Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кралят маг (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Seer King, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2011 г.)

Издание:

Крис Бънч. Кралят-маг

Серия Кралят маг, №1

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2005 г.

ИК „Бард“ ООД, 2005 г.

ISBN: 954-585-600-9

История

  1. — Добавяне

8.
Измамниците

Веднага щом се върнахме в резиденцията, Тенедос ме отведе в покоите си, измърмори набързо по няколко думи към всеки ъгъл в стаята, за да е сигурен, че няма да го подслушат с магия, и рече:

— Предполагам, че онова поврътване с веждите не беше от сърбеж, Дамастес, нали?

— Не беше. Мисля, че имам решение за… ъъъ, притеснението ни.

— Кажи го. Предпочитам да се измъкна от това затруднение, вместо да му се противопоставя пряко — усмихна се кисело. — В какво странно положение изпаднах. Ако хипотезата ми е вярна и Властта на Десетимата иска да ми се случи нещо неприятно, боя се, че дребният провал с изгонването ми от двора на аким Фергана едва ли ще е достатъчен, за да се изпратят тежките дивизиони. Ала ще е достатъчен, за да съсипе репутацията ми в Никиас. Все едно че вече чувам насмешките — високо обучен чародей, велик магьосник на Нуманция, заклещен като жалка лисица от един варварин с някакви куклички. Е добре, нямам намерение да се проваля — гласът му стана стоманен. — Така че какъв е планът ти, приятелю?

— Може ли най-напред един въпрос, сър? Когато влязохме в града и вие превърнахте върховете на копията на стражите в злато, държахте нещо скрито в ръката си — ето така го държахте, нали?

Тенедос кимна.

— Проницателен поглед имаш, приятелю. Държах един малък златен амулет, който е надарен с известна сила да превръща метала, въпреки че, естествено, магическата енергия, необходима за да се изпълни това, е недопустимо скъпа, иначе и най-дребната селска дрънкулка щеше да е златна и металът щеше да изгуби стойността си. Когато си бил малък, всички фокусници по пазарите са те намразвали още като те видят, нали?

— Не. Никога не се издавах, когато разбирах как правят нещо. Веднъж казах на един приятел как фокусникът си прави номера, а той се ядоса и каза, че предпочитал да не знае къде са скрити шалчетата и гълъбите. Тъй че не го направих повече. Но си помислих, че сте доста добър — единствената причина да забележа какво държите в ръката си беше, че стоях отзад и встрани. Ако бях отпред, като кайтците, нямаше да видя нищо.

— Все пак май ще трябва да отделя време да си поупражнявам пръстите — каза Тенедос. — Никой не обича да го разкриват. Значи смяташ, че моето фокусничество може да ни предложи решение?

Обясних му какво ми е хрумнало. На лицето му бавно се изписа усмивка.

— Вярно. Планът никак не е лош. Харесва ми. Мисля, че може да се получи, защото ще го отиграя пред друг магьосник, а този, който също носи маска, се подлъгва най-лесно… Но все пак ще трябва да го поупражнявам. Ще трябва също така да включим в малкия ни заговор и ескадронния подофицер.

 

 

След два дни се явихме отново в двора на аким Фергана. Този път бяхме само тримата. Пристигнахме малко по-рано от определения ни час и пообиколихме между събралите се в дворцовата зала хора. Този път тълпата беше доста голяма — явно мисълта, че ще видят унижението на омразните нуманцийци, беше гарантирала големия интерес.

Тенедос се държеше като съвършен дипломат, заговаряше тук с някой мъж, там — с жена, представяше се, спираше се да си вземе деликатес от минаващите слуги, потупваше по гърба или шията някое от дворцовите животни. Ескадронен подофицер Биканер вървеше по петите му като изряден слуга. После стражата призова за внимание и аким Бейбър Фергана се появи и закрачи през залата. Зад него вървеше джаск Иршад.

Без предисловия застанахме пред трона и изчакахме, докато свършат всички поклони — в нашия случай — и падания ничком, както се изискваше от кайтците.

— Генерален резидент Тенедос — прогърмя гласът на акима. — Чухте повелята ми преди два дни. Готов ли сте да й се подчините, или отхвърляте моя едикт и обичаите ни?

— Все още съм възмутен от намека, че аз или някой от моята свита може да поиска да навреди на ваше величество — заяви Тенедос. — Но в името на приятелските чувства на моята страна съм готов да се съглася. — Пристъпи напред и извади от кесийката на колана си три малки златни кутийки. Отвори ги.

— Ескадронен подофицер Биканер, готов ли сте да принесете жертва за доброто на страната, на която служите?

— Готов съм — отвърна Биканер и лекият трепет в гласа му прозвуча съвсем истински. Пристъпи напред и свали шлема си. Тенедос извади от кесията си малки сребърни ножички, отряза няколко косъма от гъстата му коса и ги пусна в кутийката. Затвори капачето и я допря до челото си.

— Нищо, което е тук, не е донесено извън двора — обяви той и я постави на ръба на подиума.

— Легат Дамастес а̀ Симабю, готов ли сте за жертвата?

— Готов съм.

Отрязаха малко и от моята коса и я пуснаха в друга кутийка. Иршад отново надникна да се увери, че не сме подменили нечия коса с нещо донесено с нас в замъка. После дойде и редът на Тенедос.

