Крис Бънч
Кралят-маг (25)

25.
Любов по време на война

Поклоних се дълбоко над ръката на контеса Аграмонте, а тя приклекна в реверанс и ми прошепна:

— Разрешава се на жениха да целуне невястата.

Нямах нужда от повече подкани. Притиснах я в прегръдката си. Войниците зад мен завикаха одобрително, а от корабчето чух весел смях, но не им обърнах внимание.

Но езикът ми едва се шмугна между устните й, когато тя дръпна рязко главата си назад.

— Помня, че ви казах веднъж, сър, вие наистина се възползвате.

— Нямаш представа какви волности смятам да си позволя.

— Тук? На кея?

— Прав, с ботуши и ще ни свири духов оркестър. Богове, колко ми липсваше!

— И ти на мен, мили Дамастес. Не мога да повярвам, че съдбата е толкова благосклонна към нас и че един толкова велик генерал като теб е готов да вземе за своя невяста една окаяна опетнена жена от провинцията като мен — засмя се и леко се отскубна от ръцете ми. Беше още по-красива, отколкото си я бях представял, дори тук, застанала на разбития дървен кей, прогизнала от пороищата. Беше облечена в тъмночервена кадифена рокля с висок корсаж, очертаваща линиите на тялото й до средата на прасците. Носеше къси, навити надолу ботушки и сиво-зелен лъскав жакет, отиващ на широката й мека шапка.

— Е, би могъл да ми помогнеш с багажа.

Как да й помогна? Имаше нужда от цяла група носачи, които бях довел под формата на ескорт — по четирима души от всеки дивизион, които вече командвах, плюс цяла колона от частта, която винаги бях смятал за „моя“, Ърейските пиконосци, всички в пълна парадна униформа. Благодарение на личното ми семейно божество Танис се бях сетил да докарам и два товарни фургона — и двата скоро бяха натоварени догоре с многобройните куфари и скринове на Маран.

— До следващата пролет ли смяташ да останеш? — учудих се аз.

— Така пътува знатното съсловие, скъпи. Всъщност благородниците в Никиас бяха ужасно скандализирани, че взех само две слугини и проявих дързостта да тръгна на път във вътрешността без пълен персонал — засмя се. — Е, разбираш ли сега в какво се въвличаш? Вече трябва да правим всичко, както е прието.

— Допускам, че част от „приетото“ е да се гордеем много, че сме на път да станем родители.

— Никой не би и помислил да обсъжда такова нещо за една Аграмонте — отвърна тя.

Искаше ми се да я взема в прегръдката си и да усетя бебето, но не можех. Искаше ми се да я заразпитвам, но към нас се приближаваха войници, затова подбрах думите си деликатно.

— Всичко… наред ли е?

— За наследника ли питаш? — каза Маран, явно без да дава и едно грахово зърно какво щял да си помисли някой. — Той е великолепно дете, засега. Не е развалил фигурата ми и рядко ми прилошава, както ме предупреди да очаквам акушерката, до която се допитах.

Наскоро повишеният капитан Биканер, когото домин Петри бе назначил за адютант на Пиконосците, спря при нас и отдаде чест.

— Сър. Готови сме, ако благоволите.

Отвърнах на поздрава и хванах Маран под ръка.

— Впрягът ни чака.

Очите й се ококориха, щом слязохме от кея и видя какво съм докарал.

— Грандиозно е. Но… какво е? Какво е било това?

Докато го приближавахме, й разказах малкото, което бях успял да разбера за историята на возилото. Някъде в далечното минало някакъв висш благородник — или благородничка — посетил малкото градче Ентото и в чест на височайшата особа бяха направили специална каляска, грижливо поддържана през годините. Един от щабните ми легати я беше намерил по време на едно от личните си тършувания из града. Главата на градския съвет на Ентото ми я беше заел с възторг и от деня, в който разбрах, че Маран е тръгнала насам, бях наредил на хората си да я почистят, боядисат и лъснат. Беше огромна, почти колкото нуманцийската каляска за коронации, която бях видял в един музей в Никиас. Но докато онази беше червена, със златна украса, тази беше черна и със сребро. Купето на каляската стоеше върху две четириколесни рами, колелетата бяха по-високи от мен и имаше място за почетна охрана отстрани и на покрива. Бях успял да намеря осем бели бойни коня, които да я теглят — бяха изчеткани толкова фино, че можеше да излязат и на най-бляскавия празничен парад.

Конник Карджан, когото бях решил отново да повиша в пика, държеше вратата отворена; качихме се по стъпалцата и той я затвори.

Вътре беше толкова широко, колкото предполагаха външните размери, с меки кожени седалки отпред и отзад и сгъваеми седалки за слугите, срещу вратите от двете страни. Прозорците бяха стъклени, с пердета. Имаше място почти колкото да застана прав; горяха четири фенера, а в пода бяха вградени скринове за напитки и храна.

