Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кралят маг (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Seer King, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2011 г.)

Издание:

Крис Бънч. Кралят-маг

Серия Кралят маг, №1

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2005 г.

ИК „Бард“ ООД, 2005 г.

ISBN: 954-585-600-9

История

  1. — Добавяне

22.
Гражданска война

Но не беше свършило. Все още не. Все още имаше товиети, които трябваше да се изловят и унищожат. Илиас Мейлбранч отново се беше измъкнал. Кутулу не беше намерил никакви следи от него в Никиас. Тенедос сви рамене.

— Избягал е в последното си убежище. Той… и господарят му… не го разбират, но времето им свърши.

Все още беше жестоко, беше грозно — товиетите не искаха да изчезнат и се биеха като озъбен звяр, заклещен в бърлогата си. Но ги намирахме и ги избивахме, въпреки че в този лов загиваха още войници. В тези последни дни градските прокламации дадоха ново прозвище на хрътката на Тенедос, Кутулу — Змията, която никога не спи. Страхът от името му продължаваше да расте.

Мирът отново се връщаше в Никиас, макар градът да бе потънал наполовина в развалини. Идваше ред на възмездието и на вината. Лично аз очаквах, че гражданите ще се обърнат срещу армията и особено срещу ясновидеца Тенедос заради бруталното потушаване на метежите. Но те не го сториха. Той отново беше героят, великият мъж. Това ме озадачи, но Маран, която, вече разбирах, бе много по-схватлива, отколкото се полагаше за възрастта й, каза, че не е изненадана.

— Хората направиха неща, които не искат да си спомнят, тъй че онези, които наистина са направили онова, което стана… е, те са някакви други, различни от нас. И чародеят само е унищожил онези ужасни, различни от нас хора, за да могат обикновените граждани отново да са щастливи — осъзнах, че да, хората наистина мислят така, или по-скоро — не мислят. Тъй че само поклащах глава, когато посрещаха войската с радостни възгласи при поредния й излаз, и отново бях Дамастес Героя.

Властта на Десетимата обяви „време за изцеление“ и несъмнено щяха да се заловят с възстановяването на града, без дори с пръст да посочат виновните, впрочем — съвсем разбираема политика, след като те самите бяха по-виновни за бунтовете от всички товиети или калийци. Но Тенедос не го допусна. Призова за трибунал, но Властта реагира бързо — щели да обявят изслушвания дали да се позволи това, или не.

Въпросът сигурно щеше да приключи с това, но некадърността им лъсна отново.

Никиас страдаше от убийствен глад, въпреки че в града ежедневно пристигаше храна, натоварена на големите речни баржи. Оризът, месото и плодовете се разтоварваха в складове… и си оставаха там. Освен, разбира се, ако не разполагаш с достатъчно злато. Богатите, както винаги, се оправяха.

В града отново започна да кипи недоволство. Този път Тенедос не дочака Властта да се засуети с реакцията си. Все още никой не беше отменил извънредните му пълномощия, поради което той изпрати части от граничните дивизиони да нахлуят в складовете и да приберат храната. Организира разпределителни центрове из целия град, постави в тях други войници и градът започна да се храни — безплатно. Тенедос вече не беше герой, а полубог.

Печалбарите зароптаха шумно пред Властта на Десетимата, но управниците бяха наплашени и не посмяха да се противопоставят на Тенедос.

Той отново призова за трибунал и този път Властта бе принудена да отстъпи. Възползваха се от възможността да се провали, като го назначиха за главен обвинител. Предполагам, че очакваха да оплеска нещата и да прояви пълна некомпетентност. Как са си представяли, че човек, прекарал толкова време в публични дебати, може да се издъни, така и не можах да разбера.

Второто им оръжие — това, че поискаха трибуналът да се проведе в закрита зала — бе притъпено: Тенедос обяви, че изслушванията ще се провеждат в най-големия амфитеатър в града. Всички бяха поканени да идват и да гледат, и да преценяват сами.

Властта на Десетимата кипна, но не можеше да направи нищо. Пълната им некомпетентност вече бе станала явна за всички — все още не бяха успели да назначат нови съветници на мястото на загиналите. Бяха се оплели в спорове, Барту беше решил на всяка цена да си осигури послушници, още по-големи блюдолизци от избитите по време на метежите. Скопас, според Тенедос, се опитваше да попречи на Барту, не толкова от патриотизъм, според магьосника, колкото за да не отслабне собствената му власт.

Но датата на трибунала беше насрочена — след по-малко от седмица. През това време се случиха две по-интересни неща.

 

 

Маран се беше върнала в дома си до реката. Една сутрин получих бележка с молба да я навестя в определен час. Необичайното бе, че ме молеше да оставя коня си в градската конюшня на едно каре преди къщата и да отида зад имението, където имаше малък заден вход. Там щяла да ме чака слугиня.

Във високия зид зад имението имаше само една врата. Почуках и тя се отвори. Невзрачната жена, която бях виждал да поднася вкусотии на салоните на Маран, ме покани да я последвам. Пред къщата бях видял дълга редица товарни фургони и викащи и ръкомахащи около тях мъже.

Жената ме поведе по кривата пътека из градините на имението, до задния вход и през кухненските помещения. Чистачките и готвачките бяха толкова погълнати от работата си, че изобщо не ми обърнаха внимание. Жената ми нареди да изчакам малко, надникна през една врата, после каза: „Побързайте“, и заситнихме по коридора и нагоре по витото задно стълбище до солариума, където бяхме танцували с Маран под онази тайнствена музика в ушите ни.

Маран беше сама. Жената се поклони и напусна. Прииска ми се да я прегърна, но нещо в стойката й ми подсказа, че не бива.

— Ела — подкани ме тя. — Погледни долу.

Зяпнах надолу към колите, натоварени тежко с книги, маси, гардероби и други мебели. Коларите мъкнеха вещи и ги товареха по впряговете под указанията на един мъж. Отне ми малко време, тъй като го бях виждал само веднъж, но накрая познах съпруга й, конт Ернад Лаведан.

