сте наследници на Наталия и Сергей Маркови. Така банката ще предостави сметката и сейфа.

— Какво ли има в този сейф? — замислено изрече Джулия. — Сигурно е нещо важно, след като е от интерес за руското правителство. Кой друг би ни преследвал?

— Има само един начин да узнаем.

Тя стана.

— Ще кажа на Елена да се приготви.

 

 

Джулия беше нервна и неспокойна, когато влязоха в триетажния гараж до банка в центъра на града, където Брейди им беше определил среща. Не й се вярваше, че краят наближава. Съвсем скоро щеше да разбере кой я преследва. Погледна през рамо, за да се увери дали и сега нямат опашка. Но не забеляза никого.

Алекс паркира, но не слязоха. В гаража беше сумрачно, повечето места бяха незаети, може би защото беше събота. Една кола спря до тяхната. Джулия настръхна, но видя, че от колата слиза Брейди.

— Вие сигурно сте Елена — каза той, когато се събраха.

— Да — боязливо отвърна тя. — А вие кой сте?

— Даниел Брейди — той се обърна към Джулия: — Донесе ли ключа?

— У мен е.

— Много добре. Банковата сметка е на вашите имена — допълни, когато се отправиха към банката. — Юлия и Елена Маркови. Вече се консултирах с управителя и проверихме сметката.

— Как се добрахте толкова лесно? — попита остро Алекс.

— Да кажем, че имам високопоставени приятели. Имате петстотин двайсет и седем хиляди долара в брой.

Джулия зяпна.

— Как нашите родители са успели да пренесат толкова пари?

Брейди сви рамене.

— Намерили са начин. От сметката са теглени пари за наем на сейфа и затова е бил запазен.

— А какво се пази в сейфа? — попита Елена.

— Надявам се там да открием документ, който да ни насочи към убиеца на родителите ви.

Отговорът му изненада Джулия. За подобна възможност не се беше досещала.

— Според теб родителите ни знаели ли са кой е заложил бомбата в тяхната къща?

Брейди присви очи.

— Както виждам, Чарлс ви е разказал всичко.

— Прецени, че имам право да зная — тя вдигна глава и погледна агента право в очите. — И постъпи почтено. Питам те още веднъж, смяташ ли, че родителите ни са знаели кой ги е убил?

— Баща ти е бил наясно, че има врагове в партията. Следили са го. Любовта превръща мъжа в глупак. Подозирали са, че се е размекнал от любовта си към майка ти. Трябваше да избяга от Русия, а ние искахме да го измъкнем. Но те ни изпревариха. Ако имаме късмет, може да ни е оставил ключа към загадката кой е заложил бомбата — Брейди отвори вратата на банката. — След вас.

Джулия пристъпи в хладната тишина. Имаше само няколко чиновници, пазачът и управителят, който ги посрещна. След като се запознаха, той каза:

— Наредих да бъде изготвен чек за сумата, както наредихте, господин Брейди. Ще ви го предадем незабавно.

— Много добре. А сега бихме желали да проверим съдържанието на сейфа.

Управителят ги поведе към трезора, където държаха сейфовете. Помоли Елена и Джулия да се подпишат и ги придружи в помещението. От вълнение Джулия непохватно пъхна ключето в ключалката и след малко запъване отключи.

Управителят извади сейфа и го остави на масата.

— Аз излизам, вие спокойно проверете съдържанието.

Джулия погледна към сестра си.

— Искаш ли да…

— Отвори го ти — каза тя. — Ти си много по-навътре в историята от мен.

Джулия пое дълбоко дъх и погледна в отворената кутия. Най-отгоре имаше голям плик с техните имена, Юлия и Елена. Не го разпечата, а го отдели настрана. Под него имаше друг голям кафяв плик, пълен с листове, небрежно надписани със синьо и черно мастило. Джулия видя, че са партитури. Зачуди се дали не са композиции на прапрадядо й. Искаше й се веднага да ги разлисти, но другите чакаха.