Дръпнах говорителната тръба от окачалката на покрива и изсвирих в нея. Чух плясъка на камшик и каляската заскърца и тръгна. Отпред яздеха петдесет кавалеристи, а още стотина — зад нас. Имаше ездачи и по фланговете, съвсем подходящ ескорт за най-благородната контеса на Нуманция.

Минахме през Цикогнара и поехме по пътя, водещ към Ентото и армейския щаб.

Маран се оглеждаше, отворила широко очи. Смъкнах шлема си и го оставих встрани.

— Така.

Придърпах я към себе си. Устните й се разтвориха и устата ни се впиха. Ръката ми се плъзна под роклята й и погали сладката извивка на дупето й през коприненото бельо. Но това продължи само миг и тя се отдръпна отново.

— Предполагам — заговори ми задъхано, — че би искал да ме изчукаш точно тук, в тази каляска?

— Нещо такова ми хрумна.

— Имам изненада за теб, мили.

Ръката й се плъзна по гърдите ми и докосна изправения ми член, ясно изпъкващ под светлобежовия ми панталон. Ноктите й пробягаха по ствола му.

— Ще се преструваме, че никога досега не сме правили любов, и няма да правим любов до първата ни брачна нощ.

— Кой го реши това? Или е поредният благороднически обичай?

— Аз го реших — каза тя; пръстите й продължаваха да ме галят. — Искам те целия наведнъж, тогава, когато и двамата полудеем от страст.

— Аз вече съм — възразих.

— Тогава да влошим нещата още повече — наведе глава и целуна главичката на члена ми през тъканта, после леко я захапа, веднъж, още веднъж, и тялото ми изведнъж се разтърси.

Тя се дръпна изненадана, видяла разширяващото се петно.

— О, богове. Не си се шегувал — после се ухили. — Поне е безспорно, че си ми бил верен. Но може би за церемонията ще трябва да облечеш панталони в по-тъмен цвят.

— Но сега какво да правя — засмях се аз. — Твърде възрастен съм, за да се излагам с мокри сънища.

— Какво ти пука — каза Маран. — Ти си генерал, нали? И скоро ще бъдеш конт Аграмонте. Кажи им, че въпросното петно е задължителна част от униформата.

Изсумтях.

 

 

Конт Аграмонте. Същата вечер го премислях, докато се опитвах да заспя сам в палатката си. Генерал. И благородник, макар Маран да ми обясни, че е по благоволение, не е наследствено, само докато остана женен за нея, при което я уверих, че имам силно намерение да остана, докато се върна на Колелото.

Бях изпратил писма до родителите си, разбира се, и ми се искаше да могат да се запознаят с Маран и да присъстват на събитието. Но това бе невъзможно — съмнявах се, че писмата ми изобщо ще стигнат до потъналото ни в джунглите имение преди церемонията.

Отново и отново премислях как боговете играят играта си и колко много неща се бяха обърнали само след една игра на рьол.

 

 

Бракосъчетанието ни беше обявено за ден на пиршество и празник за армията. Съгледвачите на генерал Йонджи бяха претършували целия район за деликатеси, макар да чух, че скърцали със зъби, че трябвало да плащат в злато, а не с върха на меча, както щеше да стане на вражеска територия.

Ясновидец Тенедос каза, че лично ще изпълни церемонията, освен ако не желая нещо друго, и ми съобщи мястото, където ще се проведе. Благодарих му дълбоко и заявих, че не бих могъл и да помисля за по-висока чест. Нито Маран, нито аз бяхме особено религиозни и ни беше все едно дали церемонията ще се извърши от жрец или мъдрец.

— Ти ми оказваш чест, приятелю — каза Тенедос. Усмихна се лукаво и добави нещо много странно: — Сега ще разбереш как използвам всички около мен.

— Моля, сър?

— Вашата сватба ще се превърне във велик ден за армията ми, нещо, за което ще говорят до края на живота си — как Дамастес Хубавеца, генералът на Кавалерията, се е оженил точно преди армията да тръгне, за да усмири бунтовните калийци. Схващаш ли?

— Не, сър — отвърнах искрено, макар че вече разбирах какво иска да ми каже и може би — да ме предупреди.

Но тогава всичко беше непонятно за мен, а освен това исках да го попитам дали той е сигурен, че е избрал подходящото място.

— Да, и още как.

— Но…

— Просто гледай да не закъснееш за церемонията, о, изнервени младоженецо. Останалото е в надарените ръце на един чародей.

И така си беше.

 

 

Тенедос беше избрал за церемонията най-странното възможно място. На север от Ентото имаше един огромен порутен храм, почти дворец. Никой не знаеше в чест на кой бог е бил издигнат; всъщност имаше дори приказки, че е построен от самите богове, в стари времена, когато боговете понякога слизали да поживеят на земята.

