Крис Бънч
Кралят-маг (10)

10.
Пещерата на Так

Върхът, на около три мили от нас, приличаше на пясъчна купчина, вдигната от някое божие дете и след това безразборно изчегъртана с лъжица. По-близката страна щеше да е по-лека за изкачване, макар че склонът си беше достатъчно стръмен, което означаваше, че ще се пази най-силно. Въпреки дъжда можех да видя врязаната в склона пътека — отвеждаше на около две трети от височината, където двата склона изпъкваха от двете страни почти симетрично.

— Там — посочи Тенедос. — Там ще намерим входа към пещерата.

По-далечният склон беше много стръмен, почти отвесна скала.

Не забелязах признаци на живот нито по планината, нито по подстъпите към нея.

Недалече от нас имаше тясно ждрело. Оставихме пътя и продължихме около половин миля навътре. Ждрелото се разшири в клисура. Имаше достатъчно скални издатини, които да ни осигурят прикритие.

Заповядах на хората си да слязат от конете и ги събрах. Оттук щяхме да продължим пешком. Чак сега обясних каква точно е задачата ни. Следях ги внимателно. Колкото и да бяха уморени, мръсни, измръзнали и мокри, не забелязах признаци на колебание или страх. С подофицерите ми ги бяхме подбрали добре. След като свърших, попитах за въпроси.

— Как ще се доберем до устието на пещерата? — попита един. — Пълзим по пътеката ли?

— Не — отвърнах. — Катерим се по скалата.

Двама от бойците изпъшкаха.

— Не забравяйте — казах като някой от по-надутите ни учители по тактика, — че по лесния път винаги има засада.

Ескадронен подофицер Биканер ме погледна одобрително.

Прибрахме снаряжението си в походните торби, оставихме четирима да пазят конете и поехме към върха. Теренът беше гол, без нито едно дърво, само трънливи храсти. В сухия сезон земята щеше да е песъчлива, но сега бе лепкава кал.

Стигнахме до подножието точно по здрач — разчетът ни на времето беше съвършен. Огледах за сухо място, където да отпочинем, да се нахраним и да изчакаме до пълен мрак, но целият свят наоколо беше подгизнал. Намерихме някакви гъсти храсталаци, под които реших, че трябва да е малко по-сухо, и се напъхахме под тях.

Спомням си храната, която ядох — чудех се дали няма да ми е за последно: сухо телешко, нарязано на тънки ивици и напълнено с горски плодове, за да е по-сочно; беше хранително, но за стомаха бе все едно да се нагълташ с камъни; студен билков чай, който си бяхме сварили в селото предната нощ, и клисави питки, топени в сладко от плодове. Признавам обаче, че след това се почувствах по-добре.

Реших, че вече е достатъчно тъмно, и тръгнахме. Сложих планинците в челото на колоната, защото имат по-добър усет за терена; след тях беше дебелият пехотински сержант Вайън, моя милост, Тенедос и останалите от групата, а тила поверих на легат Бейнър и ескадронен подофицер Биканер — при толкова малък отряд трябваше да съм абсолютно сигурен в ариергарда си.

Изкачвахме се близо час, наклонът ставаше все по-стръмен, но все още не бе повече от тътрене по хълм. После започна да става все по-трудно, спрях групата и наредих всички да се овържат с въжета — бяхме взели дълги двайсет и пет стъпки въжета. Бяха много тънки, но преди да тръгнем от Саяна, Тенедос им беше направил заклинание за якост. Свалихме си овчите елеци и ги вързахме за торбите.

Пътят нагоре стана мокър и хлъзгав, но за щастие скалните издатини не бяха големи и не се откъртваха, а тези, по които трябваше да се катерим, бяха напукани, което ни осигуряваше място за хващане и стъпване.

Стараех се да запазя в ума си представа къде точно сме — нищо не можеше да се види наоколо освен мрак и черна скала. Изкачването стана още по-трудно и се налагаше да възвиваме все наляво и наляво, за да намерим път. Принудени бяхме да се приближаваме все повече и повече до изсечената в скалата пътека, но с нищо не можех да променя това. Дъждът поне беше понамалял, което бе и добро, и лошо. Можехме да се придвижваме по-лесно, но вероятността да ни чуят ставаше по-голяма.