След като трите кутийки се озоваха на подиума, Иршад пристъпи зад трона и извади три кукли. Бяха изработени великолепно, всяка бе не само облечена точно като модела си от предишната аудиенция, но и израженията на лицата от слонова кост бяха разпознаваеми, макар че, честно да ви кажа, не смятах, че изглеждам чак толкова млад.

Дрехите на всяка кукла бяха разтворени и се виждаше, че куклите са направени от дърво. В центъра на всяко телце имаше дупка, запълнена с прясна глина. Джаск Иршад, чиито устни помръдваха в тихо заклинание, заотваря капачетата на всяка от дадените му кутийки, вземаше косъмчетата и ги притискаше в глината на съответната кукла.

След като приключи, се качи на подиума, махна с ръка, подиумът отново се плъзна назад и след още един жест миниатюрният двор се откри.

Иршад сложи куклите на сцената — малко зад куклата, изобразяваща ландграф Мейлбранч. После железният капак се плъзна на мястото си, подиумът също.

Иршад завърши церемонията с поклон.

— Благодаря ви от името на най-щедрия от всички монарси аким Бейбър Фергана и държа да ви поздравя, че ще можете да се наслаждавате и да се учите от мъдростта на неговите решения.

— Добре, добре — махна с ръка Фергана. — Стига вече магии. Да се залавяме с работа.

И въздъхна облекчено. Подозирах, че и той, както мнозина от нас, се чувства страшно неловко край всякакъв вид магии, та дори те да го облагодетелстват.

Най-сетне можеше да започне бавният танц на дипломацията.

Измамата ни беше успяла.

 

 

Задачите ни в Саяна бяха трипосочни. Първо трябваше да представляваме Нуманция и да се стараем да не допускаме аким Фергана да взима решения, които може да се окажат вредни за националните ни интереси. Втората беше да осигурим информация за новия религиозен орден на товиетите. На трето място идваше дългосрочната — и вероятно невъзможна — работа да се постараем постепенно да насочим кайтците да променят войнствения си нрав или най-малкото да го насочват извън Нуманция и особено Ърей.

Пет години бяха изтекли от последното пребиваване на нуманцийки генерален резидент в Саяна. Предишният посланик беше умрял внезапно и мистериозно; разправяха ни или за тежко пиянство, или че прекалил с листата на една подправка, към която кайтците са пристрастени, или за някаква болест, хваната поради безразсъдство. Тенедос заяви, че не вярва на нито едно от обясненията, но че все още нямал заключения.

Властта на Десетимата беше връчила на Тенедос списъка на мрежата от агенти, която бе създал предишният резидент, и ние трябваше да възобновим контактите и да я задействаме отново.

Това беше почти неизпълнимо, тъй като всеки нуманциец, който излезеше от имението, биваше забелязван тутакси и го проследяваше или агент на Иршад, или тълпа, която растеше по улицата, ставаше все по-гневна и замерваше с камъни омразния враг.

Но след едно малко разследване и бегли визити в кварталите, където уж трябваше да живеят въпросните агенти, се уверихме, че няма причини да се безпокоим, че може да изложим някого на гнева на акима и неговите мъчители. Или бившият генерален резидент си беше измислил изцяло историята с агентите и беше свил парите, изпратени за тях, или те бяха избягали след неговата смърт. Самият аз бях убеден, че по-вероятно е първото. Една конюшня, чийто налбантин уж трябваше да е от нашите, беше изгоряла до основи. Кръчма, уж служила за явка, се оказа дюкян на баячка. Жилище, в което описваха човека ни като як и силен младеж, се оказа бордей, приютил няколко бъбриви бабички.

Ако ни трябваха шпиони, налагаше се сами да си ги посадим и да чакаме да поникнат. Тъй като не разбирах много и още по-малко бях склонен да навлизам в този тъмен свят, бяхме сериозно затруднени и се зачудих защо свитата на Тенедос не включва някой опитен шеф, който има понятие от информатори, агенти и двойствени дела. Самият Тенедос малко засрамено сподели, че винаги се е интересувал от шпионажа и че си има някои теории, но че тази страна е ужасно място за тях, тъй че няма да може да помогне с нищо.

Научихме доста неща за джаск Иршад и повечето бяха неблагоприятни. Беше най-талантливият магьосник в кралството и освен това ужасно амбициозен. Дошъл късно в двора на аким Бейбър Фергана и шушукаха, че чакал да огласи претенциите си след като се увери, че акимът се е укрепил здраво на трона. До този момент се бе постарал да е най-нужният слуга на Фергана — осигуряваше му не само мощни магически ресурси, но и агентурна мрежа, покриваща цяла Саяна. Смятах го за мерзко същество и описанието като че ли отговаряше на мнението ми. Едно от убежденията, които поддържаше искрено, беше лютата омраза към всички, които не са кайтци.

Веднъж споменах за неприязънта си пред Тенедос, а той сви рамене и ми отвърна, че не изпитва към него някаква особена омраза.

— Той по свой начин си е патриот — рече Тенедос. — Амбициозен е, но какво от това? Не сме ли всички такива? Честно казано, аз се уча на някои неща от него и те съветвам, Дамастес, да последваш примера ми — не познавам човек, който да е толкова чудовищен, че да не си заслужава да изучиш някоя черта от характера му — знаех по-приятни начини да си прекарвам времето, вместо да изучавам разни магьосници, но тази мисъл я запазих за себе си.

Най-много ме притесняваха местните войници, понеже бяха най-близо до нас и с това — най-опасни.