Бях го огледал още когато се изтеглихме в Ентото, с надеждата, че може да послужи за военни цели, но бях изоставил тази идея, не толкова от страх, че ще бъде светотатство към някакви забравени божества, колкото заради разрухата на постройката.

Бяха останали само огромни каменни стъпала, водещи от разровен черен път, и четирите каменни стени, издигащи се към небесата на повече от сто стъпки, и порутени на върха, без никакви контрафорси или подпори, които да ги крепят да не рухнат. Прозорците бяха сводести, стъклото — отдавна потрошено, а подът на единствената огромна зала беше покрит с тайнствени писмена, за които разправяха, че били епитафии на погребаните под него.

Около храма се бяха строили над хиляда войници, а отзад бяха готварските огньове и грамадите от бурета с вино и пиво за предстоящото празненство. Нещастен щеше да е всеки боец, оказал се в наряд в този празничен ден.

През нощта се бе разразила силна буря, но когато подкарах към руините, дъждът спря.

Слязох и връчих юздите на Лукан на един войник — наскоро повишеният пиконосец Карджан беше поканен като мой гост и чакаше вътре. Бях в единия край на стълбището, а Маран пристъпи в другия.

Облечена беше в бяла копринена рокля, обшита с дантела, с дълъг шлейф, носен от двете й слугини. Косата й беше накъдрена на малки букли, очертаващи лицето й; дантеленото й було падаше по раменете й.

Изглеждаше уплашена и някак смутена. За миг изпитах жал — беше една от само трите жени сред това мъжко гъмжило, далече от дом и семейство, но после почувствах прилив на гордост от куража й да дойде при мен, от това, че бе готова да се омъжи за един прост войник, далече под нейната класа.

Тенедос се появи на площадката на стълбището, разпери ръце и започна монотонен напев на някакъв непознат език. Докато изричаше думите, изтътна гръм и усетих трополенето на тежки дъждовни капки.

Сякаш от небитието, изведнъж се появиха танцуващи момичета, млади момичета в бели пролетни дрехи; носеха на главите си кошници с цветя и ги хвърляха пред Маран и мен, докато пристъпвахме един към друг. Не знам дали бяха призовани от Тенедос привидения, или бяха девиците на Ентото, макар че до този момент при посещенията ми в града не бях виждал момичета.

Оркестър не видях, но щом се срещнахме и поехме нагоре по стъпалата, гръмна музика.

През музиката чух как някой изрева команда и от дъжда срещу нас се появи гвардия сабльори. Командата беше подадена от генерал Льо Балафре. Войниците тръгнаха в маршова стъпка към нас, със саби на рамо, после по команда ботушите им изчаткаха на място и сабите се вдигнаха, за да оформят арка. Всеки от мъжете беше препасан с генералски пояс. Армията ни оказваше най-високата си почит.

Кълна се, че в този момент валеше и небето беше сиво, но незнайно откъде блесна лъч светлина и лъскавите оръжия засвяткаха и замятаха светлина, щом пристъпихме в развалините.

Изтрещя гръм и дъждът се заизлива на порой. В каменната, останала без покрив руина трябваше да е студено и окаяно, но не беше.

Магията на Тенедос превръщаше дъждовните капки в сипещи се цветя, които се въртяха във въздуха и падаха по каменния под. Подуших аромата им, докато пристъпвахме напред.

Малки горящи мангали образуваха коридор, през който пристъпвахме, и от всеки се виеха кълба ароматен дим с всевъзможни цветове, цяла армия от нюанси, много по-различни, отколкото беше мислимо.

Залата беше пълна с мъже и — да, жени. Някои от тях познавах и бях поканил лично — Йонджи, Карджан, Биканер, Кърти — за други бях горд, че съм служил с тях. Други ми бяха непознати. Маран ахна неволно, явно познала някого, който в реалността е безкрайно далече, и аз за малко щях да направя същото, защото зърнах, макар и за няколко мига, приятелката на Маран Амиел, после — лицата на баща ми, на майка ми и на сестрите ми.

По-късно получих от тях писма, в които ми казваха, че сънували, че са на сватбата, и я описваха съвсем точно.

Тенедос стоеше в дъното на залата и спряхме точно пред него.

— Аз съм ясновидецът Лайш Тенедос — каза той и гласът му закънтя из залата. — Помолен съм от този мъж и от тази жена да ги свържа в брачен съюз.