От челото на колоната щракнаха пръсти и предадоха шепнешком: „Офицерът горе.“

Отвързах се и запълзях с усилие покрай петимата пред мен, до авангарда. Беше сержант Йонджи. Щом се добрах до него, нямаше нужда да си шепнем, за да разбера веднага какъв е проблемът. Изругах наум. Точно над нас имаше каменен зид. Наистина се бяхме изместили много наляво — пътят за пещерата беше точно над главите ни. Трябваше да се върнем надолу и да завием надясно, по нов маршрут. Реших да изпълзя на пътя и да огледам за някакви следи от товиетите.

Тъкмо се канех да се прехвърля през парапета, когато до ушите ми стигна някакъв шум. Не знам как да го опиша точно, но беше нещо като тихо плющене или съскане. Залегнах и се превърнах в един от камъните наоколо.

По пътя идваше нещо. Нещо огромно. Звукът отмина след около десет секунди и вече нямаше нищо освен нощта и дъжда. Надникнах плахо над парапета, не видях нищо и се прехвърлих върху каменната настилка. Подхлъзнах се и едва не паднах, но се задържах на колене. Хлъзгавото не беше от дъжда, а от някаква ужасна слуз от онова, което беше преминало току-що. Догади ми се и реших, че няма смисъл от това разузнаване. Вече разбирах какво означава съскането — умът ми беше оприличил звука на огромен пълзящ плужек. Всъщност така и не знам какво беше, а и не държа да знам.

Върнахме се бавно надолу и сменихме посоката — тръгнахме надясно. След известно време намерихме що-годе достъпен маршрут. Колкото повече се приближавахме до входа на пещерата, толкова по се усилваше дъждът. Най-сетне се изкатерихме до нивото, на което смятах, че трябва да е пещерата, и отново завихме наляво. Пак се озовахме под каменния зид и надникнах над него. Тук пътят свършваше на равна оградена с парапет тераса, а зад нея беше входът на пещерата. Не видях никакви стражи, хора или нещо друго.

Бяхме се придвижвали с добра скорост — предположих, че все още остават два часа до съмване. Щяхме да изчакаме поне час. Бяхме се изпотили от катеренето и не обръщахме внимание на мокрото и студа. Отново облякохме елеците, но след няколко минути студът се просмука чак до костите ни и едва се сдържах да не затракам със зъби.

Стори ми се, че през воя на вятъра чувам от пещерата някакво пеене или може би викове. Постарах се да забравя мъките си и да превъртя в главата си няколко пъти всичко, което Тенедос ми бе разказал, че е „видял“ през няколкото си кратки мига вътре.

Звуците от пещерата заглъхнаха и остана само бурята. Скоро чух друг звук: по камъните над нас изчаткаха ботуши. „Дано да са човешки“, рекох си.

Часовои. Бяха двама. Отново се превърнахме в буци пясъчник. Но опасността всъщност не беше голяма. Съмнявах се, че пазачите ще си правят труда да надничат над парапета — нищо нямаше за гледане, а и трябваше да са към края на смяната си. Изобщо не бях хранил надежда, че входът към пещерата ще е съвсем без охрана.

Много бавно, бавно като най-бавното нещо, небето започна да се променя от катраненочерно към тъмносиво. Чух отгоре нови стъпки и дрънчене на броня и оръжие. До ушите ми стигнаха гласове — рязко подвикване, отговор, неразбираеми думи, смях и стъпките на освободените стражи.

Сигурно щеше да е по-добре, ако се бяхме справили с предната смяна — нали часовите бяха премръзнали и уморени и следователно — по-лесна цел. Новите часови правеха пълни обиколки вместо да се свият на сухо. Не говореха и не си разправяха смешки. Заслушах ги как отминават и се връщат, като броях наум. Щеше да е по-добре да го направя пет-шест пъти, за да съм сигурен в точния разчет, но небето вече изсветляваше.