— Продължавай — подкани я Алекс. — После ще се занимаеш с музиката.

Последният предмет беше руска икона на Свети Георги с размери около 15 на 20 сантиметра. Джулия си спомни, че висеше над вратата в спалнята на родителите й. Икони имаше навсякъде в тяхната къща. „За да ни пазят“ — беше обяснила майка им. Все пак тях двете ги бяха закриляли.

— Това е всичко — каза тя. — Писмо, партитури и икона — беше разочарована. — Не знам какво точно очаквах, но… — погледна пак партитурите. — Сетих се! Ако тези партитури са на моя прапрадядо, сигурно струват цяло състояние.

— Наистина ли? — учуди се Елена. — А кой е нашият прапрадядо?

— Прочут композитор, Иван Словински. По време на революцията е избягал в Париж. Умрял е в изгнание — обясни Джулия. — Майка ни и баща ни сигурно са знаели, че са много ценни и ще могат да им осигурят началото на новия им живот — погледна към писмото.

— Трябва да го прочетем.

— После ще го четете — прекъсна я Брейди. — Да вземем чека и да се махаме оттук.

Джулия прибра пликовете и иконата и излязоха от трезора. Управителят помоли Брейди да попълни някакви формуляри, после му подаде чек, с който сметката се закриваше.

— Защо теглим парите? — попита Алекс на излизане.

— Това тук е банка. Според мен мястото е напълно подходящо за съхранение на пари.

— Предполагам, че момичетата ще пожелаят да си ги поделят — отговори агентът. — Ако се опитат сами да теглят парите, ще им трябват документи и не на последно място за установяване на самоличността. Аз само ги улеснявам. Това е най-малкото, което мога да направя.

— Той замлъкна и погледна Джулия — бих искал да прегледам тези писма. Може да открия нещо, което да ме насочи към хората, които са убили родителите ви. Предлагам да ви отведа в една от нашите сигурни квартири, за да сме спокойни. Не е далеч.

Джулия се обърна към Алекс и той сви рамене. После попита Елена:

— А ти съгласна ли си?

— Както прецениш, ти знаеш кое е най-добре — отговори тя.

— Ние ще караме след вас — каза Алекс, когато влязоха в паркинга.

— Мисля, че момичетата трябва да дойдат с мен — отговори Брейди. — Така ще мога да ги пазя.

— И аз мога да ги пазя — Атмосферата между Брейди и Алекс се нажежи. — Елена и Джулия ще пътуват с мен. Ще карам след теб до въпросната квартира — повтори Алекс — и ще задържим у нас всичко, което взехме от банката.

Отначало агентът сякаш се приготви да спори, после се усмихна пресилено:

— Чудесно. Ще играя по свирката ви… засега.

На Джулия не й се понрави тонът му. Дали не беше премълчал и нещо друго? Тя се беше успокоила, че издирването завърши. Всичко, което е било на родителите й, сега беше тяхно. Би трябвало да е щастлива, а не напрегната и разтревожена. Настръхна, когато се упътиха да вземат колите си. Гаражът изглеждаше още по-сумрачен и заплашителен, отколкото преди.

Искаше й се да е по-оживено, да срещнат друг човек или да мине някоя кола. Но се чуваше само шумът от техните стъпки. Като че ли долови и нечии други.

Джулия хвърли поглед през рамо. Усещаше, че някой ги наблюдава.

Сигурно се бе позабавила, защото Брейди я хвана за лакътя.

— Не спирай — каза й тихо.

Изпита желание да дръпне ръката си, но той я стискаше здраво.

— Какво правиш? — възмути се тя.

— Искам бързо да се измъкнем оттук — отвърна той. Очевидно беше напрегнат, което я ужаси.

— Алекс — искаше й се той да бъде по-близо до нея. Но Алекс беше от другата страна на Брейди, на метри от нея.