— Моля се на боговете на Нуманция съюзът им да бъде благословен. Моля се на Умар — замълча и се зачудих дали бе намерил кураж безмълвно да призове Сайонджи — и Айрису. Зова Ахарел да обсипе тези двама с благодат. Нека боговете, които властват над стихиите, Варум над водата, Шахрия над огъня, Джайцини над земята, Илиот над въздуха, благословете ги. Нека Айса, нашият бог на войната, ги дари да не пострадат от жестокостта му. Нека Джаен ги дари със силата на любовта, в страст и в утеха. Нека нашият бог на Никиас, Паноан, ги благослови. Нека техните богове им се усмихнат, Вачан, мъдрият бог-маймуна на Симабю; Танис, който бди над съдбата на Дамастес и неговата фамилия; Маскал, богът на Аграмонте, всички, всички, чуйте молитвата ми и поднесете щедрите си дарове над тези двама. Това е нашата молитва. За това се молим всички.

Спусна ръцете си и се възцари тишина. После заговори отново:

— Този ден е свят, като ден, в който се венчават мъж и жена. Тези двамата са Маран, контеса Аграмонте, и генерал Дамастес а̀ Симабю. Те са се врекли един пред друг в любов и преданост и се заклеват, че никой няма да застане между тях. Те пожелаха да свържат живота си във вечен съюз…

 

 

Ако не бях получил точни указания, сигурно щях да пропусна отклонението от главния път, защото дъждът се сипеше на гъста пелена. Белият кон дърпаше малката ни карета по тесния черен път, виещ се през гъстия лес. Все още не бе дошло Времето на промяната, но листата наоколо вече сменяха цвета си в червено, бронзово и жълто.

Пътят свършваше на поляна с огромно дърво в центъра — гъстите преплетени клони образуваха съвършен чадър.

Къщичката беше встрани от него, почти заровена в гъст червен бръшлян. Беше малка, построена от многоцветни дървета много изкусно, с леко заоблени ъгли, тъй че наподобяваше обрасла с храсти бърлога на горски звяр.

Спрях коня, стъпих на тревата и подадох ръка на Маран да слезе.

Изневиделица се появи мъж в униформа на пиконосец и без дума да каже, отведе нанякъде коня с впряга. Едва го забелязах — не можех да откъсна очите си от Маран.

Хванах ръката й, пристъпихме към вратата и дръпнах резето.

Вратата безшумно се отвори и влязохме. Беше ранен следобед, но от дъжда се беше смрачило и приятната светлина от двата светилника, както и топлината на пращящия в камината огън бяха добре дошли.

Не знам откъде го беше намерил Тенедос това чудесно място, но се влюбихме в него още от прага. Имаше само четири стаи: дневната, таванска спалня над нея, малка кухня и зад нея — много голяма баня, построена над скално езерце, захранвано от невидими извори с гореща вода. Но никой от двама ни не забеляза тези подробности.

Имахме само три дни, но в момента се чувствах все едно, че разполагам с цялото време на света.

Смъкнах шлема от главата си и го хвърлих в единия ъгъл. Много тържествено, без да откъсва очи от мен, Маран пристъпи и пръстите й бавно разкопчаха куртката ми; пуснах я на пода и смъкнах ризата си.

Зад мен имаше стол и седнах. Тя свали и ботушите ми, после станах, докато разкопчаваше панталоните ми.

Маран се обърна с гръб, пръстите ми тръгнаха по дългата редица копчета на роклята й и тя се смъкна бухнала около стъпалата й. Отдолу беше само по прозрачна дантела, започваща между краката й, докато стигне до кръста, обикаляше от двете страни, за да стигне над раменете, и след това се спускаше надолу, разширявайки се съвсем леко, за да скрие зърната на гърдите й.

Погалих с нокът гладката кожа на корема й и тя потръпна и затвори очи.

Взех я на ръце и леко я положих върху килима, който бе поредното чудо — беше топъл и мек като пухен юрган.

Целунах я по миглите, по ъгълчетата на устните, погалих с език вътрешността на устата й, мекото на ушите й, шията, леко издърпах встрани дантелата на бельото й и подразних със зъби зърната й.

Тя лежеше, събрала ръце над главата си, докато устните ми се движеха надолу по корема й. Бедрата й се повдигнаха и смъкнах бельото. Коленете й се разтвориха и се плъзнах между тях, устните ми се задвижиха над гладко обръснатия сатен, езикът ми се плъзна в нея, топлината се сля с топлина.

— О, Дамастес — прошепна тя. — О, съпруже мой. Вече сме едно.

Изправих се на колене, бавно вкарах с ръка члена си в нея, до края, докато краката й ме обгръщаха, ноктите и задраскаха по килима над главата й, и се задвижихме в ритъма на любовта, забравили за рева на бурята отвън.

 

 

— Какво усещаш, след като вече го правим законно? — попитах.

— Знаеш ли — отвърна Маран и видях на мигащите пламъчета на огъня, че лицето й е много сериозно, — никога не съм чувствала, че правим нещо нередно. Само съжалявам, че не те срещнах, когато бях на седемнайсет.