Извиках ги на двора и им наредих да гледат, докато моите бойци минат през няколко упражнения. Това не ги трогна, защото се биеха поединично и смятаха, че войниците, които се сражават в строй, не са нищо повече от кукли на конци. След това накарах най-добрите ми сабльори и бойци да покажат уменията си. Това планинците го разбраха и се впечатлиха.

След това поканих най-добрите между тях да покажат способностите си с прибрани в ножниците мечове срещу моите хора. Планинците много се постараха, но успяха да надвият едва по един на всеки четирима от нашите.

Накрая започнах да ги разделям на малки групи, както и моите, и да ги пускам едни срещу други — единичен двубой, един срещу двама, двама срещу един, трима срещу един, всички отчаяни и нечестни комбинации, каквито може да поднесе реалният бой. Отново бяха надвити от моите пиконосци и леката пехота.

Накрая ги строих и заявих, че им предлагам да ги направя войници, а ако някой от тях възразява, може се откаже от нуманцийската заплата. Това предизвика мърморене и навъсени погледи.

Преди да се е разразил бунт, обявих първите четири промени: старите им миризливи униформи ще се изгорят и ще бъдат сменени с много по-спретнати войнишки облекла, чиято кройка Тенедос беше нахвърлил и ги бяхме поръчали на местните шивачки; мръсните им помещения ще се почистят и боядисат от външни работници, а оттам насетне ще ги поддържат без едно петънце; готвачите им бяха разкарани като некадърни и мързеливи навлеци и от сега нататък щяха да се хранят на същите маси и от същото меню като нас; и накрая заплатите им ще се вдигнат с двайсет процента и ще се плащат седмично в злато.

Този път водачът им Гюла Волло ме погледна много навъсено, но останалите отвърнаха с възторжени ревове.

Отворих работа на моите старши пиконосци и на сержантите на КЛП — да подложат туземците на жестока тренировка, но не прекалено жестока, и със заповед никога, ама никога да не ги ругаят и да се държат с тях като с най-благородни нуманцийци. След като подофицерите ми останеха доволни, щях да се разпоредя наемниците да бъдат включени в нуманцийските части. Надявах се, че туземците ще се научат да водят истински бой — и, разбира се, щях да зачисля по един свой довереник към всеки планинец, непрекъснато. Двойната полза от това беше, че моите бойци също щяха да се учат, но по нов за тях начин, така че различните упражнения щяха да поддържат интереса им.

Повиках Волло и го уведомих, че ще проверявам сметките за парите, които плащам за планинските войници, за да съм сигурен, че не се допускат грешки.

Изгледа ме с яд.

— Ми ако работите не изглеждат наред? Мене не ме бива много с числата.

— Ще имате възможност да обясните всяко несъответствие.

— Знаете ли — опита да се измъкне той, — в Саяна честен човек няма, тъй че трябваше да пускам понякога монета-две под масата.

— Не се съмнявам — отвърнах. — Ако имам някакви въпроси, или посланик Тенедос, разбира се, всички обяснения ще бъдат изслушани.

— Даже ако е само честната ми дума?

— Вие сте офицер, а всеки офицер на мое подчинение е длъжен да говори истината, иначе го разжалват и изгонват. Освен това генерален резидент Тенедос е чародей, джаск, и магьосничеството му може моментално да надуши истината.

— Честният човек няма от какво да се бои.

Опита да се усмихне, не успя и си излезе. Естествено, докато затворим портата за през нощта, вече го нямаше — беше оставил малкото си вещи в спалното. Но разследването на средствата за седмичната заплата на наемниците ми показа, че освен ако не беше пълен прахосник, щеше без притеснение да си купи цял гардероб — и жилище, в което да го заключи.

Не бях очаквал нещо друго.

По същия начин хората от свитата на Тенедос се включиха вещо в помощ на слугите от домакинството и малко по малко резиденцията започна да се превръща в обитаемо място. Получихме и безценната помощ на нашия кастелан Илуард, след като той се увери, че нямаме намерение да проверяваме неговите сметки.

Времето можеше да донесе още по-големи промени — но никой от нас не хранеше илюзии, че ще се радваме на този лукс.

Не бяха необходими шпиони или магия, за да разберем, че Саяна кипи. Не смеехме да излизаме в околностите на града, но допускахме, че каквото става в столицата, става навсякъде из Пограничните земи. Нещо по-лошо, чувахме за кръвни вражди из цялата страна, придружени от заканата, че „скоро ще престанат… когато дойде Голямата промяна“. Цял Кайт вреше и кипеше с войната, чието приближаване бяхме видели в прохода Сулем.

Нас, нуманцийците, ни мразеха, защото бяхме чужденци. Любимият лозунг, надраскан с въглен на всяка стена из града, гласеше: М’рт тя фрьонг!

Смърт на чужденците.

Достатъчно беше само да чуеш някой откъслек от разговор в някоя кръчма, за да се увериш, че за повечето кайтци това включва всички чужденци, без боязън и без благоразположение към когото и да било. Дали си ъреец или си от Никиас, от Кальо или някакъв друг нуманциец, или майсирец, или от друго потекло, включително местните от Граничните райони, ти си враг, законна плячка, все едно дали ще ти забият копието в гърдите, или няма да ти върнат рестото.