Пропълзях до сержант Йонджи и му дадох знак. Два пръста, два пръста — пръсти стегнати и през гърлото ми, пръсти, сочещи надолу и извиващи се в дъга. Йонджи кимна и видях как зъбите му лъснаха в сумрака. Посочи трима от планинците. Ножовете им излязоха от каниите и четиримата запълзяха безшумно под парапета.

Стъпките се върнаха, отминаха, върнаха се още веднъж и през ниската стена се прехвърлиха четири фигури. Чух скърцане на обути стъпала по камъка, началото на врявата, която щяхме да вдигнем, а сетне, през съсъка на дъжда — тупване на рухващо тяло и хъркане на прерязано гърло.

Скочих през парапета. Двамата часови лежаха проснати, пороят отмиваше бликналата от гърлата им кръв. Видях в усилващата се предутринна светлина засраменото лице на един от планинците и разбрах, че трябва да е бил този, който за малко е щял да обърка нещата. Сержант Йонджи щеше да се разправи с него сурово, стига да останехме живи в следващия час.

Останалите от групата също се прехвърлиха през ниския зид.

— Йонджи — наредих. — Този тук… хвърлете го долу.

Йонджи се намръщи, не разбрал защо не искам да разкараме и двата трупа, но махна на хората си и единият пазач полетя в тъмната пропаст. Вслушах се, но не чух тупването на тялото.

— Другия го поставете по очи… ето там — посочих една скална издатина на около петдесет стъпки надолу по склона, скала, до която щеше да се стигне с много тътрене.

Четирима смъкнаха долу втория труп и грижливо го поставиха точно както бях наредил.

Всеки, който погледнеше над парапета, щеше да го види съвсем ясно — точно както исках. Изглежда, и ескадронен подофицер Биканер не ме разбра, затова му прошепнах накратко в ухото защо съм подредил нещата така. Ако някой излезеше от терасата и видеше, че няма охрана, първото, което щяха да си помислят, щеше да е, че е станал нещастен случай. Щяха да изтичат до парапета и да видят часовия на скалата. Щяха да извикат за помощ, за хора, които да слязат и да видят дали приятелят им още е жив. Врявата щеше да ни предупреди, че пътят ни за бягство е блокиран и че е време да търсим друг изход. Поне така се надявах.

Този път поведох аз. Лайш Тенедос бе точно зад мен. Зад него поставих най-добрите си бойци — вече им бях казал, че смъртта им е дреболия в сравнение със смъртта на Лайш Тенедос, и знаех, че ще се подчинят.

Влязохме в пещерата на товиетите.

Входът беше висок поне сто стъпки, триъгълен. На петдесетина стъпки навътре се закръгляше и се превръщаше в свод. Вече бяхме далеч от вятъра и дъжда и срещу нас подухваше топъл лъх. Беше много по-топло от пещерите, които бях проучвал като дете, и се зачудих дали тази планина не е била някога вулкан, дали в дълбоките й недра все още не кипи огнена лава, или товиетите я затоплят с магия.

Пътят ни се осветяваше от факли, поставени в скалните ниши. Мъждукаха едва-едва и за миг си позволих надеждата, че всички вътре ще са заспали.

Таванът рязко се сниши, а тунелът се стесни, на места до не повече от трийсет стъпки ширина. Забелязах, че някои от хората ми са обезпокоени, и се помолих наум дано да не се стесни още повече — няма начин човек да се измъкне от някои страхове, а страхът да се окажеш заклещен е един от най-силните. Но проходът не се стесняваше повече, а започна да лъкатуши между каменни колони, като пънчета на гъби, изпъващи се от пода до тавана.

Пещерата беше не само великолепно убежище, но и ефикасно защитима — малка сила можеше да използва колоните за прикритие и да се бие зад тях, дори да прави контраатаки.

Проходът се ушири и се появиха малки пътеки, водещи в различни посоки. Но усетът на Тенедос за посоката беше надежден и той без колебание ни махна да продължим по главния тунел. В тъмните дупки отстрани се чуваше хъркане и шумолене на помръдващи тела.

Влязохме в просторна зала — таванът беше поне на двеста стъпки над нас. В стените имаше няколко издатини, като тераси на огромно здание — бях виждал такива в Никиас.

