Крис Бънч
Кралят-маг (24)

24.
Раждането на армия

Щом стигнахме до шатрата на Тенедос, хлипащата Расена ни помогна да го вкараме вътре. Той й каза да извади някакво шишенце от един сандък, потръпна и изгълта съдържанието му.

Видях как сместа нанесе удара си. Видях как сивотата се отцеди от лицето му. Видях как се изправи и силата нахлу в тялото му.

— Ще си платя, че взех това — каза той. — Нищо не остава неплатено, а тези билки събуждат най-съкровената ми енергия, не ми оставят резерви. Но друг избор няма. Дамастес, събери колкото може повече от дивизиона си. Трябват ми за вестоносци. Да отидат до всички домини и по-високи чинове, ако намерят, до всеки командир на част, независимо от ранга, и да им заповядат да се явят в командната шатра колкото може по-скоро.

— При този дъжд ще отнеме доста време, сър.

— Заклинанието ще прекъсне след час. А лунният сърп ще насочва конниците ти.

— Може ли да им предам каква е целта на заседанието?

— Да. Предай им, че генерал-чародей Лайш Тенедос е поел командването на армията и ще издаде съответните заповеди. Неявяването ще бъде третирано като неизпълнение на пряка заповед.

Отдадох чест и се завъртях кръгом.

— Още нещо. Изпрати малък отряд до реката и се опитай да разбереш какво правят калийците, ако обичаш.

Ориентирах се приблизително, по предположение и с помощта на Айса, къде може да са Пиконосците, и тръгнах в тази посока. Значи Тенедос поемаше армията, без заповеди и без потвърждения. Но какво от това? Все някой трябваше да го направи. Доколкото знаех, на полето не бяха останали други генерали — генерал Ерни все още не беше намерен. Освен това вече се бях научил, че в извънредна ситуация човекът, който изглежда най-спокоен, който може да издаде разумни заповеди, е най-вероятно човекът, на когото ще се подчинят.

След около половин час намерих части от ескадрон Гепард и те ми помогнаха да съберем останалото от дивизиона. Тъкмо когато приключих с предаването на заповедите, точно както беше предсказал Тенедос, бурята спря.

Намерих легат Йонджи и с петима бойци от ескадрон Елен се приближихме предпазливо до брега на Имру, сред пълзящите по земята ранени, сред труповете, като се мъчехме да не обръщаме внимание на молбите им за помощ и дори за милостивия нож между ребрата.

Очаквах да попаднем на засада. Чардън Шир трябваше да е изпратил постове отвъд наводненото корито, за да държи връзка със силите си. Но се натъкнахме само на нуманцийци. Луната бе достатъчно ярка, за да виждаме отсрещния бряг, а побеснелите води се стичаха на порой в препълненото русло на Имру. Беше спокойно и не се забелязваха никакви признаци на живот, нито огньове на вражески лагер.

Чардън Шир трябваше да се е оттеглил, и точно така се оказа. Навярно не беше очаквал такава голяма победа и се беше уплашил; може би нямаше по-нататъшни планове; или намеренията му бяха да вземе кралството, което толкова желаеше, не със силата на меча, а само със заплахата от него, и вече се надяваше, че Властта на Десетимата ще го обяви за „Негово величество“ с прокламация. Не знам. Но съм достатъчно разумен, за да не разсъждавам много за намеренията на особи, които желаят да седнат на трон.

Всъщност, както разбрахме след няколко дни, когато реката спадна и можахме да пуснем през нея шпиони и малки разузнавателни патрули, калийците се бяха оттеглили чак зад границата и бяха започнали да вдигат здрави отбранителни укрепления.

Но това дойде по-късно — първата задача бе да се съвземем от жестокия разгром.

Най-сетне около командната шатра се струпаха изтощени, плувнали в кръв командири. Бях стъписан — някои части явно се водеха от легати и сержанти, защото видях много хора с такива чинове, треперещи в хладната нощ.

Ясновидецът Тенедос се качи на задницата на разпрегнатия фургон. Гласът му закънтя над всички, магията усилваше още повече жизнената му енергия:

— Аз съм генерал Тенедос — заяви той. — Поех командването на армията. Днес бяхме победени. Бяхме съкрушени. Но винаги има утре. Няма да ни атакуват повече, нито тази нощ, нито в следващите няколко дни. Калийците се оттеглиха със своята победа. Ще съжалят за своята наглост, ще съжалят за това, че не ни довършиха до крак. Обещавам ви, че ще бъде нанесено жестоко възмездие за това поражение. Нуманция тепърва започва своята битка.

— Ето моите заповеди — продължи той. — Върнете се по частите си. Изчакайте до изгрев-слънце. Тогава се разтърсете наоколо. Има ранени, има изгубени, които се нуждаят от помощ. Има и такива, които са изоставили своя дълг. Кажете им да се върнат в частите си, иначе ще бъдат наказани сурово.

Той огледа събралите се.

— Всички фургони, които караха луксозните ни вещи, ще возят ранените. Махнете всички труфила и разделете вещите между всички, редникът да има същите права като генерала, който ги е притежавал досега. Предупреждавам ви, повече пиянства няма да има. Ако не можете да откъснете ръцете на подчинените си от бутилката вино, строшете я пред тях. Заповядвам всеки, който бъде хванат пиян, да получи дванайсет удара с камшик, вързан на колелото на фургон. Всеки офицер, който бъде хванат пиян, да бъде разжалван в редник. Време е да привличаме, а не да се разпадаме. След като всички се съберем, като армия, а не като жалка сган, ще се оттеглим в Ентото и там ще изградим нова, по-голяма армия, армия, която ще сложи край на претенциите на Чардън Шир. И ще я изградим още тази година, този сезон. Обещавам ви: ще излезем отново на бойното поле още преди Бурното време.