— Какъв шанс щеше да има едно провинциално легатче като мен, колко — двайсетгодишно — да ухажва прелестната девствена дъщеря на една от най-богатите фамилии на Нуманция? Щяха да ме напердашат с камшика и да ме изхвърлят. Такива неща се случват само в романите.

— Не знам — промълви тя. — Не знам.

 

 

— Знаеш ли кога се влюбих в теб? — попита Маран. Лежахме един до друг.

— Първия път, когато хванах ръката ти, а ти ме близна по веждите?

— Престани да се държиш похотливо! Беше, когато Ернад… една определена персона, която не бива да се споменава по име, ти каза, че „малката женичка знае как да достави удоволствие“, първия път, когато се срещнахме, и как ти го погледна. Никога не бях виждала такова презрение. Помниш ли?

— Да. Но мислех, че контролирам изражението си по-добре.

— Не, мили мой Дамастес. Боя се, че можеш да бъдеш прочетен като книга, поне от мен. Например мога да ти кажа какво си мислиш точно в този момент.

— Едва ли е толкова трудно — отвърнах. — Можеш и да усетиш какво си мисля.

Вдигнах бедрото й над моето, после се изправих на колене, издърпах краката й над бедрата си и влязох целия в нея. Тя стегна краката си около гърба ми и започна да се движи напред и назад. Плъзнах палеца си надолу, погалих я леко по клитора, гърбът й се изви в дъга, тя простена, после изкрещя силно и тялото й се разтърси.

Усетих как пулсирането ми набъбна, измъкнах се, преместих се над нея, стиснах гърдите й и започнах да търкам члена си между тях, и тогава свърших, изохках и изсипах семето си по тялото й.

Маран се усмихна отдолу, все още задъхана, и започна да разтрива семето ми върху зърната и гърдите си.

— Крем, който ще те запази мой завинаги — промълви и облиза пръста си.

 

 

— Как искаш да наречем сина ти?

— Не мислех, че ще е непременно син. Или си посетила друга гледачка и не си ми казала?

— Просто знам, че ще е син.

— Благодаря ти, моя чародейко. Можем да го наречем на твоя баща.

— Не.

— Добре, тогава на моя баща.

— Не можем ли да му дадем ново начало?

— Маран, това не е ли малко… — спрях се. — Е, добре. Да го наречем Лайш. Това, изглежда, носи голям късмет напоследък.

Тя помисли.

— Да. Това е добро име.

 

 

Лежеше по корем, загледана в гаснещата жарава на огъня. Трябва да е било малко преди разсъмване. Лежах до нея опрян на лакът и се възхищавах как гладките й черти изпъкват на мигащия пламък.

Тя стана и отиде до банята. Чух как рови там, после се върна и легна отново.

— Мога ли да те помоля нещо?

— Не знаех, че човек е длъжен да отговаря на всички тези въпроси в първата си брачна нощ.

— Не е — тонът й беше някак странен. — Не и ако нямаш късмет.

Намръщих се, засрамен, че неволно съм повел разговора в съвсем неприятна посока.

— Можеш да помолиш всичко и да кажеш всичко — замълчах и прегърнах бедрата й.

— Веднъж, когато бяхме излезли на пикник, ти започна да правиш нещо и аз те спрях. Помниш ли?

Изведнъж си спомних и го казах.

— Дамастес… люби ме отново. Моля те. Направи ми го… по онзи начин.

Смразих се. Чудех се какво да кажа, а тя обърна глава и ме погледна.

— Моля те, скъпи.

В тона й имаше настойчивост. Кимнах. Подаде ми това, което държеше, и видях, че е тубичка с мехлем.

Погалих я по кълбетата, задвижих пръста си между тях и тя трепна.

— Маран — прошепнах. — Не мисля, че е редно. Не искам да те нараня — членът ми се беше отпуснал между бедрата.

— Трябва… и знам, че никога няма да ме нараниш. Моля те. Това е важно.

Започнах да я галя по гърба, после ръката ми се премести между краката й, погали я отдолу, усетих влагата, която бях оставил от правенето на любов. След малко дъхът й се учести и тя започна да стене. Втвърдих се отново. Вдигнах бедрата й и пъхнах отдолу възглавница, след това ги разтворих и коленичих отгоре. Плъзнах го леко в нея.

Тя изохка.

— Не там, исках…

— Шшт!

Задвижих се в бавни, дълги и равномерни удари, охкането й се превърна в стон, ръцете й се заровиха в килима. Сложих от мехлема на пръста си, вкарах го в нея и го задвижих в кръг, усещах члена си вътре в тялото й, движеше се и пръстът ми го докосваше. Тя извика сластно и пъхнах втори пръст до първия, и двата се движеха, движеха.

