Барбара Фрийти
Безмълвно (13)

Дванайсета глава

Джулия и Лиз не престанаха да тичат, докато не се озоваха на тротоара. Едва тогава поеха глътка въздух.

— Трябва да се обадим в полицията — с трепереща ръка Лиз извади мобилния си телефон. — О, боже, Джулия, нали няма да ни подгонят?

— Разбира се, че няма — дишаше дълбоко, за да се успокои. — По всяка вероятност са си отишли. Просто не искам да рискувам, особено след като видях какво са направили с възглавниците. Сигурно имат ножове.

Лиз пребледня.

— Да отидем по-далеч — предложи тя.

— Така ще е най-добре.

Когато пресякоха улицата и застанаха от другата й страна, Лиз се обади, а Джулия се взря в прозореца на своята спалня, който гледаше към улицата. Стори й се, че пердето помръдна. Дали някой не ги наблюдаваше? Чу, че Лиз се свърза с полицията, и й беше ясно, че трябва да уведоми Алекс. Извади своя телефон, нервно набра номера му и почувства облекчение, когато той веднага отговори.

— Трябва веднага да дойдеш — съобщи му тя, а устните й така силно трепереха, че трудно произнасяше думите. — Някой се е вмъкнал в моя апартамент. Може още да е там.

— Идвам. Не влизай в апартамента, Джулия. Намери някое безопасно място.

— Двете с Лиз сме на улицата срещу нас. Тя говори с полицаите. Посред бял ден е. Тук нищо не може да ни се случи — изрече тя, като се надяваше, че наистина е така.

— Отваряйте си очите — поръча той. — Имам чувството, че този взлом не е случаен.

— И според мен, Алекс. Не са откраднали стереоуредбата или телевизора, но възглавниците на дивана са разрязани и изтърбушени, сякаш някой е бил безумно гневен или умопобъркан.

— Или пък са търсели нещо определено — предположи Алекс. — Имаш ли някаква представа какво би могло да бъде?

— Не зная. Не мога да мисля. Цялата треперя.

— Добре, успокой се. Ще разберем.

— Да не би да са търсели медальона или матрьошката — каза тя. — Може би това им е трябвало.

— А ти знаеш ли дали са откраднати?

— У мен са. Не съм ги извадила от чантата си след пътуването до Бъфало.

Тя сложи ръка на чантата, преметната през рамото й.

— Стискай здраво тази чанта. След пет минути съм при теб.

Джулия затвори телефона и се обърна към Лиз:

— Какво казаха от полицията?

— Идват насам — Лиз я погледна разтревожено. — Това е свързано с теб и с онази снимка, нали?

— Имам ужасното чувство, че е така.

 

 

Алекс и полицаите пристигнаха едновременно. Те първи огледаха апартамента и тогава пуснаха вътре Джулия, Лиз и Алекс. Погромът беше толкова страшен, колкото се беше запечатал в съзнанието на Джулия. Всички вещи, с които те живееха, дори най-незначителните, бяха разпилени из цялата стая: списания, книги, украшения, платът, от който Лиз шиеше, цялата колекция от дискове на Джулия. Дори картините бяха захвърлени на пода. Сякаш всеки сантиметър от стаята бе претърсен от крадците. Полицаите ги помолиха да се огледат, за да установят дали нещо е откраднато. Беше невъзможно да се прецени в този безпорядък, но на пръв поглед по-ценните вещи и дори една двайсетдоларова банкнота върху кухненския плот бяха налице, което будеше още по-голяма тревога. След дълго обсъждане дали имат неприятели и дали се сещат за някого, който би искал да им навреди, полицаите казаха, че според тях апартаментът е претърсен от професионалист, който е търсел нещо определено.

Джулия погледна към Алекс, колебаейки се дали да спомене за снимката и руската връзка, но видя почти незабележимия жест, с който той й подсказа, че е по-добре да запазят информацията за себе си. Но можеше да подхвърли нещичко на полицаите.

— Когато днес излизах от работа, един мъж ме следеше. Така ме изплаши, че не посмях да се кача в колата си и отидох да пия кафе с мои приятелки. Когато се върнахме след около половин час, него го нямаше.