Изведнъж между колите се появи някакъв мъж. Беше същият, който я причака пред радиостанцията и който по всяка вероятност се опита да открадне чантата й на Юниън Стрийт. Отблизо той изглеждаше още по-грамаден, отколкото си го спомняше, с четвъртита гневна физиономия и разярен поглед. Тръгна към тях. Тя се опита да отстъпи, но Брейди още по-силно стисна ръката й.

— Влизай в моята кола — нареди й той и отключи.

— Не мърдай — каза мъжът със силен руски акцент и бръкна в джоба си.

— Има пистолет — развика се Брейди.

Джулия ахна ужасена, когато Алекс се хвърли върху мъжа и го просна на земята.

— Обезоръжи го, пази се! — крещеше тя.

— Влизай в колата — повтори агентът и я блъсна на предната седалка. После сграбчи Елена и я принуди да седне отзад. Тичешком заобиколи и се метна в колата. Запали мотора и потегли, като остави Алекс и руснака да се бият за пистолета.

— Спри! — извика Джулия. — Не можем да оставим Алекс.

— Той взе пистолета — каза Брейди, поглеждайки в огледалото за обратно виждане. — Не се безпокой, Джулия. Алекс ще се оправи. Аз ще ви измъкна оттук.

Извади мобилния си телефон, набра номер и съобщи, че в гаража на Хейстингс Стрийт има инцидент и се нуждае от подкрепление.

Стомахът на Джулия се сви. Погледна към Елена, чието лице беше побеляло от страх. Молеше се Алекс да оцелее. Знаеше, че е смел и силен, но срещу насочено оръжие как ще се бори. Не биваше да го изоставят. Алекс сигурно имаше нужда от помощ.

— Трябва да се върнем — повтори тя. — Да видим какво става с Алекс. Моля те, обърни колата.

— Алекс би предпочел вие да сте добре — каза Брейди.

— Знае, че скоро ще дойдат полицаите. Нищо няма да му се случи. Послушай ме.

— Ако наистина полицаите са на път, за нас също няма да бъде опасно — възрази тя.

— Не знаем кой може да се е скрил в паркинга.

Джулия си припомни двамата мъже, които ги преследваха към Сейнт Халина. Наистина имаше вероятност да са замесени повече хора. В такъв случай Алекс беше в опасност.

— Настоявам да се върнем.

Той не й обърна внимание.

— Моля ви — едва промълви от задната седалка Елена. — Обърнете колата, както Джулия ви помоли.

Брейди хвърли към Джулия поглед, който недвусмислено й подсказа, че ще постъпи както намери за добре.

— Зная какво правя. Попадал съм в подобни ситуации много пъти.

Прие обяснението му, но от това не й стана по-добре. С цялото си същество усещаше, че нещо не е наред. Интуицията й не я подвеждаше.

— Трябва да прочетем писмото — продължи той. — В него можем да открием улики. Не трябва да допускаш да попадне в неподходящи ръце. Възможно е да изложи на опасност не само вас, но и хора от нашето правителство.

От думите му Джулия прецени, че тази мрачна загадка има своето начало в друг далечен свят. Навярно писмото от родителите й щеше най-накрая да отговори на всичките й въпроси.

— Почти стигнахме — каза Брейди, когато тя започна да отваря чантата си. — Дръжте се — той взе завоя на две колела, а гумите изсвистяха оглушително.

Сърцето на Джулия глухо биеше, докато Брейди лавираше между колите в натоварения трафик. Надяваше се той да не ги избие. След пет минути се насочиха към края на града. Прекосиха Потомак и навлязоха в предградията. Околността изглеждаше по-скоро провинциална. Къщите бяха нарядко, помежду им имаше големи разстояния, много дървета и ливади. Джулия нямаше представа къде се намират. Брейди спря на алеята за коли пред скромна двуетажна къща, съвсем изолирана от съседните, тъй като дворът беше обграден с плътни редици високи дървета.

— Бързо влизайте — нареди той и ги поведе към входната врата. Джулия почти не видя гостната, през която минаха, тъй като той ги натика в мрачна стая в дъното на къщата. — Тук е най-сигурното място в цялата къща.

