Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кралят маг (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Seer King, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2011 г.)

Издание:

Крис Бънч. Кралят-маг

Серия Кралят маг, №1

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2005 г.

ИК „Бард“ ООД, 2005 г.

ISBN: 954-585-600-9

История

  1. — Добавяне

11.
Предателството на акима

В двора на аким Фергана бяхме герои. Не само че бяхме спасили придворните и самия аким от ужасна смърт, но бяхме убили коварния изменник джаск Иршад и злия брат на бунтовния владетел, Чамисо Фергана.

Колкото за демона Так, аким Фергана не се безпокоеше особено. След като нямаше кой да го води, дори да не беше хвърлено могъщото заклинание на „прехрабрия и предостоен за всички най-високи възхвали генерален резидент и премогъщ чародей Лайш Тенедос“, Так вече трябваше да е безсилен и скоро щеше да се върне в тъмните си селения. По същия начин ужасните товиети, останали без водачи, щяха да се разпаднат и да изчезнат, все едно изобщо не ги е имало.

Аким Фергана, вече уверен, че властта му е в пълна безопасност и че семейството му ще държи трона за вечни времена, ни обещаваше всичко, ама всичко, което си пожелаем, особено след като му бяхме върнали куклите. Бях дръпнал кротко Тенедос настрана и го бях попитал дали това е разумно. Той сви рамене и ми отговори, че, първо, се съмнява дали някой друг кайтец ще може да ги използва без магията на джаск Иршад, и второ, по-важно, за Нуманция е без значение как владетелят на Кайт ще държи трона си, стига планинците да се избиват помежду си в границите си.

Колкото до наградите на аким Фергана, за съжаление в кралство Кайт нямаше почти нищо, което да можем да си поискаме. Златото щеше да е повече от приемливо, тъй като нито Тенедос, нито моя милост бяхме кой знае колко заможни. Но това било против правилата на кралството, обясни аким Фергана с огромно съжаление. Освен това съкровищницата била в окаяно състояние, а всички твърди валути били ужасно необходими за благоденствието на народа. Но всичко друго…

Тенедос се опита да убеди аким Фергана, че ратифицирането на пакта, заради който беше изпратен в Пограничните земи, би било най-голямата награда и за Кайт, и за Нуманция и Ърей. Аким Фергана се усмихна любезно и заяви, че въпросът се обсъждал много задълбочено. Дори несведущ в дипломацията като мен можеше да разбере какво предвещава това.

На никого, нито на Тенедос, нито на мен, нито на офицерите и войниците, не можеше и да му хрумне да поиска индивидуална награда. Всеки от нас можеше да получи имение из страната и да го убият в момента, в който излезе от портите на Саяна, за да го посети.

Титлите бяха безсмислени.

Храната — хората ми не си падаха много по кайтската кухня.

Аким Фергана ни предложи жени и момченца, всеки колкото си поиска. Някои от хората ми почнаха да се облизват похотливо — представяха си оргии от праисторически характер. Тук трябваше да се намеся твърдо. Заявих, че ако някоя жена пожелае да посети резиденцията ни, денем, по своя воля и след като аз я поразпитам, и ако въпросният мъж е свободен от служба, какво ще правят си е тяхна работа. Но сигурността на имението беше прекалено важна, за да си позволим непознати да се мотаят из него през нощта. Армейските закони за щастие забраняваха на мъж на служба да държи роби, което затваряше друга вратичка.

Знаех, че малко кайтски жени щяха да пожелаят да се забъркат с омразните фрьонг, освен курвите или нашите слугини шпионки, на които, разбира се, беше наредено да бъдат изключително услужливи, ако не искат да ги изхвърлят на улиците на Саяна нощем.

При което си останахме с „вечната благодарност на аким Бейбър Фергана“, дар, който щеше да се съхрани, както цинично, но точно отбеляза генералният резидент Тенедос, поне цяла седмица след поднасянето му.

Награди все пак имаше — всички мъже, които излязоха с мен, бяха упоменати в депешата до домин Херстал и Пиконосците, а капитан Мелет направи същото със своите хора. Някои можеше да бъдат повишени: легат Бейнър щеше да бъде повишен посмъртно в младши капитан, което можеше да предложи известна утеха на семейството му. Както се бях заклел, с пълното одобрение на Лайш Тенедос сержант Йонджи беше предложен за повишение в чин легат, както и други планинци.

Колкото до моите хора, трудно можех да повиша Биканер в дивизионен подофицер, след като имаше само едно такова звание в целия дивизион и то беше заето от Иват, в Мехул. Пиконосец Карджан отклони предложението ми за повишаване с думите: „Да ти сложат сержантски нашивки значи да си изгубиш и приятелите, и душата. Не си струва няколкото петака повече.“ Кърти беше твърде засрамен, че не улучи с първата стрела в пещерата, за да приеме награда. Свалбард поне се съгласи да го повишим в пиконосец и измърмори нещо, за благодарност, предполагам.

Резидент Тенедос настоя да напише своя депеша до домин Херстал — беше толкова похвална, че се изчервих. Зачудих се дали ще промени мнението на капитан Ланът, но се съмнявах. Хора с неговия характер никога не променят мнението си, когато си ги настъпил по мазола.

Трябваше да се изпратят похвали и до други места и Тенедос се справи с това изключително умело, въпреки че остави кисел вкус в устата ми.

Изчака по-малко от ден след завръщането ми, преди под ръката му да се излее порой от писма и депеши. Първото беше задължителният доклад пред Властта на Десетимата.