Това стъписа всички ни. Сезонът беше едва след една трета от годината, а знаех, че ще ни е нужна цяла година, може би две, за да възстановим силите си.

— Сега се върнете по частите си. Имате пълната свобода да наказвате ревльовците, дезертьорите и мързеливците толкова сурово, колкото диктува практиката ви. Никой няма да бъде съден затова, че се е подчинил на заповедите ми в пълната степен на военните закони. Това е всичко. Бойното поле ще напуснем или всички… или никой.

Възгласи не последваха; никой нямаше достатъчно сили, нито чувстваше повод за радост. Ала стоманата в думите на Тенедос укрепи духовете.

Очаквах, че бойното поле ще изглежда ужасно, но на разсъмване се оказа още по-зле. Все пак бяхме набрали малко инерция, разчиствахме терена и се прегрупирахме. Най-трудната за мен задача бе да сглобя отделение, което да избие ранените, все още цвилещи коне, и мечтаех да дойде ден, в който ще можем да воюваме с магически неуязвими коне. Човекът може и да има право да защитава с кръв аргументите си, но няма никакво право да коли невинни животни на полето на спора.

На заранта на следващия ден оставихме зад себе си прогизналия от кръв бряг на река Имру. Огромната погребална клада зад нас бълваше пламъци и мазен дим към боговете. В небето кръжаха гарвани и грачеха разочаровано, че са лишени от пиршеството с леш.

 

 

Армията се изсипа в Ентото, взе за болници и квартири всички обществени сгради, а мнозина от здравите мъже бяха приютени от населението. Тенедос изпрати куриери до реката, до Цикогнара с пълен доклад и със заповед, че армията се нуждае от всичко и незабавно — от превръзки и храна до палатки и попълнения. Сформира свързочна част и й нареди да построи хелиографска линия от Ентото до Цикогнара, откъдето щеше да се върже с главната система по течението на реката до Никиас.

Първото, което пристигна от Никиас, ни трябваше най-малко: „Таулър“ с пенливата си диря спря в Цикогнара и стовари Барту, говорителя на Властта на Десетимата, Скопас, единствения останал жив от Властта, доскорошен съмишленик на Тенедос, и един индивид с мъртвешки бледо лице — казваше се Тимгад, един от новоизбраните във Властта на Десетимата. С тях имаше още един мъж, плешив тип с помпозна външност и с генералски пояс. Казваше се Индор и се оказа избраният от Властта наследник на поста на генерал Търбъри. Не го познавах, но поразпитах и разбрах, че си е спечелил завидната репутация на човек, който винаги се оказва на подходящото политически място в подходящия момент. Единственият му полеви опит беше на разни щабни длъжности, където се стараел никога да не противоречи на началника си, никога да не хвали гениалността му и да му вземе поста при първа възможност.

 

 

Армията, все още в рани, все още несъвзела се от разгрома, потръпна пред това, което знаеше, че ще последва: Властта на Десетимата щеше да натрапи някакъв план, който със сигурност щеше да гарантира избиването ни, а Индор бе генералът, чиято мисия беше да го изпълни.

Не присъствах, разбира се, когато представителите на Властта се срещнаха с Тенедос, нито е имало кой да води записки. Но през годините Тенедос на два пъти се отдаде на спомени за старите дни и ми разказа какво е станало. И двата пъти описанията му бяха точни, тъй че ги приемам за истина, макар и разказът да е субективен.

Барту започнал с поздравления към ясновидеца за отличната му служба, с това, че помогнал армията да отстъпи, макар, разбира се, да подозирал, че ако генерал Търбъри не бил паднал „на полето на славата“, щял да предприеме контраатака. Тенедос ми каза, че се въздържал да попита „С какво?“ и само слушал с учтиво, но равнодушно изражение.

След това Барту се раздърдорил много войнствено. Чардън Шир трябвало да бъде унищожен незабавно. Той не разбирал защо армията да не може да се престрои от оцелелите бойци, да се съчетаят частите и да се получи единна военна сила в пълен състав. Всъщност бил изненадан от толкова мрачния доклад на ясновидец Тенедос — къде ти, на път от Цикогнара до този щаб той направо бил удивен колко сърцати са нашите войници.

— Според мен можем да тръгнем срещу онзи предател още утре.

Само за половин час Барту вече знаел за армията повече, отколкото за себе си.

Барту продължил с изявлението, че Властта на Десетимата единодушно е гласувала генералска титла за Тенедос и желаела да остане, за да помогне на генерал Индор, докато той „хване здраво юздите“. След това, продължил Барту, за Тенедос несъмнено щели да се намерят други начини да служи на Нуманция.

Барту тъкмо се канел да превключи на мазно хвалебствено слово за чародея, когато Тенедос станал и казал много кротко:

— Спрете.

Барту зяпнал — как така ще му казват да млъкне.

— Казахте, че Властта на Десетимата единодушно е назначила генерал Индор. Вярно ли е това, Скопас?