— Върна се преди четири дни и се опита да влезе. Наредих на слугите си да го изгонят и му заявих да дойде днес да си прибере нещата, иначе ще ги струпам в двора и ще ги подпаля. Сега товарят последните.

Видях, че Лаведан държи малка кутия, и си спомних за корабния модел, с който толкова се гордееше. Подаде го на един от коларите и той грижливо го постави на пода на колата. Другите колари се качиха по фургоните и най-сетне чух плющенето на камшици. Фургоните се заизнизваха по улицата.

Конт Лаведан отиде при коня си, спря и погледна към къщата. Гледа дълго и си помислих, че може да ме види. Смешното беше, че потреперих, въпреки че не изпитвах страх от него. Сигурно беше защото все още чувствах, че обичам неговата жена и че съм натрапник в чужд дом. После той яхна коня си и си тръгна, без да се обръща.

Маран продължаваше да гледа след него, докато той не зави зад ъгъла и не се скри от погледите ни.

— Вече живея сама — въздъхна тя. Не можех да видя лицето й, но знаех, че е с онова странно изражение на кутре, очакващо да бъде наказано.

Помълчах, след което казах предпазливо:

— Не си длъжна… освен ако не го желаеш.

Тя се обърна към мен.

— Дамастес, сигурен ли си в това, което каза? Ако се преместиш тук, всички ще разберат, че ти си причината за срама на съпруга ми. Той знае, че имам любовна връзка — каза ми го, — но не мисля, че знае с кого. Лаведан са влиятелна фамилия и знам, че ще тръгне да ти отмъщава по всякакъв възможен начин, ще се опита да унищожи и теб, и кариерата ти.

Можех да й отговоря разумно, да кажа, че вече съм стигнал до много по-голям чин, отколкото изобщо съм мечтал, и съм предоволен. Можех да й кажа, че след похвалите, с които ме обсипваше тълпата, се съмнявам, че контът, който бе избягал като последен страхливец по време на кризата, би могъл да представлява заплаха за мен. Дори след време най-лошото, което можеше да ми направи, бе да ме понижат до предишния капитански чин и да ме върнат в някой от граничните гарнизони — постоянната ми мечта. Можех да отговоря логично, но вместо това отвърнах:

— Казано по войнишки, ебал съм го в гъза — и него, и коня му.

По устните й пробяга лека усмивка и изчезна.

— Можеш да си създадеш нов, по-опасен враг — продължи тя. — Не знам как семейството ми ще погледне на всичко това — след като се върнах, изпратих в Иригон дълго писмо, без да споменавам теб, разбира се. Не знам дали са го получили и се каня да напиша още едно, тъй като нямам отговор. Сигурна съм, че според тях името Аграмонте е опозорено от поведението ми, и е напълно възможно да се опитат да отмъстят на прелъстителя, който ме е унизил. Готов ли си за това? Длъжна съм да напомня, че Аграмонте са много по-силни, отколкото Лаведан изобщо могат да мечтаят.

Вместо да отговоря, я хванах за ръката и я отведох в другия край на стаята, на края на дебелия килим. Очите ми не се откъсваха от нейните, докато пръстите ми я разсъбличаха, много бавно. Смъкнах и своите дрехи. Целунах я нежно по устните, после се наведох и зацелувах гърдите й. Учестеният й дъх загъделичка врата ми.

Положих я нежно върху килима, коленичих над нея и тя повдигна коленете си и ги разтвори. Целунах клитора й и езикът ми пробяга навътре. Тя потръпна и ръцете й погалиха дългата ми коса, изсипала се върху бедрата й. Продължих нагоре и членът ми бавно се плъзна в нея, сякаш по своя воля. Задвижихме се бавно, и двамата с отворени очи, вълната леко ни надигаше, докато не се разби и не усетих пулсиращата й влага около мен.

— Мисля — промълви тя, след като дъхът ни се успокои, — че това е отговор. Нали?

Беше повече от отговор. Беше начало на договор.

Лежахме отпуснати един до друг.

— Поръчала съм за утре мебелисти и бояджии — каза тя. — Когато приключат, от него няма да останат никакви следи. Искаш ли да предложиш нещо за преобзавеждането?

— Как? Това е твоята къща, не е моя.

— Ако живееш тук, ще е наша, мили.

Целунах я.

— Е, добре. Имам само една молба. Трябва да имаме само една спалня. Нека да е тази, ако искаш. Тук, където танцувахме. Обичам слънцето да гали телата ни.

— Точно на това се надявах — прошепна тя. — Така и не разбрах защо никога не искаше да спи с мен. Да ме прегръща. Не разбрах това и… и някои други неща — потръпна леко и смени темата. — А неговият кабинет? Какво искаш да направя от него?

— Все ми е едно. Направи го детска.

Очите й се разшириха от изненада, после тя се изкикоти:

— Е, сър, наистина сте много припрян.

— Нима? — промърморих и членът ми изведнъж отново се вкочани. Забих й го силно, дълбоко, а тя простена и дланите й се притиснаха в гърба ми. Вдигнах коленете й до гърдите си, отпуснах се тежко върху нея, ръцете ми стиснаха дупето й, блъскахме се един в друг и виковете ни се сляха в последния миг.

 

 

Уличните издания можеше да са „некомпетентни“ в отразяването на истинските събития в Нуманция, освен под диктовката на Властта на Десетимата, но бяха много вещи в скандалните неща.

Тъкмо бях преместил Лукан, Рабит и малкото си лични вещи в къщата на Маран… нашата къща, както си напомнях непрекъснато и безуспешно, след като всъщност бях най-бедният и най-младият от всички домини в Нуманция, а в същото време — обитател на голямо имение, което не е мое, и връзката ни беше шумно огласена из целия град. Всички вече ме знаеха като „Дамастес Хубавеца“, „Дамастес Прелъстителя и крадеца на невинни съпруги“, „Дамастес Рогослагача на богаташите“.