Позволи ми да го прочета, преди да запечата пакета. Бях учтив и не споделих критицизма си. Излагаше нещата точно, но излизаше едва ли не че сме направили гигантска стъпка към налагането на траен мир в Пограничните земи и твърдо сме поставили Кайт под нуманцийско влияние. Забелязах обаче, че докладът оставя няколко опции отворени, като постоянно се казваше ако бъдат продължени някои очевидно наложителни мерки от страна на аким Фергана и сегашното управление, при условие, че аким Фергана осигури правосъдие след извършените набези срещу товиетите, стига да се прекратят постоянните кръвни вражди и междуособици, че тези мисли са хипотетични при положение, че сегашната спокойна ситуация се задържи поне половин година, и т.н.

Но използването на такива хлъзгави думи от страна на Тенедос не беше най-лошото. Преди да връчи официалните депеши на двайсетчленния патрул, за да ги отнесе в безопасност до Ърей, Тенедос написа още писма. Някои бяха лични, до негови приятели и покровители, включително двамата от Властта, които смяташе за свои съюзници. Тях, разбира се, не ми позволи да прочета.

Други бяха предназначени за различните стенни прокламации в Никиас. Изчетох част от една, която беше пълна с фрази за „героизма“ на „непоколебимия млад офицер от славните Ърейски пиконосци, легат а̀ Симабю“, за „неустрашимата храброст“ на нуманцийското войнство срещу „смазващите атаки“ на злите туземци и прочие. Легат Бейнър бил посечен, след като убил най-малко половин дузина бунтовници, издъхнал в ръцете на Тенедос и последните му думи били: „Обещай ми, о, чародею, че нашата гибел в този ден не ще бъде напразна и че един ден Нуманция ще възвърне нявгашната си бляскава слава.“

Леко ми прилоша.

Тенедос забеляза изражението ми и отгатна какво си мисля. Усмихна се, малко мрачно.

— Мислиш си: „Що за говна…“ Прав ли съм, Дамастес?

Изсумтях уклончиво.

— Но кое е лъжа тук? Бейнър например нямаше ли да убие толкова товиети, ако беше останал жив?

— Сигурно. Но вие и за товиети не споменавате.

— Това, скъпи друже, момко млади, е, защото знам, че Властта на Десетимата ще ми съдере кожата и ще я закове на градската стена, ако спомена за тази държана в такава тайна информация. Но да продължа. Колкото до последните думи на Бейнър, добре, признавам, че вложих в устата му някои преувеличения. Но можеш ли да гарантираш, че той не е вярвал в това?

— Никога не съм го чувал да говори за политика.

— Тогава кой може да каже? Освен това тук се съдържа една по-голяма истина — продължи Тенедос. — Помниш ли когато говорих на хората ти, при брода? Обещах им велико време, велики подвизи и велики награди. Е, хората, които загинаха и се върнаха на Колелото, все още могат да послужат. Бейнър дава пример на други млади нуманцийци.

— Трябваше ли да кажа истината за смъртта на легат Бейнър? — продължи той. — Че беше убит, след като глупаво нападна човек два пъти по-опитен от него в боя? Че хукна пред началника си с явната надежда да спечели великата слава, че лично е убил Чамисо Фергана? Трябва ли да кажа, че неговата смърт не донесе никакъв мир на тази окаяна страна, защото тук ще си продължи да бъде както си е, както е било винаги, освен ако не бъде убит и последният проклет от боговете кайтец и страната не бъде заселена с разумен народ? Да кажа ли, че тези Погранични земи почти нищо не означават за Нуманция, че повечето нуманцийци не могат и на картата да ги намерят и изобщо не ги интересува какво става по границите им? Смяташ ли, че това ще зарадва семейството на легата, ако е имал семейство? Смяташ ли, че ще послужи на интересите на Нуманция?

Тенедос се беше разгорещил, още малко и щеше да се ядоса. Не отговорих, а изразих искрено невежеството си по такива мътни въпроси.

Тенедос отново стана много мил.

— Дамастес, приятелю. Ти се съсредоточи върху това, в което си много добър, военното дело, и прави каквото можеш с малкото, с което разполагаш. Обещавам ти, един ден ти също ще бъдеш възнаграден и ще получиш възможността да извършиш наистина велики дела, заради които името ти ще кънти в аналите на времето. Остави на мен да се грижа за политиката и шикалкавенето. Но едно помисли: след като тези мои описания излязат на градските прокламации, какъв шанс според теб ще има Властта на Десетимата отново да ме хвърли в забрава? Всичко, което трябва да направя… което трябва да направим, е да оцелеем след това назначение и имената ни да бъдат запомнени завинаги в Нуманция. Какво лошо има тук?

Все пак се чувствах неловко. Извиних се и напуснах. През следващите няколко дни го предъвквах — виждал бях офицери, които се стараят всякак техен добър ход да бъде забелязван от началниците и, както ми беше казал баща ми, да бъдат язвителни с останалите. Към такива можех да изпитвам само презрение.

Но от друга страна, Лайш Тенедос не беше войник. Воюваше на съвсем друга арена, която не познавах и още по-малко държах да опозная. Имах ли право да го укорявам? Особено след като извършеното от него в пещерата наистина беше опазило мира в Кайт, наистина бе задържало на трона аким Фергана, съюзника на Нуманция, колкото и неблагонадежден да беше, наистина бе предотвратило нахлуването на кайтците на север в Ърей и Нуманция, поне засега.