Дебелият мъж помръднал неловко в стола си.

— Ами, да. Не на първото гласуване, но…

— Разбирам — обърнал се отново към Барту. — Говорителю, отговорът е „не“.

Тук политикът вече напълно се стъписал.

— Н-не? Не на какво?

— Не на вас, не на това жалко генералче, не на Властта на Десетимата. На този разговор няма свидетели, но можете да излезете от тази палатка и да попитате хората, които вашата глупост изпрати срещу Чардън Шир. Попитайте ги дали ще следват мен… или желаят да следват вас, или когото там назначите да подскача под ваша команда.

— Това е измяна, сър!

— Може и да е — повишил глас Тенедос. — Ако е измяна, значи е много закъсняла. Нека да ви кажа какво ще стане. Всички вие, включително тази жалка пародия на военачалник, ще напуснете тази палатка с учтива усмивка и ще отидете на офицерското събрание, което свиках, щом чух, че се приближавате към града. Ще ме провъзгласите за генерал на армията и ще заявите, че Властта на Десетимата храни пълна увереност в способностите ми да унищожа Чардън Шир, да сложа край на тази гражданска война и да донеса мир на Нуманция.

— И ако не го направя? — попитал изчервен от гняв и с разтреперана брадичка Барту.

— Ако не го направите, съмнявам се, че армията ще ви позволи да напуснете живи Ентото — казал Тенедос. — Но съм готов да се обзаложа, че съм прав. А вие? Склонен ли сте да рискувате? Ако сте, идете на онази платформа и повторете това, което ми казахте. Толкова ли сте глупав, че да вярвате, че бунтовете, които преживяхме наскоро, бяха предизвикани само и единствено от удушвачите на Чардън Шир? Вие направихте не по-малко, за да се стигне до тях, с вашата мудна и тъпа пародия на управление, вие и останалите от Властта. Вие направихте това тресавище, вие заповядахте армията да влезе в него и сега се опитвате да стъпите на пръстите й, докато се мъчи да се измъкне.

— Не, сър. Армията няма да се подчини на вашата заповед — заявил Тенедос твърдо. — Давам ви едно обръщане на пясъчното стъкло да премислите избора си. Едната възможност може да доведе до открито въстание на масите, а ако стане така, армията ще обърне гръб на Чардън Шир, ще реши да се заеме с него в друг момент и ще се насочи срещу истинския си враг, който непрекъснато осуетява единствената надежда, останала за Нуманция. Това е първата ви възможност. Втората е да направите както казах. Тогава можете да се върнете в Никиас, задържайки властта, с която дойдохте, и да сте сигурни, че калиецът ще бъде свален и смачкан в пръстта. Но не можете да направите този избор и да го отмените, след като се върнете в безопасния си дворец. В Никиас вие ще, вие трябва да удовлетворите всяко мое искане, което ще направя за преустройството на армията. Искам това да ви стане съвсем ясно. Премислете добре възможностите си, господа. Самият ви живот може да зависи от това.

Обърнал малкия пясъчен часовник на масата и излязъл.

Кълнеше се, че не е оставил никакви магически подслушващи устройства в палатката, и съм длъжен да му вярвам, но бих дал прилично количество злато, за да разбера какво е станало между онези четирима мъже, докато песъчинките са се изсипвали.

Каза ми, че имало ядосани викове и веднъж-дваж един или друг от Властта изхвърчал навън, но пак го извиквали вътре, преди да е направил и десет крачки.

Времето изтекло и Тенедос се върнал.

— Разбрах, че съм спечелил, щом видях лицата им. Скопас изглеждаше угрижен, но и леко самоуверен, убеден, че е направил добрия избор и че няма да му отнемат властта. Барту и другият тип, дето приличаше на труп, Тимгад, ами, приличаха на ученици, напердашени с камшик, като плюс това учителят им е казал, че трябва да си признаят за кражбата на ябълките пред целия лицей — нацупени и с клюмнали носове.

— А генералът, Индор?

— А, тоя гледаше със също толкова учтив интерес, както когато влезе в палатката. Такъв като него може да убие родителите си и после да моли съдията за милост, защото е останал сирак!

Два часа след това Барту и двамата му колеги от двете му страни — Индор съвсем удобно се беше покрил някъде — се качиха на платформата, Барту вдигна ръце за тишина и обяви ясновидец Лайш Тенедос за генерал на армиите на Нуманция.

След като това свърши, тримата се натикаха в каляската си и я подкараха от града, все едно че ги гонят демони, без да спират, към „безопасния“ си дворец в Никиас.

Сега щеше да започне същинската работа.

 

 

Цяла Нуманция откликна на потреса и позора от поражението. Продоволствие, пари, оръжия и новобранци заприиждаха от цялата страна — пеш, на коне и с кораби.

На събирачите на набор се налагаше да връщат мъже и дори жени, повечето пъти разплакани.

Нуманция беше усетила хаоса на метежите и се боеше, че чудовището на гражданската война ще е още по-ужасно.

Чардън Шир трябваше да бъде спрян.

 

 

Тенедос свика събрание на всички старши офицери.

— Ще бъда много кратък, господа. Възнамерявам да въведа промени в армията, промени, които ще я превърнат в съвременна, усъвършенствана бойна сила. Повече реки Имру няма да има, не и докато аз съм пълководецът ви. Подчинявайте ми се и ще спечелите слава и богатства. Които не се подчиняват и се колебаят, ще ги прекърша като пръчки.