Джулия въздъхна с облекчение. Поне в момента бяха в безопасност. Но това не се отнасяше за Елена. Сините й очи бяха тревожни. Беше ужасно бледа. Изглеждаше много по-объркана от Джулия. През изминалата седмица сестра й не беше бягала, тласкана от зловещи и неизвестни сили.

Обърна се към Брейди и едва сега видя, че той беше извадил от чантата й съдържанието на сейфа. Писмото, за което твърдеше, че представлява особен интерес, беше захвърлено на леглото, а самият Брейди се опитваше да изтръгне иконата от рамката.

— Какво правиш? — попита тя.

Той не й отговори и отдели рамката. Очите му заблестяха, щом в ръката му изпадна тъмночервен камък, който улови слънчевите лъчи. Нима беше рубин?

Внезапно Джулия почувства, че изненадите съвсем не са свършили.

— О, боже мой, истински ли са?

— Да, и още как! — отвърна той.

След рубина изпаднаха още един огромен камък, после още един и накрая станаха шест: опал, диамант, два сапфира, два рубина — цяло съкровище.

— Знаех си — продължи доволно той, — знаех си, че са тук.

— Какво искаш да кажеш? Откъде са? — попита Джулия.

В първия момент той сякаш нямаше намерение да отговори, но после сви рамене.

— Няма никакво значение, ако узнаеш. Скъпоценностите са били на твоята прапрабаба. Била е фаворитка на царския двор. След всяко представление е получавала по един скъпоценен камък, с които украсявала театралните си костюми. По време на революцията костюмите изчезнали. Тамара заявила, че са откраднати, но се шушукало, че ги е скрила — той се усмихваше самодоволно, когато застана пред Джулия. — Една вечер майка ти ми каза за скъпоценностите. Искаше с тях да откупи свободата на семейството си. Как бих могъл да устоя на подобно предложение — погледна камъните. — Двайсет и пет години чаках за тези сладурчета — прошепна и ги стисна в юмрук. — Най-накрая са мои.

— Твои ли? Наши са — поправи го тя.

— Не, не са.

Джулия се взря в студените му зли очи и разбра истината. Брейди е бил в Русия по времето, когато е било организирано бягството. Знаел е за скъпоценностите. По всяка вероятност е работел и за двете страни. Не е искал да помогне на родителите й. Искал е само да се добере до съкровището. Преглътна тежко, осъзнавайки къде я отведоха мислите й. Навярно се взираше в човека, заложил капан на родителите й.

— Ти си бил, нали? — попита. Думите се отрониха от устните й, преди да се усети, че по-разумно би било да премълчи. — Ти си убил родителите ми.

— Те ме измамиха — отвърна той равнодушно и убедено. — Накараха ме да повярвам, че скъпоценните камъни вече са мои. Те бяха билетът им за свободата, но ми дадоха фалшификати. Получиха, каквото си заслужиха.

— Не са заслужили да умрат.

Той сви рамене.

— Беше наложително. Не можех да допусна да избягат със скъпоценните камъни.

В този миг видя неговото бездушие и безскрупулност. Как не бе забелязала преди? Как двамата с Алекс се оставиха да бъдат подведени? Отговорът беше в доверието, което имаха към Брейди Чарлс и Стен. А те дали знаеха колко е двуличен, или и тях беше изиграл?

— Някой друг подозира ли те? — попита Джулия.

— Естествено, че не — отвърна той самонадеяно. — Действах много ловко. Руснаците смятаха, че американците са заложили бомбата, а американците повярваха, че е дело на руснаците. Никой не заподозря мен. Дори по-късно никога не се усъмниха в мен.

Той измъкна пистолета си и го насочи към нея. Елена се задъха.

— Не!

Джулия се разтрепери. Досега срещу нея не беше насочвано оръжие. Беше ужасяващо, но след като щеше да умре, искаше да научи цялата истина.