Тя даде на полицаите описание на мъжа, въпреки че по поведението им не пролича дали според тях има връзка между някакъв мъж, който може би я е следил, и вандализма в нейния апартамент.

— Ще им кажеш ли за снимката? — прошушна Лиз на Джулия.

— Още нищо конкретно не зная, за да кажа — тихичко прошепна тя. — Мисля си, че не искаме повече да привличаме вниманието на медиите, нали?

— Не, не искаме — отговори сестра й навъсено.

— Свършихме засега — каза единият от полицаите. — Вие двете трябва да бъдете внимателни. Ако не са намерили онова, което са търсели, може да се върнат. Тази нощ идете при приятели и ако се сетите за нещо, което да ни помогне, ни се обадете — добави той и подаде визитна картичка на Джулия.

Тя пъхна картичката в джоба си и напипа другата, която Кристин Дилейни й беше дала. Едва ли щеше да се обади както на него, така и на нея, но каза:

— Благодаря.

Майкъл дойде, когато полицаите си тръгваха. При вида на апартамента очите му се разшириха от ужас.

— Какво се е случило? — погледът му се отмести от Джулия към Лиз и накрая се спря на Алекс. — Вие кой сте?

— Това е Алекс Менинг — представи го Джулия, като се досети, че те всъщност не се познават. — Майкъл Графино.

Двамата мъже се измериха с поглед и крайно резервирано си стиснаха ръцете.

— Какво става тук? — отново попита Майкъл.

— Не е ли очевидно? — рече Лиз. — Издирването на Джулия вече се превърна в опасност за нас.

— Разбили са апартамента ви заради онази фотография ли? — изненада се Майкъл. — Сигурни ли сте?

— Не, не сме сигурни — отговори Джулия. — Не знаем.

— Все пак знаем — прекъсна я Лиз, — че нищо не е откраднато, но всичко е разпрано с голям, остър нож.

Вниманието на Майкъл бе привлечено от възглавниците на дивана и той пребледня.

— Боже! Какво ли щеше да се случи, ако си бяхте вкъщи? Можеха да ви убият!

И на Джулия й бе минала подобна мисъл. А думите му още повече стреснаха Лиз.

— Извадихме късмет, че не се стигна дотам — каза Джулия.

— Късмет ли? Ти на това късмет ли му викаш? — попита язвително Майкъл и стрелна Алекс с поглед, изпълнен с неприязън. — А вашето мнение какво е?

— Каквото и на Джулия.

— А моето е, че тя трябва да престане с това безумство, преди нещо още по-лошо да се е случило.

— Това Джулия сама ще реши — отговори Алекс.

— И Джулия сама може да го каже — прекъсна ги тя, като привлече вниманието им отново върху себе си. — Не бива да се изхвърляме и да правим прибързани заключения, преди полицаите да са приключили разследването.

В действителност тя много бързо стигна до заключения, но не искаше да ги споделя с Майкъл или с Лиз. Трябваше да говори с Алекс насаме. Но в момента това беше немислимо.

— А вие защо не си тръгвате? — обърна се Майкъл към Алекс. — Аз ще се погрижа за Джулия и Лиз — и с жест на собственик прегърна Джулия през раменете.

Едва се сдържа да не го блъсне, тъй като не й хареса начинът, по който предяви своите права, нито пък начинът, по който Алекс я гледаше, сякаш не му се вярваше, че тя безучастно разрешава на Майкъл да се разпорежда.

— Може би трябва да си тръгнеш, Алекс — каза тя спокойно, като безмълвно го умоляваше да я разбере.

Той се поколеба. После сви рамене.

— Добре. Обади ми се по-късно.

Едва се сдържа да не хукне след него. Много по-заинтересувана беше да говори с Алекс какво ли се крие зад този взлом, отколкото да се разправя с Майкъл и Лиз, които се дразнеха от нея. Но й беше ясно, че не може да си отиде. Беше редно да говори първо с тях. Дължеше им го.

Лиз затръшна вратата след Алекс и пъхна ръце в джобовете на джинсите си, като се взираше в Джулия.

— Много е страшно — каза. — С какви хора си се забъркала?

— Не зная — промърмори Джулия.

Майкъл я обърна към себе си, за да я гледа в очите.