Погледът му обходи помещението и мъжете сведоха очи или ги извърнаха настрани.

Един от мъжете размаха ентусиазирано бастуна си. Беше генерал Ерни — седеше много неудобно с гипсирания си крак.

— Сър, позволете ми първи да заявя, че с радост ще тръгна под вашата команда. Проклет да съм, ако се чувствах добре, докато следвах онзи гарнизонен плъх Търбъри. Вие водете, сър, аз съм след вас. Ако този проклет крак не ми позволи да яхна коня, ще се возя в някоя кола като дойка! — неколцина се разсмяха — мнението за Ерни беше високо и той със сигурност щеше да задържи командването на Лявото крило.

Очите на Тенедос продължиха да обхождат стаята. Един от мъжете не само посрещна погледа му, без да се поколебае, но застана прав, в предизвикателна поза. Беше онзи дуелист и кавгаджия, домин Мирус льо Балафре, командирът на Варанската гвардия.

— Не искам да ви оскърбя — заяви той с много оскърбителен тон и направи пауза, преди да добави задължителното „сър“. — Но аз следвам онези, които могат да ме водят. Макар да се справихте добре след Имру, вие все пак сте магьосник, политик, както чух, човек, който държи речи. Е, майната им на посраните речи и на онези, които ги държат! Винаги ние излизаме шибаните копелета, които трябва да чистят след това. Защо трябва да ви следвам, ясновидецо? Пет пари не давам, ако ми скъсате офицерските знаци и ми смъкнете пояса. Ще продължа да служа като войник за някой друг, както съм го правил и преди.

— Не, няма да продължите — каза спокойно Тенедос. — Защото сте нуманциец.

— Какво означава това?

— Означава, че дните, в които един свободен войник можеше да си намери войска, в която да се бие, без значение под кои знамена е служил, свършиха. Оставате с мен или заставате срещу мен. Друго няма.

Погледът му дълго се задържа на Льо Балафре — изгарящ, суров и властен, като оня, с който ме беше удостоил при първата ни среща в прохода Сулем.

Доминът се прекърши и извърна очи.

— Аз… Оставам, сър. И ще служа добре.

— Никога не съм се съмнявал в това, приятелю. Нито за миг. Твърде храбър сте, за да го допусна.

След тези прости думи всякакво ръмжене между командирите вече стана невъзможно.

 

 

Не че нямаше ръмжене, и то много по-гръмко, отколкото бях слушал дотогава. Макар да надвишаваше даденото от боговете войнишко право бойците да се оплакват, то си имаше донякъде основания.

Мъже, служили години наред в една част, изведнъж биваха прехвърляни в ново, непознато подразделение. Хора с опит, които трябваше да осигурят гръбнака на дивизионите, разбити или заличени в сражението, отиваха в съвсем нови части, които се съставяха и попълваха ежедневно. Някои от оплакванията бяха приглушени, тъй като тези прехвърляния бяха съпътствани от повишения, при това повишения не с един чин, а с по два или три.

Единствените непострадали подразделения бяха тринадесетте елитни части, повикани в Никиас, сред които и Пиконосците. Тенедос смяташе да ни използва като острие на копие и като опора, докато останалата част от войската не се обучи. След това, казваше, можело да бъдем възнаградени за саможертвата си и щели да ни повишат и да ни възложат командването на нови части.

— Това е в сила за всеки, редник, пиконосец или офицер. С нелепото изтъкване на класа, което пречи на добрия да стигне до най-високия ранг, се свърши. Нека онези, които си въобразяват, че говорът или произходът, или богатството имат значение, да си намерят друга арена, на която да се перчат.

Тенедос заяви, че онези, които не могат да изпълнят новите си отговорности, бързо ще бъдат връщани на предишното си звание и в предишните части, доколкото е възможно.

Съзнаваше, че тази схема ще създаде проблеми и ще доведе до смъртта на някои хора. Но трябваше да го приемем.

— На Палмерас има една поговорка — каза той. — Колкото по-лесно е раждането, толкова по-мързелив е човекът.

Това ми напомни за някои неща от личния ми живот. Ухилих се и когато Тенедос ме попита защо, му отвърнах: „Не е важно.“ Беше явно, че ще стана бащата на най-мързеливия нуманциец в историята. Писмата на Маран ми говореха, че няма никакви проблеми, никакви неприятности. И това ме успокояваше, въпреки че тя все още беше в най-началния етап на бременността.

 

 

Втората причина за недоволствата беше загубата на дисциплина. Преди разгрома при Имру, преди Тенедос, армията беше изрядна, стегната, със здрава дисциплина. Колкото и странно да звучи, това изчезна веднъж завинаги, но ме радваше, щом си спомнех за скованите вечери в офицерската столова, когато си седях, принуден да слушам как отегчени мъже мърморят за неща, от които никой, дори самите те, не се интересува.

Новите хора във войската промениха всичко това.

Бях извън шатрата ми, без отличителните знаци за ранг, и видях едно подразделение, ако изобщо можеше да се нарече така, да се мъкне към мен. Бяха трийсетина души, на възраст от петнайсет до около трийсет и пет. Някои даже бяха боси. Други носеха дървени обуща или окъсани ботуши.