Чувах хихикане в големия офицерски павилион на Пиконосците, приспособен за столова, и естествено не можех нито да го приема, нито да се противопоставя. Не знаех кой е проговорил — вероятно някой от по-любопитните Шлемове, или по-скоро някой слуга, пожелал да добави малко сребърници към заплатата си. Не тръгнах да търся негодника — в края на краищата всички жадуват за скандал и ако не беше изтекло от устата на един, щеше да е от друг.

Тенедос също започна да се заяжда с мен:

— Дамастес Хубавеца. Е, домин, отново започнахте да трупате слава. Вече всички градски красавици знаят, че притежавате два дълги меча.

Всички самотни жени или търсачки на слава, които ми бяха вадили душата с настойчивите си ухажвания, та поне да получат удоволствието да прекарат един следобед с мен, удвоиха усилията си; намеците и желанията им ставаха все по-открити.

— Но не разбират ли, че съм щастлив с жената, която си имам? Иначе защо беше самият скандал?

— Щом те нямат нищо против да щипнат от чуждото — отвърна Тенедос, — защо ти да не го правиш? Предполагам, че разсъждават точно така. В края на краищата си мъж, нали? Не губим ли всички повечето си време в опити да изчукаме всичко, което мърда?

— Само че аз не съм никиасец, сър.

— Не е толкова лошо да имаш такава репутация — каза замислено Тенедос, макар да бях забелязвах, че поне засега самият той остава верен на Расена.

Но не това беше най-интересното събитие.

 

 

Демонът беше не по-голям от палеца ми и приличаше по-скоро на тюлен с тигрови зъби, отколкото на демон. Когато се приближих, ми изсъска.

— Какво е това? — учудих се.

— Полезно малко духче — отвърна Тенедос. — Този път му предстои да стане златотърсач.

— Струва ми се доста непосилна задача за него — казах скептично.

— Той ще потърси само една монета — поясни Тенедос. — С нейна помощ ще намеря останалите. Стига, разбира се, да има нещо там, където се надявам — наведе се над дребното същество и занарежда:

Харарч

фелаг

мийлаш

м’рър.

Демонът изцърка нещо на също толкова непонятен език и се гмурна във водата.

Тенедос ме бе попитал дали мога да отделя час от скъпоценното си време, за да видя нещо, което може да ми се стори интересно, и ме бе поканил да се срещнем на пристанището при доскорошното скривалище на товиетите.

Дървеният капак още зееше отворен и под него се виждаше мазната тъмна вода, запълнила тунела до средата, когато Так разтърси земята.

Когато пристигнах, демонът вече бе призован и пуснат извън малката си пентаграма. До нея бе начертана друга фигура, осмоъгълна звезда, голяма почти колкото товарен фургон, изпълнена с кръгове с различна големина и непонятни символи. До нея стоеше отворен сандък с джунджуриите на Тенедос, а недалече от кея до голям фургон с впряг от осем вола чакаше отделение войници.

Попитах какво по дяволите става и Тенедос обясни:

— Напоследък разсъждавам над нашите малки парични затруднения, приятелю. Въпреки че се срещаме със знатни особи и че дамите ни са доста богати, никой от нас няма дори гърне, в което да се изпикае, и прозорец, през който да го излее.

За мен това определено беше вярно, но се съмнявах, че Тенедос е чак толкова беден.

— Предлагам да поправим този недостатък. Поне така се надявам. А сега наблюдавай логиката ми, ако обичаш. Товиетите бяха… таен орден, нали?

— Очевидно.

— Чувал ли си някога за таен орден, който да не притежава огромни богатства?

— Не… Но също така никога не съм виждал богатствата на някой орден. Разбира се, единствената такава група, с която съм си имал работа, бяха удушвачите, тъй че не мога да обобщавам. Но не се ли приказва за всеки с потайно поведение, че е богат? Спомням си един стар отшелник, който живееше в хълмовете до един от имотите на баща ми. Всички знаеха, че е несметно богат, но когато умря, намериха само едно парче коприна, две медни монети и една лъжица.

— Да, но ние знаем, че товиетите трупат иманета — възрази Тенедос. — Знаем, че насъскват хората си да ограбват жертвите, и сме виждали купчини съкровища в Кайт, нали? Е, у никиаските удушвачи не се намериха такива съкровища и реших да отделя няколко часа и да проявя алчния си меркантилен егоизъм.

Осъзнах, че си бърборим, без да откъсваме очи от мътната вода, в която беше изчезнал демонът.

— Предлагам да си разделим намереното, Дамастес, тъй като ти пръв откри това леговище.

Бях стъписан и по усмивката на Тенедос разбрах, че е очаквал точно тази реакция.

— Ъъъ… благодаря ви, сър. Но вие не ми дължите нищо.

— Дължа ви това, което сам реша, че ви дължа, сър. И между другото, това не е отплащане на въпросния дълг, а по-скоро решение да направим живота и на двама ни малко по-лесен.

Изломотих още няколко благодарности, след което изтърсих:

— Всъщност Кутулу намери входа. След като сте толкова щедър, не трябва ли да включим и него в тази алчна подялба на златото, което засега си остава невидимо? Сигурен съм, че той с радост би приел половината от вероятно несъществуващата ми половина.

— Попитах го — каза Тенедос, станал изведнъж сериозен. — Отвърна ми, че не му трябват пари. Боя се, че разбирам какво иска, и това е нещо, което никой, дори аз не бих могъл да му дам. Аха… ето го и моето духче.

Малкото чудовище се показа на повърхността, стиснало в челюстите си златна монета!

— Хайде, хайде, приятелче — подкани го Тенедос и духът изскочи от водата и кацна на талпите. Тенедос му каза нещо на странния език и демонът му отговори.