— Джулия. Моля те! Заклевам те. Откажи се, престани да търсиш. Обади се на журналистката. Кажи й, че греши, че ти не си онова момиче. И още, че твоето семейство настоява да бъде оставено на мира.

— Не разбра ли, Майкъл? Късно е. Историята е разгласена. Явно някой, който е видял снимката ми във вестника, смята, че аз съм онова момиче. И изглежда вярва, че притежавам нещо, което не бива да е у мен.

— Моля? Какво притежаваш? — попита нетърпеливо той. — Има ли и друго, което да не си ми казала?

Не си спомняше какво му е казала.

— Не зная какво имам и какво искат те. Може би е медальонът или матрьошката. По всяка вероятност тя е старинна и ценна. Зная толкова, колкото и ти. Само се радвам, че бяха в чантата ми, а не в апартамента.

— Значи могат да се върнат, за да ги потърсят, да потърсят и теб — каза Майкъл.

— Дано не се върнат. Просто се мъчех да отгатна какво им е било нужно. Но наистина не зная.

Въпреки всичко искаше да отиде в руския магазин, за да говори за куклата с братовчедката на Даша — Светлана. Може би това трябваше да е следващата й стъпка.

— Джулия прекалено е опасно — тревожеше се Майкъл.

— Ако направиш публично изявление, че си предала тези вещи в полицията, който и да е бил нападателят, навярно ще се оттегли.

— О, едва ли — забеляза разочарованието му. — Съжалявам, Майкъл, но не искам да предавам медальона и куклата си в полицията. Те са единствената нишка към миналото ми. Трябва да отида до края на моите издирвания.

— И на каква цена? Могат да ви убият с Лиз. Ако не те интересува какво ще стане с теб, за сестра си няма ли да помислиш?

— Да, бе, ще помисли за сестра си — повтори Лиз.

— Послушай го, Джулия. Предложението му е разумно. Вчера някакъв мъж се обади тук. Имаше руски акцент. Наричаше те Юлия. Когато му казах, че те няма, той като че ли се разстрои. Изплаши ме. Имаше нещо в гласа му — тя се замисли за миг. — Ами ако той е разбил апартамента ни?

Джулия също се замисли дали не е бил същият мъж, който я причака пред радиото. Може би, вместо да бяга от него като подплашено дете, трябваше да застане лице в лице с него.

— На всяка цена трябва да се откажеш — упорстваше Майкъл. — Ако покажеш пълно безразличие, може би журналистите ще си намерят друг обект.

— Според мен Майкъл има право. Без теб историята ще бъде безинтересна — допълни Лиз.

Как да се бори и с двамата? Ако Алекс беше тук, щеше да има един човек на своя страна.

— Съжалявам — повтори тя с безпомощен жест, — но не мога да спра. Журналистката ми каза, че е говорила с жена, която по онова време е работила в сиропиталището в Русия. Ще рови надълбоко. Тя е решила да разбули мистерията около онова момиченце, независимо дали съм съгласна или не. Дори пръста си да не мръдна, тя ще продължи. Трябва да я изпреваря, в противен случай…

— Какво в противен случай? — попита Лиз.

Джулия дълбоко въздъхна:

— В противен случай може да пострада репутацията на мама.

— Какво искаш да кажеш?

— Още не съм сигурна, но има доста голяма вероятност с мама да сме били в Русия, когато снимката е била направена.

Погледът на сестра й потъмня от възбуда.

— Откъде знаеш? Имаш ли доказателства?

— В момента търся.

— А какво е казала жената от сиропиталището на журналистката? — попита Лиз. — Успяла ли е да те идентифицира?

— Не, както изглежда, казала й е само, че работещите там са били заплашени със смърт, ако споменат за момиченцето.

— О, стига! Не влагаш ли твърде много драматизъм? — присмя се Майкъл.

Джулия посочи заобикалящото ги разрушение.

— А това не е ли драматизъм? Някой много красноречиво го е показал.

Аргументът беше убедителен и той не отговори.

— Добре. А сега какво ще правиш?

— Започвам да чистя — заяви тя.

— Не можеш да останеш тук. Ще дойдеш с мен.