Освен нашите бойци и свитата на Тенедос в Саяна имаше и други нуманцийци. Имаше около триста цивилни, с най-различни занаяти — от търговец до просяк и майстор на мечове, дори двама, които се бяха оженили за кайтки и живееха тук с жените и децата си. На двамата с Тенедос ни се искаше да могат да избягат в Саяна, когато удари бурята, но нищо не можехме да кажем. В случай на бедствие бяхме задължени да се опитаме да ги защитим.

Единственото, за което нищо не можехме да разберем, бяха товиетите. Само споменаването на тази дума бе достатъчно разговорът да секне и цялата кръчма да потъне в мълчание. Дори слухове не можехме да чуем за тях — или поне да ги повтори някой пред нуманциец. Тенедос обаче ме увери, че това мълчание наистина показвало, че товиетите не са плод на бълнуванията на някой смахнат никиаски бюрократ.

— Всяка информация е ценна, скъпи ми Дамастес. Дори с липсата си.

Определено не бях скроен за шпионска кариера.

Успях да понауча нещо за брата на Фергана, Чамисо. Споменаваха го по два начина — предимно като най-голямото и ужасно чудовище в страната. Това можеше да се чуе от всеки с малко по-високо положение или власт, или от всеки, който не е сигурен какво е отношението на слушащия. Други хора — слуги, прости работници и бедняци — говореха за него, че е наследил всички добродетели на фамилията Фергана, докато брат му, акимът, носи всички пороци. Не беше добър знак: явно „Претендентът от планините“ беше много по-популярен, отколкото си въобразяваха в двора, и популярността му растеше.

На пиконосците си разрешавах да излизат навън най-малко по четирима, винаги придружени от подофицер. Не им харесваше много, а капитан Мелет смяташе, че съм прекалено строг. Но след като няколко от пехотинците му бяха пребити почти до смърт в „спонтанни“ кръчмарски боеве, той нареди същото.

Не че повечето ми хора искаха да излизат. Уредих наша кръчма, купих вино, заредих я здраво с друга пиячка и им го продавах съвсем малко над цената. Кухните готвеха добре и в изобилие нуманцийска храна.

Колкото до секса, разполагахме с курвите, които бяха довели със себе си КЛП, а и местните слуги бяха предимно жени. Тъй като им плащате или Иршад, или главните шпиони на Фергана, бяха избрани колкото заради дарбите в прането и чистенето, толкова и заради общителността си. Почти всички бяха млади, доста засукани и крайно дружелюбни.

Не беше моя работа да се интересувам какво си уреждат с хората ми, затова и не разпитвах кой къде е спал, щом е свободен от дежурство. Бяха ме учили, че шпионите ценят много високо разговора в леглото, и няколко дни се притеснявах, докато не стигнах до очевидното решение: приказките в леглото са напълно безвредни, стига говорещият да не знае нищо важно.

Всъщност нямахме много тайни, а повечето ги пазехме между Лайш Тенедос, моя милост и капитан Мелет. Имаше и други неща, които врагът можеше да иска да знае и някой тъп пиконосец да може да ги сподели, например кога се сменя стражата или къде точно са постовете, но тях ги сменях често.

Колкото до мен, спях си сам, верен на поученията на баща ми, макар че все още си спомням една млада жена, отговаряща за подреждането на цветята във всяка стая. Беше мургава и усмихната. Освен това зрънцата на гърдите й бяха розови и бедрата — хубаво закръглени, както видях веднъж, докато тя „мислела, че съм навън“ и се преоблече в стаята ми, а аз „най-случайно“ бях задрямал в банята. Сигурен бях, че скоро щяхме да се озовем в едно легло, но това „скоро“ така и не дойде.

Бях малко изненадан от Лайш Тенедос: неведнъж забелязвах жени да се шмугват или да излизат от покоите му в подозрително късни часове, а веднъж дори чух кикот и приказки, докато минавах покрай един килер: „О, да, нашият чародей е узрял за любов, и с око за необичайното, само дето има едно странно…“ Но чуха стъпките ми и така не можах да разбера какво е необичайното. Но колкото повече се замислях, толкова по-маловажно ми се струваше. Тенедос не беше женен, или поне никога не ми беше споменавал за жена. Имаше ли значение дали спи сам, или не? Кайтските нрави трудно можеше да се нарекат пуритански и колкото по-високо си в обществото, толкова по-открити бяха. Престанах да обръщам внимание на въпроса. Беше ми началник и освен това допусках, че е достатъчно благоразумен, за да не дрънка в леглото си.

Изведнъж на главата ми се струпаха съвсем други неща.

 

 

Когато се чуха писъците, беше късно след полунощ и седях с Тенедос в кабинета му.

Отпускахме след дългия ден, прекаран с един от алчните помощници на аким Фергана, с когото работехме над предложения едикт, според който Нуманция трябваше да се съгласи да поднесе на акима внушителен размер злато в замяна на обещанието му, че щял да направи „всичко, което е в неговата сила и власт“, за да разубеди Планинските воини да извършват набези в Ърей. Тенедос държеше на по-конкретни гаранции, например акимът да се съгласи да позволи общи гонитби или дори съвместен граничен патрул с части като Пиконосците, докато акимът държеше основно на златото.

Слушах обясненията на Тенедос какво точно му е сбъркано в управлението на Нуманция и как отделните провинции трябвало да осигурят повече подкрепа на кралството, срещу което щели да получат повече облаги от сегашните, когато нощният въздух се раздра от писъците.