Сякаш се бяха облекли от някое сметище, с всевъзможни дрипи, от селски ризи до дрипави елеци и панталони, които сигурно са стояли добре на трима или четирима души преди тях, до един горд момък само с една препаска около слабините и изпочукан драгунски шлем на главата, без кожа и без конска опашка.

Това, което ги правеше още по-опърпани, беше, че някои бяха решили, че трябва да дойдат в униформа, поради което се бяха навлекли с всевъзможни войнишки парцали, включително един-двама с майсирско снаряжение, намерено боговете само знаят откъде.

Предвождаше ги мъж на средна възраст, облечен в безупречна сержантска униформа, излязла от строя поне преди пет години. Ако е била негова първоначално, явно оттогава бе живял доста добре, защото куртката не можеше да се закопчае, а панталоните бяха подсилени с кръпка плат от същия цвят, за да покрият внушителното коремче.

Подаваше ритъма и новобранците влачеха крака и се мъчеха да влязат в крак. Видя ме, изрева команда „внимание“ и отдаде чест. Половината дръвници се опитаха да повторят жеста му, не научили все още, че единственият, който отдава чест, е най-старшият в строя.

Униформеният носеше нашивки за чина си.

— Сержант — извиках, мъжът подаде команда „стой“ и опърпаната част се закова на място.

— Да, сър.

— От колко време пътувате насам?

— Зависи, сър. Някои сме от няколко дена, други като Къч, ей там, идват отдалече от изток, почти от две седмици. Но сме готови да служим, сър.

— Това… вашата униформа ли беше?

— Да, сър. Също и нашивките, макар да знам, че трябваше да ги отрежа, когато дадох клетва да се върна.

— Защо сте напуснали?

Мъжът се поколеба.

— Обяснете.

— Не си струваше да служа повече, сър. Затуй се ожених. Уседнах.

— Какъв занаят?

— Продавач, сър. Амбулант по-скоро. Жена ми, Гулана, държеше дюкяна, изпълняваше поръчките, аз повече обикалях из страната. Тая страна съм я видял от край до край, сър. Даже и много от Кальо. Може да е от полза.

— Ще е. Та защо се записахте отново? Защото времената са трудни?

— Не, сър. Търговията върви добре. Трябваше да купя двете сгради до дюкяна, та да се отвори място за цялата стока. Имам неколцина помощници, петима амбуланти на пътя, а жена ми и момчетата ни могат да се оправят, докато се върна. Върнах се във войската по две причини, сър, същите, които водят и другите момчета с мене. Онзи проклет калиец е едната, а другата е ясновидецът. Тъй ли е, момчета?

Те изреваха разпокъсано.

Пред мен стоеше човек, който идеално илюстрираше думите на ясновидеца Тенедос за ограниченията в ранговете. Говореше достатъчно образовано, за да стане офицер, но според старите правила чинът, който бе получил, беше най-високият, за който бе могъл да мечтае. Нищо чудно, че бе предпочел да се върне към цивилния живот.

— Ще ви приемем с удоволствие — казах искрено. — Служете добре и ще има пари и слава за всички ви.

— Благодаря ви, сър. Може ли да попитам кой сте, сър, стига да не възразявате за тази моя дързост?

— Домин а̀ Симабю, командващ Седемнадесети Ърейски пиконосци.

Чух шепот между редиците — името ми, изглежда, се беше разчуло не само между самотните жени на Никиас.

— А вашето?

— Линърджис, сър. Сирилос Линърджис.

Отдаде чест и хората му продължиха в търбуха на вечно ненаситната армия, за да ги смели и да се превърнат във войници.

 

 

Почуках на пилона на шатрата на Тенедос.

— Влез — рече той и открехнах кожената завеса. Ясновидецът седеше до походното си писалище и четеше.

— Сър, може ли да ви отнеме малко време?

— Разбира се. Расена вече хърка и така и няма да разбере, че не съм до нея. Все едно, започна да свиква с късното ми лягане. Хайде. Ей там има кана с чай, и ми донеси бренди. Мисля, че си го заслужих.

— Да, сър. Сър, доведох един, с когото мисля, че трябва да се запознаете — махнах и Мерша Петри влезе, много срамежливо. Представих го.

— Разбирам, че няма да е само светска среща — каза чародеят. — Е, добре. Капитане, вие поне пиете ли, или сте сухар като нашия домин?

— Не пия, сър. И аз съм въздържател. Обещал съм на баща си.

— Богове — простена Тенедос. — Обкръжен съм от пуритани — изглеждаше в много добро настроение и въздъхнах облекчено.

— Сър, причината да дойдем е защото сме в преустройство на армията, а двамата имаме някои идеи.

— Нямат ли всички идеи?

— Не като нашите, сър. Двамата с капитана от дълго време работим по нещата, откакто се запознах с него след връщането ни от Кайт.

— Аха. Поредната група заговорници срещу „Нещата каквито са“. Моите поздравления, макар че, Дамастес, признавам, че донякъде съм изненадан: мислех си, че си човек на делото, а не на думите — погледна Петри. — Говоря на домина на „ти“, защото от доста време служим заедно. Не си мислете, че заради това проявявам повече пренебрежение към думите му.

— Не, сър. Той вече ми го каза — Петри измъкна изпод колана си бележника с идеите ни, които бяхме нахвърляли старателно през последните месеци, и посегна да го връчи на Тенедос, но той махна с ръка.