— У вас няма свободна стая. Ти живееш с брат си. Ами Лиз?

— Да бе, ами Лиз? — повтори сестра й за пореден път.

— Ти можеш да се настаниш при баща си — каза Майкъл на Лиз и отново се обърна към Джулия: — А ти… предполагам, че бих могъл все пак да ти го кажа сега. Имах намерение да почакам докато е съвсем готова… и ти също… но след като трябва да се подслониш на сигурно място…

— За какво говориш? — разтревожи се отново Джулия.

— Отивам да чистя спалнята — прекъсна ги Лиз. — Ако ви притрябвам, ще бъда там.

— Не се налага да излизаш — каза Джулия.

— О, да — потвърди Лиз. — Повярвай ми, налага се — тя бързо излезе и затвори вратата на спалнята.

Джулия погледна Майкъл.

— За какво става въпрос? Какво искаше да ми кажеш?

Той не отговори веднага, после каза:

— Купих къща за нас, Джулия. Има две спални и градина. Близо до яхтклуба е. Страшно ще ти хареса.

Признанието беше съвсем неочаквано. Та премигна, тъй като си помисли, че не е чула добре.

— Извинявай. Какво каза току-що?

— Струва ми се, че ме чу.

— Не, не съм — отрече тя и поклати глава. — По-добре го кажи още веднъж.

— Добре — той вдигна глава и й каза: — Купих къща за нас, Джулия, където да отгледаме децата си и да остареем. Точно за такава винаги си мечтала. Това е сватбеният ми подарък.

Беше толкова смаяна, че не знаеше нито какво да каже, нито как да се държи. Това беше прекалено. Денят беше от онези, когато неприятните изненади се нижат една след друга.

— Кажи нещо — нареди Майкъл.

— Какво очакваш да кажа? Не мога да повярвам. Къща ли си купил?

Той я сграбчи за раменете, а кафявите му очи се оживиха.

— Великолепна е, Джулия. Имаше нужда от голям ремонт и затова успях да я купя, иначе в този квартал не бих могъл да си го позволя. Училището е съвсем наблизо. Ще водиш децата на училище пеша. Спортният център също е близо. Там ще можеш да посещаваш часовете по йога, а аз да играя баскетбол. Там е идеалното място за началото на нашия съвместен живот.

— Аз си имам къде да ходя на йога — промълви тя, без да е в състояние да си обясни защо точно това й се видя особено важно.

— Ами тогава би могла да смениш спортния център. Нямам търпение да ти покажа къщата. Исках да е напълно завършена преди това. Но така е по-добре. Тъкмо ще ми помогнеш да я ремонтирам по твое желание.

— Нима моето желание има някакво значение? — попита тя.

— Разбира се, че има — отговори той. — Обичам те. Искам да си щастлива.

— Тогава защо не ми каза за къщата? Защо не ми я показа, преди да я купиш? Не ти ли се струва, че подобни решения трябва да взимаме заедно? Да купиш къща е нещо много сериозно.

— Аз съм мъжът. Искам да се погрижа за теб и за нашите деца. Така съм възпитан.

— Преди всичко още нямаме деца — от този незначителен факт й настръхна кожата. — И второ, аз искам деца, но не веднага, всъщност никак не бързам.

— Но ти си почти на трийсет. За кога ще чакаш?

— Не зная. Докато се почувствам готова. Господи, Майкъл! Купил си къща за нас двамата, без да ми кажеш. Не ти ли се струва безразсъдно? Как въобще ти е хрумнало?

— От години спестявам. Цял живот съм искал да имам собствено жилище, истински имот, моя земя, моя къща, нещо, върху което да сложа своя печат. И съвсем не ми се струва безразсъдно. Струва ми се умно. Струва ми се, че тази предвидливост ме прави добър мъж.

— Освен че току-що каза „мое“, доколкото си спомням три пъти. Къде отиде „наше“? Какво се случи с решенията, които щяхме да взимаме заедно като съпрузи?

— И как, по дяволите, да те накарам да вземеш подобно решение? Та ти дори за сватбата ни не се замисляш, какво остава за бъдещия ни живот — сопна й се той.

— Това не е извинение, за да ме държиш настрана. Особено при толкова сериозна стъпка.