— Браво, много добре. Значи долу има много, много повече, а? — каза чародеят. — Е, вече съм ти длъжник и можеш да си поискаш отплатата по всяко време — каза още нещо на демонския език и създанието изприпка в пентаграмата, обърна се, завъртя се толкова бързо, че очите ме заболяха, и пентаграмата се опразни.

Тенедос въртеше монетата между пръстите си.

— Интересно. Не е нуманцийска монета, или поне не съм виждал такава досега. Виж как изведнъж ми олекна на съвестта. Притеснявах се, че трябва да проявим доблест и да възмездим всички наследници на удушените жертви. Чак си представям прокламацията: „Моля всички притежатели на една определена златна монета да се подредят на опашка пред двореца на Властта на Десетимата.“ Това злато може би изобщо не е от жертвите на Никиас, а част от цялата плячка, трупана от товиетите. Съмнявам се, че ще го разберем някога, а и честно казано, не мисля да се задълбочавам в проучванията.

— Сега ще видим какво ще стане — сложи монетата в центъра на звездата и замърмори: — Лазаркиня за късмет… нар — за благоденствие… бадем за благословията на боговете… и двете неизменни билки, детелина и босилек.

Извади няколко шишенца от сандъка си и поръси от билките в четирите мангала, които беше подредил около звездата. Запали ги и ароматните пушеци изпълниха въздуха. Забелязах, не за първи път, че щипките прашец, използвани в магическия ритуал, не би трябвало да ухаят толкова силно, но винаги ставаше така. Все едно че бях попаднал в горичка от нарове, с бадемови дървета наоколо и с босилек под краката ми.

— Това заклинание ще е много интересно — каза Тенедос и заприпява:

Съберете се, приятели.

Брат до брат застанете.

Едно сте със слънцето.

Вдигнете се.

Не се бавете.

Тъмна е гробницата.

Влажна е гробницата.

Брат до брат застанете.

Както аз ви докоснах,

така вие ме докоснете.

Вдигнете се.

Не чакайте.

Слънцето иска да ви погали.

Няколко мига не се случи нищо.

— Ако вярвах, че е възможно мъртвите да възкръсват — отбеляза Тенедос, — щях да се притесня, че това заклинание не действа върху желаната материя. Все пак оставихме долу няколко трупа, когато се измъкнахме толкова припряно, и подозирам, че те обичат да гушкат всякакви богатства. Никак не би ми харесало да видя точно тях да ми се дотътрят от тинята долу. Но изглежда, че моят дух или се е объркал, или е непослушен, след като нищо не…

Явно беше прибързал с приказките си, защото въздухът над пентаграмата изведнъж засия и златото се заизсипва от небитието. Имаше скъпоценни камъни, златни кюлчета, жълтици и статуетки. Купчината растеше и растеше, докато не стана висока почти човешки бой. Чух изненаданите викове на войниците.

Тенедос се поглади замислено по брадичката.

— Изглежда, скъпи Дамастес, че макар да сме завързани за едно Колело колкото живот ни е отреден, току-що се освободихме от друго, Колелото на грижата за ежедневния ни хляб — ухили се и за миг зърнах в очите му блясъка на момчето с името Лайш, преди да реши да си навлече пищния халат на чародей. — Ние сме богати!

И така си беше.

По-късно Тенедос ме предаде в много отношения, но все пак помня този ден. Можеше да си призове златото и да си го задържи за себе си, а аз нямаше и да си помисля, че е длъжен да направи друго.

Но той сам реши да го поделим и това отново ми напомни, че ясновидецът е най-сложният човек, даряван някога с живот от Айрису.

 

 

Нищо сравнимо с трибунала не се беше случвало в Никиас, най-малкото — не и в писаната история. За първи път на простолюдието бе предложена възможността да види как говорят и мислят управниците и как се взимат решенията.

Тенедос водеше процеса, все едно че той беше съдията, а не Барту или Властта на Десетимата. С помощта на тайната полиция на Кутулу изкарваше свидетел след свидетел и свидетелите описваха как товиетите бавно са прониквали в Никиас, как се промъквали във всяко съсловие също толкова ловко, колкото техните удушвачи плъзгали жълтото копринено въже около вратовете на жертвите си, как педантично подготвяли въстанието.

С отвращение забелязах, че повечето затворници са в окаяно състояние. Беше повече от очевидно, че следователите на Кутулу не бяха използвали само думи. Никак не ми харесваше, но прилагането на сила е обичайно за ченгетата, което е глупаво, тъй като човек, подложен на изтезания, ще признае всичко, само за да спре болката.

Необичайното беше, че всички бяха изтезавани — богати, както и бедни. Когато изведоха маркиза Фенелон, тя започна с явно наизустени под натиска на мъчителите си признания. И изведнъж проплака:

— Съветник Барту! Няма да повярвате какво ми направиха! Тези стражи, тези свине се държаха с мен като с парцал! Погледнете! — вдигна ръцете си и видях, че ноктите й са изтръгнати. — Как можаха да направят това? Как можаха?!

Барту не отговори, а само извърна глава настрана и двама от стражите я издърпаха от трибуната. Повече не се появи и не знам каква е била съдбата й. А и не разпитвах. Все едно че изобщо не беше съществувала. Беше изменница, вярно, но заслужаваше ли такъв край? Не знам и съм благодарен, че никога не съм сядал на пейката на съдебните заседатели и не съм въздавал правосъдие, освен най-суровите и неумолими закони на войната.

Но изтезаваните не бяха най-разговорливите. Това го доказа брадатият дебел мъж, когото бях видял в скривалището на товиетите, който приличаше на уличен бакалин, но беше главата на цялата организация в Никиас. Казваше се Ги Гарно. Разказа на обвинителите си абсолютно всичко, изреди най-уличаващата информация съвсем доброволно. Признаваше убийство след убийство, при това не само извършвани от други, а и от собствените му ръце, и говореше с какво удоволствие е служил на Так, когато стягал жълтото копринено въже. Разказът му продължи дълго и дори на най-кръвожадните писачи на стенните издания взе да им призлява. За него беше все едно — описваше с еднаква наслада удушаването на новородено бебе и на едва кретаща старица.