Тук нямаше нужда от факли. От покрива се спускаха сталактити, сталагмити се издигаха от пода. Бяха прозрачни и от вътрешността им струеше многоцветна светлина, и изпълваше пещерата с искрящо калейдоскопично сияние.

За миг си помислих, че това е голямата зала, която беше видял Тенедос, но той поклати глава и ни поведе към един от безбройните тунели — най-широкия и най-високия. Последвахме го.

След двеста крачки влязохме в друга пещера.

Беше наистина огромна и стените й бяха покрити с разноцветни минерали. И тук имаше безброй ниши и тераси — и същите смайващи, идващи незнайно откъде цветове осигуряваха искрящата светлина.

Точно това беше залата, „посетена“ от Тенедос. Видях трона в центъра, наподобяващ много онзи, на който в Саяна седеше аким Фергана, макар че този като че ли не беше инкрустиран със скъпоценни камъни.

Зад него се издигаше високият цилиндричен олтар, а от едната страна бяха струпани грамадите съкровища, плячкосани от товиетите от техните жертви.

Залата беше пълна със спящи хора — облечените в бели халати товиети бяха проснати навсякъде, все едно жреците бяха спрели по средата на някаква церемония и бяха хвърлили над стадото си заклинание за сън. Надявах се да е така и да е нужно друго заклинание, за да се събудят.

Тенедос посочи трона и видях от двете му страни подредени изкусно резбовани сандъци. Повдигнах вежда и той кимна — беше усетил, че в тях е онова, което търсим.

Тъй че продължихме напред, с извадени оръжия, като прекрачвахме предпазливо спящите. Бяха стотици. Устните на Тенедос се движеха беззвучно и той на няколко пъти докосна клепачите си. Предположих, че хвърля заклинание за сън или може би усилва мощта на вече хвърленото от магьосниците товиети.

Сандъците бяха от дърво и заключени. Отпрахме капаците с копия и ножове и ги отворихме. Дървото изскърца и потръпнах, но никой от спящите не помръдна.

Онзи, който отворих, съдържаше удивителни неща: видях диадема на кралица, череп, жезъл и камък, който беше прекалено голям, за да е скъпоценен, иначе щеше да струва цяло кралство, и още много неща. Но не и кукли. Отворих друг и и той също се оказа пълен с чудесии — но куклите, които търсехме, не бяха там.

Някой изщрака с пръсти — беше Свалбард. Махна ми. Притичах до сандъка, до който беше застанал — Тенедос дотича след мен, — и видях десетки кукли, натикани вътре най-безцеремонно. Махнах на бойците си и те припряно започнаха да ги тъпчат в торбите си. Отворихме още сандъци и намерихме още кукли.

Вече бях започнал да се надявам, че ще си свършим работата и ще се измъкнем, без да ни надушат, когато в каменната зала отекна вик. На една тераса беше застанал полуоблечен мъж и вдигаше тревога.

Тетивата на Кърти иззвънтя, но стрелата не улучи и върхът й издрънча в камъка. Последва я нова, по-точна от първата, и прониза мъжа в корема. Той бавно залитна напред, полетя надолу и запищя. Тялото му се преобръщаше във въздуха.

Писъците разбудиха спящите и те, още замаяни от съня, започнаха да се надигат.

Последните кукли се озоваха в торбите, торбите — на гърбовете, и побягнахме към изхода. Все още не срещахме съпротива освен облечените в бяло товиети, които залитаха на пътя ни — но ги изритвахме бясно настрана.

И тогава се появи джаск Иршад.

Стоеше на една тераса, на трийсет стъпки над пода на пещерата. Видя ни и изкрещя от гняв. И още докато викът му кънтеше из залата, започна да расте, стана почти петдесет стъпки и с лекота стъпи от терасата на пода.

— Нуманцийци! Лъжечародеят Тенедос! Сега ще загинете, натрапници! Как смеете! Как смеете!?

Вдигна от пода едно камъче и го хвърли по Тенедос. То се превърна в огромна скала, полетяла право срещу чародея. Тенедос разпери ръце, запя и канарата отхвърча встрани, стовари се върху товиетите и по белите халати плисна червена кръв.

