Барбара Фрийти
Безмълвно (11)

Десета глава

— Стига — каза Алекс. Скочи от леглото и прокара ръка през чупливата си кестенява коса.

Джулия примигна, замаяна от тези няколко мига на страст и желание.

— Моля?

— Това е… — махна с ръка, сякаш не можеше да намери подходяща дума. — Грешка — най-накрая добави той. — Не искам да нарушавам територията на друг мъж. Какво, по дяволите, правя? И какво, по дяволите, правиш ти — да ме целуваш по този начин! Как можеш да твърдиш, че ще се омъжваш за някого, и после да целуваш друг, като че ли сърцето ти е торба с късмети — за всекиго по нещо, или по-скоро тялото ти.

Тя настръхна от обвинителния му тон.

— Ти ме накара. Идеята да се целуваме беше твоя. Ти започна пръв.

— А ти прие без съпротива. И също ме целуваше.

— Изненада ме.

— Да, бе, изненадата беше преди време.

Тя го погледна и въздъхна.

— Прав си. Отвърнах на целувката ти. Не можах да се овладея. Много съм лоша.

— Защо не скъсаш с този човек, Джулия?

— Защото е сложно. Майкъл беше до мен през най-тежките месеци в моя живот. Държеше ръката ми, когато майка ми умираше. Успокояваше ме. Беше ми опора.

— В такъв случай казваш „Благодаря“, а не „Ще се омъжа за теб“.

— Майка ми го обичаше. Беше много щастлива, когато се сгодихме. Каза ми, че Майкъл въплъщава всичко, което е искала за мен. За пръв път изглеждаше горда с мен. Тя не насърчаваше любовта ми към музиката. Фактически изобщо не я одобряваше. Смяташе за глупост работата ми в радиостанцията. Искаше да се омъжа, да имам деца и да създам семейство.

— И ти се съгласи заради майка си ли? — попита той учудено. — Дотук не чух нито една основателна причина. Обичаш ли изобщо този мъж?

— Разбира се, че го обичам. Нима не го казах?

— Всъщност не го каза. Каза, че си му задължена и че годежът зарадвал майка ти.

— Да, обичам го. Майкъл е необикновено добър. Може би е прекалено добър за мен.

Той доста дълго се взира в нея.

— И за какво става въпрос? Ще се повеселиш с лошия, после ще се омъжиш за добрия и според теб всичко ще се подреди идеално, така ли? Ами когато се отегчиш от добрия, ще си намериш ли любовник?

— Никога няма да го направя — възмути се тя и ядосано скочи на крака. — За каква ме мислиш?

— И аз не зная. Но което е по-важно самата ти не знаеш. Навярно си най-обърканото същество, което познавам.

— Ти ме обърка заради онази проклета снимка, която си ми направил преди двайсет и пет години.

Стана й по-леко, като се развика и изпусна малко пара.

— Мъчно ми е повече отколкото мога да кажа.

Тя въздъхна, а той закрачи напред-назад.

— Алекс какви ги вършим? И двамата сме капнали от умора. Не постъпваме разумно. Трябва да поспим.

— Аз няма да спя. Разтревожен съм, дори повече отпреди — каза той. — Умееш да ми го внушаваш, Джулия.

Чувството й бе познато. Изпитваше раздразнение и стомахът й се преобръщаше.

— Да пуснем радиото.

— Защо?

— Сигурно ще си намерим хубава музика. Музиката винаги ми помага да се отпусна — предусещаше, че вероятно ще допусне още една грешка, но, изглежда, това бе нощта на грешките. — Всъщност не ми се стои сама. Би ли останал? Ще се държим на разстояние, няма да се допираме, няма да се целуваме.

Той се колебаеше.

— Леглото е голямо — тя седна в единия му край и нареди по средата две възглавници, една доста ненадеждна бариера. — Ще си стоя в моята половина, а ти в твоята.

— Нима ми вярваш?

Тя не се поколеба и секунда.

— Да.

Той помисли още миг.

— Става. Няма да си ходя.

— Добре — тя включи радиото и бързо премина през станциите, докато не чу дует за цигулка и виола от Моцарт в си бемол мажор. — Не е ли красиво? — попита и се облегна на леглото. Вече се чувстваше по-добре.