Най-сетне, той беше мой началник и нямах право да оспорвам решенията и политиката му.

За щастие, имах си други, много по-важни грижи, така че скоро зарязах въпроса.

Един проблем изглеждаше незначителен, но будеше любопитство: калиецът, ландграф Илиас Мейлбранч, беше изчезнал. Беше напуснал отредения му палат на сутринта в деня, в който се върнахме, горе-долу по времето, когато се измъкнахме от пещерата на Так. Съвпадението ми се стори доста интересно, а на генералния резидент Тенедос изобщо не приличаше на съвпадение, но всички въпросителни около него в момента трябваше да бъдат оставени настрана.

Най-голямата ни грижа бяха товиетите. Те изобщо не изчезнаха, както глупаво ни бе уверил аким Фергана. Напротив, движението укрепваше и се усилваше. Името им вече не беше забранено — напротив, човек можеше да го чуе почти навсякъде. Можеше и да са останали без водачи, но идеите им не се бяха променили: убивай управниците, унищожавай богатите. Граби каквото поискаш. Докато не рухне старият ред, няма да настъпи мир, няма да има богатства за никого освен за върховните повелители. И, разбира се, м’рт тя фрьонг!

Виждах го изписано на много стени и като че ли никой в Кайт не си правеше труд да замаже лозунга с боя. Беше се появила и нова рисунка — грубо очертан кръг, понякога боядисан в червено, който трябваше да изобразява кръвта на убития Чамисо Фергана, на великомъченика джаск Иршад и другите, които избихме в пещерата, а от кръга се надигаше гнездо съскащи змии. Някъде беше изрисувано много усърдно, другаде имаше само драснат кръг с издигащи се от него криви линии, зависи с колко време е разполагал и колко талантлив е бил художникът.

Имаше и товиетско мото: „От едно тяло — много пръсти. От много пръсти — една воля. Смърт на чужденците! Война на омразните им кралства!“

Тълпите вече обкръжаваха резиденцията непрекъснато, въпреки че Дъждовното време беше в разгара си. През час избухваха песнопения, изпълнени със закани за смърт на злите чужденци, чъщите, които искали да унищожат доблестното кралство Кайт.

Когато излизахме, трябваше да се покриваме с наметала от зебло, за да не оцапат униформите ни с боклуци. Навикваха и бутаха по улиците кайтските ни слуги и бяхме принудени да придружаваме до и от домовете им тези, които не живееха в имението. Накрая се принудихме да освободим всички.

Събрах кайтските ни бойци и им предложих възможността да напуснат службата си при нас. Останах доволен и малко изненадан, че само половината, около петдесет души, приеха предложението ми. Тези, които останаха, включително легат Йонджи, бяха най-добрите.

И тогава беше убит първият нуманциец. Казваше се Джуан Ингрес и беше на пет годинки.

Баща му беше пътуващ бижутер, а майка му — кайтка. Детето играело на кикбол с петимата си братя и един по-силен ритник изпратил топката над стената, в градината с домати на съседа. Джуан хукнал след нея. Изневиделица се появили трима мъже, стегнали около шията му жълто копринено въже и с рязко дръпване я прекършили. Докато братята му успеят да извикат, тримата изчезнали.

Кайтските стражи заявиха, че не могли да намерят никакви следи и че никой от агентите им не бил чул нищо за злодеянието.

Генералният резидент Тенедос изрази гневното си възмущение от тази нечувана жестокост пред аким Фергана.

Владетелят, с много скръбна физиономия, заговори колко е ужасно, че се е случило това деяние и какъв срам изпитва самият той, въпреки че разбира много добре как някои хора, помнещи традиционните злини, нанасяни от Нуманция над нещастния Кайт, могат да бъдат до такава степен заслепени от гнева си, че да вземат едно невръстно детенце за враг.

— Какви злини имате предвид, ваше величество? — запита ледено Тенедос.

— Тези, които са добре известни на всички нас, макар че едва ли си струва да се разпростираме върху тях в този момент, въпреки че са голям позор.

— Тъй като говоря от името на Властта на Десетимата, на Нуманция, длъжен съм да настоя за уточнения. Нашите две страни са в състояние на мир.

— Така е — отвърна аким Фергана. — Несъмнено е така. Но това не отменя истинността на думите ми.

Тенедос го изгледа хладно, поклони се и напуснахме. Времето ни на герои явно беше отминало. Бяхме се върнали към нормалното — фрьонгски боклук.

Щом се върнахме в имението, Тенедос припряно нахвърли доклад за последните събития и ми заповяда да го изпратя колкото може по-бързо в Ърей.

— Бих те посъветвал да пратиш повече от един ездач, Дамастес. Прати някой умен. Съмнявам се, че ще рискуват да убият официален представител на Нуманция, но все пак… — Изглеждаше угрижен.

Отвърнах, че ще го направя, и го помолих да приготви второ писмо, до военните власти в Ърей, с молба за подкрепления за резиденцията.

— Смяташ ли, че положението е толкова лошо?

— Резидент, бих се чувствал много по-спокоен, ако разполагаме поне с още две роти пехота и една колона тежка кавалерия. Конците между нас и Ърей са много дълги и тънки.

— Ще го направя и ще използвам най-лукавите си фрази. Ще бъда готов, докато назначите хората си.

Избрах старши пиконосец Уейс и четирима от по-добрите си пиконосци. Заповядах им да се придвижват бързо, но предпазливо и да не се доверяват на никого чак до Ърей, особено в прохода Сулем. Щях да изпратя по-голяма група, но тук вреше и кипеше и не можех да се лиша от още хора.