— Първо ми го кажете. После, ако реша, че това, което казвате, си струва, можем да продължим. И така — с какво се започва при вашата идеална армия?

— Първо, сър, трябва да изоставим обоза. Той само ни забавя, както стана, когато се опитвах да ви догоня в прохода Сулем, или… — млъкнах, защото Тенедос махаше с ръка.

— Не съм глупак, Дамастес, вече се сетих за това. Включил съм го в плановете си. Но как според вас ще се снабдява армията? Носим си ограничени дажби и когато се свършат, спираме на лагер и чакаме возачите на продоволствие да ни настигнат?

— От страната — намеси се Петри. — Качваме интендантите си на фургони, с кавалерия за прикриване, и прибираме каквото ни трябва. От богатите, ако е възможно, но главно от противника.

Тенедос беше леко изненадан.

— Това е интересно. И със сигурност ще намали разходите за война, като ги прехвърли на гърба на врага. Ще спечели горещото одобрение на стиснатите ни управители в Никиас.

— Също така оставяме лагерните… ъъъ… — Петри млъкна и неволно погледна към платнището, закриващо вътрешната част на шатрата, където спеше Расена, защото следващата му дума щеше да е „курви“.

Но Тенедос схвана думите му.

— Никакви жени, никакви перачки, никакви сладкарки, а? Колко дълбоко бихте срязали?

— Никой, който не е войник, не се движи с войската. Точка. Никакви лавкаджии, амбуланти и слуги също. Единственото предназначение на фургоните е за тежко снаряжение и лазарети. И, сър, това означава всички. Няма смисъл да казваме на сержанта, че не може да си хвърли скрина в ротния фургон, щом вижда генерала с карета и любовница.

Тенедос се усмихна.

— Капитане, забелязвам, че чинът ви е спечелен по заслуги, а не с дипломация. Но колко ще ускори движението ни тази промяна?

— Не сме приключили — намесих се аз. — Искаме да качим пехотата на коне, или поне на мулета.

— Богове, това означава най-голямата конюшня в историята — възкликна Тенедос.

— Голяма ще е, но не чак толкова. Аз бих се разпоредил при пехотинците половината да яздят, другите да вървят пеша. И се сменят. След известно време нека да яздят всички. Носим достатъчно зърно, за да не се спират животните да пасат по пътя. Отново, снабдяването идва от вражеските складове, когато ги завземем, не да ги горим до основи, както досега. Всяко муле да носи торба и дисаги, пълни със зоб.

— Как ще се бият хората? — попита Тенедос, вече с повишен интерес.

— Ще яздят до бойното поле и ще се бият както винаги, спешени. Така няма да ни се наложи да хабим време да ги обучаваме за кавалерия. Никакви пики и никакви саби — къси копия, дълги, мечове и ками, както досега.

Част от тях въоръжаваме с лъкове — включи се Петри. — Досега при бой стрелците никога не ни стигат. Стараем се да ги държим настрана от ръкопашния бой. Трябват ни само подвижни части, и да ги държим настрана от маневрите. Ще губим по-малко хора, ако не ги хвърляме в мелето.

— Но дотук заобикаляме главния въпрос, сър — казах аз, посъбрал кураж. — Първо, смятам, че трябва да престроим кавалерията в една-единствена ударна сила.

— Но тя вече си е такава. Или би трябвало, ако генералите я използват правилно.

— Не е, сър — заявих аз. — Вижте какво заповядахте самият вие онази нощ: Дамастес, използвай пиконосците за свръзки. Винаги е ставало така, сър. Види някой офицер мъж на кон и веднага му намира задача — свръзка, куриерство, каквото и да е, но не и истинското му предназначение, което е да удари здраво, щом се появи възможност, след което бързо да се придвижи към следващото слабо място. Вестоносци не могат да направят това, сър. Не можем дори да ги обучим да го правят, след като разнасят депеши от не-знам-кой си генерал до домините му.

— Онази нощ беше спешно — каза намръщено Тенедос.

— Сър, винаги е спешно — отвърнах искрено. — Щом ви трябват вестоносци, направете си специална част. Но не пипайте кавалерията.

— Благодаря ви, домин — рече той, наблягайки на чина ми. — Не, не се извинявайте. Добре, и какво правя с тази конница, след като вече сме я превърнали в цвилеща войнишка маса?

— Удряме в сърцето на врага — казах аз. — Също като в игра на рьол. Хващаш топката, заобикаляш първите и тръгваш право към вратата. Зарязваш всичко останало. За да можем да ударим армията на врага, столицата, водачите му. Врязваме се през фронтовите линии колкото може по-бързо, без да мислим за фланговете си, и нахлуваме за съкрушителен удар. Оставяме пехотата да овладее терена и да го държи. Не обръщаме внимание на проклетите укрепления, освен ако не се наложи да ги завземем. Заобикаляме ги. Ще се предадат, след като сме убили техния крал и сме подпалили столицата им.

Усетих колко съм се разгорещил, щом чух сънения въпрос от Расена какво става, и млъкнах. Тенедос поседя дълго, замислен. Никой от двама ни не смееше да мръдне, от страх да не го смутим.

— Интересно — най-сетне отрони той. — Много интересно. Но какво става, ако конницата бъде откъсната?