Алекс се изтегна в своята половина и подпря главата си с ръка. Заслуша се за момент и каза:

— Хубаво е.

— Хубаво ли? Думата е безизразна за съвършената хармония между двата инструмента и блестящия тон. Така силно въздейства, че усещам музиката вътре в тялото си.

— Хубава е — отново се произнесе той с лека усмивка. — Предпочитам саксофон или тромпет, някакво по-гръмко въведение.

— Да потърся нещо друго?

— Недей, това е чудесно. На теб ти харесва. Това ми стига.

Тя се загледа в тавана и остави музиката да отнеме напрежението от раменете, врата, от цялото й тяло. Постара се да изличи всяка мисъл за случилото се през деня. Толкова много неща трябваше да асимилира и толкова много нови факти да преосмисли.

— Джулия!

Тя погледна към Алекс.

— Красива.

— Това прилагателно много повече приляга на музиката, отколкото хубава.

— Не се отнасяше за музиката — каза той с опасен блясък в очите, — а за теб.

О, Господи! Имаше чувството, че тези възглавнички помежду им не са надеждна бариера. Въздъхна дълбоко и после стисна очи, без да разреши дилемата иска ли Алекс да предприеме някакви действия или не. Усети, че се преобръща в леглото. Тялото й се напрегна, но после разбра, че се е обърнал с гръб. Да не беше сърдит? Трябваше ли да каже нещо?

— Спокойно, Джулия — промълви той след миг. — Няма да проумеем всичко за една нощ. Винаги има и утре.

 

 

След почти шестчасов полет кацнаха в Сан Франциско малко след единайсет часа във вторник сутринта. Алекс беше свикнал да пътува и да се задоволява с малко сън, но трябваше да признае, че е изморен. Бяха спали само няколко часа, при това неспокойно. Да лежи до Джулия само с няколко възглавници помежду им, за него беше истински тест за самообладание. Не биваше да я целува, не биваше да се поддава на този импулс. Но колкото повече я опознаваше, толкова повече я харесваше и все по-непреодолимо го привличаше.

Поне с пътешествието имаха успех. Джулия намери баба си. Научиха нещо за миналото на Сара. Сега трябваше да разгадаят останалите тайни.

Тъкмо излизаха от паркинга и мобилният му телефон иззвъня. Номерът не му беше известен.

— Ало — обади се той резервирано.

— Алекс Менинг ли е? — попита мъжки глас.

— Да.

— Даниел Брейди се обажда, Алекс. Видях снимката във вестника и говорих със Стен Хардинг. Трябва да се видим.

— На всяка цена.

— Удобно ли ви е да се срещнем след половин час в „Къщата на скалата“. Ще ви почерпя едно питие.

— Удобно ми е. Ще доведа и Джулия.

— Щом няма друг избор, доведете я. До скоро.

— Кой беше? — попита Джулия, когато разговорът приключи.

— Даниел Брейди. Определи ни среща след трийсет минути.

Очите й светнаха.

— Това е страхотна новина. Най-после всичко идва на мястото си.

— Дано.

 

 

Над океана се стелеше мъгла и сивото небе едва просветваше унило. Алекс паркира до „Къщата на скалата“, старинен триетажен ресторант с изглед към Тихия океан и Тюленовите скали, където морските лъвове идваха да играят. Разположен в най-западния край на Сан Франциско, от ресторанта също така се виждаха големите кораби, които преминаваха под моста Голдън Гейт, за да влязат в пристанището на Сан Франциско. Алекс беше идвал тук веднъж като малък. Баща му му беше разказал историята на ресторанта и на някога известната екстравагантна обществена баня, построена през 1800 година. Банята и околността по-късно били превърнати в увеселителен парк. Днес банята и паркът не съществуваха. Беше останал само ресторантът.

Щом излязоха от колата, един възрастен мъж също слезе от сива лимузина, паркирана срещу тях. Облечен небрежно, изглеждаше на около шейсет години. Косата му беше светлокестенява, късо подстригана и оредяла на темето. Коремът му беше доста голям. Пушеше цигара, която веднага загаси, щом ги видя да се приближават.

— Алекс, изглеждате чудесно.

Алекс не знаеше защо се изненада или по-скоро разтревожи от факта, че възрастният мъж го позна. — Вие ли сте Даниел Брейди? — попита той.