— Благодарско за съвета на легата — отвърна Уейс, — но т’ва въобще не бих си го и помислил, да не съм луд. Не, сър. Препускаме в пълен галоп и си отваряме очите на четири.

След това му заповядах да не се връща през прохода без подкрепления; бях сигурен, че ще могат да минат веднъж в безопасност, разчитайки на изненадата, но след това сигурно всички планинци щяха да са се приготвили за връщането им. Той изръмжа, каза, че никак не му харесва да оставя Трета колона в такава каша, но ще бъде както заповядва легатът. След час тръгнаха.

Същата вечер Тенедос ме повика в кабинета си. И този път стаята беше пълна с чародейски принадлежности.

— Понеже миналия път се представи много добре, моля те отново да ми асистираш като мой личен послушник, Дамастес. Този път обаче рискът ще е много по-малък. Предлагам да потърсим нашия демоничен приятел Так и да видим дали той все още съществува в това измерение.

На масата в средата на кабинета му беше поставен голям поднос с висок ръб, инкрустиран със сложни символи. Тенедос запали три свещи и ги постави на равно разстояние около подноса. Махна два пъти над малкия мангал на стойка и тамянът задимя. Промълви няколко думи на непознат език и отпуши металното шишенце.

— Точно тази тавматургийка зависи не толкова от материала, колкото от тренировката — обясни той. Изсипа върху подноса живак, който незнайно как се разстла на тънък пласт, и след миг зяпнах в смътно отразяващо огледало.

— Спокойно можеш да наблюдаваш, ако желаеш — каза Тенедос. — Точно това изобретение е изключително удобно в това отношение — един новак или нечародей ще види точно толкова, колкото и чародеят. Разбира се, ако се окаже, че заклинателят има лош ден или се окаже шарлатан, това може да създаде неудобства. Няма никакъв риск освен да ни разкрият, а това няма защо да ни безпокои.

Раздвижи ръце над подноса, мътилката се изчисти, огледалото стана кристално и вече виждах пред себе си неравна земя, все едно че бях зареяла се високо в небесата птица, само дето се съмнявах, че някоя птица може да се издигне толкова високо, дори да е орел. След миг разбрах, че гледам отгоре град Саяна и околностите му. Повечето неща се виждаха съвсем ясно, въпреки че на някои места беше леко замъглено, все едно че между нас и града имаше облачета.

— Неясните места са покрити с магия — обясни Тенедос. — Например — той посочи — ей онова петно там е дворецът на аким Фергана и неговите джаски са хвърлили заклинания, за да не могат да го шпионират натрапници като мен.

— Това е едно от най-големите предимства, които предлага заклинанието — показва безпогрешно на наблюдателя къде си върши работата някой магьосник. Но тъй като магията е двупосочна, може също така да покаже къде е местоположението на наблюдателя — той се позасмя. — А сега да огледаме района, който ни интересува. Можем да сменяме перспективата зона по зона ето така… — ръцете му се задвижиха и гледката се завъртя толкова бързо, че главата ми се замая, след което Саяна се измести на една страна и вече гледахме пътя, водещ към прохода Сулем. — Но има и по-лесен начин да стигнем там. Докато бяхме в пещерата, взех едно късче минерал — хвърли го в мангала и локвичката живак се размъти. — Щом се проясни, ще можем да гледаме нашата планина и даже да проникнем вътре.

— Щом един магьосник може да види, че го гледаме, демон като Так не би ли могъл? — попитах леко обезпокоен.

— Сигурно — но е все едно, защото не може да направи нищо, освен да блокира гледката ни.

Живакът отново се размъти, след това се проясни по краищата и видях неравния планински терен. Но центърът представляваше същото мътно петно като онова над двореца на Фергана, само дето покриваше много повече пространство.

— Хмм — изсумтя Тенедос. — Товиетските джаски са си вдигнали преградите. Я да видим дали няма да можем да се приближим и да минем през тях.

Натисна във въздуха с ръце надолу, подносът посивя и перспективата ни се приближи към планината.

Сивотата премина в черно, само тук-там просветваха тънки нишки.

— Много добре — каза Тенедос. — Сега цепим право през скалата. Светлото, което виждаш, са пукнатини, през които прониква външната светлина. Великолепно.

Живакът изведнъж се размъти и се завъртя като вихрушка. Тенедос изглеждаше обезпокоен, но преди да успее да обясни какво става, гледката се проясни и пред смаяните ни очи се появи Так!

Не знам къде се намираше — там или тук — в подноса нямаше нищо освен кристалния демон. Главата му се изви назад и той „погледна“ нагоре към нас. Живакът се завъртя още по-бързо, този път се появи фуния и щеше да ни засмуче.

Ръцете на Так се вдигнаха нагоре, протегнаха се към нас, нагоре и нагоре, все по-близо и по-близо, и изпитах смъртен ужас.

Мускулите ми, кой знае как, се подчиниха, изритах с все сила масата отдолу, подносът подскочи, превъртя се и из стаята се разхвърчаха капчици живак. Мангалът лумна още веднъж и угасна.

Обърнах се към Тенедос. Той успя най-сетне да се съвземе и ме погледна с кисела физиономия.

— Добре де, това заклинание наистина се смяташе за съвсем безопасно — отиде до рафта и ни наля по чаша бренди. — Значи Так не само е жив и здрав, но и знае за нас. Признавам, тези обстоятелства не будят радостни тръпки у мен.

