Крис Бънч
Кралят-маг (29)

29.
Завръщане в Никиас

Със смъртта на Чардън Шир въстанието стихна. Калийските войници дезертираха от частите си, хвърлиха оръжията си и замениха униформите и парите, които имаха в кесиите си, срещу всякакви парцали, които да подскажат, че винаги са били най-обикновени цивилни и нищо повече.

От изток в галоп пристигнаха куриери — носеха поздравленията на Властта на Десетимата, които канеха генерал-ясновидец Тенедос да се върне в столицата за своя триумф.

Той отказа — заяви, че победата принадлежи на всички нас и че ще я споделим поравно.

Погребахме мъртъвците си, погрижихме се за ранените и поехме обратно през Кальо.

Във всяко село и градче ни посрещаха възторжено, все едно че бяхме победили нечия чужда армия. Развеселени донякъде, продължавахме напред, удивени от непостоянството на човешката природа.

Отклонихме се към Полиситара и нейните управители, изпаднали в паника, обявиха столицата за отворен град. Предложиха да платят данък. Войниците щяха да получат подходящи медали, офицерите сребро, а генералите, Тенедос и Властта на Десетимата — злато.

Тенедос заяви, че Десетимата са решили, че не им трябва повече злато, а той лично няма да позволи никой от хората му да получи някакъв си тенекиен медал от доскорошния враг. Ухилих се, като чух това, защото бях сигурен, че Тенедос изобщо не си е направил труда да обсъди въпроса с Властта.

Полиситарските водачи се разхленчиха и Тенедос заяви, че заради тяхното упорство размерът на данъка се удвоява и че ако отново се забавят с плащането му, или ще го удвои още веднъж, или ще позволи на армията три дни пълна свобода в града.

Само след час през портите на града към войската се затътриха фургони, тежко натоварени със злато, сребро и скъпоценности, и когато войниците разбраха, че всичко е за тях, а не за някакви далечни бюрократи, с мазоли само по пръстите, стискащи перодръжките, и на задниците, изпратиха Тенедос с овации, все едно че лично им е обещал една стъпка по-нагоре на Колелото в следващия им живот.

Естествено, нали си бяха войници, полакомиха се за още и имаше предложения да вземат златото и пак да оплячкосат града, но Тенедос забрани. Последва недоволно ръмжене и половин рота дезертира — бойците бяха решили да отпразнуват победата както те си знаят.

Тенедос прати след тях пиконосците, преди да са направили нещо по-лошо от това да потрошат една кръчма, да подпалят една махала и да насилят две жени, и ги върнаха в армейския лагер под остриетата на пиките.

Той заповяда да се изпратят представители на всяка част, нареди да се вдигнат набързо бесилки, строи цялата полурота с командира им на големия площад и всички бяха обесени. Това сложи край на всякакви по-нататъшни помисли за безчинства.

После Тенедос събра старейшините на града, каза им какво е направил и им заяви, че е могъл да поиска и по-големи обезщетения, но знае, че на калийците ще им трябват пари, за да се възстановят.

— Време е вече всички ние да запомним, че сме нуманцийци. Спорът ни приключи и отново сме една нация.

Продължихме по пътя, по който бяхме дошли. Когато прехвърлихме река Имру, изпитах удовлетворение. Бяхме отмъстили за поражението си и за своите мъртви.

В Цикогнара ни очакваха заповеди. Тенедос трябвало да остави армията и да се върне в Никиас, за да си получи почестите, иначе щял да си навлече гнева на своите законни владетели, Властта на Десетимата.

Без да обръща внимание на заповедта им, Тенедос изпрати свои нареждания, по хелиографа, както и с вестоносци. Всички годни за плаване кораби по река Латейн незабавно да тръгнат към Цикогнара. И повтори думите си: или цялата армия ще бъде почетена в Никиас, или никой.

От Властта не последва никаква реакция на неподчинението му. Свили се бяха в Никиас и трепереха от страх какво ще стане.

Корабите започнаха да пристигат, вълна след вълна, всичко, от бързоходния „Таулър“ до товарни съдове и яхти. Идваха с началото на пролетта, Родитбеното време.