Не изглеждаше да е претърпял изтезания и попитах Тенедос защо е толкова отзивчив. Не си ли дава сметка, че така се обрича на сигурна смърт, или му е все едно?

— Никой с пръст не го е докоснал — потвърди Тенедос. — Всъщност килията му е по-луксозна от това жилище, макар че за него е все едно.

— Това ще го видиш и у други, Дамастес — продължи той. — Служил е с такава страст на единствения си господар, че за него не е съществувало нищо друго. Когато унищожих Так, светът за него е рухнал. Потърсил е нещо друго, в което да се вкопчи, и се е спрял на мен. След като имах достатъчно сила да унищожа Так, сега той иска да служи на мен. Най-добрият начин да го направи е като разкаже всичко. Странното е, че наистина може да доживее до дълбока старост. Аз лично ще гласувам да го оставят жив, за да могат бъдещите историци или даже любопитните да се уверяват, че този огромен заговор не е някаква налудничава измислица, а нещо съвсем реално и смъртоносно. Единственият ми проблем е как да отклоня свидетелствата му от врага, който вече не съществува, Так, към онзи, на когото трябва да се противопоставим — Чардън Шир. Също така искам да науча подробности за другите разклонения на товиетите в Нуманция, но той твърди, че нищо не знае, че никой освен Так не го знае.

Впрочем, Тенедос се оказа прав. Но само отчасти. Когато процесът свърши, Ги Гарно беше осъден на смърт, но присъдата веднага бе отменена. Само че Гарно не живя и една година. Веднъж, когато излязъл на разходка от килията си и вниманието на пазачите му се отклонило за малко, трима осъдени убийци го пребили до смърт с железни пръчки, скрити под дрипите им. Предполагам, че има престъпления и престъпници, които и най-жестоките хора не могат да търпят.

След като чух стратегията на Тенедос, започнах да посещавам трибунала по-редовно и наблюдавах как малко по малко чародеят насочва всички свидетелства към архизлодея Чардън Шир.

Властта се свиваше от притеснение. Не искаха такава информация да се разбере, от страх, че този път наистина ще се наложи да направят нещо. Но желанията им бяха без значение. Ден след ден се поднасяха нови доказателства: Мейлбранч присъствал на такава и такава среща, дал на този или онзи злато, държал насърчителни речи и прочие. Кутулу беше обискирал жилището на Мейлбранч. Калиецът беше изгорил кореспонденцията си, преди да избяга, но не си беше направил труда да разбърка или изхвърли пепелта.

Магьосници хвърлиха заклинания и малко по малко пепелта се превърна в изгоряла хартия, после онова, което огънят бе заличил, се върна написано четливо като в часа, когато листовете бяха хвърлени в пламъците. Чардън Шир се бе оказал предпазлив в писмата си — не беше чак такъв глупак да каже „Искам толкова и толкова хора да бъдат убити на тази дата“ или „Ако в Никиас измрат достатъчно хора, Властта на Десетимата ще бъде принудена да абдикира и да се потърси силен човек, който да вземе трона“. Но коварните желания и изменническите заповеди можеха лесно да се разберат от фразите, които бе използвал.

Очаквах от Кальо да пристигне протест или по-скоро гневна делегация. Но такава не дойде. Вместо това генерал Търбъри на тайно заседание докладва, че калийците събират резервите си и придвижват войските си към границата. Частите, верни на Нуманция, бяха разбити или разоръжени и задържани в казармите. По-близките до границата бяха успели да избягат, но не бяха много.

Не можех да си губя повече времето с трибунала. Знаех какво предстои и какви ще са задълженията ми, освен ако не станеше нещо наистина възмутително и Властта на Десетимата отново не успееше да избегне отговорността.

Властта се свиваше и гърчеше, но рибата беше клъвнала здраво на куката на Тенедос.

Трибуналът приключи. Всички товиети освен четирима бяха осъдени на смърт и в рамките на една седмица ги екзекутираха. Беше една от най-грозните гледки, виждана в Нуманция — повече от триста мъже и жени бяха обесени на дълги бесилки, побиращи по петдесет души наведнъж. Специално назначени палачи извършваха екзекуцията. Грозна и ужасна, защото обесените в повечето случаи бяха пияни и не разбираха какво става. Вместо бързото спускане и сухото изщракване на прекършения врат, товиетите ритаха и се мъчеха да се измъкнат от телата си и да се върнат на Колелото, в по-бавна смърт от тази, която бяха давали на жертвите си. Но още по-лошо беше, когато въжето се окажеше прекалено дълго или те се окажеха прекалено тежки, тъй че щом клупът се стегнеше, главите се откъсваха кърваво, както селякът откъсва главата на пиле.

Щом ритането престанеше, смъкваха телата и ги отнасяха в изкопаните дълги общи гробове. Заливаха ги с масло и магьосниците правеха огнени заклинания, за да изгорят напълно труповете, не само за да не останат святи реликви на мъченици за малцината останали живи товиети, но и за да не могат други злодеи да използват пепелта, въжетата и прочие за черна магия.

В деня, в който умря и последният товиет, Тенедос свика в амфитеатъра открито събрание на Властта на Десетимата.

Беше единственият говорител и речта му продължи почти три часа. Словото му беше просто и основната теза се повтаряше постоянно: трябва да се вземе решение. Сега, още днес, в този колизеум. Днес, иначе народният гняв ще кипне отново. Кальо и Чардън Шир трябва да бъдат изправени пред правосъдието.

При този призив препълнената арена зарева и Властта на Десетимата разбра, че в този ден народът иска да пие кръв. Щеше да е тяхната — или на калийците.