— Защо? — попита тя. — Защо ги уби, вместо да откраднеш скъпоценностите и да изчезнеш?

— Не можех да рискувам — обясни той равнодушно. — Убедих ги, че планът е перфектен. Те ми дават скъпоценните камъни, аз ги изнасям. Но същинският план беше: те ми дават скъпоценностите и после умират — изглеждаше гневен и отблъскващо противен. — Но те ме изиграха. Дадоха ми фалшификати. Разбрах едва след като умряха. Мислех, че цялото семейство е измряло. Бях повярвал, че играта свърши. И тогава в списанието се появи снимчица и разбрах, че щастието ми се усмихва и има вероятност скъпоценностите да са изнесени заедно с вас. Доста време мина, преди да ги открия, но сега са мои. Край на историята. Всичко приключи.

— Защо още тогава не ни проследи? — попита Джулия. — Защо чака досега?

— Докато се прибера в Щатите, теб те скриха. Намерих само Елена — кимна към сестра й, която така трепереше, че се чуваше как зъбите й тракат. — Прерових вещите й. Видях матрьошката и верижката с лебеда, но нищо повече. Реших, че всичко е у теб и Сара е грабнала съкровището, и ме е надхитрила. Така добре беше заличила следите си, че не успях да я открия.

Значи нейната майка й беше спасила живота.

— Сара не е знаела какво притежава, нали не греша? — попита той.

— Нямам представа — отвърна дръзко тя. — Но е имала мен, друго не й е било нужно.

— По принцип мислеше ограничено.

— Затваряй си устата — отвърна му гневно тя. — Ти изобщо не я познаваш.

— Хич не ми пука за нея — отговори Брейди. — Този разговор приключи. Ще довърша, каквото бях започнал. Дайте ми чантите си. И да викате, няма кой да ви чуе. Оставете ги на земята и ги ритнете към мен.

Джулия трябваше да се подчини. Срещу нея беше насочен пистолет. Пусна чантата си на земята и я подритна, като трескаво се питаше как да се измъкнат живи. Опита се с поглед да вдъхне кураж на Елена, но тя не беше глупава и виждаше накъде отиват нещата. В момента Джулия беше доволна, че Алекс не дойде с тях. Поне той щеше да оцелее. Това предположение я изплаши до смърт. Не искаше да умре. Най-после знаеше коя е и какво иска от живота.

Брейди хвърли чантите им през отворената врата и тръгна да излиза заднишком, без да изпуска от поглед двете момичета.

— Погледнете ситуацията от хубавата й страна. Поне ще умрете заедно, при това бързо и безболезнено. Бум и готово! — хилеше се той зловещо.

Сърцето на Джулия щеше да се пръсне. Родителите й са били убити с бомба. Същото ли беше замислил Брейди и за тях? Да взриви къщата заедно с нея и сестра й!

 

 

— Трябва да ме чуеш — умоляваше го мъжът.

На Алекс не му беше до приказки, но след като притисна руснака до стената, можеше да избира — дали да го изслуша, или да го цапардоса.

— Казвай!

— Брейди. Той уби Наталия и Сергей.

Сините му очи бяха искрени и приликата с очите на Джулия беше забележителна, отбеляза Алекс. Не че повярва на този тип, но изведнъж се усети, че Брейди е изчезнал, както и Джулия и Елена.

— Откъде знаеш?

— Аз съм Роланд Марков, природен брат на Сергей — едва изрече той, останал без дъх. — Имам шофьорска книжка. В джоба ми е — прибави руснакът. — Щях да ти я покажа.

Алекс го погледна недоверчиво, но трябваше да признае, че въпреки крясъка на Брейди: „Има пистолет“, оръжие никъде не се виждаше.

— В кой джоб е книжката?

— Във вътрешния на якето.

— Не мърдай — заповяда Алекс и без да пуска мъжа, бръкна и извади документа. Снимката беше неговата, както и името, с което се представи. Адресът беше в Лос Анджелис. — Много отдалеч си дошъл — каза. — А Джулия ми каза, че си я засичал няколко пъти. Разбил си нейния и моя апартамент.