Качихме се и потеглихме. На някой може да му прозвучи, че сме се придържали към суровата военна дисциплина, но съвсем не беше така. Стига войникът да можеше да се дотътри криво-ляво в строя и да стои прав по време на пост, не се държеше особено на пълната трезвеност и целомъдрие. Нощем нямаше проверки и военните патрули не тършуваха по палубите, да не би под някое одеяло да стърчат повече от един чифт крака, тъй като много от корабите бяха дошли с жени и момчета, горящи от желание било безплатно, било срещу някой сребърник, да се отблагодарят на войската за това, че е съхранила единството на нацията. Готвеше се за всички бойци, но ако някой предпочетеше да яде другаде, поканен от благодарен гражданин, нямаше голямо значение.

Бях станал сляп за тези гуляи. Исках само час по-скоро да се върна при Маран. Добре поне, че писмата й отново бяха станали редовни. Пишеше ми най-малкото веднъж, често пъти — два пъти на ден, и всеки път, щом пощата ни намереше по пътя на север, се потапях в изпълнените й със страст думи, напоени с мириса на любовта.

Но все пак се отърсвах от унеса и си мислех какво ли ще стане, когато пристигнем в Никиас. Какво щеше да направи Тенедос?

Първият му ход беше зловещ — за Властта на Десетимата. Когато пъстрата ни флота напусна делтата, той нареди на всички кораби да не акостират в Никиас, а да свалят войските в малкото рибарско селце Ъргоун, нагоре по течението след столицата. Щяхме са се установим там на лагер и нямаше да влезем в Никиас „преди подходящия момент“. Беше явно, че смята да задържи армията като заплаха срещу Властта.

Войниците не са глупави и вече всички разбираха, че става нещо странно, че между Властта и Тенедос има конфликт. От устата на някои по-горещи глави се чу, че ако се стигне до това, след като не им били позволили да оплячкосат Полиситара, Никиас също щял да свърши работа.

Вдигнахме укрепен лагер и се заехме да освежим вида на армията с нови униформи, оръжия и продоволствие. Пристигнаха попълнения, но Тенедос нареди да бъдат зачислени във временни дивизиони и заяви, че скоро ще бъдат допуснати в редовните части, но не и в момента. Беше прав — не искаше жарта в душите на ветераните да бъде потушена. Но чувствах, че трябва да действа бързо, защото нервите на армията се бяха изопнали докрай.

Тълпи никиасци се изсипаха да ни посрещнат, но стражите много учтиво ги връщаха с думите, че в момента не могат да влязат в лагера.

Имаше и изключения.

Един следобед яздех уморен към палатката си и заварих Карджан да ме чака на входа. Подхилваше се лукаво и го попитах от какво е толкова доволен. Усмихна се още по-широко и отвърна, че нямало нищо особено, но може би ще поискам да се изкъпя, преди да ида в офицерската трапезария. Или, ако предпочета, може да се храня сам. Тъй или иначе, трябвало да оставя меча и колана си — не отивало на генералите да изглеждат толкова запуснати.

Намръщих се; чак за отшелник не се смятах. Дадох му меча си, казах му, че ще се окъпя и преоблека в униформа, подходяща за трапезарията, и до един час ще съм готов за вечеря, и влязох в палатката.

Маран стана от стола, на който седеше и ме чакаше. Беше облечена в тънка бяла роба, с извезани по нея цветчета, и рокля в същия цвят, срязана до горната част на бедрото. Деколтето й беше дълбоко, извито малко над зрънцата на гърдите й. Беше боса.

Костюмът й за езда бе окачен на една от куките на грубата закачалка, която използвах за гардероб.

— Добре дошъл у дома, мили съпруже — промълви тя, без да ме погледне.

Замръзнах. Бях мечтал за този миг, и ето, че бе дошъл.

Тя вдигна очи.

— Толкова… съжалявам. За това, което направих.

И отново — онова изражение на наказано животинче. Окопитих се, пристъпих и я хванах за ръцете.

— Маран. Нищо лошо не си направила. Нито когато те оставих, нито сега, нито никога.

— Обичам те.

Видях сълзите, бликнали в очите й.

— Хайде — прошепна тя. — Дай ми палтото си.

Разкопчах го и го пуснах да се смъкне на земята. Тя се приближи, прокара пръсти по превързаната ми ръка и се намръщи. После целуна гърдите ми през ризата.