Отстъпиха и изпратиха по хелиографа специално съобщение до столицата на Кальо, Полиситара. Чардън Шир трябваше да се предаде на най-близкия пост на нуманцийската армия, за да бъде незабавно доведен в Никиас в окови и да отговаря за ужасните си престъпления.

Отговорът можеше да е само един.

 

 

По време на трибунала Кутулу изобщо не се появи на свидетелската трибуна, нито името му се спомена. Заварих го в кабинета на Тенедос — подреждаше поредната купчина досиета. Попитах го защо не се бе явил.

— Не беше нужно, Дамастес, приятелю.

Да ви кажа честно, приятелските му чувства към мен малко ме дразнеха. Този човек най-хладнокръвно и грижливо беше събирал досиета, които изпратиха на смърт няколко хиляди души, било от наказателен патрул или на трибунала, а изглеждаше съвсем непроменен. Но предполагах, че е по-добре да си мисли добри неща за мен, отколкото обратното, макар да знаех, че само да реши, че съм нарушил неизречената си клетва пред Тенедос, ще ме спипа и ще се погрижи да бъда наказан също толкова безчувствено, колкото се бе погрижил за избиването на товиетите.

— Е, и сега какво? — попитах го. — Не мога да си представя, че отново ще станеш най-обикновен страж.

— Няма — съгласи се той. — Ясновидец Тенедос вече поиска да бъда назначен за постоянно към него, като съветник.

— Но метежът свърши — казах. — За какво му е да си има личен блюстител на закона?

— Метежът свърши — отвърна тихо Кутулу. — Но голямата работа тепърва започва.

Въпреки лятната жега усетих мраз по гърба.

 

 

За богатите в Никиас беше обичайно да се изтягат в леглото, докато им приготвят всичко, от банята до закуската. Тогава трябва само да станеш от огромното ложе, да се поразтъпчеш, докато приемаш халата, банята, вчесването, дрехите и храната от слугините, които според Маран трябваше да приемам, че са невидими.

— Винаги ли? — оплаках се веднъж, когато една влезе, докато кротко си ходех по голяма нужда. Изревах и я изгоних — никой не беше нарушавал така интимността ми, дори като момче в лицея или на бойни учения.

— Винаги — каза твърдо Маран. — Това е един от начините ние, висшата класа, да се отличаваме от вас, простите свине.

— Дори когато правим това ли? — изръмжах, обърнах се и я захапах по задника. Тя изскимтя и нещата щяха да си продължат по реда, но на вратата се почука и личната й слугиня влезе.

Държеше поднос, с плик върху него. Беше дългоочакваното — с много боязън — писмо от бащата на Маран.

Маран се сви до мен и го зяпна.

— Няма да разберем какво пише, докато не го отворим — казах.

Маран счупи с голяма неохота печата и извади четирите страници. Започна да чете и се ококори. Помислих, че е още по-лошо, отколкото се бяхме подготвили да изтърпим. Тя го дочете и ми го подаде с думите:

— Не мога да повярвам.

Прочетох го и се почувствах също като нея.

Бях очаквал, че баща й ще напише унищожително писмо, ще я прокълне заради поведението й, ще натика лицето й в позора. Но писмото звучеше съвсем благоразумно. Той съжаляваше, че бракът й се е разтурил, ала не беше изненадан. Всъщност оказваше се, че е доволен. Никога не беше смятал, че конт Лаведан е достоен за благородническата титла. Казваше, че единствената причина да се съгласи за партията — и се извиняваше, че не го е споделил с дъщеря си досега — е било заради един стар и голям дълг на Аграмонте към Лаведан.

— Знаех за това — промълви Маран, докато препрочиташе писмото над рамото ми. — Ернад се похвали, след като се оженихме. Не ми каза какъв е… но предполагам, че е бил много обременяващ.

— Това е отвратително — казах.

Маран сви рамене.

— В повечето случаи благородниците се женят по други причини, а не по любов. Предполагам, че затова толкова много от нас си намират любовници. И защо се изненадваш? Селякът не омъжва ли дъщеря си за онзи, който му е дал вола си, за да не бъде принуден да тегли ралото сам?

Писмото продължаваше. Маран можеше да постъпи както пожелае: да остане в Никиас, въпреки че според баща й тук все още било много опасно, при все че тълпата, изглежда, била поставена на мястото си от армията, или да се върне в Иригон. Щял да се разпореди семейните банкери веднага да се свържат с нея и да се погрижи тя да разполага с всякаква сума, необходима, за да поддържа авторитета на Аграмонте в случай, че реши да остане в столицата. Пишеше, че сигурно била много потисната от преживяното, така че да не се притеснявала за пари. Можела цял живот да харчи като последната разсипница и пак нямало да ощети богатството на Аграмонте.

Последните редове истински ме изненадаха, особено понеже бяха написани от ръката на човек, когото си бях представял за най-безсърдечния и консервативен земевладелец, човек, който едва признава човешкото у себе си, да не говорим за другите:

Трудно е, дъще, за стар човек като мен, да ти каже колко те обича и колко те е обичал винаги. Ти дойде като изненада в есента на живота ми и сигурно не съм ти се радвал толкова, колкото трябваше.

Ти си най-скъпото същество на сърцето ми и искам да знаеш сега, в тези трудни времена, че стоя изцяло зад теб. Нашите притеснения с Лаведан приключиха и вече няма да имаме никакво вземане-даване с тази фамилия. Вече изпратих писма до семейните ни представители в Никиас, с нареждане бракът ти да бъде законно отменен колкото може по-бързо и без много шум. Не ме интересува как или защо нещата са станали така, нито по чия вина, макар че в сърцето си искам да вярвам, че е било по вина на бившия ти съпруг. Ако някой от Лаведан се опита да вдигне скандал по този въпрос, бъди сигурна, че лично ще се заема с тях. Обичам те и ще те подкрепя във всичко, което решиш да направиш, без притеснения и без гузна съвест.