— Вярвах, че ще бъдеш щастлива, че съм се погрижил да я купя и да я стегна за теб.

— Щастлива ли? Как бих могла да бъда щастлива? Ти не зачиташ чувствата ми.

— А нима ти зачиташ моите? Колко пъти те помолих да се откажеш от това издирване, а ти упорито отказваш. На теб изобщо не ти пука какво мисля. Дори не искаш да погледнеш къщата. Може и да ти хареса.

— Не става въпрос за къщата. А за това, че си я купил, без да ми кажеш. Че подготвяш нашия живот без моето участие. Не си прав, Майкъл — усети, че моментът за истината е настъпил. — Ние не сме прави.

— Спри дотук…

— Не — тя се изтръгна от прегръдката му. — Не мога да спра. Трябва да ти кажа как се чувствам.

— Заради онзи тип Алекс ли се държиш така? — попита вбесен той. — Той е причината да се отдръпнеш от мен. Ти го харесваш, нали?

— Алекс няма нищо общо в случая — отвърна тя. — Имам предвид теб и мен. Нас двамата. Грешката е моя, Майкъл. Твърде дълго се оставих на течението. И съжалявам за това.

Той поклати глава.

— Недей.

— Не познавам по-добър мъж от теб. Поведението ти към мен и Лиз, докато мама боледуваше, беше невероятно мило и благородно. Но съвсем отскоро почувствах, че двамата… не си подхождаме.

— Идеално си подхождаме — каза той отчаяно. — Как можа да ти хрумне това?

— Защото е истина. Защото ти не ме виждаш такава, каквато съм. Никога не съм споменавала, че искам къща. Никога не съм намеквала, че в близките пет години искам да имам деца. Ти го приемаш като даденост. А аз много отдавна трябваше да те коригирам.

— Зная, че искаш деца.

— Но преди това искам други неща — изрече тя пламенно. — Започнах да осъзнавам колко ограничен е бил животът ми. Мама беше изключително строга към мен. Тя определяше какво да правя и какво не, с кого да се срещам, къде да ходя, и аз я оставях да ме контролира. Започнах и на теб да разрешавам да се държиш към мен по същия начин.

— Обичам те — каза той.

— И аз те обичам — прошепна тя, — но не така както една жена обича мъжа, за когото ще се омъжи.

Знаеше, че му причинява болка, и се чувстваше ужасно, а точно това никога не бе желала да се случи.

— Ти просто си объркана заради твоето минало и тайната, която преследваш — каза той, тъй като не искаше да се раздели с мечтата си. — Ще се почувстваш различно, когато всичко свърши и когато този тип изчезне от живота ти.

— Не ме разбираш. Вярно е, че съм объркана. Но има нещо, което започнах да осъзнавам през последните няколко дни, и то е, че искам да изживея живота си. Не желая да изпитвам съжаления. Не искам да престана да питам или да изразявам мнението си от страх, че ще обидя този, с когото разговарям. Искам да бъда свободна, Майкъл. Искам да пътувам, да работя върху моята музика и върху целите, които съм си поставила. И не желая да мамя себе си или теб. Ето това ще правя, ако се омъжа за теб.

— Допускаш грешка — заяви той. — И то голяма. Той предложи ли ти да пътува с теб? А да ти помага в музикалната ти кариера? Или да ти покаже света?

Тя поклати глава.

— Алекс нищо не ми е предложил.

— Но ако те покани да тръгнеш с него, ти ще се съгласиш.

— Не става въпрос за него — отвърна тя.

— Можеш да протестираш колкото си искаш, но мисля, че лъжеш — той замълча, а изразът му стана твърд и неотстъпчив. — Е, това е краят предполагам.

Тя погледна към лявата си ръка, бавно измъкна годежния си пръстен, който носеше почти от година, и му го подаде.

— Ти си много добър човек, Майкъл. Надявам се, че ще намериш жена, която наистина ще те заслужава.

— О, така ли, само че добрите момчета финишират последни — с горчивина изрече той. — Ако си промениш мнението, може още да съм под ръка, а може и да не съм. Кой знае?