— Забравих колко сладко миришеш, когато си изпотен — промълви и вдигна очи към мен.

Когато се целунахме, ми замириса на цветя и кръвта започна да бие в слепоочията ми. Прегърнах я и усетих топлината й под роклята. След малко леко се отдръпнах.

— Маран, направи ми услуга. Не искам да си мислиш за мен като за някакъв съдия, който ще съди какво да правиш или да не правиш. Аз съм твой съпруг, а не господар. Ще сбъркам… по дяволите, знам, че съм го правил вече. Аз съм просто човек и очаквам към себе си милост и прошка, затова мисля, че е редно да ти дам същото право, нали? Моля те, престани да си толкова сурова към себе си.

Те се вгледа в очите ми, после зарови глава в рамото ми. Усетих сълзите й през ризата си.

— Какво има?

— Нищо — промълви тя. — Нищичко. Просто… просто си помислих, че нямам право на щастие. Бях щастлива, за известно време. Когато бебето ни умря, се почувствах като наказана за това.

— За това, че си щастлива?

Тя кимна.

— А някой казвал ли ти е, че си глупава понякога?

Отново кимна.

— Знам, че съм.

— А казвал ли ти е някой, че не бива да плачеш, когато мъжът ти се връща от война?

— Толкова… — Прекъснах думите й с нова целувка. Плъзнах ръката си по хълбока й, докато стигне цепката, пъхнах я вътре и погалих гладкия сатен на кълбетата й. Тя не откъсна устни от моите, но ръцете й запълзяха нагоре и разкопчаха ризата ми. Усетих допира на твърдите й зърна до гърдите си.

— В едно от писмата си казах, че искам нещо — промълви Маран. — И смятам да си го взема.

Развърза връзките на панталоните ми и ги смъкна до ботушите. Изохка, щом видя превръзката на бедрото ми.

— О, миличкият ми! Ранили са те.

— Оздравявам. Вече не ме притеснява.

— Ще бъда твоята болногледачка. Ще се грижа за теб, за всичко, което ти е нужно — коленичи и докосна с пръст изправящия се член. — Липсваше ми — промълви тя и пое главичката му в устата си. Погали я леко със зъби и езикът й пробяга по върха.

— Е, Дамастес, ако толкова отчаяно го искаш, колкото мен, нека да те вкуся.

И ме пое в устата си, устните й се задвижиха по дължината на ствола, езикът й се извиваше като змия и го галеше; ръцете ми стиснаха главата й, притеглих я към себе си и семето ми изригна.

Продължаваше да движи главата си и радостната болка се усили, после заглъхна. Маран се изправи с навлажнена от мен уста и преглътна.

— Беше, за да сме сигурни, че удоволствието ни ще е пълно.

Изправих се и я прегърнах отново. Докато се целувахме, смъкнах робата от раменете й, после развързах възелчетата, които държаха роклята й, и тя падна до кръста й.

Гърдите й, наедрели от бременността, приличаха на два красиви плода. Тя уви крака си около мен и погали прасеца ми с пета. Членът ми отново се вкочани, притиснат в корема й; пръстите й нежно погалиха топките ми.

Отнесох я до малкия ми лагерен нар, положих я върху него и се изправих над нея, стъпил от двете му страни. Маран отпусна глава, после отвори очи, погледна ме и се усмихна сънено. Вдигна единия си крак, после другия, и бедрата й се разтвориха.

— Сънуваше ли ме, съпруже?

— Всяка нощ.

— Аз си мечтаех за теб и се опитвах да си намеря малко удоволствие по свой начин. Но не беше нищо в сравнение с теб.

Все така усмихната, започна да се гали, вкара в себе си един пръст, после още един, и леко ги задвижи навътре и навън.

— Влажна съм, Дамастес — простена Маран. — Готова съм за теб. Хайде, любими, хайде, люби ме, моля те!

Коленичих върху нара и щом докоснах влагата й с члена си, тя потръпна. Проникнах в нея, но само с главичката, и започнах леко да я движа.

— До края, вкарай го до края — простена тя, но аз продължих с леките движения. — О, мили, моля те, моля те, толкова отдавна беше, о, разцепи ме, разкъсай ме, ох, изчукай ме!