Твой баща, Датус

Оставих писмото.

— И какво ще правим сега? — попита Маран. Изглеждаше толкова стъписана, колкото ако се бяха отрекли от нея.

— Ти можеш да продължиш да си богатата контеса Аграмонте. А аз — да продължа да те ръфам по дупето — предложих.

Тя се ухили.

— Можеш, да… И всичко друго, което ти хрумне.

И се изтегна на леглото най-подканящо.

 

 

Едва ми оставаше време да съм през нощ с Маран. Бях се затрупал с работа, за да подготвя Пиконосците за предстоящите месеци. Всъщност не можах дори да присъствам на великата реч на ясновидец Тенедос в амфитеатъра.

Ескадронен сержант Карджан дойде при мен и заяви, че му писнало да е сержант. Поиска да се върне на служба при мен.

Казах му да върви по дяволите и да се разкара от кабинета ми, понеже си имам работа.

— Сър — настоя той. — Служих както поискахте в извънредното. Вече няма безредици. Всички други получават медали. Що да не мога аз да получа единственото, което искам?

Заявих му, че няма начин на този свят да се позволи един ескадронен подофицер да бъде личен слуга на домина. Не допусках, че дори на генерали е разрешено да им слугуват бойци с толкова висок чин.

Той ме погледна замислено, отдаде чест и напусна.

Вечерта влязъл в една от кръчмите, в които пиеха Златните шлемове, и заявил, че никой от тях не може да се мери в поркането с един истински войник. Десетима го нападнали и той успял да свали шестима, преди да го съборят на пода. Четиримата оцелели направили грешката да се обърнат с гръб към него и да поискат от кръчмаря кана вино, за да отпразнуват победата. Карджан се надигнал, награбил една пейка и изпратил и четиримата в лазарета.

След което продължил да унищожава пивницата.

Появили се петима души военен патрул, той ги натрупал върху купчината разнебитени Шлемове, а след тях — последователно две отделения от по четирима стражи. Вече влизал в добър ритъм, когато жената на кръчмаря се появила с блага усмивка, шише вино… и къса тояга, скрита зад гърба.

Платих примирено глобата на Карджан, извадих го от затвора и пред строените Пиконосци му отпрах нашивките и го понижих в редови конник.

Не мисля, че съм виждал по-щастлив човек. Карджан дори се усмихна и се видя, че и той е понесъл щети в битката — между зъбите му зееха няколко дупки.

Въздъхнах, казах му да си събере багажа и да ми се яви вкъщи.

Същата вечер в трапезарията легат Биканер ми каза, че се разиграло залагане колко дълго Карджан ще си задържи нашивките. Не за първи път беше повишаван, нито беше първият път, в който пресметливо правеше нещо, за да го разжалват.

— Повишат ли го над пика — допълни Биканер, — почва да нервничи.

— Кой спечели баса?

— Един от новите легати. Не бях аз. Парите си ги пропих още първата седмица след повишението. Предполагам, че ви смята за голяма работа, сър.

 

 

— Така — каза Маран и ме пусна от устата си. — Сега можем да минем на следващата стъпка — дишаше задъхано почти колкото мен.

— Защо, не можеш ли просто да правиш това, което правеше?

— Защото ще направим нещо ново и защото досега все ти ми показваш. Сега е мой ред.

— Добре. Какво да правя? Преди да съм омекнал де.

— С това нещо можеш да пробиваш дупки в стените — каза тя. Възседна ме, вкара ме в себе си и изохка, щом повдигнах бедрата си и го натиках още по-дълбоко в тялото й.

— Не прави това. Сега седни и кръстосай краката си зад мен. Хвани ме с ръце, за да не падна. Ако почнеш да се смееш, ще те заколя.

Маран ме прегърна с краката си и изправи гръб като мен.

— Сега какво? — попитах. — Какво правим сега?

— Нищо не правим. Прости си седим така… не, не мърдай, по дяволите… и накрая трябва да свършим заедно.

— Какво е това? Пак някоя сексмагия на Амиел?

— Не. Но е от друга нейна книга, която прочетох.

— Сигурна ли си, че си си водила добре записките? Искам да кажа, приятно е, но нищо не се случва. Правила ли си го преди?

— Млъкни. Не е твоя работа. Разбира се, че не съм! С кого да го правя, кучи син такъв? Трябва да се съсредоточиш. Да се представиш, че си само един пенис. Така пише в книгата.

Седяхме в пълна тишина. Постарах се да се подчиня на заповедите й, да изключа от ума си всичко, да почувствам всеки сантиметър от себе си в нея. Честно казано, мислех си, че е глупаво, но се съсредоточих, започнах да усещам главичката на члена си, как докосва отвора на утробата й, вътрешните страни на устните й се загръщаха около мен, усещах как всеки сантиметър се опира в мокрите гънки, усещах топките си, притиснати в устните отвън.

Маран изохка.

— Не мърдай, казах!

— Нищо не правя! Ти мърдаш.

— Не. Не там. Долу — вече стенеше и краката й се притискаха в гърба ми. — О, богове!

Заклевам се, че стоях съвсем неподвижен, но усещах как кръвта ми кипва и светът се стесни само до гърдите й, притиснати в гръдта ми, езика ми в устата й и нажежената и влага, която ме засмукваше вътре, докато и това не изчезна в този странен, внезапен дар на боговете.

Много време изтече, докато успея да се съвзема, отпуснат до нея. Двамата бяхме плувнали в пот и се чувствах безпомощен като новородено коте.

— Можеш да я заемеш тази книга отново, ако искаш. Беше… много интересно.

— Ммм.

Лежахме кротко и тя леко поскубваше редките косми по гърдите ми. Изведнъж попита:

— Ще има ли война?

— Ужасен въпрос. В момент като този.

— Е, ще има ли?

Въздъхнах.

— Да. Боя се, че да.