— О, да, о, сега, о, Дамастес, готова съм — и усетих как запулсира около пръстите ми.

— Готова за какво?

— О моля те, изчукай ме, изчукай ме където искам, където ти казах, моля те, направи го, направи го там отзад, о, моля те, натикай ми го, не мога да търпя повече… — и измъкнах члена си, опрях главичката му в разтворената халка и натиснах, и тя изкрещя и натисна задника си силно в бедрата ми, погълна ме в себе си, ръцете й се вкопчиха в моите. Издърпах го назад, докато почти излезе, и отново се зарових дълбоко, докато тя се гърчеше сластно, не повече от десетина пъти, и после също извиках, свършихме заедно и рухнахме един върху друг.

Може би сме лежали така няколко минути, или цяла вечност. Не знам.

— Обичам те — прошепна тя.

— Обичам те.

— Благодаря ти. Вече свърши.

Замълчах.

— Обичам да те усещам… там, отзад. Можем да го направим пак.

Но не го направихме.

 

 

Три дни… Мисля, че хапнахме нещо първия ден, поспивахме от време на време, повече време прекарвахме в горещия извор. Но най-вече се любехме, любехме се и се смеехме. Кръв и зима ни очакваше, но любовта ни беше непревземаема крепост и държеше отвън вълчия вой на ориста.

Помня тези три дни като безкраен оргазъм, като задъхана страст и бавна, неумолимо надигаща се вълна от радост — и се чудех дали отново някога ще мога да бъда щастлив.

После дойде краят.

Маран се върна в Никиас.

Аз тръгнах на война.

 

 

Не стигаха часовете, не бяха достатъчно дните хората ми да се подготвят навреме за битка. Упражнявахме се, тренирахме, сипехме ругатни и се упражнявахме отново.

Сигурен съм, че нито един войник не е изпитвал нещо друго освен омраза към своите подофицери, те — към моите офицери и моите офицери — към мен, но доколкото зависеше от мен, бедствието край река Имру никога повече нямаше да се повтори.

Малко по малко новобранците се превръщаха във войници, макар че все още не можеха да се сравнят с моите пиконосци. Но упражнението не можеше да постигне повече — последното изпитание за войника е в кръв.

Разработвахме нови тактики, офицерите се учеха не по-малко от редниците. Най-много мърмореха, разбира се, старите кучета — никога не били виждали „войска да тича така“. Новаците не знаеха толкова, тъй че новите идеи им изглеждаха не по-малко объркващи от всичко останало.

Може би най-голямата промяна дойде от самия Тенедос. Беше се заклел, че магиката е точно толкова съществена част в родовете войски, колкото всичко друго, нещо, което магьосническият кадър на Чардън Шир вече бе доказал. Сега беше нашият ред. Беше изпратил събирачи на набор из цяла Нуманция, за да издирят магове, готови да служат на страната си, и ден след ден те капеха в лагера и бавно, неохотно, войската ги поглъщаше. Ако разполагахме с повече време, и ако не бяха овъглените трупове край река Имру, сигурно щеше да изглежда смешно да гледа човек всички тези белокоси мъдреци, опитни в боравенето с демони и заклинания, но нямащи представа нито дали трябва да отдадат чест на редника или генерала, нито как се изпъва арбалетът. Но и те се учеха, и ние се учехме на новата тактика на магьосничеството, която Тенедос смяташе да приложи.

Когато мусонът побеснееше, се премествахме под платнища, огромни заслони, под които мъжете можеха да се струпат и да гледат миниатюрните сражения, разигравани на масите с пясък. После, щом бурята позатихнеше, се връщаха на полето за учения.

Дъждовното време привършваше и започваше Времето на промените, а все още не бяхме готови.

Генерал-ясновидец Тенедос обяви, че след две седмици тръгваме на поход срещу Кальо.

 

 

Една от най-прочутите фрази на Лайш Тенедос, години по-късно, когато беше вече император, гласеше: „Все ми е едно колко опитен е един войник. Има ли късмет?“

Имаше предвид нещо повече от това да преживее сражение, без да го ранят — Мирус льо Балафре например рядко напускаше и най-дребната схватка без някаква рана. Имаше предвид най-вече бойния късмет, при който един воин е способен да се озове на подходящото място — за него — и на неподходящото — за своя противник, — без изобщо маневрата да е била предвидена.

Веднъж Тенедос каза, че съм най-големият късметлия от всички негови трибуни. Може и да е така, макар вече да не съм сигурен. Може би съм най-нещастният, след като се оказах последният оцелял от онези великолепни кървави дни. Но независимо от днешния ден все пак извадих голям късмет — в дребните неща, както и във великите.