— Имате ли заклинания срещу него?

— Не, за съжаление. Не и достатъчно силно за атака. Може би ако знаех намерението му, защо е решил да влезе в това измерение, при условие че не е тукашен, щях да измисля нещо. Но засега най-добрата ни защита е да стоим настрана от него. Ако бъдем нападнати, разполагам с някои оръжия, но дали са достатъчно силни да го унищожат — не знам.

— Защо на един демон ще му хрумнат идеите, на които, изглежда, учи товиетите? — зачудих се аз.

— Едва ли е така. Съществата от други измерения обикновено не са много наясно кое кара хората да правят това или онова. Според мен по-скоро някой го е призовал преди време и този някой е проповядвал святото слово, което товиетите сега се опитват да внедрят в практиката, а Так е попил достатъчно, за да може да го излъчва, без да е наясно какво означава всъщност, само за да му носи поклонници.

— А какво може да се е случило на чародея, който го е призовал?

— Не е рядкост магиката на чародея да го унищожи — сухо отвърна Тенедос. — Все едно, Так, изглежда, вече е господар на себе си и изпълнява собствените си желания.

— Дали пък Так не се стреми да стане бог? — зачудих се аз. — В смисъл, някой, който да има храмове и жреци и да властва над някоя част на света?

— Ето, че навлизаме в неща, от които не разбирам — каза Тенедос. — Били ли са боговете някога демони? Не знам. Би било доста логично, след като знаем, че някой второстепенен бог може понякога да се прояви в аспекта на Айрису или на самата Сайонджи, и дори да бъде почитан повече. Дали изобщо съществуват богове? Дори и това не знам, макар че щом има демони и по-низши духове, със сигурност трябва да има и по-висши, и в един момент трябва да е имало един-единствен, цялостен дух — наречи го Умар, ако щеш — с достатъчно мощ, за да създаде тази вселена. Но тя може да си е възникнала и сама. Възможно е да съществува друго Колело отвъд онова, на което се връщаме, и да контролира всичко. Главата ми се замайва и ми се ще да си взема студена баня, когато се замисля над такива неща.

— Колкото до Так, смятам, че онези, които наричаме демони, виреят в безредието — продължи той. — Техните измерения трябва винаги да са променливи, хаотични. Навярно презират усилията, които ние, дребните същества, наречени хора, полагаме, за да приведем видимия за нас свят в някакво подобие на система. Отново ще кажа — не знам. Дребните духове, които съм призовавал понякога да ми помогнат, определено недоволстват, когато им възложиш конструктивна задача, и им става страшно весело, когато трябва да направят беля. Жалко, че нямам свободно време да проуча този въпрос. Так например е забележително проявление. Но се боя, че мястото не е подходящо за кротки размишления. Нито разполагаме с време да развиваме теории, които ще радват сърцата на учените, освен ако не държим това да е последният ни паметник. За нас е достатъчно, че Так е наш враг, а ние вярваме единствено в съществуването на врага. Той ни е враг също като товиетите.

На другата сутрин резиденцията беше нападната.

 

 

Утрото беше студено и сиво. Канеше се да завали, но заканата все още не се беше материализирала.

Улиците около резиденцията бяха пълни с тълпи. Имаше поне хиляда кайтци — сипеха подигравки, викаха, крещяха гневно. Хвърляха какво ли не — камъни, боклуци, буци пръст. Истински оръжия все още не използваха, но беше ясно, че нещата скоро ще се влошат.

Всички бяха мъже естествено, от малки момчета до кретащи белобради старци. Мъжете на Кайт изобщо нямаше да позволят на жените удоволствието да излеят публично гнева си. Предвид предстоящото, поне за този мъжки шовинизъм бях благодарен на кайтците.

Хората ми бяха в пълна готовност. Предния ден бях наредил да се вдигнат осем платформи, тайно, и сега заповядах да ги преместят на предвидените позиции, по две по всяка стена на имението. Бяха с три стъпки по-ниски от стената, така че външните стени щяха да ни служат за защита.

Най-слабото ни място беше главната порта, нищо повече от тежки железни решетки. Не само че можеха да пробият през нея, но и нямаше как да я укрепим стабилно.

Дадох указания на войниците си какво да правят. Стана много бързо, тъй като основните упражнения, които бяхме отработвали, се състояха тъкмо в отблъскване на възможен щурм на имението.

Докато тълпата отвън ревеше и трупаше ярост, бойците ми и слугинският състав на Тенедос мъкнеха тежки мебели за барикади, преобръщаха товарните фургони пред портата и пълнеха чували с пръст от градината за защитни валове.

Резидент Тенедос бе навсякъде — помагаше да се бутат тежките вещи, окуражаваше хората и дори държеше отворени чувалите, за да ги пълнят мъжете с лопатите.

Дръпнах го настрана и го попитах дали „вижда“ магия зад всичко това.

— Не. Не долавям нищо, освен някаква черна прокоба, насочена срещу нас. Ако е заклинание, е толкова общо и всеобхватно, че едва ли си струва да се безпокоим от него в сравнение с някой идиот на улицата, дето може да му хрумне да хвърли някое паве и да ни счупи черепите.

Това ме притесни, защото се бях качил на покрива на главната сграда и се опитах да различа водачите на тълпата. Ако работата се влошеше, смятах да заповядам на няколко стрелци да ги свалят. За да унищожиш една разярена тълпа, винаги трябва да отсечеш главата й. Но водачи не забелязах, тъй че не знаех къде точно да ударя змията; тълпата приличаше по-скоро на някой от онези огромни отровни червеи в тресавищата, дето трябва да ги посечеш на късчета, преди всяко от тях да престане да се мята.