Преди ехото им да заглъхне, вече бях скочил и излязъл навън, с гола сабя в ръката. Писъците идваха от долния етаж на сградата, в която бяхме. Чух виковете на подофицерите, насочващи стражата, и крясъците на слугите.

Онази, която беше изпищяла, се оказа на първия етаж, застанала пред вратата на покоите на Илуард. Беше от кухненските слугини и се учудих какво търси тук в този късен час.

Беше изпаднала в истерия и можа само да посочи към вратата.

Избутах я настрана и влязох.

Жилището беше много луксозно — с толкова плюш, колкото и покоите на Тенедос. Уверих се, че дребните кражби на Илуард са се натрупали до цяло състояние.

Илуард седеше отпуснат в отрупаното с възглавнички кресло.

На масата пред него имаше две чаши с ликьор. Едната, близо до него, беше пресушена. Другата беше пълна до ръба.

На гърдите му висяха краищата на дълга жълта копринена връв, стегнала гънките на тлъстия му почервенял врат. Езикът му се беше изплезил гротескно, очите му се бяха облещили и ми замириса на изпражнения.

Все още беше топъл на допир. Но много, много умрял.

Зад мен на прага се появиха хора и чух думата, която в Саяна не съществуваше:

— Товиети!

 

 

След един час тялото вече го нямаше, извлечено с неохота от тъй наречената „градска стража“. Изпитваха ужас да пипнат трупа и отказваха да предложат каквото и да било обяснение за случилото се; нямаше и никакви предположения защо Илуард се е оказал жертва.

Всички порти на имението бяха заключени и залостени отвътре.

Стражите не направиха никакъв опит да претърсят сградата или да разпитат слугите. Разпищялата се пачавра се оказа една от креватните компаньонки на Илуард — този нощ й бил редът да спи с него, нищо повече.

Поразпитах старшите на постовете и се разпоредих да огледат внимателно за незабелязани до този момент входове, но се съмнявах, че ще открият нещо.

Възможните следи можеше да се крият само в копринената връв.

Тя лежеше изпъната на бюрото на Лайш Тенедос. Той беше отворил двата си сандъка с магически вещи и беше извадил всевъзможни неща. Беше махнал чергите от пода и беше надраскал някакви знаци в малък троен кръг с триъгълник по средата. Не знам защо, но щом погледнех към знаците, по гръбнака ми пробягваше мраз и се стараех да държа очите си настрана от тях.

Беше поставил малък мангал на бюрото си и изсипваше в него стрити билки от разни мускалчета. Видях етикетчетата на няколко от тях: „Кукувича прежда“, „Зановец“, „Мандрагора“, „Девичи косъм“.

След като приключи, постави мангала в единия връх на триъгълника, взе копринената връв за душене и застана в кръга, със стъпала върху другите два върха.

— А сега, приятелю, ако бъдеш така добър да вземеш вощеницата и да я поднесеш към мангала, щом ти кажа, ще съм ти безкрайно благодарен. След това, моля те, приготви си камата. Ако се случи нещо… непредвидено или ако ти се стори, че съм в опасност, трябва да драснеш през трите окръжности. Моля те, направи го бързо, защото събитията може да потекат светкавично и чувствам, че ме грози опасност.

Кимнах разбиращо. Чувствах се много по-изнервен от Тенедос — никога не бях присъствал на магически ритуал, още по-малко да помагам.

— Запали мангала — гласът му беше спокоен.

Направих го и отскочих стъписан, щом синият пламък изригна и облиза тавана; но огънят не грееше. Тенедос заприпява тихо:

В лоното

отиваме сега,

откъдето дойде,

откъдето те дариха.

 

С братята ти,

със сестрите ти,

откъдето дойде,

сега отиваме.

Пламъкът се сниши, но все още беше един човешки бой. Появиха се още пламъци, около всеки кръг, очертан с креда по пода, и закръжиха около тях, все едно че ги гонеха или пък те преследваха нещо.

В трите върха на триъгълника лумнаха зелени пламъци и в този миг Тенедос сякаш изчезна.

Беше си там, но духът му сякаш бе другаде. Главата му се поклащаше и ми заприлича на ястреб, търсещ от небесните висини плячката си. Погледът му се отнасяше насам-натам, след това се зарея нагоре, все едно че „ястребът“ се понася към върха на стръмна скала. Устните му се изопнаха назад в ръмжене, от страх или от гняв, раменете му потръпнаха.

Понечих да посека с камата, но се сдържах.

Очите му отново заиграха насам-натам, после се отвориха широко, удивено. Той зяпна и на лицето му се изписа смъртен страх. Устата му се отвори да изкрещи — и тогава посякох, и още веднъж, за по-сигурно.

Пламъците изведнъж изчезнаха и Лайш Тенедос се върна. Пусна на пода жълтата връв и се опита да направи крачка, но се олюля. Подхванах го, помогнах му да седне и понечих да му налея бренди.

— Не — изхриптя той. — Вода… първо.

Напълних му чаша и той я пресуши на една глътка.

— Вече познавам врага — заговори той мрачно. — Но първо… бренди. Сипи и на себе си.

Подчиних се, макар че не ми беше до пиене. Той отпи и помълча, да събере мислите си.

— Товиетите със сигурност съществуват — започна Тенедос. — Проследих дирята, която ми даде връвта за душене, до укреплението им. Или може би едно от укрепленията им. В една голяма пещера, доста далече оттук. На два, може би три дни път, навътре в планините. Ако някой ми помогне с картите, предполагам, че ще мога да я намеря.