Един такъв случай беше с оръжието, което реших да си взема сутринта, когато ме повикаха в шатрата на генерала-ясновидец. Между стотиците подаръци, които получих на сватбата си, беше и нож, от генерал Йонджи. Не знаех къде бе успял да намери в тази пустош толкова опитен майстор ножар. Но беше красиво оръжие от онданска стомана, дълго малко повече от педя, леко закривено и с много остър връх. Дръжката и извитият нагоре ефес бяха изработени от сребро, ръкохватката представляваше великолепна мозайка от многоцветно дърво. Канията и коланът също бяха от пъстра кожа и сребърна нишка. Закопчах го на кръста, след като излязох от палатката, а меча стегнах на ремъка през рамо.

Духаше студен вятър, но войсковият лагер бе оживял от непрестанните движения на упражняващите се части. Бях само един от многото конници, безименен под сивото наметало, и никой не ми обърна ни най-малко внимание.

Стигнах до шатрата на Тенедос, часовите ме познаха, отдадоха чест и отстъпиха, а аз почуках на пилона.

— Имам писмо за теб — каза Тенедос, щом влязох, и за миг усетих как стомахът ми се сви — нещо се беше случило с Маран. — Донесено е на границата под белия флаг, вчера сутринта. Външният плик беше адресиран до мен, с бележка с молба вътрешният да се предаде на теб — подаде ми го. Беше адресирано така: До симабюеца Дамастес, който се титулува „генерал“.

Отне ми малко време, докато позная почерка, и разбрах, че е Илиас Мейлбранч. Що за дяволи можеше да са накарали калиеца да търси точно мен? Разкъсах го и извадих единствената страница. Хартията беше дебела, тежка и странна на пипане, някак мазна. Разгънах я и започнах да чета:

Моите шпиони ми донесоха, че си успял до такава степен да изхитриш шарлатанина Тенедос, че те е повишил до абсурден ранг, много над това, което е допустимо за дръвник с родословие като твоето. С нетърпение очаквам да те срещна на бойното поле и лично да те унищожа.

Също така разбирам, че наскоро си взел за жена една определена личност, което намирам за още по-смешно, тъй като въпросната кучка беше добре известна в Никиас още преди да се появиш, с това, че се въргаля с всеки неокъпан благородник с по-дълга пишка в града и околностите…

Не можех да чета повече гнусните лъжи на Мейлбранч. Смачках писмото, хвърлих го на пода и понечих да изръмжа мръсна псувня.

Но преди да отворя уста, хартиената топка се вдигна над пода, завъртя се, заиздува се, удължи се, започна да се превръща… и между мен и ясновидеца се появи огромна змия, дълга петнайсет стъпки, с тяло, дебело почти колкото бедрото ми, с капеща от зъбите й жълта слуз, и шатрата се изпълни с ужасен съсък.

Змията нападна и Тенедос се дръпна назад; после влечугото се обърна към мен, с блеснали от гняв жълти очи, и от разтворената му уста блъвна дим.

Мечът се оказа в ръката ми и посякох към чудовището, но той мина през него като през въздух. Ударих отново и главата на змията се стрелна напред, долната челюст се стовари върху ръката ми и мечът отхвърча.

Опашката й изфуча назад, уви се около Тенедос и той изохка от болка. Чух тревожни викове пред шатрата, но стражите щяха да закъснеят много — змията вече се обръщаше за смъртоносния удар и от зъбите й закапа отрова.

Камата се появи в ръката ми и се хвърлих към влечугото, другата ми ръка го стисна точно под главата. Замахнах отново и отново все едно че забих острието във въздуха. Но поне бях успял да разгневя чудовището, защото то остави Тенедос и се обърна към мен. Опитах се да блокирам с предпазителя на ножа, разбрал, че смъртта е само на миг разстояние. Но ударът ми този път намери целта си, заби се в коравия мускул, не във въздуха, и змията изсъска от болка! Отново ударих, без да мога да разбера защо острието не можеше да я порази, докато дръжката, изглежда, й причиняваше смъртна агония.

Съскането се усили, змията се сгърчи, замята се, събори ме на дървения под на шатрата. Чух задавения вик на Тенедос:

— Сребро! Убий я със сребро!

Ефесът на камата ми! Замахнах отново и съществото изплющя с опашка и ме отпрати към стената на шатрата. Канех се отново да се хвърля към чудовището, но в този миг си спомних за колана ми от плетено сребро и в отчаянието си го откъснах и скочих към главата на влечугото. Успях някак да го стегна около шията му и започнах да дърпам, все едно можех по някакъв начин да го удуша.

Съскането се усили, премина в пронизителен писък и чудовището се загърчи, заблъска ме в пода, но аз увиснах отчаяно — и вече не съществуваше нищо освен ръцете ми, дърпащи колана, все по-силно и по-силно, най-сетне дойде последният гърч, чудовището потръпна и се свлече безжизнено.