Тенедос грабна копието от ръката на един войник и почука с него по най-близкия сталагмит. Чух в шумотевицата само откъслеци от думите му:

… промени се… промени се веднага…

Освободете се…

Освободете…

Като стрелички, като…

Ударете сега!

Удряйте здраво!

Вие сте…

Подхвърли лекичко копието към Иршад и сталагмитите около джаска се откъртиха и захвърчаха към него из въздуха като тежки копия. Иршад изрева контразаклинание, сви се до естествения си ръст, около него се извиси параван от цветове и каменните копия се пръснаха в него.

Иршад подхвана свое заклинание, из залата се разтичаха още джаски, кой с жезъл, кой с реликва, и песните и крясъците им усилиха врявата.

Докато магията се биеше с магия, видях, че мога да направя нещо, и извиках:

— Пиконосци, след мен!

Хукнах напред и хората ми излязоха от транса си и ме последваха. Срещу нас се надигаха товиети, но си пробихме път с бой и се втурнахме в атака срещу Иршад и другите магове.

Заклинанието на Иршад набъбваше. Чух как грохотът се усили като вятър, превръщащ се в тайфун, все по-оглушителен.

Товиетски стражи притичаха да спрат щурма ни срещу техните магьосници. Водеше ги мъж със знаме, чийто герб не можах да различа, а до знаменосеца тичаше огромен мъж. Веднага го познах — нали бях прекарал толкова време с по-големия му брат.

Чамисо Фергана беше въоръжен точно с оръжието, което допусках, че ще предпочете: голяма брадва с едно острие и закривен шип. Видя ме — предполагам, че магията на джаск Иршад му бе казала кой съм — и ми изрева предизвикателно, на което с радост се отзовах.

Легат Бейнър се втурна пред мен с някакво подобие на боен вик. Посече дивашки към Фергана, откри се и Фергана се сниши под замаха му, закачи го в рамото с извития шип на брадвата и го дръпна към себе си. Бейнър залитна, а Фергана изтръгна брадвата и удари легата по главата.

Сержант Вайън се втурна напред, замахна и не улучи, а Фергана го блокира здраво с бедрото си, блъсна го настрани и останахме само двамата, един срещу друг.

Фергана държеше брадвата високо пред себе си, с лявата ръка малко под острието и на височината на рамото си. Запристъпва, търсейки пролука. Замахнах към лицето му, брадвата блесна и за малко не ме посече. Изругах се, че съм опитал лесен удар, замахнах към крака му и отново не улучих.

Минахме в защита и запристъпвахме един срещу друг. Придвижих се малко вдясно и той се извърна. Забелязах, че Карджан и още един копиеносец ме пазят по фланга.

Брадвата отново изфуча към мен, отскочих и стъпих на някакъв чакъл. Подхлъзнах се и паднах. Фергана изрева победоносно и скочи за убийствения удар. Коленичих, сграбчих шепа чакъл, хвърлих я право в лицето му и отскочих встрани. Брадвата му изхрущя в чакъла. Ударих, преди да е успял да се съвземе, този път както ме бяха учили, не в жизненоважните части на тялото, а за да осакатя и да улесня смъртоносния удар.

Улучих пръстите му. Фергана изрева и изтърва брадвата, но здравата му ръка посегна към дългата кама на кръста му.

Но водачът на бунтовниците закъсня — следващият ми удар го порази в гърлото и върхът на сабята ми излезе под тила му. Докато рухваше, изтръгнах острието, видях, че сержант Вайън е затруднен, и посякох противника му. Озовах се срещу знаменосеца, който се опитваше да се защити с късия си меч. Парирах веднъж, още веднъж, посякох го в краката и докато падаше, нанесох смъртоносния удар. Знамето на Чамисо Фергана падна на няколко стъпки от мъртвия главатар. Ескадронен подофицер Биканер го вдигна и го развя победоносно.

През оглушителната врява чух пронизителния вик на джаск Иршад — беше видял смъртта на господаря си. А после над всичко прогърмя гласът на чародея Тенедос:

Имам те,

държа те,

силата ти е моя,

мощта ти е моя.

Тенедос стоеше с изпънати ръце, пръстите му бяха свити в юмруци, сякаш стискаше нещо невидимо. Гласът му заехтя отново:

Кръвта ти

се влива в дланите ми.