— Намерих пещерата и влязох, но не през входа — продължи той. — Имаше една огромна централна зала и забелязах тунели, отвеждащи встрани. Накъде водеха — не знам. Вътре имаше хора. Мъже и жени. Поне хиляда, сигурно и повече. Всички бяха облечени в бяло, въпреки че някои бяха доста мръсни. Мисля, че всички или поне повечето бяха кайтци. Отстрани имаше огромна купчина злато, скъпоценни камъни и други съкровища.

— Тези хора като че ли чакаха нещо — той замълча. — Имаше и някакъв престол, а пред него — някакво подобие на олтар, но никога не съм виждал или чувал за такъв. Беше цилиндричен, като боен тъпан, и много висок, може би над двадесет стъпки. Около този олтар стояха мъже и жени, също облечени в бяло, но всички бяха с жълти пояси. Мисля, макар че може и да съм си го въобразил, че един от тях приличаше на Бейбър Фергана, но по-млад и не толкова дебел.

— Брат му — предположих.

— Може би. Опитах се духът ми да се приближи и тогава някой… или нещо… ме усети, защото тълпата изведнъж нададе яростен вой. Хората с поясите — водачите им, предполагам — като че ли ме видяха, защото също се развикаха яростно и започнаха да сочат към мен. Не знаех какво да направя. После ме обзе смъртен страх. Страх и ужас, защото изведнъж срещу мен се бе появил разярен тигър. Всеки момент щеше да ме сграбчи и да ме разкъса… И тогава ти посече кръга и ме спаси. За втори път, Дамастес. Още веднъж и ще се наложи да ме осиновиш, защото само родственици могат да имат такъв дълг помежду си — усмихна се вяло.

— И какво беше онова нещо, сър? Друг магьосник ли? Или магьосници? Иршад усетихте ли го?

— Не знам. Ако е друг магьосник, силата му е неимоверна. Може да са били група магьосници или джаски.

— Със сигурност зная само, че товиетите съществуват, и ако се съди по реакцията им при моята поява, враждебни са към нуманцийците или най-малкото към един нуманциец, сиреч към мен — той се позасмя. — Навярно ако носех някакъв знак, който да напомня на всички, че съм от Палмерас и не обичам другите нуманцийци много повече от тях, щях да съм в безопасност — потръпна и тресна чашата с брендито върху бюрото. — Властта на Десетимата паникьосани глупаци, каквито се опасявах, че са. Тук има нещо, и това нещо е много опасно. Като измислим как да пратим тайно съобщение през прохода, ще уведомя Властта какво се случи.

— А ние?

— Не знам — отвърна Тенедос. — Връвта не разкри как убиецът е проникнал в имението, нито дали връвта за душене е била стегната от някой от прислугата. Магията им е направена много грижливо. Допускам, че успях да проследя връвта до мястото, откъдето е тръгнала, само защото тук, в Саяна, магьосниците, които могат да се мерят с мен, са малко.

— Колкото до следващите ни ходове, мога да подсиля магическите прегради, които поставих около сградите, но това ще е само временна отбранителна маневра — заключи той. — Можем само да сме изключително бдителни и да се надяваме, че ще разкрием плановете им — доколкото ни засягат, — преди товиетите да ги приведат в изпълнение. Моите извинения. Звучи ужасно.

Изпи още една чаша бренди, без да забележи, че аз почти не бях опитал моето. Върнах се в квартирата си.

Но не заспах.

И никой друг не заспа, ако се съдеше по осветените прозорци в цялото имение.

 

 

След два дни получихме покана за пиршество в двора на аким Бейбър Фергана. Поканата си беше заповед, тъй като поводът бе радостното отпразнуване на годишнината от възшествието на аким Фергана на трона. Всеки член на благородническото съсловие, който не бе на смъртно легло, беше длъжен да се яви с подходящите подаръци, иначе отсъствието му щеше да се приеме като декларация на кръвна вражда срещу акима.

Бях преживял вече няколко акимски пира и съжалявах, че нямаше начин да избегна този. Представата на Фергана за веселба се изразяваше в това да се слушат безкрайни речи, песни и поеми, възхваляващи бляскавия му талант във всяка област, от ложето до политиката и войната, докато се похапват поднасяните непрекъснато деликатеси. Хапките се преглъщаха с дъвчене на листенца от специалната подправка, които убеждаваха дъвчещия, в полусънното му състояние, че е надарен с всички блага, които Айрису е дал на човечеството. За да не заспи съвсем, човек трябваше да пие я’раг, смъртно ефективен дестилат от портокалов сок. На другата сутрин можеш да смяташ смъртта за едно от най-великите блага на Умар.

Тъй като на пиршество не можеше да има повече от една неоспоримо великолепна особа, обикновено се стигаше до разгорещени спорове и — каквито си бяха планинците — до двубои. Аким Фергана мислеше мащабно и окуражаваше благородниците да се секат с мечове и ками, докато някой не паднеше, облян в кръв.

Но избор нямаше. Трябваше да отидем.

Нещата тръгнаха лошо още от началото.

Тронната зала беше пълна с маси, а животните бяха изгонени навън, където щяха да им дадат гощавката. Залата беше претъпкана с кайтски благородници. Поканени бяха само мъже. Осветлението се осигуряваше от свещи по стените и малки светилници.