— Същият — Брейди се усмихна и свали слънчевите очила, които закриваха кафявите му очи. — А вие сигурно сте Джулия. Видях снимката ви във вестника. Не е справедлива спрямо вас — той направи пауза. — Предложих да ви почерпя, но изникна нещо и няма да мога да остана. Искате ли да се поразходим и да поговорим?

Алекс тръгна до Брейди, а Джулия ги следваше.

— Защо никога не съм чувал за вас? — попита Алекс. — Стен каза, че сте били добри приятели с баща ми, но не си спомням името ви да е споменавано. Сигурен съм, че не сме се запознавали.

— С баща ви се виждахме по работа, обикновено в чужбина.

— Да разбирам ли, че работите за правителството? — попита Алекс. — Да ви се намира случайно документ за самоличност?

Брейди се подсмихна.

— Имам шофьорска книжка. Ще ви задоволи ли — той млъкна и извади от задния си джоб портфейл. — Не сте недоверчив колкото баща си.

— След като той е покойник, приемам го като комплимент — отвърна остро младият мъж. — Имаше нещо у Брейди, може би самодоволната му усмивка или прозиращата в държанието му хитрост, което го дразнеше. Взе документа и го погледна. Лицето беше същото. Адресът беше от Мериленд. — Далеч сте от дома.

— Винаги съм далеч от дома.

— А документ от разузнавателния отдел?

— Работата ми не изискваше подобен документ. Трийсет и седем години съм бил на тази работа. Ако е чак толкова необходимо, ще взема служебна характеристика.

— Какво по-точно сте работили за правителството? — попита Джулия.

Алекс внимателно го погледна, като се питаше как ще реагира на толкова прям въпрос. Даниел само се усмихна и каза:

— Страхувам се, че това е поверителна информация — той прибра шофьорската книжка в портфейла, а портфейла — в джоба си.

— След като не можете да отговорите на този въпрос, може би ще отговорите на следващия — продължи тя. — Аз ли съм момичето на снимката?

— Разбирам защо мислите така — отговори Даниел. — Но дори да сте убедена, че сте онова дете, трябва да отричате. Трябва да се обадите на репортерката и да кажете, че това е грешка. Твърдете и пред други журналисти същото.

— Защо? — попита рязко Алекс. — Защо да лъже?

— Заради своята безопасност — Даниел стана мрачен.

— На снимката има нещо, което би трябвало да остане скрито, но баща ви не е знаел. Допуснал е грешка и си плати.

Алекс почувства, че сърцето му спира. Стен бе подхвърлил, че злополуката с баща му е в резултат на публикацията, но искаше да го чуе от устата на Даниел Брейди.

— Това ли твърдите, че баща ми е бил убит заради онази снимка?

Мъжът доста се колеба, преди да каже:

— Неговата катастрофа е много подозрителна. Казвам го само защото Чарлс беше мой приятел, а вие сте негов син. Той не би желал същото да се случи и с вас.

— Това не е достатъчно. Кой уби баща ми? Кой го блъсна от пътя? Кажете ми, по дяволите! — Алекс направи крачка към Даниел. Искаше му се да го хване за яката и да го разтърсва, докато истината не излезе наяве. — Омръзна ми от намеци. Искам факти. Искам ги в момента.

— Казах всичко, което мога да кажа, Алекс, без да ви излагам на опасност.

— Няма значение, кажете ми. Мога да се грижа за себе си.

— А госпожица Демарко? И нейния живот ли искате да рискувате като вашия?

— Аз също мога да се грижа за себе си — отговори Джулия. Тя хвърли поглед на Алекс, за да го насърчи да не отстъпва и да продължава в същия дух, а самият той точно това правеше.

— След като не желаете да ми кажете за смъртта на баща ми, кажете ми за фотографията — настоя Алекс. — Какво знаете за нея, което аз не зная?

Даниел се огледа, като че ли се страхуваше някой да не ги чуе, но те доста се бяха отдалечили от ресторанта и наоколо нямаше никого.

— Искам да ви помогна, Алекс, но съм между чука и наковалнята. Не зная дали ви е известно, но някога баща ви ми спаси живота. Току-що бях започнал работа като агент. Забърках се в неприятности в Германия. Спаси ме баща ви. Длъжник съм му. На другия ден след като публикуваха снимката в списанието, той се свърза с мен. Каза ми, че си иска дълга. Помоли ме да ви пазя. Обещах му.