Роланд поклати глава.

— Не съм бил аз. Да, причаках Джулия пред радиостанцията. Проговорих й на руски. Очаквах, че ще ме разбере. Тя се изплаши и избяга. Но не съм разбивал апартамента й. Брейди е бил. Видях го тогава да влиза в нейния блок с още един мъж. Не бях съвсем сигурен дали е той. Много години не съм го виждал.

Алекс не знаеше на какво да вярва.

— Гоних те през парка, когато се опита да откраднеш чантата на Джулия.

— Не, не съм бил аз. Аз не мога да тичам бързо. Ако си ме гонил, щял си да ме хванеш.

Имаше истина в думите му, защото, макар и да беше едър, мъжът беше някак бавен и затова успя да се справи с него.

— Видях снимката на Елена в един вестник — продължи Роланд. — Прочетох статията и жена ми предложи да отида в Сан Франциско и да проверя наистина ли е тя.

Фактът, че Роланд е познал Елена на снимката, накара Алекс да му повярва. Бавно го освободи, но не се отдели от него.

— А защо просто не каза кой си?

Руснакът бързо и нервно облиза долната си устна.

— Веднага разбрах, че момичето в Сан Франциско е Юлия. Когато забелязах, че я следят, се изплаших. Не знаех със сигурност кой уби Сергей. Можеха да са тайните служби, приятели и кой ли не. Помислих си, че ще се върнат да убият Юлия. Или да вземат, което преди са търсели. Реших, че е по-добре да изчакам и да си отварям очите и ушите.

Алекс се вторачи в него.

— Какво да вземат?

— Наталия притежаваше няколко много скъпи скъпоценни камъка. Двамата със Сергей ми казаха, че ще ги използват, за да започнат нов живот. Щяха да ми изпратят известие при първия удобен случай. Когато загинаха, нямах представа какво се е случило със скъпоценностите, докато не видях снимката на Елена. Реших, че щом е жива, може би камъните са били у нея.

„Значи съкровище“ — помисли си Алекс. Най-после разбра за какво става въпрос.

— Един момент. Защо според теб Брейди е убил Наталия и Сергей. Как е щял да вземе съкровището, след като умрат?

— Сергей много се страхуваше от предателство — изрече мрачно Роланд. — Каза ми, че има план за бягство. Брейди навярно си е помислил, че или е пипнал скъпоценностите, или че ще ги вземе след смъртта на Наталия и Сергей — той тъжно поклати глава. — Бяха бдителни, но са се доверили на лош човек.

— А Брейди на всички е внушил, че руснаците са погубили своите хора — каза замислено Алекс, щом парченцата от пъзела се подредиха. — Хитър ход. И къде са скъпоценните камъни?

— Смятам, че са скрити в рамката на иконата.

Сърцето на Алекс затуптя. Руската икона.

— По дяволите! Веднага трябва да намерим Брейди.

— От вчера го следя — каза Роланд. — Тази сутрин ходи до една къща недалеч оттук.

— Да тръгваме — той се спусна към колата на Елена. Слава богу, ключовете останаха у него.

— Трябва да побързаме — добави руснакът. — Щом Брейди пипне камъните, няма да има причина да остави Елена и Юлия живи.

Алекс потрепери. С бясна скорост се измъкна от паркинга, като следваше указанията на Роланд за посоката и се молеше вече да не е много късно.

— Може би Брейди не знае, че са скрити в иконата — изрече той, надявайки се.

Роланд не отговори. Алекс бързо го погледна, но той сви рамене:

— Знае.

Този жест дълбоко смути Алекс.

— За какво дойде, Роланд? За да спасиш момичетата или за да грабнеш съкровището?

— Може би момичетата ще ми дадат нещо в знак на благодарност.

Алекс се разочарова, но все пак за разнообразие отговорът беше искрен.