Аким Бейбър Фергана седеше на трона си, зад маса само за него. На такива пиршества особено знатните благородници и чуждестранни особи се настаняваха на първата дълга маса, точно пред трона. Тази нощ бяхме чародеят Тенедос, моя милост и на три стола встрани от нас — калиецът ландграф Илиас Мейлбранч. Той улови погледа ми и вдигна чашата си със съжалителна усмивка. Отвърнах на насмешливата му наздравица — явно вечерта нямаше да го забавлява повече от мен.

Аким Фергана беше в кисело настроение и не се наложи да се оглеждам много, за да схвана причината. Централният стол на масата ни беше празен — столът, отреден за джаск Иршад. Присъстваха трима от по-висшите магьосници, но от главния заклинател нямаше и помен. Зачудих се как някой, макар и с такъв висок сан, би си позволил да обиди акима. Явно се беше случило нещо ужасно непредвидено.

Акимът естествено утоляваше гнева си, като пиеше повече от обикновено и рядко посягаше към деликатесите, които му поднасяха. Към голямата купчина дарове встрани от трона не поглеждаше изобщо.

Нещата стигнаха до кулминацията си, когато някакъв особено бездарен бард се изстъпи напред и занарежда калпавите си стихове:

Удари Фергана тая нощ,

усетил прилив на велика мощ.

В ръката с меч накарай ги да тръпнат

и бързо-бързо те да се отдръпнат.

 

И с величавия си меч Могъщия…

На Могъщия му писна и с яростен рев запокити едно златно блюдо към главата на поета. Онзи разбра, че шедьовърът му не е оценен високо, и духна от залата.

— Къде по дяволите е моят джаск? — зарева Фергана. — Как смее да ме срами в този час, когато празнувам триумфа си? Гвардейски капитани! Искам замъкът да се претърси, докато го намерят! Изкарайте стражата… изкарайте цял полк да претърсят всяка улица в Саяна, ако трябва!

Продължаваше да реве. Гледах го зяпнал от удивление — за пръв път бях свидетел на гнева на монарх — и изведнъж потръпнах. Защото изведнъж беше станало много, много студено. Дъхът ми излизаше на пара и пръстите ми бяха измръзнали.

И в същия миг видях мъглата.

Промъкваше се сякаш отникъде и отвсякъде, все едно че вратите се бяха разтворили широко и ни бе връхлетяла мъглата на зимна нощ. Но когато пристигнахме, беше чисто и топло. Мъглата започна да се сгъстява — тъмен, кипнал океан с проблясващи вътре искри. Помислих, че ще запълни цялата зала, но тя започна да се сбира в почти плътни трепкащи и проблясващи фигури.

В ушите ни прокънтя глас:

Бейбър Фергана… дойде часът на равносметката. Настъпи мигът на моята мъст, братко.

Чамисо Фергана! Но човешка фигура не виждах.

Тъмният облак се понесе към трона. Един от благородниците на аким Фергана скочи с меч в ръка и посече отчаяно. Мъглявината го подхвана, надигна го, разкъса го на две… изригна кръв и се разпиляха черва, кипнали в пара от студа. Не му остана време дори да изпищи, преди да издъхне. Разкъсаният труп отхвърча настрана.

Фергана беше станал и извадил меча си. Мъглата го сграбчи и изпъна ръцете му настрани, все едно че го разпъна на невидим уред за мъчения.

Решетките отгоре се разтвориха, стрелците на акима се прицелиха, полетяха стрели. Някои улучваха — улучваха кайтци, — но повечето издрънчаваха по плочите на пода.

Мъглата се завихри нагоре, връхлетя върху стражите и се разнесоха писъци — тя ги прикова като безпомощни котета и започна да ги души.

Тенедос бъркаше в кесийката на колана си, а джаските по масата мрънкаха магически фрази, за да направят контразаклинание.

В залата прогърмя смях — смях, който ми се стори, че съм чувал. След него дойде гласът на джаск Иршад:

Спестете си усилията, глупци. Магията ми е по-могъща от всичко, което можете да се надявате да постигнете, защото съм най-великият джаск в тази и по всички други земи.

Бейбър Фергана, о, лъжеаким, този път ще съжалиш за целия срам, за всичкото унижение, които си ми нанасял през годините, при все че доскоро бях най-верният ти слуга. Избягах от твоята тирания тази сутрин преди съмване, защото знаех, че ще се завърна след полунощ и най-сетне ще ти нанеса удара в момент и по начин, който Чамисо Фергана пожелае.

Преди много време, когато за първи път осъзнах дълбините на твоето зло, измислих устройство, за което ти казах, че ще осигури съвършената ти безопасност. Кукли, всяка от които съдържа частица от живота на всички около теб.

Ти, тъпако дебел, изрева, че идеята е великолепна. И така позволи оня, който владее куклите, да владее сърцето на Кайт.

Не поглеждай под подиума, о, лъжеаким, чиято горчива орис наближава. Защото аз държа куклите и съм избягал на най-безопасното място, където се заклех във вечна вярност на твоя брат, бъдещия аким Чамисо Фергана.

Знай и това, псе акимско такова. През годините, малко по малко, успях да направя още една кукла. Кукла на тебе, макар че лесно може да се сбърка с прасето на някой селяк, толкова мръсна и жалка изглежда.

В нея има от косата ти, от слюнката, малко от кръвта ти, дори от жизнената ти течност, която една от курвите, които наричаш свои жени, ми разреши да изстържа от слабините й.