— Ако не сте забелязали, аз съм възрастен мъж. Какаото и да сте му обещали, вече не важи.

— Според мен не е така.

— Разберете, снимката на Джулия се появи във вестниците. Историята се разчу, независимо от нашето желание. Ако ви е известно нещо, сте длъжен да ни го кажете, за да не тъпчем на едно място. Баща ми щеше да оцени честността ви към мен.

Даниел се замисли за миг. Отмести поглед от тях и се загледа в океана. Алекс се чудеше дали си представя как Чарлс е намерил смъртта си в същия океан само на няколко километра оттук.

Най-накрая отново ги погледна.

— Добре. Ще ви кажа. Вярвам, че Джулия е момичето от снимката.

Сърцето на Алекс се сви. Откакто Джулия почука на неговата врата, предполагаше, че е така, но сега бе изречено на висок глас. Погледна към младата жена и видя на лицето й уплаха.

— Майка ми била ли е там? — попита тя. — Познавахте ли я, господин Брейди? Познавахте ли моята майка?

— Да, преди много години я познавах — потвърди той. — Сара беше в Русия с театралната трупа. Работеше като шивачка на театралните костюми.

— О, боже! Била е там. — Джулия се обърна към Алекс: — Майка ми е била там! Нея си видял. Не исках да ти повярвам, но ти си бил прав.

Алекс се изненада, че Брейди им каза за Сара.

— Самоличността на Сара и задачата й в Русия не са ли поверителна информация? — усъмни се той.

Брейди сви рамене.

— Слабо познавах жената. Беше приятелка с Чарлс и Стен. Стен й помогна да влезе в театралната трупа.

— Сигурно ме е взела със себе си — каза Джулия. — И аз като теб съм имала руска виза. Предполагам, че ме е оставила в сиропиталището, за да се срещне с баща ти.

Алекс все още не приемаше сценария на Джулия и очакваше отговора на Брейди.

— Така ли е било? Оставяла ли е Сара Джулия по някаква причина в сиропиталището?

Брейди се двоумеше.

— Звучи убедително.

Лъжеше. Алекс инстинктивно почувства, че този мъж лъже.

— В такъв случай защо някой ще се безпокои за снимката на Джулия? Тя е била американско дете.

— Не е трябвало да бъде там. Някои места бяха забранени за чужденците. Никой не признаваше, че в Съветския съюз има сиропиталища, а какво остава да се снимат. Ето защо правителствените служби отрекоха, че е имало такова дете — той помълча. — Повече няма какво да говорим.

— Разбира се, че има — обади се Алекс дрезгаво. — Баща ми не е бил убит заради сиропиталище в Москва. Каква е била истинската причина? И кой го е извършил?

— Нямам представа. Но който го е организирал, е бил професионалист.

— Не ми е ясно — прекъсна ги Джулия. — Защо някой ще убива бащата на Алекс, след като е била публикувана снимката? Какво биха спечелили те от това? Всичко е било свършено и каквото не е трябвало да се показва, е било показано.

— Много точен въпрос — изрече бавно Алекс. — Защо ще го преследва някой?

— За наказание. За отмъщение. Бяха го пуснали в страната си. А той беше излъгал доверието им.

— Кои, по дяволите, са тези „те“?

— Казах ви всичко, което мога. Престанете да се интересувате повече, Алекс, за да не пострада още някой.

— А моята майка? — попита Джулия. — Тя също е била в Москва и ако аз съм детето на снимката, тогава и тя е застрашена. Но нея никой не я е проследил. Нали?

Вената на шията на Брейди запулсира.

— Не зная. Сигурно е била късметлийка.

— Късметлийка ли? — повтори Алекс. — Това ли е вашият отговор?

— След публикуването на снимката Сара се скри. Укритието й беше сполучливо.

— Сполучливо укритие ли? — повтори Джулия, сякаш не вярваше на ушите си. — Вие говорите за моя живот, за моя втори баща, за малката ми сестра, за изминалите двайсет и пет родини, които живяхме с моята майка, със Сара. И наричате това сполучливо укритие!