Отдръпнах се леко, а тя изведнъж изви бедрата си от двете страни на нара и се повдигна, докато се заровя отново в нея. Извика и се смъкнах върху нея задъхан, бедрата й се блъскаха в мен, ръцете й се вкопчиха в гърба ми, влажните ни устни се впиха и отново бяхме едно.

 

 

— Войници на Нуманция — закънтя над безкрайните строени редици усиленият глас на Тенедос. — Вие служихте доблестно на своята страна, както и на самия мен. Обещах ви награди за вашата саможертва, а вие ми повярвахте и бяхте изключително търпеливи. В Полиситара ви дадох само да вкусите от онова, което ви обещах. В предстоящите дни ще има още, много повече.

— Ще започна с шестима от най-добрите ми бойци — продължи той. — Всички те са генерали и в пълна степен са заслужили ранга си. Освен това са герои.

— В този ден създавам нов ранг, ранга на трибун. Ето го символа на длъжността — вдигна дълга две стъпки пръчка от оникс със сребърен обков от двете страни.

Шестимата, които стояхме мирно пред Тенедос, бяхме стъписани. Никой не бе имал и най-малка представа защо бе поискал да се строи цялата армия, нито защо ни призова да излезем пред частите си.

— Трибуните ми ще са най-висшите командири и ще отговарят само пред мен. Сега ще ги обявя. Познавате ги по име и репутация, но все пак ще кажа по няколко думи за всеки от тях.

— Първият ми трибун ще бъде Дамастес а̀ Симабю. Той първи тръгна с мен и беше най-храбрият от храбрите, от Кайт до окончателното унищожение на Чардън Шир, служеше ми по всякакъв мислим начин. Трибун а̀ Симабю, удостоявам ви за вашата служба — пристъпи напред и ми връчи първия трибунски жезъл. Чух зад себе си одобрителния рев на войската. Бях онемял: никога в живота си не бях и мечтал за такава чест. Тенедос трябваше да е разбрал какво си мисля, защото се усмихна и каза тихо: — Видя ли какво става, когато послушаш един луд в един планински проход?

Успях някак да отдам чест и той отстъпи назад.

— Вторият е генерал Ерни, мъж, който винаги смело е предвождал бойците си, винаги се е подчинявал на заповедите ми и винаги е бил за пример.

Ерни също получи жезъла си.

— Третият е генерал Мирус льо Балафре, нашият най-добър майстор на меча, мъж, който води с примера си и който няма нужда от медали, защото покритото му с белези тяло доказва как е отдавал живота си за Нуманция.

Льо Балафре прие ониксовата палка, върна се и застана до мен. Поздравих го шепнешком и той кимна и каза:

— Май ще поостана малко за мира. Чувствам, че животът скоро ще стане интересен.

— Четвъртият — прокънтя гласът на Тенедос — е генерал Йонджи. Бих искал всички да запомнят тази почест, защото не ще има повече предразсъдъци спрямо или срещу хора от една или друга провинция, нито срещу тези, които пожелаят да дойдат от друга държава, за да ми служат.

Очаквах Йонджи да изреве нещо безобразно, но ставащото, изглежда, бе съкрушило планинеца. Той изтри сълзите с юмрука си, пое жезъла и се върна в малкия ни строй, забравил да отдаде чест на генерала-ясновидец.

— Петият е генерал Сирилос Линърджис, който се върна в армията, когато се оказа нужен, и бързо се издигна, доказвайки многократно своите качества на водач и храбростта си.

Линърджис, чиято ръка все още беше превързана след битката с калийската армия, засия.

— Последното ми назначение е за генерал Петри, човек, който воюва еднакво добре и с меч, и с ум. Той трябва да бъде за пример пред младите офицери, че времето; отделяно за изучаване на военното дело, вместо за хвърляне на зарове и ходене по курви, може да е от полза. Генерал Петри е един от хората, които най-много допринесоха за изграждането на тази армия, и ето я наградата му.

Петри, строг както винаги, пристъпи със строева крачка пред Тенедос, получи палката, отдаде отсечено чест и се обърна кръгом. Забеляза, че го гледам, и само за миг по лицето му пробяга усмивка. После то отново се вдърви, както обикновено, и той се върна в строя.