Ти си мой, Бейбър Фергана, и ще мреш много бавно, по начин, който ще ти бъде нашепван, докато град Саяна се срине камък връз камък.

Сега ще ти дам удоволствието да видиш каква е тази смърт, та агонията ти да стане още по-ужасна.

Мислех да я причиня на някой, който е скъп на сърцето ти, но осъзнах, че такова същество няма.

Единственият, когото обичаш, Бейбър Фергана, си самият ти.

Ето защо помолих за разрешение и бъдещият аким бе така любезен да ми го даде, да отърва Кайт от двама негови врагове, от страна, с която ще се разправим сурово, след като Чамисо Фергана седне на трона.

Обречени сте да умрете тук, чародеецо Лайш Тенедос и ти, легат Дамастес а̀ Симабю. Държа кукличките, които ми дадохте в наивната си глупост, и ще ги дам сега на моя демон!

Мъглата се спусна надолу от терасата и аз извадих сабята си, глупаво като Фергана или онзи благородник, но не знаех какво друго да направя. Протегнаха се тънки пипалца и се поколебаха, разлюляха се като лози от бурен вятър, сякаш мъглата не беше сигурна кои са жертвите й, сякаш изведнъж бе заслепена. След това, извън замъка, чух писъците на умиращи зверове — мъглата разкъсваше окаяните животни.

Когато Биканер, Тенедос и моя милост бяхме дарили косите си за куклите, Тенедос беше сменил ловко златните кутийки, преди да ги връчи на джаск Иршад. Тъй като подозираше, че Иршад може да ги провери да не би да сме внесли нещо отвън, двамата с ескадронен подофицер Биканер тайно бяха клъцнали по няколко косъмчета от три от дворцовите животни. Животинските косми се бяха озовали в кутийките и оттам — в нашите кукли, и сега тези зверове загиваха с нашата смърт.

Времето спря. Никой не помръдваше. Мъглата също замръзна. Но пръстите на Лайш Тенедос до мен се завъртяха мълниеносно.

След време чародеят Тенедос правеше много по-могъщи заклинания, които възпираха и прекършваха цели армии. Но това бе може би най-впечатляващото, тъй като не бе имал време да го подготви, нито да си осигури нужните материали. По-късно ми каза, че имал в кесията си седефче и огнивче и използвал освен това горчица и конска ряпа от нещата на масата. Смесил ги в чинията си, а после изсипал сместа в светилника пред себе си. Каза, че същинската сила на заклинанието била по-скоро в думите, а не в използваните неща. Не познавах езика, на който го изрече, и Тенедос така и не пожела да ми обясни какво означават думите, нито какво призовават. Но си ги спомням съвсем точно и ги предавам така, както ги чуха ушите ми:

Пленатор к’виш Майлъм

хан’ех делак морн

морн севел морн

венет сул морн

т’гаст л’енер ориг

ориг морн

ориг морн

пленатор к’виш Майлъм.

Усетих топлина, която се усили до зной, и след секунди в залата стана горещо, стана жарко като в летен ден сред пустинята.

Мъглата се сви, сбръчка се като охлюв в солница, последва дълъг заглъхващ вой, като от човек, пропадащ в бездънна пропаст, и въздухът в тронната зала се проясни.

Бейбър Фергана стоеше до трона си, изпуснал меча на каменния под, и зяпаше от удивление.

Хората се заоглеждаха изумени и осъзнали, че все още са живи. Но преди да заговорят, гласът на джаск Иршад заговори отново:

Добре, Фергана, магията на този фрьонг отново ти даде живот.

Но аз все още държа куклите, лъжеакиме. И силата на магьосничеството ми все още не е изпитана.

Двамата с Чамисо Фергана имаме друга идея. Три дни ти даваме, Бейбър Фергана. Ако отстъпиш драговолно трона, ще ти дам лека смърт, много по-лека от онази, които си причинявал на враговете си, и то само защото нашият премилостив Чамисо Фергана е загрижен за хората на Саяна.

Но ако не се откажеш от трона, след три дни ще се върна. И ще ти донеса друга смърт, смърт в най-ужасната, в най-мъчителната й форма.

И тя ще сполети не само теб, а всички в твоя двор, всеки мъж… всяка жена… чиито души владея чрез куклите.

Ако се вкопчиш в трона си, давам ти обет, че ще избия всички, които ме чуват сега, много бавно и по най-ужасен начин.

Тогава Чамисо Фергана ще пусне своите тайни съюзници, товиетите, да се развилнеят по улиците на Саяна.

Обмисли предложението ми, лъжеакиме.

Обмислете предложението ми, принцове, служещи на злото.

След три дни ще се върна.

Забелязах как ландграф Мейлбранч изхвърча от залата и се зачудих защо Иршад бе забравил за другия фрьонг тук. Но предстояха по-важни неща.

Тенедос се бе покачил на подиума и говореше тихо с аким Фергана. Той пристъпи зад трона, натисна лоста, който не бях забелязал досега, и подиумът се плъзна назад — явно номерът беше механичен, а не магически.

Капака на дупката го нямаше и тя беше празна.

Ропотът се усили и залата закипя от отчаяние, ярост и страх.

Вгледах се в очите на Лайш Тенедос и ясно разчетох посланието в тях.

Ако не искахме Кайт да потъне в анархия и винаги неспокойното кралство да избухне на север и да залее с хаос Ърей и Нуманция, трябваше да измисля някакъв начин само за три дни да намерим куклите.