— Тогава грешката е нейна и нейна е отговорността да се измъкне или да се държи, докато дойде пехотата. Ако частта се придвижва достатъчно бързо и не позволи да бъде прикована някъде от превъзхождаща я сила, това изобщо не би трябвало да се случи.

— И всичко това е описано в това ваше книжле?

— Да, сър. Има и още — намеси се нетърпеливо Петри. — Например…

— Капитане, спрете, моля ви. Един човек или сюнгер не може да поеме наведнъж повече, отколкото му се полага. Ако почеркът ви е четлив, можете да ми оставите бележника си. Ще ви го върна след ден-два, ако не сте си направили преписи.

— С удоволствие, сър. С удоволствие.

— Е, след като развалихте кротката ми медитация и може би пиенето на бренди също така, можете да напуснете.

Станахме, отдадохме чест и излязохме.

— Лагерни курви, как не — чух как изсумтя зад нас Тенедос.

Петри ме погледна въпросително. Свих рамене. Ясновидецът си беше странен човек, невъзможно бе да го разгадаеш. Знаех само, че за разлика от други случаи, за които не ми беше трудно да си спомня, нямаше да бъдем наказани затова, че сме казали свободно какво мислим.

Това само по себе си превръщаше армията в нещо съвсем ново и великолепно.

 

 

След един ден Тенедос ме повика в щаба.

Махна с ръка на един нисък набит мъж, който приличаше повече на хотелски портиер, отколкото на офицер, и каза:

— Това е капитан Отман. Избрал съм го за новия ми главен помощник. Забележителен е, скоро ще разбереш. Има съвършена памет, нали, капитане?

— Не го знаех досега, но благодаря, сър — Отман явно се чувстваше неловко.

— Това е всичко, капитане. Смятам да си поговоря малко с домина. Ще се върна след няколко минути.

— Добре, сър.

Излязохме от щабната шатра. Очаквах… не, надявах се, че Тенедос ще повдигне въпроса за нашия бележник, но той не го направи. Вместо това каза:

— Открих как Чардън Шир успя да ме надхитри със своето заклинание.

— Как, сър? И ако мога да попитам, как открихте това?

— Взех си предвидливо шепа пясък от бойното поле и го използвах, за да видя дали може да помогне в Закона за свързването. Помогна, особено след като напрегнах ума си да си спомня всичко от няколкото минути, които прекарах с Чардън Шир в Никиас, след това пренесох спомена в настоящето и в реалността, като заклинание. Потърсих магията му както в този свят, така и в други, и успях да открия достатъчно, за да съм сигурен какъв метод е приложил, или по-точно — заповядал е да бъде приложен. Той е много по-умен, отколкото допусках, и е успял там, където аз се провалих.

— Успял е да убеди много магьосници да действат заедно?

— Точно така. Неговият майстор магьосник, човек, чието име все още не съм научил, е събрал заклинатели, след това ги е привел в транс, и докато индивидуалните им воли били приспани, им е дал указания да действат заедно. Тъй като заповедите не влизали в противоречие с личните им желания, или не в сериозно противоречие, най-малкото, се получило почти идеално.

— Значи сега изпращате заповед до Никиас и мобилизирате Братството на тружениците? — потръпнах. — Не бих искал да съм на мястото на сержанта, който ще учи точно тях на строева подготовка.

— Не мисля, че ще е необходимо — отвърна Тенедос. — Но наистина смятам да изпратя тайно съобщение до Скопас с подобно предложение и ще му кажа идеята да „изтече“. Това би трябвало да поизплаши ония тлъсти мързеливи нахалници и да ги накара да са по-отзивчиви, ако ми потрябват.

— Не, Дамастес. Това е тяхно заклинание и съм сигурен, че са вградили в него контрамерки. Ще използвам нещо по-различно, нещо по-добро, след като вече знам тайната им — усмихна се и усмивката не беше от най-приятните. — Чардън Шир го чакат няколко малки изненади през следващите няколко месеца.

Но следващата изненада беше за армията — и за мен.

Тенедос отново нареди да се съберат старшите командири на армията. Моята заповед гласеше освен това да доведа със себе си капитан Петри. Разбрах, че трябва да има нещо общо с предложението ни, защото Тенедос не беше от хората, които ще повикат някой долен чин, за да го накълцат публично. Имах и едно реално доказателство, че предложението ни може би ще се приложи: преди два дни, без много фанфари, Расена напусна лагера, за да се върне в Никиас, и я бяха последвали и други някои любовници или жени на старши офицери. Сега щеше да е интересно да се види какво ще стане по-нататък и как щяхме да се превърнем в армия, а не в маскен бал.

Видях, че са дошли и други офицери освен командното ниво. Много се изненадах например, като видях легат Йонджи, за когото Тенедос не беше споменал в заповедта. Той се усмихна и ми махна леко с ръка.

Тенедос излезе от шатрата си и започна без предисловия.

— Както знаете, изграждаме нова армия. Е, моите промени — нашите промени — ще срежат по-надълбоко, отколкото бе очертано в началото. Двама от офицерите ми внесоха интересно предложение, което смятам да внедря и разширя повече, отколкото предложиха те. Ще има промени и в тактиката също така, но първо ще направим организационни промени, за да стане възможен новият ни стил на водене на бойни действия.

Огледа събралите се и се усмихна, щом забеляза домините и генералите да се споглеждат загрижено, уплашени, че този нов аматьор ще срине и малкото основи, останали на окаяната, разбита нуманцийска войска.