Успях да се изправя на колене. Тенедос лежеше неподвижен, по очи, на няколко стъпки от мен. Платнището на шатрата се раздра и вътре нахлуха войници. После Тенедос се размърда, изпъшка и бавно се надигна.

Един офицер притича към него, но той го отпъди с ръка.

— Не. Чакай — опипа се предпазливо по ребрата, докато си поемаше въздух. — Мисля, че… не са счупени.

Изправи се и пристъпи към мен.

— Добре ли си?

Успях някак да се изправя и болката ме прониза от глава до пети. Но и по мен нямаше нищо счупено, въпреки че чувствах цялото си тяло натъртено.

— Кучият му син! — изругах, останал без дъх.

Тенедос се обърна към тялото на влечугото. Обърнах се и аз и се ококорих: чудовището изчезваше пред очите ми, стапяше се на гнусно зелен вонящ дим.

— Бързо, Дамастес! Дай ми камата си! И меча си!

Послушах го и вдигнах меча от ъгъла. Тенедос ги взе и изкуцука до бързо стапящото се туловище на влечугото. Опря в него остриетата на двете оръжия и запя монотонно:

Запомни, стомана.

Запомни поражението.

Научи се от среброто.

Усети врага.

Спомни си срама.

В друго време.

На друго място.

Тогава си спомни.

Тогава го изкупи.

Тогава удари.

В сърцето.

В човека.

В позора.

Когато приключи, тялото на чудовището беше изчезнало и не бе останало нищо освен бързо разнасящата се воня. Войниците ломотеха несвързано и Тенедос им кресна да млъкнат.

— Свободни сте. Грешката не е ваша — това, което дойде, дойде от другаде. Върнете се на поста си. Няма ми нищо.

Подчиниха се. Тенедос се опипа по ребрата и примижа.

— Излъгах ги. Ще трябва някой лекар да ме превърже за няколко дни — наведе се и вдигна гарафата с бренди. — Аха. Добре, че демонът поне ни е оставил две чаши. Е, няма ли за малко да промениш навиците си?

Намерих две здрави чаши и ги напълних.

— Изключително интересно — разсъди той на глас, напълно спокоен. — И много умно, между другото. Трябва да се срещна с този майстор чародей на Чардън Шир, има какво да се научи от него. Колко хитър начин да ме нападне, чрез тебе. Не можах да надуша никакво заклинание, защото беше приспано, докато ти не хвърли писмото. Мейлбранч нарочно го е написал така, че да те ядоса, знаел е, че ще го смачкаш. Допускам, че е имало и други варианти за появата на чудовището, в случай че го беше хвърлил в огъня например. Много умно, наистина.

— Може би, сър. Но това беше втората възможност… третата, ако броим демоните от мъглата в Кайт и допуснем намесата на Мейлбранч, този говняр да ме убие. Би ми се искало и аз веднъж да получа шанс.

— Ще получиш, Дамастес, ще получиш, ако звездите са прави. Тъй като Мейлбранч изпитва някаква специална омраза към теб, запечатах оръжията ти към него. Може би, ако го срещнеш на бойното поле, това ще ти даде малко предимство.

— Не искам предимство, искам червата му на намотка!

— Генерал а̀ Симабю, успокойте се. Изпийте си брендито веднага.

Послушах го, Тенедос също се възползва от собствения си съвет.

— Да — отново почна той. — Чардън Шир се доказва като великолепен враг. Все едно че чувам какво казвахте двамата с домин Петри преди известно време, за необходимостта да ударим право в сърцето на врага. Само че той го разбира прекалено крайно. Много, много интересно. Мисля, че трябва да последваме примера му.

 

 

Другото писмо, което пристигна, ме потресе още повече:

Мой скъпи, скъпи.

Не искам да те тревожа, но акушерката ми ме предупреди, че състоянието на детето в утробата ми е деликатно. Нареди ми да си стоя в покоите, да не се натоварвам и добре да се пазя през следващите месеци.

Казва, че синът ни се нуждае от много грижи, за да мине раждането добре.

Попитах я дали пътуването ми до теб и женитбата ни има нещо общо с това, а тя отвърна, че не е сигурна, но смята, че няма.

Тъй като обичам нашия син, за който мечтая непрекъснато, почти толкова, колкото обичам теб, ще се подчиня на указанията й.

Прости ми, скъпи мой, ако не ти пиша повече, защото съм много притеснена от това. Утре ще ти изпратя ново писмо, щом се съвзема.

Твоя любяща съпруга

Маран

Три седмици по-късно, в разгара на Времето на промяната, докато войниците ни все още бяха обучени само наполовина, тръгнахме на поход срещу Чардън Шир.