— Шестима мъже — каза Тенедос. — Те са само началото, и са за пример. Знам, че сега тук има други, които слушат, и които един ден също ще носят тази черна пръчка и ще удостоят с високата чест себе си, семействата си, провинцията си и цяла Нуманция.

 

 

— Това беше първата стрела в кампанията ми — рече Тенедос.

— Значи Десетимата не знаят нищо за този нов ранг?

— Вече знаят.

— Какво ще направят според вас?

— Представа нямам. Точно затова те помолих да се включиш в специалния отряд.

„Специалният отряд“, близо двеста мъже, яздеше зад нас, докато навлизахме в предградията на Никиас. Всички бяха доброволци, подбрани грижливо заради физическата си сила и волята си. Офицерите бяха почти толкова, колкото и редовите бойци. Сред тях бяха трибун Йонджи, домин Биканер, корави войници като дивизионен подофицер Иват, сержантите Карджан, Свалбард и Кърти, и други, които не познавах, но чиято преданост бе потвърдена от офицерите им.

Носеха не само сабите си, но и ками, и тояги, скрити под дрехите.

Тенедос лично им беше дал заповедите си, преди да тръгнем от лагера. Беше им казал, че може да бъдат призовани на групи с различна големина, като назначи старши за всяка група.

Бяхме тръгнали към Двореца на Властта на Десетимата.

 

 

— Радвам се, че мога да ви изразя почитта си, генерал-ясновидец Тенедос, за това, че ни служихте толкова добре — каза говорителят Барту.

— Служих не само на вас, сър, но на нашето отечество Нуманция — Тенедос стоеше в центъра на голямата зала за аудиенции. Самият аз стоях малко зад него и встрани, както ми бе заповядал.

— Организирали сме велик триумф за армията ви — продължи Барту. — После ще има пиршества, церемонии, празници, всичко, с което гражданите могат да изразят благодарността си — чуха се одобрителни викове и Барту като че ли чак сега забеляза, че балконите са пълни с униформени войници. Изглеждаше притеснен.

— Благодарим ви — отвърна Тенедос. — Но гражданите могат да направят много повече, ако наистина държат да изразят благодарността си. Храбрата служба се възнаграждава най-добре с реални дарове.

— Какво имате предвид? — Барту го изгледа загрижено. Това явно излизаше извън плановете им.

— Първо, пари. Пенсии за хората ми, които трябва да напуснат армията по инвалидност. Компенсации за хората, които бяха осакатени, загубили са ръка, око или каквото и да е. И още, сър. Нуманция е огромна страна, има много необработени земи. Бих посъветвал Властта на Десетимата да дари с малки участъци земя онези ветерани, които ще напуснат службата.

— Това е нечувано! — изломоти Барту.

Погледнах към Скопас, съюзника на Тенедос понякога. Той също изглеждаше изненадан, но после видях как на лицето му се изписа пресметливо изражение.

Откъм галерията проехтяха викове. Охраната на Властта изглеждаше по-изнервена от господарите си. Тенедос се обърна, погледна нагоре към войниците и моментално настъпи тишина.

Преди Барту да успее да продължи, Скопас стана.

— Моля да ме извините, говорителю. Но както сам казахте, благородният генерал-ясновидец ни предложи няколко необичайни идеи. Мисля, че е редно да се оттеглим и да ги обмислим.

Някой от балкона изрева:

— Колко ще мислите, пънове тъпи? Да не забравите за нас през това време?

Скопас погледна нагоре.

— Ще се забавим не повече от час, сър. Лично ви обещавам.

Барту отвори уста да възрази, но видях как Скопас леко поклати глава.

— Добре. До един час.

Десетимата се изнизаха.

 

 

— Преди да продължим — заговори Барту, — трябва да обявя няколко неща — лицето му беше посивяло, все едно че животът му бе застрашен.

— Първо, позволете ми да поздравя мъжете, които генерал-ясновидец Тенедос е провъзгласил за трибуни. Намираме тази идея за ценна и съжаляваме, че не го измислихме ние.

Десетимата бяха насочили погледите си към мен. Останах външно невъзмутим, но си помислих: „Значи опитвате се да ухажвате мен, както и другите петима. Какво ще предложите?“

— Желая също така да поднесем и нашите награди — продължи Барту. — Забелязвам, че ген… трибун а̀ Симабю, конт Аграмонте, е сред нас. Трибун, за нас е висока чест да ви обявим за пожизнен барон. Каним ви да изберете по свое желание останалото, което се полага към титлата.