Разбира се, от градска стража или от войниците на аким Фергана нямаше и помен.

— Той няма да помогне на тълпата — разсъди Тенедос. — Все още не е достатъчно убеден, че е дошъл моментът да подкрепи напълно товиетите. Но и нищо няма да направи, ако завземат резиденцията. Вероятно се кани да използва това като повод да прати армията си срещу тях, макар да ми се струва, че ще е много изненадан, като разбере, че половината от тях вече почти са приели вярата на Так. Мисля, че просто трябва да изчакаме по-нататъшното развитие.

Не чакахме дълго.

Почна се с дъжд от копия през стената. Издрънчаха безобидно по каменните плочи, но след няколко мига полетя залп от стрели и една рани един от пехотинците.

След това отвън се разнесоха викове и нападателите удариха по портата. Заблъскаха с рамене, за да я съборят. Тази тактика можеха да я пробват до края на живота си, без да постигнат нищо. После домъкнаха някаква дъска и се опитаха да повдигнат мандалото.

Извиках им да се разпръснат, но никой не ми обърна внимание — съмнявам се да са ме чули изобщо при цялата врява. Заповядах на стрелците си да се подредят и да стрелят през решетките. Първият залп беше с тъпи върхове, с които се бият птици. Няколко души изреваха от болка и се отдръпнаха, с раздрани лица. Но мястото им бе заето от нови.

Следващите изстрели бяха с бойни стрели и тълпата се отдръпна с гневни крясъци.

Притичах до една от платформите, качих се и надникнах навън. В дъното на улицата видях група мъже. Носеха дълга дебела греда — канеха се да я използват за „овен“.

„Дотук“, казах си.

Бях помолил Тенедос да държи в готовност едно заклинание и му махнах да го започне. Беше съвсем стандартен фокус, не предизвикваше нищо повече от смътен страх и обърканост. Войниците ежедневно бяха обучавани да го очакват по време на бой, да пренебрегват усещането и да изпълняват заповедите на сержантите и офицерите си. Бях решил, че може да се окаже ефективно срещу необучени мъже като викащите на улицата, и се оказах прав, ако можеше да се съди по настъпилата бъркотия.

Преминах към следващия ход. Тъй като, изглежда, нямаха водачи, които да ликвидираме, бях решил да осигуря удобен изход за тълпата. Ето защо заповядах на стрелците да пуснат висок залп навътре по главната улица, точно както по време на сражение хвърлят стрели над първите редици, за да ударят дълбоко в тила по командването.

Последваха пет грижливо прицелени залпа и след тях — болезнен вой. Отново надникнах над стената и за малко да ми пръснат мозъка с метнат от прашка камък. Но видях няколко трупа на улицата. Тилът на тълпата вече се беше превърнал в най-опасното място и онези от героите, които допринасяха само с бутане и викове, решиха, че ще е по-добре да се забавляват на друго място. Тълпата вече имаше изход, който скоро щеше да й потрябва много.

Извиках:

— Сбор!

От кулите се спуснаха хора и затичаха където им беше заповядано да се строят. Фланговете и тилът ни останаха оголени — смятах да ударя противника в самото ядро.

Пиконосците ми препуснаха от парадния плац, където бях наредил да държат в готовност оседланите коне. Всеки държеше юздите на още два коня — за кавалеристите на позиции по платформите.

— На конете! — изревах аз. — Отвори портата!

Четирима души надигнаха и смъкнаха тежката греда. Един беше ударен от копие, падна и се строполи на камъните. Конниците ми, невъоръжени с лък, се метнаха на седлата.

— Стрелци!

Лъкометците се втурнаха към отварящите се крила и сержантите извикаха:

— По всяка цел… стреляй!

И наточените като бръсначи стрели изсвистяха по целите — някои бяха на по-малко от петнайсет стъпки.

— Стрелци… по конете! — и кавалеристите затичаха обратно.

— Капитан Мелет!

— Курамска лека пехота, напред! — прогърмя гласът на капитана.

Мъжете на КЛП закрачиха в пет плътни редици, насочили копията си напред. Зад бойния строй бяха тримата барабанчици, отмерващи равния такт. Излязоха в маршова стъпка през портата и на улицата.

— КЛП… стой! — ботушите изчаткаха послушно на място. — В бойни редици, ходом… марш! — мъжете се развърнаха в три редици и запълниха улицата от едната страна до другата, гладко като на парадна демонстрация.

— Копията… хвърли! — копията излетяха и се забиха в плътното човешко множество.

Тълпата се огъна, мнозина побягнаха да се спасяват.

— КЛП… надясно… марш! — пехотинците завиха надясно към външните стени на имението и аз се метнах на седлото на Лукан.

— Пиконосци… напред! — и препуснахме по улиците на Саяна.

Видяха ни и последваха викове на ужас.

— Пики… долу! На тръс… в атака!

Врязахме се в тълпата като бойна колесница, прекършихме ги и ги накарахме да се разбягат. Поразих с пиката си един, който тичаше презглава, забравил за полюшващата се на бедрото му сабя, и го отпратих да се търкаля зад мен.

Чувах бойните викове на хората си. Сега бе моментът да стъпчем сганта в собствената й мръсотия. Но бяхме на петдесет разкрача от имението и не можех да позволя да бъдем засмукани в кривите улици на Саяна.