— Няма да разреша да нараниш Джулия или Елена — предупреди го той.

— Не искам да ги наранявам, от едно семейство сме.

— При това богато — отбеляза Алекс. Не знаеше дали да вярва на Роланд, но после щеше да се обяснява с него. Сега най-важното беше да намери Джулия, преди Брейди да е пипнал камъните.

 

 

Джулия гледаше как Брейди отстъпва към вратата и осъзна, че този миг е единствената им възможност да се спасят. Време за обмисляне нямаше. Пое дълбоко дъх, като се молеше да не е взела погрешно решение. После се остави на гнева и инстинкта си. Този мъж беше убил безпощадно родителите й. Нямаше да се остави безропотно да убие нея и Елена.

Светкавично се метна върху ръката, с която Брейди държеше пистолета, с надеждата да го избие. Но вместо това чу изстрел и двамата се стовариха на земята. Очакваше да я заболи, но освен неистово желание да го спре повторно да стреля, друго не усети.

Адреналинът замъгли съзнанието й, остана само една мисъл — да му отнеме оръжието. Брейди беше много по-грамаден и силен. Удари я през лицето и главата й сякаш експлодира. Никога не беше удряна и болката я зашемети. Но това не я спря. Той се опитваше да се изправи. Отново се вкопчи в него и го притисна към земята.

Но той скочи на крака и я блъсна към леглото. Главата й се удари в една от дървените колонки на старинното легло и болката я прониза. Задъха се, не можеше да помръдне, а трябваше на всяка цена да се изправи.

Брейди се измъкваше.

Препъваше се към вратата.

Джулия го гледаше ужасена, но не можеше нито дъх да си поеме, нито пък тялото й се подчиняваше.

Внезапно Елена се раздвижи. Грабна единствената вещ в стаята — малък дървен стол. Брейди беше така устремен да излезе, че не я забеляза. Тя замахна и го удари по главата с все сила. Джулия никога нямаше да забрави звука от разтрошеното дърво в черепа му, но облекчението й, когато го видя как се стоварва на земята, компенсира отвращението й.

За частица от секундата двете сестри се вторачиха в него, като не им се вярваше, че не се движи, не се изправя и не размахва пистолета си пред лицата им.

Пистолетът… Джулия най-после дойде на себе си. Грабна оръжието, което се беше изплъзнало от ръката на Брейди, и го захвърли в другия край на стаята.

— Излизай, веднага! — извика Елена и грабна плика с писмото от леглото. — Бързо! Къщата всеки миг ще експлодира.

— Камъните… без тях не излизам — отговори Джулия. Преодоля погнусата си, за да разтвори стиснатия юмрук на Брейди, като умираше от страх, че ще се свести и ще стисне ръката й.

— Времето изтича. Моля те! — приплака Елена. — Бомбата ей сега ще избухне.

— Бягай. Аз ще те догоня.

— Без теб не тръгвам.

— И без скъпоценностите няма да изляза. Принадлежали са на нашата прапрабаба.

Джулия разтваряше пръстите на Брейди. Дори в безсъзнание се беше вкопчил в рубините, сапфирите и диамантите и нямаше намерение да ги изпуска. Най-после успя да разтвори дланта му и да вземе камъните. Побягнаха, грабвайки чантите си, с надеждата да се измъкнат навреме.

Излетяха на верандата и хладният въздух се стори на Джулия като дългоочаквана прегръдка. Измъкнаха се. Бяха свободни.

Чу се свистене на гуми. Алекс.

Сърцето й лудо заби отново, когато той скочи от колата и се втурна към нея. Беше жив. Изглеждаше невредим. „Господи, благодаря!“ — прошепна тя.

— Брейди! — развика се той още отдалеч — Къде е той?

— Вътре — задърпа го за ръката, когато понечи да се втурне в къщата. — Има бомба! — закрещя тя. — Няма време — Джулия го повлече към колата и с ужас видя, че от нея слиза руснакът. — Защо този е с теб?