— Също така, искаме да дадем на всички трибуни годишна заплата от петдесет хиляди златни монети, и също ще им предложим имения, като именията ще се поддържат от правителството — продължи той. — Барон и трибун а̀ Симабю, конт Аграмонте, тъй като пръв бяхте удостоен с този ранг, даряваме ви Водния палат, който можете да използвате както намерите за добре, пожизнено. Другите трибуни също ще получат подобни дарове — обърна се към Тенедос. — А за вас, генерал-ясновидец…

— Преди да ми дадете каквото и да е — прекъсна го той, — какво стана със земите, за които споменах?

— И те ще се дадат, сър — намеси се Скопас. — Ще съставим комисия, която да раздаде тези дарения в рамките на една година.

Тенедос го изгледа продължително.

— Година, а? Това трябва да се обсъди. Добре, продължете.

Чух ропот от галерията.

Скопас махна с ръка на Барту да вземе думата.

— Генерал-ясновидец Тенедос, вие сте удостоен с титлата наследствен барон, със заплата от сто хиляди златни монети годишно и имение за награда. Ще последват и още почести.

Барту замълча; сигурно очакваше Тенедос да измърмори нещо за благодарност. Но ясновидецът отвърна хладно:

— Това изобщо не е достатъчно.

— Какво?!

— Мисля, че трябва да се оттеглим в кабинета ви и да обсъдим въпроса — заяви чародеят.

— Не е необходимо — възрази Барту.

— Положението излезе от всякакъв контрол — изломоти новоизбраното пале Тимгад.

— Напротив — поправи го Тенедос. — Положението е под пълен контрол, независимо какво си мислите, господа. Е, ще се оттеглим ли за малко?

Съгласиха се набързо. Станаха и тръгнаха към изхода, а Тенедос се обърна и ми даде знак.

— Трибуне?

Обърнах се рязко, изревах: „Десет души!“ и по стълбите по галерията последва трополене на ботуши. Сред десетимата бяха Свалбард и Карджан.

— Какво е това? — възмутено протестира Тимгад.

— Скоро ще разбереш.

Той зяпна, а Скопас го хвана под мишницата и го повлече.

 

 

— Как си позволявате да водите въоръжени войници в личните ми покои? — изсъска Барту побеснял.

— Поканих ги, защото не ви вярвам — отвърна спокойно Тенедос. — Но са с мен само като лична охрана, не като заплаха.

Почти се усмихнах. Мъжете до стената зад гърба ми едва ли приличаха на миролюбци.

— Е, и какво е желанието ви? — попита Скопас. — Тази работа, както каза Тимгад, наистина излиза от контрол.

— Много неща. Ще започна с това, което вече казах. Въпросът със земята за войниците ми ще се уреди незабавно, а не след година или три. Второ, онези, които бяха удостоени с баронска титла, ще я получат наследствено — какво е това срамно „пожизнено“?

— Как смеете да ни диктувате? — изкрещя Барту.

— Смея заради мъжете, които стоят зад мен. Смея, защото съм истински нуманциец. Смея… защото смея.

— Продължете — каза мрачно Скопас.

— От този момент ви се дават четиридесет и осем часа. След този срок ще обявите, че Властта на Десетимата се оттегля от активно управление на съветническа позиция и че най-после сте намерили императора, за чието провъзгласяване сте избрани и когото уж търсите през всичките тези десетилетия.

— И ако не го направим?

Тенедос изгледа Барту, докато той не извърна очи.

— Преди една година армията беше по улиците на Никиас по ваше искане, налагаше мир. Ако не се подчините на заповедите ми, тя отново ще властва в Никиас — с меча. И ще съжалите горчиво за последствията.

— Не можете да промените това, което ще стане — продължи той. — Аз ще бъда император, с или без одобрението ви. Дошло е време за промени и съм избран от Сайонджи, за да ги извърша.

— Помислете добре и мислете мъдро — завърши мрачно Тенедос. — Иначе кръвта ще падне на вашите ръце.

Без сбогуване, без никакво отдаване на чест, си излязохме, безразлични към виковете и крясъците зад нас.