— Пиконосци… стой! — дръпнахме юздите, обърнахме и влязохме през портите. КЛП отстъпиха плавно след нас, железните крила се затръшнаха и залостиха.

Извиках на цивилните да помогнат с ранените и изтичах до една от кулите.

Преброих по улицата четиридесет трупа. От нашите бяха загинали двама, имахме и шестима ранени.

Бяхме им дали урок, но следващия път щяха да ни учат те. Следващия път щяха да са в броня и с оръжие, и бе напълно възможно денят да се окаже техен.

Трябваше да задържим острието, което бяхме наточили. Иначе бяхме обречени.

 

 

Задействахме се преди разсъмване.

Оставих в резиденцията само шепа бойци — съмнявах се, че тълпата ще си върне куража толкова бързо — а останалите разделих на патрули от по трима души.

Нито Тенедос, нито аз, нито писарите бяхме спали. Много преди това бяхме поискали всички нуманцийци в Саяна да ни дадат адресите си и ги разделихме на групи.

Заповедта беше всички нуманцийци да се доведат в резиденцията. Пехотинците на капитан Мелет трябваше да обходят вътрешната част на града, а моите пиконосци щяха да се опитат да спасят живеещите в предградията. Един войник щеше да пази от евентуално нападение, а другите двама да помагат на хората да опаковат каквото могат да носят. Беше им наредено също така да се погрижат цивилните да си вземат топли дрехи, храна и практични неща — помня като момче, когато изгоря една близка ферма, как господарят й беше изскочил от пламъците гордо размахвайки това, което беше успял да спаси от пожара — тенекиена стойка за свещ, която беше измъкнал от килер, пълен със злато и сребро.

Трябваше да действаме бързо. На всеки екип бе наредено да не отделя повече от няколко минути за всяка къща и да извежда хората, ако се наложи — насила. Кайтците скоро щяха да разберат какво правим.

Тръгнахме. Надявахме се на най-доброто и очаквахме най-лошото. По улиците отново нямаше нито стражи, нито войници — аким Фергана ги беше задържал или в казармите, или около двореца, за да му пазят врата от гадния допир на жълтата коприна.

Моите спътници бяха пиките Кърти и Карджан. Слязох при една от къщите, малка виличка, отделена от останалите кайтски жилища. Въпреки наближаващата зима в саксиите по прозорците имаше зеленина. Вратата беше боядисана в приветливо червено. Но зееше. Извадих сабята и влязох.

Бях закъснял. В дома бяха живели четирима нуманцийци — мъж, жена му и двамата им синове. Не помня какво ги беше довело в Саяна. И четиримата бяха мъртви, с товиетски въжета на гърлата. Къщата беше обрана.

Изругах и изтичах до коня си. Щом се качих, чух отнякъде подигравателен смях, но не видях никого.

На следващия адрес извадих повече късмет, макар че за малко щях да цапардосам стареца, докато го убедя, че трябва да напусне. Уверяваше ме, че живеел в града още от момче, че кайтците му били приятели и че нямало да му се случи нищо лошо. Дръпнах го към вратата и му посочих групата ръмжащи отвън мъже, задържани само от настръхналия Карджан. Той погледна съседите и доскорошните си „приятели“ и мисля, че сърцето му щеше да се пръсне. Тъй или иначе, той и също толкова старата му жена, както и порасналият им син, се подчиниха.

След като се отдалечихме, чухме зад себе си победоносните викове на кайтците, започнали да плячкосват къщата.

С още няколко адреса всичко мина гладко.

На следващия усетих, че става нещо странно, въпреки че отвън не личеше нищо. Беше голяма постройка в богаташката част на града.

Смъкнах се от седлото и отидох до вратата. Тъкмо се канех да вдигна халката и да почукам, когато почувствах нещо. Сабята изведнъж се озова в ръката ми. Почуках, някой отвътре дръпна незаключената врата и оръжието блесна.

Но аз вече не бях пред вратата. Неволно се бях дръпнал встрани и щом умът ми „видя“ атаката, скочих и забих острието дълбоко в корема на товиета. Той зяпна безпомощно, изтърва оръжието си, ръцете му стиснаха моето и издъхна. Изтръгнах сабята си и влязох в къщата.

На пода лежеше млада жена, главата й беше почти отрязана. До нея лежеше бебенце — копринената връв стягаше шийката му. Чух трясъци от съседната стая и безшумно запристъпвах натам.

Един мъж дърпаше чекмеджетата на шкафа, оглеждаше ги за ценности и ги хвърляше на пода. На близката маса имаше отворен чувал, наполовина пълен с плячка.

— Я спри да се правиш на велик с тоя меч и ела ми помогни — изръмжа той и се извърна леко.

Дори нямаше време да се опули, преди сабята ми да отсече главата му и тя да се затъркаля по пода. Кръвта плисна в полукръг по стените.

Канех се да претърся къщата за други товиети, когато от близкия килер се чу гласец:

— Благодаря ти, войниче.

Момиченце, не повече от шестгодишно, със златисторуса като моята коса, влезе в кухнята. Погледна обезглавения труп и кимна сдържано.

— Пада му се. Той уби баща ми — после ме погледна. — Сега ще ме убиеш ли?

Едва не избухнах в сълзи.

— Не. Аз съм нуманциец. Също като теб. Дошъл съм, за да те отведа на безопасно място.

— Това е добре. Жалко, че не дойде преди малко. Докато сестрите ми бяха още живи.