— Говорите така, като че ли животът ви е бил щастлив, госпожице Демарко. Защо не зарежете всичко това?

— Не мога. Докато не разбера коя е била майка ми в действителност, няма да се откажа.

Брейди погледна часовника си.

— Съжалявам, но трябва да тръгвам.

— Точно сега ли? — възкликна Джулия. — Имам още толкова много въпроси!

— Те ще трябва да почакат — отговори той.

— Ами ако се наложи пак да разговаряме? Как ще се свържем с вас? — попита Алекс.

— Обадете се на Стен. Той знае къде да ме намери.

— Откъде знае? — попита подозрително Алекс. — По каква причина със Стен сте приятели? Стен също ли е замесен по някакъв начин в московската история? Казахте, че той е вкарал Сара в театралната трупа. Каква по-точно беше нейната роля?

— Стен беше издателят на баща ви.

— Това ми е известно, но какво беше участието му при организиране на културния обмен в Москва?

— Стен е меценат на изкуствата — каза Брейди с усмивка. — Работеше зад сцената при много културни събития в Русия и в други страни. Защо не попиташ него?

— Ще го попитам — замислено изрече Алекс. Припомни си какво разговаряха със Стен и разбра, че е скрил истината за участието си в онова руско пътуване. Защо? И други тайни ли имаше?

— Непременно трябва да тръгвам — заяви Брейди. — Поръчайте на Стен, ако искате да ме намерите. Веднага ще ви се обадя. Искам да ви бъда полезен и на двамата. Но най-важното е повече нищо да не търсите, да уведомите за това пресата и да продължите да живеете, сякаш нищо не се е случило — след тези думи той се обърна и влезе в колата си.

— Какво ти е мнението? — попита Джулия, когато останаха сами.

— Лъжеше, ако не през цялото време, то през повечето.

— И аз така мисля. Според теб за какво най-явно лъжеше? За майка ми, за баща ти… или за Стен?

— Де да знаех — Алекс пъхна ръце дълбоко в джобовете си и се загледа в океана. — Баща ми е бил убит. Само това научих със сигурност.

— Съжалявам, Алекс. И все пак грешката не е твоя.

— Все някой е сгрешил.

— Хайде да се поразходим по брега — предложи Джулия. Тя събу сандалите си с високи токове и нави крачолите на джинсите си.

— Не искам. Има мъгла и е студено. Но се налага да предприемем нещо — обаче изобщо не му идваше наум какво би трябвало да е това нещо.

— Не е така студено като в Бъфало. Ще видиш колко е приятно да усетиш пясъка под краката си. Преди да действаме, ще трябва да помислим. Хайде, Алекс.

— Добре.

Той събу маратонките и чорапите си и тръгна след нея по пясъчната ивица. Известно време само вървяха, заслушани в рева на разбиващите се в брега вълни, в крясъка на гмуркащите се чайки и в монотонното бръмчене на някакъв малък самолет. По едно време мъглата взе да се вдига и слънчевите лъчи надзърнаха през нея. Следобедът сигурно щеше да бъде слънчев, но в момента Алекс беше благодарен, че има мъгла. Отговаряше на душевното му състояние. Сякаш нещо у него проблясваше, но още нямаше определена форма, за да осъзнае ясно накъде да поемат.

Усещането на студения влажен пясък беше приятно. То като че ли го откъсна от миналото и го върна в настоящето. Не си спомняше кога за последен път се бе разхождал по брега. Вечно беше прекалено зает, за да отдели време за толкова простичко удоволствие.

Спря, когато Джулия се наведе, за да вземе една мидичка. Дългата й гъста руса коса се разпиля по раменете й и също както през нощта той посегна да зарови ръце в нея и да улови лицето й за целувка. От спомена потръпна. Джулия беше красива жена. Не беше чудно, че го привлича. За съжаление не само тялото й го привличаше неустоимо, а и нейната индивидуалност, широко скроеният й начин на мислене, стремежът й към истината, независимо дали ще бъде болезнена, любопитството й към света, добротата й, състрадателната й и нежна природа, която би я подвела, ако повярва на лоши хора. Не искаше това да й се случи, затова щеше да я закриля.