Държа сърцето ти.

Ти си мой.

Мой си.

Приеми смъртта си.

Вземи последния дар.

Приеми смъртта си.

Джаск Иршад изпищя пронизително в предсмъртна агония, стисна се за гърдите и се строполи. Загърчи се и замря.

Товиетите запищяха — и двамата им водачи бяха мъртви. Пищяха панически и отчаяно, а над страха и ужаса се извиси монотонният им припев:

— Так! Так! Так!

И върховният им повелител ги чу отнякъде.

И се появи над цилиндричния олтар.

Не зная от кой странен свят бе дошъл, нито какво представляваше. Може би идваше от дълбоките недра на нашия свят, от страховитите подземни кухини, където металът тече като вода и където всичко живо е като него. Допускам, че беше някакъв демон, но тялото му не беше от плът и кръв. Беше висок поне шестдесет стъпки, с човешки очертания, ала оформени грубо, с еднакво дълги крайници, а цилиндричната му глава стоеше направо върху туловището. Шлифовано като скъпоценен камък, тялото му излъчваше ослепителни лъчи.

Писъците на товиетите се усилиха и разбрах, че изпитват към своя бог точно толкова страх, колкото и благоговение.

Так ни видя, макар да нямаше нито очи, нито лице, слезе от олтара и закрачи към нас. Ставите му скърцаха като несмазан метал, дебелите му къси пръсти се протягаха към нас.

Въздухът започна да кънти пронизително и звукът се заби като безброй невидими пирони в тъпанчетата ми.

Тенедос зарови в кесийката си и извади голям прозрачен скъпоценен камък, изсечен като цилиндър и с остри лъскави върхове в двата края.

Не можах да чуя заклинанието му при целия този вой, но той хвърли кристала на двайсетина стъпки пред себе си. Так се приближаваше. Кристалът се завъртя като пумпал.

И замята лъчи светлина, които заудряха по всички ъгли на огромната пещера, забръмча и след миг звукът се изравни по сила с пронизителния вой.

— Хайде! — извика Тенедос. — Не знам колко ще го задържи това.

Двама от мъжете понечиха да побегнат, но ревовете на Биканер и Вайън ги спряха и дисциплината се върна.

Излязохме на прибежки от пещерата — в строй, а не в безредно бягство. По-късно съм се възхищавал как една шепа мъже успя да нанесе удара си и да парализира многократно превъзхождащата сила единствено благодарение на храбростта, изненадата и с помощта на малко магия — съчетание, което след това многократно съм използвал в служба на император Тенедос.

Няколко товиети, зашеметени от всичко, което се бе случило в последните няколко минути, се опитаха да ни спрат, но лесно ги изритахме от пътя си или ги избихме — не оказаха сериозна съпротива.

На изхода за миг погледнах назад и видях как Так се съвзе и закрачи напред, сякаш тласкан от силен вятър към кристала на Тенедос.

Сетих се, че съм последният нуманциец в пещерата, и побързах да си догоня хората.

Утрото беше сиво и неприветливо. Великолепно утро. Бяхме загубили вътре трима бойци, сред които легат Бейнър. Други четирима бяха ранени и другарите им ги подкрепяха.

Поехме надолу в боен строй. Нямаше вече смисъл да се прикриваме — нямаше кой да ни се противопостави.

След час се върнахме при конете, затегнахме торбите с драгоценните кукли за седлата и излязохме от клисурата на пътя.

Тенедос се загледа назад към планинския връх и входа на пещерата. Дъждът беше спрял, вятърът бе стихнал. Отгоре не се чуваше нищо — нито вой, нито бръмчене.

— Уби ли го? — попитах.

— Не знам. Знам, че извадих голям късмет със заклинанието и талисмана, с което сходното поразява сходното, макар че нямах представа с какво ще се сблъскаме — Тенедос въздъхна. — Може да съм го ударил здраво. Може да съм го върнал там, откъдето дойде — гласът му беше доста колеблив. — А може би — не — тръсна глава и хвана юздите. — Хайде. Взехме това, за което дойдохме.

Препуснахме към Саяна.