Не можех да издържа повече. Вдигнах я на ръце, изтичах от къщата и казах на Кърти да й приготви вързоп с дрехи. Щях да остана с нея и конете.

Пуснах я на земята и тя вдигна главичка и погледна Лукан.

— Добър кон ли е?

— Много е добър. Казва се Лукан.

— Може ли да го погаля?

Кимнах, тя пристъпи към Лукан и той наведе глава. Потърка го по ноздрата и той изпръхтя.

— Здравей, Лукан. Аз съм Алори.

След малко Кърти излезе с Карджан и поклати глава в отговор на незададения ми въпрос. Вътре нямаше други живи. Бяха напълнили цял чувал с дрехи.

— Взех й най-дебелите — обясни Кърти. — Намерих и няколко монети в чувала на онзи кучи син в кухнята. Тикнал съм ги и тях тука. Ще й потрябват, като я отведем.

Казах на Алори, че трябва да тръгваме, и й помогнах да се качи пред мен.

Докато завивахме, тя погледна назад към къщата, после вдигна очи към мен.

— Не искам да живея повече тук — промълви тихо. Очите й бяха сухи.

Поехме към резиденцията. Кайтците ни гледаха, но стояха настрана. Ръмжаха и подвикваха, но мълвата за случилото се предния ден се беше пръснала и никой не искаше да изпробва гнева ни.

От близо тристате нуманцийци в града бяхме успели да спасим над двеста и петдесет. Другите или бяха сменили адресите си, без да ни уведомят, или бяха избягали от спасителите си, все още сигурни, че няма от какво да се боят.

Но истинското спасение все още беше на цели сто мили.

 

 

Малко след полунощ дежурният офицер ме разтърси за рамото, за да ме събуди. Надигнах се замаян, тъй като бях успял да дремна само малко повече от час, и първото, което ми хрумна, беше, че най-голямата благодат, която може да ни донесе мирът, е непрекъсваният нощен сън.

— Сър, трябва да дойдете при главната порта.

Бях заспал почти напълно облечен. Трябваше само да нахлузя ботушите, да навлека тежкото палто, да си нахлупя шлема, да стегна колана със сабята и бързо излязохме навън.

Валеше като из ведро и факлите на стражата димяха и мятаха сенки във водните стени, които плющяха пред нас. Но виждах достатъчно добре.

Главата на старши пиконосец Уейс беше набита на прекършена пика малко встрани от портата. Около пиката бяха скупчени главите на останалите ми бойци.

Бяхме отрязани от Ърей.

 

 

— Но какво ви е желанието? — запита аким Фергана; преструваше се на загрижен.

— Тъй като ваше величество очевидно не може повече да управлява собствената си столица и не може да гарантира сигурността на улиците за мъжете и жените от моята страна, трябва да помоля за разрешение да напусна заедно с всички останали нуманцийци и онези, които са ме избрали за свой закрилник.

— Какво ще си помислят господарите ви за това?

— Властта на Десетимата ще остане крайно недоволна — отвърна Тенедос. — Това мога да го гарантирам. Какви точно мерки ще предприемат не мога да кажа, но зная, че ще бъдат сурови и ни най-малко в интерес на Кайт.

— Не разбирам защо моето кралство трябва да бъде накарано да страда заради действията на шепа фанатици — всъщност аким Фергана изглеждаше обезпокоен; сигурно изобщо не се беше замислял над последствията от действията, или по-точно — бездействията си.

— Къде бяха вашите войници, когато беше нападната резиденцията ми? Къде беше градската ви стража, когато вчера бяха избити невинни?

— Саяна преживява големи вълнения — каза Фергана. — Имаха си задължения.

— Забелязах какви са били, когато влязохме в двореца ви. Кажете ми, акиме, толкова ли ви е страх от товиетите, че трябва да ви пази цялата ви войска?

Предположението на Тенедос от по-предния ден се беше оказало вярно: в двореца беше пълно с войници и решетките по балконите на всички етажи бяха спуснати, с подредени зад тях стрелци.

Лицето на Фергана сигурно беше почервеняло от гняв, но не го следях. Бях очарован от ефекта, който беше произвела думата „товиети“ върху шепата придворни около него. Все едно че бяха хвърлили пред тях окървавен труп.

— Не можете да ми говорите по този начин!

— Простете, ако съм се изразил невежливо. Но така само си губим времето — заяви със стоманена нотка Тенедос. — Моля ви само за едно. Не, не моля, настоявам от името на Властта на Десетимата и огромните армии, които командват те, армии, които търсят само повод, за да изтръгнат този стар трън, какъвто са Пограничните земи. Настоявам да осигурите за мен и за всички мъже и жени под моя опека безопасен изход до границите ви.

Фергана вдиша дълбоко, за да се овладее. Успя.

— Разбира се, че ще го получите. Не е нужно да ме плашите с войските си. Чародей Тенедос, вашето присъствие в кралството ми не беше приятно, въпреки услугата, която ми направихте.

— Сега ви нареждам да си заминете и да отведете със себе си вашите сънародници фрьонг. Няма да имате неприятности, никой няма да се занимава с вас. Но никога повече не се връщайте в кралството ми, нито вие, нито войниците ви, нито хората ви — той ни изгледа свирепо и викна: — С настоящото обявявам кралство Кайт за затворено за всички нуманцийци от часа, в който преминете границата в Ърей и вовеки веков!

Аким Фергана стана и закрачи към изхода.

С това започна кошмарът.