— Дълго е за разправяне — извика Алекс, — но ти е роднина.

Думите му бяха заглушени от ужасна експлозия. Миг след бученето и оглушителния трясък лумнаха пламъци и горещи вълни, които ги изхвърлиха на алеята. Алекс закри Джулия с тялото си и върху им се посипаха отломки и парещ прах. След първата ударна вълна Алекс се надигна и двамата бързо пропълзяха зад колата и рухнаха на земята. Елена и Роланд се бяха скрили тук и парализирани от ужас гледаха към огнения ад.

— Добре ли си? — попита Алекс, като се взираше в лицето й и я опипваше. — Нарани ли те?

Тя поклати глава, преглътна и се опита да проговори. Най-накрая кимна към руснака:

— Какъв е?

— Чичо — каза Алекс и кимна за успокоение на Елена. — Той е вашият чичо Роланд. Още не зная какъв е неговият случай, така че не му се предоверявайте.

Елена го гледаше, сякаш го познаваше.

— Помня те. Винаги ни носеше шоколад.

Роланд се усмихна.

— Да, така беше. Майка ви все ми се караше. Сърдеше ми се, че ви глезя.

— А защо не ми каза кой си, когато ме причака пред радиото — попита Джулия. — Защо ме заговори на руски?

— Не бях сигурен дали си ти. Исках да видя дали ще ме разбереш. Но ти напълно си забравила руския. После се появиха приятелките ти. Усетих, че не му е дошло времето. Но сега вече си в безопасност. И двете сте спасени.

Елена малко неуверено прегърна Роланд, а Джулия се сгуши в ръцете на Алекс.

— Благодаря ти, че дойде — промълви тя.

— Бях много изплашен, че няма да дойда навреме — каза напрегнато той. — А вие сами сте се спасили.

— Ако не беше Елена, сега нямаше да сме живи. Удари Брейди със стол, докато се опитвах да му отнема пистолета.

— Нападнали сте Брейди! — ахна той.

— Друг шанс нямахме. Навярно постъпихме безумно.

— Сигурно — съгласи се Алекс. — Безумно, но поразително смело.

— И ти беше смел. Погна Роланд, без да се двоумиш. Когато Брейди ви изостави да се биете, се изплаших ужасно, че ще те нарани или убие. Молех го да се върнем, но той отказа. Заяви, че се обадил в полицията, но това е било поредната лъжа. Трябвахме му ние, за да вземе парите и скъпоценностите — тя замълча и го загледа. Разбра, че вече знае истината, но искаше да я изрече на глас: — Брейди ни каза, че той е убил родителите ни. Смятал е, че камъните са у него, но те му били дали фалшификати. Предполагам, че не са му повярвали безрезервно както ние.

— Може би са го познавали по-добре. Не се измъчвай, Джулия. Закъснялата преценка е винаги кристално ясна.

— Зная — тя докосна подутината около окото му. — Пак ще ти посинее окото.

— Заслужава си — той се умълча за миг, после отрони: — Господи, мислех, че съм те изгубил!

Тя преглътна сълзите си, които щяха да избликнат от силното вълнение в гласа му. Дали беше от любов, не знаеше, но преживяването наистина беше дълбоко. Тя го целуна с цялата си всеотдайност. В това време в далечината се чуха сирени, чийто вой се приближаваше.

— Ще си имаме и компания — отбеляза Алекс. Приближаваха се пожарни и полицейски коли.

— Ще има много да обясняваме — тя разтвори дланта си и му показа скъпоценните камъни. — Бяха скрити в иконата.

— И Роланд така предполагаше. Скрий ги — посъветва я Алекс и извади мобилния си телефон. — Този път аз ще поискам подкрепление.

— От кого?

— От баща ми. Време е да излезе от своето скривалище.

— Брейди е измамил и него. Всички е изиграл. Бил е много ловък и изобретателен — Джулия погледна към догарящата къща и добави с известно чувство на удовлетворение: — Но ето, че и той е мъртъв.