— Боиш се? Хайде, не ме лъжи, Дамастес. Знам, че си войник, и знам, че ще тръгнеш да се биеш. Това е животът ти. Винаги е бил това, нали?

— Да.

— Когато тръгнеш, надявам се, че ще нося твоето бебе.

Почувствах се много горд, но и много несигурен. Преди Маран изобщо не се бях замислял за деца. Чувствах, че най-вероятно ще се оженя, след като се оттегля от служба, стига да доживея толкова дълго, и ще си направя подходящия брой наследници, като баща ми и дядо ми.

— Искам да ти родя син — каза тя.

— Какво им е лошото на дъщерите?

— Нищо. След това. Първо — момче.

— А казваше, че аз съм бил припрян — изведнъж ми хрумна нещо. Помъчих се да го разкарам от ума си, като нещо, ако не глупаво, то необмислено и преждевременно. Но устата ми се подчини на собствените си закони и казах: — Но не виждам начин децата ми да са копелета.

— Не се тревожи за това — отвърна тя. — Нито едно признато дете на Аграмонте не е копеле.

— Нямах предвид това.

— Искаш да кажеш…

— Искам. Контеса Маран Аграмонте, бихте ли склонили да се омъжите за един беден домин от кавалерията, който не е способен на нищо, освен да ви обожава, докато Айрису му позволи да стои на крака на тази земя? Обичам ви, знаете ли.

Последва дълга тишина и разбрах, че Маран плаче. Почувствах се чудовищно, а не разбирах с какво съм сгрешил.

— Извинявай, любима. Не исках да те обидя.

— Не си, о, Дамастес, не си. Не би могъл. Но… знаеш ли, че никой не ми е предлагал? Това, че ще се омъжа, просто се бе превърнало в някаква даденост. Не е ли странно? Не помня никой, освен мама понякога, и може би гледачките ми като малка, да ми е казвал, че ме обича. Никога. Ернад изобщо не ми го каза. А ето, че ти ми го казваш сега. И баща ми също… — заплака отново.

Задържах я в прегръдката си, докато бурята отмине.

— Знаеш ли — заговорих, — ако те притеснява, мога да оттегля въпроса. Сигурно е лудост изобщо да си помисля за такова нещо. Трябва да минеш през всички формалности, докато бракът ти бъде отменен, а съм чувал, че никой не бива да се жени от разочарование, поне за известно време, най-малкото, и…

— Млъкни, Дамастес. Отговорът е „да“. Разбира се, че ще се омъжа за теб.

Щом го каза, все едно че се слях с боговете и самият аз за малко да не заплача от радост. Тя продължи:

— Знаеш, че не може да стане веднага. Колкото и влиятелни да са хората на баща ми, ще отнеме време, докато нещата се уредят. Тъй като съм Аграмонте, въпросът трябва да се реши пред Властта на Десетимата. Съжалявам.

— Недей. Това ще ми даде повод да се бия здраво, за да мога да се върна при теб.

— Само не прекалявай — каза тя. — Защото трябва да се върнеш.

— О, ще се върна — може да е било младежка и глупава самоувереност, но знаех, че ще се върна невредим от войната, а как го знаех — не знам.

— Е, вече сме сгодени — въздъхна тя. — Трябва да направим нещо, за да го отпразнуваме.

— Мисля, че се сещам какво е.

— Знам, скъпи — каза тя гърлено и повдигна краката си около кръста ми, докато набъбвах в нея. — Знам.

Ако можех просто да посегна и да спра времето точно в този момент, щях да го направя, и да останем завинаги така, да остана в нея и да усещам влагата на любовта по бедрата ни. Де да беше възможно — болката, скръбта и измяната никога нямаше да се случат.

Но не можех и се случиха.

 

 

Три дни по-късно дойде отговорът от Чардън Шир. Специалният пратеник се върна, на носилка. Езикът му беше изтръгнат.

Това беше началото на гражданската война. Обявиха я след няколко часа.

 

 

Генерал Ричин Търбъри, със своя опит в сражения с калийците, реши лично да води кампанията. Елитните части, доведени в Никиас, щяха да бъдат изпратени срещу калийците, както и други дивизиони, които можеха да оставят районите си без военна охрана.

Тази война нямаше да се води откъслечно. Щеше да е съкрушителна. Не беше съвсем гражданска война, но почти, затова трябваше да се реши бързо и сурово.

Всички знаеха, че уж приятелски настроеният ни съсед крал Байран Майсирски ще следи внимателно хода на събитията и всяка проява на слабост от страна на Властта на Десетимата ще повиши интереса му към нашата уязвимост.

Но най-хубавото дойде накрая. Ясновидец Лайш Тенедос бе назначен на нов пост: армейски чародей. Щеше да разполага с толкова личен състав, колкото пожелае, и да се отчита само пред генерал Търбъри.

Сега, най-после, имаше шанс да развие стратегиите и тактиките си.

Сега, може би, щяхме да станем свидетели на нов вид война.

 

 

Беше сиво утро, все още не се беше съмнало, от реката се надигаше прохладна мъгла. Конник Карджан беше оседлал Лукан и Рабит, седеше чинно на коня си и гледаше настрана, когато излязохме с Маран.

Целунах я и не исках тази целувка да свърши.

Чудех се дали всичко това не е история — мъж, който целува жена на сбогуване и тръгва на бой, и се чудех защо толкова се обичаме, че се убиваме взаимно.

Отърсих се от тази мисъл и я целунах пак.

Отново видях онова изражение на ранено животинче и извърнах очи.

Отидох при Лукан и го яхнах.

Маран ме гледаше с отчаяние, стиснала ръце.

Цъкнах на Лукан и той тръгна, Карджан пое след мен. Когато излязохме от портата, се обърнах и я погледнах — стоеше, без да помръдва, докато не я скри бялата речна мъгла.

А войната протегна костеливата си ръка и ме пое.