Но първо трябваше да разбере кои са лошите хора. Приближи се към водата с мисълта, че морето крие отговорите. Баща му беше загинал в океана, вълните бяха погълнали надеждите и мечтите му. И всичко заради една фотография. Как да си прости? Негова беше вината за смъртта на баща му. Това беше безспорен факт.

Остър вятър задуха от океана и покри лицето му с пръски. За частица от секундата му се стори, че баща му иска да му каже нещо. Дали не се лъжеше? Ами ако се поддаваше на чуждо внушение? Защо да вярва на Даниел Брейди, на Стен и дори на майка си? Никой от тях не му бе дал и най-незначително доказателство.

— Помогни ми — прошепна той. — Помогни ми да разбера какво да правя по-нататък. С Брейди ли да говоря? Или със Стен? Има ли друг, когото не познавам?

Огромна вълна заприижда към брега. Разби се на метри от него и измокри краката и джинсите му. Дали това не беше нещо като отговор.

— Не ти ли е студено? — попита Джулия, като се приближи.

— Не се отдръпнах достатъчно бързо.

— Ти изобщо не помръдна. За какво мислиш, Алекс?

— За нищо.

— Не ти вярвам. Зная, че страдаш, а ти не си човек, свикнал на подобно нещо. Обикновено се чувстваш самоуверен и силен.

Безсилието предизвикваше гнева му.

Много точно изрази състоянието му Джулия. Мразеше усещането за безсилие, както се чувстваше в момента. Тази ненавист се зароди по времето, когато неговите родители му казаха, че се разделят, че баща му повече няма да живее с тях и че ще го вижда само от време на време. И това чувство за безпомощност се засили след смъртта на баща му и след погребението, когато остана сам. Създаде си свой свят, който контролираше. Сам се справяше. Сам носеше отговорност. Сам решаваше къде да отиде и къде да остане. Всичко се подреждаше идеално… досега.

— Тежко е да загубиш майка или баща — продължи Джулия. — Когато майка ми почина, като че ли загубих дясната си ръка. Мислех си, че повече никога няма да се почувствам пълноценна. Не мога да си представя как бих го преживяла, ако бях дете, особено след като майка ти не е сърдечен човек.

— Мразя я — призна Алекс. — Дълго време дори не й говорех. Обвинявах я, че ме крие от баща ми, докато се развеждаха, а междувременно го загубих завинаги. Дори си мислех, че заради нея се е озовал на хлъзгавия път през онази нощ. Предполагах, че са се скарали и той е карал много бързо. Сигурно не съм прав.

— Не ми изглеждаш убеден.

Той се обърна към нея.

— Не, не съм. Те са лъгали и преди. Как да повярваме, че сега не лъжат.

Тя поклати глава, в очите й се четеше съчувствие.

— Не зная. Според теб Брейди излъга ли ни, че майка ми е била в Русия?

Алекс знаеше, че тя ще се зарадва на отговор, различен от този, който можеше да й даде, но трябваше да й каже истината, или поне такава каквато я виждаше.

— Не ни излъга, Джулия. Съжалявам, но смятам, че майка ти е била в Русия.

— Не искам да го вярвам.

— Има логика, помисли. Била е приятелка на баща ми. Баба й е рускиня. Била е влюбена в страната, говорела е свободно езика. Разбира се, че е била там.

Джулия сви вежди.

— Тогава и аз съм била там.

— Да.

Очите й гневно заблестяха.

— Добре, съгласна съм. Тя е била там и аз с нея. Трябва да разберем защо. Каква е следващата ни стъпка?

Какво е първото нещо, което трябва да направят… това беше най-ужасният въпрос.

— Би могла да постъпиш, както каза… или излъга Брейди. Да казваш, че си родена и израснала в Бъркли и че никога не си напускала страната. Тогава ще се освободиш от тази бъркотия. Можеш да се омъжиш за твоя Майкъл и да заживееш щастливо.

— С моето минало, пълно с тайни ли? Не мога така, Алекс — позамълча, преди да продължи: — Всъщност мога. Никога не съм имала смелостта да се погледна в огледалото и да се попитам коя съм. Оставих майка ми да умре, без да я попитам за онова, което ме интересуваше. Бях уплашена. И ще ти призная нещо: още съм уплашена. Но този път няма да се скрия. Ще вървя по тази следа до края на пътя, дори да ме отведе до Русия.