— Не се тревожете. Промените не са чак толкова големи, колкото си мислите. Не и на повърхността поне.

След това ги описа с груби щрихи. Най-напред обяви, че възнамерява да качи на животни колкото може повече пехота, и съобщи, че вече е изпратил разпореждания да се реквизират всички мулета, които се намерят, и да се пратят на юг.

След това заяви, че кавалерията ще бъде организирана в отделен клон, почти като самостоятелно крило. Това предизвика изненадани ахкания, но и доволни физиономии от страна на кавалерийските офицери, на които им бе омръзнало да играят ролята на почетна гвардия на началниците си. Кавалерията щяла да получи нова задача, която засега оставала в тайна. Но аз знаех каква е: следващия път, когато тръгнем на бой, щяхме да ударим право по Чардън Шир.

— Има още един род войска, който възнамерявам да създам, или по-скоро да взема вече съществуваща група части и да променя предназначението им. Създавам Разузнавателно крило и в него ще поставя всички налични части лека пехота, като ще се съставят и нови. Те ще бъдат очите и ушите на армията, ще заменят кавалерията, за която предвиждам малко по-различна мисия, както вече казах. За тези нови крила ще са необходими нови командири.

— За конната пехота назначавам домин Мирус дьо Балафре, когото произвеждам в чин генерал — високо продължи Тенедос. — За Разузнавателното крило — човек, когото повечето от вас може би не познават, човек, който в момента е с много по-нисък ранг, отколкото му се полага, по-скоро заради моето невнимание, отколкото по друга причина. Повишавам Йонджи в звание генерал — Тенедос поне има приличието да не съобщи колко точно е по-нисък рангът на кайтеца. Планинецът стана, шашнат, после зарева като ученик и заподскача.

— Генерал! Аз, генерал! Ей, Дамастес! Бих те. Аз съм първи!

Някои от офицерите изглеждаха скандализирани, други се смееха. Бях от вторите и тъкмо се канех да извикам да поздравим планинеца, когато последва:

— Накрая, за командващ Кавалерийското крило… домина, вече генерал, Дамастес а̀ Симабю!

Единственият по-щастлив от мен беше капитан Мерша Петри. Тенедос го назначи за нов домин на Седемнадесети пиконосци.

 

 

Жаркото време бе към края си и настъпваше Дъждовното време. Ругаехме и се подхлъзвахме в калта, но темпото на тренировките ни не отслабваше.

Тенедос беше обещал, че ще воюваме преди Времето на бурите, и бяхме решени да изпълним тази клетва.

 

 

Мой мили, мой чудесен Дамастес.

Пиша ти това пред Двореца на Властта на Десетимата и наех куриер, който да го отнесе до теб по най-бързия възможен начин, независимо от цената.

Аз съм свободна.

Преди по-малко от час бракът ми беше отменен на специално заседание на Властта на Десетимата, най-малко една година преди срока, в който мислехме, че искът ще бъде изслушан.

Не знам защо стана това, защо извадихме толкова късмет, но ще принеса жертви на всички богове, които знам, затова, че стана.

О, мой Дамастес, вече нищо не може да застане между нас.

Когато тази война свърши, можем да се оженим.

Толкова съм щастлива, толкова съм възбудена, че не мога да пиша повече, но съм добре, всичко е наред, всичко е чудесно.

С много любов,

Твоя Маран

 

 

— Моите поздравления — каза Тенедос. — Благодаря, че сподели щастието си с мен.

— Ъ, има още нещо, сър.

Тенедос вдигна вежда.

— Сър, моля за разрешението ви да повикам бъдещата си булка тук и ви моля също така за разрешение да сключим брак.

— Това е съвсем нередно, Дамастес. Нали уж трябва да се готвим за война.

— Разбирам, сър. Но щях да изменя на самия себе си, ако не бях ви помолил.

— Аха. Да, така е. Понякога забравям, че любовта може да диктува по-силно от здравия разум. Е, вече ме помоли, тъй че… — гласът му заглъхна.

— Разбирам, сър — застанах мирно и се канех да отдам чест и да напусна.

Тенедос поклати глава.

— Почакай. Не мисля, че ме помоли. Нито си го помислих, докато не чух ехото на думите си. Това събитие би било нередно, както казах, и бях прав. Но не изграждаме ли необичайна армия? Естествено, от един кавалерист се очаква да бъде пълен със страсти и импулси.

— Защо не? — продължи да разсъждава на глас Тенедос. — Това със сигурност ще даде на хората нещо ново, за което да дрънкат. Мързеливците ще мрънкат за привилегиите на високия ранг, а останалите от нас може да ти завиждаме. Имате одобрението ми, генерале. Изпратете незабавно писмото си. А, чакай малко. Хрумна ми нещо по-добро.

 

 

Капитанът, командващ хелиографската част, се навъси над съобщението, което му връчих.

— Невъзможно, генерале. Не ми е разрешено да изпращам съобщения на цивилно лице. Лична заповед на ясновидец-генерала.

Подадох му втория лист.

— О! — отношението му изведнъж се промени. — Извинете, сър. Трябваше да съобразя, че е с разрешение на ясновидец-генерала. Времето днес поне е ясно, тъй че можем да го изпратим още сега.

След няколко секунди светлината на кулата замига, отнасяйки на север простичкото си послание:

Ела веднага. Вземи си сватбената рокля.