Джулия въздъхна дълбоко, щом Майкъл излезе. Чувстваше се емоционално изчерпана, но също изпита и лекота, че най-после развали годежа. Взираше се в тънката белезникава линия на безименния си пръст и знаеше, че е постъпила правилно. През последните няколко дни този пръстен й тежеше.

— Какво стана? — попита Лиз, която се появи в стаята. — Чух ви да спорите.

— Скъсахме — отговори Джулия, като се подготви за упреците на сестра си, но тя нищо не каза. — Знаеше ли за къщата?

Лиз кимна смутено.

— Беше изненадата на Майкъл. Помагах му да я стегне. Това шиех… пердетата.

Тя вдигна плата от пода и го метна върху масата.

— Трябваше да ми кажеш, да ме предупредиш.

— Не беше моя работа. Винаги си ми казвала да не ти се меся, така че не се намесих.

— Помагала си му да ремонтира. В такъв случай как така не си се месила?

— Не съм му казвала какво да прави. Само боядисвах и смъквах тапети. Знаех си, че ще се ядосаш.

— Разбира се, че съм ядосана. На коя жена ще й допадне годеникът й да купи къща, без да се поинтересува от мнението й?

— Жена, за която това е романтичен жест и доказателство, че я обича — поясни Лиз. — Никак ли не ти харесва, че този мъж иска да се погрижи за теб, да те закриля, да направи живота ти по-приятен?

Лиз накара Джулия да се почувства неловко и малко виновна. Но тя си напомни, че двете са много различни в отношението си към мъжете и връзките.

— Майкъл не се поинтересува от мнението ми или от чувствата ми — каза тя. — За някоя жена може би щеше да бъде романтичен жест. А това е още едно доказателство, че не сме един за друг.

— Трябва да си помислиш пак, Джулия. Поне виж къщата. Може би ще си я харесаш. Ако погледнеш разумно, ще направиш компромис и ще намериш начин за помирение. Да не би да не искаш помирение? Заради къщата ли скъса… или има друга причина… друг човек?

Джулия разбираше, че ще е по-добре да не отговаря на Лиз, но думите се изплъзнаха, преди да се усети:

— Снощи целунах Алекс.

— Значи това било. Да скъсаш с невероятен мъж заради увлечението си по секси фотограф! Алекс ще бъде ли до теб? Не прекарва ли повечето време от годината в пътешествия по света?

— Не съм скъсала с Майкъл заради Алекс. Отношението ми към него изигра незначителна роля, но не мога да я пренебрегна. Ако наистина бях влюбена в Майкъл, той нямаше да ме привлича толкова. Как да се омъжа за един, като имам чувства към друг? Майкъл е невероятен мъж, но не е за мен. Трябваше да го проумея много отдавна. Но всички толкова го обичаха. Мислех си, че аз също трябва да го заобичам.

Лиз се загледа за миг в нея, после поклати глава озадачено.

— За едно си права, Джулия. Майкъл е невероятен. Дано не съжаляваш за решението си.

— Няма — отвърна Джулия, молейки се да не греши. Огледа стаята с мисълта, че има и други проблеми за разрешаване. — Тук наистина е необитаемо. Погледни, почти всичко е изпочупено — почувства и тъга, и гняв. — Трябва да разберем кой го е направил.

— Оказва се, че ни се налага много неща да разбираме. Не можем да останем тук — добави Лиз. — Ключалката е разбита. Диванът, на който спя, е изтърбушен, твоето легло не е в по-добро състояние. На това отгоре полицаите казаха, че престъпникът може да се върне. Така че къде да отидем? При татко? Или при леля Лучия?

Изведнъж Джулия осъзна, че не може да се настани в нито една от двете къщи, след като след нея идваха опасностите.

— Ти върви — каза тя. — Не искам никого да превръщам в мишена. По-благоразумно е точно в този момент да стоя далеч от семейството.

— Сигурно си права — въздъхна сестра й. — Ще отидеш при Алекс, нали?

— Той вече е вътре.

— Да, наистина. Разбирам. Обади ми се, ако имаш нужда от мен. И Джулия… внимавай! Не само с издирванията си, но със сърцето си. Може и да не познавам живота или мъжете колкото теб, но дори аз мога да позная кой е професионален разбиван на сърца. То се излъчва от цялото същество на Алекс.